Иван Бунин
Расте, расте могилната трева…

Расте, расте могилната трева,

зелена, весела и вечно-жива.

Дъждът веднъж ли плочите измива

и мъх покри ненужните слова.

 

Проплаква вечер совата едва,

зове душата ми непаметлива

и склепът рухнал укора не скрива —

но ти, земя, си в своите права.

 

Сред залеза, деня окървавил,

как облачният Кремъл се въззима!

Как остри сред степта необозрима

са мелниците с порив лекокрил!

 

Земя, земя! Тъй сладък зов! Април!

И в загубата щастие ли има?