Иван Бунин
Айя-София

Светилници горяха, непонятен

език звуча — Свещения Коран

четеше шейхът; сводът необятен

сред мрака чезнеше смълчан.

 

Възнесъл крива сабя над тълпата,

той вдигна лик, закри очи — и страх

съзря: примрели, слепи на земята

лежаха всички в трепет плах.

 

На сутринта бе светло и цареше

смирена и свещена тишина,

и ярко слънце купола златеше

в непостижима висина.

 

И гълъби там гукаха, сновяха,

и през прозорчетата с тоя зов

и сводът син, и въздухът зовяха

към вас — о, пролет, и любов!