Урсула Ле Гуин
Планета за изгнаници (4)

Глава четвърта
Високите млади мъже

Силният и самотен звук, който издаваше ударът на два камъка, кънтеше между покривите и недовършените стени на Зимния град, и стигаше чак до високите червени шатри, разпънати около него. Туп, туп, туп — не спираше той и изведнъж към него се присъедини в контрапункт втори тропот, туп-туп, туп-туп. Включи се и трети от по-висока тоналност, който накъса ритъма, после четвърти, пети, десети и тактът се загуби в непреставащия грохот от удари, в лавината от каменен кънтеж, която поглъщаше и размиваше всеки отделен звук.

Докато въздухът ехтеше от неспирните и главозамайващи каменни удари, най-старият от хората на Аскатевар излезе бавно от шатрата си и тръгна между редиците от шатри и огньове, чийто дим се извисяваше сред последните, косо падащи лъчи на късното следобедно есенно слънце. Старецът премина със скована и тежка крачка през лагера на народа си, влезе през портите на Зимния град, тръгна по нещо като пътека или улица, лъкатушеща между наподобяващите шатри дървени покриви на къщите, чиито стени бяха под земята, и излезе на празното пространство сред тях. Там седяха около стотина мъже с опрени в коленете си глави и удряха камък върху камък, изпаднали в хипнотичен, безпаметен унес. Уолд седна при тях и затвори кръга. Пред него имаше два тежки, заоблени от водата камъка. Той вдигна по-малкия и с всички сили го стовари върху по-големия: тряс! тряс! тряс! Вляво и вдясно от него кънтежът продължаваше — грохот и трясък от нестройни звуци, където от време на време възникваха наченки на ритъм. Произволен низ от звуци, той изчезваше и се появяваше отново. В един от тези мигове Уолд го улови, влезе в него и го задържа. Изведнъж му се стори, че е овладял тропота. След малко съседът му отляво се присъедини към него и камъните започнаха да се издигат и спускат едновременно. Същото направи и съседът му отдясно. Изведнъж всички в кръга започнаха да удрят едновременно, подчинявайки се на ритъма. Той изкристализира от шума, надви го и принуди всеки отделен нестроен глас да се присъедини към единствения непрестанен ритъм — олицетворение на съгласието, на учестения пулс на мъжете на Аскатевар, които продължаваха да удрят камък в камък.

Това бе тяхната музика, техният танц.

Един от мъжете скочи на крака и застана в центъра на кръга. Беше гол до кръста, ръцете и краката му бяха изрисувани с черни линии, а косата обгръщаше като черен облак лицето му. Ударите станаха по-леки, намаляха и замряха. Настъпи тишина.

— Бързоходецът от север донесе вестта, че гаалите се движат през Крайбрежния проход и многобройните им отряди наближават. Стигнали са до Тлокна. Това известно ли ви е?

Разнесе се хорово потвърждение.

— Сега слушайте човека, който свика този Каменен сбор — извика шаманът глашатай и Уолд с мъка се изправи на крака и отиде на мястото в средата с поглед, вперен пред себе си, масивен, съсухрен, неподвижен — не човек, а скала.

— В шатрата ми дойде един от пришълците — каза той най-накрая с отслабнал от старост, но дълбок глас. — Най-главният в Ландин. Каза, че пришълците са намалели и молят хората за помощ.

От насядалите неподвижно старейшини на родове и семейства се надигна неясен ропот. Над кръга, над дървените островърхи покриви около тях, много високо горе в студения, златист небосвод кръжеше бяла птица, предвестник на Зимата.

— Този пришълец каза, че Южното нашествие не се движи по родове и племена, а приижда в многохилядна орда с велик предводител начело.

— Откъде знае? — изрева някой. На Теварските Каменни сборове протоколът не се спазваше строго. Тевар никога не бе управляван от шаманите си подобно на някои друга племена.

— Изпратил съгледвачи на север! — извика Уолд не по-малко гръмогласно. — Каза, че гаалите обсаждат Зимните градове и ги превземат. Нали това съобщи бързоходецът за Тлокна. Пришълецът смята, че воините на Тевар би трябвало да се съюзят с пришълците и с хората от Пернмек и Алакскат, да отидат на север от нашата област и да отклонят Южното нашествие към Планинския проход. Това бяха думите му. Чухте ли ги всички?

Последва нестройно и бурно съгласие, а един от родовите главатари веднага скочи на крака:

— Старейшино! От твоите уста винаги чуваме истината. Но кога един пришълец е говорил истината? Кога хората са слушали пришълците? Нищо не чувам от думите на този пришълец. Какво като градът му може да бъде унищожен от Южното нашествие? Там не живеят хора! Нека да загинат и тогава ние, хората, ще вземем земите им.

Говорещият бе Уолмек, едър, мургав, многословен човек. Никога не се бе нравил на Уолд и това пролича в отговора му:

— Чух Уолмек. Не за първи път. Хора ли са пришълците, или не — кой знае? Може би са паднали от небето, както се говори. А може и да не са. Тази Година никой не е падал от небето… Те приличат на хора, сражават се като хора. Жените им са като нашите, това ви го гарантирам! Притежават известна мъдрост. По-добре да ги послушаме… — при споменаването на пришълките всички в тържествения кръг се усмихнаха многозначително и Уолд съжали за казаното. Глупаво бе да им напомня за старите си връзки с пришълците. И не беше редно… Все пак ставаше въпрос за собствената му жена…

Той седна сконфузено на мястото си и направи знак, че повече няма да говори.

Някои от останалите мъже обаче, поразени от разказа на бързоходеца и от предупреждението на Агат, бяха готови да спорят с онези, които отхвърляха вестта или се съмняваха в нея. Един от синовете на Уолд, роден през Пролетта, Умаксуман, който обичаше внезапните нападения и грабежи, открито подкрепи плана на Агат да се отправят към границата.

— Не виждате ли, че пришълците се опитват с измама да завлекат мъжете на север, за да ги завари там първият сняг, а през това време те да ни отмъкнат стадата и жените и да ни ограбят хамбарите? Те не са хора, у тях няма нищо добро! — нареждаше Уолмек. Рядко му се удаваше такъв случай да упражни красноречието си.

— Само това искат, жените ни. Нищо чудно, че намаляват и измират, само чудовища раждат. Искат жените ни, за да могат да отглеждат нашите деца като техни! — разпалено му пригласяше младолик глава на семейство.

— Аах! — изръмжа Уолд, отвратен от тази неразбория и неосведоменост, но не предприе нищо, а остави Умаксуман да се оправя.

— Ами ако пришълецът е казал истината? — запита Умаксуман. — Ако гаалите нахлуят през планините наведнъж, с хиляди? Готови ли сме да ги отблъснем?

— Но стените не са довършени, портите не са издигнати, реколтата не е прибрана — намеси се един по-възрастен човек. Това бе същината на въпроса, а не недоверието към пришълците. В случай че трудоспособните мъже потеглят на север, ще могат ли жените, децата и старците да свършат всичката работа по Зимния град преди настъпването на Зимата? Може би да, а може би и не. Много рисковано бе да се вслушат в думите на един пришълец.

Самият Уолд не бе взел решение и възнамеряваше да се съобрази със старейшините. Пришълецът Агат му харесваше и не му изглеждаше нито неосведомен, нито лъжец, но може ли човек да знае? Самите хора се отчуждаваха един от друг в даден момент, а какво да кажем за пришълците. Как да разбере човек? Може би гаалите настъпваха с обща войска. Но в настъплението на Зимата никой не се съмняваше. Кой враг да посрещнат по-напред?

Старейшините не бяха склонни да се предприема каквото и да е противодействие, но групата на Умаксуман успя да се наложи да изпратят бързоходци до двете съседни области Алакскат и Пернмек, за да се разбере и тяхното мнение по въпроса за съвместната отбрана. Това бе единственото решение, което бе взето. Шаманът пусна мършавата хана — бе я хванал в случай, че се стигне до обявяване на война, което трябваше да се скрепи с жертвоприношение, и старейшините се разотидоха.

Уолд вече се намираше в шатрата заедно с мъжете от рода си пред димящо гърне бхан, когато отвън настъпи суматоха. Умаксуман излезе, отпъди всички с висок глас и се върна в просторната шатра заедно с пришълеца Агат.

— Добре дошъл, Алтера — рече старецът, погледна лукаво към двамата си внуци и продължи, — заповядай да хапнеш с нас.

Още от младини той обичаше да всява смут у околните. Затова едно време все гледаше да се измъкне и да отиде при пришълците. А сега чрез този жест вътрешно се освободи от смътното чувство за срам. То не му даваше покой, откакто спомена пред другите мъже за пришълката, която му бе жена толкова отдавна.

Агат прие поканата спокоен и невъзмутим както преди и яде колкото да покаже сериозното си отношение към гостоприемството. После изчака, докато се нахранят другите и жената на Укует прибере набързо, и каза:

— Слушам думите ти, старейшино.

— Няма да чуеш нищо особено — отвърна Уолд и се уригна. — Ще изпратим бързоходци до Пернмек и Алакскат. Но много малко бяха тези, които говориха за война. Студът се увеличава с всеки изминал ден — единственото безопасно място е вътре, между стените, под покривите. Ние не витаем в миналото като вас, но знаем какъв е бил и все още е Човешкият закон и го спазваме.

— Законът ви е хубав — отвърна пришълецът, — дори прекалено хубав, щом и гаалите са се поучили от него. Миналите Зими сте били по-силни от гаалите, тъй като племената ви са заставали заедно насреща им. А сега и те са разбрали, че силата се крие в многочислеността.

— Да, но в случай че вестта отговаря на истината — намеси се Укует, който, макар и внук на Уолд, бе по-голям от Умаксуман.

Агат вдигна мълчаливо глава към него и той веднага избегна срещата с този тъмен поглед.

— Ако не отговаря, тогава защо гаалите идват на юг с такова закъснение? — отвърна Умаксуман. — Какво ги задържа? Нима преди са чакали някога, докато приберем реколтата?

— Кой знае? — намеси се Уодд. — Миналата Година дойдоха, преди да изгрее Снежната звезда, това си го спомням. Но помни ли някой как беше по-предната Година?

— Може да се движат по Планинския проход — предположи другият внук — и въобще да не минат през Аскатевар.

— Бързоходецът каза, че са завзели Тлокна — отсече Умаксуман, — а Тлокна се намира северно от Тевар на крайбрежния път. Защо не повярваме на тази вест, защо не предприемем нещо?

— Защото хората, които воюват през Зимата, не доживяват до Пролетта — изръмжа Уолд.

— Ами ако дойдат…

— Ако дойдат, ще се бием.

Настъпи кратко мълчание. Този път Агат не погледна към никого, а сведе черните си очи като човешко същество.

— Хората казват — отбеляза Укует с присмехулен и тържествуващ глас, — че пришълците притежават необикновена сила. Самият аз не знам нищо, тъй като съм роден през Лятото и за първи път през тази лунна фаза виждам един от тях, да не говорим, че за първи път сядам с един от тях. Но ако те са магьосници и притежават такава сила, защо им е потрябвала нашата помощ?

— Не искам да чувам! — изрева Уолд с мораво лице и насълзени очи. Укует се удари през лицето. Вбесен от безочливото отношение към един гост на шатрата и от собствената си обърканост и нерешителност, които го подтикваха към спор и с двете страни, старецът дишаше тежко и не отместваше пламналия си поглед от младежа, който криеше лицето си.

— Ще говоря аз — каза той най-после с все още дълбок и силен глас, който сякаш за миг бе потиснал дрезгавината на старостта. — Ще говоря аз, а вие слушате! Нагоре по крайбрежния път ще тръгнат бързоходците и ще вървят, докато пресрещнат Южното нашествие. А зад тях, на два дни път зад тях, но не извън границите на нашата област, ще се движат воините — всички мъже, родени от средата на Пролетта до времето на Лятната оран. Ако гаалите идват с многобройна войска, нашите ще ги изтикат на изток от планините; ако не идват, ще се върнат обратно в Тевар.

Умаксуман се засмя високо и каза:

— Старейшино, никой не може да ни води освен тебе!

Уолд изръмжа, уригна се, успокои се и му отвърна мрачно:

— Обаче ти ще застанеш начело на воините.

Тук и Агат прекъсна мълчанието си и с тих глас рече:

— Моите хора могат да изпратят триста и петдесет души. Ще се придвижим нагоре по стария крайморски път и ще се срещнем с хората ви на границата на Аскатевар.

После стана и протегна ръка. Сърдит, че се остави да го въвлекат в едно такова решение, и все още под влиянието на противоречивите си чувства, Уолд не му обърна внимание, но Умаксуман светкавично скочи на крака и пое подадената ръка. Двамата застинаха за миг в това положение на светлината на огъня, все едно, че бяха вестители на деня и нощта. Агат — тъмнокож, потаен, мрачен, Умаксуман — светлокож, светлоок, лъчезарен.

Решението бе взето и Уолд знаеше, че ще може да го наложи и на останалите старейшини. Знаеше и още, че това е последното решение в живота му. Можеше да ги изпрати на война, но този, който щеше да се завърне начело на воините и да оглави народа на Аскатевар, бе Умаксуман. Чрез действията си Уолд се оттегляше от първенството. Младият вожд ще е Умаксуман. Той ще затваря кръга на Каменния сбор, той ще предвожда ловците през Зимата, Пролетните набези, безкрайните странствания през дългите Летни дни. Неговата Година едва-що започваше…

— Вървете си — отпрати ги той с дрезгав глас. — Свикайте Каменния сбор за утре. Кажете на шамана да отдели една хана, ама по-тлъстичка и с повече кръв.

С Агат повече не желаеше да разговаря. Те си тръгнаха, всичките високи млади мъже си тръгнаха. А Уолд остана скован и свит до огъня, с поглед, вперен в жълтите пламъци — все едно, че бяха сърцевината на едно изчезнало сияние или пък безвъзвратно изгубената топлина на Лятото.