Метаданни
Данни
- Серия
- Хейнски цикъл
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Planet of Exile, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Катя Манчева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
Урсула Легуин. Планета за изгнаници
Роман
Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1992
Библиотека „Галактика“, №109
Преведе от английски: Катя Манчева
Редактор: Анелия Бошнакова
Художник: Деян Веков
Художествен редактор: Боян Янев
Компютърен макет: Пенка Миткова
Коректор: Тошка Начева
Американска, първо издание
Подписана за печат м. август 1992 г.
Излязла от печат м. септември 1992 г.
Изд. №2384. Формат 70×100/32
Печ. коли 10 Изд. коли 6,48. Цена 12,00 лева
ISBN — 954–418–011–7
Издателска къща „Галактика“ — Варна
ДФ „Абагар“ — Велико Търново
Ч 820(73)–31
© Катя Манчева, преводач, 1992
© Деян Веков, художник, 1992
c/o Jusautor, Sofia
Ursula K. Le Guin. Planet of Exile
© 1966 by Ursula K. Le Guin
Ace Books, 1966.
История
- —Корекция
- —Добавяне
Глава втора
В червената шатра
— Тази помия е студена — изръмжа Уолд и отмести паницата. А после, като видя как старата Керли безропотно я отнася да я претопли, се нарече противен стар глупак. Но никоя от жените му — останала му бе само една, — никоя от дъщерите му не умееше да сготви бхан като Шакатани. Каква готвачка само беше и колко млада… последната му млада жена. Умря там, в източните планини, умря млада, а той още продължаваше да живее и да чака настъпването на суровата Зима.
Пред очите му се появи момиче с кожена туника, на която бе извезан трилистникът на неговия род — сигурно му се падаше внучка. Приличаше малко на Шакатани. Той я заговори, въпреки че не си спомняше името й:
— Ти ли беше онази, която закъсня снощи, родственице?
Изведнъж я разпозна по извивката на главата и усмивката. Това бе момичето, с което се закачаше, безгрижното, дръзкото, приветливото, самотното дете, родено извън сезона. Как ли се казваше, по дяволите?
— Нося ти вест, старейшино.
— От кого?
— От един, който се нарече с дълго име — Джакатабат-болтера? Не мога да си го спомня цялото.
— Алтера? Така пришълците наричат вождовете си. Къде видя този човек?
— Не човек, а пришълец. Изпрати поздрави и вест, че днес ще дойде в Тевар да говори със старейшината.
— Нима, сега ли? — кимна Уолд едва-едва, възхищавайки се на самонадеяността й. — Теб ли избра за вестоносец?
— Заговори ме… случайно.
— Да, да. А ти, родственице, знаеше ли, че при хората от Пернмекската област неомъжена жена, която говори с пришълец, се наказва!
— Как?
— Няма значение как.
— Хората от Пернмек са прости и си бръснат главите. И въобще какво знаят те за пришълците? Никога не идват до крайбрежието… Веднъж в една шатра чух, че старейшината на моя род си довел жена от пришълците. Преди много дни.
— Така беше. Преди много дни.
Момичето го гледате с очакване, а Уолд потъна в спомени за отдавна отминал сезон — Пролетта. Отдавна избледнели багри и ухания, цветя, нецъфтяли цели четирийсет лунни фази, почти забравения звън на един глас…
— Беше млада. И млада умря. Преди още да настъпи Лятото.
— Освен това — добави той след известно време — не е същото като едно момиче да разговаря с пришълец. Има разлика, родственице.
— Защо да има?
Въпреки дързостта си тя заслужаваше отговор.
— Има няколко причини и особено някои от тях не са за пренебрегване. Най-важната е, че пришълците си взимат само по една жена, тъй че ако някои от тях се ожени за истинска жена, то тя няма да роди синове.
— А защо няма, старейшино?
— Да не би жените вече да не разговарят помежду си в тяхната шатра? Чак дотам ли стига невежеството ти? Ами защото хората и пришълците не могат да зачеват едни от други! Никога ли не си чувала такова нещо? Резултатът от близостта им е или безплодие, или недоносени, уродливи чудовища. Жена ми Арилия, която бе една от тях, умря при преждевременно раждане. При пришълците няма никакви забрани — жените им могат да се омъжват за когото пожелаят, също като мъжете. Но Човешкият род си има закон за това — жените лягат единствено с мъже от Човешкия род, омъжват се за тях и раждат Човешки същества.
В погледа й се появи отвращение и съжаление. След известно време тя извърна очи към суетнята и оживлението, които царяха върху стените на Зимния град, и промълви:
— Хубав закон за жени които имат с кого да легнат…
Тя изглеждаше на около двайсет лунни фази, което значеше, че е същото онова момиче, родено извън сезона, точно по средата на Лятната оран, когато не се раждаха деца. Синовете на Пролетта са вече два или три пъти по-големи от нея, женени веднъж, дваж, с потомство, а родените през Есента са още деца. Но все някой от по-възрастните щеше да я вземе за втора или трета жена — няма защо да се оплаква. Навярно и самият Уолд би могъл да й уреди да се омъжи, въпреки че това зависеше от роднините й.
— Коя е майка ти, родственице?
— Шакатани ми беше майка. Забравил ли си я? — попита го тя на свой ред, вперила поглед в токата на колана му.
— Не, Ролери — отвърна той след известно време. — Не съм. Чуй сега, дъще, къде говори с този Алтера? Не се ли казваше Агат?
— Това е част от името му.
— Значи познавам баща му и дядо му. Той е от рода на жената, за която говорихме. Сигурно й се пада сестрин или братов син.
— Тогава на тебе ти е племенник. А на мене братовчед — внезапно се засмя момичето. Уолд също се усмихна на гротескната логика на това родство.
— Срещнах го, когато ходих да погледам океана — обясни тя, — там, на пясъка. Преди това видях един бързоходец да идва от север. Жените не знаят. Имаше ли някакви вести? Ще започва ли Южното нашествие?
— Може би, може би — отвърна Уолд. Отново бе забравил името й. — Бягай, детето ми, бягай да помогнеш на сестрите си на полето.
Забравил и за нея, и за дълго чаканата паница бхан, той се изправи тежко и отиде зад боядисаната си в червено шатра да погледа рояците хора, които работеха усилно по подземните жилища и стените на Зимния град. Очите му се вдигнаха към далечния север. Тази сутрин небосводът над оголените планини бе кристално син и студен.
В спомените му започнаха да оживяват ярки картини от бита във вкопаните в земята островърхи скривалища — сгушените тела на стотина спящи хора, стариците, събудили се преди всички, за да запалят огъня, чиято топлина и дим проникваха през кожата, уханието на вряща зимна трева, шумът, зловонието, породената от зимата близост в онези леговища под ледената покривка. И студената, скованата белота на горния свят, брулен от ветрове и потънал в снегове, където той и другите млади ловци ходеха далеч от Тевар за снежни птици и корио, за тлъсти уеспри, които се спускаха от далечния север по замръзналите реки. Ами когато там, отсреща, точно от другата страна на долината, от една преспа изникна бялата полюшваща се глава на снежен таласъм… А преди това, преди снега, леда и белите зверове на Зимата, времето бе пак тъй ясно като днес — ясен ден със златист вятър и синьо небе, а над хълмовете — хлад. Той, все още малко момче, хлапе сред хлапета и жени, бе вперил поглед в плоски, бели лица, червени пера и наметала от странна, рехава синкава козина. Наоколо животински гласове лаеха нещо на неразбираем език, а мъжете от неговия Род и старейшините от Аскатевар им отвръщаха със заповеден тон да си вървят по пътя. А още по-преди от север се бе появил някакъв беглец с обгорена и окървавена страна, който крещеше:
— Гаалите, гаалите! Преминаха през лагера ни в Пекна!…
Този дрезгав вик, идващ от зората на живота му и преминал през шейсетте лунни фази, които го деляха от хлапето с широко отворените очи и уши, от онзи ясен ден, сега отекваше по-ясно и от гласовете наоколо. Къде се намираше Пекна? Бе потънала в дъждовете и преспите, а пролетното топене на снеговете бе отнесло костите на убитите, изгнилите шатри, спомена, името.
Този път, когато гаалите се спуснат на юг през Аскатеварската област, няма да има повече кланета. Беше се погрижил за това. Все пак имаше някаква полза от предългия живот и от спомена за минали беди. По Летните земи, където можеха да ги заварят или гаалите, или първата снежна буря, не бе останало ни едно племе, ни едно семейство от тази област. Всички бяха тук. Събраха се около две хиляди души, родените през Есента деца пъплеха като мравки из краката ти, жените бъбреха и събираха останалите по нивите класове като ята прелетни птици, а мъжете бързаха да строят къщите и стените на Зимния град със старите камъни върху старите основи, да ходят на лов за последните бягащи от студа зверове, да секат и прибират безкрайни купища дърва от горите и торф от Сухото тресавище, да издигат обори за ханите и да ги хранят, докато поникне зимната трева. В това начинание, което продължаваше вече половин лунна фаза, всички се подчиняваха на Уолд, а самият той се подчиняваше на древните Човешки закони. Градските порти ще се затворят пред гаалското нашествие, вратите на подземните домове ще се залостят пред снежните виелици и те ще оцелеят до Пролетта. Непременно ще оцелеят.
Той приседна тежко на земята зад шатрата си и изтегна на слънцето кокалестите си, покрити с белези крака. При все че небето бе съвършено ясно, слънцето изглеждаше малко и белезникаво, наполовина на голямото Лятно слънце, от луната по-малко дори. „Щом слънцето стане като луна, скоро идва студът…“ Земята бе подгизнала от продължителните дъждове, които ги бяха тормозили цялата лунна фаза, и тук-там личаха следи от преселващи се футрути. Какво го бе попитало момичето — нещо за пришълците, за бързоходеца, точно тъй. За бързоходеца, който пристигна вчера със сетни сили… нима беше вчера?… и донесе вестта, че гаалите нападнали Зимния град Тлокна далеч на север, близо до Зелените планини. В разказа му имаше или лъжа, или паника. Гаалите никога не нападаха каменни стени. Накичените с пера и потънали в мръсотия варвари със сплескани носове, които бягаха на юг като бездомни зверове, щом наближи Зимата… не, те не можеха да превземат никой град. А и Пекна е само някакъв ловен лагер, а не крепост. Бързоходецът лъжеше. Няма нищо страшно. Непременно ще оцелеят. Къде ли се дяна онази глупачка със закуската му? Сега, сега, а тук, на слънце, беше топличко…
Осмата жена на Уолд се дотътри с димяща паница бхан, видя, че е заспал, въздъхна ядосано и отново се запъти към огъня.
Същия следобед, когато в шатрата му дойде пришълецът, заобиколен от навъсени стражи и следван от цяла върволица ухилени деца, Уолд си спомни смеха и думите на момичето: „На тебе племенник, а на мене братовчед.“ И се изправи да го посрещне с извърнато лице и ръка, протегната за поздрав на равен с равен.
Чужденецът отвърна на поздрава му без следа от колебливост. Тази самоувереност не ги напускаше никога — дали си вярваха или не, те винаги си даваха вид, че по нищо не се различават от хората. Той бе висок, добре сложен, все още млад, с осанка на вожд. Ако не бяха мургавата му кожа и черните, странни очи, можеше да мине за човек.
— Аз съм Джакоб Агат, старейшино.
— Бъди добре дошъл в моята шатра и в шатрите на моя род, Алтера.
— Чувам думите ти със сърцето си — отвърна пришълецът и предизвика лека усмивка у Уолд — от времето на баща си не бе чувал тези думи. Странно как пришълците винаги помнеха старото и току изравяха отдавна погребани в отминали дни неща. Как можеше този младеж да знае фразата, която помнеха само Уолд и още двама-трима от най-възрастните в Тевар? Това бе част от загадъчността на пришълците, която приписваха на магии и която караше хората да се страхуват от тъмнокожите. Но Уолд никога не се бе страхувал от тях.
— Една благородна жена от твоя род живя в шатрите ми, а самият аз неведнъж съм минавал през Пролетта по улиците на града ви. Много добре си спомням всичко. Тъй че заявявам, че докато съм жив, никой тук от Тевар няма да наруши мира между нашите два народа.
— И никой от Ландин няма да го наруши, докато аз съм жив.
Старият вожд се развълнува от краткото си слово, в очите му се появиха сълзи и той приседна върху кожената ракла, взе да кашля и да премигва. Загърнат с черно наметало, Агат стоеше прав, а от мургавото му лице се взираха черните му очи. Младите ловци, които го пазеха, нервничеха, а през отвора на шатрата надничаха деца, които си шушукаха и се бутаха. Уолд ги отпрати само с едно махване на ръка. Входът се затвори, старата Керли стъкми огъня и бързо излезе навън, а той остана насаме с чужденеца.
— Седни.
Агат не помръдна. Само каза: „Слушам думите ти“, и продължи да стои прав. Защо да сяда сега, когато нямаше кой да го види, след като Уолд не го бе поканил пред другите хора? Този извод не достигна до стареца по пътя на размишлението, а просто проникна през кожата му, която дългият живот на предводител бе направил много чувствителна. Той въздъхна и извика с дебелия си, дрезгав глас:
— Жено!
Старата Керли се появи отново и го погледна недоумяващо.
— Седни — обърна се Уолд към Агат и той приседна до огъня с кръстосани крака. — Махай се! — изръмжа старецът към жена си и тя изчезна.
Настъпи мълчание. Съсредоточено и старателно Уолд развърза връзките на малката кожена торбичка, която висеше на пояса му, извади бучица втвърдено жезиново масло, отчегърта от нея едва забележима люспица, върна бучицата на мястото й, завърза торбичката, а люспицата хвърли върху жаравата на края на огъня. Над нея се издигнаха кръгчета горчив зеленикав дим. Двамата вдишаха дълбоко и притвориха очи. Уолд се облегна на замазаната със смола кошница за уриниране и рече:
— Слушам думите ти.
— Старейшино, получихме вест от север.
— И ние. Вчера дойде бързоходец. — Вчера ли беше?
— Каза ли нещо за Зимния град при Тлокна?
Старецът известно време не отделяше поглед от огъня, дишаше дълбоко, сякаш за да вдъхне докрай жезиновия мирис, хапеше устните си от вътрешната страна, а лицето му (както му бе добре известно) бе равно като парче дърво, безизразно, грохнало.
— Не ми се иска да съм вестител на беди — продължи чужденецът с тихия си, спокоен глас.
— Не се безпокой. Вече знаем. Много е трудно, Алтера, да отсееш истината от приказки, които идват отдалеч, от други племена, жители на други области. Дори за един бързоходец от Тлокна до Тевар има осем дни път и двойно повече, ако се придвижваш с шатри и стада. Кой знае? Портите ще са готови за спускане, когато ни връхлети Южното нашествие. А при вас, там в града, който никога не напускате, портите ви едва ли имат нужда от потягане.
— Старейшино, този път ще ни трябват много здрави порти. Тлокна е имал и стени, и порти, и воини. Сега няма нищо. Това не е слух. Няколко души от Ландин бяха там преди десет дни. Наблюдаваха границитс за появата на първия гаал. Но те идат вкупом…
— Алтера, аз слушах думите ти… Сега чуй ме и ти. Хората понякога се плашат и побягват още преди идването на врага. Чуваме какви ли не приказки. Но аз съм стар. Два пъти съм виждал Есента. Виждал съм настъпването на Зимата и преселението на гаалите на юг. Истината ще ти кажа аз.
— Слушам думите ти — отвърна пришълецът.
— Гаалите живеят на север, отвъд най-отдалечените владения на народите, които говорят нашия език. Казват, че там имали обширни тревисти Летни пасища в подножието на планини с реки от лед по върховете. След като превали Есета, от далечния север, царството на вечната Зима, в земите им започват да нахлуват студът и снеголюбивите зверове. Тогава на юг потеглят и гаалите. Носят шатрите си, но не строят градове и не се запасяват със зърно. През Тенарскага област преминават, когато изгреят звездите на Дървото и преди появата на Снежната звезда — на границата между Есента и Зимата. Ако се натъкнат на странстващи беззащитни семейства, на ловни лагери или на неохранявани стада или ниви, те убиват и грабят. Но ако видят здраво построен Зимен град с воини на стените, просто минават покрай него, размахват копия и надават викове, а ние изстрелваме но някоя и друга стрела в гърбовете на изоставащите… Те продължават пътя си и спират някъде много далеч на юг. Някои казват, че там, където прекарват зимата, е по-топло… кой знае?
Но това е Южното нашествие. Знам го. Виждал съм го, Алтера, както и съм виждал завръщането им на север, когато снеговете се топят и горите растат. Не нападат каменни градове. Като водата са, бучаща и течаща вода, но камъкът я разделя, без да се помръдне от мястото си. Тевар е камък.
Младият пришълец сведе глава и потъна в толкова дълбок размисъл, че Уолд си позволи за миг да го погледне право в лицето.
— Всичко, което казваш, старейшино, е истина, цялата истина и винаги е било така през онези Години. Но сега това е… ново време… Аз съм вожд на моя народ, а ти на твоя. Идвам като равен при равен, да търся помощ. Повярвай ми… послушай ме, нашите народи трябва да си помогнат. Сред гаалите има велик водач, наричат го Кубан или Кобан. Обединил е всичките им племена и ги е превърнал във войска. Сега те не крадат заблудени хапи по пътя си, а обсаждат и превземат Зимните градове на всичките области покрай брега, убиват родените през Пролетта мъже, поробват жените и във всеки град оставят гаалски воини да го пазят и управляват през Зимата. Когато отново дойде Пролетта и се върнат на север, те ще останат — тези земи ще са техни… Както и горите, нивите, Летните пасища и хората по тях… онези, които оцелеят…
Старецът се загледа встрани и след това отсече сърдито:
— Ти говориш, но аз не те слушам. Казваш, че ще бият, убиват и поробват народа ми. Ние сме хора, а ти си от пришълците. Затова запази мрачните си приказки за собствената си мрачна участ!
— Ако хората са в опасност, то ние сме в още по-голяма опасност. Знаеш ли, старейшино, колко сме останали в Ландин? По-малко от две хиляди.
— Толкова малко? Ами другите градове? Когато бях млад, твоят народ населяваше цялото крайбрежие на север.
— Няма ги. Онези, които останаха, дойдоха при нас.
— Война ли? Болести ли? Та вие не се разболявате.
— Трудно е да се оцелее в един свят, ако не си създаден за него — отвърна Агат с мрачна лаконичност. — Във всеки случай ние сме малко, слаби сме, затова искаме съюз с Тевар, когато дойдат гаалите. А те ще са тук най-много след трийсет дни.
— И по-рано, щом сега се намират в Тлокна. Вече са закъснели, снегът ще завали всеки момент. Ще бързат.
— Те не бързат, старейшино. Движат се бавно, защото идват вкупом — петдесет, шейсет, седемдесет хиляди!
Внезапно Уолд вникна в думите му и го обзе ужас — видя как безкрайните пълчища се точат през планинските проходи, предвождани от висок мъж със сплескано лице, видя как мъжете на Тлокна — или може би това бяха мъжете на Тевар? — лежат избити под срутените градски стени, а по локвите кръв се образува скреж… Той тръсна глава, за да прогони тези видения. Какво го беше прихванало? После отново задъвка устните си от вътрешната страна и след малко рече:
— Е, чух думите ти, Алтера.
— Но не до края, старейшино. — Това се казваше варварско безочие, но този тук беше от друг свят и при това предводител на сънародниците си. Уолд го остави да продължи. — Имаме време да се приготвим. Ако хората от Аскатевар, от Алакскат и от Пернмек се съюзят и приемат помощта ни, ние ще можем да свикаме собствена войска. Ако ги чакаме въоръжени на северната граница на трите ви области, навярно ще можем да отклоним цялото Южно нашествие на изток. В нашите летописи се казва, че два пъти в миналото са минавали по източния път. Тъй като е вече късно, застудява и дивечът е на привършване, то гаалите може и да променят посоката, ако се натъкнат на хора, готови да се сражават. Според мене единствената тактика на Кубан се крие в изненадата и многочислеността. Ние можем да ги отбием от пътя им.
— Хората от Пернмек и Алакскат са вече в Зимните си градове като нас. Още ли не си научил Човешкия закон? През Зимата не се водят битки!
— Това го кажи на гаалите, старейшино! Послушай себе си, но повярвай и на моите думи! — Пришълецът се изправи под напора на настойчивите си молби и предупреждения. На Уолд му домъчня за него. Често му домъчняваше за младите, които още не съзнаваха колко е безсмислено да се палят и да градят планове, да пропиляват живота и силите си, разкъсвани между стремленията и страха.
— Чух те — каза той любезно, по твърдо. — Старейшините на моя народ ще узнаят това, което ми каза.
— Тогава може ли да дойда утре да разбера…
— Утре, вдругиден…
— Трийсет дни, старейшино! Най-много трийсет дни!
— Алтера, гаалите ще дойдат и ще си отидат. Зимата ще дойде и няма да си отиде. Какъв смисъл има един воин да се завърне победител в недовършения си дом, когато земята се вледенява? Приготвим ли се за Зимата, тогава ще се тревожим за гаалите… Сега седни пак. — Той отново пъхна ръка в кесията си за още едно парченце жезин на раздяла. — И баща ти ли се казваше Агат? Познавах го на младини. А една от недостойните ми дъщери каза, че те срещнала, докато се разхождала по брега. Пришълецът бързо вдигна поглед и отвърна:
— Да, срещнахме се. На брега между прилива и отлива.