Урсула Ле Гуин
Планета за изгнаници (12)

Глава дванайсета
Обсадата на площада

Високата, тясна Морска порта бе залостена с трясък и дрънчене. Битката в бурята свърши. Но когато мъжете от града се обърнаха назад, те видяха как над окървавените преспи и през все още сипещия се сняг пробягват някакви сенки.

Набързо прибраха мъртвите и ранените и се върнаха на площада. В тази виелица нямаше смисъл да се стои на пост срещу стълбите или катерачите — на повече от пет крачки не се виждаше нищо. Един или няколко гаали се бяха промъкнали вътре направо под носа на стражите и бяха отворили Морската порта за нападението. Сега ги отблъснаха, но следващия път можеха да влязат откъдето си поискат, когато си поискат и далеч по-многобройни.

— Струва ми се — каза Умаксуман на Агат на път за барикадата при Театъра и Колежа, — че днес повечето гаали са тръгнали на юг.

— Сигурно — кимна Агат. — Ако не продължат, ще измрат от глад. Това тук е обсадна войска, оставена да ни довърши и да преживее от нашите запаси. Колко мислиш, че са?

— На портата не бяха повече от хиляда — отвърна неуверено местният жител. — Но може да има и още. И всичките ще проникнат отсам стените… Гледай!

И той посочи към една забързана, приведена фигура, която снежните завеси за миг разкриха на улицата пред тях.

— Ти мини оттам — измърмори Умаксуман и рязко изчезна вляво.

Агат заобиколи зданието отдясно и двамата отново се срещнаха на същото място.

— Никакъв успех.

— Напротив — отвърна му кратко теварът и размаха гаалска брадва с кокалена дръжка, която допреди минута бе принадлежала другиму. Високо над главите им камбаната на кулата над Палата продължаваше да отеква меко и приглушено през снега: едно, две — едно, две — едно, две — оттегляне към площада… Всички се отправяха към сърцето на града — площада, заобиколен от четирите огромни сгради, — участниците в битката при Морската порта, стражите от стените и Земната порта, онези, които бяха заспали по домовете си, както и онези, които се опитваха да зърнат нещо от покривите. Преминаваха един по един през барикадите. Най-сетне се появиха и Умаксуман и Агат, съзнавайки, че е лудост сега да се стои навън по улиците, където кръстосваха разни сенки.

— Да вървим, Алтера! — настояваше местният и Агат се подчини неохотно. Тежко му беше да изостави града си на врага.

Вятърът бе поутихнал. Понякога, през загадъчното, многозначително затишие на бурята, до хората на площада долиташе звън от счупено стъкло, трясък от разсичане на врата. Те идеха от улиците, които губеха очертанията си в снежната завеса. Много от къщите бяха оставени незаключени, отворени за грабителите, но те едва ли щяха да намерят в тях нещо повече от подслон. Още преди седмица всяка троха бе прибрана в общата столова тук, в Палата. Снощи бяха изключени водопроводната и газопроводната мрежи на всички сгради с изключение на четирите около площада. Под ледените си пръстени и снежни шапки шадраваните на Ландин бяха пресъхнали. Всички складове и хранилища се намираха под земята, в избите, изкопани под Древния и Съюзния палати поколения назад. Празни, ледени, неосветени, изоставените къщи не предлагаха нищо на нашествениците.

— Те могат да живеят от стадата ни цяла лунна фаза… дори без да ги хранят, ще заколят ханите и ще изсушат месото… — С този укор бе пресрещнат Агат на прага на Съюзния палат от изпадналия в паника Дермат Алтера.

— Първо ще трябва да хванат ханите — изръмжа Агат в отговор.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че преди минути отворихме оборите и ги пуснахме още като бяхме при Морската порта. Бяхме с Паол Пастира и той им предаде по мисловен път паника. Те хукнаха стремглаво, право във виелицата.

— Пуснали сте ханите… стадата? Ами сега как ще изкараме останалата част от Зимата… ако гаалите си отидат?

— Да не би паниката, която Паол предаде на ханите, да е стигнала и до тебе, Дермат? — избухна Агат. — Или си мислиш, че не можем да приберем собствените си животни? Ами зърнените запаси, дивечът, снежната трева… Какво ти става, по дяволите?

— Джакоб — промълви Сейко Есмит и застана между него и по-възрастния човек. Той разбра, че е крещял на Дермат, и се опита да се овладее. Но дяволски тежко беше да се върнеш от кървавата отбрана на Морската порта и да се натъкнеш на изпаднал в истерия мъж. Главата го болеше жестоко. Все още го мъчеше раната на темето, която му нанесоха при едно нападение над гаалския лагер, въпреки че отдавна трябваше да е оздравяла. При Морската порта се бе отървал невредим, но бе омазан с чужда кръв. Снегът тихо се сипеше зад високите прозорци на библиотеката, чиито капаци не бяха спуснати. Беше пладне, а приличаше на привечер. Под прозорците се намираше площадът с добре охраняваните барикади. Отвъд тях се намираха изоставените къщи, беззащитните стени, градът на снега и сенките.

В деня на отстъплението към Вътрешния град — четвъртия ден от обсадата, те не напуснаха барикадите. Но още същата нощ, когато снеговалежът намаля за известно време, една разузнавателна група се измъкна през покривите на Колежа. Призори снежната буря се разрази отново, а може би вторият пристъп се застъпи с първия и под прикритието на снега и студа мъжете и момчетата от Ландин започнаха да играят на партизани из собствените си улици. Излизаха на групи от двама-трима и дебнеха по улиците, покривите и стаите, сенки сред сенките. Служеха си с ножове и с къси и дълги отровни стрели. Проникваха в собствените си къщи и убиваха гаалите, които се бяха подслонили там, или пък на свой ред загиваха от оръжието им.

На Агат не му се виеше свят от височините и той бе сред най-добрите, които играеха на тази игра по покривите. Керемидите бяха доста хлъзгави от снега, но трудно се устояваше на желанието да улучиш със стрелите си някой гаал, а вероятността да загинеш не бе по-голяма, отколкото при другите разновидности на този спорт като причакването зад ъглите или нахлуването по къщите.

Шести ден от обсадата, четвърти от бурята — днес вятърът носеше ситен, немного гъст сняг. Термометрите в подземната Летописна зала на Древния палат, която сега служеше за болница, показваха минус 4°С на открито, а ветромерите — скорост доста над сто километра в час. Навън бе ужасно. Вятърът набиваше твърдия, ситен като пясък сняг в лицето, хвърляше го вътре през разтрошените стъкла на прозорците, чиито капаци бяха откъртени за дърва за огрев, навяваше го по насечените подове. Освен в четирите здания около площада никъде в града нямаше достатъчно топлина или храна. В очакване на края на бурята гаалите се скупчваха в празните стаи и горяха постелки, разбити врати, канапи и сандъци в средата на пода. Провизии нямаха — всичката им храна бе заминала с Южното нашествие. При промяна на времето ще идат на лов, ще избият градското население и ще се изхранват със зимните му запаси. Но докато продължаваше бурята, нападателите гладуваха.

Мостът бе в техни ръце, но това едва ли им бе от някаква полза. Наблюдатели от Съюзната кула бяха забелязали единствения им колеблив набег към Купола, бързо завършил сред дъжд от копия и пред вдигнат подвижен мост. А неколцина от тях, дръзнали да слязат на брега под скалите на Ландин по време на отлив, може и да са видели нахлуването на прилива, но са нямали никаква представа за редуването, тъй като идвали от вътрешността. Засега Куполът бе в безопасност и някои от обучените паравербалисти в града бяха влезли във връзка с мъжете и жените на острова, колкото да разберат, че са добре, и да кажат на обезпокоените бащи, че децата са живи и здрави. С Купола всичко бе наред. Но градът бе разрушен, превзет, обсаден, над стотина от защитниците му бяха загинали, а останалите — затворени като в капан в няколко сгради. Град, потънал в сняг, сенки и кръв.

Джакоб Агат се бе притаил в една стая със сиви стени. В нея нямаше нищо друго освен няколко дрипи от кожена постелка и счупени стъкла, върху които бе натрупал ситен сняг. Къщата тънеше в мълчание. Там, под прозорците, където по-рано се намираше сламеникът, той бе прекарал една нощ с Ролери и на сутринта тя го бе събудила. Скрит тук, като крадец в собствения си дом, той си мислеше за Ролери с мъчителен копнеж. Веднъж — сякаш това бе много отдавна, може би преди дванайсет дни — той й бе казал в същата тази стая, че не може да живее без нея, а след това не му оставаше време дори за спомена. „Нека поне сега си помисля за нея, поне да си мисля за нея“, яростно се обърна той към тишината, но не можеше да измисли нещо повече освен, че и двамата се бяха родили в неподходящ момент, в неподходящ сезон. Никой не започваше любов в началото на сезона на смъртта.

Вятърът свиреше сърдито в счупените прозорци. Агат потръпна. През целия ден ту се разгорещяваше, ту мръзнеше. Термометърът продължаваше да пада и много от партизаните по покривите страдаха от нещо, което старите хора наричаха измръзване. Чувстваше се по-добре, когато се движеше. От мисленето нямаше полза. По навик тръгна към вратата, после се сепна и с лека стъпка се прокрадна до прозореца, през който бе влязъл. На приземния етаж в съседната къща се бяха разположили група гаали. Виждаше се силуетът на един от тях, застанал с гръб към прозореца. Те бяха светлокож народ. Почерняха си косите и ги втвърдяваха с нещо като смола или катран, но приведеният мускулест врат се белееше пред погледа на Агат. Не бе ли странно, че всъщност бе имал твърде малка възможност да огледа враговете си. Стреляше от разстояние, нанасяше удара и бягаше или, както при Морската порта, влизаше в светкавичен ръкопашен бой — нима можеше да различи нещо? Дали пък очите им не бяха жълтеникави или кехлибарени като на теварите? Имаше чувството, че са сиви, но моментът едва ли бе подходящ, за да разбере. Той се изкачи на перваза, изхвърли се към фронтона и напусна дома си през покрива.

Обичайният му маршрут към площада бе пресечен — и гаалите се включваха в играта по покривите. Агат за миг се освободи от всичките си преследвачи, само от един не успя. Въоръжен със стреломет, той го следваше по петите, след като бе прескочил триметровата пропаст между две къщи, която бе задържала останалите. Агат трябваше да скочи долу, да се вдигне и да спасява живота си.

Един от стражите на барикадата на улица „Есмит“, който следеше за точно такива бягства, му метна въжената стълба и той се изкатери по нея. Тъкмо стигна върха и в дясната му ръка се заби къса стрела. Агат се плъзна надолу по вътрешната страна на барикадата, издърпа я от ръката си, изсмука раната и плю. Гаалите не топяха стрелите си в отрова, но прибираха и използваха тези на хората от Ландин, а някои от тях, разбира се, бяха отровни. Този случай доста ясно изтъкваше едно от основанията за каноническия Закон за ембаргото. Агат прекара няколко отвратителни минути в очакване на първия гърч. След това реши, че е имал късмет, и изведнъж започна да усеща болка от малката кървяща рана на ръката си. При това на ръката, с която стреляше.

Под златните часовници в Съвещателната зала се раздаваше вечерята. От ранни зори той не бе слагал нищо в устата си. Умираше от глад, но като седна на една от масите пред паницата с топъл бхан и солено месо, изведнъж усети, че нищо не може да хапне. Не му се и говореше, но по-добре това, отколкото да яде, и той взе да разговаря с всеки, който го доближеше, докато камбанният звън от кулата над тях извести тревога — нова атака.

Както обикновено нападателите се местеха от барикада на барикада и както обикновено — не постигнаха почти нищо. В това сурово време никой не можеше да води продължителни боеве. В тъмнината се нахвърляха ту на една, ту на друга барикада, за да открият в тях случайно неохранявано място и някой от хората им да се промъкне на площада и да отвори масивните железни врати от задната страна на Древния палат. Но мракът се сгъсти и полека-лека погълна нападателите. Стрелците от горните прозорци на Древния палат и на Колежа поддържаха известно време огъня, но после съобщиха, че улиците са чисти. Както обикновено сред защитниците имаше ранени и убити — един стрелец с арбалет бе прострелян на прозореца от идваща отдолу стрела, едно момче, изкачило се прекалено високо на барикадата, за да се цели по-добре, бе улучено в корема с копие с желязно острие, няколко души бяха получили по-леки наранявания. Броят на ранените и убитите нарастваше с всеки изминал ден и защитниците просто се топяха. Когато няколко души напуснат строя и на бездруго малобройните редици…

От тази поредна битка Агат си дойде отново разгорещен и треперещ от студ. Повечето от мъжете, които тревогата вдигна от масата, се върнаха и довършиха вечерята си. Но сега той не можеше да понася мириса на храната и правеше всичко възможно да го избегне. В мига, в който хванеше нещо с ранената си ръка, от нея бликваше кръв и това му послужи за извинение да слезе при лечителя в Летописната зала под Древния палат и да я превърже.

Залата бе много голяма, с нисък таван и там денонощно се поддържаше постоянна температура и мека светлина — подходящо място за стари инструменти, карти и документи, както и за ранени бойци. Те лежаха върху импровизирани сламеници на застлания под, които приличаха на пръснати в тишината малки островчета на съня и болката. Сред тях видя, както и се надяваше, жена си, която веднага се запъти към него. Присъствието й, осезаемото й, неоспоримо присъствие не го изпълни с мъчителния копнеж, който изпитваше при мисълта за нея. Вместо това то просто му достави огромно удоволствие.

— Здравей, Ролери — промълви Агат и веднага се извърна към Сейко и лечителя Уаток да ги попита за Хуру Пилотсон. От радост дори не знаеше какво да прави, тя просто го завладяваше.

— Раната му се влошава — шепнешком каза Уаток. Агат го гледаше втренчено, но изведнъж си даде сметка, че става дума за Пилотсон.

— Влошава ли се? — повтори той с недоумение и се наведе над ранения, който вдигна поглед към него.

— Как си, Хуру?

— Направи много лоша грешка — бе отговорът. С Пилотсон се познаваха от съвсем малки и Агат веднага и безпогрешно го разбра накъде бие — женитбата му.

Но не знаеше какво да му отговори.

— Това едва ли би променило нещата — започна той най-сетне, но спря, нима щеше да се оправдава.

— Няма достатъчно, няма достатъчно — избърбори Пилотсон.

Чак тогава Агат си даде сметка, че приятелят му не е на себе си.

— Нищо, Хуру, няма нищо — успокои го той с толкова властен глас, че не след дълго раненият въздъхна и притвори очи, сякаш приел това всемирно утешение.

Агат стана и се върна при Уаток.

— Я, моля те, превържи това, че да спре кръвта… Какво му е на Пилотсон?

Ролери донесе превръзката. Уаток обви ръката на Агат с няколко майсторски движения и му отговори:

— Не знам, Алтера. Навярно гаалите си служат с неизвестна отрова. Опитах всичките ни противоотрови. Пилотсон Алтера не е единственият случай. Раните не се затварят, а се подуват. Погледни момчето тук. Същото нещо.

Момчето, шестнайсетгодишен партизанин от улицата, стенеше и се мяташе като в кошмар. На бедрото си имаше рана от копие, която не кървеше, но изглеждаше много странно. Около нея имаше червени подкожни линии и много пареше при допир.

— Опита ли с противоотрови? — попита го Агат и извърна поглед от измъченото лице на момчето.

— С всичките. Алтера, това ми напомня за твоята рана, която получи в началото на Есента при гонитбата на един клоис по дърветата. Помниш ли? Може би правят някаква отрова от кръвта или жлезите на клоисите. И техните рани може да минат като твоята. Да, ето белегът… Когато бе, на годините на това момче — обърна се той към Сейко и Ролери, — Агат подгонил един клоис, качил се на дървото след него и драскотините, които получил, не изглеждаха много опасни, но се подуха, започнаха да парят и той се разболя. След няколко дни обаче се оправи.

— Ала този тук няма да се оправи — Ролери се обърна с много тих глас към Агат.

— Защо говориш така?

— Едно време… наблюдавах лечителката на моя род. Понаучих нещо. Тези линии по крака му се наричат пътеки на смъртта.

— Значи познаващ тази отрова, Ролери?

— Мисля, че това не е отрова. Може да се получи при всяка дълбока рана. Дори и при малка рана, която не кърви или пък се замърси. Това е оръжейната болест…

— Суеверие — прекъсна я грубо лечителят.

— Нас не ни хваща оръжейната болест, Ролери — каза й Агат, сякаш се опитваше по някакъв начин да я предпази от възмутения стар доктор. — Ние имаме…

— Но момчето и Пилотсон Алтера са я хванали! Гледай… — и тя го заведе при един ранен тевар, весело дребничко същество на средна възраст, който охотно му показа мястото, където се е намирало ухото му, преди да го отсекат. Раната заздравяваше, но бе подута, пареше и сълзеше…

Агат несъзнателно пипна с ръка собствената си пулсираща и занемарена рана на темето.

Уаток ги бе последвал:

— Това, което местните вирси наричат „оръжейна болест“ — каза той, отправил гневен поглед към безобидния вирс, — е, разбира се, бактериална инфекция. Учил си го в училище, Алтера. Тъй като човешките същества не се поддават на инфекции, произлизащи от местни бактерии или вируси, то единствената беда, която може да ни сполети, е нарушение на функциите на жизненоважните органи като обезкръвяване или химическо отравяне, на които пък можем да противодействаме…

— Но момчето умира, старейшино — възрази Ролери с тихия си, но неумолим глас. — Раната не е била промита, преди да се зашие…

Старият доктор се скова от ярост:

— Върви си при себеподобните и не ме учи как да се грижа за човешките същества…

— Стига! — заповяда Агат.

Настъпи тишина.

— Ролери, ако тук могат известно време да се справят без тебе, струва ми се, бихме могли… — за малко да каже „да си отидем у дома“, но се сепна и довърши унесено — да вечеряме може би.

Тя не бе яла и двамата седнаха в Съвещателната зала и хапнаха малко. После облякоха палтата си, за да прекосят неосветения и раздиран от вятъра площад и да отидат в Колежа, където заедно с още няколко двойки деляха една класна стая. Спалните в Древния палат бяха по-удобни, но повечето съпрузи, които бяха останали заедно в града, предпочитаха поне някакво полуусамотяване в редките мигове, когато можеха да си го позволят. Завита с палтото си, една жена спеше дълбоко зад редица от чинове. Счупените прозорци бяха запушени с преобърнати маси, които служеха за преграда срещу вятъра, камъните и стрелите. Агат и жена му постлаха палтата си на голия под. Преди да го остави да заспи, Ролери събра в шепата си малко чист сняг от един перваз и изми с него раните на ръката и на темето му. Заболя го и изнервен от умора, той промърмори нещо недоволно, но тя го успокои:

— Ти си Алтера… Знам, че не можеш да се разболееш… но това няма да ти навреди. Няма.