Урсула Ле Гуин
Планета за изгнаници (1)

Глава първа
Шепа мрак

Към края на последната лунна фаза от Есента в умиращите гори на Аскатевар духаше студен вятър, който идваше от северните възвишения и навяваше мирис на дим и сняг. Леко и едва забележимо в тънките си кожени дрехи, момичето на име Ролери се промъкваше като диво животно през горските шубраци, през вихрушката от мъртви листа и все повече и повече се отдалечаваше от издигащите се по склоновете на Тевар каменни стени и оживените нивя на последната жътва. Бе тръгнала сама, без някой да я спре. Вървеше на запад по смътно очертаната пътека, която се пресичаше от водещи на юг дири на футрути и тук-там изчезваше под повалени стволове или купища шума.

На разклона в подножието на Граничния хребет Ролери продължи направо, но не бе направила и десетина крачки, и някакво равномерно шумолене зад гърба й я накара да се обърне бързо.

По северната пътека се задаваше бързоходец. Стъпките на босите му крака отекваха в шумата, а зад него плющеше дългата лента, с която бе завързана косата му. Той идеше от север и напрегнал всички сили, изтрополя отмерено покрай спрялата сред дърветата Ролери, без въобще да я погледне. Бързаше към Тевар заедно с вятъра и вестта за бури, нещастия, зима и война… Момичето се обърна равнодушно и продължи нататък по собствената си едва очертана пътека, която лъкатушеше нагоре, през огромните мъртви, стенещи стволове. Най-сетне, на самия връх на хребета, над нея блесна небето, а под него — морската шир.

Западните склонове бяха почистени от мъртвата гора. Тя се подслони под един голям дънер и се загледа в далечното зарево на запад, в необятната сивота на прилива, а долу в ниското, се виждаше и градът на пришълците, кацнал върху крайбрежните скали с червените си покриви и крепостните си стени.

По полегатия каменист склон към брега се спускаха безразборно прозорците и покривите на високи, ярко боядисани каменни къщи. Извън стените и под по-ниските зъбери на юг от града се простираха укрепени и терасирани пасища и ниви, подредени като шарки на килим. От крепостта на самия ръб на скалите започваше мост, който се крепеше на огромни каменни сводове над дигите и дюните, над крайбрежната ивица и ослепителните пясъци и свързваше града с кацналия на около километър сред пясъците тайнствен черен остров. Този купол се открояваше като мрачно петно върху равната и искряща пясъчна повърхност — зловещият скален отломък със заоблен връх бе с такива причудливи форми, че едва ли бе дело на морето и вятъра. Какво ли представляваше — дом, статуя, крепост, гробница? Каква ли тъмна сила го е изсякла и после е построила този невероятен мост в незапомнени времена, когато пришълците са били могъщи и са водели войни? Ролери никога не бе обръщала много внимание на намеците за магьосничество, които съпътстваха разговорите за пришълците, но сега тази черна сянка върху пясъците й се струваше странна — първото наистина странно нещо, на което попадаше, построено в отдавна отминали времена, които нямаха нищо общо с нея, от ръце от чужда плът и кръв, плод на чуждо въображение. Макар и страховито, то притежаваше някаква притегателна сила. Прехласната, тя не откъсваше поглед от едва забележимата фигура, която се движеше по високия мост и на фона на извънмерната му дължина и височина се превръщаше в джудже, не, в черна прашинка, пълзяща към мрачните кули сред блесналите пясъци.

Вятърът тук бе по-топъл — през облаците на необятния запад се прокрадваха слънчеви лъчи, които огряваха улиците и покривите под нея. Градът я привличаше със загадъчността си и без да спира, за да събере смелост или решителност, Ролери се спусна по склона дръзко, леко и бързо и мина през високата порта.

Гордостта не й позволяваше да промени безгрижната си и наперена походка, а сърцето й биеше лудо, докато пристъпваше по сивите, съвършено гладки камъни на непознатата улица. Поглеждаше крадешком ту наляво, ту надясно към високите, построени над земята къщи с островърхи покриви и прозорци от прозрачен камък — значи това, което се говореше, беше истина! — към засетите лехи пред някои от тях, където яркоцветни алени и оранжеви лози от келем и хадуп се виеха нагоре по сините и зелени стени, оживявайки сивата монотонност на есенния пейзаж. До източната порта много от къщите бяха запустели, с олющени стени и зейнали прозорци. Но после те ставаха обитаеми и Ролери започна да се разминава с пришълци.

Заглеждаха я. Беше чувала, че пришълците гледат право в очите, но не посмя да провери дали това е вярно. Поне никой не я спираше, облеклото й не се различаваше много от тяхното, а и забеляза мимоходом, че някои от тях не са много по-тъмнокожи от хората. Но към лицата им не смееше да погледне, тъй като оттам я лъхаше тайнственият мрак на очите.

Изведнъж улицата, по която вървеше, излезе на широко, открито, просторно и равно място, нашарено от залязващото слънце на златисти и сенчести ивици. Този площад бе ограден от четири високи като могили сгради с огромни колони отпред, над които се редуваха сиви и прозрачни камъни. Към него водеха само четири улици и всяка една от тях можеше да се затвори с порта, която се спускаше от стените на четирите големи сгради, тъй че площадът представляваше крепост вътре в крепостта или пък град в града. Над него се устремяваше право нагоре една-единствена постройка, в която се срещаха слънчевите лъчи.

Мястото бе наистина величествено, но почти безлюдно.

В единия му ъгъл, посипан с пясък и голям колкото игрище, играеха няколко момчета. Двама младежи се бореха изкусно и ожесточено, а по-малките, облечени с подплатени дрехи и шапки, упражняваха с не по-малко ожесточение удари с дървени саби. Беше цяло удоволствие да гледаш как борците се извиват в бавен и опасен танц и как внезапно и ловко влизат в хватка. Ролери ги наблюдаваше редом с няколко високи и смълчани пришълци в кожено облекло. В един миг по-едрият борец полетя с главата напред и се приземи на мускулестия си гръб. Тя изохка заедно с него, а после се засмя от учудване и възхищение.

— Добър удар, Джонкенди! — извика някой до нея, а от другата страна на арената една жена изръкопляска. Погълнати от заниманието си и слепи за всичко останало, по-малките момчета продължаваха да размахват саби встрани и напред.

Ролери за пръв път разбираше, че този народ от магьосници възпитава воини и държи на силата и ловкостта. Макар да бе чувала за бойното им изкуство, тя винаги си ги бе представяла смътно като гърбави и паякообразни същества в мрачна бърлога, наведени над грънчарско колело, изпод което излизаха изящните изделия от глина и прозрачен камък, за да потеглят към шатрите на хората. А към това се прибавяха и най-различни истории, слухове и приказки; за ловеца се казваше, че „късметът му работи като на пришълец“; на някаква пръст викаха вълшебна руда, тъй като магьосниците я ценяха и търсеха. Но откъслечните й познания стигаха дотук. Много преди тя да се роди, народът на Аскатевар се скитал на изток и на север от планините. Тъй че Ролери никога не бе участвала в пренасянето на реколтата до хамбарите под Тевар и поради това не се бе приближавала до западната граница, преди всичките хора от Аскатеварската област да се преместят тук със стадата и семействата си, за да строят Зимния град над подземните житници. Наистина не знаеше нищо за чужденците и когато усети, че победителят от борбата, стройният младеж на име Джонкенди, е вперил поглед право в лицето й, извърна глава и отстъпи изплашена и отвратена.

Той се приближи към нея. Голото му черно тяло лъщеше от потта.

— От Тевар си, нали? — попита я младежът на човешки език, изговаряйки неправилно половината думи. Доволен от победата си, той изтупваше пясъка от жилестите си ръце и й се усмихваше.

— Да.

— С какво можем да ти помогнем? Искаш ли нещо?

Разбира се, беше изключено да го погледне от толкова близко, но тонът му й се стори хем дружелюбен, хем подигравателен, а гласът — момчешки. Сигурно бе по-малък от нея. Нямаше да позволи да й се подиграват.

— Да — отвърна тя хладно. — Искам да видя онази черна скала сред пясъците.

— Иди. Мостът е отворен — той сякаш се опитваше да надзърне в сведеното й лице и затова тя се извърна още по-встрани.

— Ако някой те спре, кажи му, че те изпраща Джонкенди Ли. А може би трябва да дойда с тебе?

Без да му отговаря, тя вдигна високо глава, но продължи да гледа надолу и тръгна по улицата, която водеше от площада към моста. Само да си помисли някой, че се страхува от тези ухилени, черни, неистински хора…

Никой не я последва. Струваше й се, че се движи незабелязано. Стигна до масивните колони на моста, погледна назад, после напред и спря.

Мостът бе огромен — път за великани. Горе от хребета й се бе сторил по-крехък на фона на полята и дюните, над които преминаваше с плавния ритъм на сводовете. Но оттук тя виждаше, че по него може да мине цяла редица от двайсетина души. Водеше право към страховитите черни порти на каменната кула и нямаше парапет, който да го отделя от пропастта от двете му страни. Откъде й бе хрумнало, че ще може да мине по него? Това нямаше да й се удаде, той не беше за човешки крака.

Тръгна по една странична уличка и се озова пред западната порта на градските стени. Премина бързо покрай дълги и празни кошари и обори и се измъкна навън с намерението да заобиколи стените и да си върви у дома.

Но на това място скалите се снижаваха и в тях имаше много издълбани стъпала; полята долу се пъстрееха спокойно в златистия следобед, а отвъд дюните се простираше широкият бряг. Там можеха да се намерят дългите зелени морски цветя, които жените от Аскатевар пазеха в раклите си и по празници вплитаха в косите си. Тя долови странния мирис на морето. През живота си не бе стъпвала на пясък. Слънцето беше все още високо. Ролери слезе по каменните стъпала, прекоси нивите, дигите и дюните и най-сетне краката й докоснаха равните и ослепителни пясъци, които се губеха в далечината на север, на юг и на запад.

Духаше вятър, слънцето грееше едва-едва. Далеч от запад долиташе монотонен тътен, подобен на силен и напевен шепот. Пясъкът под краката й бе твърд, гладък и безкраен. Затича се, това й доставяше удоволствие, но спря и хвърли развеселен поглед към сводовете на моста, които се редуваха тържествено и внушително над едва забележимата вълнообразна диря от стъпките й, после пак се втурна напред и отново спря, и засъбира полузаровените сребристи мидени черупки. Кацнал върху скалистия бряг зад нея, градът на пришълците блестеше като шепа разноцветни камъчета. Още не се бе наситила на соления вятър, простора и усамотението, когато се озова съвсем близо до катраненочерната каменна кула, която сега застрашително се извисяваше между нея и слънцето.

От дългата сянка лъхаше студ. Тя потръпна и отново се втурна, този път за да се измъкне от тъмния силует на грамадата. Искаше й се да види докъде се е спуснало слънцето и след колко време ще зърне първите морски вълни.

Заедно с вятъра в ушите й отекваше едва доловим дълбок глас, който викаше нещо тъй странно и настойчиво, че тя замря на място и се обърна ужасена към огромния черен остров сред пясъците. Да не би да я зовеше омагьосаното място?

Горе, на моста без парапети, застанала над един от стълбовете, забит здраво в островната скала, една черна фигура я зовеше от висините.

Тя се обърна, побягна, но спря и отново погледна назад. В гърдите й се надигаше ужас. Искаше да се втурне напред, но нямаше сили. Ужасът я обзе изцяло и тя се затресе, без да може да помръдне ни ръка, ни крак, а ушите й бучаха. Магьосникът от черната кула я оплиташе в паяжина от заклинания. Той разпери ръце и отново изкрещя пронизителните, настойчиви думи, които тя не разбираше, вятърът ги заглушаваше и те звучаха като крясък на морска птица. Бученето в ушите й се усили и Ролери се строполи на пясъка.

Изведнъж в главата й заговори отчетлив и тих глас:

— Бягай. Стани и бягай. Към острова… хайде, бързо!

Тя не разбра как се изправи и как се впусна напред. Гласът я насочваше. Невиждаща, останала без дъх, тя стигна до черни, издълбани в скалата стъпала и се заизкачва с мъка по тях. На един завой пред нея изникна черна фигура. Ролери протегна ръка и се остави да я изведат, почти да я издърпат още по-нагоре, където я пуснаха. Тя се свлече до стената, тъй като краката не я държаха повече. Черната фигура я прихвана, помогна й да стане и каза високо с гласа, който преди малко бе звучал в главата й:

— Гледай! Иде.

Морето под тях се разбиваше и кипеше с такъв тътен, че чак скалата се тресеше. Разделените от острова води се съединяваха с грохот в бяла пяна, впускаха се напред със свистене и се разбиваха в пясъчните дюни, където се превръщаха в смирено полюшващи се прозрачни вълни. Прилепена до стената, Ролери трепеше. Не можеше да спре да трепери.

— Тук приливът идва толкова бързо, че е невъзможно човек да избяга — каза тихият глас зад нея. — А дълбочината около Купола стига до шест метра. Хайде да се качим по тези стълби… Затова по-рано сме живели тук. Половината от времето това е остров. Примамвали сме вражеските войски на пясъците точно преди да настъпи приливът и ако те не разбирали много-много от приливи и отливи… Добре ли си?

Ролери леко сви рамене. Но й се стори, че той не разбра жеста, и затова му отвърна:

— Да. — Разбираше речта му, но той използваше доста думи, които никога не бе чувала, а други пък произнасяше неправилно.

— От Тевар си, нали?

Тя отново сви рамене. Прилоша й, в очите й напираха сълзи. Но се сдържа. Докато изкачваше стълбите до следващата площадка в черната скала, тя оправи косите си и иззад прикритието им надникна към лицето на пришълеца за част от секундата. То бе силно, грубовато и мургаво, със строги, ясни очи — тъмните очи на пришълците.

— Ти какво правеше на пясъците? Никой ли не те предупреди за прилива?

— Не знаех — прошепна тя.

— Твоите старейшини знаят. Или поне знаеха миналата Пролет, когато племето ти живееше тук, на брега. Хората са ужасно късопаметни. — Думите му бяха резки, но гласът му си оставаше тих и спокоен. — Сега оттук. Не се безпокой… навсякъде е пусто. Отдавна никой от вашите не е стъпвал в Купола.

През тъмен вход влязоха в някакъв тунел и по него стигнаха в зала, която й се стори огромна, преди погледът й да потъне в следващата. Минаваха през врати и площадки, от които се виждаше небето, през издадени над морето сводести галерии, през стаи и зали с куполовидни тавани, безмълвни и запустели, превърнали се в убежище на морския вятър. Сега морето полюшваше надиплената си сребриста повърхност далеч под нея. Тя се чувстваше замаяна, ефирна.

— Никой ли не живее тук? — попита едва доловимо Ролери.

— Вече не.

— Това ли ви е Зимният град?

— Не, ние зимуваме в града отсреща. А това е построено за крепост. В древността сме имали много врагове… Защо беше на пясъците?

— Исках да видя…

— Какво да видиш?

— Пясъците. Океана. Първо бях в града ви. Исках да видя…

— Добре, добре! В това няма нищо лошо. — Той я преведе през една толкова висока галерия, че й се зави свят. През островърхите сводове прелитаха с писък морски птици. После по последния тесен коридор излязоха на портата, минаха по дрънчащ метален мост и се озоваха на огромния мост.

Вървяха безмълвно между кулата и града, между небето и морето, а вятърът ги тикаше непрекъснато надясно. На Ролери й стана студено, бе уплашена от височината, от необикновената разходка, от присъствието на този мургав, неистински човек до нея.

Щом влязоха в града, той рече троснато:

— Вече никога няма да ти говоря с езика на мисълта. Преди малко се налагаше.

— Когато каза да бягам… — започна тя, после се поколеба, тъй като не бе сигурна за какво става въпрос, нито пък какво се бе случило там долу, на пясъците.

— Мислех, че си от нашите — продължи той ядосано, но се овладя. — Не можех да гледам безучастно как се давиш. Дори и да си го заслужавала. Но не се безпокой. Повече няма да ти говоря по този начин и нямам никаква власт над тебе. Каквото и да ти казват вашите старейшини. Сега си върви, свободна си като вятъра и невежа както и преди.

Тонът му бе неподправено рязък и изплаши Ролери. Но тя се опита да прикрие страха си и попита с треперещ, но дързък глас:

— Значи ли това, че съм свободна отново да се върна тук?

При тези думи пришълецът я погледна. Въпреки че не си позволяваше да отвърне на погледа му, тя усещаше, че изражението му се е променило.

— Да. Свободна си. Ще ми кажеш ли името си, дъще на Аскатевар?

— Ролери, от рода на Уолд.

— Уолд дядо ли ти е? Или ти е баща? Жив ли е още?

— Уолд затваря кръга в Каменния сбор — каза Ролери надменно в желанието си да се противопостави на властността му, която не търпеше възражение. Как може един пришълец, един неистински човек, безроден и отхвърлен от закона, да се държи тъй ледено и високомерно?

— Предай му поздрави от Джакоб Агат Алтера. Кажи му, че утре ще дойда в Тевар да разговаряме. Сбогом, Ролери. — И той протегна ръка за жеста, с който се поздравяваха равните помежду си, а тя неволно направи същото и дланите им се допряха.

После се обърна, нахлупи кожената качулка на главата си и забърза нагоре по стръмните улици и стълби, без да поглежда пришълците, които подминаваше по пътя си. Защо се вторачваха в лицето ти като някакви мъртъвци или риби? Топлокръвните животни и човешките същества никога не се взираха един в друг по този начин. С чувство на огромно облекчение тя излезе през портата и бързо пое нагоре към огрения от последните червеникави отблясъци на залязващото слънце хребет. Оттам се спусна през умиращите гори и пое по пътеката към Тевар. Здрачът вече се сгъстяваше и отвъд стърнищата, в шатрите, заобиколили недовършения Зимен град на хълма, светваха малки огнени звездички. Ролери се устреми към топлината, вечерята и своите. Но усещането за нещо необяснимо не я напусна дори и когато коленичи сред жените и децата край огъня в голямата женска шатра на нейния род и се нахвърли върху яденето. Свивайки пръстите на дясната си ръка, тя сякаш държеше в шепата си мрака, останал върху дланта й от неговото докосване.