Урсула Ле Гуин
Градът на илюзиите (8)

8

Странната, невидима среща на Господарите на Земята бе приключила. На раздяла Абундибот се обърна към Фалк:

— Изборът е ваш: можете да си останете Фалк, наш гост на Земята, или да възвърнете истинското си наследство и да осъществите онова, за което е мечтал Агад Рамарен от Уеръл. Искахме да направите избора сам, след като узнаете цялата истина. Сега вече ще чакаме решението ви и бъдете уверен, че ще се съобразим с него. — Сетне заговори на Ори: — Хар Ори, покажете на своя роднина града и всичко, каквото пожелае. — След тези думи Абундибот отстъпи назад без да се обръща и изчезна в процепа в стената. Всичко това стана толкова неочаквано, че Фалк взе да се чуди, дали фигурата на неочаквания посетител не е била само някакво изображение, изключено след края на срещата. И още повече — дали това, което му бяха показали бе истински шинг, или само негова сянка или подобие.

— Знаеш ли някое място, където да поговорим насаме — или на открито? — попита той момчето. Чувстваше се подтиснат сред тези безбройни прозрачни стени, а и се питаше какви ще са размерите на привидната свобода, която му бяха дарили.

— Навсякъде, преч Рамарен. Отвън на улицата — ако желаете можем да вземем шейна. Освен това тук, в Двореца, има прекрасна градина.

— Да вървим в градината.

Ори го поведе по един празен, безкрайно дълъг и ярко озарен коридор, свърна в една странична врата и двамата се озоваха в тясно помещение. „В градината“ — произнесе гласно момчето. Вратата зад тях се затвори плътно, двамата постояха така известно време без да усещат каквото и да било движение, но когато вратата се разтвори наново, отвън беше градината. Тя също бе заобиколена от стъклена стена, но бе разположена върху покрива на сградата, защото светлините на града бяха далеч под тях; отгоре бе затворена от стъклен похлупак, над който сияеше луната. Въздухът гъмжеше от миниатюрни летящи светлини и сенки, от всички страни ги заобикаляха тропически шубраци обвити в лиани, носеше се тежкият аромат на разцъфнали цветове, а грамадните листа на дърветата спираха погледа едва на няколко крачки във всички посоки. Фалк се обърна изплашено за да провери дали вратата зад тях все още е отворена. Влажната, тежка, парфюмирана тишина го подтискаше и плашеше, за миг го завладя усещането, че вътре в тази тайнствена, неземна градина се е спотаила някаква зловеща заплаха, или намек за нещо безкрайно далечно и чуждо на света, който познаваше — цяла една планета от ухания и илюзии, от смъртоносни клопки и незнайни превъплъщения…

Докато крачеха между надвишаващите човешки бой цветя Ори бръкна в една кутийка на колана си и извади малка бяла тръбичка. После я пъхна в устата си и я засмука жадно. Фалк бе твърде погълнат от рязката промяна в обкръжаващата ги среда за да му обърне внимание, но момчето побърза да му обясни, донякъде засрамено:

— Това е парита, транквилизант — Господарите често го използват, притежава съвсем слабо стимулиращо въздействие върху мозъка. Ако желаете, мога да ви…

— Не, благодаря. Исках да те разпитам за някои неща. — Той спря, разколебан. Струваше му се, че трябва да избягва преките въпроси. Въпреки „Съвета“ и обясненията на Абундибот в него се бе загнездила мисълта, че всичко е било само една добре подготвена сцена — малка пиеска, каквито бе виждал на телепроекторите в библиотеката на Канзаския принц, или в Хейнския ментоскоп — старият обезумял крал Лир се скита из пометената от страхотната буря пустош. Най-странното от всичко бе усещането, че всичко това се разиграва не толкова заради него, колкото заради Ори. Не разбираше каква може да е причината, но увереността, че това, което му бе казал Абундибот целеше по-скоро да въздейства на момчето, продължаваше да расте.

Момчето, във всеки случай, вярваше на всичко. За него това не бе игра, нито пък действащите лица бяха актьори.

— Едно нещо не ми дава покой — заговори предпазливо Фалк. — Ти каза, че Уеръл се намира на около сто и тридесет или четиридесет светлинни години от Земята. Едва ли има чак толкова много звезди на такова разстояние.

— Господарите ми казаха, че в зоната между сто и тридесет и сто и четиридесет светлинни години има четири звезди с планети, една от които може да е и нашата. Но те са разположени в четири различни посоки и ако шингите решат да изпратят до всяка една свой кораб, ще минат най-малко хиляда и триста години, преди да получат резултат.

— Странно, че не знаеш колко дълго е продължило пътуването — не сме ли ти казвали на колко години ще бъдеш, когато се завърнем?

— Говореше се за „двугодишна продължителност“, преч Рамарен — което се равнява приблизително на сто и двадесет земни години — но ми беше пояснено, че това не е точната цифра и че не бива да питам за повече. — За миг, докато се върна в спомените си назад, в онези далечни времена, момчето заговори с вълнение, каквото досега Фалк не бе забелязвал. — Предполагам, че възрастните членове на Експедицията са се безпокояли за онова, което бихме могли да заварим на Земята и не са искали децата — които все още не са разполагали с психозащитни блокове — да издадат пред потенциалния противник местонахождението на Уеръл. Сметнали са, че незнанието е по-безопасно.

— А ти не помниш ли как изглеждат звездите от Уеръл — как са подредени съзвездията?

Ори поклати глава и се усмихна.

— Господарите също ме питаха за това. Роден съм през зимата, преч Рамарен. Пролетта тъкмо започвала, когато сме потеглили. Не съм виждал друго, освен заоблачено небе.

Ако всичко това бе истина следователно само той — или по-скоро скритата вътре в него личност на име Рамарен — би могла да каже откъде са пристигнали дамата с Ори. Би ли могъл този факт да обясни главната загадка в цялата тази история — необичайния интерес на шингите към него, изпращането на Естрел дълбоко в горите за да го доведе при тях и предложението да му възвърнат паметта? Там някъде горе съществуваше един свят, върху който шингите нямаха абсолютно никаква власт, свят, където свръхсветлинните полети са били преоткрити и те със сигурност жадуваха да узнаят къде се намира. И той можеше да задоволи любопитството им, веднага щом възстановят паметта му. Ако наистина можеха да я възстановят. И ако всичко останало, което му бяха казали, е вярно.

Той въздъхна. Изморяваше го тази безкрайна подозрителност, изобилието от недоказани чудеса. Дори взе да се пита, дали все още не е под въздействие на някое тяхно лекарство. Най-страшното от всичко бе, че се чувстваше неспособен да вземе каквото и да било решение. Двамата с момчето бяха като лишени от воля пешки в ръцете на опасни играчи.

— Този, когото наричаш Абундибот, беше ли в стаята, или това бе само негово изображение, или илюзия?

— Не зная, преч Рамарен — отвърна с приповдигнат глас Ори. Веществото от тръбичката изглежда бе започнало да му въздейства, защото на лицето му се бе изписало блаженство. — Предполагам, че е присъствал лично. Но те никога не се доближават до нас. Като си помисля сега, наистина е странно — за шестте години, откакто съм тук, не съм докосвал нито един от тях. Водят ужасно самостоятелен живот и никога не се събират. Не искам да кажа, че по природа са груби и необщителни… — добави припряно той, като погледна Фалк, за да се увери, че не е получил погрешно впечатление. — Напротив, те са много мили. Аз например много обичам Господаря Абундибот, а също Кен Кеняк и Парла. Но те са толкова интелигенти. Знаят ужасно много неща… Носят огромна отговорност. Те съхраняват и предават познанието, те запазват мира, борят се със злините и са го вършели в продължение на хиляди години, докато останалите жители на Земята водят полуживотинско съществувание и нехаят за утрешния ден. Техните собствени братя по кръв и плът ги ненавиждат и отказват да приемат истината, която им се предлага. Сигурно по тази причина живеят толкова усамотено, отделени от другите, за да запазят уменията и знанията, които инак щяха да са загубени, докато навън, в прерията се скитат разни войнстващи племена като Скитниците и канибалите.

— Няма никакви канибали — прекъсна го сухо Фалк.

— Може и да няма — склони глава Ори. Изглежда бе изчерпал наученото от Господарите. — Предполагам, че няма.

— Някои от тях казват, че са потънали толкова ниско, защото така искат шингите, че ако се опитат, да си възвърнат изгубеното знание шингите ще им попречат, а опитат ли да построят град, шингите ще го унищожат.

Настъпи пауза. Ори спря да смуче от тръбичката и внимателно я зарови между корените на един храсталак с надвиснали, червени цветчета. Фалк продължаваше да чака отговор и едва след известно време осъзна, че такъв няма да има. Това, което каза не значеше нищо за момчето.

Двамата продължиха да крачат сред светулките, танцуващите сенки и омайните аромати, озарени единствено от сиянието на луната.

— Познаваш ли онази… чието изображение се появи в началото?

— Стрела Сиобелбел — отвърна с готовност момчето. — Да, виждал съм я и преди на срещите на Съвета.

— И тя ли е шинг?

— Не — тя не от Господарите, мисля, че произхожда от едно дивашко племе на планинци, но е израснала в Ес Ток. Много хора изпращат децата си тук за да бъдат отгледани и изучени от Господарите и после да им служат. Тук също водят всички деца със свръхнормални способности и ги включват към психокомпютрите, за да помогнат в това велико дело. Тях невежите наричат хора-инструменти. Нали тъкмо Стрела Сиобелбел ви доведе тук, преч Рамарен?

— Вървяхме заедно, ядохме заедно, заедно спяхме — така е, тя ме доведе. Нарече се Естрел, от Скитниците.

— Можехте да се досетите, че не е била шинг… — рече момчето, но почувства, че се изчервява и извади нова тръбичка.

— Ако беше шинг нямаше да спи с мен — нали? — попита го Фалк. Момчето завъртя объркано глава, дръпна няколко пъти от тръбичката за да си възвърне изгубената увереност и едва тогава проговори:

— Не. Защото те избягват да докосват обикновените хора — те са като богове, преч Рамарен, хладни, любезни и мъдри — и винаги стоят настрана…

Гледаше го все така наивно, с големите си детски очи. И споделяше всичко, каквото мислеше също с детинска откровеност и вяра. Ала то също бе познало вкусът на самотата — осиротяло, заобиколено от чужденци, прекарало детството си сред тези хора, които страняха един от друг, които избягваха да го докосват, които го тъпчеха с думи, но поставяха между него и реалността невидими бариери та още на петнадесет бе принудено да търси успокоение в един наркотик. Момчето сигурно не го съзнаваше — изглежда все още имаше доста мъглява представа за своя живот и за света — но самотата сякаш надничаше от очите му и говореше сама. Копнеж и слаба надежда, изражение като на умиращ от жажда пътешественик из пустинята, неочаквано зърнал мираж. Имаше още толкова много неща, за които Фалк искаше да го попита, ала не виждаше смисъл. Изпълнен с безкрайно съжаление той положи ръка върху крехкото рамо на момчето. Ори го погледна изненадан от докосването, усмихна се покорно и отново всмукна от тръбичката.

Когато се върна обратно в стаята — обзаведена луксозно, за негово удобство — или за да направи впечатление на Ори? — Фалк продължи да крачи между стените като звяр в клетка и накрая се отпусна в леглото. В сънищата си отново се върна в Горската Къща, ала хората, които сега я обитаваха, имаха кехлибарени очи и медна кожа. Опита се да им каже, че е като тях, че е техен роднина, но те не разбираха езика му и го разглеждаха навъсено и враждебно, докато се опитваше да намери верните думи, истинските слова, с които да ги убеди.

Когато се пробуди, хората-инструменти вече очакваха заповедите му. Нареди им да си вървят и те се подчиниха. Излезе в коридора — никой не го спря — и продължи нататък. Повечето от стените бяха помътнели и не позволяваха да се надзърне в стаите зад тях, не се виждаха и врати. Ала през цялото време усещаше, че го наблюдават и следят всяко негово действие.

Когато най-сетне се върна в стаята, там вече го очакваше Ори, готов да го разведе из града. Обикаляха целия следобед, пеша, на въздушни шейни, кръстосваха улиците и терасовидните градини, мостовете, дворците и жилищните райони на Ес Ток. Ори разполагаше с изобилие от иридиумни пластини, които служеха за разменни монети и когато Фалк спомена, че не му харесвала тогата, която бе получил след пристигането си, Ори настоя да се отбият в един от магазините, където Фалк можеше да си поръча дрехи по свой вкус. Докато вървяха между рафтовете, върху които бяха струпани разкошни пъстроцветни платове, плетени и от изкуствена материя, покрити с невероятни мотиви и шарки, Фалк си спомни за Парт, която обичаше да плете на слънце в градина зад Къщата. „Ще ти изплета черни дрехи“ — беше му обещала веднъж тя и сред всички пъстри роби, тоги и наметала той се спря на черни бричове, черна риза и черно зимно наметало.

— Тези приличат на нашите дрехи у дома — на Уеръл — рече Ори и за миг огледа със съмнение червеникавата туника, която бе избрал. — Само че там нямаме зимна екипировка. Толкова много неща можем да отнесем с нас от Земята, толкова има да им казваме — само да тръгнем веднъж!

Продължиха разходката и следващия път се отбиха до една прозрачна тераса, надвиснала над клисурата, където се поднасяше храна и напитки. Свечеряваше се и сградите, които се извисяваха над тях, постепенно се озариха от безброй вътрешни светлини, светеха и улиците и мостовете над бездната. Из въздуха се носеше музика, храната, която им сервираха имаше странен вкус и бе обработена с непознати и интересни подправки. По улиците ставаше все по-многолюдно.

Някои от хората, които кръстосваха Ес Ток, бяха облечени бедно, други се перчеха с разкошните си носии, очевидно на мода бе да се обличат дрехите на противоположния пол, та Фалк отново си спомни за облеклото, с което бе видял Естрел. Имаше много различни физически типове, някои от които Фалк виждаше за пръв път. Най-странна от всички му се видя групата на белокожите със сини очи и Фалк дори си помисли, че съзнателно са подложили кожата си на избелване, но Ори му обясни, че били туземци от Втори континент и напоследък шингите проявявали особен интерес към културата им. Тъкмо с тази цел докарали неколцина екземпляри от мъжки и женски пол за да ги цивилизоват и образоват. Избраните били все синове и дъщери на прочути вождове.

— Ето, сам виждате, преч Рамарен, не е вярно дето казват, че Господарите отказвали да образоват местните жители — всъщност туземците са тези, които се съпротивляват на опитите да бъдат образовани. Бледоликите тъкмо затова са тук.

— По-важното е какво са забравили, за да спечелят тази награда? — попита Фалк, но въпросът изглежда нямаше смисъл за Ори. Той не знаеше почти нищо за живота на „туземците“, не познаваше обичаите и културата им. Към продавачите в магазина и сервитьорите се отнасяше с любезно превъзходство — като към хора от по-нисък ранг. Може би арогантността му бе останала в наследство от Уеръл — съдейки по разказите му келшакското общество се изграждаше на строго йерархически принципи, с ясно определена кастова система, в която всеки знае мястото си, макар Фалк да не разбираше точно ценностната система, на която бе изграден този симетричен ред. Не ставаше дума за потомствено определено положение в обществото, но Ори така и не можа да просветли представите му по този въпрос. Въпреки това остана подразнен от презрителното „диваци“ и „туземци“, с което Ори говореше за тукашните жители и най-сетне той го попита с известна ирония в гласа:

— Откъде знаеш на кого да се кланяш и кой трябва да ти се кланя? Аз не мога да различавам Господарите от туземците. Нали Господарите също са туземци?

— О, да. Местните нямат нищо против да ги наричаме туземци защото твърдят, че Господарите са извънземни нашественици. Аз самият невинаги успявам да ги различа — добави момчето с познатата чистосърдечна усмивка.

— Искаш да кажеш, че повечето от хората на улицата са шинги, така ли?

— Така предполагам. Разбира се по лице познавам съвсем малко.

— Все още не разбирам по какво се отличават Господарите — шингите, от туземците, след като едните и другите са потомци на някогашните земни жители.

— Как по какво — познанието, силата — Господарите управляват Земята много по-дълго отколкото ачинауо са властвали в Келшия!

— Ала и до ден днешен са обособени в отделна каста. Нали каза, че Господарите вярвали в демокрацията? — Това бе древна дума, която за първи път чу в устата на Ори, не беше съвсем сигурен за значението й, но смяташе, че по някакъв начин е свързана с формата на управление.

— Да, разбира се, преч Рамарен. Съветът управлява демократично за доброто на всички, няма нито крал, нито диктатор. Искате ли да се отбием в парита-залата? Там раздават стимуланти, има танцьорки и играчи на тьонб…

— Обичаш ли музика?

— Не — произнесе с извинителна усмивка момчето. — Тя ме кара да плача, или да викам. Освен това на Уеръл пеят само малките деца и животните. Ненормално е някой възрастен човек да се занимава с подобно нещо. Виж, Господарите нямат нищо против да окуражават местните обичаи и изкуството. А танците, понякога, са много завладяващи…

— Не — заяви решително Фалк. Искам да попитам нещо онзи, когото наричат Абундибот — ако той пожелае да се срещне с нас.

— Естествено. Дълго време той беше мой учител. Ще го помоля за среща. — Ори вдигна към устата си златната гривна, която носеше на дясната си китка. Кой знае защо този жест напомни на Фалк за Естрел, която по същия начин шепнеше на амулета си. Всеки глупак на негово място щеше да се досети, че това е предавател, всеки глупак, освен него… — Господарят Абундибот каза, че можем веднага да го навестим. Той е в Източния дворец — обяви Ори и двамата потеглиха незабавно. Пътем Ори подхвърли една монета на сервитьора.

Небето бе запречено от пролетни гръмоносни облаци, не се виждаше нито една звезда, ала улиците бяха все така многолюдни. Фалк крачеше по паважа с натежало сърце. Въпреки страховете и опасенията си от доста време в него се бе загнездило желанието да види истински град, елонаае, Място за Хора, но сега това огромно и шумно селище го изпълваше с тревога и безпокойство. Не тълпата го плашеше, макар никога през целия си съзнателен живот да не бе виждал повече от сто души на едно място. Не го подтискаше и реалността на този неимоверен по размери град — по-скоро неговата нереалност. Това не беше Място за Хора. Макар Ес Ток да бе управлявал света от хилядолетия, тук липсваше усещането за история, за връзка с времето и космоса. Нямаше библиотеки, училища или музеи, където да потърси сведения в древните телепроектори, нямаше никакви паметници или останки от Великата епоха на човека, нямаше движение на знания, дори на стоки. Парите се използваха по-скоро като средство за забавление, защото нямаше и икономика, която да придава на това място усещането за мощ и жизненост. Твърдеше се, че Господарите били многобройни, ала върху цялата територия на планетата това бе единственият град, който обитаваха. Ес Ток се самоподдържаше и самоизхранваше и приличаше на лишено от корени растение, сякаш цялото това великолепие от стъклени дворци, бляскави светлини и машинни фасади бе вдигнато върху празно пространство, върху бездна. Ес Ток бе по-скоро Място за Лъжата. Беше като един прекрасен скъпоценен камък, шлифован от ръце на пришълец някъде на далечните звезди, а сетне запратен и забравен на Земята — великолепен, непонятен, съществуващ извън времето.

Шейната, която взеха, ги понесе леко по гладките улици и през моста към светещата кула. Далеч под тях реката се губеше в мрака, а планините бяха скрити от облаците, бурята и сиянието на града. При входа на кулата ги посрещнаха хора-инструменти, въведоха ги в един асансьор и ги прехвърлиха в стая, чийто прозрачни стени имаха мъгливо-синкав оттенък. Тук ги поканиха да седнат и им поднесоха изящни сребърни чаши с някакво питие. Фалк опита внимателно вкуса на напитката и с изненада установи, че е също така освежаваща като онази, която му бяха поднесли в двореца на Принца в Канзаска област. Знаеше, че като стимулант е прекалено силна и се въздържа да повтори, ала Ори я изпи на един дъх. В това време се появи и Абундибот — висок, облечен в бяла тога, със скрито от маска лице и освободи хората-инструменти с почти незабележим жест. Спря на известно разстояние от Ори и Фалк. Прислужниците бяха оставили трета чашка върху сребърния поднос. Абундибот я вдигна високо, сякаш ги поздравяваше и произнесе с дрезгавия си, шептящ глас:

— Виждам, че не пиете, Господарю Рамарен. Има една древна земна поговорка, която казва „Във виното е истината“. — Той се усмихна съвсем за кратко. — Но вие жадувате за истината, а не за вино.

— Исках да ви задам един въпрос.

— Само един ли? — Този път подигравателната нотка бе толкова отчетлива, че Фалк неволно погледна към Ори, за да се увери дали я е доловил. Ала момчето смучеше жадно от бяла тръбичка с парита, притворило мечтателно очи.

— Бих предпочел да разговаряме насаме — подхвърли Фалк.

Едва сега Ори се огледа изненадано.

— Щом желаете. Дължа да ви уверя, че присъствието или отсъствието на Хар Ори няма да повлияе върху искреността на моя отговор. Ако обаче предпочитате да излезе, ще го направи.

— Чакай ме в коридора, Ори — каза Фалк и момчето излезе, свело покорно глава. Малко след като вертикалната част на вратата се спусна и затвори стената Фалк продължи — този път шепнешком, защото тук всички шепнеха. — Ще повторя въпроса, който веднъж вече ви зададох. Не съм сигурен, че тогава ви разбрах. Казахте, че бихте могли да възстановите предишната ми памет единствено с цената на настоящата — така ли е?

— Защо ме питате дали е вярно? Готов ли сте да ми повярвате?

— Има ли… има ли причина да не ви вярвам? — попита Фалк, усещайки, че шингът си играе с него като с някое диво, но безпомощно зверче.

— Нали ни наричат Лъжци? Не бива да вярвате на нито една наша думичка. На това са ви учили в Къщата на Зов и това е, което мислите. Ние знаем какво мислите.

— Първо ми отговорете на въпроса — настояваше Фалк, макар вече да осъзнаваше безсмислието на своята упоритост.

— Ще ви кажа, каквото ви казах и преди, макар Кен Кеняк да е по-добър в тези неща. Той е най-опитният ни специалист по мисловни умения. Искате ли да го повикам? — няма съмнение, че разговорът ще бъде от интерес и за него. Не? И без това няма значение. Грубо казано, отговорът на вашия въпрос е следният: Както вече ви казахме, умът ви е бил опустошен. Опустошаването на ума е операция, нехирургическа разбира се, а параментална, при която се използват психоелектрически уреди, като крайният ефект от намесата е далеч по-траен и необратим от този при хипнотичния блок. Възстановяването на разрушения ум е възможно, но само по себе си представлява много по-драстична мярка, отколкото е например премахването на хипнотичния блок. Въпросът ви естествено касае вторичната, наслоена, частична памет на личностната структура, която вие наричате „аз“. Конкретно във вашия случай това второ „аз“ не е нищо повече от един рудиментарен, емоционално закърнял и интелектуално недоразвит израстък, сравнен с истинското „аз“, което лежи скрито някъде дълбоко. И тъй като — вероятно ще се съгласите — не ни се ще да предприемаме частични мерки за вашето възстановяване, които вероятно ще доведат до също така частични резултати, единственият начин да се постигне пълно възстановявате на Рамарен е по пътя на премахването и унищожаването на личността Фалк. За известен период от време се поддадохме на изкушението да скрием от вас истината — главно за да ви спестим всички страхове и неприятни преживявания. В края на краищата обаче решихме, че без вашата съзнателна помощ едва ли ще постигнем нещо. Ето как стоят нещата в действителност: когато възстановим до нормално състояние и функция синаптичната цялост на вашият оригинален ум, ако мога така да нарека невероятно сложната операция, която Кен Кеняк и неговият психокомпютър са готови да осъществят, това възстановяване ще предизвика пълно синаптично блокиране на вторичната личност, която за момента възприемате като своето „аз“. С други думи, споменатата вторична личност ще бъде подтисната необратимо — разрушена.

— За да съживите Рамарен, налага се да убиете Фалк.

— Ние не убиваме — поправи го шингът с ядно шептене, после повтори същото със заслепяваща сила на мисловен език: „Ние не убиваме!“

Настъпи пауза.

— В търсене на голямото, човек трябва да пожертва малкото. В живота винаги е така — добави шингът.

— За да живея, аз трябва да се съглася да умра — поправи го Фалк и забеляза, че по масковидното лице на другия премина болезнена тръпка. — Добре тогава. Съгласен съм. Разрешавам ви да ме убиете. Моето съгласие не значи нищо — нали? Ала въпреки това го искате.

— Ние няма да ви убием. Ние не убиваме. Ние не отнемаме живота. Ние ще ви възстановим изгубения живот и съществуване. За целта обаче, ще трябва да забравите. Такава е цената — друга възможност няма — за да станете Рамарен, налага се да престанете да бъдете Фалк. Всичко, което искаме от вас е вашето съгласие.

— Дайте ми още един ден — рече Фалк и се изправи, за да подчертае, че смята разговора за приключен. Беше изгубил — защото беше безпомощен. Все пак се чувстваше удовлетворен, задето накара безизразната маска да потрепне — кратък миг на осъзната сила, на усещане, че истината лежи съвсем близо под повърхността.

Фалк излезе на улицата, където го очакваше Ори. Двамата повървяха известно време мълчаливо, след което той каза:

— Последвай ме за малко. Искам да разговарям с теб извън тези стени.

Пресякоха ярко осветената улица, стигнаха ръба на пропастта и спряха, озарени от светлините на близкия мост.

— Когато бях Рамарен, — произнесе Фалк бавно — имах ли право да искам от теб да ми се подчиняваш?

— За всичко — отвърна момчето с готовност, която изглежда бе заложена още в ранните години на възпитание на Уеръл.

Известно време Фалк стоя неподвижно, без да откъсва от него тежкия си поглед. Накрая посочи с пръст гривната на китката и му нареди с жест да я свали и да я хвърли в пропастта.

Ори понечи да каже нещо, но Фалк постави пръст на устата си.

Момчето премигна объркано, огледа се, накрая свали гривната и я хвърли в мрака. После се обърна и зачака продължението, целият треперещ от уплаха и напрежение.

За първи път Фалк си позволи да го заговори с езика на мисълта:

„Носиш ли някакво друго устройство или украса, Ори?“

В началото момчето изобщо не го разбра — мисловният сигнал на Фалк бе далеч по-слаб и немощен от този на шинга. Когато най-сетне осъзна какво го питат, отвърна с паравербална реч и то доста ясно:

„Не, само комуникатора. Защо ме накарахте да го хвърля?“

„Искам да разговаряме без някой да ни подслушва“.

Момчето премигваше все така уплашено.

— Господарите могат да ни чуят навсякъде — прошепна то накрая. — Казват, че долавяли мисловна реч на огромни разстояния. Съвсем наскоро започнах да се уча да блокирам мислите си и не съм кой знае колко…

— Добре, тогава ще разговаряме на глас — примири се Фалк, макар да се съмняваше, че Господарите биха могли да долавят мисли на „огромно“ разстояние без помощта на усилващи инструменти. — Ето какво ще те помоля. Тези твои Господари твърдят, че нарочно са ме довели в Ес Ток, за да възстановят паметта ми — да върнат Рамарен. Могат да го направя — или по-точно ще го направят само при условие, че се съглася да изгубя спомените и личността, които притежавам сега — да забравя всичко, което съм научил на Земята. Това е, което искат от мен. Но аз не искам да стане така. Не желая да зачеркна с лека ръка онова, което научих с толкова труд и да се превърна в послушно оръдие в техните ръце. Не искам да умра отново — преди да ми е дошло времето! Съмнявам се, че ще се вслушат във волята ми и тъкмо затова реших да прибягна до твоята помощ… — Той спря разколебан, неспособен да избере най-точните думи.

Лицето на Ори — както и трябваше да очаква — представляваше развълнувано море от мисли.

— Но защо…

— Какво защо? — прекъсна го Фалк, все още двоумейки се дали да продължи докрай замисления разговор. — Защо какво?

— Защо не се доверявате на Господарите? И защо те искат да изтрият спомените ви от Земята?

— Защото Рамарен не знае онова, което зная аз. Нито пък ти. И нашето невежество може да навреди на света, който ни е изпратил тук.

— Но вие… вие дори не помните нашия свят…

— Не. Но аз няма да служа на Лъжците, които управляват този. Чуй ме добре. Ще ти разкрия какво според мен искат те. Намислили са да възстановят моята истинска памет за да научат името и местонахождението на света, от който сме дошли. Веднага щом осъществят замисъла си, те ще ме убият, а на теб ще кажат, че операцията е била неуспешна — с фатални последици, или ще разрушат повторно ума ми и ще ти кажат, че са се провалили. Ала ако се натъкнат на препятствията, които очаквам да срещнат в ума ми, тогава ще ме оставят да живея поне докато узнаят онова, което им е нужно. Всичко, което ти казах сега, няма да е в ума ми, когато стана Рамарен. Ще ни натоварят на някой звездолет и ще ни изпратят обратно — единствените оцелели след великото пътешествие, за да разкажем на Уеръл как храбрите шинги са спасили Земята и пазят грижливо пламъка на цивилизацията и прогреса. Да разкажем, че шингите не са никакви заклети врагове на човека, а са всъщност негови братя по плът и кръв и че не са никакви завоеватели и нашественици. Ще разкажем на Уеръл, че те са нашите най-добри приятели. И те ще ни повярват. Ще повярват в лъжите, в които повярвахме и ние. Ще престанат да се боят от нападение отвън и няма да изпратят помощ на хората от Земята, на истинските й обитатели, които чакат и се надяват на спасение.

— Но, преч Рамарен, това не са лъжи — възрази Ори.

Фалк отново погледна момчето, чието лице бе озарено от трепкащите светлини.

— Ще изпълниш ли нареждането ми, Ори?

— Да — прошепна момчето.

— Без да кажеш на никой за него.

— Да.

— То е съвсем просто. Когато за първи път ме срещнеш като Рамарен — ако въобще се видим отново — кажи ми тези думи: „Прочети първата страница от книгата“.

— Прочети първата страница от книгата — повтори покорно Ори. Фалк мълчеше. Двамата бяха обгърнати от тишина. — Това ли е което искате от мен, преч Рамарен?

— Това е всичко.

Момчето сведе глава и промърмори нещо на родния си език — изглежда даваше обет за изпълнение. Сетне попита: — Как да обясня загубата на гривната?

— Ще им кажеш истината — това няма значение, стига да запазиш останалото в тайна.

Изглежда не бяха научили момчето да лъже. Не бяха го научили и да разпознава лъжата от истината.

Ори го откара обратно през моста с реактивния плъзгач и спря пред сградата, в която за първи път влязоха двамата с Естрел. Едва когато отново остана насаме в стаята си, Фалк даде воля на страха и гнева си — заради лъжите, в които бе позволил да го оплетат и заради собствената си безпомощност — и отново взе да мери разстоянието между стените като затворен в клетка звяр.

Защо просто не можеше да го оставят да си живее като Фалк — безполезен, но и безвреден?

Не. Нямаше да го оставят. Това беше повече от ясно, не биваше да се превръща в жертва на страха си. Нито да се надява на чудо.

Ами ако избяга?

Изглеждаше примамливо. Ала огромната прозрачна сграда можеше да е само огромна клопка, а свободата му — нищо повече от илюзия. Усещаше и предполагаше, че е под постоянно наблюдение — звуково и визуално, чрез най-различни скрити устройства. Всички врати се охраняваха от хора-инструменти и електронни монитори. А дори и да се измъкне невредим от Ес Ток — тогава какво?

Нима ще му стигнат силите да пресече отново планините и безкрайната прерия, да открие пътя в Гората и да се добере до Сечището, където беше Парт… Не! Той спря разгневен. Не можеше да се върне обратно. Дошъл бе тук, следвайки своя път, трябваше да го измине докрай — дори ако там го дебне смъртта, или прераждането в някаква чужда, непозната душа.

И кой ще каже истината на този непознат, който ще обитава неговото тяло? Наблизо нямаше никой, на когото да се довери, никой, освен Фалк и следователно Фалк не само трябваше да умре, но смъртта му щеше да послужи в полза на врага. Последната мисъл му се стори направо непоносима. Той ускори крачка между стените на потъналата в зеленикав здрач стая. Зад прозрачния таван от време на време просвятваха отблясъците на далечни светкавици. Твърдо бе решен да не позволи на Лъжците да го използват за своя замисъл — не биваше по никакъв начин да узнаят онова, което се криеше в него. Не се боеше за Уеръл — не познаваше този свят, а и нищо чудно онова, което бе узнал от Ори също да беше лъжа. Но затова пък обичаше Земята, макар да не беше негов роден дом.За него Земята беше къщата в гората, играта на слънчевите лъчи по листата на дърветата около Сечището… Парт. Тези неща не можеше да предаде. Вяра — ето от какво се нуждаеше сега — вяра в собствените си сили да не се поддава на чуждата сила и измама.

Отново се замисли над това как да остави някакво съобщение до Рамарен — проблем, който изглеждаше колкото неразрешим, толкова и абсурден. Дори да успее скришом да напише своето послание, шингите сигурно щяха да го открият в негово отсъствие. Отпърво бе намислил да използва Ори за посредник, който да предаде на Рамарен думите: „Не отговаряй на въпросите на шингите“, но после се усъмни във възможността на момчето да пази тайна и да се подчинява безпрекословно. Шингите очевидно бяха тършували из ума на момчето, най-вероятно щяха да го сторят отново, а може би вече го бяха превърнали в свое послушно оръдие.

Не му хрумваше никакъв начин, или хитрост, нищо, което да му помогне да измами измамниците. Оставаше му само надеждата — а и тя бе твърде слаба. Надеждата, че след всичко, което възнамеряваха да му сторят, все някаква частица от него — от Фалк — щеше да се запази непокътната. И тази надежда — макар и неволно — му бяха внушили самите шинги.

Защото искаха от него да повярва, че това е невъзможно.

Всички измами, лъжи, халюцинации и илюзии от първите часове на пребиваването му в града бяха целели само едно — да подронят вярата в собствените му сили. Точно това бе, което искаха — да изгуби увереност във всичко, което би могло да го подкрепя — знанията, силата, вярата. Всички разкази за пораженията, които вероятно щял да претърпи умът му целяха да го убедят във възможността да не понесе парахипнотичните операции.

Рамарен не бе успял да ги понесе.

Но за разлика от него Рамарен не бе подозирал нищо, нито пък е предполагал каква сила притежават неговите вратове, докато Фалк имаше известна представа. Ето това беше разликата. Фактът, че се надяваха да възстановят паметта на Рамарен доказваше, че разрушаването на ума никога не е напълно необратимо.

Надежда — макар и нищожна. Можеше само да си повтаря: „Аз ще оцелея“ и да се надява, че това е истина. Ако има късмет, разбира се.

А ако няма…?

Надеждата е нещо по-крехко, ала същевременно по-силно дори от вярата, мислеше си той, докато крачеше из стаята, а небето над главата му се озаряваше от светкавици. В добри времена човек се доверява и радва на живота, в лоши сезони му остават само надеждите. Ала и едното и другото е изградено от една и съща субстанция — те са незаменимите посредници на ума с околния свят, с другите умове и с времето. Човек може да живее без вярата, ако това съществуване би могло да се нарече живот, без надежда той просто умира. Там, където няма взаимоотношения между хората, където ръцете не се докосват, чувствата атрофират в празното пространство, а разумът става стерилен и губи солидна почва под себе си. И тогава единствената връзка между хората е между господар и слуга, между убиец и жертва.

Законите са създадени, за да възпрепятстват инстинктите и поривите, от които хората най-много се боят. „Не убивай“ — гласеше единственият Закон на шингите. Всичко останало беше разрешено: което всъщност означаваше, че именно това е, което най-много искат… Уплашени от заложеното дълбоко в същността им влечение към смъртта им те проповядваха на висок глас преклонение пред живота, залъгвайки се със собствените си лъжи.

Най-сетне намерил известно успокоение в мислите си той извади книгата, която му бе подарил Принцът на Канзас — и която този път се постара да не изгуби — и потъна в четене преди да заспи.

На идната сутрин — може би последната в неговия живот — Ори предложи да се поразходят с въздушна кола и Фалк се съгласи, като заяви, че би желал да зърне Западния Океан. Двама от шингите — Абундибот и Кен Кеняк — помолиха любезно да им бъде разрешено да ги придружат и пътем да отговорят на всички негови въпроси за живота на Земята или за планираната за следващия ден операция. Фалк таеше някои смътни надежди да научи повече подробности за онова, което възнамеряваха да извършат с ума му, за да си създаде поне някакъв план за защита. Но те се оказаха напразни. Кен Кеняк го засипваше с безкрайни словоизлияния относно невроните, синапсите, техниките на блокиране и разблокиране, разказваше му за лекарства, хипнози, парахипнози и свързани с мозъка компютри… но нищо от наученото не можеше да му помогне, освен да подсили страховете му. Фалк скоро престана да разбира за какво му говорят.

Въздушната кола управлявана от безмълвен човек-инструмент, който не беше нищо повече от придатък към пулта за управление, прелетя над върховете на планината и се спусна право на запад към пустините, покрити с ярки мимолетни пролетни цветя. След няколко минути те вече наближаваха гранитното лице на Западната Верига. Все още начупени и накъсани от земните катаклизми отпреди две хиляди години Сиерите продължаваха да стърчат гордо в небето, увенчани със снежни корони. Зад тях се простираше океанът, лъснал на слънцето, а тук-там се виждаха тъмните петна на островите.

Някога тук е имало градове, континентът е продължавал още нататък, но сега всичко бе унищожено и потопено, а океанът се бе придвижил навътре. Забравени места със забравени имена. Докато кръжаха над тях той прошепна едва чуто: „Утре е земетресението, което ще потопи и Фалк…“

— Наистина жалко, че ще стане така — произнесе Абундибот, който очевидно го бе чул. В гласа му се долавяше задоволство. Или поне така му се стори на Фалк. Всеки път, когато Абундибот изразяваше някакви чувства, той имаше усещането, че в действителност шингът изпитва напълно обратното. За разлика от него белокосият Кен Кеняк говореше рядко и се стараеше да бъде безстрастен по всеки въпрос, който засягаха. Изглеждаше някак вглъбен, дори замечтан.

Въздушната кола направи широк завой и се понесе назад към пустинята, която делеше Ес Ток от океана, през цялото време долу не се виждаше никаква следа от човешко съществуване. Приземиха се върху покрива на сградата, която обитаваше Фалк. След няколкото часа, прекарани в компанията на хладните, почти враждебно настроени шинги, градът му се видя топъл и приветлив. Жадуваше да остане сам и те изглежда почувстваха това, защото през цялата вечер, която прекара зад стените на стаята си, не го обезпокои никой. Хрумна му, че може би шингите ще искат да го упоят, или да приспят по някакъв начин бдителността му, но изглежда им беше нужен с ясно съзнание. Оставиха го да си кръстосва фосфоресциращия под, а по-късно — да чете от книгата. Нима можеше да се опълчи по някакъв начин на волята им?

И този път, в миг на усамотение, той се върна към Старите Завети от книгата. Не смееше да подчертае важните места дори с нокът, четеше я и я предпочиташе поглъщайки всяка дума, всеки ред, страница след страница, повтаряше си полу на глас по-важните места, понякога ставаше да се поразходи, като си мърмореше под носа, а сетне отново се връщаше и неизменно започваше от първото изречение на първа страница:

Не е вечен пътят,

който може да се извърви,

нито е вечно името,

което може да се даде.

Нощта напредваше, а той все не намираше жадувания покой, заради мислите, които продължаваха да се гонят, заради ужаса от смъртта, който не го оставяше за миг. Най-сетне умората си каза своето и сънят дойде. Изчезнаха стените, изчезнаха и мислите му и вътре в него не остана нищо. Той беше само думи, беше една едничка дума, думата, произнесена в мрака, преди да е започнало всичко, в онези далечни времена, когато все още не е имало кой да я чуе. Беше изгубил своята същност за да се превърне в своето абсолютно и вечно „аз“ — безименно, единствено, самотно.

Постепенно околният свят се възвърна, нещата се сдобиха с имена и стените се вдигнаха. Той прочете отново първата страница от книгата, после легна и заспа.

Източната стена на стаята му блестеше в изумрудена светлина, когато двамата прислужници влязоха в стаята, събудиха го и го изведоха през мъгливия коридор и още няколко нива на сградата долу на улицата, където плъзгачът вече го очакваше, за да го откара във високата кула отвъд бездната. Не познаваше придружителите си, бяха едри, яки, с навъсени лица. Спомни си неприятните преживявания от първите часове след пристигането му в Ес Ток, когато върху него се бяха нахвърлили неколцина подобни на вид хора-инструменти и реши, че са му ги пратили защото се боят да не избяга в последната минута.

Отведоха го в лабиринт от стаи, който завършваше с ярко осветени подземни кабинки, край които имаше дълъг ред от пултове, с огромни екрани и цял комплекс от сложни компютърни системи. Тук го посрещна Кен Кеняк. Фалк отново си помисли, че почти винаги шингите, с които се бе срещал, бяха сами или най-много по двама в едно помещение. Но сега не беше време да се чуди за тези неща, въпреки че за миг някъде в периферията на съзнанието му се мярна напълно логично обяснение на този факт. Щеше да го извади наяве, ако в този миг Кен Кеняк не го беше заговорил.

— Виждам, че не сте се опитали да се самоубиете снощи — рече шингът с дрезгавия си шепот.

Това бе единственият изход от невъзможната ситуация, за който Фалк дори не беше помислял.

— Реших да оставя на вас да го свършите — отвърна заядливо той.

Ала Кен Кеняк не обърна внимание на думите му, въпреки че го разглеждаше внимателно.

— Всичко е готово — обяви той. — Това е същото устройство и същите връзки, които са били използвани преди шест години за да бъде блокирана вашата първична ментална и параментална структура. Премахването на блока ще стане лесно и безболезнено, веднага щом получим вашето съгласие. Съгласието е изключително важно за успешното възстановяване, но не и за разрушаването. Готов ли сте? — Почти едновременно с тези думи той ги повтори и на паравербална реч: „Готов ли сте?“

— Готов съм — отвърна по същия начин Фалк.

Останал доволен от отговора и неговата емпатична окраска шингът кимна отсечено и произнесе с монотонния си шепот:

— В такъв случай ще започнем без никакви лекарства. Всички препарати водят до допълнително замъгляване на съзнанието и съответно на парахипнотичния блок. Моля, седнете тук.

Фалк се подчини, опитвайки се да запази мълчание и да подтисне нежеланите мисли.

Повикан от телепатичен сигнал, в стаята влезе асистент и се приближи до Фалк, докато Кен Кеняк се настаняваше пред пулта като готвещ се за изпълнение музикант. В този миг Фалк си спомни грамадната рамка за мотиви в тронната зала в Канзас, мургавите чевръсти ръце, които играеха по нея, създавайки и разрушавайки различни невероятни и неразбираеми съчетания от камъни, звезди, мисли… Мракът се спусна като черна завеса пред очите и ума му. Почувства, че му поставят нещо на главата, качулка или шапка, сетне остана само непрогледната, безкрайна тъмнина. В мрака го заговори някакъв глас на език, който почти разбираше. Той повтаряше отново и отново една единствена дума, едно име… Изведнъж подобно на светкавица в нощта, мракът бе разцепен от волята да оцелее на всяка цена и той направи опит да разкъса пелената с прощалния си вик: „Аз съм Фалк!“

Но мракът го изпревари.