Урсула Ле Гуин
Градът на илюзиите (2)

2

Зов беше преживял шейсет години, Парт само двадесет, но през онзи студен следобед в Продълговатите полета тя изглеждаше неописуемо състарена — като да беше забравена от времето. Пророческият дар наследен от баща й сега бе само тъжна неспособност да вярва в илюзията. Тя знаеше, че Фалк ги напуска. Каза само: „Ти няма да се върнеш.“

— Ще се върна, Парт.

Тя го притисна в обятията си, но отказа да слуша обещанията му. Единственият Чуващ в Къщата бе сляпата Кретян, никой от останалите не владееше паравербалната комуникация, или езика на мисълта. Методите за усвояване на мисловната реч не бяха забравени, просто вече се практикуваха твърде рядко. Най-интензивната и съвършена форма за общуване между хората се бе превърнала в най-голямата опасност.

Мисловната реч между две разумни същества може да бъде несвързана и дори невменяема и разбира се може да съдържа грешки, неточности и противоречия — с нея обаче не може да се злоупотребява. Между мисълта и произнесената дума съществува празнина, в която нерядко се вмества намерението, което променя смисъла и отваря път на лъжата. Между мисълта и излъчената мисъл не съществува празнина — те са едно цяло. Няма място за лъжа.

Някои хроники и легенди от късните години на Вселенския съюз, които Фалк бе изучавал, говореха, че в онези времена употребата на езика на мисълта е била изключително широко разпространена, а самите телепатични умения — високо усъвършенствани. Земята късно открила тези умения, които били донесени тук от представители на друга разумна раса и наречени в някои книги Забравеното изкуство. Имаше сведения за размирици и вълнения през управлението на Вселенския съюз, предизвикани от разпространяването на тази нова форма на общуване, която изключвала възможността за измама и лъжа. Но всичко това бе станало твърде отдавна и времето го бе превърнало в полулегенда — като цялата история на човечеството. Едва след разпадането на Съюза и появата на шингите хората започнали да се отнасят с недоверие към паравербалната реч и да прибягват отново към словесната. На свободния човек е дадено правото да говори свободно, ала беглецът или робът трябва да умеят да прикриват истината и да лъжат. Това бе научил Фалк в Къщата на Зов, където почти не му се отдаде възможност да практикува уменията си в мисловната реч. Въпреки това, опита се да подкрепи думите си с мислено послание, докато уверяваше Парт:

— Повярвай ми, мила, ще се върна!

Но тя отказваше да го чуе.

— Не, не желая да разговаряме с езика на мисълта — произнесе гласно.

— Значи криеш мислите си от мен.

— Да, крия ги. Защо да ти показвам мъката си? Ако ме беше излъгал вчера все още щях да си мисля, че отиваш само до Рансифел и до седмица ще си бъдеш у дома. Сега вече не ми остана нищо — нито ден, нито час. Всичко ми е отнето. За какво ми е твоята истина?

— Парт, ще ме чакаш ли една година?

— Не.

— Само година…

— А след година и един ден ти ще се завърнеш на сребрист жребец, ще ме отнесеш в царството си и ще ме направиш своя кралица. Не, Фалк, няма да те чакам. Защо да чакам някой, който лежи мъртъв в гората, застрелян от Скитниците в прерията, а може би обезумял в Града на шингите, или отлетял към някоя звезда на стотици светлинни години? За какво да го чакам? Не си мисли, че ще си търся друг мъж, защото няма да го сторя. Ще си остана тук, в бащиния дом. Ще боядисвам преждата в черно и ще плета дрехи за зимата, черни като траурното облекло. Но няма да чакам никого и нищо. Никога.

— Нямах право да го искам от теб — произнесе той с болезнено сгърчено лице, а тя го прекъсна с думите: „О, Фалк, та аз не те обвинявам!“

Седяха един до друг върху склона на последния хълм пред Продълговатите полета. Неголямо стадо овце и кози се беше разпръснало на миля наоколо и животните хрупаха беззвучно. Яки, мускулести жребци подскачаха по тревата и се катереха върху кобилите. Задуха пронизващ ноемврийски вятър.

Ръцете им лежаха една в друга. Парт докосна златния пръстен на лявата му ръка.

— Пръстенът е знак, който да напомня — произнесе тя. — Знаеш ли, понякога се питам дали не си имал жена? Представяш ли си, ако сега те чака… — тя потрепери зиморничаво.

— И какво от това? Какво ме е грижа за това какъв съм бил? Защо въобще трябва да тръгвам от тук? Всичко, което съм сега, Пат, е твое… то идва от теб, ти ми го дари…

— Направих го от все сърце — прекъсна го тя и заплака. — Вземи го и си върви. Върви нататък… — тя се хвърли в обятията му и двамата застинаха така.

Къщата постепенно се скри зад гъсто сплетените клони и черните стебла на дърветата. Дори пътеката се губеше съвсем близо зад него.

Денят беше сив и студен, съвсем тих, ако се изключеше шумоленето на вятъра в листата — лишен от смисъл шепот, който никога не спираше. Меток вървеше най-отпред. Крачеше спокойно, без да бърза. Следваше го Фалк, а младият Търо бе най-отзад. И тримата бяха облечени леко, с качулести ризи и бричове от кожа — истинско зимно облекло, върху което нямаше нужда от да слагат палта дори ако завалеше сняг. Всеки от тях носеше неголяма раница с подаръци и разни дребни стоки за размяна, спален чувал и достатъчно изсушена концентрирана храна за да издържат дори на едномесечна виелица. Конски кестен, която от рождение не беше напускала Къщата, изпитваше прекомерен страх от опасностите и заплахите, които дебнеха в Гората и затова се бе постарала да ги оборудва с всичко необходимо. Освен това, всеки от тях бе въоръжен с лазерен пистолет, а раницата на Фалк беше подсилена — около два фунта повече храна, медикаменти, компас, втори пистолет, кат сухи дрехи, въже и малка книга, която му бе подарил Зов още преди две години — всичко на всичко петнадесет фунта багаж, цялата му земна покъщнина. Безгрижен и неуморен, Меток подприпкваше най-отпред, а на десетина стъпки отзад го следваше Търо. Вървяха леко, почти беззвучно, ако се изключеше шумоленето на листата под краката им.

На третия ден трябваше да стигнат в Рансифел. Вечерта на втория навлязоха в местност, която се различаваше от земите край Къщата на Зов. Гората тук бе разредена, а теренът неравен. Сред хълмовете се виждаха неголеми езера, между които струяха потоци. Вдигнаха лагер на една открита площадка, върху южния склон на хълма, защото от северната вятърът вече напомняше за идващата зима. Търо донесе цял наръч сухи дърва, докато другите почистиха сухата трева и подредиха в кръг камъни.

— Днес следобед пресякохме водораздела — съобщи му Меток, докато работеха. — Ручеите от тази страна се спускат на запад. Право към Вътрешната река.

Фалк се изправи и втренчи поглед на запад, но ниските хълмове и мрачината на хоризонта пречеха да разгледа какво се крие в далечината.

— Меток — рече той. — Мислех си, че няма смисъл да ходя до Рансифел. По-добре да тръгна от тук. Следобеда пресякохме нещо като пътека, която водеше покрай големия поток. Ще се върна и ще я хвана.

Меток погледна нагоре и въпреки че не прибягна до мисловна реч, мисълта му бе повече от очевидна: „Да не си решил да се връщаш обратно у дома?“

За разлика от него Фалк използва езика на мисълта за да му отвърне:

„Не, по дяволите, не съм!“

— Прощавай — произнесе гласно По-Възрастният Брат с типичния си мрачен и меланхоличен глас. Не беше се опитвал да скрие факта, че се радва, задето Фалк си тръгва. За Меток нямаше нищо по-важно от безопасността на Къщата, всеки непознат бе заплаха, дори непознатият, който познаваше от пет години, любовникът на сестра му и верен другар в лова. — В Рансифел ще те посрещнат добре — продължи въпреки това той. — Защо не тръгнеш от там?

— А защо не от тук?

— Ти избираш. — Меток постави последния камък в кръга и Фалк се зае да стъкмява огъня. — Ако това, което сме пресекли, наистина е пътека, не зная нито откъде идва, нито къде отива. Но виж утре заранта ще пресечем истински път — стария Хирандски път. Къщата на Хиранд беше далеч на запад, на около седмица ход, но никой не я е посещавал от шейсет или седемдесет години. Пътят обаче все още го имаше последния път, когато идвах по тези места. Другото може да е животинска пътека и да те отведе право в някое мочурище.

— Е, добре, ще хвана Хирандския път.

Настъпи мълчание, след което Меток попита:

— Защо поемаш на запад?

— Защото Ес Ток е на запад.

Това рядко произнасяно име прозвуча категорично и странно тук, под открито небе. Търо, който тъкмо се задаваше с нов наръч дърва, се огледа с безпокойство. Меток не повтори въпроса си.

Тази нощ на хълма, край лагерния огън, бе последната, която Фалк щеше да прекара с двамата, станали му като родни братя. Малко след зазоряване на следващия ден вече бяха поели на път и по обед излязоха на разклонението, поемащо вляво от пътеката за Рансифел. Два склонени един над друг бора ознаменуваха началото й с нещо като врата. Спряха под сведените им клони, където все още цареше мрак.

— Върни се с нас, братко — рече младият Търо, обезпокоен от зловещия изглед на гората, в която предстоеше да хлътне Фалк. А Меток добави лаконично:" Дай ми манерката си" и в замяна му подари своята собствена манерка от гравирано сребро. След това се разделиха, те — на север, той — на запад.

Когато провървя малко Фалк спря и се огледа назад. Другите двама вече се бяха изгубили от погледа, пътеката за Рансифел бе скрита от първата редица дървета и високия храсталак, който очертаваше от двете страни Хирандския път. Самият път изглеждаше сякаш е бил използван, макар и нередовно, но не е бил поддържан от много години. Наоколо се виждаше само гора, безкраен пущинак. Стоеше съвсем сам под сенките на дърветата. Почвата под краката му беше мека, застилана с листа в продължение на хиляди години. Въздухът бе почти неподвижен. Тук-там трепваше някоя закъсняла светулка.

Фалк отпусна леко една от презрамките на раницата и пое по пътя.

По здрач вече имаше чувството, че е напуснал много отдавна Къщата, която се намираше на огромно разстояние зад него и че завинаги ще живее в самота.

Занизаха се съвсем еднакви дни. Сива зимна светлина, нарастващо фучене на вятъра, гористи хълмове и долини, дълги невисоки склонове, скрити от храсталак потоци, затревени мочурища. Не беше никак трудно да следва Хирандския път, макар на места да беше съвсем обрасъл и да заобикаляше с широки завои по-високите хълмове. На места пътят се сливаше с някаква древна магистрала, защото бе изсечен в склоновете и изглеждаше добре запазен, въпреки че сигурно беше на две хиляди години. Тук-там го скриваха гъсти горички от борове, ели и бучиниш, срещаха се дъбове, букове, цикории, елши, ясен, бряст, високо над тях разтваряха корони кестени, от които все още се сипеха жълтеникаво-кафяви листа, покривайки като плътен килим пътя. Привечер Фалк обикновено изпичаше на огън заека, или катерицата, които се бяха оплели в примките му, случваше се да хване и някой охранен фазан, с каквито бе пълно в това безмерно горско царство и тогава си устройваше истинско пиршество. Освен това събираше кестени, грудки и изсушени плодове, от които приготвяше лакомства в жарта. Но все пак нощите бяха непоносими, най-вече заради сънищата, които го следваха още от първия ден на пътуването. В най честия от тях някаква зловеща фигура се спотайваше наоколо, но не можеше да я види заради мрака. Другият сън бе още по-лош. Сънуваше, че е забравил да вземе нещо със себе си, нещо съществено, жизненоважно, без което скоро ще се изгуби в гората. А когато се събуждаше, откриваше, че това е самата истина — беше изгубен, защото бе забравил да вземе себе си. Ако не валеше, стъкмяваше огън и клечеше край него, вторачен в пламъците, прекарвайки остатъка от нощта в просъница. Понякога разлистваше книгата със Старите Завети и търсеше утеха в мястото, където се казваше, че когато всички пътища бъдат загубени остава само Пътя. Самотният човек е окаяна картина. А той дори не беше човек — просто някакво полусъщество, опитващо се да намери изгубените си спомени като пресече цял един континент под равнодушните звезди. Дните си приличаха като две капки вода, но той изпитваше облекчение, когато нощите си отиваха.

Все още броеше дните и на единадесетия от разклонението, тринадесетия от началото на пътуването, стигна края на Хирандския път. Някога тук също бе имало сечище. Пътят почти се губеше между изгнилите стволове и не след дълго стигна четири порутени черни кули, които стърчаха сред стърнищата и храсталаците, покриващи всичко наоколо — комините на срутената Къща.

Фалк остана сред руините още няколко часа, привлечен единствено от мисълта, че някога това място е било обитавано от хора. Изрови няколко ръждясали части от отдавна изгнили машини, парчета от строшени грънци, които надживяваха дори човешките кости и окаляни парцали, които се разпаднаха на прах в ръцете му. Не след дълго махна с ръка и пое по пътеката, която продължаваше на запад. Малко по-нататък се натъкна на странно явление — площадка, на площ около квадратна миля, с гладка, стъклоподобна повърхност, на цвят тъмно виолетова, без никакви пукнатини. Околната земя бавно настъпваше по краищата й, вятърът бе навял отгоре изпочупени клони и листа. Приличаше на грамадно разтопено петно от аметист. Какво ли е имало тук — площадка за изстрелване на някакъв невъобразим летателен апарат, огледало за предаване на сигнали до далечни светове, екран на силово поле? Каквото и да е било, донесло е нещастие на Хиранд. Защото е надхвърляло рамката, в която шингите позволяваха на хората да се развиват.

Фалк заобиколи странната площадка, стигна отсрещния край на гората и потъна вътре.

Тук дърветата бяха предимно широколистни, разположени не толкова гъсто едно до друго. Местността отново взе да става хълмиста, склоновете бяха разположени предимно в посока север-юг — напреко на пътя му — и докато се спускаше от единия, замислен как да изкатери следващия, той попадна в някаква мочурлива долчинка, набраздена от множество поточета. Огледа се за брод, но наоколо виждаше само влажна трева и кал. Когато най-сетне откри изход от мрачната долина, времето взе да се оправя и горе на склона го посрещна слънцето, пробило през свъсените облаци — ведрите му лъчи караха клоните и стеблата на дърветата да сияят в златиста светлина. Гледката го ободри и той продължи малко по-живо, решил да върви до свечеряване и едва тогава да намери място за лагер. Въздухът бе невероятно прозрачен, в гората цареше абсолютна тишина, ако се изключеше тропота на стичащите се от листата капки и далечната песен на птиците. После, като насън, до слуха му достигнаха стъпки, които го следваха отзад и вляво.

Един паднал ствол на дъб, който бе запречил пътя му, се превърна в подходящо прикритие: той се сви зад него, измъкна пистолета и извика:

— Кой е там? Покажи се!

Известно време нищо не помръдваше.

„Излизай!“ — повтори Фалк, този път на езика на мисълта и побърза да залости ума си за чуждо вмешателство, защото се боеше от нежелано паравербално надзъртане. Завладя го някакво странно усещане, из въздуха се носеше неприятна смрадлива миризма.

Между дърветата се показа охранено диво прасе, пресече пътя и спря да подуши земята. Огромно гротескно прасе с могъщи плещи, остър гребен по дължината на гръбнака и къси, окаляни крачета. Чифт ситни като маниста, злобни очички, разположени над зурлата и завитите бивни, се вторачиха във Фалк.

— Аах, аах, аах, чо-х-век, аах — произнесе, сумтейки, животното.

Фалк почти подскочи от изненада и ръката му неволно стисна дръжката на пистолета. Но се въздържа да стреля. Раненият глиган може да бъде невероятно бърз и опасен. Стараеше се да стои съвършено неподвижно.

— Чо-х-век, човек — повтори дивото прасе с плътен, нисък глас, идещ от покритата с белези зурла — мисли с мен. Мисли с мен. Трудно е да говоря.

Ръката с пистолета затрепери от напрежение. Изведнъж той извика:

— Не говори, тогава. Аз няма да разменям мисли с теб. Върви си по свинските пътеки.

— Аах, аах, човек, мисли с мен!

— Върви си, или ще стрелям! — Фалк се изправи, насочил дулото. Ръката му вече не трепваше.

— Грешно е да се убива — произнесе прасето.

На Фалк му беше необходимо още известно време за да се съвземе. Той раздвижи леко пистолета, прицели се отново и повтори: „Върви си!“ Прасето наведе глава и се подвоуми. После, с невероятна скорост, сякаш бе стрела изстреляна от лък, то изчезна в посоката, от която се беше появило.

Фалк постоя още малко, а когато отново продължи по пътя си, държеше пистолета в ръка. Все още трепереше. Беше чувал най-различни истории за дивите зверове в гората от хората на Зов, но ги бе смятал за измислици. Гадеше му се от неприятното преживяване, ала колкото и да бе странно, същевременно го избиваше на смях. „Парт — прошепна той, защото изпитваше нужда да разговаря с някого, — току що получих урок по добри обноски от едно диво прасе… О, Парт, ще се измъкна ли някога от тази гора? Има ли край?“

Той продължи да се изкачва по стръмния, насечен склон на следващия хълм. Гората горе на билото се разреждаше и Фалк забеляза късче небе и слънчева светлина. Още няколко крачки и се озова на самото било, което се спускаше полегато надолу към просторни ливади, сред които се виждаха овощни градини, разорани ниви и широка, пълноводна река. На отвъдния бряг на реката, зад дълга телена ограда, пасеше стадо крави, а по-нататък, зад купите сено и още овощни градини, започваше следващият хълм. Съвсем близо на юг от мястото, където стоеше Фалк, реката правеше широк завой около ниска могила, върху която, позлатени от залязващото слънце, бяха кацнали червените комини на къща.

Цялата долина бе изпълнена с някакво причудливо и неземно спокойствие, сякаш запазило се от златната ера и останало недокоснато от хода на времето. Тихо убежище, място на ведро съвместно съществуване и най-вече — несъмнено дело на човешките ръце. Душата на Фалк се изпълваше с прималяло облекчение при вида на димните струйки, които се виеха над червеникавите комини. Огън, който топли сърцето… Той се втурна надолу по склона, пресече първата овощна градина и излезе на прашен път, който следваше брега на реката сред шубраци и приведен върбалак. Не се виждаше нито едно живо същество, освен пасящите на отвъдния бряг крави. Вечен покой изпълваше тази огряна от слънцето, зимна долина. Фалк забави крачка, когато наближи най-ниско разположените градини, сред които се издигаше и къщата. Стените бяха иззидани от червени тухли и камък и отраженията им трепкаха върху гладката водна повърхност. Той спря, смутен и разколебан и реши първо да извика, за да предупреди обитателите на къщата и след това да я доближи съвсем. В този момент зърна някакво движение в разтворения прозорец над входната врата. Докато пристъпваше от крак на крак, внезапно почувства остра раздираща болка под гръдната кост, олюля се и после се свлече, превит на две, върху твърдата настилка.

Болката продължи не повече от миг. Не изгуби съзнание, но не можеше да помръдне, нито да говори.

Наоколо се появиха хора, виждаше ги като през мъгла, но не можеше да чуе гласовете им. Сякаш бе оглушал, а тялото му — напълно парализирано. С мъка полагаше усилия да мисли през лепкавата завеса, която обгръщаше мозъка му. Носеха го някъде, а той не чувстваше допира от ръцете им, напълно зашеметен и объркан. Когато най-сетне това усещане взе да преминава, мислите му се втурнаха в пълен безпорядък, прескачайки се една друга. Вътре в ума му взеха да кънтят нечий чужди гласове, макар че околният свят все така се люшкаше, отстъпваше и прииждаше като морски приливи, потънал в тишина. Кой си ти откъде идваш Фалк къде отиваш не зная човек ли си отивам на запад не зная където ми видят очите човек или не… Вълни и екот и безспирен поток от думи, настойчиви въпроси, отговори, нови въпроси, тих далечен плач, който бавно утихва.

Пред очите му се спусна черна пелена. Само по края й имаше светло сияние.

Маса, ръб на маса. Тъмна стая, осветена от лампа.

Той започна да вижда, да усеща. Седеше в кресло, стаята тънеше в мрак, пред него имаше продълговата маса с лампа отгоре. Бяха го завързали за облегалката, усещаше въжетата, прорязващи китките му и притискащи гърдите му назад. Движение: от мрака, вдясно от него, изплува мъж. Другите седяха като него, подредени край масата. Разговаряха помежду си, без да му обръщат внимание. Гласовете им звучаха така, сякаш идеха зад висока стена, или отдалеч и той не можеше да разбере думите.

Потрепери от студ. Това сякаш го тласна обратно към света, от който до скоро бе отделен и той започна да си възвръща контрола върху ума. Слухът му се проясни, езикът му се развърза. Произнесе нещо, което трябваше да означава: „Какво сте направили с мен?“

Отговор нямаше, ала не след дълго мъжът отляво пъхна лицето си в това на Фалк и извика ядосано:

— Защо си дошъл тук?

Фалк чу думите, след секунда ги разбра и след още няколко успя да отговори:

— Убежище търсех. От нощта.

— Убежище от кого?

— От гората. Бях сам.

Студът ставаше все по-нетърпим. Опита се да размърда пръсти, за да закопчае копчетата на ризата. Все още долавяше болезнената точка под гръдната кост.

— Не мърдай с ръце — нареди мъжът. — Не е само програмиран, Аргерд. Нито един хипнотичен блок не би удържал при такава доза пентон.

Този отляво, едър мъж, с мършаво лице и чевръсти очи, отговори с притихнал съскащ глас:

— Какви ги дрънкаш… нима познаваме всичките им гадни номера? Пък и откъде знаеш какъв е неговият праг на издръжливост? Ей, Фалк, къде се намира това място, откъдето идваш — Къщата на Зов?

— На изток. Тръгнах… — Не можеше да си припомни точното число. — Мисля, преди четиринадесет дни.

Откъде знаеха името на Къщата? Почти се бе съвзел и не му беше необходимо много време за да се досети. Спомни си, че веднъж двамата с Меток излязоха на лов с парализиращи игли, които можеха да убиват, дори попаднали в крайниците на жертвата. Стрелата, която го бе повалила, или инжекцията, която му бяха направили по-късно е съдържала лекарство, спомагащо да се освободят задръжките върху говорния център и примитивните подсъзнателни блокове, отговарящи за телепатичните центрове в мозъка, превръщайки го в разтворена книга за всякакви въпроси. Вероятно досега се бяха ровичкали из ума му. Тази мисъл пробуди студени тръпки в гърба му, последвани от безпомощен гняв. Защо им беше необходимо подобно насилие? Защо още преди да разговарят с него бяха решили, че ще ги излъже?

— Да не смятате, че съм шинг? — попита ги.

Лицето на мъжа отдясно внезапно изскочи в осветения от лампата кръг и разтвореният му пестник зашлеви Фалк през лицето. Главата му отхвръкна назад, ушите му зазвъняха, а в устата си почувства вкуса на кръв. Последва втори, трети удар. Мъжът не спираше да съска:

— Няма да произнасяш това име, няма да го казваш, няма, няма, чуваш ли… няма…

Фалк направи отчаян и безпомощен опит да се защити, поне да се освободи. Мъжът отляво каза нещо кратко и отсечено. В стаята се възцари тишина.

— Не съм дошъл тук с лоши намерения — произнесе накрая Фалк, опитвайки се да запази самообладание въпреки гнева, болката и яда си.

— Добре де — въздъхна този отляво, Аргерд. — Да чуем сладката ти история. Защо всъщност дойде тук?

— Щях да помоля да ме приютите за една нощ. И да ви попитам дали няма някой път на запад.

— И защо си тръгнал на запад?

— И вие защо питате? Вече ви го казах, с мисловна реч, където и дума не става за лъжа.

— Странен е твоят ум — произнесе с тихия си глас Аргерд. — И очите ти са странни. Никой не идва тук да моли за убежище, или да пита за пътя. Никой въобще не идва тук. А когато се появят слугите на другите, ние ги убиваме. Убиваме чуждите оръдия, говорещите зверове, Скитниците, дивите прасета и вредителите. Ние не се подчиняваме на закона, който казва, че било грешно да се отнема живота, нали, Дренъм?

В отговор брадатият се захили, показвайки два реда жълтеникави зъби.

— Ние сме човеци — продължи Аргерд. — Хора, свободни хора, убийци. А ти какво си, с твоя пустеещ ум и очи на нощна птица и защо да не те убием? Човек ли си?

В относително краткия живот, който помнеше, Фалк не бе познал нито веднъж подобна жестокост. Хората, които го бяха върнали към света, бяха великодушни, храбри и добронамерени. Между тези двама мъже се чувстваше беззащитен като дете и тази мисъл едновременно го объркваше и ядосваше.

Опита се да измисли някакво оправдание, но не можа. Единственото, което можеше, бе да говори истината.

— Не зная кой съм, нито откъде съм дошъл. опитвах се да го разбера.

— А къде отиваш?!

Той премести поглед от Аргерд към Дренъм. Даваше си сметка, че отговорът им е известен и че Дренъм щеше да го удари отново, ако произнесе думата.

— Отговаряй! — извика брадатият, надигна се и се надвеси над него.

— В Ес Ток — рече Фалк и Дренъм го зашлеви през лицето. Понесе удара с мълчаливото унижение на дете, наказвано от непознати.

— Няма смисъл, той няма да каже нищо повече от онова, което научихме с помощта на пентона. Остави го.

— А после какво? — попита Дренъм.

— Дошъл е да прекара тук нощта, ще си го получи. Ставай!

Въжето, което го придържаше към креслото, бе развързано. Той се изправи несигурно на крака. Когато зърна черния отвор в пода и стръмните стъпала, към които го водеха, направи опит да се възпротиви, но мускулите отказваха да му се подчиняват. Дренъм му изви ръката и го избута надолу. Вратата се хлопна зад него още докато се мъчеше да запази равновесие.

Цареше мрак, непрогледен мрак. Никаква светлина не се процеждаше през процепа на вратата. Фалк приседна на най-горното стъпало и подпря глава на коленете си.

Постепенно телесната умора и объркването в мислите му започнаха да избледняват. Той вдигна глава и се огледа, напрягайки зрение. Притежаваше изключително изострена способност да вижда в тъмното, която първа бе забелязала Рейна, обяснявайки я с широките му зеници. Ала пред очите му се мяркаха само неясни очертания и оттенъци, не можеше да различи нищо. Изправи се и се спусна предпазливо по тясното стълбище.

Двадесет и едно стъпало… и две… и три… равно. Пръстен под. Фалк продължи бавно напред, протегнал ръка, ослушвайки се.

В мрака се долавяше нещо като физическо напрежение, което го изпълваше с усещането, че ако положи достатъчно усилия ще може да вижда. Бавно, методично, стъпка по стъпка, той обходи голямата изба — първото от цяла серия помещения, които — ако се съдеше по ехото — продължаваха безкрайно. Той намери обратния път до стълбите, които се бяха превърнали в нещо като отправна точка. Седна на най-долното стъпало. Беше гладен и жаден. Бяха му взели раницата, без да му оставят нищо.

Сам си си виновен, рече си Фалк горчиво и в ума му се зареди нещо като диалог:

„Какво съм им сторил? Защо ме нападнаха?“

„Зов ти го каза — не се доверявай на никого. Те не вярват на никого и са прави.“

„Дори на някой, който идва при тях и моли за помощ?“

„С твоето лице — и очите ти? Когато от пръв поглед личи, че не си нормално човешко същество?“

„Въпреки това, можеха да ми дадат поне вода“ — опъваше се като нацупено дете Фалк.

„Имаш късмет, че не те убиха веднага“ — отвърна другата страна в разговора и повече не се обади.

Всички обитатели на Къщата на Зов естествено бяха привикнали с вида му, гости там идваха извънредно рядко, та досега не беше чувствал така болезнено физическите си различия от нормалния човешки стандарт. Във всеки случай тези различия му се струваха далеч по-маловажни от неговата амнезия и първоначалното му невежество, което го бе поставило в изолация толкова дълго време. Сега за първи път си даваше сметка, че всеки непознат, зърнал лицето му, няма да види в него човек.

Онзи, когото наричаха Дренъм, се боеше от него и тъкмо затова се беше нахвърлил с юмруци отгоре му. Защото ненавиждаше пришълците. Боеше се от чуждото, необяснимото, чудовищното.

Отново си припомни с тъга предупреждението, което му бе отправил Зов: „Трябва да се придвижваш сам, винаги сам.“

Не му оставаше друго, освен да се опита да заспи. Той се сви, доколкото можа, върху най-долното стъпало, защото подът бе влажен и затвори очи за тъмнината.

По някое време по-късно бе събуден от мишките. Търчаха наоколо в мрака и издаваха тихи писукащи звуци, докато дращеха с нокти по земята. Едва след това долови, че нашепват с беззвучни гласчета: „Грешно е да се убива, да се убива е грешно здравей здравееееей не ни убивай не ни убивай.“

— Ще ви избия всичките! — изрева Фалк е те замлъкнаха.

Трудно му беше да заспи отново, или по-скоро бе невъзможно да определи, спи ли или е буден. Лежеше и се чудеше ден ли е или нощ, колко още ще го държат тук, наистина ли смятат да го убият, или ще използват отново лекарството за да разтворят ума му, докато накрая го погубят, колко още ще издържи на жаждата, преди да стане нетърпима, как да улови някоя от мишките без помощта на примки и капан и колко ще изкара на диета от сурово мише месо.

На няколко пъти поема на разузнаване из подземията, най-вече за да се освободи от неканените мисли и притеснения. Скоро се натъкна на преобърната каца или бъчва и сърцето му подскочи обнадеждено, но стените й кънтяха на кухо, а не след дълго напипа няколко строшени дъски в основата й. Никъде по време на сляпата си експедиция не откри други стъпала или врати — само безкрайни, невидими стени.

Накрая стана така, че изгуби всякаква ориентация и не можа да открие стълбите. Седна върху пръстения под и си представи гората, окъпана от проливен дъжд и озарена в мъждива светлина, докато той се лута из нея. Започна да си повтаря мислено малкото, което бе запомнил от Стария Завет:

„Когато всички пътища бъдат изгубени

остава само Пътя…“

Устата му бе толкова пресъхнала, че макар и с погнуса, се опита да събере влага от пода, ала по езика му полепна само прах. Мишките продължаваха да припкат съвсем наблизо, шепнейки.

Далеч нататък по коридора се разнесе метално дрънчене на брава, следвано от пронизително изскърцване и ослепителен лъч светлина. Светлина…

Помътнели очертания и сенки, сводове, арки, бурета, греди, канали, изплуваха и потъваха сред мъждивата реалност около него. Той се изправи болезнено и се затича, олюлявайки се, към светлината.

Идеше от ниска врата, отвъд която се виждаше някаква купчина пръст, върховете на дърветата и порозовялото вечерно, или утринно небе, което заслепяваше очите му като ярко слънце по пладне. Именно заслепението го накара да се спре на прага, а може би и защото от другата страна бе застанала една неподвижна фигура.

— Излизай — разнесе се познатият притихнал, дрезгав глас на Аргерд.

— Чакайте малко. Нищо не виждам.

— Излизай. И продължавай да вървиш. Да не си посмял да погледнеш назад, че ще ти изгоря врата.

Фалк пристъпи отвъд вратата и отново се спря нерешително. Спомни си за онова, което си бе мислел в тъмното. Щом са решили да го пуснат на свобода, сигурно се боят от него.

— Мърдай!

Той реши да рискува.

— Нито крачка без раницата — произнесе с пресипнало гърло.

— Това тук е лазерен пистолет.

— Какво чакаш тогава? Не мога да пресека континента без оръжие.

Сега Аргерд бе този, който пристъпваше нерешително. Гласът му изведнъж прерасна в писък, докато крещеше на някого:

— Гретен! Гретен! Донеси вещите на непознатия!

Последва тягостна пауза. Фалк продължаваше да се гуши в мрака зад вратата. Аргерд, неподвижен, го разглеждаше отвън. Дотича едно момче, нарамило раницата на Фалк, пусна я на земята до краката му и изчезна.

— Взимай! — нареди Аргерд и Фалк излезе навън. — А сега се махай.

— Почакай — промърмори Фалк, коленичил, докато ровеше из раницата. — Къде ми е книгата?

— Каква книга?

— Старите Завети. Ръчнопечатана, не електронна…

— И си мислеше, че ще ти позволим да я отнесеш?

Фалк втренчи поглед в него.

— Не знаехте ли, че съдържа Човешките Завети? Вие за какво я взехте?

— Не ти е работа да знаеш какво си мислим и по-добре тръгвай, преди да съм ти опърлил ръцете. Ставай и се махай, хайде, шавай по-бързо! — Отново познатият писклив тон, говорещ, че Аргерд е на ръба на търпението си. Той вдигна глава, зърна омразата, разкривила чертите на другия и сякаш наелектризиран от чувствата му, събра набързо багажа, метна го на рамо, заобиколи едрия навъсен мъж и потъна сред треволяка, с който бе обрасла от тази страна къщата. Едва сега осъзна, че се свечерява, беше малко след залез. Насочи се право към него. Чувстваше някаква тъничка еластична нишка от огромно чисто напрежение, която свързваше тилната част на главата му с лазерния пистолет, който държеше Аргерд. Пресече високите тръстики край реката, мина по дървения мост и започна да изкачва насрещния склон, а нишката все не се късаше. Стигна билото. Едва сега спря, обърна се и погледна към скритата долина. Видя му се същата като първия път — окъпана в златиста светлина, сладка и мирна, с щръкнали към небето димящи комини. Побърза да се скрие в горския мрак, където вече царуваше нощта.

Измъчван от глад, жажда и потиснатост, Фалк продължи своето безцелно пътуване през Източната Гора, ширнала се незнайно колко надалеч пред него, изгубил надежда да срещне приятелско сърце през дългия и монотонен път. Беше разбрал, с цената на един горчив урок, че не бива да търси, а трябва да избягва пътищата и да се крие от хората и техните поселища сякаш е див звяр. Една едничка мисъл все още озаряваше радостно душата му, когато приклекна да пие вода от първия срещнат поток и тя бе, че не беше изгубил самообладание нито за миг по време на това ужасяващо премеждие. Успял бе да надвие тези двама жестоки мъже върху тяхната собствена земя, да ги принуди да го пуснат безнаказано. Ето това го обнадеждаваше, толкова малко се познаваше, че всяко негово действие или постъпка бе като поредния акт на саморазкриване и опознаване, като този на малко момче и осъзнавайки колко много му липсва, той бе доволен да узнае, че поне притежава храброст.

След като утоли глада и жаждата си той продължи, малко по-бодро, из озарената от лунна светлина гора, изпълнена с множество сенки и извървя почти миля от къщата на Страха, преди да помисли за нощувка. Едва тогава, напълно изтощен, той се отпусна на брега на едно малко езеро и без да запали огън, остана да лежи, загледан в обсипаното със звезди зимно небе. Нищо не нарушаваше тишината, освен редките крясъци на нощните птици. След часовете в тъмната, обитавана от кошмарни гласове, зловеща изба, пустотата му се струваше благословена и изпълнена с безкраен покой.

Занизаха се нови дни на еднообразно пътуване през този свят на дървета. Времето следваше своя неумолим ход.

Книгата не беше единствената му невъзвратима загуба — бяха задържали сребърната манерка на Меток и малката сребърна кутийка с дезинфекциращ мехлем. Не знаеше защо са прибрали книгата — дали наистина им е трябвала, или подтиквани от неясен ритуал. Имаше моменти, когато загубата й му тежеше особено, защото тази книга бе единствената материална връзка с хората, които обичаше и на които вярваше и дори една вечер, докато седеше край огъня, той си каза, че още на другата сутрин ще поеме обратно, ще открие къщата на Страха и ще си вземе книгата. Но на следващия ден продължи на запад. За ориентиране използваше компаса и слънцето, но си даваше сметка, че тези средства не му позволяват да определя с точност местоположението си и ще е почти невъзможно да открие обратния път към Къщата на Страха. Нито скритата долина на Аргерд, нито Сечището, където Парт продължаваше да плете, под бледите лъчи на зимното слънце. Всичко останало назад, бе загубено.

Може би беше по-добре, че му бяха взели книгата. Какво значение щеше да има за него този мъдър и търпелив мистицизъм на една много древна цивилизация, този глас, който идеше отвъд епохата на забравени войни и невъобразими бедствия? Човечеството бе надживяло катастрофата, а той бе избягал от човечеството. Беше твърде далеч, твърде самотен. От известно време се прехранваше само с лов и това забавяше темпа на придвижване. Дори когато гората гъмжи от животни, ловът не бива да е припряна работа. Пък и нали убитото животно трябва да бъде почистено и приготвено, а след това изядено, бавно, спокойно, край топлината на огъня, да се построи заслон, където добре нахраненият ловец да поспи — скрит от студения дъжд. В такъв живот нямаше място за книги, пък били те и със старите канони на Бездействието. Почти беше сигурен, че нямаше да я чете, дори ако я бе задържал. Ловуваше, хранеше се, спеше и вървеше и съвсем престана да мисли. Живееше сред смълчаната гора като сивкава сянка, която се плъзга бавно и лениво на запад.

Времето ставаше все по-студено и мрачно. На няколко пъти край лагера му се мяркаха едри диви котки с дълга козина, облизваха се при вида на месото и пристъпваха предпазливо и бдително към оглозганите кокали, които им подхвърляше — животните, с които се прехранваха, бяха поели на юг, далеч от студа. Нито един звяр не бе го заговарял на мисловната реч откакто напусна къщата на Страха. Животните, които обитаваха просторната, гориста равнина, която пресичаше вече близо седмица, вероятно никога не бяха подушвали човешко същество, нито пък умовете им са били докосвани по мисловен път. Колкото по-голямо разстояние го отделяше от къщата, толкова по-странна му се виждаше тя — израснала сред скритата долина, с подземия, гъмжащи от мишки, които разговарят с човешка реч и обитатели, владеещи напредничави научни подходи — като лекарства, които те принуждават да казваш истината — и същевременно обсебени от жестоко, варварско невежество. Враговете бяха оставили дирите си тук.

Всъщност, това, че Враговете някога са посещавали тези места, бе повече от съмнително. Никой никога не е бил тук. Никой нямаше да дойде. От клоните го подкачаха присмехулно сойки. Под краката му хрущяха кални, замръзнали по краищата локви, наслоени с изгнили листа. Строен и неописуемо красив благороден елен го посрещна наперено от отсрещния край на малкото езеро, сякаш го питаше какво право има да нарушава владенията му.

— Няма да те застрелям — подвикна му Фалк. — Тази сутрин свалих два фазана.

Еленът продължи да го разглежда сякаш бе рядко насекомо и най-сетне си тръгна, без да губи и малко от царствената си осанка. Никой не се боеше от Фалк по тези места. Никой не разговаряше с него. Замисли се, че накрая и той самият може да изгуби способността си да общува и да стане отново такъв, какъвто е бил — ням, обезумял, лишен от всичко човешко. Намираше се прекалено далеч от местата, обитавани от хора и прекалено навътре в царството на животните.

На отсрещния бряг се препъна в полузаровен каменен блок, върху който бяха изписани латинските букви „Ч К О“.

Значи все пак тук е стъпвал човешки крак, може би дори наблизо са живели хора. Дали пък някъде дълбоко под краката му, под влажната, богата на хумус и разложени листа почва, под корените на дърветата, не лежеше цял един град. Само че той бе дошъл в този град хилядолетие или две по-късно.