Урсула Ле Гуин
Градът на илюзиите (5)

5

Те пресякоха пешком Великите Равнини — което е лесно да се каже, но трудно да се осъществи. Дните бяха по-дълги от нощите, а пролетните ветрове вече размекваха почвата, когато зърнаха за първи път тяхната цел — бариерата, избледняла от снега и разстоянието; стената, пресичаща целия континент от север на юг…

Фалк се изправи и втренчи поглед в Планините.

— Ес Ток е там горе — съобщи му Естрел, като го разглеждаше внимателно. — Надявам се, че там ще намериш онова, което търсиш.

— Аз пък повече се боя, отколкото се надявам… Но все пак се радвам, че видях планината.

— Време е да тръгваме на път.

— Ще помоля Принца да ни разреши утре да поемем. — Но преди да си тръгне, той се извърна и погледна на изток, към пустинята отвъд градините на Принца, сякаш проследяваше невидимия път, по който двамата бяха стигнали тук.

Вече имаше нелоша представа за тайнствения и обезлюден свят, който хората обитаваха в тези късни дни от своята трагична история. Случвало се бе дни наред двамата да не зърнат жива душа по пътя си.

В началото на дългото пътешествие те пресякоха предпазливо териториите, завладени от самсите и някои други народи, препитаващи се с лов на подивял добитък, за които Естрел твърдеше, че били не по-малко жестоки и хищни от баснашките. Но постепенно навлязоха в по-цивилизована страна и вече можеха да се придържат към пътищата, които използваха и други — най-вече за да се снабдяват с вода. Въпреки това Естрел продължаваше да бъде на щрек и по нейно настояване се криеха винаги щом долавяха близостта на други хора. Имаше добра обща представа за страната, която пресичаха, а понякога, когато навлизаха в непозната местност и не знаеха накъде да продължат, казваше: „Да почакаме до сутринта“, а сетне се отдалечаваше за да се помоли минута-две на своя амулет. После се връщаше, увиваше се в одеялото и заспиваше, а на сутринта неизменно избираше най-вярната посока. „Скитнически инстинкт“ — обясняваше, когато Фалк се чудеше на уменията й. „Докато се придържаме към водоизточниците и страним от непознати, ще бъдем в безопасност“ — добавяше тя.

Ала веднъж, много дни след като напуснаха галерията, следвайки извивката на една прорязана от речно корито долина, двамата неочаквано се озоваха пред едно селище и постовете ги наобиколиха още преди да успеят да избягат. Селцето и часовоите бяха останали скрити зад гъстата завеса на дъжда и мъглата. За щастие хората се оказаха гостоприемни и им предложиха да се приютят и да отдъхнат ден-два, преди да продължат.

Членовете на това племе се наричаха Пчелари. Бяха чудаци, грамотни и въоръжени с лазерни пистолети, мъже и жени облечени еднакво, с дълги до петите кожени наметала, извезани на гърдите кафяви кръстове, гостоприемни и необщителни. Настаниха ги в една от дъсчените бараки, дълги, прихлупени и сумрачни помещения със стени от дърво и кал и обща маса в средата, върху която подреждаха цели купища от храна, но почти не разговаряха с тях, както и помежду си — като да бяха неми. „Дали са обет за мълчание. Не ме питай защо, никой не разбира нравите и ритуалите им“ — обясни му с нескрито безразличие Естрел. Очевидно презираше Пчеларите, но те се държаха така, сякаш не я забелязват. Обръщаха се към Фалк: „Твоята желае ли нов чифт обувки?“ Сякаш му е кон, а те са забелязали, че се нуждае от подковаване. Техните собствени жени носеха мъжки имена, трудеха се и живееха наравно с мъжете, а лицата им бяха угрижени и покрити с бръчки. Малцина от Пчеларите надхвърляха четиридесетте и нито един не беше под дванадесет. Приличаха на забравена от своите генерали армия, която е вдигнала тук лагер, сякаш очаквайки войната да я застигне отново — тъжна, отритната и предизвикваща възхищение. Водеха прост, следващ строго определен ред начин на живот, който напомняше на Фалк за неговия Горски дом, и усещането за някакъв скрит, но изпълнен със значимост смисъл на тяхното съществувание. Изглеждаха толкова самоуверени, тези причудливи безполови воини, макар за страничния наблюдател причината за тази увереност да оставаше неразгадаема.

— Размножават се като крадат жени от другите племена и ги оплождат. Прекланят се пред някакъв Мъртъв Бог и за да го почетат извършват жертвоприношение — човекоубийство. Предполагам, че са наследници на някое древно суеверие — осведоми го Естрел, когато Фалк сподели с нея възхищението си от Пчеларите. Въпреки привичното си покорство, изглежда не й беше никак приятно, че се отнасят с нея като с някакво низше същество. Спотаеният гняв на тази инак безропотна жена едновременно трогна и развесели Фалк и той реши да се пошегува с нея:

— Като стана дума за суеверия… теб също те видях да се молиш на своя амулет.

— Никой не може да се отърве от наследството си — отвърна притихнало тя.

— Питам се, срещу кого са се въоръжили?

— Срещу Враговете, естествено. Сякаш ще могат да надвият шингите! Пришълците дори няма да си направят труда да се занимават с тях.

— Значи искаш да тръгваме, така ли?

— Така. Тези хора не ми вдъхват доверие. Крият твърде много неща за себе си.

Същата вечер Фалк направи посещение на старейшината за да го осведоми за намеренията им да продължат пътя си. Старейшината всъщност бе млад, зеленоок мъж на име Харидан, по-млад дори от Фалк. Харидан изслуша безстрастно благодарностите му, а сетне произнесе с равнодушния, монотонен глас, с който разговаряха Пчеларите:

— Мисля, че в думите ти се крие истина. За това ти благодаря. Ако беше дошъл сам, щяхме да те посрещнем по-открито и да разговаряме с теб за нещата, които знаем.

Фалк се поколеба, преди да отговори.

— Съжалявам за това. Ала не бих стигнал при вас без помощта на моя водач и другар. Пък и… тук всички живеете задружно, старейшино Харидан. Бил ли сте някога сам?

— Рядко — отвърна другият. — Самотата е смърт за душата: човекът, това е човечеството. Така казва една наша поговорка. Но нашите мъдреци говорят и друго: не се доверявай на никого, и на брат си — дори да го познаваш от малък. Ние се придържаме стриктно към това правило. Аз лично го смятам за много важно.

— Но аз нямам брат, нито роднини, старейшино — възрази Фалк, поклони се по маниера на Пчеларите и излезе, а рано призори двамата с Естрел поеха отново на запад.

По пътя си нерядко срещаха и други селища или лагери, отстоящи на значителни разстояния един от друг — бяха разпръснати на територия от няколкостотин мили. Ако зависеше от Фалк, той щеше да се отбие във всеки от тях. Беше въоръжен, а лагерите изглеждаха съвсем миролюбиви — десетина шатри на брега на замръзнал поток с малко стадо полудиви червеникави крави, или тънък, виещ се в небето дим почти на хоризонта. Беше напуснал Гората за да търси истината за себе си, намек за своята същност, нещо, което би отключило забравените спомените за миналото му — как щеше да го постигне, ако не рискуваше? Но Естрел се боеше да се отбиват дори в най-малките прерийни селища.

— Тук не обичат Скитниците — обясняваше тя, — нито непознатите. Когато хората живеят в усамотение, те започват да се страхуват. Тъкмо защото се боят от нас, ще ни приемат, ще ни дадат убежище и храна. Но през нощта ще ни завържат и убият. Особено ти, Фалк — тя го погледна в очите. — Как мислиш ще реагират, като им кажеш — аз съм ваш брат? Те знаят че сме тук, защото следят всичко. Видят ли ни, че продължаваме по пътя си, няма да ни закачат. Но ако останем, ако се приближим към тях, ще си имаме неприятности. Страхът е, който убива.

Обгорял от слънцето, с обветрено лица, изморен от дългия път Фалк приседна до огъня и остави вятъра да роши косите му. Бяха разположили своя бивак в подножието на един полегат хълм.

— Сигурно си права — промълви той без да откъсва тъжен поглед от лъкатушещата към небето черна струйка дим.

— Сигурно по тази причина шингите не убиват — продължи Естрел, надявайки се да го разсее от мрачните мисли.

— И защо, според теб?

— Защото не се страхуват.

— Може би. — Беше го накарала да се замисли за друго, ала челото му оставаше все така сбърчено. — Е, след като така и така съм решил да отида при тях и да ги попитам за себе си, ако решат да ме убият, поне ще зная със сигурност, че се боят от мен.

— Няма да те убият — поклати глава Естрел. — Казах ти — те не убиват никого.

— Дори и хлебарките? — погледна я насмешливо той, сякаш я предизвикваше на спор. — Как постъпват с хлебарките в техния Град — може би ги дезинфекцират, а сетне ги пускат на свобода като Разрушените, за които ми разправяше?

— Не зная — сви рамене Естрел, приела въпроса съвсем сериозно. — Но законът им гласи, че животът е свято нещо и те го спазват докрай.

— Те не почитат човешкия живот. И защо им трябва — та те не са хора.

— Тъкмо затова законът се отнася за всички форми на живот. Учили са ме, че откакто шингите дошли на Земята, всички войни били прекратени. Както и на другите светове. Човеците са, които се избиват помежду си!

— Нито един човек не би могъл да ми стори по-голямо зло от това, което са в състояние да направят шингите. Аз почитам живота, уважавам го защото е много по-сложен и крехък от смъртта, а най-сложното му достижение е разумът. Шингите са спазили своя закон и са ме оставили да живея, ала в замяна на това са унищожили моя разум. Това не е ли убийство? Убили са човека, който съм бил, детето, което съм бил. Ровичкали са се из мозъка ми, сякаш е купчина боклуци. Това ли е техният закон? Не, аз го наричам лъжа — грандиозна измама.

Стъписана от гнева му, Естрел се отдръпна в другия край на огъня и се зае да дере заека, който беше застрелял. Лицето й изглеждаше унесено, очите й го поглеждаха с безкрайно търпение. Както винаги, тя успя да го покори и привлече със своята необичайна кроткост и безропотност. Все не успяваше да я разбере, макар да живееха толкова близко един до друг. Дали всички жени са като нея? Беше като изгубена стая в огромна къща, като чекмедже, от което нямаше ключ. Не криеше нищо от него, ала тайната й оставаше неразкрита.

Нощта се спусна неусетно над подгизналата от дъждовете земя. Огънят вдигаше червеникави езици нагоре към тъмното небе.

— Вечерята е готова, Фалк — повика го тя не след дълго.

Той се изправи, заобиколи огъня и коленичи до нея.

— Спътнице моя, любов моя — произнесе със сподавен глас като взе ръката й в своята. Двамата седнаха един до друг, разделиха си месото, а после и съня.

Колкото по на запад се придвижваха, толкова по-суха ставаше прерията и по-чист въздухът. Няколко дни вървяха право на юг, за да заобиколят територията на едно свирепо номадско племе, което Естрел наричаше Конниците. След неприятната среща с баснашките Фалк се осланяше изцяло на опита и познанията й за тукашните народи. На петия, или шестия ден от този заобиколен маршрут навлязоха в хълмиста местност и стигнаха едно равно, безводно плато, над което непрестанно се носеха прашни ветрове. Локвите от краткия дъжд, който валя през нощта, на сутринта изсъхнаха за броени минути. Лятно време тук сигурно бе предпустиня, дори през пролетта влагата бе съвсем оскъдна.

На два пъти докато пресичаха платото, минаха покрай древни руини, повечето глинени къщи, покрити с навята трева и обрасли в шубраци, но с разчистени пространства от улиците между тях. От пръстта се подаваха парчета от глинени съдове, стъклени предмети и обезобразени пластмасови детайли. Най-малко от две-три хиляди години тук не бе живял никой. Почвата не изглеждаше особено плодородна, вероятно основният поминък на местното население е бил животновъдството — преди да настъпи епохата на великото преселение към звездите.

— Не ти ли се струва странно — заговори я Фалк, докато заобикаляха второто от тези изоставени селища, — като си помислиш, че някога по тукашните улици са играели деца… жените са перяли и простирали… толкова отдавна. В една друга епоха, която сега е по-далеч и недостижима от нас, колкото са световете на далечните слънца.

— Епохата на Градовете — рече Естрел, — Епохата на Войната… никога не съм чувала разкази за тези места от моите сънародници. Дали не сме слезли твърде на юг — в Южната Пустиня?

Същия ден те промениха посоката и поеха на север, а на следващия стигнаха една широка река, с бурни оранжеви води, която не беше особено дълбока, но пресичането й щеше да е опасно. Целия ден вървяха по поречието, очаквайки да стигнат подходящ брод.

Западният бряг на реката — когато я пресякоха — бе значително по-стръмен от източния. Напълниха манерките си с вода от реката, тъй като местността, в която навлязоха, бе още по-суха и безводна. Небето беше съвсем ясно, слънцето печеше през целия ден и за първи път от доста дни насам не се налагаше да вървят срещу студения вятър, а вечерта си легнаха сухи. Пролетта в тази страна сякаш настъпваше не с дни и седмици, а с часове, защото на заранта дръвчетата наоколо вече бяха разцъфнали, а сред тревата пъстрееха букети от горски цветя.

Изглежда Естрел се беше простудила, докато пресичаха реката. Не се оплакваше, ала Фалк забеляза, че лицето й е придобило измъчен и побледнял изглед, а и походката й вече не беше така лека и пъргава. Вечерта на третия ден, откакто преминаха брода, той предложи да вдигнат бивак по-рано. Докато се гушеше под одеялото край огъня, Естрел неочаквано се разхлипа и макар бързо да се овладя, това изглеждаше твърде много за човек, привикнал да сдържа чувствата си.

Обезпокоен от състоянието й Фалк взе ръцете й в своите и се помъчи да я успокои. Дланите й пареха от високата температура.

— Не ме докосвай — дръпна се тя. — Недей, недей. Аз го изгубих, изгубих го. Какво ще правя сега?

Едва сега видя, че кожената връв, на която носеше амулета, се беше скъсала.

— Сигурно е паднал в реката — изхлипа тя и най-сетне му позволи да я прегърне.

— Защо не ми каза…

— Какъв смисъл?

На последното нямаше отговор. Тя потъна в мълчание, но Фалк долавяше почти осезаемо тревогата и безпокойството й. ПРез нощта състоянието й се влоши и на сутринта болестта я беше повалила напълно. Отказа да се храни, дори да пие, въпреки че устните й бяха изпръхнали от жажда. Водата им отново бе на свършване и след като я зави с двете одеяла, той взе манерките и тръгна да търси водоизточник.

Докъдето му стигаше погледа се виждаше само жилава трева и храсталаци, утринната мараня вече беше скрила чертата на хоризонта. Слънцето отрано печеше силно, пустинните чайки огласяха небето с песните си. Фалк пое право на север, после сви на изток и заобиколи в широка дъга лагера. Докато вървеше назад и се озърташе за огъня и Естрел, вниманието му бе привлечено от някакво тъмно-зелено петно на много мили в западна посока, което можеше да е гора. Миг по-късно зърна дима от лагерния огън и се затича натам, въпреки че беше доста уморен, а и ниското слънце го заслепяваше. Естрел бе хвърлила влажна трева в пламъците за да му помогне да се ориентира. Лежеше край износения спален чувал и не вдигна глава, когато се приближи.

— Не много далеч на запад видях дървета — съобщи й задъхано той. — Там може да намерим вода. — Той клекна и се зае да прибира вещите в раницата. Наложи се да й помогне, за да се изправи на крака, след което тръгнаха. Естрел крачеше приведена напред, без да се озърта и да гледа къде стъпва. Изминаха няколко мили и стигнаха невисок хълм.

— Ето там — посочи й Фалк. — Виждаш ли — наистина са дървета. Сигурно има вода.

Но Естрел се свлече бавно върху тревата, все така превита и с болезнено изкривено лице. Очите й бяха затворени. Повече не можеше да върви.

— Да има да няма две мили. Ще стъкмя огън, ще взема манерките и ще ида за вода. Ти си почивай… докато се върна. Скоро ще съм тук. — Тя остана да лежи, а той събра изсъхнала трева и клони от шубраците и накладе огън до нея. — Веднага се връщам — рече й преди да тръгне.

Неочаквано тя се изправи и вдигна ръка да го спре.

— Чакай! Не ме оставяй! Не искам да съм сама… остани…

Тресеше я, очевидно не знаеше какво говори. Беше болна и объркана и изплашена, не биваше да я оставя сама, когато нощта бе толкова близо. Наведе се, вдигна я на рамо и продължи, залитайки от слабост и изтощение.

На следващия хълм отново забеляза дърветата — не изглеждаха кой знае колко по-близо. Далеч на запад слънцето се спускаше над безкрайния океан от пясъци и камънаци. Тялото на Естрел изглеждаше съвсем отпуснато и все по-често се налагаше да спира, за да си поема дъх. Струваше му се, че ако погълне само няколко глътки вода, или дори си накваси устните, ще му бъде по-леко.

— Май виждам къща — зашепна пресипнало той. — Да, наистина има къща, между дърветата. — Този път тя го чу, изви тяло и се помъчи да се изправи на крака.

— Не отивай там — изстена едва чуто Естрел. — Недей, моля те, не отивай. Не отивай в къщата. Рамарен не бива да влиза в чужди къщи. Фалк…-тя проплака тихо, сякаш го молеше за помощ. Той продължаваше напред, приведен под тежестта й.

В здрача ярко блесна светлина и го удари в очите — високите прозорци на къщата грееха, скрити между дърветата.

Откъм къщата долетя глух екот, последван от вопли и започна да се приближава към тях. Той се олюля несигурно, зърна някакви тъмни, носещи се през гората фигури и спря, като се озърташе. Наобиколиха го плътни, подвижни сенки, които едва му стигаха до кръста и подскачаха неспирно. Заради Естрел не можеше да извади пистолета, а и не смееше да помръдва. Светлините на големите прозорци продължаваха да озаряват околността само на няколкостотин крачки от него. Той се помъчи да извика: „Помощ! Помогнете ни!“, но от гърлото му излетя нисък, дрезгав шепот.

Разнесоха се и други гласове, издаващи заповеди някъде отдалече. Сенките на зверовете отстъпиха малко назад и притихнаха в очакване. На тяхно място се появиха хора, а той продължаваше да притиска неподвижното тяло на Естрел към себе си и бавно се отпусна на колене.

— Вземете жената — чу мъжки глас, а друг попита: — Я, какво имаме тук — още две оръдия на пришълците? — Наредиха му да се изправи, но вместо да се подчини, той се зае да ги моли:

— Не я наранявайте… моля ви… тя е болна…

— Хайде, ставай! — нечии груби ръце го дръпнаха нагоре. Фалк им позволи да вземат Естрел. От умора и изтощение му се виеше свят, беше изгубил представа къде се намира и колко време е минало. Някой му подаде метално канче със студена вода и той го изпи на един дъх, преизпълнен с благодарност.

Отново седеше. Говореха му на непознат език и му тикаха в ръката стъклена чаша със студена течност. Той вдигна чашата и отпи. Течността бе зеленикава на цвят, с тръпчив, ароматен вкус. Не беше пил от стъклена чаша откакто напусна Къщата на Зов. Поклати доволно глава, усещайки как се проясняват мислите му и вдигна очи.

Намираше се в стая, просторна стая. Подът бе от гладък, полиран камък и в далечния му край се отразяваше насрещната стена, върху която грееше жълтеникав диск. Същият диск излъчваше приятна мека топлина, която Фалк долавяше върху лицето си. На половината разстояние между него и сияйния диск върху гладко полирания под бе поставено масивно дървено кресло, до което бе приклекнало неподвижно, но бдително, някакво чудовище.

— Какво си ти?

В креслото седеше някой, виждаше се само леко извитият силует на лицето му. Гласът беше дълбок, твърд като камък. Не говореше галактика, а неговият собствен Горски език, макар и с непознат акцент. Той отговори бавно, както винаги истината.

— Не зная какво съм. Преди около шест години са ми били отнети всички спомени. Човешките обичаи научих в една Горска Къща. Тръгнал съм за Ес Ток за да узная истинското си име.

— Тръгнал си към Града на Лъжите за да научиш истината, така ли? Земята гъмжи от глупци и хора-инструменти, но чак такава тъпотия, или измама, досега не бях чувал. Кой те доведе в моето Кралство?

— Спътницата ми…

— Да не искаш да кажеш, че тя те е довела тук?

— Болна е… търсех вода. Тя как е?

— Затваряй си устата. Добре че не каза, че тя те е довела тук. Познаваш ли това място?

— Не.

— Намираш се в Канзаска област. Тук аз съм господар. Повелител на всички, принц и Господ Бог едновременно. Каквото реша, това става. Тук не обичаме да си играем на дребно. Играта, дето сме я подхванали, се казва „Кралят на Замъка“. Правилата са много стари. Те са единствените закони, които трябва да спазвам. Останалото решавам сам.

Укротеното слънце от стената озаряваше с меката си светлина цялото помещение — от тавана до пода и от едната стена до другата, докато говорещият се изправяше от креслото. Светлината очерта орлов нос, високо и полегато чело, масивно, кипящо от жизненост тяло, което се движеше с котешка пъргавина. Фалк се размърда едва забележимо и в същия миг приклекналото до трона чудовище подскочи и изръмжа заплашително. Струваше му се, че мислите му все още са замъглени от странно ухаещата течност, която го бяха накарали да изпие — инак как да си обясни поведението на този човек, който наричаше себе си крал, или принц и се държеше като вманиачено величие.

— Значи още не си узнал името си, така ли?

— Наричат ме Фалк — така са ме кръстили онези, които са ме открили.

— Да тръгнеш да дириш истинското си име — каква по-добра цел в живота на един истински мъж? Не се изненадвам, ще те приема като Участник в Играта — произнесе тържествено Принцът на Канзас. — Не всеки ден пред вратата ми застава странник с кехлибарени очи като твоите. Да те прогоня би означавало да постъпя недостойно, оставя ли те тук несъмнено рискувам, но какво е царстването, ако не постоянен риск и съблюдаване на достойнството? Другите може да те наричат Фалк, но не и аз. В играта ще бъдеш Опалов камък. Можеш да се движиш свободно. Грифон, стой мирно!

— Принце, моята спътничка…

— …е шинг, тяхно оръдие, или просто жена — за какво ти е нужна? Имай търпение, човече, не бързай с отговорите си пред краля. Зная, за какво ти е била нужна. Но тя няма име и не участва в играта. За нея ще се погрижат моите каубойки — да не говорим повече за тази жена. — Принцът вървеше бавно към него по гладкия лъщящ под. — Моят помощник се казва Грифон. Срещал ли си в старите Завети или Легенди едно същество, което наричали куче? Грифон е куче. Както сам виждаш, твърде малко прилича на жълтоглавите джавкачи, които се скитат из равнините, макар да са негови далечни потомци. Видът му е изчезнал напълно, както кралските родове. Опалов камък, кое е най-страстното ти желание?

Принцът бе застанал пред него, втренчил поглед в лицето му, докато очакваше отговора. Уморен, объркан, Фалк нямаше никакво желание да си играе на думи.

— Да се върна у дома… — призна чистосърдечно той.

— Да се върнеш у дома… — Принцът на Канзас беше черен като силуета или сянката си, много по-стар, отколкото изглеждаше на пръв поглед, с лице, сякаш изсечено в камък. Той заобиколи Фалк и застана до масата от едната му страна. Горната й част — едва сега забеляза Фалк — бе хлътнала няколко инча навътре и съдържаше цяла мрежа от златни и сребърни струни, върху които бяха нанизани мъниста по такъв начин, че да могат на определени места да се преместват от една струна на друга и от едно ниво на съседното. Имаше стотици мъниста, с големина от бобово зърно до ябълково семе — глинени, каменни, дървени, метални, пластмасови, стъклени и аметистови, ахати, опали, топази, тюркоази; кехлибарени, аквамаринови, кристални, гранатови, изумрудени и диамантени. Това беше рамка за мотиви, каквато имаше Конски кестен в Къщата на Зов. Смяташе се че произлиза от далечната и древна култура на давенантите, изчезнала заедно с предишната земна цивилизация — използваше се за предсказване на бъдещето, за изчисления, като принадлежност за мистични упражнения и дори като играчка. По време на краткия си втори живот Фалк така и не бе успял да научи много за тези странни изделия. Конски кестен веднъж бе споменала, че са необходими най-малко четиридесет-петдесет години за да се научиш да боравиш с подобна рамка, тя самата я имаше по наследство от баба й. Доколкото си спомняше, не надхвърляше десетина квадратни инча с не повече от двайсет-трийсет мъниста…

С тих, ясен звук кристалната призма се удари в една метална сфера. Тюркоазът отскочи вляво, две гладко полирани кокалени топчета се плъзнаха вдясно и надолу, докато огненият опал блесна ярко за миг в самия център на пламъка. Черни, издължени, силни пръсти дърпаха струните, играейки с камъните на живот и смърт.

— Така — рече Принцът, — значи искаш да се върнеш у дома. Но погледни! Можеш ли да разчиташ мотивите? Пустош. Ебонит, диамант и кристал — все огнени камъни и сред тях опалът, който ту блесва, ту загасва. Отвъд Къщата на Принца, отвъд Затвора с прозрачни стени, отвъд хълмовете и пещерите на Коперник — камъкът лети между звездите. Готов ли си да разрушиш мотива, мотива на времето? Виж сам!

Движението и блясъкът на пъстрите мъниста заслепяваше Фалк. Той се подпря на ръба на грамадната маса и промълви:

— …Нищо не разбирам от мотиви…

— Това е играта, която играеш, Опалов камък, независимо дали я разбираш, или не. Добре, направо чудесно. Тази нощ кучетата ми подушиха странник, а той се оказва принц от звездите. Опалов камък, когато дойда да искам вода от твоя кладенец и подслон зад стените на твоя дом, ще ме пуснеш ли? Онази нощ ще бъде по-студена от тази… И след дълги години! Дошъл си от много, много отдавна. Може да съм стар, но ти си по-стар, трябвало е да умреш преди столетие. Ще си спомниш ли след още стотина години, че си срещнал един Крал в пустинята? Върви, върви, нали ти казах, че можеш да се движиш свободно. Наредил съм да ти дадат всичко, което ти е нужно.

Фалк пресече просторната зала към скритата зад завеса врата на отсрещния край. В коридора зад вратата вече го очакваше дребничко момче, което побърза да повика останалите. Без учудване или прекомерна сервилност, внимателни дотолкова, доколкото оставяха на Фалк да ги заговори пръв, те го отведоха в банята, предложиха му чисти дрехи, поднесоха вечерята и накрая го настаниха в чисто легло в една тиха стая.

Общо тринадесет дена остана Фалк в Кралската къща на Канзаска област, докато се стопиха и последните петна сняг и пролетните дъждове отминаха на юг, далеч зад пределите на пустинната земя, заобикаляща градината на Принца. Естрел, която все още се съвземаше от изтощението и болестта, живееше в една от по-малките постройки зад Къщата. Можеше да я посещава винаги, когато пожелае… беше напълно свободен във всяко свое действие. Принцът бе абсолютен господар на своето царство, но никога не налагаше волята си със сила: другите по-скоро я възприемаха като чест, сякаш с правото да служат на този изключителен човек те потвърждаваха собствените си човешки достойнства. На брой бяха не повече от двеста души — каубои, градинари, занаятчии и механици, техните жени и деца. Едно наистина малко царство. Ала само след няколко дни Фалк се изпълни с увереността, че дори да живееше тук съвсем сам, Принцът на Канзас пак щеше да е царствена особа. Не само заради осанката, а и заради силата, която се спотайваше в него.

Този затворен и странен свят му направи такова огромно впечатление, така завладя и погълна мислите му, че дни наред той въобще не се замисляше, нито си спомняше за външния свят и за пътешествието, което бе предприел. Ала на тринадесетия ден, докато обсъждаха с Естрел въпроса кога отново да тръгнат, той започна да се чуди за връзката между тази чудна Област и околния свят.

— Мислех, че шингите не са на почит и уважение сред хората. Защо му позволяват да охранява границата си и да се нарича Принц, или Крал?

— А защо да не му позволяват? Канзаската област е голяма по територия, но е почти незаселена. Защо им е на Господарите на Ес Ток да му се месят в работата? Предполагам, че за тях той е като малко, глупаво хлапе, което обича да се хвали и да дрънка небивалици.

— За теб също ли?

— Донякъде… видя ли кораба, който прелетя над нас вчера?

— Да, видях го.

Беше въздушна кола, Фалк я бе познал по характерния пулсиращ шум в небето. Беше прелетяла точно над къщата, но толкова високо, че още няколко минути се виждаше с просто око. Почти всички обитатели на Къщата изтичаха в градината, вдигайки невъобразим шум с тигани и кречетала, кучетата и децата нададоха ужасяващ вой, а Принцът се появи на своя балкон и изстреля цял ред оглушителни фойерверки, докато най-сетне корабът се изгуби в далечната мараня.

— Те са почти толкова глупави, колкото баснашките, а старият чудак е умопобъркан.

Въпреки отказа на Принца да се срещне с Естрел, подчинените му се отнасяха добре с нея и Фалк остана изненадан от горчивината, с която бяха пропити думите й.

— Баснашките са забравили древните човешки обичаи — отвърна й той. — Докато тези хора ги помнят и тачат. — Той се засмя. — Пък и корабът наистина продължи по пътя.

— Не защото го изплашиха с фойерверки, Фалк — отвърна тя, като го погледна със съвсем сериозно изражение, сякаш се опитваше да го предупреди за нещо.

Той вторачи учуден поглед в нея. Едва сега осъзна, че за Естрел ритуалните, почти религиозни действия, които бяха придружили преминаването в небето на въздушната кола на шингите, имаха по-скоро налудничаво обяснение. Какво толкова я безпокояха няколко фойерверка? Откакто изгуби амулета и се разболя, тя бе станала необичайно тревожна и неспокойна и докато Фалк намираше случката с въздушната кола за забавна, за Естрел тя бе истинско изпитание. Наистина беше време да си вървят.

— Ще ида да кажа на Принца, че възнамеряваме да си тръгнем — опита се да я успокои той. Остави я да седи на рогозката под напъпилата върба и пое обратно към къщата. Пет дългокраки черни кучета с яки мишци го следваха неизменно по петите — почетна гвардия, която щеше да му липсва, когато напусне това място.

Канзаският Принц седеше в своята тронна зала и четеше. Дискът, покриващ източната стена на залата през деня сияеше с хладна, сребриста светлина, само нощем от него се излъчваше приятна, мека топлина. Тронът от черно полирано дърво, докарано от южните пустинни области, бе нагласен точно под него. Единствено през първата нощ Фалк бе видял Принца да сяда в него. Сега се беше настанил в едно от гравираните кресла, а зад гърба му прозорецът с отметната встрани завеса, гледаше право към хълмовете на запад. Още по-нататък, в далечината, се виждаха планини със заснежени върхове.

Принцът вдигна изсеченото си лице и изслуша думите на Фалк. Вместо отговор той докосна корицата на книгата, която четеше — не един от масивните, подвързани с кожа томове в библиотеката, а малко, изписано на ръка книжле.

— Чел ли си този Завет?

Фалк надникна към страницата, която сочеше и прочете:

Трябва да се боим от онова,

Което поражда страха човешки.

О, опустошение!

То все още не е стигнало

пределите свои!

— Зная го, Принце. Когато тръгнах на това пътешествие, носех същата книжка в раницата си. Но не мога да прочета страницата от ляво в твоя екземпляр.

— Това са символите, на които е бил написан за първи път, преди около пет-шест хиляди години: езикът на Жълтия император — мой далечен родственик. Изгубил си значи твоята по време на пътя? Вземи я, тогава. Сигурно и нея ще загубиш: „Докато следваш Пътя, пътя ще изгубиш“. О, опустошение! Защо винаги говориш само истината, Опалов камък?

— Не зная точно. — Вярно бе, че някак неусетно Фалк бе взел решението винаги да казва само истината, независимо с кого и при какви обстоятелства разговаря. — Ако използваш оръжието на врага значи си съгласен да играеш по неговата свирка…

— А, тая игра са я спечелили отдавна. Тръгваш, значи. Върви, върви, няма съмнение, че е време. Ще задържа приятелката ти още малко.

— Казах й, че ще й помогна да открие своя народ, Принце.

— Своя народ? — Суровото, скрито от сенки лице се завъртя бавно към него. — Ти за каква я мислиш?

— Тя е Скитничка.

— Тогава аз трябва да съм зелен орех, ти си риба, а онези планини там са направени от печени овчи говна! Да бъде както го желаеш. Който казва истината, истината чува. Събирай плодовете от моите разцъфнали градини докато вървиш на запад, Опалов камък, и пий от млякото на моите хиляда извора в сянката на грамадните папратови дървета. Не е ли великолепно кралството, което управлявам? Навсякъде само миражи и прахоляк. Кое те кара да държиш на нея — страстта или лоялността?

— Дълъг път изминахме заедно.

— Не й се доверявай!

— Тя ми помогна, вдъхна ми надежда, ние сме другари по съдба. Вярваме си — нима мога да пристъпя тази вяра?

— О, глупако, о, опустошение! — произнесе Принцът на Канзас. — Ще ти дам десет жени, които да те придружат до Двореца на Лъжата, с лютни, флейти, тамбурини и противозачатъчни таблетки. Ще ти подаря петима верни другари, въоръжени с фойерверки. Ще ти дам и куче — наистина ще ти дам, живо, отдавна изчезнало куче, което ще ти е най-верният приятел. Знаеш ли защо са измрели кучетата? Защото са верни до гроб. Върви сам, човече!

— Не мога.

— Прави каквото щеш. Играта тук свърши. — Принцът се надигна, приближи трона под лунния диск и се настани в него. Така и не извърна глава, когато Фалк се сбогува с него.