Урсула Ле Гуин
Градът на илюзиите (3)

3

Дните, които Фалк отдавна бе престанал да брои, ставаха все по-къси и може би вече бе отминало зимното слънцестоене. Въпреки, че времето не беше толкова лошо, колкото може би е било, когато тук се е издигал градът — благодарение на значително по-топлия метеорологически цикъл — то си оставаше мрачно и студено. Сняг валеше често, снеговалежите все още не бяха достатъчно обилни, за да се образува покривка, но достатъчни, за да си даде сметка, че щеше да изпитва неимоверни страдания, ако в Къщата на Зов не го бяха снабдили с топло зимно облекло и спален чувал. Северният вятър бе станал толкова неприятно хаплив, че Фалк все по-често се улавяше да завива в южна посока и винаги избираше южните склонове на хълмовете, когато имаше такава възможност.

В сумрачния следобед на един кишаво-дъждовен ден той се спускаше към вътрешността на една долина, чийто отсрещен край сочеше на юг, провирайки се между ниските, сгърчени дръвчета. Ала неочаквано шубраците свършиха и той бе принуден да спре. Пред него се беше ширнала огромна река, с мътна лъщяща повърхност, набраздена от дъжда. Долната й част бе скрита от гъста речна мъгла. Фалк беше като потресен пред тази величествена гледка, пред красотата на този грамаден, притихнал воден път под ниското тъмно небе. Отпърво си помисли, че е стигнал Вътрешната река, един от малкото ориентири за централната част на континента, слухът за които бе стигнал чак до къщите в Източната Гора, но за нея се знаеше, че тече право на юг и маркира границата на гористата страна, докато тази ръка се спускаше на запад. Вероятно това бе някой от главните й притоци, помисли си Фалк. Реши да поеме по брега, първо, защото се надяваше притокът да го изведе при Вътрешната река и второ, тъй като тук бе по-лесно да се придвижва, отколкото през хълмовете, пътят щеше да е по-кратък, а и винаги щеше да разполага с прясна вода под ръка. Ето защо Фалк смени посоката от западна на южна, следвайки студените води на реката.

През една от тези крайречни утрини той застреля дива патица, с каквито речните разливи буквално гъмжаха. Беше я ударил в крилото и птицата бе още жива, когато се наведе да я вдигне. Тя изпърха с криле и записука с пронизителния си, птичи глас: „Отнема… живот… отнема… живот… отнема…“ В този миг той й изви врата.

Думите продължаваха да отекват в главата му още дълго след това. Последния път, когато го бе заговорил див звяр в гората едва изпадна в паника. Някъде сред тези самотни сиви хълмове е имало, или имаше, хора, спотаили се също като семейството на Аргерд, а може би това бяха Скитниците, които щяха да го убият заради странните му очи, или слуги на Враговете, готови да го отведат при господарите, където го очакваше робство или смърт. Вярно, че в края на пътя, който бе поел, може би също го очакваше среща с тези господари, но Фалк предпочиташе това да стане доброволно, а не пряко волята му. Не вярвай на никого, избягвай хората! Този урок вече го знаеше добре. Този ден той продължи да напредва с изключителна предпазливост, толкова безшумно, че дори дивите патици от реката се плашеха едва, когато се озоваваха в краката му.

Не пресече нито един път, нито пък срещна някакви признаци от човешко присъствие. Но към края на краткия следобед ято бронзово-зеленикави диви кокошки се вдигна пред него и се понесе ниско над реката, крякайки и пoдвиквайки пискливи човешки думи.

Не след дълго той спря, доловил мириса на дим във въздуха.

Вятърът духаше нагоре, срещу течението на реката. Фалк продължи с удвоено внимание. Малко преди да се свечери, далеч пред него, сред редките дървета на брега на реката трепна светлинка, изчезна и се появи отново.

Не страхът, или предпазливостта го накараха да спре този път, загледан в далечните отблясъци. Ако се изключеше неговият самотен огън, това бяха първите пламъци, дело на човешка ръка, които виждаше, откакто бе напуснал Сечището. Макар и отдалечен от него, огънят пробуждаше най-различни чувства.

Предпазлив в любопитството си като някое диво животно, той изчака да се спусне нощта и едва след това продължи напред, бавно и безшумно, придържайки се към сянката на върбите, докато наближи достатъчно за да зърне жълтеникавия правоъгълник на прозореца и островърхия покрив над него, побелял от снега, сгушен между боровете. Над черната гора и реката бе увиснал Орион. Зимната нощ бе студена и безмълвна. Само понякога вятърът вдигаше сняг от клоните на дърветата и го застилаше над черните води на реката.

Фалк не откъсваше поглед от светлината на хижата. Приближи се още и спря, застинал в неподвижно мълчание.

Вратата на хижата изскърца и върху тъмния сняг се очерта светло продълговато петно.

— Излез на светлото — нареди мъжът, изправен на прага, беззащитен в златистото сияние на огъня зад него.

Скрит в сянката на гъсталака, Фалк постави ръка върху дръжката на лазера и не помръдна.

— Аз съм Чуващ. Долавям ехото на мислите ти. Излез. Няма от какво да се боиш. Говориш ли този език?

Мълчание.

— Надявам се, че го говориш, защото нямам намерение да разговарям мисловно с теб. Тук сме само двамата — продължаваше тихият глас. — Зная, че си там, в тъмното. Ела тук и почукай на вратата, ако искаш поне за малко да се приютиш на топло.

Вратата се затвори.

Фалк постоя неподвижно още известно време. След това пресече разстоянието, което го делеше от хижата и почука на вратата.

— Влизай!

Той дръпна масивната врата и топлината на стаята го обгърна.

Пред огнището бе коленичил старец с дълга сива коса и тъкмо хвърляше съчки в огъня. Не се обърна да погледне новодошлия, сякаш изцяло вглъбен в работата си. Не след дълго произнесе с тих, напевен глас:

„Само аз съм объркан

объркан

самотен

О, като птица в морето,

далеч от брега

като лодка

без котва…“

Посивялата глава се извърна бавно назад. Старецът се усмихваше, присвитите му, заобиколени от бръчки очи гледаха нейде встрани от Фалк.

С дрезгав от продължителното мълчание глас Фалк отвърна със следващата строфа от Стария Завет:

„Всеки е полезен

само аз единствен

ненавиждан чужденец.

От другите различен

търся аз, не спирам

майчиното мляко,

Пътя…“

— Ха, ха, ха! — избухна в смях старецът. — Търсиш го значи, Жълтооки? Ела, седни край огъня. Чуждоземец си, няма съмнение. Но колко далеч е страната, откъдето идваш? Кой знае? Кога за последен път си се къпал с гореща вода? Кой знае? Къде е проклетият чайник? Студено е тази нощ навън, студено като целувката на предател. А, ето го, напълни го, моля те, от ведрото при вратата, а сетне ще го окачим над огъня. Аз съм тародоист, виждам, че знаеш какво означава това. Тук няма да откриеш кой знае какви удобства. Но горещата баня си е гореща баня, независимо, дали е съгрята от огъня, или от някой миниатюрен атомен реактор. Мда, ти наистина си чуждоземец, момко, и дрешките ти също имат нужда от пране. Какво е това — зайци? Хубаво. Ще ги запечем довечера със зеленчуци, да знаеш. Зеленчуците са нещо, което не можеш да ловуваш с лазерния си пистолет. Нито пък ще вземеш да слагаш зеле в раницата си. Тук живея съвсем сам, млади момко. Сам самичък. Живея си сам, защото съм най-великият от всички Чуващи. Бъбря със себе си, знаеш ли. Не съм се родил тук като гъба в гората, но там, където бях, непрестанно чувах мислите на другите, цялото това безспирно дърдорене, плач, тревоги и какво ли не още, дето ще ти го роди човешкият мозък. Та затова се преместих да живея сам в гората, където има само зверове. Виж, от техните мозъци ще чуеш много малко. Там няма смърт, нито лъжа. Сядай, сядай, зная, че идеш от далеч и краката ти са уморени.

Фалк седна на грубо скованата пейка.

— Благодаря ти за гостоприемството — отвърна той и тъкмо бе готов да се представи, когато старецът го прекъсна.

— Няма значение. Мога да те нарека с цял куп подходящи имена, поне за този край на света. Жълтоокият, Чуждоземецът, Гостът, каквото щеш. Не забравяй, че съм Чуващ, а не паравербалист. Аз не обръщам внимание на думите и имената. Просто не са ми нужни. Че има някоя самотна душа отвън в мрака го узнавам веднага, защото виждам как грее прозорецът ми в твоята душа. Това не е ли достатъчно, а, дори повече от достатъчно? Но имена не са ми нужни. Да знаеш, че моето е Сам-Самичък. Разбрано? А сега ела при огъня да се стоплиш.

— Вече се стоплих — отвърна Фалк.

Старецът отметна дългата си посивяла плитка през рамо и вторачи поглед в него. Раменете му бяха прегърбени, съвсем мършави, имаше припрян, ала лишен от нервност маниер и не спираше да дърдори. Нищо в него не би могло да породи страх.

Дните и нощите, които Фалк бе прекарал в гората, се бяха слели в една обща безформена маса, останала зад него. Това не беше бивак в гората, най-сетне бе намерил истинско човешко убежище. Нямаше смисъл да се безпокои за времето, тъмнината, звездите, чудовищата и дърветата. Можеше да си седи до насита пред огъня, изпружил уморени нозе, а после да се изкъпе в дървеното корито с димяща гореща вода. Трудно му беше да определи кое от двете удоволствия е по-голямо — топлината на водата, която щеше да измие мърсотията и да прогони умората от тялото му, или онази, другата топлина, дето вече топлеше душата му отвътре и която бликаше от човека пред него.

Още от началото взе за чиста монета всичко, което му казваше старецът — че можел да улавя ехото на мислите му, без да ги разбира и да чете настроенията му. Старецът несъмнено бе природно роден емпат. Сравнена с телепатията, емпатията е каквото е докосването, спрямо зрението — по-неясна и примитивна степен на възприятие. Тя не се учеше така, както можеше да се овладее телепатията, нито пък се срещаше особено често. Сляпата Кретян също притежаваше тази дарба, получена от природата в замяна на зрението. Ала Фалк не се безпокоеше ни най-малко, че неговият домакин непрестанно следи състоянието на духа му и е в течение на чувствата му. И той като Аргерд надникваше в ума му, но тук намеренията бяха съвсем различни.

— Тази сутрин убих една дива кокошка — подхвърли Фалк, намерил подходяща пауза в безкрайните излияния на стареца. — И тя ми заговори, с думи. Някои от тях бяха от… Заповедите. Дали пък някой по тези места не учи на реч и говор животните и птиците? — Въпреки, че банята го бе отпуснала, той не посмя да произнесе името на Враговете — не и след урока, който бе получил в Къщата на Страха.

Вместо да даде някакво обяснение, старецът просто запита:

— Изяде ли кокошката?

— Не — отвърна Фалк, докато се триеше с кърпата, която му бяха подали край огъня. Кожата му се беше зачервила. — Не можах, след като я чух да говори. Убих един заек.

— Убил си я и не си я изял? Жалко, жалко. — Старецът избухна в писклив смях като стар, ядосан петел. — Животът трябва да се цени. Постарай се да вникнеш в Заповедите. Там се казва например, че не бива да убиваш, освен ако не си принуден. Пък и тогава ще помислиш трижди. Спомни си го, като стигнеш Ес Ток. Изсуши ли се? Прикрий голотата си, Адаме от Заветите на Йехова. Ето, увий се с това, не е ръчноплетено като дрехите ти, но поне е чисто.

— Откъде знаеш, че отивам в Ес Ток? — попита Фалк, докато се загръщаше в тънката платнена наметка, която му стоеше като тога.

— Защото не си човек — отвърна старецът. — Пък и не забравяй, че съм Чуващ. Виждам ума ти като на карта, независимо дали го искаш, или не. Север и юг тънат в мрак, далеч назад — на изток грее някаква ярка звезда, но ти гледаш на запад. Слушай. Слушай ме, защото аз не искам да те слушам, гостенино прескъпи. Ако исках да се вслушвам в хорските приказки щях да си остана при човеците. Нямаше да водя свински живот сред свинете от гората. Едно ще ти кажа, преди да си легна. Чуй ме сега: от шингите няма и една шепа народ. Това хем е голяма новина, хем съвет и скрита мъдрост. Спомни си го, като излезеш от безкрайния мрак и стъпиш на улиците на Ес Ток. Ще видиш, че информацията си струва. А сега забрави изтока и запада и си лягай. Можеш да вземеш леглото. Може като тародоист да се противопоставям на всякакви прояви на лукс, но ще ти кажа, че приемам с разтворени обятия някои дребни радости на живота, като например удобното легло. Когато това е възможно, естествено. И компанията на брат по съдба — ако срещна такъв. Макар хората да не ми липсват, колкото на теб. Да си сам, не значи да си самотен… — Докато говореше, старецът опъна две одеяла на пода и неочаквано се прехвърли на Късните Завети: „Не съм по-самотен от воденичния ручей, или ветропоказателя, или северната звезда, или южняка, или априлския дъжд, или януарското топене, или първия паяк в нова къща… Не съм по-самотен от гмуреца в езерото, който се киска така оглушително…“

После той каза: „Лека нощ!“ и потъна в мълчание. Тази нощ Фалк спа дълбок, непробуден сън, първият, откакто бе потеглил на запад.

Той остана още два дни и нощи в хижата край реката. Трудно му беше да напусне стареца, който го бе обградил с толкова неочаквана топлина и добросърдечност. Старият чудак рядко слушаше какво му говорят и никога не отговаряше на зададените въпроси, но все пак Фалк успя да измъкне малко полезна информация от безконечните му на пръв поглед словоизлияния. Оказа се, че познава доста добре пътя на запад и онова, което го очаква в тази посока. Но какво следваше отвъд Ес Ток? Старецът нямаше представа за това. Фалк предполагаше, че може би там лежи загадъчното Западно море, отвъд което е Източният континент и още по нататък — Източното море и пак Гората. Че светът е кръгъл бе общоизвестен факт, въпреки че отдавна не съществуваха никакви карти. Фалк имаше чувството, че старецът би могъл да начертае някоя карта без особени затруднения, но така и не можа да си обясни защо му бе хрумнала подобна мисъл.

— Внимавай с дивите кокошки, надолу по реката — посъветва го старикът на сутринта преди Фалк да се отправи отново на път. — Някои от тях могат да говорят. А други — да чуват. Също като нас двамата, а? Аз говоря — ти слушаш. Аз съм Чуващ, а ти — Вестоносец. Да върви по дяволите логиката. Та запомни за кокошките и избягвай онези, които пеят. Виж, с петлите можеш да бъдеш съвсем спокоен — те само се дуят. И върви сам. Така ще си по-добре. Можеш да поздравяваш от мое име всички Принцове и Скитници, които срещаш и най-вече Хенстрела. Между другото, снощи докато се любувах на сънищата ти, сетих се, че сигурно ти е омръзнало да вървиш и моят плъзгач може да ти бъде от полза. Съвсем я бях забравил шейната. Едва ли някога ще ми дотрябва. Решил съм да остана тук, докато дойде време да се прощавам с този свят. Дано някой да мине насам като издъхна и да ме погребе, преди да са ме докопали мравките и плъховете. Хич не ми се нрави мисълта да гния в тази стая, след като толкова години съм я поддържал чиста. В гората, естествено, плъзгачът няма да ти послужи, защото почти не са останали използваеми пътища, но ако тръгнеш по реката ще ти свърши страхотна работа. Също и като стигнеш Вътрешната река, която никак не е лесна за пресичане по време на топенето — освен ако не си някоя риба. Той е отзад в бараката — ако го искаш.

Фалк си спомни, че обитателите на Католската Къща, едно от най-близките родови поселища до Къщата на Зов, също бяха тародоисти — един от основните принципи на тяхното битие бе да се въздържат максимално от употребата на каквито и да било механизми и уреди. Следваха го кротко и спокойно, без някакъв излишен фанатизъм. Фактът, че старецът, който живееше далеч по-примитивно от тях и се прехранваше с полудиви зеленчуци и корени защото нямаше дори пушка, с която да излиза на лов, притежаваше едно толкова усъвършенствано средство за придвижване като реактивния плъзгач, бе достатъчен за да пробуди за първи път съмнение в душата на Фалк.

Прочел чувствата му Чуващият засмука шумно прогнилите си зъби и изграчи весело:

— По начало не биваше да ми вярваш много, чуждоземецо. Нито пък аз на теб. В края на краищата, има такива, които могат да се прикриват и от най-великия чуващ. Вземи плъзгача. Дните на моите пътешествия отминаха. Той е предназначен за един човек, а ти трябва да пътуваш сам. Мисля, че пътят, който те чака, е по-дълъг, отколкото човек може да измине на крак. Или с плъзгач.

Фалк не зададе никакъв въпрос, ала получи от стареца отговор:

— Май ще е по-добре, ако се върнеш у дома.

На раздяла, в бледата светлина на смълчаната мъглива утрин и под покритите със скреж клони на боровете, Фалк внезапно бе споходен от съжаление и благодарност. Той подаде развълнувано ръка на Господаря на Къщата — както го бяха учили — и неочаквано за себе си произнесе: „Тиокиой…“

— Как ме нарече, Вестоносецо?

— Ами това означава… татко, струва ми се. — Думата бе изплувала в съзнанието му невикана, неочаквано. Не беше съвсем сигурен нито за значението й, нито пък от какъв език е точно.

— Сбогом, бедни, доверчиви глупчо! Устните ти говорят само истината и тази истина ще те дари със свобода. А може и да се лъжа, разбира се. Пътувай сам, скъпи глупчо, вслушай се в съвета ми. Ще ми липсват твоите сънища. Сбогом, сбогом. Рибите и гостите се вмирисват след третия ден. Сбогом!

Фалк се подпря с коляно на плъзгача, миниатюрна елегантна машина, с корпус от черен перистол, върху който бяха гравирани най-различни митични фигури. Изобилието от орнаменти почти скриваше контролното табло, но за щастие Фалк бе имал възможност да се упражнява с една подобна шейна още в Къщата на Зов и след като прегледа набързо пулта той докосна леко един диск отляво, плъзна пръста си по него докато плъзгачът се издигна безшумно на две стъпки височина, а после с помощта на втория диск го насочи през двора на хижата към брега на реката докато се озова над черното петно вода в подножието на пристана, отвъд което имаше само ледени блокове. Обърна се назад да махне за сбогом, но старецът вече затваряше вратата. Фалк се понесе надолу по поречието на реката и тишината отново го обгърна отвсякъде.

По извивките на реката пред и зад него се бяха насъбрали ниски облаци от ледена мъгла, скриващи дори върховете на дърветата край реката. Всичко изглеждаше еднакво сиво под покривалото на тази мъгла — дърветата, земята и небето. Само водата под него бе непрогледно черна — там, където надзърташе под напукания лед. А когато на следващия ден заваля сняг, снежинките бяха почти черни на фона на мрачното небе и бели, докато се спускаха над водата, за да се стопят и изчезнат сред бързеите.

Този метод на пътуване се оказа два пъти по-бърз от ходенето и значително по лесен и безопасен — всъщност, дори прекалено лесен, монотонен и скучен. Най-приятни бяха моментите, когато излизаше на брега за да вдигне лагер, или да си отдъхне. Патиците сами се пъхаха в ръцете му, а животните, които излизаха на брега за да пият вода го разглеждаха с безразличие, сякаш беше не човек, яхнал шейна, а ниско летящ жерав, или чапла и с готовност подлагаха беззащитните си хълбоци пред мерника на пистолета. А след това му оставаше само да ги одере, да ги изчисти и сготви на огъня и да си построи малък заслон, колкото да прекара нощта скрит от дъжда. Сутрин хапваше студено месо, остатък от вечерята, и продължаваше нататък.

За да прогони скуката от еднообразното пътуване, понякога се заиграваше с плъзгача — издигаше го на няколко метра височина, където вятърът и въздушните течения правеха възглавницата нестабилна и можеха като на шега да преобърнат шейната, ако дори за миг изгубеше концентрация и го балансираше само с тяло, а после го насочваше надолу към гладката водна повърхност и се врязваше в нея сред грамаден облак от пръски и пара така, че плъзгачът започваше да подскача като запратен над водата плосък камък. Не се отказа от тези рисковани забавления дори след като на няколко пъти падна. Дрехите му бяха непромокаеми, та във водата можеше да се измокри малко повече, отколкото под дъжда. Зимните дрехи наистина чудесно съхраняваха топлината на тялото. Огньовете, които палеше, бяха по-скоро за да сготви храната, отколкото да се стопли. И без това, в цялата Източна гора сигурно нямаше да се съберат достатъчно сухи съчки за да запали истински горещ огън — следствие от дългите месеци на непрестанен дъжд, мокър сняг, мъгла и отново дъжд.

Един от любимите му трикове бе да кара на дълги диагонали между бреговете на реката, завивайки рязко в последния възможен миг преди сблъсъка. Тъкмо изпълняваше за пореден път този крайно опасен номер и се бе появил иззад един издаден навътре в реката нос, когато закова на място шейната и се люшна сред вдигнатата висока вълна. Далеч пред него, върху блестящо-стоманената повърхност на реката, една лодка се качваше нагоре по течението.

Видимостта бе отлична, вече беше твърде късно да се скрие под някое от надвисналите от брега дървета. Фалк се сниши над плъзгача, стиснал пистолета, и го насочи право към десния бряг на реката, като го вдигна на няколко метра над повърхността за да има поне известно тактическо преимущество спрямо хората в лодката.

Лодката отсреща се носеше леко, разпънала малко триъгълно платно. С наближаването вятърът докара до слуха му протяжна песен.

Макар вече да бяха съвсем близо, хората в лодката продължаваха да пеят безгрижно и изглежда не забелязваха.

Откакто се помнеше — а не беше кой знае колко отдавна — музиката винаги го беше привличала и плашила, изпълвайки го с някакво мъчително удоволствие, понякога граничещо с мъчението. Звукът на пеещия човешки глас най-силно от всичко го караше да усеща, че не принадлежи към човешкия род, че цялата тази безкрайна игра на криеница му е напълно чужда, не защото я е забравил, а защото никога не е бил част от нея. Ала тъкмо това го привличаше в музиката и песните и дори сега, съвсем несъзнателно той забави скоростта на шейната и се заслуша в песента. Пееха едновременно четири, или пет гласа, извисяваха се, пригласяха си и се преплитаха с такава артистична хармония, каквато не бе чувал никога досега. Не разбираше думите. Струваше му се, че заедно с него, песента слушат дърветата в гората, безкрайните сиви водни простори и притихналите птици.

Песента постепенно утихна, заменена от радостен смях и ръкопляскане. В този момент между шейната и лодката имаше не повече от стотина метра. Висок, строен мъж се изправи на носа, размаха ръка и поздрави Фалк с ясен, ведър глас, който отекна надалеч по реката. И този път Фалк не можа да долови познати думи. Косите на мъжа и на седналите в лодката блестяха в златисти оттенъци под ярките лъчи на зимното слънце. Не можеше да различи лицата им, само сиянието на тези златисто-червени коси и гръмогласния им смях. Не знаеше дори колко са на брой. За миг, докато извиваше плъзгача към тях и забавяше скорост — маневра, която бяха повторили и от лодката — над невисокия борд му се мярна красиво женско лице.

— Карай след нас — повтори мъжът и Фалк едва сега разпозна езика и разбра какво му казват. Това беше галактика, старият Съюзен език. Фалк, също като останалите горски обитатели, го бе изучавал от записи и книги, защото всички документи от Великата епоха бяха написани на него в онези времена, когато е служил като езиков посредник между същества от различни раси и култури. Горският диалект също беше далечен наследник на галактика, ала за изминалите хиляда години бе претърпял съществени изменения и се различаваше дори в различните Къщи, където го говореха. Случваше се в Къщата на Зов да дойдат пътешественици от бреговете на Източното море, чийто диалект бе толкова неразбираем, че стопаните предпочитаха да общуват с тях на галактика — едва тогава Фалк бе чул да използват този език като жив, иначе той си оставаше само мъртва реч от страниците на архивите и тихия шепот на хипноучителя. А ето, че сега звучеше кристално ясно от устата на кормчията.

— Карай след нас, отиваме в града.

— Кой град?

— Ами, нашия — отвърна мъжът и се разсмя.

— Градът, който посреща пътешественика — добави друг, сетне още един, в напевен тон, превръщащ се постепенно в песен: — Посрещаме добре онези, които мислят ни доброто. — Тук се намеси и звънлив женски глас. — Излез от пущинака, скитниче и ела да чуеш нашата среднощна песен.

Името, с което го наричаха, означаваше едновременно пътешественик и вестоносец.

— Кои сте вие? — запита ги той.

По реката се вдигнаха вълни от внезапния порив на вятъра. Лодката и шейната се плъзгаха съвсем безшумно между невидимите въздушни и водни течения, едновременно заедно и разделени, сякаш свързани със заклинание.

— Ние сме хора.

С този отговор омаята изчезна, издухана от вятъра като сладникавия мирис, идещ от изток. Фалк внезапно си припомни ранената птица, която се бореше в ръцете му, произнасяйки човешки думи с писклив нечовешки глас и също като тогава го побиха ледени тръпки. Без повече колебания той докосна сребристия диск и изпрати шейната надолу по реката с пълна скорост.

Нито звук не долетя от борда на лодката, въпреки че сега вятърът духаше откъм нея и когато след кратка вътрешна борба той изви глава назад тя бе изчезнала. НИщо не помръдваше върху просторната черна повърхност на реката — докъдето му стигаше погледът.

След този случай Фалк престана да си играе на надпревара с вятъра и пое надолу — безшумно и бързо колкото можеше, а същата нощ нито запали огън, нито посмя да мигне. Все пак, като че ли бе останало нещо от онази тайнствена среща. Сладкият примамлив глас бе споменал за град, елонаае бе думата на древния език и докато се спускаше на идния ден по реката, Фалк повтори многократно полугласно тази дума. Елонаае — Място за Човеци: милиони събрани заедно и не една, а хиляди къщи, гигантски мравуняк, с кули, стени, прозорци, улици и много открити пространства, където тези улици се срещат и пресичат, както и пазарища, за които бе чел в древните книги, където изделията на човешката ръка се предлагат и разменят; правителственият палат, където всемогъщите на деня обсъждат великите дела, които са извършили, подравнени площадки откъдето излитат корабите, пресичайки стотици светлинни години до чуждите звезди; наистина ли някога Земята е притежавала подобни великолепни творения като Местата за Човеци?

Сега всички те бяха изчезнали. Останал бе само Ес Ток — Градът на Лъжците. В цялата Източна гора нямаше нито един град. Нямаше кули от камък, кристал и стомана — само дървета, тесни обрасли животински пътеки и безкрайна зелена пустош.

Ала видението на града остана във Фалк подобно на някакъв смътен, отдавна забравен спомен. По него съумя да прецени силата на измамата, илюзията, която успешно бе разпръснал и той се питаше, дали на запад — където лежеше източникът им — не го чакат и други подобни, или по-силни примамки.

Дните и реката се нижеха край него, докато един мрачен следобед светът отпред бавно се разтвори в безкрайна долина от мътни и кални води под също така безкрайното небе — мястото, където се сливаха Горската река и Вътрешната река. Сега вече си обясни защо мълвата за Вътрешната река бе стигнала на стотици мили назад, чак до Къщите, от които идеше: тя беше толкова огромна, че дори шингите не бяха в състояние да я скрият. Равна и блестяща водна шир, над която се вдигаха жълтеникаво-кафяви вълни, заливайки островчетата и шубраците опиращата в самия бряг гора и продължаваща далеч на запад, където едва се мержелееха синкавите хълмове на отсрещната страна. Фалк продължи устремно напред като пикиращ над повърхността жерав, каквито тук ги имаше в изобилие. Най-сетне стигна западния бряг и за първи път осъзна, че Гората е останала зад него.

На север, запад и юг се виждаха полегати хълмове, обрасли с редки дървета, шубраци и гъсти горички, бележещи ниските места на мочурищата, но погледът стигаше свободно и надалеч без да се спира от горската преграда. Това беше открита страна, прерията, за която казваха, че била много широка, може би дори няколко хиляди мили, ала никой в Къщата на Зов не знаеше със сигурност.

Не видя планини, но през тази нощ зърна края на света, прорязал нощното небе. Никога досега не бе виждал хоризонта. Спомените му бяха свързани с неизменното горско присъствие, обрамчени с дървета и клони, скрити зад завеса от листа. Тук обаче, между него и звездите нямаше нищо и те горяха с ярка, заслепяваща красота, сякаш бяха светулки, полепнали по дъното на дълбока и тъмна купа. Някъде далеч под краката му кръгът се затваряше, защото час след час хоризонтът разкриваше нови аспекти от това невероятно красиво огнено представление. Половината от тази студена зимна нощ Фалк бе буден и така посрещна мига, когато над източната част на хоризонта блесна заревото на зараждащия се ден.

През този ден той продължи право на запад, ориентирайки се по компаса и на следващия ден също. Вече не се налагаше да следва меандрите на реката и маршрутът му описваше почти права линия. Управляването на шейната не бе толкова лесно и приятно, както по реката, корпусът й се тресеше и подскачаше над неравната повърхност и се налагаше да следи внимателно контролното табло. Фалк хареса откритата равнина и неусетно стигна до извода, че да си самотен сред подобна безмерна самота може да бъде доста приятно начинание. Времето беше меко, земята бързо се стопляше от лъчите на слънцето. Винаги, когато си спомняше за Гората зад него, завладяваше го усещането, че е напуснал тясна и задушна стая и е излязъл на въздух. Макар и неимоверно по-просторна, прерията му напомняше за Сечището. Нерядко зърваше огромни стада рогат добитък, наброяващи сигурно десетки хиляди глави, които покриваха далечните равнини като буреносни облаци. Почвата бе почти черна, примесена със зеленикави оттенъци там, където вече се показваха първите твърди израстъци на прерийната трева, над и под нея непрестанно припкаха дребни гладни гризачи — зайци, полски мишки, плъхове, диви котки и къртици. Срещаха се и по-едри бозайници, антилопи, глутници подивели кучета, някога домашни любимци на една изчезнала цивилизация. Небето буквално гъмжеше от крилати създания. Привечер край реката се събираха ята от бели щъркели, крачеха тържествено из обраслите с тръстика плитчини и папрати, отразявайки се в черните води на реката.

Защо хората бяха престанали да обикалят света, който обитаваха? Това бе най-честият въпрос, който си задаваше Фалк, докато придремваше вечер край утихващия лагерен огън, обгърнат в кадифения здрач на прерийната вечер. Защо хора като Зов и Меток се криеха в горите и нито веднъж през целия си живот не бяха излезли да се полюбуват на искрящото великолепие на Земята? Ето че сега той знаеше нещо за което те — хората, които го бяха учили — нямаха представа: че човек може да види с очите си как неговата родна планета се носи сред звездите…

Той продължи и на следващия ден — под непрестанно прихлупващото го небе и студения вятър от север, насочвайки плъзгача с умение, превърнало се в навик. Цялата равнина южно от него бе залята от гигантско рогато сборище на тревопасни, хиляди космати муцуни, обърнати срещу вятъра, с с бели косми по лицата и червеникави гърбове. Не повече от миля го делеше от тази безбройна животинска река. Една сива птица се плъзгаше право към него по теченията на вятъра. Носеше се все по-бързо и то без да се виждат разперени криле. Осъзнал твърде късно опасността, Фалк размаха безпомощно ръце и едва след това се помъчи да отклони плъзгача от първоначалния му курс. В мига, преди да стане сблъсъкът, той зърна малката лишена от очи глава, покрита със стоманена обшивка. Последва удар, писък на експлодиращ метал и безкрайно дълго пропадане.