Иван Бунин
Листопад

Лесът — изписан трем — стена

лилава, златна и багряна,

осята с весели петна,

виши над светлата поляна.

 

Брезичките с резбат контур

златеят в чистия лазур,

елите — кулички — тъмнеят

и между кленовете греят

тук-там в листака оредял

прозорчета, денят сияе;

през лятото изсъхнал цял,

на дъб и бор лесът ухае

и влиза в трема пъстър Тя —

вдовица тиха, Есента.

 

Сега на пустата поляна,

в широкия безлюден двор

не паяжина среброткана

блести, а мрежа на стобор.

Цял ден игрите си не спира

последна пеперудка пак

и като лист, покрит с варак,

на паяжината замира,

събрала сетна топлинка;

така е светло днес, така,

такава мъртва тишина е

в леса, в самата висина,

че може в тая тишина

да чуеш листът как витае.

Лесът — изписан трем — стена

лилава, златна и багряна

виши над голата поляна,

опиянен от тишина;

изцвърка дрозд и запрелита

в гъстака, в сянката, пропита

с прозирен кехлибарен зрак;

в небето сипне се рояк

скорци, останал сам да скита,

и бързо всичко стихне пак.

 

Последни мигове наслада!

И знае Есента, че той —

дълбокият и ням покой —

предвестник е на листопада!

Мълчеше, странно занемял,

лесът и в залеза, когато

с отблясъци от жар и злато

пожарът трема бе огрял.

А после страшен мрак припадна.

Възлиза месецът, лесът

в роса е, сенките растат,

нощта е бледа и прохладна,

със скреж по голата земя

и с мъртви листи под краката;

и тръпне Есента, сама

след непрогледната тъма.

 

Сега е друга тишината,

заслушай се — расте навред

и с хладна, стряскаща позлата

се вдига бавно месец блед;

в гората сенките скъсява —

син дим пълзи, блести роса —

и гледа те в очите право

от свойте мрачни небеса.

О, мъртъв сън на нощ мъглява,

о, страшен час на чудеса!

Със сребърна мъгла застлана,

светлее голата поляна;

лесът, избелен през нощта,

със свойта хладна красота

вещае сам смъртта си близка;

а совата седи, мълчи

и с тъпо втренчени очи

току зловещо се закиска

и с шум се срине, полети

с крила овлъгнали и меки

и в храста пак се приюти,

с окръглен поглед стряска всеки

и ушеста глава върти

тревожно, сякаш в изумление;

а пълен с пари на разтление,

с мъглица, с влажен дъх на тлен,

лесът немее вцепенен…

 

Не чакай: няма да изгрее

пак слънцето. Дъждец, мъгла

леса обвили са, мрачнее…

Нощта не всуе бе дошла!

Но Есента е затаила

това, с което е била

засегната и днес унила

ще се затвори, ще мълчи:

да плиска дъжд и да фучи

зъл вятър в нощите студени,

и в мрака с пламъци зелени

да греят вълчите очи!

Лесът е като трем без хора,

цял потъмнял е и прогнил;

Септември, буйствал из простора,

тук-там стрехата е свалил

и с шума входа е заринал,

нощес е паднал скреж, застинал

и тае, всичко умъртвил…

 

Чуй — ловни рогове в полята

тръбят и меденият стон

е като тиха скръб, разлята

под свъсения небосклон.

През шум на листи в далнините,

в леса зареял своя зов,

зове пак скръбен рог ловците

и сбира псетата на лов,

и носи вятърът суров

звънливия им лай в тъмите.

Ще плиска леден дъжд от днес;

кръжат листа, отвред подбрани,

и гъски в чезнещи кервани

летят над глъхнещия лес.

 

Но дните нижат се… Колони

от дим възправят се в зори;

мълчи лесът с бакърни клони,

земята скрежът посребри

и бледното лице умила,

и в хермелинов скъп контош

излиза Есента унила

за сетен път след тая нощ.

 

Студено, пусто… През врата

от две изсъхнали осини

се мяркат долините сини

и шир — пустеещи блата,

и път, поел на юг, далече —

отдавна всички птици вече

от бури и фъртуни тук

спасили са се пак на юг;

и Есента ще се отправи

натам — ще тръгне тя в зори

и трема пуст ще изостави

навеки в голите гори.

 

О, сбогом, лес! Прощавай! Знай,

последен хубав ден това е

и скоро сняг ще засияе —

да грейне тоя мъртъв край!

Как странни ще са в белотата

на голия и леден ден

и тремът празен, и къщята

на тихите селца пред мен,

и небесата, и безкраят

с потъналите в сън гори;

и радостни, че сняг искри,

самури, белки ще играят

и ще се гонят с весел бяг

сред преспите от пухкав сняг!

 

А с танца буен на шамана

в тайгата гола ще влетят

зли ветрища от океана,

ще стенат, преспи ще въртят,

ще вият като звяр в полето.

Ще сринат трема — под небето

ще щръкнат голи кол до кол

и там, на тоя скелет гол,

ще виснат скрежове космати

и после в свода посинял

ще грейнат ледени палати

и от сребро и от кристал.

 

А през нощта между аркадите

ще блесне щитът на Плеядите

със свойта бяла звездна жар:

в часа, когато сред мълчание —

огромен мразовит пожар —

цъфти Полярното Сияние!