Иван Бунин
Пустинните поля, пейзажите пред мен…

Пустинните поля, пейзажите пред мен —

селца, синеещи в униние безмълвно —

и стинещият свод, и свъсеният ден:

как всичко в тоя свят със смътна скръб е пълно.

 

Но тази скръб не ме тревожи, ни гнети,

а стръв за творчество пробужда в мен, и жажда;

и сякаш старата любов се пак възражда,

и пак за някаква раздяла ми шепти.

 

Внимателно следя как пъстро се златеят

дъбравите навред — по всеки рът и склон,

как все по-бледен е самият небосклон

и съхнат жълтите стърнища и пустеят.

 

Тъй близка никога за мен не е била —

с печал и красота за сетен път под свода —

поезията на вглъбената природа,

поезията на пустинните поля.