Робърт Грейвс
Велизарий (8)

Глава седма
Битката за Дара

Време е сега да разкажа накратко за събитията в Персия, след като Велизарий бе назначен за главнокомандуващ на войските в Дара. Непревзимаемият град Низивис, петнайсет мили по на изток, е бил навремето главен граничен пост на Римската империя. Той издържал успешно три дълги обсади на Шапур, единайсетия владетел от династията на Сасанидите, преди да му бъде отстъпен без бой по силата на позорния договор, с който император Йовиан^[1] дал на персите пет гранични района. За да замести по някакъв начин Низивис, Анастасий укрепи Дара, който бе останал в римска територия, но се нуждаеше от преден пост, да го предпазва от изненадващо нападение. Затова Юстиниан удовлетвори молбата на Велизарий да построи крепост в Мигдон на три мили от Дара и само на няколкостотин крачки от границата.

Велизарий бе вещ в строителството на укрепления. Той беше избрал много изгодно място за крепостта и бе започнал да я строи с голяма бързина, надявайки се да изпрати един гарнизон там, преди персите да се опитат да спрат работата. Многобройните строители работели бързо, с меч на пояса, също както евреите, възстановили някога под ръководството на Неемия стените на Йерусалим под неприязнените погледи на самаритянските си съседи. Преди да се започне работата, Велизарий събрал в Дара голямо количество дървен материал, дялан камък и вар и крепостните стени, заграждащи два югера земя, скоро достигнали два човешки боя височина, която бързо растяла.

Персийският военачалник в Низивис връчил незабавно протест на Велизарий, а препис от него бил изпратен на главнокомандуващия на източните ромейски войски заедно със съпроводително писмо в смисъл, че персите гледали много сериозно на това ново нарушение на клаузите на договора, отнасящи се до граничните укрепления. Ако строителните работи не бъдели незабавно прекъснати, той щял да се види принуден да прибегне до насилственото им прекратяване.

Този протест бе предаден веднага на Юстиниан, който нареди да не му се обръща внимание и Велизарий да получи незабавно подкрепления. Изпратените подкрепления се състояха от конница и пехота, предвождани от двама млади тракийски благородници, братята Кузес и Бузес, които командуваха съвместно нашите войски в Ливан. По злощастно стечение на обстоятелствата битката с персите пред крепостта Мигдон се състояла в ден, когато Велизарий бил на легло с изключително тежък пристъп на малария и не можел да помогне с нищо. В сражението взели участие не повече от осем хиляди души за всяка от двете страни. Бузес, начело на половината конница, допуснал да бъде подмамен в преследването на един малък вражески отряд и оставил неприкрит фланга на основната войска, състояща се от пехотинци. Персите съсредоточили удара си върху конницата на Кузес на другия фланг и я разгромили, като взели известен брой пленници, между които и самия Кузес. Пехотата, чието отстъпление се прикривало от личната конница на Велизарий под командуването на Йоан Арменеца, успяла да се прибере в крепостта. На мръкване Бузес, връщайки се невредим със своите войници и горд от заграбената плячка, научил каква участ е сполетяла брат му и страшно се разгневил. Наредил крепостта да бъде опразнена, понеже била злокобно място, и цялата ромейска войска, пехота и конница, се изтеглила в Дара, отвеждайки на носилка и болния Велизарий. След два дни Велизарий, излекуван от треската, но все още толкова слаб, че едва се държал на седлото, контраатакувал персите, които били завзели крепостта и вече я рушала. Начело на личната си конница, наброяваща хиляда души, той ги изтласкал вън от укреплението, но Бузес, който трябвало в този момент да върне обратно пехотата, снабдена с достатъчно запаси, за да издържи едва нова обсада, не могъл да убеди войниците да го последват и така крепостта Мигдон била изоставена повторно поради липса на гарнизон. Персите я сринали със земята и се върнали триумфално в Низивис.

Юстиниан, след като прочете изпратените му съобщения, стигна до заключение, че главнокомандуващият на източните войски е допуснал грешка, като е изпратил на Велизарий недостатъчни и зле предвождани подкрепления, и че Велизарий е единственият воин, който не бе накърнил с нищо своята репутация. Затова той освободи въпросния главнокомандуващ и назначи на негово място Велизарий, който тогава беше само на двайсет и осем години. Юстиниан изпрати на границата и магистъра на официите^[2], един от неговите главни министри, чиито задължения включваха надзора върху пощите, съобщенията и военното снабдяване в цялата Източна империя, както и върху изпратените в чужбина мисии. Този сановник получи нареждане да възобнови мирните преговори с персите, но да ги протака колкото може повече, за да даде време на Велизарий да укрепи защитата на Дара и изобщо на цялата граница. Велизарий се възползува от примирието и направи преглед на границата като засилваше укрепленията, набираше и обучаваше новобранци и съоръжаваше военни складове. Съществуваше надежда, че няма да се стигне до нови враждебни действия, тъй като Гобад беше на седемдесет и пет години и бе по-вероятно да предпочете спокойствието пред грижите, неизбежно свързани с една голяма война. Но не било писано да стане така.

Велизарий, който бе успял да събере войска от двайсет и пет хиляди души (от които обаче не можел да разчита истински, било в отбрана, било в нападение, на повече от три хиляди), скоро узнал, че една добре обучена армия от четирийсет хиляди души под командуването на персийския пълководец Фируз настъпва срещу него. Пристигнал и персийски пратеник със следното безочливо послание до Велизарий: „Фируз, носител на Златната повязка, ще прекара идната нощ в град Дара. Да му се приготви баня.“

Велизарий му отговорил с добродушно остроумие, напълно в духа на неговата великодушна природа: „Велизарий, носител на Стоманения шлем, уверява персийския пълководец, че му е приготвена не само гореща баня, но и студено обливане.“

Човекът, който се почувствувал най-засегнат от посланието на Фируз, бил, колкото и странно да е това, не Велизарий, а един обикновен баняджия. Става дума за същия този Андрей, който бил навремето роб и носел ученическата чанта на Велизарий. Няколко години преди това Андрей бе получил свободата си в Константинопол и преподаваше в едно училище по борба недалеч от висшата школа, преди да замине на Изток и да се присъедини към Велизарий в Дара.

Тактическият проблем на Велизарий се свеждал до познатия проблем на бедния селски ханджия, който внезапно се вижда принуден да нагости цял керван гладни странници, а именно как да посрещне многобройните пришълци с малко провизии. И той, подобно на ханджията, знаел добре, че онова малко, с което разполага, е на всичко отгоре и лошокачествено; и той, също както ханджията, решил проблема чрез грижливо подреждане на трапезата и храбра усмивка, като предложил първо най-добрата храна и най-хубавото вино, запазвайки по-лошите за резерва. По-лошите провизии, това била неговата пехота, половината от състава на която били новобранци. Велизарий решил, поради краткото време, с което разполагал, да не се опитва да обучава новобранците на повече от едно военно изкуство, затова избрал да ги направи стрелци. Раздал им дълги, жилави лъкове и определил възнаграждението им в зависимост от нарастващата им сръчност при боравенето с тези оръжия. Всъщност те се обучавали единствено в така наречената от него „разсеяна стрелба“. От тях се искало само всеки стрелец да бъде в състояние да изпрати целия си колчан от четирийсет стрели на не по-малко от шейсет крачки, без ъгълът на разсейване да надхвърля десет градуса. За съсредоточените неприятелски сили тази точност била напълно достатъчна. По негово нареждане вече бил произведени огромен брой стрели, но военните майстори продължавали да коват нови върхове, да подрязват и оперяват нови стъбла. Обучената пехота упражнявала до съвършенство също една-единствена операция — защитата на тесен мост срещу атаките на вражеската конница или пехота. Войниците били снабдени с ризници от метални брънки и копия с различна дължина; при упражненията Велизарий ги подреждал във въведения от Александър строй на фалангата, в чиято предна част стърчат едно до друго остри копия като шиповете на индийски бодливец. Частично обучената пехота се упражнявала в мятане на копие.

Най-добрата храна и най-хубавото вино, ако се придържаме към метафората за бедния ханджия, била неговата конница. Велизарий разделил временно личната си конница на шест части, които прикрепил към всеки от шестте ескадрона тежка конница, за да им служат като образец за подражание; не ги представил като техни учители — те само предизвиквали останалите на състезание по сръчно боравене с лъка, копието и коня, но фактически се превърнали в истински наставници. Той разполагал и с два ескадрона лека конница, съставени от масагетски хуни от земите отвъд Бухара и Самарканд, стари неприятели на Персия. Имал също половин ескадрон херулски хуни, които лятно време обитават Крим — те са скорострелни майстори на лъка, а за близък бой носят дълги копия и широки мечове. Облечени са с кожени дрехи, обшити с леки метални пластини, но нямат друга броня. (Леката конница според Велизарий играе много важна роля за охраната на предните гранични постове, но трябва да бъде подкрепяна от мощната ударна сила на разположена наблизо тежка конница. Империята не разполагаше с достатъчно многобройна лека конница, което се вижда и от обстоятелството, че както херулските, така и масагетските хуни живеят на стотици мили от ромейската граница.)

Велизарий излязъл пред Дара, малко след мястото за провеждане на паради покрай големия ров. Той очертал с колчета една извита линия от окопи, които да бъдат изкопани шест стъпки дълбоки и дванайсет стъпки широки, с по един тесен мост на всеки сто крачки. Окопната система, погледната от крепостта, приличала на рисунка на шапка с четвъртито дъно и широка периферия, като дъното минавало по отдалечения край на парадното поле. Доколкото сражението щяло да се състои по инициатива на персите, чиято цел бе завземането и разрушаването на Дара, Велизарий можел да си позволи да избере защитна тактика — всъщност да премине в нападение с войските, с които разполагал, би било крайно неблагоразумно.

От трите страни на отворения централен четириъгълник, тоест около входа на окопната система, Велизарий разположил пехотата; фалангите на копиеносците, подкрепяни от копиехвъргачите, охранявали мостовете, а стрелците били строени по дължината на окопа между тях. Окопът имал остри колове по цялото си протежение и бил толкова широк, че не можел да бъде прескочен на кон. Отпред по фланговете, зад предните окопи (периферията на шапката), той разположил тежката конница. Тук мостовете над окопите били малко по-широки, за да позволят по-бързо придвижване. Като свързващо звено между центъра и крилата във всеки ъгъл на входа застанали по шестстотин масагетски хуни, готови да подложат неприятеля на кръстосан обстрел, ако тръгне срещу пехотата, или да се притекат на помощ на някоя от фланговите конници, ако изпадне в затруднено положение. В резерв оставали личната му конница, сега вече отново обединена, и херулските хуни.

Такъв бил тактическият план на Велизарий. На военния съвет, където бил изложен, този план спечелил всеобщо одобрение. Войниците били в отлично здраве въпреки големите юлски горещини — очакваната епидемия от дизентерия и други характерни за горещото време болести, почти неизбежна в Дара през този сезон, не се разразила. Работата е там, че Велизарий издал най-строги заповеди към всичката питейна вода да се добави кисело вино, което да я пречисти, да се поддържа чистотата на отходните места и походните кухни и особено за унищожаване на мухите — защото, обяснил той, Велзевул, повелителят на мухите, е първи демон на разложението и навсякъде, където има мухи, има и болести. Освен това всички военни упражнения се извършвали в ранно утро, преди слънцето да е станало силно, а после хората спели до пладне. Вечер ги пращал на нощни походи, за да поддържа доброто им физическо състояние, или ги карал да копаят. Велизарий никога не допускаше хората му да лентяйствуват. Сега те имали висок боен дух и най-голямо доверие в младия си предводител.

При изгрев-слънце, един ден след получаването на посланието от Фируз, наблюдателните постове по бойниците съобщили, че са забелязали облаци прах по пътя от Хармодий — едно село недалеч от Мигдон от страната на Низивис. Скоро можело да се види как персийските колони се подреждат в плътен боен строй извън обсега на ромейските стрели: пехотата, скрита зад огромни овални щитове, заела центъра, а конницата се разположила по двата фланга. Велизарий преценил, че тяхната войска наброява четирийсет хиляди бойци, но разсъждавал така: „Малцина военачалници са в състояние да предвождат четирийсет хиляди души в бой. Без съмнение Фируз би имал по-малко притеснения, ако двете войски бяха почти равни по численост.“ Персите се опитали да предизвикат ромеите към нападение с шумни подкани и подигравки, но нашите си останали на място и запазили мълчание. Дълго време нищо не се случило. Ромеите дори не се оттеглили за обед съгласно своя обичай, като вместо това получили на място студена храна — солено свинско, пшенични питки и вино. Фируз бил сигурен, че самата гледка на неговата огромна армия ще накара нашите хора да загубят ума и дума от страх и че часът за обеда ще послужи като предлог за по-малодушните командири да изтеглят своите отряди. Той все смятал, че няма да се стигне до сериозен бой. „Почакайте — казвал той, — те са просто ромеи. Скоро ще бъдат на друго мнение.“ Но нищо не се случило.

Късно следобед личната войска на един перс на име Питуазис, който командувал десния им фланг, се приближила на коне към тракийската конница на Бузес, разположена срещу нея. Бузес се бил заклел на Велизарий да води този ден боя в лоялно сътрудничество с останалите части и да не се впуска в безотговорни приключения. Затова съгласно предварителния план той се оттеглил на известно разстояние от окопа, щом хората на Питуазис, всички възседнали сиви коне, наближили. Целта му била да подмами персите да пресекат окопа, а след това да се обърне и да ги нападне, докато са още струпани по мостовете и не са успели да се разгърнат. Персите обаче не се решили да се прехвърлят оттатък, затова Бузес и неговите хора се върнали на първоначалните си позиции, стреляйки в движение с лъковете си. Персите отстъпили. Тези персийски конници имат много красиво изрисувани оръжия и щитове — особено силно впечатление правят разкошните им колчани — и носят ръкавици (за което нашите им се надсмиват), но нямат шлемове. Носят и камшици, докато нашите хора не използуват камшици по време на сражение.

Седем перси паднали в тази схватка и Бузес изпратил един отряд отвъд окопа да донесе телата. Няколко минути двете войски продължили да се гледат мълчаливо. Говори се, че Фируз бил казал пред своите военачалници, че ромеите запазили изненадващо самообладание, но той щял да извика и гарнизона на Низивис, нови десет хиляди души, и тяхното пристигане на следния ден щяло непременно да сломи упоритостта на врага. Тогава един млад перс, чието име не зная, благородник, ако се съдело по облеклото и оръжията му, се приближил в галоп към центъра на ромейския строй, яздейки великолепен дорест кон. Той знаел няколко гръцки думи и като дръпнал рязко юздите, отправил гръмогласен призив за двубой и се заканил да нареже на парченца всеки ромейски конник, който би дръзнал да му се изпречи.

Никой не приел предизвикателството, тъй като имало всеобща заповед строят да не се нарушава под никакъв предлог. Младежът продължил да вика, да размахва копието си и да се смее презрително. Изведнъж левият ромейски фланг зашумял. Един конник, приведен ниско над шията на коня си, профучал по моста, понесъл се покрай масагетските хуни и се насочил право към перса. Той забелязал нападението твърде късно. Опитал се да го избегне, като шибнал коня си напред, но дългото копие го улучило в самите гърди и го повалило. Останал да лежи замаян. Ромеят слязъл бързо от коня и прерязал гърлото му като на жертвено животно. Мощен вик се понесъл над ромейските редици и над градските стени на Дара, на които се били струпали жителите. Отначало всички помислили, че този герой, е Бузес, отмъщаващ си за пленяването на своя брат Кузес. Но когато победителят тръгнал спокойно да се връща по моста, водейки коня на перса, чийто труп бил преметнат върху седлото, станало ясно, че това е не някой друг, а смелият Андрей, баняджията!

Защото Андрей, чиито задължения били леки и не му давали възможност да изразходва кипящата си енергия, от известно време вземал участие, без знанието на Велизарий, в ранните сутрешни учения под командата на Бузес, понастоящем предводител на конницата на Велизарий, и благодарение на големия си опит като борец станал великолепен воин. Велизарий изпратил при него един от своите стотници, за да го поздрави и да му поднесе в дар стоманен шлем с бял пискюл, дълго копие с бяло флагче и златна верига в знак, че главнокомандуващият го произвежда в чин десетник към своята лична конница. Но магистърът на официите, натоварен с тази задача, осъдил нарушението на дисциплината, макар че бил във възторг от успеха на Андрей. Той изпратил заповед до всички командири на ескадрони никой друг да не приема предизвикателство за единоборство, в противен случай щял да бъде наказан с безпощадно бичуване. Велизарий смъмрил магистъра на официите за отправената заплаха, защото тя всъщност била неизпълнима. Воинът, приел предизвикателството, ще бъде или победител — и в този случай наказанието му ще бъде посрещнато с всеобщ протест, или победен — и тогава персът ще отнесе трупа му извън обсега на ромейските камшици.

Второто предизвикателство не закъсняло. Този конник бил ядосан, че първият боец е нарушил етикета. В персийската армия съществува строго определено правило в това отношение: предизвикателят трябва винаги да изхожда от най-благородната фамилия, представена на бойното поле. Затова вторият конник излязъл по-скоро за да защити фамилната си чест, отколкото от горещо желание да се бие. Не бил младеж, а мъж в разцвета на силите си — владеел коня и оръжието с опитна и твърда ръка. А и не крещял възбудено като убития от Андрей младеж — само изплющявал от време на време с камшика с едно сурово „хо, хо!“, докато яздел бавно покрай ромейските редици. На едно място дръпнал юздите и извикал нещо на персийски, което, изглежда, било призив към самия Велизарий да излезе на бой с него. Но когато един от стотниците докладвал за това на Велизарий и го подканил да приеме предизвикателството заради насърчителния ефект, който ще окаже неговата победа върху войниците, той отвърнал е презрение:

— Ако този перс толкова желае да умре, защо не си окачи сам примката, вместо да се опитва да ме направи съучастник в смъртта си?

Дълго време никой не приемал предизвикателството на втория конник. Той бил тръгнал вече да се връща към персийските позиции, мислейки си, вероятно не без облекчение, че е защитил успешно фамилната чест без сериозни последици за самия себе си, когато ромейските редици отново зашумели: този път конникът носел шлем с бял пискюл и копие с развяващо се бяло флагче; той също препускал по моста. Персът се обърнал, стиснал здраво копието, пришпорил коня и посрещнал нападателя в пълен кариер. Двете копия отскочили от блестящите брони, срещу които били насочени, ала конете, вместо да се разминат, както обикновено става при такива двубои, се сблъскали челно така, че броните им иззвънтели и хълбоците им опрели в земята. Ездачите били изхвърлени напред, сблъскали се във въздуха и се търкулнали заедно на земята. В този момент всеки от зрителите затаил дъх. Ромеят се съвзел пръв. Докато персът се изправял на колене, той го ударил в лицето с юмрук, сграбчил го за крака, прехвърлил го през глава с добре известната хватка и му видял сметката с един удар на кинжала си. Ромейските войници зад окопите и по градските стени отново надали рев, дори още по-мощен отпреди, и тъкмо тогава станало ясно, че пак Андрей, облечен с униформата на десетник от личната конница на Велизарий, се е нагърбил да защити ромейската чест. Персите се оттеглили в лагера си, решавайки, че денят не предвещава, нищо добро за тях, а ромеите запели високо песента на победата и се прибрали зад стените на Дара.

Андрей обаче се отказал от чина десетник в личната конница. Този ден той бил извършил един изключителен подвиг пред очите на седемдесет хиляди души, а повтаряйки го, доказал, че това се дължи на неговото умение, а не на късмета му. Ако ще още сто години да живее, никога не би му се удало да надмине този двоен подвиг, който завинаги ще се разказва около лагерните огньове, във винопродавниците и в писмените истории на войните. Затова той се върнал при своите пешкири, сюнгери и пещи, за да стане отново най-обикновен, баняджия, и никога вече не го видели да облича броня — с едно-единствено, крайно наложително изключение, за което ще разкажа, когато му дойде времето.

Рано на другата сутрин пристигнал низивийският гарнизон, с което числеността на персийските войски достигнала общо петдесет хиляди души, тоест два пъти повече от онова, с което разполагал Велизарий. Когато научил новината, той казал: „Малко са военачалниците, които могат да командуват четирийсет хиляди души по време на бой, но още по-малко са онези, които могат да командуват петдесет хиляди.“ Неговото предположение, че Фируз ще бъде до известна степен затруднен от голямата численост на своята войска, изглежда се потвърждавало. Защото сега тя била подредена в две еднакви бойни линии, втората от които подкрепяла първата. Велизарий отсъдил: „Решение на десетник, който обучава новобранци. Би могъл да използува предната линия, за да ме откъсне от Дара, а с останалите сили да нанесе удар върху моите съобщителни връзки!“ Междувременно той и магистърът на официите изпратили заедно едно писмо до Фируз, с което му предлагали да оттегли персийската войска в Низивис, вместо да предизвиква отчаяна и ненужна битка. Текстът бил написан в по-голямата си част от Велизарий; едно характерно изречение от него още се помни: „Никой човек, притежаващ поне малко здрав разум, не може да изпитва удоволствие от войната, дори когато тази война е необходима; пълководецът, който пръв започва враждебни действия, носи тежка отговорност не само пред своите войници, но и пред целия си народ за бедствията и ужасите, неизбежни при всяка война.“ Магистърът на официите добавил един пасаж в смисъл, че Юстиниан се готви да възобнови мирните преговори и неговият личен пратеник е тръгнал вече от Антиохия, но че едно стълкновение при Дара би сложило незабавно край на всички надежди за мирно уреждане на въпроса.

Фируз отговорил, че Персия е била тъй често мамена от мирните изявления на ромейските пратеници, че нейното търпение е вече изчерпано: единствено войната можела сега да поправи извършените несправедливости. Никакъв мирен договор не можел вече да бъде възприет сериозно, особено ако е скрепен с ромейски клетви.

Велизарий и магистърът на официите отговорили, че те са казали всичко, което е възможно да се каже с чест, и че тази кореспонденция — достоверни копия от техните собствени писма и от персийския отговор — ще бъде закачена на следния ден към знамето на империята като свидетелство пред бога на християните, че ромеите са положили всички усилия, за да избягнат едно безполезно сражение.

Фируз отговорил: „Персите също имат свой бог, по-древен и по-могъщ от вашия — утре той ще ни въведе невредими в Дара.“

Тогава Велизарий се обърнал към войската си, строена зад окопа в центъра. Той заговорил с висок глас, бавно и ясно, така че всеки воин го чувал тъй добре, сякаш присъствувал на разговор в покоите му; подбирал прости думи, първо на войнишки латински, а после на гръцки, за да може да бъде разбран от всички. Обяснил, че причината, поради която ромейските войски невинаги са печелили досегашните си битки с персите, макар и да ги превъзхождат по смелост, оръжие и физическа подготовка, е единствено в това, че не са били дисциплинирани. Тази грешка може обаче лесно да се поправи. Ако всеки боец се подчинява на своите началници както при настъпление, така и при отстъпление, поражението би било невъзможно. Редовият войник трябва да води сражението, сякаш е на учение, а при учение е явно по-лесно да се подчиняваш на заповедите, вместо да нарушаваш строя или да действуваш по личен подтик. Тактическото ръководство на боя трябва да остане в отговорните ръце на пълководеца, тоест на него, който е дал ясни указания на подчинените си военачалници как да действуват при едно или друго възможно развитие на битката. Редовият войник трябва да бъде до такава степен погълнат от грижата за собствените си оръжия и за запазването на строевия ред, че да не му остава време да се впуска в неуместни догадки за хода на сражението като цяло. Той трябва да има пълно упование в доказаната съобразителност и преданост на своите началници. Велизарий споменал с присмех и вражеската пехота, само половината от състава на която били обучени войници.

— Вие ромейските новобранци, се научихте за късо време да правите добре едно нещо — да стреляте силно и точно; техните новобранци също са усвоили едно-единствено военно изкуство — да се крият зад своите огромни щитове. Те са просто тълпа селяци, докарани тук, за да ни уплашат с броя си, един вид театрална армия, и ще създадат много трудности на своя пълководец още преди този ден да си е отишъл. Наистина в ръцете си стискат копия, но това ги прави копиеносци толкова, колкото ако въоръжаването им с флейти би ги направило змиеукротители!

Тогава от наблюдателната кула предупредили, че персите започват да групират силите си, и с мощни възгласи в прослава на Велизарий нашите редици потеглили. Тежката конница заела своите позиции по фланговете, леката конница застанала в двата ъгъла на входа, стрелците се наредили пак по близките окопи, фалангите от копиеносци заели мостовете, охранявани в тил и фланг от копиехвъргачите. Фарас, ниският кривокрак вожд на херулските хуни, се приближил в тръс до Велизарий и му казал на почти неразбираемия си пазарски гръцки, на който говорят тези кримски диваци:

— Аз няма бие перси, не много, тук под високи стени: прати аз зад оня баир налево, далече. Аз крие зад баир. Кога перси идат, аз бърза отзад; аз напада, стреля, стреля.

Велизарий изгледал продължително Фарас и той свел очи. Очевидно Фарас се съмнявал в изхода от сражението и искал да бъде на неутрална позиция, за да нанесе последния си удар върху онази страна, която губи вече битката. Велизарий забелязал, че пръстът на Фарас кърви от една малка драскотина, бързо сграбчил ръката му, тъй като колената им почти се докосвали, лапнал пръста и го изсмукал. След това казал:

— Аз пих от твоята кръв, Фарас: от днес нататък ти ставаш мой анда, мой кръвен брат. Върви сега, драги ми Фарас, анда мой, и направи както каза. Скрий се зад оня рид и нападни персите, но нито много рано, нито много късно.

Фарас захленчил:

— Ти пиеш мой кръв, дай аз сега твой, анда!

По силата на това едностранно действие от страна на Велизарий той бил попаднал (съгласно хунските суеверни представи) под властта на неговото магическо въздействие. Велизарий обаче отвърнал:

— След нападението ще можеш да пиеш до насита. Сега нямам излишна кръв за даване, анда!

Сега вече на верността на Фарас можело твърдо да се разчита.

Персите останали на местата си през цялата сутрин, докато не чули ловджийските рогове от укрепленията, които подканвали отговорниците по прехраната да занесат обедната дажба в окопите. Когато според пресмятанията на Фируз се очаквало да започне раздаването на храната, той дал знак за атака. Персийските войници са свикнали да ядат късно следобед, така че не изпитват глад преди залез-слънце, докато апетитът на ромеите се отваря, щом чуят звука на ловджийския рог по пладне. Но Велизарий бил предвидил възможността за нападение по обед и затова посъветвал войниците да напълнят добре стомасите си на закуска; благодарение на това тяхната боева способност не била намалена. Персийската конница се придвижила на един изстрел с лък от ромейската конница по фланговете и започнала да я обсипва със стрели. Голяма група пеши стрелци се врязали във входа на окопната система и пуснали бели облаци стрели към ромейската пехота и към леката конница в ъглите. Тези пехотни стрелци се движели напред в успоредни редици на разстояние една крачка една от друга. Веднага щом боецът в челната редица пуснел своята стрела, той минавал отзад и постепенно стигал отново до челото: по този начин потокът от стрели не секвал. По брой техните стрелци далеч превъзхождали нашите, но имали три големи недостатъка. Първо, жилавите лъкове на Велизариевите новобранци имали по-голяма далекобойност от техните; второ, вятърът духал от запад, така че стрелите им забавяли скоростта си и падали, преди да достигнат целта; трето, те били обстрелвани от три страни и редиците им били толкова плътни, че дори и най-разсеяната стрелба на нашите не отивала напразно. Натискът на настъпващите отзад части ги изтиквал по-напред, отколкото им се искало, и скъсеното разстояние се оказало в техен ущърб. Един вял опит на вражеските копиеносци да превземат едновременно два моста се провалил бързо — нашите копиехвъргачи ги отблъснали. Но един-два часа по-късно, след като и двете страни изразходвали метателните си оръжия, на всички мостове се водели отчаяни битки с копия и се правели опити да се прехвърлят окопите с помощта на дъски. Велизарий отбил едно опасно нападение с подкрепата на спешени конници от десния ескадрон на масагетските хуни, повикани сега от отсамната страна на окопа.

Най-после нападателите успели да спечелят леко надмощие над предвожданите от Бузес тракийци на левия фланг. Те пробили защитата на един от мостовете я успели да се разгърнат на другата страна. Това били спомагателни сарацински части, добре екипирани и свирепи, Бузес се сражавал мъжки, но изходът от битката оставал съмнителен, докато левият ескадрон от масагетските хуни, повикан, както преди това десният, да мине от тази страна на окопа, не му се притекъл в галоп на помощ. Те току-що били получили множество персийски стрели, които един рояк момчета от града набързо събрали и завързали на снопове по четирийсет. Сарацините се видели принудени да отстъпят през окопа, като понесли големи загуби, и преди да успеят да се строят отново, Фарас ги нападнал неочаквано в тил със своя половин ескадрон херули, изскочили иззад хълма. Говореше се, че хората на Фарас са нанесли най-големи загуби на противника през този ден, като се има предвид тяхната численост. Те пуснали в ход широките си мечове и притисната между тях, тракийците на Бузес и масагетските хуни, персийската конница на този фланг загубила три хиляди души. Оцелелите побягнали към главния корпус, но Бузес нямал заповед да се впусне да ги преследва и се върнал послушно при своя окоп.

Велизарий извикал веднага при себе си масагетските хуни и хората на Фарас. Той прегърнал Фарас и завършил обреда на кръвното побратимяване, като дал на Фарас да смукне от една драскотина от стрела на китката му. Тези чудесни бойци трябвало да се прехвърлят спешно на другия фланг, където Фируз току-що бил изпратил „безсмъртните“ — царската тежка конница, наброяваща десет хиляди души, — със задачата да пробият защитата с цената на всичко. „Безсмъртните“ успели да форсират два моста. Намиращите се там наши конници, в по-голямата си част арменци, започнали да се изтеглят бавно, но съгласно получените инструкции — по диагонал надясно. Така се отворило поле за мощно контранастъпление на ромеите в центъра. Към десния ескадрон от масагетски хуни, качени отново на конете, се присъединили сънародниците им, току-що удържали победа на лявото крило, херулите на Фарас и несравнимата лична конница на Велизарий и всички заедно потеглили отначало в лек, а после в пълен галоп. Силата на тази атака, насочена към фланга на персите, била толкова голяма, че колоната била просто срязана на две нееднакви части.

Персийският военачалник, ръководещ операциите на този фланг, бил едноокият Баресманас, братовчед на цар Гобад. Със своя щаб той яздел спокойно в ариергарда на колоната, заета, както си мислел Баресманас, с триумфално преследване на сразеното дясно ромейско крило, когато изведнъж откъм сляпото му око се донесли диви викове и крясъци и миг след това върху него се стоварили масагетските хуни, размахвайки своите къси, остри копия и широките си мечове. Тези хуни имаха достатъчно причини да ненавиждат персийския военачалник, защото именно той им бе отнел пасищата в далечния Изток. За да си отмъстят, те бяха пропътували стотици мили и се бяха включили в състава на ромейската армия. Техният предводител Суникас замахнал с копието си по главния знаменосец, който яздел на няколко крачки пред Баресманас, и го улучил по вдигнатата ръка, така че аленото знаме с извезани лъв и слънце се наклонило и паднало. От задните редици се изтръгнал рев на ярост и тревога и „безсмъртните“ в челото на колоната спрели, видели Великото знаме да се въргаля в праха, и се втурнали назад да го спасяват. Но било вече късно. Суникас, опиянен от славната победа, намерил самия Баресманас и го убил с един удар на копието си; като видели това, персите в задната част на колоната се обърнали в бягство.

Главният корпус на „безсмъртните“ се оказал обграден, защото арменците се съвзели и отново се биели ожесточено. Пет хиляди от тези благородни персийски воини паднали преди залез-слънце.

Не след дълго незащитеният персийски център се разкъсал и войската потекла обратно към Низивис. Новобранците от персийската пехота оправдали лошото мнение на Велизарий за тях и захвърлили грамадните щитове и копията си, когато главният ромейски корпус се впуснал да ги преследва. Новопостъпилите ромейски войници, макар и упражнявали се само в разсеяна стрелба с лък, вдигнали от земята изоставените копия и заиграли на копиеносци. Персийските редици били в такъв безпорядък, че дори и това несръчно боравене с копието превърнало бягството им в разгром.

Но Велизарий не допуснал преследването да продължи повече от миля, защото той винаги имаше за правило да не гони победения неприятел, докато го докара до точката на отчаянието; тази максима е следвал и Юлий Цезар. Така победата му остана ненакърнена. За първи път от повече от сто години ромеите постигнаха решителна победа над персите; а при това той се бе сражавал срещу голямо числено превъзходство на противника. Великото знаме на Баресманас, опръскано с кръв, бе взето от бойното поле и Велизарий го изпрати на Юстиниан заедно с увенчаното с лаври съобщение за своята победа.

Персийската армия дълго време не можа да дойде на себе си от изненадата и позора. До края на годината в тази част на границата ставаха само изолирани сражения, тъй като Велизарий не искаше да рискува с едно нападение на Низивис, нито пък с опит да възстанови крепостта Мигдон. Колкото до Фируз, Гобад го обвинил в малодушие и му отнел златната повязка, която украсявала косата му като знак за високия му ранг.

А сега няколко думи за хуните. Има много хунски племена, които обитават нецивилизованите земи на север от двете големи империи — Ромейската и Персийската, — от Карпатските планини чак до Китай. Има бели хуни, масагетски хуни, херулски хуни, български хуни, татари и много други. Обичаите на всички племена са почти еднакви, само херулите приеха неотдавна християнството. Хуните са с жълтеникава кожа, имат измамни, хлътнали очи (винаги зачервени от вятъра и праха) съвсем малки носове, дебели бузи, права черна оса, обръсната отпред, сплетена на плитки около ушите и висяща свободно отзад, недоразвити прасци, мощни ръце и малки, обърнати навътре стъпала. Те се носят през пустинята като моряци в океана на дълги кервани от каруци с черни покривала. Конете им могат да изминат в галоп двайсет мили, без да спрат, и да покрият сто мили за един ден. На някои от каруците завързват големи плетени кошове покрити с черно кече, в които държат цялото си домакинско имущество, а на други — шатри от същия материал във формата на камбани; това са единствените им домове. Със смяната на годишните времена сменят и пасищата, като за една година изминават разстояние, равно приблизително на пътя от Константинопол до Вавилон и обратно. Всяко племе и всеки род в племето има свои собствени наследствени пасища. Повечето от войните им са заради спорове във връзка с пасищата. През лятото се отправят на север след бялата сипка, а зимно време се връщат на юг. Не обработват земята и си набавят жито чрез размяна или като дан от своите уседнали съседи. Основното им питие е кобилското мляко, което наричат кумис и го поглъщат прясно, като мътеница, суроватка или опияняваща каваса. Чистата вода ги изпълва с отвращение. Ядат всякакво месо, но сами си набавят само дивеч и конско месо, тъй като свинете и говедата не биха могли да оцелеят при свирепите ветрове в степите, из които бродят. Месото обработват, като го сушат на слънцето и вятъра, без сол.

Навикът им да ядат конско месо отвращава цивилизованите хора.

Хуните носят шапки от лисица, а за да се предпазват от зимните студове, обличат две дълги кожени палта — едното с космите навън, а другото с космите навътре. Рангът на мъжа се определя от вида на кожата, с която е облечен: обикновеният човек носи кучешка или вълча кожа, а благородникът — самур. Панталоните им са от козя кожа. На китките си носят ловни соколи, с кито хващат много диви гъски и друг дивеч. Другото им основно развлечение е да се борят, възседнали кон. Много са свадливи, а когато двама мъже се сбият, никой няма право да се намеси да ги разтърве — нито брат, нито баща, никой. Убийството се наказва със смърт (освен ако убиецът е бил пиян), също както и блудството, прелюбодеянието, кражбата, уринирането върху лагерния огън и дори някои още по-дребни провинения, но ако те се вършат извън рода, племето или племенния съюз, тогава всичко е позволено. В личните си навици са крайно нечистоплътни — не се мият, а мажат лицата си с конска лой. Кланят се на синьото небе, вслушват се в магьосници и поради страх от зли духове не дават на никого да се приближи до болен, освен на неговите собствени слуги. Изпитват ужас от гърма и мълниите и по време на буря се крият в шатрите си. Женитбите стават чрез действително или разиграно отвличане, като синът наследява и се жени за всички жени на баща си без собствената му майка. Въоръжението им, както вече казах, се състои от леки лъкове и стрели, здрави дълги копия и закривени широки мечове. В боя по-видните воини носят кожени куртки, покрити отпред със застъпващи се метални пластини, но гърбът им не е защитен, защото гледат на това като на страхливост. Езикът им е почти нечленоразделен и наподобява птичи крясъци.

Обикновено живеят с непрекъснати и междуродови разпри, но понякога един благородник успява да наложи властта си на голям брой родове и тогава той бива обявен за хан. Издигането на някой хан е винаги знак за двете империи да се пазят от набези през границата.

Толкова за хуните.