Робърт Грейвс
Велизарий (3)

Глава втора
Пиршеството у Модест

Вече казах няколко думи за вуйчото на Велизарий, Модест — за неговата слабост към римските традиции и за предвзетата му реторика, изпълнена с игра на думи и неясни намеци. Виждал съм го само веднъж, и то преди близо шейсет години, но спомените ми за този случай бяха впоследствие многократно опреснявани от Велизарий, едно от любимите домашни развлечения на когото бе да имитира Модест и да разсмива господарката Антонина. Освен това наследих един том с негови стихове и друг със старателно съчинените му в стила на Плиний^[1] писма, като и двата тома започват с посвещение на Велизарий. А и когато бях в Рим по време на обсадата, видях много римски благородници, чиито език и маниери бяха съвсем в неговия стил, така че познавам доста добре този тип хора.

Място на действие — трапезарията във вилата на Модест. Присъствуват: самият домакин Модест, гражданинът Симеон, директорът на училището Малт, други трима местни сановници, Бесас (едър, набит гот — кавалерийски военачалник, разквартируван в града), Симах (атински професор по философия) и Велизарий (по онова време на четиринайсет години), придружен от Руфин, Йоан Арменеца, Улиарис и от наставника си Палеолог. И най-малките подробности са в духа на древния римски стил, тъй като Модест е истински познавач на миналото и не допуска никакви грешки — той може да защити всяко нещо с цитат от един или друг латински автор от Златния век. Гостите му се чувствуват малко неловко, особено Симеон, който е ревностен християнин и изпитва известно смущение от сладострастието, лъхащо от фриза, нарисуван в пространството между прозорците и тавана — темата е завръщането от Индия на пияния Бакх, бога на виното. Според желанието на Модест, изразено в изпратените покани, повечето от гостите му са облечени по римски обичай с дълги туники от бял вълнен плат и с къси ръкави. Но гражданинът Симеон е останал верен на тъмносивата вълнена блуза и широките панталони, носени от всеки обикновен жител на Тракия, който не е духовно лице, докато Бесас е облечен с ленена туника, с широки отвесни ивици в жълто, зелено и червено и тесни кожени панталони, понеже е гот. Освен това Бесас е наметнат с кафеникавожълта военна пелерина, закопчана с голяма, искряща аметистова брошка.

Всички са се настанили на кушетки около една стара кръгла маса от смрадлика. Бесас намира това за неудобно, тъй като е свикнал да седи изправен на твърдата военна скамейка, и завижда на момчетата — като непълнолетни, те са получили столове, а не кушетки, и седят на една странична маса. Водният часовник на Модест, с който той толкова се гордее и който е тъй неточен, показва четири часа и слугите гърци поднасят предястията: чинии с маслини, накълцан праз, зелен лук, риба тон с оцет, скариди, нарязани наденици, марули, стриди. Малт е определен за виночерпец, а високият военен чин на Бесас му дава правото да заеме консулското място при върха на образувания полумесец. Симах, философът, е възмутен, че главните почести са отредени на кафеникавожълтата пелерина на Бесас, този варварин, а не на неговата сива професорска тога, но не се осмелява да покаже открито чувствата си.

Малт има задължението да следи чашите да бъдат винаги пълни и да регулира съотношението между виното и водата — Модест често му е възлагал това задължение. Може да се разчита, че той ще прошепне на човека, който държи каните с вино и с вода, „долей вино“, когато разговорът е твърде официален и студен, и „долей вода“, когато репликите станат прекалено свободни и свадливи, така че духовете имат нужда от охлаждане. Една танцувачка, наета от театъра в Константинопол, с венец от рози в косите, голи крака и много къса туника, поднася чашите, пускайки по някоя малка шега.

По едно време Симеон започва да шепне нещо на Палеолог (който се е излегнал от лявата му страна), като сочи фриза и поклаща неодобрително глава. В отговор Палеолог се намръщва предупредително и Модест се провиква:

— Е, уважаеми гости, това ли е вашето трапезно приятелство? Та нали Петроний Арбитър^[2] посочи още преди няколко столетия в прочутия си сатиричен роман, че съгласно етикета всички критични забележки на трапезата трябва да бъдат изказани на висок глас? Хайде, нека да ги чуем! Какво не ви харесва в моя фриз? Това е копие на една голяма творба от майстора на фреската Горгас, изработено от един надарен съвременен имитатор. Оригиналът се намираше в Коринт, но е вече унищожен и това прави моя фриз двойно по-ценен за мен и за всеки познавач.

И Модест продължава с напевен глас:

— Обърнете внимание как Бакх, след като е ограбил Индия, страната, където мъдреците, наречени факири и облечени само с парче плат около бедрата, спят (отправяйки молитви към своите богове), увиснали в празното пространство на три стъпки над изсъхналата, гъмжаща от змии земя — как великият, вечно млад Бакх впряга тигрите в триумфалната си колесница, украсена с гроздове и със сочни лози вместо поводи! От къдриците му се подават златни рога, символ на мъжество, които мятат мълнии — същите тези мълнии, чрез които Юпитер го е заченал със смаяната Семела^[3]. Гладките му слепоочия са окичени, както забелязвате, с макове…

— Моля да бъда извинен за грубото прекъсване на твоето обаятелно и красноречиво слово — намесва се Малт, който вижда, че гостите, изпили твърде малко вино до този момент, започват да губят търпение пред перспективата да изслушат една дълга и объркана класическа реч, и знае кой е единственият начин да накара Модест да млъкне, — но това не са макове, а асфодели^[4]. Маковете са цветята на Морфей^[5], на Церера и Прозерпина^[6], а на Бакх подхождат асфодели. Горгас е бил много образован художник и не би допуснал такава грешка с цветята. — След това се обръща бързо към слугата: — Момче, я налей пак, и нека този път да бъде чисто вино!

Модест поднася извиненията си: искал, разбира се, да каже асфодели, „грешка на езика, ха-ха!“. Но самоувереността му е разклатена и той е разколебан в намерението си да продължи своето слово.

Симеон изразява убеждението си, че полуголите жени от свитата на Бакх, изобразени на фриза, не са много подходяща украса за една християнска столова. Като ги гледа, човек може да си помисли, че се намира в някой вертеп на Тир или на Сидон или пък в езическо свърталище, оплаква се той.

— Никога не съм посещавал подобни дупки — отвръща остро Модест, — но ти сигурно ги познаваш доста добре. Същевременно бих желал да ти кажа, че за мен отношението към голото тяло е един от пробните камъни за цивилизованост. Варварите, също както и псалмопейните, неграмотни, диви монашески братства, не могат да понасят гледката на собствените си разголени тела.

Никой, дори и Симеон, не се застъпва за калугерите, но Бесас отговаря раздразнено:

— Ние готите намираме гледката на един съблечен човек смешна — също както ти, Модест, би се надсмял на този, който не може да се подпише; впрочем мнозина благородни готи наистина не могат да се подписват, и аз съм един от тях.

Въпреки чудачествата си Модест има добро сърце и не иска да се кара със своя гост. Той дава израз пред Бесас на голямата си изненада, че човек с такова благородно име не е в състояние да го напише на лист хартия или на пергамент.

— А защо са създадени секретарите гърци? — смее се Бесас, готов на помирение.

След това Модест обяснява на тракийските си гости колко е горд, че (макар и римлянин от най-висок ранг) той живее в Тракия, някогашната родина на великия Орфей, музиканта, и люлка на благородния култ към Бакх.

— Тези голи жени, Симеоне, са всъщност твои прабаби — тракийките, които в благочестивия си гняв разкъсали на парчета цар Пентей заради това, че отхвърлил виното, този дар на боговете.

— Всички мои прабаби са носили дълги, дебели, съвсем прилични роби! — извиква Симеон и възмущението му предизвиква всеобщ смях.

Докато прислугата отнася остатъците от предястията, танцувачката изпълнява един хубав акробатичен танц. Като апотеоз на своите изкусни скокове тя започва да ходи на ръце, извива тялото си на дъга и спуска крака до самата си глава, поемайки с тях една поставена на пода ябълка. Момичето продължава да ходи на ръце и дори да отмерва с тях по пода такта на песента за ябълката, която е подхванала, като си дава вид, че се чуди на кого да подари плода. Всъщност решението й отдавна е взето: тя поставя ябълката на масата до младия Велизарий, който се изчервява и я скрива в най-дълбоките гънки на туниката си.

Симеон цитира думите на Адам от Битие: „Жената… ми даде ябълка от дървото, и аз ядох“, а Модест произнася два стиха от поета Хораций: „Галатея, тази палавница, хвърля ябълка по мене“, и всички са поразени от сходството между сакралната и светската литература. А танцувачката (която всъщност е моята господарка Антонина) е удивена от внезапното си влечение към този висок, красив младеж, който я гледа с такова неподправено възхищение, каквото се приписва на Адам при първата му среща с Ева.

Това влечение се доближаваше според мен твърде много до любов — едно чувство, от което майката на моята господарка винаги я предупреждаваше да се пази, тъй като то би попречило на нейната професия. По онова време Антонина беше почти на петнайсет години, една година по-голяма от Велизарий, и от три години вече живееше твърде разпуснато — нещо неизбежно за една танцувачка. Тъй като беше здрава, жизнерадостна девойка, тя извличаше истинско удоволствие от похожденията си и те не й вредяха никак. Но забавленията с мъже нямат нищо общо с любовта към един мъж и погледът, който й отправи Велизарий, я накара да изпита не толкова разкаяние за водения от нея живот — разкаянието е равносилно на признание, че сме сбъркали, а това съвсем не беше в характера на Антонина, — а по-скоро една неочаквана скромност, сякаш за да се окаже, достойна за скромността на Велизарий, примесена с чувство на собствена гордост.

През цялото това време аз клечах в един ъгъл и очаквах заповедите на господарката — щом плеснеше с ръце, трябваше да й подавам едно или друго одеяние и разни предмети от нейната торбичка.

Модест продължи своето мъчително объркано описание на фриза и на скрития в него смисъл:

— Тук, както виждате, взет в плен от веселото божество на виното, крачи богът-река Ганг, с воднистозелен лик и страни, оросени от сълзи, които се стичат като мощен поток в свитото му от жегата русло, а зад него върви група сажденочерни пленници, в ръце с подноси, отрупани с най-различни съкровища — слонова кост, абаносово дърво, злато и искрящи камъни (сапфир, аквамарин, сардоникс), смъкнати от лъскаво черни гърди.

Моята господарка Антонина спечели благодарността на всички присъствуващи, като поиска лютнята си. Тя изпя една любовна песен, написана от сирийския поет Мелеагър, при бавен, тържествен съпровод. Девойката не се обърна нито веднъж към Велизарий, но в самия край му хвърли един бърз поглед, който, накара лицето и врата му да пламнат, а когато руменината се отдръпна, той целият побледня. Никога през живота си тя не бе пяла толкова хубаво, за което бе поздравена с шумно чукане на чашите — даже Симеон извика браво, макар да не беше голям любител на езическата музика и въпреки опитите си да изглежда безразличен, докато тя танцуваше. Симах, философът, поздрави Модест, като възкликна:

— Ти наистина ни дари с едно рядко явление: певица, която свири и пее вярно, произнася думите точно, предпочита Мелеагър пред нелепите улични балади и при това е красива. Не съм чувал, нито виждал нищо по-добро дори в самата Атина. Ела, момиче, позволи на един признателен старец да те целуне!

Ако поканата бе дошла от Велизарий господарката щеше да се намери с един-единствен скок в скута му, сплела ръце около врата му. Но на мършавия, сумтящ, педантичен старец Симах тя не искаше да окаже подобна милост и затова сведе поглед към земята. През останалата част от вечерята, макар че продължи да пее, да танцува и да се шегува повече от всякога, Антонина не допусна никакви волности — те бяха отказани дори на Бесас, при все че той беше светски човек, як и с приятна външност, всъщност тъкмо онзи тип мъж, на когото при нормални обстоятелства би се спряла като на любовник за следната нощ. Тя се държеше скромно и това съвсем не беше преструвка, защото бе загубила обичайната си смелост и самоувереност.

При поднасянето на основните месни блюда — печено агне, гъска, свински бут, риба, — сервирани на подноси от масивно старо сребро, Модест засиява от удоволствие. Той започва една дълга, объркана реч, в която препоръчва на Бесас племенника си Велизарий като младеж, възнамеряващ да прегърне военното поприще. Модест изразява надеждата си, че Велизарий ще върне древния блясък на римската бойна слава:

— От дълги години армиите на императора не са били предвождани от воин, в чиито жили да тече истинска римска кръв. В днешно време всички висши военни длъжности попаднаха, така или иначе, в ръцете на варварски наемници — готи, вандали, гепиди, хуни, араби — и в резултат на всичко това древната римска военна организация, създала някога най-великата империя, която светът е виждал, напоследък се изроди до неузнаваемост.

Палеолог, който се е излегнал до Бесас, се счита задължен да го дръпне за раираната му туника и да пошепне:

— О най-великодушни между мъжете, моля те не обръщай внимание на онова, което говори нашият домакин. Той е пиян, объркан и с толкова старомоден начин на мислене, че изглежда почти смахнат. Няма — за цел да те обиди.

Бесас се подсмихва:

— Не се бой, брадати старче. Той е мой домакин, а виното е добро и агнето — превъзходно. Щом ромеите искат да се пооплачат от нашите успехи — нека: ние варварите можем да си го позволим. Не разбирам и една четвърт от неговия жаргон, но че се оплаква — това поне разбирам.

Модест започва сега, не много свързано, да изтъква голямото сходство — забелязал ли го е Малт? — между неговата вила и любимата вила на прочутия Плиний:

— Преддверието е със строга, но не и скъперническа украса, то води към галерия във формата на буквата D със същите остъклени прозорци и широки стрехи както във вилата на Плиний и оттам — към вътрешната зала и към трапезарията, която е заградена от три страни с прозорци и летящи врати. Изгледът към гористите хълмове на югоизток е също като при него, а на югозапад, вместо да гледа към морето както вилата на Плиний (в бурно време огромните вълни стигали понякога до самата трапезария, а това трябва да е всявало тревога и безпокойство), тя гледа към речната долина на Хебър и плодородната Тракийска равнина, така обичана от пияните поклоннички на бога на виното, които тичали с разголена гръд и тръпнещите си от страст ръце по един увенчан с бръшлян и борови шишарки жезъл — но ето, вижте точно такива са те и във фриза над самия прозорец, обичана и от Орфей, изобразен със своята лютня, с която карал да се разиграят неподвижните иначе скали и да замират неподвижни игривите иначе води — водите на същата тази река Хебър, която тече там навън. Това укротяване на водите е чудо, каквото никой друг човек не е правил нито преди, нито след това.

— А кой раздели Червено море? — прекъсва го възмутен Симеон. — И кой в по-ново време премина, без да намокри краката си, по Йордан? А колкото до разигралите се скали, нима Давид псалмопевецът не е писал: „Защо скачате, планини… и хълмове?“, изненадан от силата на собствената си свещена мелодия?

— Тракийската равнина — продължава Модест с гримаса на презрение — е анексирана за първи път от Рим, и то безкръвно, от същия този всемъдър император, който завоюва мъглива Британия и присъедини Северозападна Африка към империята — на име Клавдий. О вие, гръкоезични жители на източната половина на нашата империя, вие, безразборно омесени тълпи, не забравяйте никога, че ние, римляните, а не нечистокръвните гърци, за първи път завоювахме за вас владенията, с които толкова се гордеете днес — тъкмо нашите родни Мумий, Павел, Помпей, Агрипа, Тит, Траян…

— Все безкористни благородници без съмнение — намесва се сухо гражданинът Милон, тракиец; той също се счита длъжен да успокои Бесас и шепне нещо на ухото му.

— Да пием до дъно, уважаеми! — заповядва Малт. — Време е да напълним пак чашите. Нека всички вдигнем тост за Рим, нашата обща майка-хранителка!

Симеон се съгласява смело:

— Готов съм, учителю. Това вино не отстъпва по количество и по качество дори на виното, което се е леело на сватбата в Кана Галилейска; а колкото до рибата, право да си кажа, и двете чудодейни риби не биха могли…

Така разпрата е още веднъж избягната, но Модест не успява да се въздържи да не подхване отново темата за непобедимите римски легиони.

— Кажете ми, мои високоучени приятели от онзи край на масата и мои храбри и достойни приятели от този: каква е била тайната за безпримерния успех на римските воини? Обяснете ми! Защо са печелили битка след битка в пясъците на Юга, в снеговете на Севера или срещу татуираните брити и облечените в сърма и злато перси? Как така Рим, столицата на света, не е имал нужда от стени и защо единствените крепости в цялата империя са били малките укрепления на далечните граници? Защо? Ще ви кажа защо, мои учени и храбри приятели. Причините са три. Първо, тези римляни са се уповавали на собствените си, видими богове-покровители, златните орли на своите легиони, които ги закриляли и на свой ред били закриляни от тях, а не на някакво въображаемо божество в небесата над облаците. Второ, за хвърляне на метателни оръжия — остри копия, те се уповавали на собствените си силни десници, а не на несигурната тетива на лъка; тези десници владеели до съвършенство късия пронизващ меч, оръжието на храбрия, цивилизован мъж, а не дългото копие на страхливците или тромавата брадва на варварите. Трето, уповавали се на собствените си яки нозе, а не на плашливите конски крака.

— Хо-хо-хо! — смее се Бесас. — Уважаеми домакине, достопочтени ми Модест, ще ми простиш ли за откровеността, ако ти кажа, че наговори маса глупости? Ще предоставя на по-религиозно настроените между нас да оспорват твоите твърдения за божественото могъщество на орлите — лично аз съм убеден, макар и да не съм много вещ по тези въпроси, че тези думи са не само светотатство, но преувеличение, ще ти изкажа обаче най-енергичните си възражения по останалите въпроси. На първо място, ти, доколкото разбирам, презираш лъка като напълно безполезно оръжие…

— Нима не мога да се позова на авторитета на Омир, който описва как най-благородните от неговите герои водят в Троя ръкопашен бой (слезли от колесниците си) с копия и мечове? В Троя лъкът е оръжието на женствения и лукав Парис, както и на Тевкър от Саламин, който се гушел зад щита на брат си Аякс и когото по-късно отказали да приемат с почести в родния му, ухаещ на теменуги островен град, защото не отмъстил за смъртта на брат си Аякс, както би постъпил всеки достоен воин на меча и щита. В единствения пасаж от божествените творби на слепия Омир, където се среща думата „стрелец“, тя е употребена с презрителен присмех. В единайсетата песен Диомед нарича Парис „стрелец, шут, къдрокос красавец, който се зазяпва по момичетата“ и от всички тези прозвища „стрелец“ е най-обидното. В поемите на Омир стрелецът, повтарям, се гуши зад щита на приятеля си, зад някоя могила или зад надгробен камък, а воинът на меча и щита се отвращава от него поради стремежа му към нечестно придобити успехи в боя (в който всъщност изобщо не влиза). Не е ли това самата истина, о учени мъже? Малт, Симах, Палеолог, бъдете мои съдници!

Учените мъже признават, че Модест цитира и тълкува правилно Омир. Бесас обаче сумти и продължава да иска обяснения:

— Кажи още нещо за римските воини от твоя Златен век. Уповавали се на краката си, така ли? Може би просто защото са били толкова лоши ездачи?

Очите на Модест започват да мятат искри:

— Пехотинецът е всепризнат цар на бойното поле. Конете са подходящи за разузнавачи, за бързото пренасяне на военачалниците и техните щабове от едно място на битката до друго, както и за теглене на товарни коли и стенобойни машини, и още нещо — да, тук мога да ти направя отстъпка, — не е зле във всяка голяма пехотна единица да се включат известен брой конници, които да разпръснат неприятелските нападатели, способни да причинят с фланговите си атаки неприятности на нашите уверено крачещи напред легиони. Но древните римляни са изпитвали такова презрение към конницата, че веднага щом блестящите им завоевания позволявали това, те са принуждавали победените народи да вършат тази черна работа вместо тях, също както спрели да орат сами нивите си или да садят зеле, предоставяйки тези занимания на робите и на хората от нисшите раси. Така ли е, Малт, Симах, Палеолог?

Те се съгласяват, че още от самото начало римляните разчитали за конници на съюзниците си. Но Малт, който иска да остане честен пред историята и пред Бесас, добавя:

— Все пак аз съм на мнение, че никой народ не изпитва презрение към онова, което владее до съвършенство. Римската конница никога не е била много добра. В Испания, където е била използувана за последен път на бойното поле, тя е представлявала жалка картина, или поне в книгите пише така. Както изглежда, и елините, и троянците от времето на Омир не са били добри стрелци, ако ги оценяваме от гледна точка на съвременните изисквания. Те опъвали тетивата само до гърдите си, а не до ухото, както правят хуните или персите, така че стрелите им, изглежда, не са имали голяма пробивна сила. Одисей е постигнал, признавам, по-голям успех, но той обстрелвал поклонниците на жена си от късо разстояние и при това те не носили брони и били напълно изненадани.

Тогава думата взима Бесас. Той говори бавно и разумно, тъй като е от онези хора, които виното прави предпазливи, а не прибързани:

— Модесте, великодушни наш домакине, ти живееш в един отдавна вече мъртъв свят, затворен в онези там рафтове с книги. Нямаш никаква представа за характера на съвременния бой. Всяка епоха внася някакви подобрения. В настоящата епоха ние, готите, успяхме да създадем един нов, усъвършенствуван начин на воюване. Нямам желание да подценявам някогашните успехи на твоите предци, римляните — никой не би могъл да ги отрече. Ясно е, че те са превърнали в добродетел своето неумение да яздят, като са довели до съвършенство пехотния бой. Но няма никакво съмнение, че са печелили своите битки въпреки недоверието си към конете, а не благодарение на него. Ако са били родени ездачи, които да вложат цялата си храброст и здравия си разум за усъвършенствуване на конницата като бойно средство, те сигурно биха завладели не само целия западен свят, но също така и Индия, Бактрия, а дори и Китай, докъдето има, по суша, цяла година път. Вместо това обаче те разчитали само на своята пехота, докато накрая войските им не се срещнали с един храбър народ, който бил народ на ездачи, а и освен това се подчинявал на своите предводители — народа на готите, моя народ. Това бил краят на римските легиони. Тези тракийски полета, достопочтени Модесте, са били свидетели и на по-сурови гледки от гледката на пияни жени и на подскачащи планини. Симеон, Милон, Тевдат (това е другият тракиец, едър земевладелец) и вие, момчета, на които предстои да станете войници, истината ли казвам, или не казвам истината?

Те признават, че той казва истината, и Тевдат добавя:

— Наистина, Бесас, имаш право, сигурно е била страшна касапница. Паднали четирийсет хиляди римски пехотинци, заедно с всички военачалници, предвождани от самия император Валент. Полето, върху което се е водила битката, е сега част от моите земи и се намира на около осем мили северно от този град. То представлява трийсет югера орна земя, все още пълна с кости, черепи, парчета от брони, върхове на стрели и копия, щитове, златни и сребърни монети — всяка пролет изравяме все нови и нови.

При тези думи самоувереността внезапно напуска Модест. Голямата битка при Адрианопол е историческо бедствие, което той успява понякога да забрави, но не за дълго — ето че сега му го напомнят на собствената му трапеза. Той потреперва, хвърля умолителен поглед към своите поддръжници и заговаря, този път без много увъртания:

— Били сме предадени. Първа отстъпила леката ни тракийска конница, на левия фланг. Били сме на крачка от победата. Нашите легионери си проправяли път през барикадата от вражески коли и ни е трябвало още около половин час, за да изтикаме главния им корпус от полесражението, но изведнъж тежката конница на готите, която била тръгнала да търси зоб, се завърнала най-неочаквано и се стоварила върху нашите тракийци, а те хукнали да бягат, където им видят очите. Така готите прегазили лесно разнородната ни пехота и подгонили оцелелите към нашите храбри легионери, които и без това имали вече достатъчно работа с битката при колите. После пък конницата, която трябвало да прикрива десния фланг, ударила най-позорно на бяг; накрая всички варварски пълчища изскочили иззад колите. Нападнати отпред, отзад и по фланговете, ние сме били притиснати като в мощната прегръдка на разярена планинска мечка…

Бесас се съгласява:

— Повечето легионери просто не са могли да вдигнат ръка, за да нанесат удар — били са натъпкани рамо до рамо като тълпа на хиподрома, а някои просто висели във въздуха. Навсякъде трещели и се чупели копия, понеже копиеносците не можели да се измъкнат от плътното люшкащо се множество, и много воини били нанизани на мечовете на своите другари зад тях. Целия ден до падането на нощта моите прадеди, родени ездачи, и истински храбреци, изкусни майстори на копието и меча, убивали, убивали и убивали. Нашата пехота сипела стрели. Прашното поле станало хлъзгаво от кръв. — Модест простенва отново и една едра сълза се търкулва по бузата му и пада в чашата:

— Съюзната конница ни е предала. Това е всичко. Легионите са се били — до последна капка кръв.

Малт запитва:

— Но, драги ми Модесте, нима не е станало същото и във войната с Картаген? Нима тежката конница на Ханибал в Кана^[7] не е разбила на пух и прах римската лека конница, след което избягала и съюзническата конница на другия фланг? Нима и тогава легионите не са били плътно притиснати и изклани? Римляните е трябвало да извлекат, поука от този урок. Защото, макар и да не са били родени ездачи, по този въпрос май всички сме съгласни те, не са били и родени моряци, за разлика, от картагенците, но намерили един заседнал картагенски боен кораб, построили други като него, упражнявали се във воденето на морски бой в собствените си сигурни пристанища, а сетне издирили вражеската флота край бреговете на Сицилия и я унищожили. Трябвало е да отгледат едри товарни коне, които да заменят техните грациозни галски понита, да възседнат широките им гърбове и да създадат обучена тежка конница — ако е било необходимо, дори под закрилата на римските стени.

Бесас се смилява над Модест, който пак се разридава:

— Горе главата, достопочтени. Модесте! Именно вие римляните сте научили нас варварите на военното изкуство, с чиято помощ сме ви сразили тук, при Адрианопол. Именно вие сте ни научили да съгласуваме бойните си действия и сте ни показали предимствата на защитната броня и на боя в стегнат строй. Ние само сме приложили вашите уроци в конния бой. И въпреки че сме имали щастието да победим основната ви армия, ние не сме разрушили империята ви, о, съвсем не. Изпитвали сме твърде голямо възхищение от вашите цивилизовани нрави, от здравите ви пътища и величествените ви постройки, от вашата хубава храна, така полезните занаяти и оживената търговия. И е станало така, че в края на краищата именно вие сте ни победили. Нашите благородници станали верни оръженосци на вашия император, наследника на убития от нас владетел, и няколко години по-късно тръгнали под неговите знамена да спасяват Италия от разбунтувалите се гали, които сме победили в редица решителни битки, пак с конница срещу пехота. Това е било по времето на моя прапрадядо. Оттогава досега ние останахме в Римската империя, за да я защищаваме от новите варварски народи, напиращи по нейните граници, както и от древните перси, вашите съседи.

Но Модест не излиза от своето униние. Той си спомня други епизоди от битката. Легионите са се сражавали на празен стомах заради някакви глупави християнски пости…

В този момент Велизарий поисква разрешение от Бесас да вземе думата, защото като невръстно момче той трябва по принцип да избягва това, освен ако не бъде заговорен. Бесас кимва в знак на съгласие и Велизарий, леко запъвайки се от смущение, дава израз на мислите си:

— „Римлянин“ е име, носено от стотици хиляди хора, които никога не са виждали и никога няма да видят град Рим — така е било, предполагам, и в най-славните дни на империята. Да бъдеш римлянин, или ромей, означава да принадлежиш не на Рим, един град в Италия, а на света като цяло. Римските легионери, паднали с император Валент, са били гали, испанци, брити, далматинци и какви ли не още; родените римляни сигурно не са били повече от няколко стотици. Освен това не мисля, че готските копиеносци са стигнали до съвършенство във военното снаряжение и в бойната тактика. Готският копиеносец е храбър, воин и да бъдеш нападнат от него, е страшно, поради теглото на коня му и на масивните му доспехи — броня, щит, шлем, набедреници. Но хунският конник е не по-малко храбър и може да изпрати дъжд от стрели, докато язди в пълен галоп, само че конят му е много лек и не може да носи тежкоброниран ездач. Затова и хунът не е постигнал съвършенство. И все пак, благородни Бесас, не е ли бил тъкмо страхът от хуните причината вие готите да минете Дунава и да нахлуете в нашата Тракия? Защото вашите пехотни стрелци не са били в състояние да се справят с тях, а конниците ви не устоявали на техния дъжд от стрели. Да допуснем, че е възможно да съчетаем хунския стрелец и готския копиеносец в един-единствен боец, който да бъде цивилизован като ромей и да премине правилно военно обучение — това според мен означава да се създаде възможно най-съвършеният воин. И той ще бъде ромей не само по име, но и по дух. Имам намерение един ден да командувам точно такава войска.

Велизарий говори с такава сдържана искреност и вложи в думите си толкова здрав разум, че всички изразиха шумно одобрението си, а сърцето на моята господарка Антонина изведнъж се изпълни с гореща любов към него.

След като поднесоха сладкото, Антонина изигра танц с мечове в древен спартански стил. Спорът беше вече приключил, тъй като стана ясно, че след казаното от Велизарий нямаше какво повече да се добави и че бъдещето на военното дело лежи в неговите ръце и в ръцете на неговите приятели връстници. Модест повика племенника си и го целуна пиянски.

— Когато умра, тази вила става твоя — маси, сребърни прибори, фриз, всичко. Не бих могъл да я оставя в по-добри ръце.

И наистина горкият човечец почина не след дълго, оставайки верен на думата си. Имотът представляваше голяма ценност.

До края на пиршеството, продължило до късно през нощта, не се случи нищо интересно. Всички, с изключение на моята господарка и на Велизарий, се напиха, даже и Малт, а младият Улиарис започна да буйствува, грабна един голям нож и се наложи да бъде обезоръжен. Модест поднови несвързаното си слово и затъна така дълбоко в собствените си уловки, че спечели почти толкова аплодисменти, колкото и господарката с последния си танц, когато тя така заизвива тялото си, че краката й заприличаха на ръце, а коремът — на задник. Просмукан целият с вино, Модест съвсем забрави, че е християнин, и заизригва най-груби ругатни и богохулства по адрес на Сина Божи (бил той с една, с две или с много природи), без обаче да засяга Отца, когото той отъждествяваше великодушно с Юпитер, върховното божество на своята собствена раса. След това продължи да обяснява, че гибелта на Рим била предизвикана от отхвърлянето на древните богове и приемането на този галилейски самозванец, чиято кротка, миролюбива философия довела до пълното загниване на империята — и сега, за да се осигури отбраната й, трябвало да бъдат наемани неграмотни варвари, и то не само като редови войници, а и като най-висши военачалници и пълководци.

Разрешете ми да се възползувам от случая и да препиша от тетрадката на Модест един пример за неговите латински хендекасилабически^[8] стихове — любимата му метрика. Той показва както слабостта, така и — на места — силата на неговата поезия. Слабостта й е в непрекъснатите каламбури и играта на думи, като: cuneus (военна колона или фаланга) и cuniculus (заек), rupibus (скали) и ruptis (пробити), late (нашир) и latet (крие се). Силата й се състои в изненадващата контрастна антитеза (тържеството на зайците, тоест на християните, постигнато чрез тяхното кротко миролюбие), будеща благородно и искрено отвращение. Хоразин е, доколкото ми е известно, село в Галилея, прокълнато от Иисус, но е употребено като синоним на Галилея — частта вместо цялото, както е прието в поезията.

De Cuniculopolitanis

Ruptis rupibus in Chorazinanis

Servili cuneo cuniculorum

Late qui latet, alloeutus isto

Adridens BASILEUS, inermis ipse…^[9]

За зайцеградците

В Галилея се родиха зайци плахи,

бога техен — неукрепнал властелин,

към геройство кротко призова ги —

да прогонят враговете до един.

И към Вечния ни град се устремиха

дребосъци плодовити — в тъмнина,

в катакомби скрити се множиха,

покриха с дупки, нашата страна.

Ядка на раздори, заешкото племе

пречеше на оранта в граничните земи,

мечът римски не успяваше навреме,

бандите им мародерски да срази.

Зайци се плодиха по земята цяла —

Константин от тях се с булка задоми,

с пурпура, покри опашка бяла

С уши две дълги гордостта смени.

Граждани зайци, в срам потопени,

Подкупвате лисица, пор, змия,

те в името римско вашето племе

да пазят — и багри кръв ваште гърла.

На следващата сутрин господарката, беше замислена и умълчана, така че най-после я запитах какво тегне на сърцето й. Тя отвърна:

— Видя ли онова момче, Велизарий? Снощи след угощението той ми призна любовта си.

— Но в това няма нищо лошо, нали господарке? — попитах аз.

— Какво странно обяснение! Представи си, Евгений, той каза, че щял да се ожени за мен, ако съм достатъчно търпелива да го изчакам, а през това време нямало да погледне никоя друга жена. И това са думи на едно четиринайсетгодишно момче! Не зная защо, но не можах да се засмея.

— И какъв беше твоят отговор?

— Попитах го дали си дава сметка каква съм — публично момиче, дъщеря на водач на колесница от хиподрома, мегарски сфинкс, а той ми отговори: „Да, ти си бисер, скрит в кална мида.“ Беше явно в неведение, че бракът между мъж с неговото положение и жена с моя занаят е забранен със закон. Не знаех какво да кажа на бедното момче. Не можех да го целуна. Много глупаво излезе.

— Сега пък плачеш, господарке. Това е още по-глупаво.

— О, Евгений, понякога ми се иска да бях умряла! — извика тя.

Но този пристъп на меланхолия премина твърде скоро след завръщането ни в Константинопол.

 

 

А сега ще разкажа как попаднах при моята господарка, танцувачката Антонина.

Имаше един сирийски търговец от Акре, на име Барак, който се занимаваше с търговия на християнски реликви. Ако някоя от тези реликви беше истинска, това е било без съмнение случайно, защото не мога да си спомня през ръцете му да е минавал предмет, за който да е бил принуден да заплати някаква фантастична цена. Основната му дарба се състоеше в това да припише фалшива светост на някаква напълно лишена от стойност вещ. Така например при едно пътуване до Ирландия той взел със себе си една реликва, която приписал без колебание на свети Себастиан, умрял от мъченическа смърт при Диоклециан. Това бил един износен стар военен ботуш (подходящ за случая, тъй като Себастиан е бил стотник), захвърлен край пътя някъде в покрайнините на Александрия. Барак си дал труда да извади ръждясалите пирони от тока и да ги замени със златни, да наниже пурпурни копринени връзки в горната част и да намери едно тапицирано с яркочервен плат кедрово ковчеже, в което поставил скъпата реликва. Взел и грубото, тежко платно, навито някога около бедрата на свети Йоан Кръстител, надиплено грижливо в красива кутия от сребро и кристал. То било не от лен, а от азбест — материя, която може да се разнищи и от нишките да се изтъче негорим плат. За невежите ирландци било истинско чудо, че това платно може да бъде поставено в буен огън, без да измени цвета си и без да се разпадне. Носел също инкрустирания със скъпоценни камъни пищял на свети първомъченик Стефан, гръбнака на една акула, чиито прешлени били завързани със златна тел и за който твърдял, че е гръбнакът на гиганта Голиат, убит от Давид, един закръглен къс каменна сол, обкован със сребро и обявен за ръката на жената на Лот, и много други подобни чудесии. Пищните подробности били сякаш доказателство за автентичността на самите предмети; имало и написани на пергамент писма от източни епископи, чиито подробни разкази свидетелствували за многобройните случаи на чудотворно изцеление, постигнато с помощта на тези реликви. Всички писма били фалшиви. Дребните ирландски монарси плащали огромни суми за тези съкровища, а от църквите, където били съхранявани, скоро започнали да идват съобщения за истински чудеса.

На връщане Барак минал през Корнуол, най-западния нос на Британия, и се отби в Англо-нормандските острови, където купи мен, момче на шест години, от един капитан на саксонски пирати. Наричах се Горонви, син на Герайнт, който беше британски благородник. Саксонците ме бяха отвлекли заедно с младата ми дойка при едно внезапно нахлуване в устието на река Севърн. Спомням си сивата, покрита със златист мъх кула на бащиния ми замък, както и баща си — мрачен мъж с черна брада, с пъстро наметало и шафранени панталони, с верижка от злато и кехлибар на врата; спомням си също арфистите в покритата с тръстикови рогозки зала, както и някои откъси от баладите, които пееха.

Моят господар Барак ме хранеше колкото да не умра от глад и се отнасяше много жестоко с мен. Взе ме със себе си в Палестина, където смени името ми на Евгений и ме скопи. След това със спечелените в Ирландия пари подкупи епископите на Божи гроб да го назначат за главен надзирател на светините и пръв водач на поклонниците. С тяхно позволение той преувеличаваше силно чудотворното въздействие на реликвите и натрупа огромно състояние. Именно Барак постави двете каменни делви за вода в сватбената зала на Кана Галилейска. Те бяха така устроени, че ако някой изсипеше вода в гърловината, можеше да си наточи вино. Защото непосредствено под устието на всяка делва започваше една преграда, така че водата минаваше през фуния в едното отделение на съда и не се смесваше с предварително налятото в другото отделение вино. Пак Барак беше този, който занесе в Грънчаревата нива, наречена Акелдама, оригиналната желязна верига, с която се е обесил апостол Иуда, а тъй като богомолците в Константиновата църква на хълма Голгота често питаха за гъбата с вкиснато вино, която бяха поднесли към устните на Иисус на кръста, Барак намери отнякъде тази гъба — и сега поклонниците можеха да пият вода от нея, ако дадат добра почерпка на пазача. В Назаретската синагога пък постави молитвеника, от който младенецът Иисус е учил азбуката, както и скамейката, на която седял заедно с другите деца. Господарят Барак казваше на поклонниците: „Тази скамейка може много лесно да бъде поместена или вдигната от един християнин, но никой евреин не е в състояние да я помръдне.“ Той винаги държеше подръка един или двама евреи, които да засвидетелствуват половината от това твърдение, а поклонниците можеха сами да се уверят в другата половина, ако бяха готови да платят за тази чест.

В църквата при самия Божи гроб господарят Барак нямаше защо да добавя реликви, тъй като бронзовият светилник, стоял някога до главата на Иисус, си беше вече там и гореше денонощно. Камъкът, с който е бил затворен гробът, беше също там, на входа. Имаше размерите на воденичен камък и бе целият украсен със злато и скъпоценности. На железни прътове по стените на гробницата висяха гривни, верижки, огърлици, диадеми, пояси, портупеи, корони, подарени от императори и украсени с чисто злато и индийски скъпоценни камъни, и голям брой украшения за глава, подарени от императрици. Целият гроб (напомнящ стълба на финиша в хиподрома по Нова година, когато е отрупан с празнични награди) бе облицован с масивно сребро — стени, под и таван. Пред самия гроб бе издигнат олтар, над който висяха златни светилници във формата на слънца.

Едно лято (поклоненията ставаха през пролетта и есента) Барак посети Константинопол, за да продаде някои реликви на тамошните монаси. Той бе подправил един документ, с който Александрийският патриарх уж удостоверяваше, че еди-кой си одър е същият, на който Иисус е седял по време на Тайната вечеря. Искаше десет хиляди номизми за него. По една случайност личният секретар на патриарха бе току-що пристигнал в столицата и като чу за това, изобличи документа като подправен. Но господарят Барак, който съвсем не държеше да бъде бичуван и осакатен съгласно изискванията на закона, избяга веднага с един кораб и дълги години след това никой не го видя в нашата източна част на империята. Тогава срещу него бе предявен иск от страна на собственика, от когото бе наел обзаведена къща. Този собственик беше водач на колесница от хиподрома, баща на Антонина. Имаше да взема значителна парична сума и съдията го упълномощи да сложи ръка на цялото оставено от Барак имущество. Обаче Барак бе успял да вземе със себе си всичко свое, освен мен, понеже ме беше изпратил да купя нещо и аз се загубих из улиците на големия град. Когато най-после се върнах вкъщи, бе станало много късно и очаквах да бъда наказан с жесток побой, но господаря Барак вече го нямаше. Ето как станах собственост на водача на колесница, който ме даде на жена си да й помагам в кухнята, а тя от своя страна ме завеща по-късно на дъщеря си Антонина, на която служих вярно повече от петдесет години.