Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Count Belisarius, 1938 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Стоянов, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Диан Жон(2010)
- Разпознаване и корекция
- koko(2010)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2019 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2019 г.)
Издание:
Робърт Грейвс. Велизарий
Рецензент: Владимир Трендафилов
Редактор: Марта Симидчиева
Художник: Момчил Колчев
Художник-редактор: Светлана Йосифова
Технически редактор: Мария Георгиева
Коректор: Йорданка Киркова
Предговор: Иван Генов
Народна култура, София, 1987
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция
- —Допълнителна корекция
Глава двадесет и втора
Отзоваване и прошка
Велизарий остана на легло в течение на десет дни. На единайсетия ден крал Тотила превзе Рим, след като предната нощ бе пуснат в града през Порта Азинария с цялата си войска от четирима вероломни исаври. Бесас не сменял непрекъснато разписанието за дежурствата на стражите, както бе правил навремето Велизарий, нито ключалките на портите, така че предателите имали възможността да се уговорят няколко дни по-рано с Тотила за точния час на отварянето. Те извършили тази подлост поради огорчението си от началника на техния отряд, който задържал част от дажбата им, за да я продава на патрициите.
Готите на крал Тотила се втурнали веднага да разграбват големите патрициански къщи, като оставили Бесас и неговите хора да се измъкнат необезпокоявани. Тотила се задоволил с намереното в палата Пинция — престъпно спечеленото имане на Бесас, което приличало по-скоро на царско съкровище или на богатата плячка, натрупана от пиратски капитан. В целия Рим, който доскоро наброяваше половин милион души, готите заварили не повече от петстотин обикновени граждани и четиристотин човека с патрицианска кръв, почти всички жени и деца, тъй като повечето патриции се измъкнали заедно с гарнизона на Бесас. Тотила започнал да руши укрепленията, като се заклел, че заради неблагодарното и враждебно отношение на гражданите към благосклонното управление на Теодорих и неговите наследници Рим ще бъде опожарен и превърнат в овче пасище.
Велизарий научи за отправената заплаха и писа до краля от пристанището: „Крал Тотила, ако изпълниш заплахата си и опожариш Рим, люлката на цяла една империя, нима името ти няма да предизвиква отвращение у потомството? Бъди сигурен, че за тебе ще разказват и ще пишат така: Онова, което с толкова труд са изградили петдесет поколения римляни, събирали от цял свят най-благородните материали и най-добрите архитекти и строители, бе опожарено за един ден от едно германско князче като акт на отмъщение, когато градът бе опразнен от чумата и глада. Това е оскърбление към нашите велики предци.“
След като премислил, Тотила решил да се въздържи. Велизарий бе предположил правилно, че за един готски крал хипотетичната присъда на потомството ще се окаже по-важна от собствените му естествени наклонности или разумните съвети на най-мъдрите му сановници. Все пак Тотила разруши три мили от защитните стени и махна всички порти, с което направи Рим открит град. Той остави значителни сили да продължат обсадата на нашите войски в пристанището и тръгна да преследва Йоан Кървавия, който по това време се намираше в Тарент.
Йоан не се осмелил да се изправи срещу Тотила и побързал да отстъпи към Отранто, като по този начин върнал цяла Южна Италия, чийто пълен господар изглеждаше до този момент, обратно на нейните готски владетели. Тотила решил, че превземането на Отранто не е от особено значение, ако не се позволи на Йоан Кървавия да мръдне оттам, и се отправил нагоре по адриатическия бряг към Равена, чиито жители очевидно били загубени за имперската кауза и сигурно щели сами да му отворят портите. Ако завладееше и Равена, той щеше да стане безспорен господар на цяла Италия.
Крал Тотила бе потеглил вече с войските си на север по брега, когато походът му бил спрян от една новина, която го изпълнила с удивление и възмущение. Велизарий, верен на славата си на човек, готов да предприеме привидно невъзможното, държеше отново Рим и бе решен да го отстоява срещу всички готи в Италия!
„Но как — имате пълно право да запитате вие — би дръзнал дори Велизарий да защищава с тези крайно недостатъчни сили един открит град срещу войска, която може да излезе насреща му с осемдесет хиляди човека?“
Самият Велизарий би отговорил на този въпрос така: „Трябва винаги да сме готови да поправим предишните си грешки!“
Веднага щом се съвзе достатъчно, за да може да седне на коня си, Велизарий, начело на хиляда души конници, напусна пристанището през нощта и отиде на разузнаване в града. Той заварил Рим напълно опустял (сигурно за пръв път в историята.) — и дори срещнал на Марсово поле малка глутница вълци, по които войниците се въздържали да стрелят. Тези вълци били взети за добра поличба — те са били смятани за свещени, животни от древните римляни, тъй като основателят на Рим, Ромул, е бил откърмен от вълчица. Велизарий направил внимателен оглед на крепостните стени и накрая заявил: „Всичко, е наред, приятели.“
Те помислили, че разсъдъкът му се е помрачил от треската, но той обяснил:
— Този варварин крал Тотила се е отнесъл немарливо към събарянето на стените, както и очаквах. Той се е задоволил само да откърти горните няколко пласта, камъни от укрепленията и да избута отломъците в рова. Ако се заловим здраво за работа, ще можем за късо време да възстановим зида.
Готската войска научила, че Велизарий се връща в пристанището след своята разузнавателна мисия, и му устроила засада, на четири места. Всеки път той разделял войниците си на три части: едната, се защитавала, а другите две обграждали неприятеля по фланговете и го засипвали със стрели, докато не го принудили да се оттегли. При това свое завръщане Велизарий уби или плени повече хора, отколкото наброяваше собственият му отряд, като загуби само около трийсет души, понеже готските ескадрони се състояха единствено от копиеносци, които бяха спирани от стрелите и не получиха възможност да влязат в близък бой. Макар да наброяваше цели петнайсет хиляди човека, готската армия не посмя да напусне отново лагера си, така че Велизарий остави само петстотин души да пазят пристанището и съсредоточи всичките си останали сили в Рим. Към тях спадаха четирите хиляди тракийци от личната му конница, чийто брой бе намален с триста, две хиляда човека от войската на Бесас, избягали при него след превземането на Рим, и петстотин редовни войници, преминали към Тотила в Сполетий, но склонили сега да възобновят верността си към императора. Имаше също неколкостотин яки работници, събрани от околните села (повечето от тях бегълци от Рим), които с готовност предложиха да работят за него, ако им бъде заплатено с брашно, месо и малко вино.
Велизарий влезе в Рим на Празника на тримата царе[1], а крал Тотила се завърна чак на първия ден от месец февруари (на това ново лето господне 547-мо). За тези двайсет и пет дни бе извършено истинско чудо. Целият ров бе почистен от пръстта и камъните и в него бяха забити остри колове, отрязани от покривните греди на разрушените къщи, а дяланите камъни от крепостните стени бяха събрани и върнати на мястото им, макар и без хоросан. Стените отново се възправяха гордо срещу врага, по-ниски само с няколко стъпки в новоизградените места. Нямаше обаче порти, а поради липсата на опитни ковачи и дърводелци за този къс срок не можеха да се изработят нови. Затова Велизарий бе принуден да прибегне до тактиката на древните спартанци и да затвори пролуките с живи прегради от най-добрите си копиеносци, строени във фаланга. Всички работихме на осемчасови смени — войници, слуги, граждани, в това число жени и деца, — нито един от нас не успя да се спаси от тежката повинност. Аз, изнеженият евнух, изпочупих добре поддържаните си нокти с грубите камъни и натъртих пухкавите си рамене с кошове пръст. Велизарий беше навсякъде едновременно, като мълния по време на буря.
Още първия ден Велизарий ме изпрати в общинските варници да търся вар за хоросан, необходим за укрепването поне на ъглите на защитната стена, но намерих само няколко торби. На стената в канцеларията на началника бе забоден написан на пергамент документ; той не бе вече валиден и затова го взех като спомен от обсадата. Привеждам тук текста му като любопитна подробност. Ставаше въпрос за официалното назначаване на началника от Теодорих няколко години преди това.
„Крал Теодорих до достопочтения Фаустул, началник на градските варници, поздрав!
Каква чест наистина е да се трудим за град Рим! Кой би могъл да се съмнява, че варта, тъй снежнобяла на цвят и лека като африканска гъба, е от най-голяма полза при изграждането на най-великолепни постройки? Колкото по-крехка и трошлива става самата тя от огненото дихание на пещта, толкова повече сила придава на масивната зидария. Тя е и разтворим камък, и вкаменяващ разтвор, който (о, чудо!) гори най-добре, когато е обилно навлажнен, и без който камъните не стоят на място, а пясъкът не се слепва.
Затова те поставяме, трудолюбиви ни Фаустуле, да надзираваш изпичането на варта и правилното й разпределяне. Нека има винаги в изобилие от този материал както за обществените, така и за личните строежи, нека това убеди и насърчи хората да градят и преизграждат нашия любим град. Върши тази работа както трябва, и ще бъдеш издигнат на още по-голяма почит!“
Когато прочетох за първи път тези изящни слова, не знаех дали да се смея, или да плача, толкова неуместни изглеждаха те сред опустошения град и варварския латински диалект на войниците, които го населяваха тогава. Това ме подтикна към философски размисъл за пагубната същност на войната, колкото и справедлива да е нейната кауза, но моментално сподавих тези свои мисли като мекушаво християнски и също тъй неуместни при тогавашното положение, както и самият документ. Но стига толкова по този въпрос.
Щом крал Тотила наближи града, той предприе незабавно нападение от североизток, съсредоточавайки големи сили при Порта Номентена, Порта Тибуртина и Порта Пренестина. Той, изглежда очакваше, че възстановените стени ще се срутят само при звука на неговите тръби, както според Писанието стените на Йерихон са рухнали при тръбния звук на Иисус Навин. Бях очевидец на конната атака срещу Порта Тибуртина — там аз пак изпълнявах същата задача, на която се бях посветил десет години по-рано: поставях стрели в балистата, докато господарката се целеше. Десет хиляди готски копиеносци се бяха строили извън обсега на нашите стрели и нападаха в колона, ескадрон след ескадрон, с насочени напред копия, моста, който охраняваше портата. Сякаш някой сипваше вино в бутилка със задръстено, гърло.
Малцина от готите успяха да стигнат до портата през куп мъртви и агонизиращи тела само за да се нанижат на копията на фалангата като хималайска мечка на иглите на бодливец. Огромните им загуби се дължаха не само на нашата усилена и точна стрелба с лъкове, балисти, „скорпиони“ и „диви осли“ от стените, но и на дяволските триноги, които защищаваха подстъпите. Това приспособление бе използувано тогава за пръв път срещу готите. Отбелязах вече, че нямаше майстори за изработването на нови градски порти, но военните налбанти работиха денонощно с помощта на всички повече или по-малко опитни в ковашкия занаят мъже, за да направят тези чугунени триноги. Всяка от тях се състои от четири яки шипа, дълги една стъпка и закрепени към метално кълбо по такъв начин, че върховете им остават на равни разстояния помежду си. Затова, както и да бъде хвърлено на земята, това приспособление винаги стъпва солидно на три от шиповете, а четвъртият стърчи застрашително нагоре. Дяволската тринога беше родова емблема на Велизарий и бе извезана със злато върху бялото знаме на личната му конница от слугините на господарката. Девизът гласеше: „Quocunque ieceris, stabit“ — тоест „Където и да го хвърлиш, пада на краката си“. Конниците не могат да минат през гъсто осеяно с тези триноги бойно поле, освен ако не слязат преди това от конете и не ги отстранят една по една; в противен случай конете се препъват в шиповете, падат и се набождат на тях.
Пет ескадрона атакуваха един след друг тази страшна преграда. Купчината трупове ставаше все по-висока, и скоро на всеки стърчащ шип имаше нанизан човек или кон. Така — както биха се изразили майсторите на реториката — мостът стана най-после проходим, благодарение на самата си непроходимост. Тежък бой се завърза при портата — в него сега се включи и готската пехота, а от страничните кули полетяха камъни, вряла вода и трупи. Нашите копиеносци, исаври, се биеха на смени, но във всяка смяна имаше само петдесет човека, докато готите налитаха със стотици, затова защитниците се намираха на границата на изтощението. Единствено окуражаващото присъствие на господарката и обещанието й да възнагради богато всеки оцелял в днешното сражение воин ги задържаше още на поста им. До пладне нашите балисти изчерпаха запасите си от стрели, а „дивите осли“ станаха на парчета. Грабнах един лък и установих, че не съм загубил напълно предишното си умение да стрелям, макар и мишците ми да не бяха силни.
Не бе дадена почивка за обед — хапнахме малко хляб и сирене, без да спираме боя, а робите разнасяха амфори с кисело вино. Следобед заваля силно, после го обърна на лапавица и тетивата на лъковете ни стана негодна за нищо. Дори войниците, които обикновено се бият с истинско удоволствие, започнаха да мърморят и да проклинат в своето отчаяние. Ала готите бяха подложени на още по-тежки изпитания. Подстъпите към портата станаха много хлъзгави и нашите копиеносци, на които господарката раздаде груби парцали да ги намотаят около краката си, имаха голямо предимство над противника — нападателите непрекъснато се хлъзгаха и залитаха на мокрите си кожени подметки.
Сражението завърши привечер, като готите бяха отблъснати при всяка една от портите. Те се оттеглиха за нощна почивка, а ние изпратихме групи работници с факли извън градските стени да събират стрели за лъковете и балистите — плащаше им се за всеки вързоп от петдесет парчета; самите ние се хванахме да разчистим мостовете — освобождавахме потъналите в кръв триноги от мъртвите тела, от които сваляхме златните огърлици, пръстените и ризниците.
Крал Тотила ни нападна повторно малко след зазоряване; пак настъпи същата ужасна сеч и отново успяхме да удържим всички мостове. С втората си стрела успях да поваля един гот — уцелих го в лицето от близко разстояние. Врагът се оттегли по пладне, преследван от два ескадрона гвардейци при Порта Пренестина, но успя да се прегрупира на една миля от стената. Цялата ни конница бе изпратена на помощ на тези ескадрони. В последвалата схватка лъкът и стрелата отново удържаха връх над копието. Петнайсет хиляди готи паднаха убити през тези два дни, а много повече бяха отнесени с тежки рани. Бойното поле бе осеяно и с двайсет хиляди конски трупа. Нашите загуби възлизаха всичко на четиристотин и петдесет души, двеста от които загинаха при конния бой.
Няколко дни по-късно готите се върнаха за трето нападение, но с такова явно нежелание, че Велизарий — който според мен умееше по-добре от всички пълководци преди него да прецени кога точно да премине от защита в нападение — сам излезе насреща им с цялата си конница. Разказват, че когато бил на четвърт миля от неприятеля, Велизарий се прицелил с най-дългобойния си лък в готския знаменосец, яздещ пред техните редици. Вятърът духал в същата посока, иначе това попадение би било невъзможно: падайки от голяма височина, стрелата улучила знаменосеца в слабините и го приковала към седлото, а конят, убоден от стрелата, се изправил на задните си крака и хвърлил ездача. Други, може би от завист към подвизите на Велизарий, твърдят, че стрелата излетяла от лъка не на Велизарий, а на Сисифрид, оцелелия при разгрома на Исак конник, но ако те са прави, тогава Сисифрид е направил нещо изключително, далеч надхвърлящо обичайните му способности. Най-вероятно стрелата е била на Велизарий, въпреки че и Сисифрид може да се е целил едновременно с него в знаменосеца.
Знамето на крал Тотила се повалило в праха, а това е най-лошата възможна поличба. Нашият челен ескадрон веднага се хвърлил да го грабне, стреляйки в движение, и за знамето се завързала ожесточена битка. Двама готски копиеносци дърпали от единия край, а двама гвардейци от личната конница — от другия. Един техен стотник отсякъл дръжката с един удар на меча си и нашите трябвало да се задоволят с останалия в ръцете им край. Същият стотник отрязал лявата ръка на знаменосеца до лакътя, защото на китката му имало златна гривна, обсипана с рубини и смарагди, която той не искал да остави в наши ръце. След това готите отстъпили и при преследването загубили още три хиляди души. Когато Велизарий се върна вечерта, имаше достатъчно коне за всичките си тракийци и всеки от тях можеше най-сетне да облече ризница. Нашите загуби възлизаха само на девет човека.
Тотила вдигна обсадата на другия ден и се оттегли към Тибур, след като разруши всички мостове на Тибър северно от Рим, с изключение на Милвийския, който бе вече завзет от Велизарий. Тотила бил принуден да понесе яростните упреци на оцелелите благородници от неговото обкръжение, че е бил подведен от писмото на Велизарий да пощади Рим от пълно разрушение. Ако бил изпълнил първоначалната си заплаха да изравни целия град със земята, казвали те, войната нямало да вземе такъв лош обрат за готите. Но когато пристигнал в Тибур, той ги запитал: „Ами ако и Тибур беше изравнен със земята? Хайде, хайде, благородни воини, пропускът в Рим — ако това наистина е пропуск — е ваш! Защото аз възложих на всеки от вас да срине част от защитната стена на Рим, но ви домързя и не свършихте работата си докрай. За щастие същото нещо сте сторили и тук, така че заслугата за бързото възстановяване на стените на Тибур ще бъде ваша, както и вината за провала в Рим. А сега на работа, и нека потомството възхвали един ден вашето име!“
Този път Велизарий успя да намери майстори за направата на нови порти. Скоро работата бе свършена и портите бяха поставени по местата им. Преди края на февруари той можа да изпрати връзка ключове на Юстиниан в Константинопол и в замяна поиска подкрепления, с чиято помощ да възвърне на империята цяла Италия, и пари, за да заплати на предвожданите от него войски. „Който дава навреме, дава двойно — писа Велизарий, — и аз се надявам да се отплатя твърде скоро с личната особа и съкровищата на още един пленен крал.“
Той писа не един път, а три пъти, а и господарката писа на Теодора. Не получиха нито отговор, нито подкрепления. Като остави необходимите гарнизони в Остия и Цертумцеле, Велизарий почувствува по-остро от всякога липсата на достатъчно войска и вече плащаше не само на личната си конница, но и на редовната армия от собствения си джоб. Беше невъзможно, макар че опита и това, да обложи дори с минимален данък обеднелите италийци. Те нямаха нито пари, нито нещо друго, което да може да се размени срещу пари.
Най-после Юстиниан отговори, че е изпратил многочислена войска в Италия под предводителството на Валериан. Заповядваше на Велизарий и на Йоан Кървавия (които не се бяха срещали от три години) да се помирят. Искаше от тях да обединят силите си в Тарент, където подкрепленията трябвало вече да са пристигнали.
Валериан остана обаче месеци наред на другия бряг на Адриатическо море, като отдели само триста човека за служба в Италия. Вината не беше негова: Илирия бе станала отново обект на грабителски нападения — този път не от българи, а от славяни, нахлули на огромни, недисциплинирани пълчища, а Валериан имал нареждане да не напуска Дирахий, преди да е отминала опасността. Военачалникът на имперските войски в Илирия не смеел да поеме риска от едно сражение със славянските орди и вместо това ги следвал по петите от място на място. Предпазливостта му се дължала на бунтарското настроение на войниците, които не били получавали заплата от няколко месеца и като компенсация грабели ограбените вече села. Целият диоцез изпаднал в положението, описано някога от юдейския пророк Йоил: „Каквото остана от гъсеници, изядоха скакалци; каквото остана от скакалци, изядоха червеи; а що остана от червеи, доядоха бръмбари.“
Ние не знаехме нищо за това нахлуване на славяните, нито за забавянето на Валериан и отплавахме за Тарент с радостно сърце. С нас бяха всички войници, които можехме да си позволим да отделим от гарнизоните — някакви си седемстотин конници и двеста пехотинци. Аз от своя страна не съжалявах, че се разделям с Рим. Когато напуснахме пристанището в началото на юни и се понесохме под напора на попътния вятър към Месанския пролив, всички ние се надявахме на скорошно и триумфално завръщане в Константинопол. След като минахме през пролива, нашите платноходи трябваше да бъдат теглени от галерите, за да преодолеят насрещния вятър при „подметката на ботуша“, както наричат обикновено тази част на Италия заради формата й върху картата. Бяхме взели курс към Тарент, който е разположен в основата на високия ток на ботуша. Но за да продължим това образно сравнение — не бяхме още отминали палеца, когато ни връхлетя страхотна буря от североизток, така че бяхме принудени да потърсим убежище в Котрона — единственото сигурно пристанище на стотина мили наоколо. Отначало нашето положение изглеждаше доста опасно: малобройна войска, неукрепен град, недалеч от готската армия, недостиг на брашно, нестихващ бурен вятър от североизток. Велизарий успя да склони работоспособните жители на града, мъже и жени, да помогнат на нашите пехотинци да заобиколят Котрона с ограда от колове и ров, а седемстотинте конници изпрати да защищават две тесни клисури в планинските вериги при свода на ходилото, които пазят пътя към Котрона. Но колкото повече оглеждаше местността, толкова повече я харесваше. Тя беше богата на пасища и гъмжеше от добитък. Велизарий подчерта пред своите военачалници, че планините я превръщат в естествена крепост, много по-подходяща за организиране на обединените войски от Тарент. „Щастлив вятър ни довея тук — каза им той. — Ето къде ще бъде сборният пункт на армиите.“
Тогава, докато ръководеше подсилването на защитното ограждение с камъни и строежа на кулите, очаквайки все още смяна на вятъра, го сполетя беда. Едва стигнали до планинските проходи, които им бе наредено да завладеят, неговите седемстотин конници видели многобройна част от копиеносците на крал Тотила. Готите отивали да обсаждат Росано, един крайбрежен град, разположен между Котрона и Тарент. Именно в Росано Йоан Кървавия бе събрал цялата си плячка от последните три години, а и мнозина италийски благородници бяха потърсили убежище там. Нашите направили засада и разгромили копиеносците, като убили двеста от тях. Но тази победа им вдъхнала погрешно чувство на сигурност, а го нямало и зоркото око на Велизарий, затова те пренебрегнали задълженията си и не поставили стража в проходите, изпълнени с презрение към неприятеля. Прекарвали времето си, пръснати на малки групи, в коситба, в игри или в лов. Един ден призори крал Тотила изведнъж се появил лично начело на три хиляди души телохранители и ги заварил напълно неподготвени. Те се били храбро, но положението им било безнадеждно. Готите на Тотила избили всички, с изключение на петдесет души, които успяха да се доберат до Котрона с печалната вест само няколко минути преди да пристигне самият Тотила. Укрепленията на града не бяха още готови, защото работата бе замислена в голям мащаб, и Велизарий нямаше друг избор, освен да се качи незабавно на корабите с двестате пехотинци и петдесетте оцелели конници. Котрона бе оставена в ръцете на Тотила. Бурният вятър, забавил пътуването ни до Тарент, продължаваше да духа и само за един ден ни докара до Месана в Сицилия, отстояща на сто мили разстояние.
Не остава още много да се разкаже за последната кампания на Велизарий в Италия. Той изтегли две хиляди души от гарнизоните в Сицилия и ги натовари на корабите за Отранто, където стигна без по-нататъшни произшествия. „Голямата войска“, обещана от Юстиниан пристигна по същото време там от Спалатум под командата на Валериан заедно с друга „голяма войска“ направо от Константинопол, с която въпросът трябваше, предполагам, да се смята за приключен. Обединените ни сили възлизаха едва на три хиляда човека, при това повечето от тях необучени новобранци. Велизарий каза на господарката: — Мила моя, тази войска е като три капки вода на езика на умиращ от жажда човек. Искам да ти призная, че моите средства са изчерпани. Изразходвах вече за тази война цялото си лично богатство, с изключение на няколко хиляди номизми, заложих половината си имущество в Константинопол и направо продадох владенията си в Чермен и Адрианопол. Имам да вземам много пари, които не мога да събера. Ето например случая (от срам скрих тази работа от тебе) с Херодиан, предвождал войските при Сполетий преди две години. Той взе на заем от мен петдесет хиляди златни номизми за срок от три месеца без лихва, като обясни — това впрочем бе самата истина, — че е получил голямо наследство от един чичо и че имал нужда от парите, за да може да даде заплата и храна на своите войски. Когато след изтичането на шест месеца поисках да ми върне парите, тъй като бях научил, че сумата от наследството му е била вече изпратена в Равена, той най-безочливо ме заплаши, че ако продължавам да го тормозя по такъв варварски начин, щял да продаде Сполетий на готите и да ми плати с получените пари. Когато го упрекнах за този му отговор, Херодиан наистина продаде Сполетий и се присъедини към свитата на Тотила. Сега той има моите пари, полученото наследство и наградата за предаването на Сполетий, а аз нямам нищо. Самият василевс ми дължи огромна сума за авансовите плащания на войниците от негово име. Но за това не се оплаквам — посветил съм живота си в служба на императора и за мен е чест да бъда негов заемодавец. Никоя война обаче не може да бъде водена без хора и без пари.
— Пусни ме да отида лично в Константинопол, скъпи ми съпруже — отвърна господарката. — Ще уговоря императрицата да убеди василевса, че трябва или да изпрати многобройна войска и достатъчно пари за завоюването на Италия, или да изостави този диоцез на готите. Можеш да бъдеш сигурен, любов моя, че ще се заема с този въпрос, без да губя нито минутка.
И така, тя тръгна, като взе и мен на кораба; беше средата на юли. Пътуването продължи дълго поради насрещните ветрове. Плавахме покрай гръцкия бряг и бяхме току-що отминали остров Саламис[2], когато срещу нас откъм десния борд се зададе, тласкан от поривите на вятъра, един кораб от Тесалоника. Намирах се близо до носа и извиках на латински:
— Имате ли добра вест за нас, моряци?
Носи нещастие, ако в морето се зададе въпрос за друга вест освен добра.
Помощник-капитанът на кораба се провикна в отговор:
— Вестта е наистина добра. Чудовището е мъртво.
— Кое чудовище, добри човече? — извиках аз.
До мен долетя неразбираем вик. Корабът се отдалечаваше бързо, но аз повторих с още по-висок глас:
— Кое чудовище?
Един от моряците сви ръцете си на фуния и изрева в свирещия вятър:
— Perierunt ambo! — което ще рече „и двете са мъртви“.
И до нас се донесе гръмогласен смях, но това беше всичко.
Отгатнахме правилно името на едното от двете чудовища, това на кита Порфирий, но за другото се правеха най-различни предположения. Значи Порфирий бе намерил най-сетне гибелта си! Разказът, който чухме в следващото пристанище, беше доста невероятен. Всички знаехме, че поради тясното си гърло Порфирий се хранеше само с дребни животинки, а сега твърдяха, че бил преследвал едно стадо делфини до плитчините при устието на река Сангарий (която се влива в Черно море на около сто мили източно от Босфора), където погълнал около дузина и предъвквал костите им, когато най-неочаквано заседнал в една плитчина недалеч от брега. В действителност според мен Порфирий и делфините са преследвали голямо ято дребна риба и китът е бил подмамен в плитки води от делфините. Така или иначе, рибарите от околността надошли с лодките си и нападнали Порфирий с брадви и лодкарски куки. Той бил така здраво заседнал в тинята, че не могъл да измъкне опашката си и да им види сметката. Техните оръжия се оказали обаче безсилни срещу него, затова го омотали с дебели въжета, закачили един скрипец на някакво голямо дърво до брега и го издърпали на сушата. После извикали войниците от един съседен пост и те го довършили с дългите си копия. Порфирий бил дълъг четирийсет и пет стъпки и широк в най-дебелата си част петнайсет. Той осигурил прехраната на целия район за месеци наред — месото, което не успели да изядат прясно, било опушено и осолено. В месестата част на главата му — всъщност на главата й, защото Порфирий се оказал самка, намерили забита дълга стрела с бели пера, без съмнение същата, която бе изстрелял някога Велизарий, но в гърлото й нямало и следа от боядисано в синьо копие.
Другото чудовище, за което бе споменал морякът, съвсем не бе чудовище за господарката. Вестта не само не беше добра — това бе всъщност най-лошата вест, която можехме да получим от столицата: умряла беше Теодора. Язвата, появила се внезапно на гърдата й, се разпространила много бързо по цялото й тяло и тя умряла, запазвайки присъствие на духа, след неколкоседмично боледуване и мъчителни болки.
Нашата скръб бе примесена с удивление. Спомнихме си, че първата поява на кита в проливите бе съвпаднала с деня, в който Теодора пристигна за пръв път в столицата с баща си Акакий, а сега и двамата бяха умрели в един и същи час; освен това в същия ден, когато Велизарий и опълчението на сините бяха преследвали и ранили Порфирий, Теодора получи страхотно главоболие, което не бе престанало да я измъчва оттогава. Не беше ли Порфирий нейният зъл дух?
Господарката Антонина веднага си сложи траур за Теодора и принесе в жертва един черен овен, отправяйки езически молитви за душата й. Тя каза: „Християнският бог е бил вече умилостивен с многобройни литургии, ала Теодора почиташе тайно и старите богове.“
Все пак ние продължихме пътуването си, понеже господарката смяташе, че след като е стигнала дотук, би трябвало да направи поне опит да вразуми Юстиниан във връзка с войната в Италия.
Господарката завари императора далеч не опечален от смъртта на Теодора, а весел като малко момче, чиято дойка или майка се е разболяла ненадейно и го е оставила да върши каквото си поиска. Той отстрани от заеманите постове всички свещеници с монофизитски уклони, покровителствувани дотогава от Теодора. Освен това, макар и вече на шейсет и пет години, Юстиниан се отдаде на безогледен разврат, решен да навакса всички години на въздържание под зоркото око на Теодора. Мъжката му сила не го остави още цели петнайсет години. Негови хора непрекъснато претърсваха пазарите на роби за красиви момичета, но той не пощади и дъщерите на много от придворните дами на Теодора. На внучката на сияйната Хрисомало, която приемала с отвращение ласките му, василевсът любезно заявявал: „Баба ти беше същата, миличка, но изпълняваше всичките ми желания, защото знаеше, че това е нейно задължение!“
Провъзгласи се за единствен наследник на Теодора, като отмени всички клаузи на завещанието й, в това число една наистина много щедра сума за господарката и пет хиляди номизми за моя милост, споменати много великодушно в този документ.
При аудиенцията, която даде на господарката веднага след нейното пристигане, тя му обрисува много ясно и точно положението на нещата в Италия. Той слушаше със сериозно изражение. Когато обаче научи, че Велизарий е останал само със сто и петдесет души от личната си конница в Отранто (сто други защищаваха Росано, а останалите бяха или убити, или пък изобщо не напуснаха областта на Рим) и че отново е беден, този зъл монарх не можа да скрие своето задоволство.
— Значи непобедимият Велизарий призна най-сетне, че е загубил, а? — каза той на господарката. — Но не, ние не можем да му върнем парите, които той така глупаво пръсна в тази смешна война! Наистина, какъв малодушен начин за водене на бойни действия — непрекъснато сноване от едно пристанище до друго, криене зад крепостните зидове, бягство от сражение! Какво ще кажеш, а Нарзес? Той трябваше да се поучи от нашия храбър Йоан, който не се страхува от нищо. По никакъв начин не можем да му изпратим нито повече хора, нито повече пари. Благородният Велизарий вика като четирите дъщери на пиявицата, споменати, от цар Соломон: „Давай, давай!“ Соломон, нека ви напомним, е смятал четири неща за вечно ненаситни: преизподнята, похотливостта на безплодната утроба, песъчливата земя и огънят. Ако древният мъдрец бе още жив, той сигурно щеше да добави името на сияйния Велизарий като пети ненаситник!
Господарката го изчака, да свърши, и спокойно каза:
— Ами Италия, твоя милост? Готов ли си да изгубиш суверенитета си над Италия?
— Съвсем не, сияйна патрицианке — отвърна той, — и именно затова ние ще повикаме сега обратно твоя съпруг оттам и ще назначим на негово, място някой по-способен пълководец. Не искаме обаче да унизяваме добрия човечец, ето защо ще бъдем внимателни, и ще му пишем, че се нуждаем отново от неговите услуги срещу персите, които продължават да ни оспорват владението върху Колхида.
Господарката направи поклон.
— Както повели, твоя светлост. Моля те, прати веднага съобщението за неговото отзоваване. Няма никакво съмнение, че твоят велик шамбелан, храбрият Нарзес, ще се справи успешно със задачата, която се оказа не по силите на моя Велизарий.
Юстиниан отговори, пренебрегвайки иронията:
— Ние ще разгледаме най-внимателно твоето предложение.
Той поиска пергамент и мастило и сякаш се готвеше да подпише отзоваването на място, но изведнъж отпусна подаденото му паче перо, обагрено в пурпур.
— Полека, полека! — каза той. — Имаме първо едно желание към теб, сияйна патрицианке.
— Ако то е по силите ми, ще го изпълня — отвърна господарката.
Императорът се усмихна лукаво:
— Искаме от теб да подпишеш документ, с който се скъсва годежът между дъщеря ти Йоанина и Анастасий, племенника на покойната императрица!
Господарката Антонина размисли бързо. Тя не виждаше причина да откаже това негово искане, тъй като след смъртта на Теодора Анастасий бе загубил всякакво влияние. Може би Юстиниан възнамеряваше да омъжи момичето за един от своите племенници или братови внуци — например за сина на Герман, Юстин, — с надеждата то да донесе добра зестра.
— За мен и моя съпруг е удоволствие да изпълним всяко желание на твоя светлост — отвърна господарката.
Когато подписа представения й незабавно документ, някой — мисля, че това беше младият Юстин — се изкиска сподавено. Хихикането се разпространи и между околните. Юстиниан се огледа насърчително и започна да се подсмива и да се върти на трона си. Скоро цялата зала за аудиенции се изпълни с гръмък смях. Господарката бе смутена, ядосана и озадачена. Тя направи още един поклон и се оттегли.
Всъщност Антонина се оказа най-жестоко измамена. Не знаеше абсолютно нищо за станалото с нейната жизнерадостна дъщеря Йоанина по време на отсъствието й от столицата. Йоанина, ненавършила още петнайсет години, отдавна бе вкусила от сладостите на първата брачна нощ, макар че сватбата й бе отложена до идването на нейните родители. Със съгласието на Теодора тя бе живяла до неотдавна в предоставените им дворцови покои със същия този Анастасий Дългокракия, в когото беше много влюбена, сякаш му принадлежеше вече като истинска съпруга. След смъртта на Теодора в двореца били възстановени обичайните християнски нрави и Йоанина трябвало да се оттегли в собствената си стая. Но въпреки че Юстиниан не би одобрил женитбата на един патриций с жена, която без съмнение е загубила своята девственост, Анастасий имал намерение да спази договора, тъй като обичал горкото момиче. Господарката обаче анулира безвъзвратно този договор и със своя подпис лиши, без да иска, Йоанина от всяка надежда да се омъжи някога за човек от същия ранг. Какво горчиво разочарование за господарката, а и за Велизарий, когато научи за станалото! Йоанина твърдеше, че Теодора я била вкарала насила в този грях, но той си даде сметка, че случаят съвсем не е такъв. Юстиниан нескрито ликуваше от своя съвсем не царствен триумф. Останала неомъжена, Йоанина надяна власеницата на покаянието и отиде в манастир, защото не можа да понесе срама за себе си и за своите родители.
Междувременно Велизарий организирал малобройната си войска, към която Йоан Кървавия присъединил и своята, сведена сега до хиляда леки конници. Те отплавали от Отранто и се отправили да помогнат на обсадения Росано, но ураган пръснал флотата и потопил няколко кораба. Няколко дни по-късно останалите се събрали при Котрона и още веднъж поели курс към Росано, който били отминали поради бурята. Този път обаче крал Тотила ги очаквал там, решен да предотврати стъпването им на брега. На тесния бряг били наредени в плътен боен строй неговите лични гвардейци; стрелците също били заели удобни позиции, така че всеки опит за слизане на брега щял да се равнява на самоубийство. Негостоприемното крайбрежие не предлагало други места за слизане на сушата. С болка в сърцето Велизарий отстъпил обратно към Котрона и оставил гарнизона да избира между смъртта и предаването. Към него спадаха и сто човека от храбрите му тракийски гвардейци.
Бил свикан военен съвет, който взел решение Йоан Кървавия и Валериан да нападнат с конницата съобщителните линии на Тотила, а Велизарий да се завърне в Рим, където да усили укрепленията и да вдъхне смелост на гарнизона. Войната все още не била загубена.
Точно тогава обаче пристигнало писмото от Константинопол. Веднага щом новината за отзоваването на Велизарий стигнала до Росано, градът се предал. Не след дълго вдигнала бяло знаме и Перузия, В Рим вестта също предизвикала неблагоприятни последици. Войниците в града вече се бунтували и убили новия си предводител, задето продавал на високи цени военните запаси на цивилни лица, но дисциплината била възстановена под командата на Диоген, един от малкото оцелели ветерани на Велизарий. Диоген се подготвил за очакваната обсада, като засял с пшеница всички градини и паркове и всички пустеещи земи в града. Въпреки че завърналият се от Росано крал Тотила завзел пристанището на Рим и по този начин прекъснал връзката му с морето, всички опити да щурмува градските стени оставали напразни. Това бе третата обсада на Диоген в Рим и той знаеше много добре как трябва да се отбранява. Но изходът този път бил предопределен, защото войниците от гарнизона загубили всяка надежда да получат помощ, когато научили, че Велизарий си отива.
Недоволството обхванало дори хората от личната му конница, които се оплаквали, че са били наети да служат славно под предводителството на Велизарий, а не да гният без заплата, без храна и без водач в опустошения Рим. Но не те, а една група исаври продали отново града на Тотила и градът сменил своите господари за четвърти път през последните няколко години. Отстъпващият гарнизон попаднал на засада и само стотина души се добрали благополучно до Цертумцеле, последната западна крепост на империята, чиято команда била поета от ранения Диоген. Все пак неголям брой ветерани от личната конница продължавали да бранят мавзолея на Адриан, отблъсквайки всички атаки, докато, много дни по-късно, не се предали и те, погнусени от необходимостта да ядат конско месо, но издействували предаването да стане с военни почести.
След това крал Тотила нахлул в Сицилия. Нашите войски се затворили в морските пристанища и го оставили да вилнее из цялата територия на острова. Италия бе изоставена в ръцете на готите — с изключение на някоя и друга малка крепост тук и там, и на Равена.
Когато Велизарий се завърна в Константинопол, Юстиниан му отправи първо най-долни обвинения, а после — каква нетърпима обида! — великодушно му прости. Велизарий съзнаваше, че е направил много повече, отколкото би могъл да очаква от един поданик най-алчният и най-капризен монарх, но единственият му отговор беше, че остава винаги верен слуга на императора. Неговата преданост и гордост не му позволяваха да отвърне по друг начин.
Освен това се оказа, че присъствието му в престолния град не е съвсем безопасно. В ход беше дворцов заговор, оглавен от един храбър и отмъстителен арменски пълководец, на име Артабан, който имаше за цел да убие императора и да постави на трона неговия племенник Герман, към когото той се бе отнесъл много лошо. Покушението бе отложено с няколко дни, за да се изчака връщането на Велизарий. Не че Артабан и неговите съзаклятници (към които се числеше и Марцел, началникът на дворцовата стража) разчитаха на съдействие от страна на Велизарий — познавайки добре неговата непоколебима вярност към престола, те решили, че ще е по-сигурно да убият и него. Нападателите му трябвало да го причакат в покрайнините, когато отива да поднесе своите почитания в двореца. Когато Герман бил поставен в течение на заговора, той привидно се съгласил, но побързал да уведоми Юстиниан, тъй като бил ужасен от този позорен план. Заговорниците бяха задържани в деня на пристигането на Велизарий, така че той стигна до двореца невредим.
В последна сметка Юстиниан прости на съзаклятниците.
Сияйният Велизарий бе станал вече бедняк и не можеше да си позволи да наеме войници за лична охрана. За всичко зависеше от господарката Антонина, дори за всекидневните си разходи. Но той не изпитваше фалшив срам от това, че трябва да бъде издържан от нея, като казваше: „Ние сме не само мъж и жена, но и стари бойни другари, чиито кесии са общи.“ Тя прибягна до скритите си парични резерви и откупи заложеното му имение. Двамата живееха мирно и тихо в една къща недалеч от арката на Хонорий, в западната част на Говежди площад. (Именно по тази арка са поставени бронзови изображения на някои вредни насекоми — говори се, че прочутият маг Аполоний Тиански ги сложил там като талисмани, предпазващи от различни болести.)
Юстиниан не изпрати Велизарий да воюва в Колхида, а предпочете да го държи без работа в столицата. Той му даде отново старата титла — главнокомандуващ на Източните армии, назначи го и за началник на императорската стража, но не му позволи да вземе каквото и да било участие във военните работи, нито потърси някога съвета му.
Богословските памфлети на Юстиниан не му донесоха много слава, а свиканият от него събор на всички епископи на християнския свят (сто и осемдесет или повече) не донесе голяма слава на църквата. Служейки си със заплахи, той принуди събора да анатемоса някои произведения, ненавиждани от монофизитите, към чието благоволение сега се домогваше, но тези еретици не проявиха благодарност, не се върнаха към лоното на православието и предпочетоха упорито да останат извън него. Нещо повече, папа Вигилий даде израз на категоричното си несъгласие със своите събратя и с императора във връзка с произнесената анатема и положи всички усилия да не се обвърже с нея. Накрая, уплашен за живота си, той потърси убежище в църквата „Апостол Петър“ в Константинопол и едва след големи протакания и извъртания се съгласи — тъй като мъченичеството не беше в кръвта му — да одобри постулатите на събора. При завръщането си в Италия той бе изправен пред схизма, понеже духовниците от западната църква почти без изключение гледаха на анатемосаните творби като на непогрешима доктрина. Ала всички епископи, чиито епархии се намираха под военния контрол на Константинопол — преди всичко тези в Африка и Илирия, — бяха принудени да се подчинят под заплахата да бъдат отстранени от постовете си и хвърлени в тъмница. Обаче пастирите на епархии в Италия, Сицилия, Галия и Испания останаха упорито на предишните си становища.
Епископите на Запада, макар и да ненавиждаха Теодора заради нейния монофизитизъм, съжаляваха горчиво за смъртта й. Те казваха: „Ако беше още жива, тя щеше да осмее богословските претенции на василевса и съборът нямаше изобщо да бъде свикан.“