Робърт Грейвс
Велизарий (22)

Глава двадесет и първа
Изгнание в Италия

А сега трябва да разкажа за петте години на безспорно най-неблагодарната военна кампания, предприета някога от знаменит пълководец. Разочарованието ни потиска не само когато го изживяваме, но и когато говорим за него. Затова ще бъда кратък и ще напиша само толкова за този последен поход на Велизарий в Запада, колкото да докажа, че смелостта, съобразителността и енергичността му бяха останали незасегнати от трийсет години почти непрекъснато воюване и че той направи всичко каквото можеше да се очаква от него, ако не и повече.

Сигурно си спомняте, че готската корона украсяваше вече главата на един млад благородник на име Тотила, който в началото имаше под своя команда не повече от хиляда копия и владееше само един що-годе силен укрепен град — Павия. Но той беше първият способен монарх на готите след смъртта на Теодорих. Поради раздорите и бездействието на единайсетте императорски пълководци той успя да увеличи броя на хората си до пет хиляди и да ги организира в добре въоръжена войска. Същата година, в която Велизарий се скара с господарката в Дара, Йоан Кървавия, Бесас и останалите бяха получили заповед от Юстиниан да „смажат последните остатъци от готите“, но императорът не искаше да повери върховното командуване на нито един от тях. Те имаха на разположение дванайсет хиляди души, в това число и гарнизона на Сисавран, взет в плен от Велизарий и пристигнал неотдавна от Изтока. Главно поради разногласията им във връзка със справедливото разпределение на очакваната плячка те бяха безславно победени от Тотила при Фавенция, давайки хиляди убити и пленени, като при това — нечуван позор! — всички знамена бяха изоставени, макар че пълководците успяха да се спасят до един. Единствен персийският ескадрон се би смело и затова понесе най-тежките загуби. Накрая всеки от единайсетте пълководци поведе оцелелите си хора зад стените на собствената си крепост, така че цяла Италия можеше да бъде спокойно завзета от войската на Тотила.

Йоан Кървавия поведе отново на бой получените от Равена подкрепления. Макар и все още с по-малочислена войска, Тотила разби Йоан Кървавия в сражение недалеч от Флоренция и не само уби и рани много от неговите хора, но и успя да убеди голяма част от тях да преминат на страната на готите. Александър (Ножицата) бе довел войниците в Италия до крайно ниско състояние на духа, крадейки от техните възнаграждения и дажби. Никой войник не би се сражавал дълго време без заплата и прилична храна, освен ако не защищава собствения си дом и не се намира под предводителството на смел пълководец. А и когато сред командирите цари несъгласие, какъвто беше случаят, редовите войници скоро разбират това и загубват доверие в началниците си. Преминалите на страната на Тотила се поставяха под закрилата на един крал, който държеше на дадената дума — храбър, енергичен, великодушен предводител, който не споделяше върховното командуване със съперници.

Идната пролет, същата, през която Велизарий бе изпратен срещу цар Хосроу в Сирия, Тотила остави императорските пълководци да се крият в своите крепости в Североизточна Италия и се отправи към почти незащитения Юг. Прегази го с лекота, като завзе крепостите Беневентум, където разруши укрепленията, и Кума, където намери големи съкровища, и не след дълго започна обсадата на Неапол.

В Равена Йоан Кървавия писа от името на всички пълководци до Юстиниан с молба да прати подкрепления. Юстиниан реагира с неочаквана бързина и изпрати един сенатор, Максимин, начело на голяма флота и на всички войници, които можаха да бъдат събрани от учебните лагери и гарнизонните градове на Изтока. Максимин бе назначен за главнокомандуващ на войските в Италия. Той бе страхливец и нямаше никаква бойна закалка. По-голямата част от времето си прекарваше в пост и молитви. Юстиниан никак не обичаше да поверява големи армии в ръцете на видни пълководци от страх да не му изменят. Той, изглежда смяташе, че победите се печелят на колене, а не на седлото.

Експедицията завърши катастрофално, както и можеше да се очаква. Първо, Максимин се задържа месеци наред в Гърция, като изпрати напред един от своите военачалници с известен брой продоволствени кораби, но с недостатъчна за освобождението на Неапол войска. Конницата на Тотила изненадала тази малка флота, когато екипажите слезли непредпазливо на брега при Салернум да се запасят с вода и да се поразтъпчат, и взела почти всички в плен. Тогава Максимин отплава за Сиракуза в Сицилия, откъдето изпрати останалите войници и останалите кораби пак на помощ на Неапол. Бе вече ноември, твърде късна есен за безопасни плавания. Силен северозападен вятър настигнал експедицията недалеч от Неапол и изтласкал корабите на брега — разбира се, точно на онзи бряг, където крал Тотила се бил разположил на стан със своите готи. Стотици воини, успели да се спасят от яростта на вълните, били натикани обратно в морето от безмилостните готи, които не желаели да се обременяват с пленници. Ромейският военачалник, предвождащ експедицията, бил обаче пощаден. Сложили му един оглавник и го накарали да отиде в Неапол и да прикани жителите му да се предадат, тъй като не можели вече да разчитат на помощ и били застрашени от гладна смърт. Тотила обещал да пощади живота им.

И Неапол не закъснял да се предаде. Когато видял до какво изтощение са стигнали жителите му, Тотила проявил човечност и разбиране, твърде рядко срещани у един варварин. Той се погрижил да не натъпчат изведнъж празните си стомаси и да умрат, като постепенно възстановявал силите им чрез равномерно увеличаване на дажбите. Не прибягнал до отмъщение и дори пуснал гарнизона с военни почести, като снабдил войниците и с товарни животни, за да могат да стигнат до Рим. Освен това, за пример на собствените си хора и за насърчение на местното население, той екзекутирал един готски войник за изнасилване на италийска девойка, на която подарил за зестра цялото имущество на провинилия се. Тотила наредил обаче да бъдат сринати защитните стени на Неапол, така че дори и да бъде върнат, градът никога вече да не може да послужи като база за военни действия, насочени срещу готите.

Крал Тотила възнамерявал да се отправи след това към Рим, чийто гарнизон се намираше под командата на Йоан Кървавия, и да го превземе, защото гражданите симпатизирали на готите и щели да го посрещнат с добре дошъл. Но по това време чумата бе стигнала вече до Италия и по улиците на Рим навсякъде се търкаляли непогребани трупове. Тотила побързал да избяга от заразата. Част от войската му била изпратена да обсади Отранто, а той самият започнал, начело на останалата армия, обсада на Ауксимум и Тибур. Тибур бил превзет поради предателство и по този начин били прекъснати транспортните връзки между Рим и Етрурия, осигуряващи снабдяването с провизии на жителите на Рим. Колкото повече се разпадали имперските войски, толкова повече укрепвали силите на Тотила. Заплащането на ромейските войници зависеше от постъпленията от Италия — пари не можели вече да се намерят, понеже готите владеели почти всички земеделски области, а боеспособността на ромеите се определяше до голяма степен от получаваното възнаграждение.

Такова беше положението на нещата в Италия, когато Велизарий ни доведе от Константинопол. Преди това той мина през Тракия с четиристотинте си гвардейци, за да попълни войската си с нови набори. За пръв път от много години насам посети Чермен, своето родно място, и Адрианопол, където бе започнал военното си поприще. Земляците му го приветствуваха изключително радушно. Във всеки град, през който минаваше го очакваше тържествено посрещане: походът му се превърна едва ли не в царствено шествие. Четиристотинте катафракти, всички до един тракийци и герои от войните с готите, вандалите и персите, изглеждаха толкова внушителни и мъжествени със своите ризници и шлемове с бели пера, яздеха тъй уверено конете си и говореха с такова възхищение и любов за Велизарий, че най-малко четири хиляди новобранци се записаха под неговите знамена, хиляда и петстотин от които само от Адрианопол. В Тракия го наричаха „щастливеца Велизарий“ — освен че той самият никога не бе раняван, но и между неговите гвардейци, взели участие в толкова много славни сражения, имаше съвсем малко убити (поне докато служеха под неговата пряка команда), а мнозина бяха направили състояние. Велизарий се надяваше да намери тук оръжие и доспехи за новобранците, понеже в Адрианопол имаше немалко имперски оръжейни работилници, но отказаха да му ги дадат, независимо че бе готов да плати с чисто злато. Освен това българските хуни бяха обрали всички коне в Тракия по време на един неотдавнашен набег, с изключение на имперските стада, които бяха своевременно приютени зад стените на Тесалоника, така че остана и без коне. Нямаше оръжие, нямаше доспехи, нямаше и коне, а за да стане един новобранец добър конен боец, дори ако е свикнал със седлото, са необходими не по-малко от две години.

Отплавахме от Тракия, заобиколихме гръцкия бряг и хвърлихме котва в Спалатум, където се запасихме с провизии и намерихме оръжие, но не и брони за новобранците. От Спалатум Велизарий изпрати със задачата да освободи Отранто същия онзи Валентин, който бе предвождал градското опълчение в Нероновата равнина по време на отбраната на Рим; даде му две хиляди човека, повечето от тях необучени, и жито за една година. Валентин успя да освободи Отранто от обсадата в последния момент — гладът бе принудил гарнизона да вземе решение да се предаде на готите само четири дни по-късно. Велизарий не можеше да направи опит за слизане на брега в околностите на Рим, тъй като неприятелят охраняваше, с помощта на пленените кораби, цялото западно крайбрежие, затова ни поведе през Пола към Равена.

В Равена той призова местните готи да убедят своите съплеменници, сражаващи се на страната на крал Тотила, да си спомнят клетвата за вярност, дадена на императора. Но дори и името на Велизарий не бе в състояние да разколебае нито един от тях. С цел да си запази поне Емилия, той изпрати в тази област сто стари войници от своята лична гвардия, двеста от най-обещаващите новобранци, за които бе намерил коне и доспехи в Равена, и две хиляди души илирийска пехота. Столицата Болоня се предаде, но хранителните припаси бяха твърде оскъдни. Освен това илирите не бяха получавали възнаграждение от осемнайсет месеца и бяха крайно недоволни, че по време на техния престой в Италия е било допуснато българските хуни да нахлуят в Илирия и да отвлекат жените и децата им. Те заявиха внезапно, че се връщат в родината си, което и сториха, изоставяйки четиристотинте конници от личната гвардия да се оправят както могат. (Отначало Юстиниан се ядоса на илирите, но после им прости.) Така цяла Емилия попадна, в ръцете на неприятеля с изключение на крепостта Плаценция. Единствената сполука на експедицията беше успехът на конниците от личната гвардия, които предвождани от един тракиец на име Туримут, съумяха да си проправят път до Равена и да докарат оттам двеста коня и триста брони, принадлежали на убити от засада готи.

След това Велизарий изпрати Туримут в обсадения от крал Тотила Ауксимум начело на хиляда човека — всичко, което можеше да отдели. Туримут успял да се промъкне в града през линията на готите без загуби, но след този смел набег бързо си дал сметка, че неговите хиляда души не са равностоен противник на трийсетхилядната готска армия, набъбнала до тези размери благодарение на изменниците от ромейската поиска. На онова, което било останало от гарнизона, също не можел да разчита във военно отношение; Туримут говорил с началника и той се съгласил, че по-нататъшното присъствие на пристигналите подкрепления ще бъде по-скоро пречка, отколкото помощ, тъй като би означавало само повече гърла за хранене, и същата нощ нашата част се изтеглила от града. Готите били предупредени за намеренията на Туримут от един дезертьор и му устроили засада на четири мили от Ауксимум. Той загуби двеста души и всичките си товарни животни, останалите стигнаха благополучно до Ариминий.

Тотила бе разрушил укрепленията на всички превзети от него градове; Велизарий изпитваше нужда от по-добра база, отколкото представляваше Равена затова реши да укрепи отново Пизаурум, едно умбрийско пристанище между Ариминий и Ауксимум, където речната долина предлагаше добра паша за конете. Стените на Пизаурум бяха сринати наполовина и портите липсваха, но с обичайната си находчивост той изпрати свои хора да измерят широчината им и в Равена бяха изработени по мярка нови дъбови порти, обковани с желязо.

Туримут ги закара с кораби до Пизаурум и ги постави, а след това впрегна градското население да възстанови по-бързо стените. С него имаше три хиляди души, почти всички тракийски новобранци. Докато Тотила пристигне с войската си от Ауксимум, стените станаха достатъчно високи и можеха да бъдат отбранявани. Велизарий бе упражнявал усилено тези новобранци в стрелба с лък и те не се посрамиха. Смаян, Тотила отстъпи.

Велизарий изпрати на Юстиниан следното послание:

„Всемогъщи императоре,

Пристигнах в Италия без коне и без доспехи, понеже не можах да намеря такива в Тракия, а за да платя на тракийските новобранци, мога да разчитам единствено на личните си средства. Новият набор е малоброен, все още необучен, зле въоръжен и без коне. Редовната войска на Твое Величество и гражданското опълчение, които заварихме тук, не могат да се сравняват с неприятеля нито по брой, нито по мъжество. Крал Тотила владее цяла Италия — с изключение на няколко обсадени града, които не мога да освободя с наличните сили, — така че имперските данъци не могат да бъдат събирани. Дори войниците в Равена имат да вземат толкова много недобори от Твое Величество, че не мога по никакъв начин да ги заставя да се бият. Повече от половината преминаха вече към неприятеля.

Ако моето присъствие в Италия беше достатъчно, за да осигури победоносен завършек на войната, всичко щеше да бъде наред — разгласих за пристигането си с всички разполагаеми средства. Но нека Твое Величество има предвид, че пълководец без войска е като глава без тяло. Коленопреклонно предлагам да бъдат повикани от персийската граница и изпратени незабавно при мен хората от моята лична конница заедно с голяма част херулски или други хуни, ако Твое Величество реши, че е целесъобразно да им заплати значителна сума за техните услуги. Ако моята молба не бъде удовлетворена, едва ли нещо ще може да се направи от най-верния и покорен слуга на Твое Величество.

Велизарий, Началник на дворцовите конюшни, понастоящем Главнокомандуващ на императорските армии в Италия.“

Йоан Кървавия повери командуването на Рим на Бесас и се нае да предаде това писмо на Юстиниан в Константинопол, като настои пред него да ни помогне да излезем от отчаяното положение, в което се бяхме озовали. Йоан потегли в самия край на годината, лето господне 545-то. През това време Велизарий остана в Равена, където обучаваше новобранците с помощта на малкото коне, като им сменяше ездачите за упражненията. Войниците се научиха да боравят изкусно със своите лъкове, дълги и къси копия и мечове както спешени, така и на кон; понякога яхаха и дървени коне като малките деца.

Ауксимум бе заставен да се предаде на Тотила от глада, а след него паднаха Фирмум, Пиценум и Аскулум, намиращ се също в Пиценум. После дойде ред на Сполетий и Асизи в Етрурия. Единствена Перузия продължаваше да се държи, макар че Тотила съумя да организира убийството на Киприан, началника на гарнизона.

Йоан Кървавия не предал писмото на императора, пред когото говорил само с общи и неясни фрази. Той бил уморен от войната в Италия и не искал да замени толкова скоро удобствата на Константинопол, където бил добре посрещнат, с несгодите и опасностите на бойното поле. Посветил се изцяло на задачата да си намери високопоставена съпруга и успял да се ожени за дъщерята на Герман — сестра на младия Юстин и братова внучка на императора. (С тази си постъпка той си навлякъл неприязънта на императрица Теодора, която я приела като нечувана дързост, едва ли не като декларация за претенции към престола след смъртта на Юстиниан.)

Като не получи отговор, Велизарий писа повторно; той възпроизведе точно предишното си послание, добавяйки само новини за последните успехи на Тотила. Съобщи, че Рим, защищаван от трихилядния гарнизон на Бесас, е застрашен сега от глад (флотата на Тотила, използуваща като база Липарските острови, пресрещаше натоварените с жито кораби от Сицилия) и няма да издържи още много месеци. Плаценция, последната северна крепост, останала вярна на ромеите, не бе издържала на глада и се бе предала. Той добави (по внушение на господарката), че доколкото негово пресветло величество не изглежда обезпокоен от положението на нещата в Италия, изложено в изпратеното по Йоан писмо, и очевидно не би могъл да направи нещо за неговото подобряване, Велизарий ще се смята свободен да се оттегли със своята съпруга и личната си охрана в Дирахий на отсрещния бряг на Адриатическо море. Климатът там не действувал толкова отпускащо, колкото в Равена, а и връзката с Константинопол — в случай че императорът благоволи да му изпрати нови нареждания — била по-удобна. Братовият внук на императора, Юстин, щял да поеме командата на Равена.

Писмото беше напълно почтително и благоприлично по форма, но Юстиниан доловил в него скрит упрек и затова решил да не предприема нищо по въпроса, още повече, че Йоан Кървавия отричал да му е било поверявано преди това някакво писмо. Но заедно с второто послание на Велизарий господарката изпрати писмо до Теодора, в което подчертаваше, че Юстиниан трябва да избере едно от двете: или да задържи Италия, като плати дължимото на тамошните войници и изпрати подкрепления, или да изостави всякакви претенции за този диоцез. Теодора успя най-сетне да убеди Юстиниан да изтегли известен брой войници от персийската граница, където опасността от нахлуване изглеждаше отминала с идването на чумата, и да изпрати Нарзес в Крим със задача да наеме значителен брой херулски хуни за експедицията в Италия. Но докато тези подкрепления, предвождани от Йоан Кървавия, пристигнат в Дирахий, настъпи късна есен, а междувременно положението в Рим ставаше все по-неудържимо. Най-многото, което Велизарий успя да направи, бе да прати хиляда човека, половината от тях членове на личната му конница, да пресекат Италия и да се притекат на помощ на слабия гарнизон в пристанището на Рим — а то трябваше да бъде задържано на всяка цена, за да може императорската флота да освободи от обсадата древния град. Валентин бе поставен начело на този отряд с изричната заповед да избягва всяко сражение, в което би могъл да понесе тежки загуби. Той успя да се изплъзне от готите и стигна необезпокояван до местоназначението.

Папа Вигилий — същият, който наследи сваления Силверий — бе получил неотдавна нареждане да напусне Рим и да отиде в Сицилия, където да изчака, докато бъде повикан в Константинопол. Юстиниан (който искаше да бъде запомнен като Велики, наред с другите си качества и постижения и заради таланта си на богослов) работеше от известно време върху един трактат и искаше да получи одобрението на папа Вигилий за него. Той се бе натъкнал на интересен проблем в доктрината за връзката между първото и второто лице на Светата Троица и му се струвате уместно да го обсъди с папата, преди да продължи по-нататък. Основната идея на трактата беше да предложи компромис между тези, които вярваха в едната природа на Сина Божи, и онези, които вярваха, че той има две природи. По този начин голям брой еретици можеха да бъдат върнати в лоното на православието. Ще ви свестя подробностите на тази дискусия. Папа Вигилий не искаше да приеме сериозно богословската доктрина на императора, която беше объркана и противоречива, но не можеше да си позволи и да го обиди. Много повече го тревожеше един получен от него доклад за положението в Рим, съгласно който една крина жито се продавала там за пет номизми, а един вол за петдесет, а бедните ядели вече коприва и трева както при предишната обсада. Папата беше щедър човек и честен християнин, макар и да бе дал подкуп за поста си, затова не забрави трикратната заповед на Иисус към апостол Петър: „Паси Моите овци“, и нае малка флота от товарни кораби, които изпрати в пристанището на Рим с жито за градското население.

Папата постави начело на флотата един епископ, който направил голям завой, за да избегне готската блокада при Липарските острови, и докарал благополучно всички кораби в пристанището. Изпитал облекчение, когато със самото си пристигане видял, че имперското знаме продължава да се вее от кулата и че войниците от гарнизона го посрещат от стената с бурно махане на плащовете си. За зла участ той разбрал превратно сигнала, с който защитниците на пристанището искали не да го приветствуват, а да го предупредят за дебнещата то опасност. Едва корабите му били вързани здраво за пристана, и проехтял внезапен варварски крясък — два ескадрона от готите на Тотила изскочили от засада иззад един склад. Те завладели корабите и избили всички до крак, с изключение на епископа, когото завели вързан при Тотила. Ето какво се било случило: Валентин, нарушавайки изричната заповед на Велизарий, извел един-два дена преди това своите хиляда конници на бой срещу готите, но пътят му за връщане бил отрязан и той самият паднал убит заедно с почти всичките си хора. От един хълм обсадителите съзрели корабите на епископа, а малцината оцелели защитници на града били тъй слаби, че не могли да попречат на успешната засада на врага в пристанището. Плененият епископ (по съвпадение той също се казваше Валентин) бил подложен на щателен разпит от крал Тотила, който се надявал да изтръгне ценни военни сведения от него. Обаче епископът, като истински римлянин, не отговорил на въпросите на Тотила дори когато бил заплашен с измъчване. Кралят загубил търпение и заповядал да бъдат отсечени китките на двете му ръце. Стана ни много мъчно за този добър човек.

Самоубийствата от глад станали често явление в Рим. Ветеранът Бесас, огорчен от безотговорното отношение на Юстиниан към положението в Италия, се стремеше преди всичко към личното си обогатяване за сметка на гражданското население. По негова заповед всеки плебей, който искал да напусне обсадения град, трябвало да заплати за тази привилегия пет хиляди номизми, а от патрициите се изисквали по сто хиляди. Повечето патриции намирали тази цена за безбожна и предпочитали да останат въпреки големите мъчнотии. Зърно имало само във военните хамбари. Бесас го продавал малко по малко на все по-високи цени и с все по-големи примеси от трици, с което ограбвал и конете си. Когато златото не достигало, той приемал да му се заплати със стари сребърни съдове и кани, семейни реликви, но давал жито само срещу теглото им в сребро, без да държи сметка за стойността им като антики. Струва ми се, че Бесас е възнамерявал не след дълго да се предаде при условие той и неговите войници — също забогатели чрез продажба на част от дажбите си — да бъдат пуснати да си отидат с военни почести заедно с личното си имущество.

Една сутрин градската тълпа се събрала с шумни викове пред портите на палата Пинций, където се намираше главната квартира на Бесас. Трябва да са били страхотна гледка с изпитите си, мъртвешки бледи лица и подути от глад кореми — всички кучета, мулета, магарета, котки, плъхове и мишки били вече изядени, от ядивните неща оставала само копривата, освен ако някои не са яли скришом конски фъшкии и заклани деца. Стражите се опитали да разпръснат тези клетници, но щом ударели някого той падал от изтощение и не можел да се изправи пак на крака, а оставал да се гърчи на земята като оса или муха с опърлени криле. Започнали да се молят:

— За Бога, или ни нахрани, или ни пусни да излезем от града безплатно, или сложи край на мъките ни, като ни убиеш!

Бесас отговорил:

— Не мога да ви нахраня, защото брашното ми едва стига за моите хора; не мога и да ви убия, защото това би било грях; а не мога и да ви оставя да напуснете града, защото се страхувам, че готите ще се възползуват от отварянето на портите и ще се промъкнат вътре. Смелост! Велизарий скоро ще бъде тук с достатъчно храна за всички.

Все пак той понижил постепенно таксата за напускане на града за всички, с изключение на патрициите, така че тя скоро станала достъпна и за най-скромните кесии. Не след дълго Рим почти се опразнил. Повечето от бегълците умрели от крайно изтощение по пътя; мнозина били убити от готите, които брояха вече около шейсет хиляди човека, а малка част успяла да се добере до южните райони. Но градът продължаваше да се държи, както и гарнизонът на пристанището. Велизарий бе потеглил да ги спасява от Дирахий в Далмация с току-що пристигналите подкрепления.

Йоан Кървавия искаше да преведе цялата войска, възлизаща сега на двайсет хиляди души, през тясното като пролив море до Брундизий и после да пресекат Италия като единен корпус до Рим. Велизарий обаче възрази, че дори ако не срещнат сериозна съпротива, походът до Рим ще им отнеме четирийсет дни, докато галерите могат, при попътен вятър, да изминат разстоянието само за пет дни. Ширещият се в Рим глад правеше всеки ден скъпоценен. Новобранците в личната гвардия на Велизарий съвсем не бяха за подценяване като войници, а в Дирахий той успя да закупи доспехи и коне за половината от тях. Натовари ги на най-бързата галера и заповяда на Йоан Кървавия да го последва колкото може по-скоро.

През цялото това време господарката се отнасяше с най-голяма нежност и загриженост към Велизарий и взаимното им доверие ги крепеше в тежките дни. Не можеше вече да бъде казана нито една осъдителна дума за нейния личен живот. Към мен и двамата проявяваха най-голямо внимание, доверявайки ми не една важна тайна.

Велизарий и господарката, която отново придружавах, се качиха на флагманския кораб. Новата кампания ни внушаваше немалко опасения, но щом се озовахме на борда, очаквахме с нетърпение да стъпим отново в Италия. Силен югоизточен вятър ни принуди да потърсим спасение в пристанището на Отранто. Готските части, които продължаваха да обсаждат този град, не разбраха, че нашето присъствие там е случайно, изплашиха се и се оттеглиха към Брундизий, разположен на два дни път в северна посока. На следния ден вятърът се промени и ние отново се отправихме на юг към Месанския пролив, а готите се поздравиха за отминалата ги опасност.

Шест дни по-късно пристигнахме в пристанището на Рим, което продължаваше да устоява на обсадата, но нашите сили бяха толкова малобройни, че не можехме да предприемем нищо преди пристигането на Йоан Кървавия. След няколко дни напразно очакване без никаква вест решихме, че корабите му са били потопени или разпръснати от същата буря, която бе връхлетяла и нас. Най-после пристигна записка от Йоан, изпратена по един търговски кораб, в която той ни съобщаваше, че се придържа към първоначалния си план да мине през Италия по суша. Вече бил постигнал някои успехи: прехвърлил хората си в Отранто, без да бъде забелязан от противника, и след като пленил голямо стадо запасни коне, изненадал готите при Брундизий, прегазил лагера им и убил много от тях. Сега напредвал в северозападна посока към Рим.

Велизарий извика: „Нима никой от моите пълководци няма да ми се подчини? Страхувам се, че докато този Йоан пристигне, Рим ще е вече паднал!“ Все пак прати тайно съобщение до Бесас, в което го умоляваше да издържи още малко.

Крал Тотила не подценяваше мъжеството и изобретателността на Велизарий. Той знаеше, че врагът му ще направи всичко възможно да изпрати лодки с провизии нагоре по течението на Тибър и затова реши да прегради този път. При едно стеснение на реката, на около три мили по течението от Рим, кралят издигна две внушителни дървени кули, по една на всеки бряг, и разположи на тях най-добрите си войници, а в реката между кулите пусна навързани дебели трупи. Витигес не би могъл никога да се сети за такова нещо.

Велизарий не се уплаши от трупите и кулите на Тотила. Изпрати там двама от най-надеждните си гвардейци — те трябваше да се представят за дезертьори и да премерят кулите на око. Съгледвачите влязоха в преговори със стражата от кулата на десния бряг и като си дадоха вид, че предложените им от готите условия не ги задоволяват, си тръгнаха обратно. Знаейки вече размерите, Велизарий построи кула с двайсет стъпки по-висока от тази на Тотила върху два здраво завързани помежду си шлепа за хоросан. На върха, на два издадени скрипеца, окачи дълга корабна лодка. Заповяда също на двеста галери да бъдат поставени дървени огради, високи шест стъпки, с изрязани в тях отвори за стрелците. На тези галери качи най-добрите си войници и ги натовари с жито, наденици, сушено месо, масло, сирене, смокини и други храни.

От Йоан Кървавия пристигна второ известие, донесено от един предрешен като селянин свещеник. Йоан бързаше да съобщи, че местното население го посрещнало наистина с въодушевление след тръгването му от Брундизий, но че за съжаление Тотила разположил гарнизон в Капуа и с това отрязал пътя му към Рим. Капуа била непревзимаема крепост, а както често е подчертавал самият Велизарий, било крайно неразумно да оставя зад гърба си силно укрепен град в ръцете на неприятеля. Затова той тръгнал обратно и сега преследвал в Лукания пръснати банди от готски войници.

Велизарий научи от свещеника, че гарнизонът в Капуа се състои само от половин ескадрон копиеносци. Стана му ясно, че Йоан Кървавия не се интересува, от съдбата на Рим и може би иска да си отмъсти на Бесас, който се бе отнесъл с безразличие към него по време на обсадата на Ариминий няколко години преди това, ето защо предпочита да се заеме с по-леката задача — плячкосване на незавзетите селски райони. Ако искаше да спаси Рим, Велизарий можеше да разчита единствено на своите собствени сили, колкото и недостатъчни да бяха те.

Той повери командата на римското пристанище в ръцете на един арменец, наречен Исак; остави там и господарката да го съветва и да му помага. Разположи по половин ескадрон на двата бряга на реката и нареди на конниците да се държат до последния човек, ако пристанището бъде атакувано. Велизарий пое лично командата на флотата от подсилени галери и изпрати следното съобщение на Бесас: „Очаквай ме да дойда по реката утре в ранните следобедни часове. Имам начин да разкъсам преградата от дървени трупи. Разчитам на теб да предприемеш внезапно нападение срещу лагера на готите веднага след пладне, за да отвлечеш вниманието им. На корабите имам изобилна храна за теб и хората ти.“

На другия ден, шести декември, беше празникът на епископ Николай — светеца, покровител на децата. Свети Николай бе почитан много от Юстиниан, който построи в Константинопол църква посветена на него. За този светия се разказват най-невероятни чудеса — повече, струва ми се, отколкото за всекиго другиго в календара. Едва роден, той се изправил на крака и въздал с неукрепналия си детски гласец гореща благодарност на всевишния за дарения му живот. От най-ранна възраст спазвал строго постите в сряда и петък, като през тези дни се въздържал да суче от гръдта на майка си Йоана, с което предизвикал у нея голяма тревога и още по-голямо удивление. По някаква необяснима причина свети Николай стана наследник на морския бог Посейдон, чиито храмове бяха почти всички посветени на него, също както богиня Венера бе наследена от Дева Мария, а кучето Цербер — от апостол Петър. (Самият Иисус пък е наследник на Орфей, който укротявал дивите зверове с чаровните си мелодии.) Всеки канонизиран от църквата светец се отличава с някакви особени добродетели: Николай стана символ на детската простота. Тракийските войници, изповядващи православната вяра, смятаха неговия празник за особено благоприятен, защото преданието разказваше как на прочутия Вселенски събор в Никея той се разгорещил до такава степен от религиозните си чувства, че зашлевил страхотен шамар на своя събрат Арий, основателя на арианската ерес, изповядвана от готите.

И така, рано сутринта на Никулден Велизарий беше готов да започне пътуването си нагоре по реката с помощта на весла и платна. Две хиляди гвардейци от неговата лична конница, за които нямаше коне, го следваха по двата бряга, а ездачите ги прикриваха. На тръгване господарката го прегърна, призова над него Божията благословия и му пожела победа. Всички останали очаквахме с трепет развоя на събитията, застанали на защитните стени.

Към пладне пристигна на кон вестоносец с чудесии новини. Флотата на Велизарий се натъкнала първо на верига, опъната между двата бряга малко по-долу от преградата от трупи — същата онази верига, която бе използувал преди това самият той за защита на водениците по време на отбраната на града, — но пехотата пуснала облак стрели, преминала в настъпление, разпръснала постовете на двата края на веригата, откачила я и отворила път за корабите. Високата плаваща кула с дългата лодка на върха била теглена срещу течението от товарни животни. Тогава, докато стрелците в галерите и пехотинците на брега атакували яростно готите в двете укрепени кули, плаващата кула била издърпана точно срещу вражеската кула на брега. Чак сега станал ясен замисълът на Велизарий. Дългата лодка била внезапно спусната от скрипеца и се стоварила върху струпаните на кулата готи, а в същото време към нея полетели дузина пламтящи факли. Лодката била пълна е катран, масло, смола и други леснозапалими вещества, така че за по-малко от минута цялата вражеска кула била обхваната от пламъци. Един готски ескадрон се опитал да нападне по брега, но се разколебал при вида на горящата кула и писъците на погълнатите от огнената стихия хора. Нашата пехота го обърнала в бягство. Велизарий започнал да разбива веригата от трупи и бил готов да продължи настъплението веднага щом Бесас предприеме уговореното нападение. Двеста готи изгорели живи в кулата, а гарнизонът на другата кула избягал.

Когато арменецът Исак чу новината, той нададе радостен вик, последван от всички нас, останалите в пристанището. Реши, че е време да завоюва своя дял от славата, като нападне един ограден с колове готски лагер, разположен на половин миля от нас и охраняващ Остия. Исак събра отряд от сто конници и препусна към делтата на реката, викайки на господарката Антонина:

— Оставям крепостта в твоите сигурни ръце, милостива господарке! Скоро ще се върна с богати дарове.

Но той не се върна изобщо. Превзел лагера при първото нападение, разпръснал гарнизона и ранил смъртно началника. Готите обаче разбрали, че това не е преден отряд на голяма армия, а само един безумец начело на стотина луди глави. Побързали да се върнат и заварили хората на Исак да грабят шатрите. Исак паднал убит и най-много десетина души от неговите хора успяха да се доберат до укрепленията. Един от тях, като видял, че пътят му за връщане е отрязан, препуснал нагоре към гърлото на делтата и се провикнал към един преден пост, оставен на другия бряг от Велизарий:

— Другари, Исак е убит! Аз единствен от неговите хора се спасих, но съм ранен в хълбока. Моля ви, пренесете ме през реката! — И с тези думи припаднал.

Докато го пренасяли през реката заедно с коня му на някакъв сал, един от постовете препуснал към преградата от трупи да занесе на Велизарий лошата вест. Ето какво му предал той:

— Уви, предводителю, всичко е загубено на пристанището. Исак е бил убит от готите заедно с целия гарнизон с изключение само на един човек, твоя гвардеец Сисифрид, който успял да избяга и бе пренесен ранен през реката в началото на делтата.

Велизарий познаваше Сисифрид като храбър, верен, изобретателен воин, а и на вестоносеца можеше напълно да се разчита, така че не му оставало друго, освен да повярва на тази новина. Първият въпрос, който задал със сподавена въздишка, бил:

— А моята съпруга, патрицианката Антонина?

— Не зная — отвърнал лостовият. — Думите на Сисифрид бяха: „Единствен аз останах от хората на Исак.“

Коленете на Велизарий се разтреперили. Сълзи рукнали от очите му и той останал за известно време безмълвен. Прекръстил се и замърморил сподавено молитва. Не след дълго обаче успял да овладее отново чувствата си — може би си е спомнил как Гелимер, вандалският крал, изгуби цяло едно сражение заради ненавременната си скръб по любимия брат. Било вече три часа, а Бесас все още не предприемал уговореното нападение, макар че сигурно бил забелязал горящата кула и разрушената водна преграда. Нима Велизарий трябвало да се изправи сам срещу цялата готска войска? Това щяло да бъде дръзко до лудост. И все пак щял да го стори с надеждата, че Бесас ще се притече на помощ, щом галерите наближат града, но смятал, че падането на пристанището е отрязало пътя му към морето, тъй като Остия бе също завоювана от врага, и едно поражение при тези обстоятелства би означавало сигурна катастрофа. Единствената му надежда била да се върне незабавно и да превземе отново пристанището. Той дал нареждане на всички галери да поемат обратен курс, качил пехотинците на борда, свикал конницата с тръбен сигнал и се спуснал бързо по течението на реката. Надявал се може би, че все още няма да е късно да изтръгне крепостта от ръцете на врага и да отмъсти за дадените жертви.

Когато зърнахме от пристанището връщащите се кораби, бяхме удивени, но неговото удивление при вида на нашите стражи по крепостните врати бе още по-голямо. В душата му се бореха облекчението и горчивото разочарование — облекчение, че съобщението е невярно, и разочарование, че бе изоставил поради глупавата си доверчивост едно така добре започнато начинание.

— Днес е денят на свети Николай — каза той с тъга, — когато децата намират скрити в обувките си сладкиши и когато старите войници се оказват глупци.

През нощта бе отново нападнат от маларичен пристъп. Тревогата и болката в душата му утежниха треската: състоянието му се влоши много и скоро започна да бълнува. Не преставаше да вика господарката, която стоеше до леглото му, но той не я познаваше. Сърцето й се късаше, когато в своите бълнувания той преживяваше отново парещата болка при вестта, че е убита. „Какво ми остава сега? — викаше той. — Антонина е мъртва!“

В самия разгар на треската ние болногледачите трябваше да повикаме на помощ осем от най-яките му гвардейци, за да му попречат да извърши някоя лудост. Представяше си ту че се бие с готите пред стените на Рим, ту че срещу него са персите при Дара. Един път нададе бойния си вик със страшен глас, сграбчи двама души и едва не ги смаза до смърт, но изведнъж падна на леглото задъхан.