Робърт Грейвс
Велизарий (2)

Глава първа
Детството на Велизарий

Когато Велизарий бил на седем години, овдовялата му майка го предупредила, че е вече време да се раздели с нея, с прислугата и с тяхното имение в тракийския град Чермен и да тръгне на училище в намиращия се на няколко километра Адрианопол, където негов наставник щял да бъде брат й, достопочтеният Модест. Тя го накарала да се закълне в Свещеното писание — тъй като била православна християнка, — че ще изпълни обета, даден от негово име от кръстниците му, които били починали неотдавна. Велизарий се заклел, като се отрекъл от светските съблазни, от плътта и от нечестивия.

Аз, авторът на тази гръцка хроника, съм човек със скромно положение, обикновен слуга, но почти целият ми живот премина в служба на Антонина, съпруга на същия този Велизарий, за това трябва да се отнасяте с доверие към написаното от мен. Иска ми се да започна, привеждайки мнението на моята господарка Антонина за положената, в Чермен клетва: тя намираше за крайно неразумно обвързването на малки деца с духовни обети от такова естество, тъй като те не са ходили още на училище и не познават ни най-малко света на мъжете, жените и духовниците. Това е също толкова противоестествено, казваше тя, колкото и налагането на някакво телесно ограничение в най-ранна детска възраст, например да се кара детето винаги да носи със себе си някой малък дънер или никога да не завърта глава, като вместо това извива цялото си тяло или движи само очите си, без да мърда главата. Подобни изисквания биха създали големи неудобства, няма две мнения по този въпрос, но далеч не толкова големи, колкото тържественото отричане от светските съблазни, от плътта и дявола, извършено от един млад благородник, предопределен да служи на негово свещено величество императора на източните ромеи, който царува в Константинопол. Защото щом момчето престане да бъде дете, има две възможности: или изкушенията стават твърде големи и то нарушава обета си, измъчвано от горчиво разкаяние и загубило вяра в моралната си устойчивост, или също така нарушава дадения обет, но без да изпитва разкаяние, тъй като светските съблазни, плътта и дяволът му изглеждат много примамливи и тогава то загубва всякакво чувство за тържествения характер на една клетва.

Но Велизарий бил такова изключително дете, а по-късно бе и такъв изключителен мъж, че никакви трудности не бяха в състояние да го смутят особено. Да се върнем към абсурдния пример, употребен от моята господарка: той лесно би привикнал да не върти никога главата си и при това щеше да направи този свой навик да изглежда като проява на благородство, а не на скованост. Или пък щеше да носи навсякъде своя дънер, сякаш е най-удобният и необходим предмет на света — оръжие, столче или възглавница, — и би направил дори много модно в столицата носенето на красиво издялани и инкрустирани парчета дърво. И без съмнение тази мода нямаше да бъде по-глупава или по-сляпа от повечето модни привички на младите контета, спадащи към съперническите партии на хиподрома, както и от много други модни течения, появили се на сцената и слезли от нея в течение на това изнурително столетие — модни течения в областта на брадите, мантиите, клетвите, играчките, благовонията, хазартните игри, позите при плътските удоволствия, проявите на нежност, възбуждащите средства, религиозните спорове, мощехранителниците, кинжалите, захаросаните плодове.

Велизарий във всеки случай дал тази опасна клетва със същото простодушие, с което някога младия Тезей от Атина се заклел на овдовялата си майка да отмъсти за бащината си смърт^[1] на чудовищния Минотавър от Критския лабиринт, който се хранел с човешко месо.

Дали той е останал верен на тази своя клетва, отсъдете, след като прочетете настоящия разказ. Но мога да ви уверя, ако сте от християните аскети, че Велизарий беше много далеч от вашите идеи и не обичаше никак догмата. Когато стана господар на голям дом, той забрани всякакви богословски спорове между неговите стени като безполезни за душата и пагубни за семейството. Тази идея бе първоначално на моята господарка Антонина, но след време той я прие като своя и дори епископите и абатите, когато гостуваха в неговия дом, бяха принудени да се съобразяват с тази забрана.

И така, това била първата му клетва; втората положил пред своя василевс — стария император Атанасий, при чието царуване се бе родил и след това пред двамата му наследници; третата клетва бе дал на моята господарка Антонина, вричайки й се в съпружеска вярност. Тези забележки са нещо като увод към творбата, която пиша сега на преклонна възраст в Константинопол в лето господне 571-во, или в 1306-та година от основаването на град Рим.

Велизарий е роден в лето господне 500-о и майка му смятала този факт за прокобен. Защото тя вярвала, че сатаната е получил правото да властвува над тази земя в течение на едно хилядолетие, като след изтичането на този срок човечеството ще постигне окончателното си спасение, така че годината на раждане на нейния единствен син се падала според нея точно в средата дългата мрачна нощ, разделяща първия ден на светлината от втория. Но аз, Евгений Евнух, заявявам открито, че считам подобни схващания за суеверни и съвсем недостойни за един разумен човек, а и моята дълбоко почитана господарка Антонина беше на същото мнение по тези въпроси.

И така, младият Велизарий се сбогувал с майка си и слугите, които (роби и свободни, заедно с децата и старците) наброявали около 200 души, възседнал расовото си бяло конче и се отправил към Адрианопол. Придружавали го Йоан, синът на управителя на имението, арменче на същата възраст, което било нещо като заместник на Велизарий в малката частна войска от живеещите в имението деца, и Палеолог, гръцкият учител, който ги бил научил вече на елементарно четене, писане и смятане, както и двама роби тракийци. Палеолог не носел оръжие, но робите имали мечове, а Велизарий и Йоан Арменеца били въоръжени с леки, подходящи за тяхната възраст лъкове и с няколко остри стрели. Тези момчета си служели вече много умело с лъковете както пеша, така и на кон, но това не изненадвало никого. Защото арменците са яко племе, а Велизарий беше от славянско потекло, за което говори и името му, произлизащо от Белий Цар. Славяните езичници, които живеят отвъд река Дунав, са големи майстори на лъка и великолепни ездачи. Родът на баща му се заселил в Чермен преди сто години, ромеизирал се напълно и стигнал до втория от трите ранга на благородство.

От Чермен те поели през полята, а не по главния път от Константинопол за Адрианопол, който минава недалеч от селото. На няколко пъти Велизарий и Йоан, с разрешението на своя учител, се отбивали встрани да гонят дивеч и Велизарий сполучил да убие един заек и по този начин осигурил вечерята им в хана, където смятали да пренощуват. Този хан бил малък и не много посещаван. Старата ханджийка била изпаднала в дълбоко отчаяние: неотдавна съпругът й бил убит от един откършил се брястов клон, докато работел на лозето си, а веднага след това избягал робът им, задигайки единствения кон в конюшнята — кой го знае къде се бил запилял. Останала й само една невръстна робиня, която се грижела твърде неумело за добитъка и лозето, докато тя самата работела в къщата. Пътниците си дали сметка, че в този хан от тях се очаква сами да си набавят храна и сами да я сготвят. От двамата им роби единият бил носач, силен и неустрашим, но напълно неспособен да се нагърби с някакви необичайни задължения, а другият, Андрей, бил юноша, обучен за теляк в банята. Никой от тях не можел да приготви заек. Палеолог изпратил носача да събере дърва за огъня и да извади вода и наредил на Андрей да изтърка мазната маса с пясък. Самият той одрал и нарязал заека, който скоро закъкрил на огъня в едно гърне с дафинови листа, зеле, ечемик и малко сол. Йоан Арменеца разбърквал гозбата с рогова лъжица.

Велизарий казал:

— Имам един пакет с черен пипер от Цейлон, който майка ми изпраща като подарък за вуйчо Модест. Обичам индийския пипер — много приятно щипе небцето. Няма да накърня много подаръка, ако смеля няколко зърна в малката ръчна мелничка, която нося заедно с него, за да подправя нашата заешка супа.

Той отворил дисагите, извадил пакетчето с пипера и мелничката и започнал да мели. Тъй като бил още дете, Велизарий смлял доста повече, отколкото било необходимо за петима души, когато Палеолог, който го наблюдавал през цялото време, не извикал:

— Дете мое, та този пипер ще стигне за един циклоп!

И докато заекът се варял, Палеолог им разказал историята за Одисей в пещерата на циклопа, която те не били чували дотогава — как героят запалил подострения край на един голям кол, как напоил циклопа с вино и как извадил единственото му око с пламтящия връх. Двете момчета и робите го слушали и се смеели, защото, докато цитирал драмата на Еврипид, Палеолог много забавно имитирал ранения циклоп. След това те сложили масата за трима — робите щели да се нахранят по-късно сами — и напълнили чашите с вино от една опушена глинена кана, която намерили в шкафа. Робът Андрей нарязал хляба с ловджийския си нож.

Най-после вечерята била почти готова — само заекът трябвало да поври още няколко минути. Палеолог добавил в гърнето две-три лъжици вино, една-две щипки пипер, клонче розмарин и малко киселец, който старицата донесла от задния двор. Непрекъснато опитвали супата с роговата лъжица. Запалили четири лоени свещи и Андрей имал задължението да почиства фитилите им от нагар. Но точно в този момент на всеобщо задоволство откъм вратата се разнесъл голям шум и вътре нахлули шестима въоръжени грубияни — азиатски гърци, ако се съди по говора им, — които развалили всичко.

Със себе си мъкнели един прилично облечен младеж с кротко лице, който бил с вързани ръце и крака и не можел да ходи. Приличал на заможен занаятчия или търговец. Предводителят на групата, едър здравеняк, носел пленника на рамо като чувал брашно и го захвърлил в ъгъла до огнището — предполагам, защото това било най-отдалеченото от вратата място, ако му хрумнело да побегне. Младежът бил просто отчаян и явно очаквал да бъде убит. Името му, както се разбрало по-късно, било Симеон, жител на тази област. Земляците му хвърлили жребий и на него се паднало да отиде от тяхно име при един едър земевладелец, наречен Йоан Кападокиеца, с молба да си плати поземления данък или поне част от него — едно задължение, което въпросният богаташ отдавна отбягвал. Областта трябвало всяка година да внася в императорската хазна определена сума в злато, а земите на Йоан Кападокиеца били оценени значително под истинската им стойност, но независимо от това дължимият от него данък възлизал на една трета от общата такса, събирана от цялата област. Поради лошите реколти и един неотдавнашен набег на българските хуни, както и поради силно завишената данъчна оценка — правителството им предоставило за използване негодни участъци земя, само мочурища и камънаци, но ги оценило като хубава орна почва — местните жители били тъй затънали в дългове, че щели направо да се разорят, ако Йоан Кападокиеца не благоволял да плати своя дял. Но той винаги отказвал. Разполагал с щяла свита въоръжени мъже, повечето кападокийци като нахълталите шестима юначаги, и те обиждали и биели представителите на местните жители, когато идвали в замъка му да го молят да плати своята част.

В моя разказ ще има, изглежда, много Йоановци, освен споменатите вече Йоан Арменеца и Йоан Кападокиеца, тъй като това име се приема най-често от новопокръстените в християнска вяра чужденци (в чест на Йоан Кръстител или на Йоан Евангелист) или се дава на робите от господарите им християни. То се среща често и при евреите, където всъщност се е появило за първи път. Ето защо ние ще различаваме различните Йоановци или по родното им място, или — ако това се окаже недостатъчно — по обичайните им прякори, като Йоан Копелето, Йоан Лакомника или Йоан Кървавия. Но в моя разказ има само един Велизарий той е толкова необикновен, колкото и самото му име.

Постепенно от хвалбите на кападокийците и от вайканията на злочестия Симеон се изяснило, че той се отправил смело с група доброволци към замъка на Йоан Кападокиеца, решен да го принуди да изплати поне част от дълга си, но бил нападнат при караулното от въоръжените с мечове и тояги стражи. Групата веднага се разбягала и изоставила Симеон, който бил пленен. Тогава самият Йоан Кападокиеца, който прекарвал есента в лов за дивеч и птици в своето имение, излязъл важен-важен и попитал десетника на стражата кой е този човек. Всички се поклонили дълбоко на Йоан, който изисквал от тях такова уважение, каквото обикновено се полага на един патриарх или управител на диоцез, и отговорили: „Чудак някакъв, бирник, ако ваша милост благоволи.“ Йоан Кападокиеца извикал: „Измислете му тогава такава чудата смърт, че никой бирник да не посмее вече да ме безпокои в тракийските ми владения!“ При тези думи шестима от стражите, предвождани от десетника, вързали ръцете и краката на Симеон, метнали го на един кон и незабавно тръгнали, надявайки се да угодят на своя господар.

Докато яздели, започнали да обсъждат какъв край да отредят на своя пленник. Десетникът подканил хората си да дадат предложения. Един от тях казал: „Да вържем камък на шията му и да го хвърлим в някое блато.“ Но Симеон запротестирал шумно: „Грях пред Бога е да се трови водата. Моето разлагащо се тяло ще пръсне зараза. Освен това тази смърт съвсем не е чудата — това е обикновеният начин, по който робините постъпват с новородените кутрета. Измислете нещо друго!“ Десетникът се съгласил, че Симеон има право и те продължили пътя си.

Тогава друг кападокиец предложил да го вържат за някое дърво и да го надупчат със стрели. Но Симеон пак ги прекъснал: „Нима искате да извършите светотатство, като осъдите един най-обикновен бирник на същата смърт, която е приел великомъченик Себастиан Милански?“ Това възражение също им се сторила основателно и те продължили да яздят. Трети предложил да го набият на кол, четвърти — да го одерат, а петият поискал да го заровят жив. Но всеки път Симеон отхвърлял с презрение тези предложения и ги: уверявал, че господарят им непременно ще ги накаже, ако се върнат и му доложат, че са го умъртвили по такъв обикновен и жалък начин. Десетникът застанал на негова страна и казал: „Ако ни посочиш някаква достатъчно необикновена смърт, ще ти бъда наистина благодарен и ще наредя желанието ти да бъде изпълнено“.

Симеон отвърнал: „Накарай господаря си да плати своя дълг доброволно. Тогава, можеш да бъдеш напълно сигурен в това, аз ще умра от учудване и в хрониките на диоцеза Тракия няма да може да се намери разказ за по-странна смърт от тази.“

Десетникът го ударил през устата заради проявената наглост, но продължавал да се колебае какъв вид смърт да му избере. Започнало да вали, кападокийците забелязали светлината в хана, завързали конете си в конюшнята и влезли да изпият по чаша вино и да продължат обсъждането.

Палеолог ги чул да споменават името на своя господар, известен като злобен и свадлив човек, затова решил да не предприема нищо, което би могло да предизвика неговите хора. Попитал ги дали ще му направят честта да приемат да ги почерпи с вино.

Недодяланият десетник не отговорил нищо, но тъй като се намирал близо до гърнето, от което се разнасяла вкусна миризма, той се обърнал към другарите си и казал:

— Имаме късмет, момчета! Този брадат старец е предвидил нашето пристигане и ни е сготвил заек.

Палеолог се престорил, че приема това като шега. Той казал на десетника:

— О, най-достоен от гърците, този заек няма да стигне за десет възрастни мъже и две момчета, едното от които освен това е благородник. Но ако ти и най-много още един от твоите хора ни направите честта да се присъедините към нас…

Десетникът отвърнал:

— Нагло брадато старче, много добре знаеш, че този заек не е ваш. Той е краден и без съмнение принадлежи на моя господар Йоан, така че не ви се полага да вкусите от него. Нещо повече, когато се навечеряме, ще ми платиш глоба за вашата кражба, която ще предам на господаря. Ще ми дадеш десет номизми или толкова, колкото намеря в джобовете ви. А колкото до твоя благородник, той ще ни прислужва. Момчета, пазете вратата! А сега вземете оръжието от двамата роби!

Палеолог разбрал, че всяка съпротива е безсмислена. Той казал на Андрей и на носача да предадат оръжието си доброволно и те го направили. Но Йоан Арменеца и особено Велизарий, който бил убил заека и изгарял от желание да го опита, изпаднали в голяма ярост, макар и да не казали нищо. Изведнъж Велизарий си спомнил за пещерата на циклопа и решил да напие тези главорези, за да могат по-лесно да се справят с тях, ако се стигне до бой.

Той започнал да изпълнява ролята на виночерпец най-учтиво, като им наливал само чисто вино без вода и казвал:

— Пийте спокойно, велможи, виното е хубаво и никой няма да ви иска пари за него.

И понеже супата била станала много люта от пипера, кападокийците изпили повече вино, отколкото биха погълнали при други обстоятелства. Те вдигнали тост за него, като го нарекли свой Ганимед^[2], и поискали дори да го целунат, но той им се изплъзнал. Тогава един от стражите станал и отишъл в кухнята, хванал младата робиня и започнал да й смъква робата, но тя избягала от къщата и се скрила в храстите, където пияният войник не могъл да я намери, затова бил принуден да се върне.

Кападокийците започнали да спорят на пияна глава по въпросите на религиозната догма. Това е болест на века. Когато се срещнат, да речем, селяни, човек очаква те да поведат разговор за добитъка и посевите, ако са войници — за битки и за военните си задължения, а ако са блудници — за дрехи, средства за разкрасяване и за успехи сред мъжете. Но не, щом се съберат двама или трима, в кръчмата, в казармата, в публичния дом или където и да е другаде, те веднага започват да обсъждат с вид на много учени някоя от трудните тези на християнската доктрина. А тъй като главните спорове на различните християнски църкви винаги са се водели около божествената природа на Христа — тази най-изкусителна тема за философски дебати, — пияните кападокийци започнали, разбира се, и то не без богохулство, да постулират същността на Светата Троица и по-специално на второто й олицетворение — Сина. Те всички били православни християни и сякаш се надявали Палеолог да почне да спори с тях. Но той не го направил, защото споделял техните схващания.

Симеон обаче скоро се проявил като монофизит^[3]. Сектата на монофизитите имаше силно влияние в Египет и Антиохия и през последните няколко десетилетия бе създала големи опасности за империята. Защото императорите в Константинопол бяха принудени да избират между възможността да обидят римския папа, който беше признат наследник на апостол Петър и бе осъдил сектата като еретическа, или да обидят египтяните, от чиято добра воля зависеха житните доставки на Константинопол. Някои императори кланяха към първата страна, други — към втората, а трети се опитваха да намерят някаква база за компромис. Тези спорове станаха причина за опустошителни бунтове, войни и разпри между различните църкви, а по времето, което описвам, бе възникнала явна схизма между източната и западната църква. Властвуващият император Анастасий беше склонен да подкрепи монофизитите, затова гражданинът Симеон, в стремежа си да ядоса кападокийците натрапници, поставил знак за равенство между лоялността си към императора и своя монофизитизъм.

Те се оказали безсилни пред красноречието на Симеон, макар че всички крещели в един глас, затова се обърнали към Палеолог да защити, в качеството си на учен, православната вяра, което, той сторил с готовност. Йоан Арменеца, подтикван от Велизарий, продължавал да ги налива с вино по време на целия спор.

Палеолог се позовал на думите на папа Лъв, които не помня, ако изобщо съм ги чувал някога, но които сигурно са били горе-долу в смисъл, че Синът Божи не е само бог, както твърдят побърканите акуанити, нито само човек, както ни уверяват нечестивите плотинианци^[4], а още по-малко човек, на когото не са присъщи всички атрибути на божествеността, както считат глупавите аполинариани^[5], и че всъщност съчетава неразделно двете същности, човешка и божествена, както се вижда от думите: „Аз и Отец едно сме“, а също и: „Моят Отец е по-голям от всички“, и че човешката природа, по която Синът отстъпва на Отца, не накърнява божествената му природа, по която Синът е равен на Отца.

Кападокийците поздравили шумно Палеолог за изложението му, като взели да чукат с чашите си по масата и да блъскат с дървените си купи. Те не забелязали, че Велизарий се е вмъкнал под масата и започнал да завързва краката им с парче яко въже — не толкова стегнато, че да не могат да ги размърдат, като им се схванат, но достатъчно, за да им причини големи неудобства, ако се опитат да станат всички едновременно, тъй като ги бил навързал в тесен кръг.

Тогава Симеон се надсмял на Палеолог и изтъкнал, че да се отхвърли погрешната доктрина на акуанитите, алолинарианите или плотинианите съвсем не означава да се формулира вярната теза, че ако един свещеник е избран за папа римски, това не му дава правото да бъде главен съдник по въпросите на християнската вяра и че един папа може по политически причини да каже и да направи някои неща, които да са както против неговия бог, така и против неговия император. Симеон казал също, че природата на Сина не може да се цепи на две като дънер с брадва. Деянията и страстите на Сина не са нито само божествени, нито само човешки, а и двете неща едновременно — богочовешки. Така например Синът бе минал по водата в Галилея, което представлява акт, осъществен чрез плътта, но надхвърлящ законите, присъщи на плътската природа.

Дотук и двете версии, които чух по-късно във връзка последователността на описваните от мен събития, си съвпадат напълно, но на това място се появява едно различие. Нека разкажа първо случката така, както я чух много години по-късно от един жител на Адрианопол — по неговите думи той я бил научил от най-големия син на Симеон.

Според този адрианополец Симеон завършил изложението си със следните думи: „Прочее по този въпрос папа Лъв отбелязва (мога да цитирам точните му думи): «Ardescat in foco ferrum. Sunt vincula mea solvenda. Mox etiam pugionibus et pipere pugnandum est. Tace!»^[6] Как може да давате ухо на такова пълно безумие, мъже на Кападокия?“

Началникът на кападокийците се направил, че разбира латински, и без много да мисли, извикал: „Благословен да бъде папа Лъв, който е произнесъл тези мъдри слова. Всяко от тях е самата истина. Ти сам опроверга себе си!“ Никой от тях не разбрал, че по този начин Симеон успял да съобщи тайно на Велизарий да нажежи ръжена в жарта, да го развърже и да се приготви за бой с кинжали и пипер.

Но според версията, която чух преди няколко години от Андрей, сам Велизарий произнесъл латинската фраза, с която уж опровергал Симеон, като извикал: „Ardescit in foco ferrum manibus tuis propinquum. Vincula solvum. Mox etiam pugionibus et pipere pugnabitur!“^[7], а невежите кападокийци (по разказа на Андрей) поздравили момчето като смел защитник на правата вяра. Всъщност тези думи на Велизарий, ако изобщо са били казани, уведомявали Симеон, че ръженът е сложен вече да се нажежава в жарта недалече от ръцете му, че ей сега ще го развърже и че скоро ще се почне бой с кинжали и пипер.

Против версията на Андрей говори добре известната склонност на старите хора да изопачават младежките си преживелици, особено когато разказват за някой човек, който впоследствие е добил широка известност. Така например свети Матей научил от някакви стари клюкари, че детето Иисус съживило веднъж едно врабче по времето, когато играели заедно, и разказал за това във втората си проповед наред с други чудеса, като например това, че Младенецът бил говорил и от утробата на майка си и отправял укори към пастрока си Йосиф. Но в полза на тази версия мога да посоча обстоятелството, че тя стигна до мен не от трета, а от първа ръка и че познавах Андрей като човек, който заслужава доверие. Не може да се приеме и възражението, че такова малко момче, каквото е бил тогава Велизарий, едва ли е могло да говори добре латински, истински римски латински, тъй като това всъщност е бил майчиният му език. Бащата на майка му бил римски сенатор, който напуснал Италия заедно със семейството си петдесет години преди описваните събития, когато вандалът варварин крал Гензерих плячкосал храмовете и домовете на патрициите в Рим. Той дошъл в източните части на Римската империя за повече сигурност и семейството му запазило своя добър латински език. Така Велизарий владеел вече три езика: местния тракийски диалект, говорен в имението, латински, на който майка му и нейният домашен свещеник винаги разговаряли с него, и гръцки — езика на Източната империя, който още не говорел достатъчно гладко.

Но който и да е играл ролята на военачалник в този случай, битката се развила по следния начин. Първо Велизарий срязал тайно въжетата на Симеон с кинжала си. Кападокийците не го забелязали — те били вече свършили с месото, но продължавали да седят на трапезата и да пият. След това, като смушкал с лакът Йоан Арменеца, Велизарий грабнал цяла шепа от смляния пипер, приближил се до масата и го хвърлил бързо в лицата им, с което и шестимата били заслепени, Симеон изревал и рипнал, размахвайки нажежения до червено ръжен, който Велизарий бил поставил, в огнището, а тракийците — Андрей и носачът — се втурнали да вземат оръжията си, захвърлени недалеч от тях.

Кападокийците изревали като бикове от болка й безпомощна ярост. Те били пияни от виното, с вързани крака, ослепени от пипера и омаломощени от бурни кихавици. При първото си нападение Симеон нанесъл страшни удари по главите на двама от стражите с нажежения ръжен, така че, макар и Палеолог да не взел никакво участие в борбата, кападокийците били вече само четирима срещу петима. Нападателите издърпали столчетата им и те се проснали, на земята. Момчетата и робите се изправили над тях е извадени мечове и кинжали. Симеон побързал да донесе няколко хамута от конюшнята и един по един ги завързал всичките — по занаят той бил сарач и връзвал много сръчно възли. При всеки възел изричал по един монофизитски аргумент, придружен от изрази като: „Измъкни, се от тази логическа връзка, господарю, стига да можеш!“ или: „Този текст се врязва плътно в съзнанието ти, нали?“

Те започнали жално, да се молят:

— Христа ради, добри човече, донеси, вода и гъба, че иначе ще ослепеем от този огнен прах!

Но Симеон запял с мощен глас химна на серафимите с онези добавки в монофизитски стил, причинили раздори, бунтове и кръвопролития в много християнски църкви. Когато всички били здраво завързани, Симеон ги уведомил, че Христос иска от него да прощава на своите врагове, и внимателно изтрил възпалените им очи с гъба, като повтарял:

— В името на Христа, Едноприродния!

И те трябвало да му благодарят.

Когато Симеон научил от Велизарий как е замислил битката, той се обърнал към Палеолог и казал:

— Помислих, че ставам свидетел на истинско чудо, и затова не се удивих много, както и пророк Валаам не е проявил голямо удивление, когато магарето му изведнъж проговорило в Името Божие. Защото за Господа Бога всичко, е възможно и човек не бива да се учудва повече на такива явни нелепици, като говорещи магарета или засищането на пет хиляди души с храна за една дузина (и то така, че да остане от нея), отколкото на естествения магарешки рев или на естествената гладна смърт на хората, чийто град е останал без храна. Защото в единия случай ние имаме бога, чиято същност е да надхвърля рамките на възможното, а във втория имаме природата, чието предназначение е да се подчинява на законите, които Бог е дал на всички живи твари и на човека. Но случаи като днешния с право предизвикват нашето учудване, защото тук природата е надминала себе си без каквато и да било божествена или демонична помощ. Ако това момче оцелее до възмъжаването си, от него ще излезе първокласен военачалник — то притежава шестте най-важни дарби за това: търпение, храброст, изобретателност, умението да командува войските си, да съчетава различни видове оръжие в нападение и да избира правилно момента за решителния удар. Аз бях в кавалерийското попълнение по време на персийските войни и съм срещал както добри, така и лоши пълководци. Така че имам опит.

Палеолог отвърнал:

— Но ако не прибави към всички тези дарби и скромността, нищо няма да излезе от него.

Една посвоему мъдра забележка — тази седма добродетел би трябвало наистина да увенчава останалите шест.

Заекът бил изяден, както и почти всичкият пресен хляб, но в торбите с припасите им бил останал сухар и малко наденица, така че не си тръгнали гладни. Страхували се да пренощуват в хана, тъй като някой можел да вдигне под тревога замъка на Йоан, затова вързали кападокийците и ги качили на конете им — Симеон и робите били натоварени да водят по двама от пленниците. Старата ханджийка била избягала от дома си, щом боят започнал, а когато се върнала и заварила тези грубияни укротени, признателността й не знаела граници, сякаш й били направили лична услуга. Независимо от това нашите приятели я възнаградили богато.

Велизарий яздел начело заедно с Палеолог, а Йоан Арменеца изпълнявал ролята на ариергард. Призори спрели да починат в някаква гора, където един от кападокийците умрял от раните по главата си. Останалите проклинали и ругаели безспир, но не направили опит да избягат. По-късно през същия ден те стигнали в Адрианопол без повече приключения и Симеон предал кападокийците на съдията. Земляците на Симеон го посрещнали с радост и учудване, тъй като групата доброволци била съобщила за неговото пленяване.

Кападокийците били заведени в затвора, където трябвало да чакат, докато Йоан ги откупи. Не можели да бъдат обвинени в убийство, нито в каквото и да е друго, освен в открадването на един сготвен заек, понеже не било много ясно дали са възнамерявали да приведат в изпълнение кръвожадните разпореждания на Йоан. Йоан изпратил писмо, в което обяснявал, че е бил в правото си да задържи и да изгони Симеон, тъй като той бил нарушил най-дръзко границите на неговите владения.

Съдията не можел да обвини Йоан в някакво престъпление, защото се страхувал да не раздразни други крупни земевладелци. Той знаел също така, че за Йоан е въпрос на чест да не допусне да бъдат наказани неговите слуги и сънародници. От друга страна, съществували сериозни доказателства както срещу господаря, така и срещу неговите хора. Така се стигнало до миролюбиво съглашение, по силата на което стражите били освободени пред очите на всички, а Йоан заплатил тайно повече от половината от своя дълг, възлизащ на двеста либри злато (над четиринайсет хиляди номизми). По този начин Йоан спасил честта си, а местните жители били спасени от разорение. Същият този Йоан Кападокиеца, чиято алчност, злоба и фарисейска набожност направили силно впечатление у един толкова млад човек, стана по-късно началник на дворцовата стража и главен снабдител на войската и в качеството си на такъв създаде много пречки на Велизарий.

След това Велизарий, Йоан Арменеца, Палеолог и двамата роби отишли във вилата на вуйчото на Велизарий — Модест, водени от Симеон, който го познавал отпреди. Тя се намирала вън от града, близо до един поток с пъстърви и сред хубава гора. Велизарий приветствувал вуйчо си, който бил висок слаб човек, лишен от войнственост и с подчертана склонност към литературата, и му предал остатъка от пипера. Момчето било прието радушно, заедно с Йоан Арменеца и Палеолог. Заговорили на латински и Модест изслушал разказа за битката. Той отбелязал:

— Чудесно, племеннико, чудесно! Твоят замисъл е следвал най-добрите римски традиции — традициите на Марий^[8], Метел^[9] и Мумий^[10]. Но латинският ти съдържа голям брой варварски думи и фрази, произнесени сякаш от грухтящата муцуна на някой африкански носорог — те дразнят слуха ми. Ще трябва да ги изкореним и да ги заместим с култивирания и елегантен език на Цицерон и Цезар. Моят приятел Малт, чието училище ще посещаваш, е за щастие човек с много вкус и голяма ерудиция. Той ще ти обясни разликата между добрия латински на благородните езичници и вулгарния диалект на калугерите плебеи.

Всъщност така би изглеждало казаното от него, ако се преведе на ясен език. Но Модест никога не си позволяваше и най-малката забележка, без да я забули с някоя общоприета литературна алюзия, с парадокс или с игра на думи, или и с трите заедно, така че за Велизарий било много трудно да го разбира. Дори аз самият предпочитам да не възпроизвеждам предвзетите фрази, с които си кълчеше езика, защото няма друга безсмислица, толкова абсурдна, че да ги предаде с чест — ако изобщо заслужават някаква чест. Работата е там, че докато гръцкият език е гъвкав и пластичен, подходящ за неочакваните обрати на метафората и за хумора на комедията, латинският е вдървен и не особено податлив за такава употреба. Някой бе нарекъл латинската реторика „фалцет за изпълнители на женски роли“.

 

 

Училището на Малт се намираше в самия център на Адрианопол — то не беше от тези килийни училища, където образованието е мизерно сведено до хляба и водата на Свещеното писание. И хлябът, и водата са необходими, но телесното недохранване, наблюдавано при затворниците или бедните селяни, подложени на тази диета, съответствува на духовното недохранване на някои свещенослужители. Те могат да кажат наизуст без нито една грешка цялото родословно дърво на юдейския цар Давид, чак до времето на Потопа и Девкалион^[11], а дори и по-назад — до Адам, или да възпроизведат цели глави от посланията на свети Павел тъй гладко, сякаш са написани в римувани стихове, но във всички останали области са невежи като риби или птички небесни. Веднъж, когато бях заедно с моята господарка Антонина в Равена, Италия, се натъкнах на един епископ, който явно не разбра, че споменавайки името на добродетелния Еней, тя има предвид троянския герой и неговото предателство по отношение на картагенската царица Дидона. Аз, Боже опази, съвсем не претендирам за ученост, защото съм само слуга и единственото си образование дължа на това, че съм присъствувал на разговорите между интелигентни хора. И все пак бих се срамувал да се призная за толкова невеж, колкото се оказа този епископ. Той нямаше никакво понятие за какво говори моята господарка.

— Еней ли? — повтори той. — Еней? Много добре познавам съответното място от Деянията на апостолите, но повярвай ми, сестро во Христе, там няма да намериш никакъв оригинален текст, нито пък отпратка от някой добре осведомен коментатор, от която да се вижда, че добродетелният Еней от Лида, когото апостол Петър излекувал от паралич (макар че бил на легло от осем години), е посещавал след това някаква си картагенска царица Дидона, а какво остава да говорим за предателство!

В училището на Малт, което беше под имперски надзор, се изучаваше, разбира се, и Свещеното писание — нали и отрупаните с лакомства маси също не минават без хляб и вода. Главното меню обаче се състоеше от добрите латински и гръцки автори. Подобна литература поощрява учениците да се изразяват по-точно, което ще рече и да мислят по-ясно, а освен това разширява неимоверно много познанията им по история и география и ги запознава с обичаите на другите народи. Известна ми е тезата, че войниците не трябвало да се образоват, понеже най-силните варварски племена, като готите и франките, чиито първенци са всички без изключение професионални войници, презирали книжната ученост. Но пословицата „образованието разваля войника“ се отнася според мен само до обикновените редници, а не до военачалниците. Във всеки случай нито една нация в света не е дала, доколкото ми е известно, някой прославен пълководец, който да не е имал известно образование или, ако то му е липсвало, да не е съжалявал за това.

По-късно Велизарий споделяше със своите приятели, че от описанието на дългата война между Атина и Спарта, дадено от Тукидид^[12], както и от разказа на Ксенофонт^[13] за военните действия в Персия (и двете книги са били изучавани и обсъждани в училището на Малт в Адрианопол) е научил повече неща за принципите на военното изкуство, отколкото по време на обучението си във военната академия на Константинопол. В тази академия се изучава строева подготовка и проста тактика, както и използуването на обсадни машини, задълженията на военачалниците и военният етикет — тоест по-нисшето военно изкуство. Висшето изкуство се състои в стратегията, в използуването на гражданската власт и на политиката в помощ на военните цели и преди всичко в онова умение, което Велизарий усвои до съвършенство — умението да вдъхва любов, доверие и подчинение у своите войници, което превръща една обикновена сбирщина в добре обучена армия. Според Велизарий стратегията е един вид приложна география и по-късно той изразходва големи суми, за да се снабди с точни карти — към щаба му бе неотлъчно прикрепен един професионален картограф, египтянин.

Велизарий обичаше също често да казва, че обучението, което е получил в училището на Малт по счетоводство, реторика и право, му е било от много голяма полза, защото висшите държавни сановници владеят до съвършенство тези граждански науки и тъй като гледат отвисоко на останалите смъртни, обичат да правят за смях варварските военачалници, чиито главни добродетели са смелостта, ездаческото изкуство и ловкото боравене с копието и лъка. Той им показваше, че не е варварин въпреки своето име и въпреки изключителното си майсторство при ръкопашния бой, в който понякога бе заставян против желанието си да влиза поради малкия брой или страхливостта на предвожданите от него войници. Често искаше от подчинените си да му представят счетоводните книги и ако в тях имаше някакво несъответствие, го посочваше укорително като учител. По обикновените правни въпроси, като процедурни правила в гражданските съдилища или правата на различните класи граждани и прислуга, той не можеше да бъде измамен лесно от професионалните правници. А и както вече казах, имаше достатъчно познания по реторика, за да може да представи дадена кауза по един прост и убедителен начин и да не се остави да бъде подведен от ловка аргументация. Признаваше, че за всичко това е много задължен на Малт, който не държеше много на пресилените алюзии, изобретателните метафори, атинските уловки и логическите апории. Малт обичаше да казва, че няколко добре въоръжени и дисциплинирано подредени слова ще вземат винаги връх над цял куп безразборно нахвърляни, изречени с ентусиазъм думи.

Първия учебен ден Велизарий не се появил в училището сутринта в седем часа, което бе обичайният час за започване на учебните занятия, а малко след пладне по време на почивката, когато момчетата се хранели в училищния двор — по-скоро тези от тях, които не живеели наблизо, така че не можели да изтичат да обядват вкъщи и да се върнат бързо. Но в Адрианопол, за разлика от Константинопол, Атина, Рим и големите градове на Мала Азия, не беше обичайно за едно момче да дойде на училище, придружено от възпитател и роб, който да му носи чантата с книги. Дори робите за носене на чанти бяха рядкост в това училище. Ето защо момчетата погрешно взели Велизарий за някой разглезен богаташки син, като го видели да влиза в училищния двор заедно с Палеолог, следван на половин крачка от Йоан Арменеца и накрая от Андрей, който му носел чантата.

Едно едро момче, на име Улиарис, посочило с пръст Палеолог и извикало:

— Ей, приятели, кажете ми, този дядо ли води внучетата си в нашето училище да се учат на hic, haec, hoc или те водят него?

Момчетата наобиколили новодошлите, без да спират да дъвчат хляб, плодове и твърдо сварени яйца, а едно от тях, останало отзад, хвърлило смокиня по Улиарис, за да го ядоса. Смокинята била омекнала и вкиснала от горещината — просто плачела да бъде запратена по някого. Тя не улучила Улиарис, но се пръснала върху рамото на Палеолог, чиято тога била съвсем нова и от особено фин вълнен плат. Смеховете избухнали още по-гръмки, но Велизарий веднага си проправил път през тълпата от момчета, навел се да вземе един голям кръгъл камък, който някои от учениците били подритвали напред-назад по гладкия плочник на двора, и преди момчето хвърлило смокинята да разбере какво става, Велизарий се спуснал към него и го ударил с камъка по главата. Зашеметено, то паднало напред. Велизарий не казал нито дума и без да пуска камъка, се върнал до своя възпитател.

Палеолог изтръпнал, тъй като очаквал, че другите момчета ще отмъстят за своя приятел, и някои от тях наистина се приближили със заплашителни викове и ръкомахания.

Велизарий обаче не отстъпил, нито пък се извинил. Той казал:

— Ако още някой от вас посмее да оскърби този възрастен човек, моя възпитател, и с него ще стане същото.

Тъй като проявил смелост, част от момчетата, начело с Улиарис, минали на негова страна. Улиарис попитал:

— А ти от кои си? Ние сме сини. Момчето, което удари, Руфин, е главатарят на зелените.

Той очаквал, че в интерес на собствената си безопасност Велизарий ще се обяви също за син и ще окаже помощ на тяхната група, когато стане необходимо.

Но колкото и странно да изглежда това, в Чермен Велизарий бил тъй далеч от мирската суета, че дори не бил чувал за съперничеството между сините и зелените при надбягванията с колесници — това е почти толкова необикновено, колкото и ако не беше чувал нищо за апостолите Петър и Павел. Защото и в двете половини на Римската империя навсякъде и непрекъснато се говори за тези враждуващи партии; те не са някакво нововъведение, а водят началото си не по-късно от царуването на император Тиберий, който е бил съвременник на Иисус Христос.

Велизарий дал следния отговор на Улиарис:

— Аз съм от белите, а този е мой помощник. — И посочил Йоан Арменеца. Знамето на предвождания от Велизарий отряд от момчета в имението било бяло, за да отговаря на името му, ето защо те се наричали Белия отряд.

Изненадани от неговите думи, учениците обяснили, че всеки трябва да е или син, или зелен, в противен случай той е бояджия, или приспособенец. Вярно е, че отначало на хиподрома е имало също така червени и бели, символизиращи цветовете на лятото и зимата, както зелените са символ на пролетта, а сините — на есента. Но в днешно време колесниците се надбягват по двойки, а не всяка срещу всяка, така че белите и червените не съществуват вече като самостоятелни партии и отдавна са се присъединили съответно към сините и зелените, които са ги погълнали.

Велизарий разбрал, че думите му са прозвучали глупаво, но въпреки това решил да не се отмята и отговорил:

— Ако в това училище няма още бели, Йоан Арменеца и аз ще трябва да сложим началото.

Всички се ядосали, и сини, и зелени, и му обяснили, че строго правило на училищния двор е по време на бой да не се използуват ножове, камъни и други опасни оръжия и нищо, освен ръцете и краката или меки топки от кал и сняг. Велизарий се присмял на това тяхно правило и казал:

— И вие ме нарекохте мамино детенце!

Тези думи накарали момчетата да се нахвърлят с викове срещу него и Йоан Арменеца. Андрей пуснал чантата и се втурнал да им помага. Междувременно Палеолог тръгнал да търси помощ и скоро се появил заедно с учителя, който успял да ги разтърве, като накарал Руфин да се сдобри с Велизарий.

Руфин се бил съвзел от удара и като момче с благородно сърце, казал, че се възхищава от Велизарий за начина, по който отмъстил за оскърблението, нанесено на неговия възпитател. Той предложил на Велизарий:

— Ако ти и твоят приятел искате да се присъедините към зелените, ще бъдете добре дошли при нас.

Улиарис извикал:

— Не, нека да дойдат при нас! Ние първи ги поканихме.

Нечувано и невиждано било двама предводители като Улиарис и Руфин да си съперничат кой да получи подкрепата на едно новопристигнало момче. Обикновено новакът среща големи мъчнотии и трябва да дава дори подкупи, докато бъде признат за пълноправен член на една от двете групи — понякога се налага месеци наред да чака като обикновен привърженик на партията, към която изпитва симпатии.

Велизарий благодарил на Руфин за отправената покана, но се извинил, че не може да я приеме, тъй като принадлежи вече към белите, а Йоан Арменеца последвал примера му. Руфин се засмял — той не изглеждал обиден, но казал:

— Ако вашата неизброима бяла армия има нужда от помощ срещу сините, знаете към кой съюзник можете да се обърнете за съдействие.

Така инцидентът приключил по-миролюбиво, отколкото започнал, а когато момчетата научили, че именно Велизарий и Йоан Арменеца са водили пиперения бой с кападокийците — възрастни мъже, — те започнали да ги гледат с уважение. Велизарий станал приятел както с Улиарис, така и с Руфин, дори успял да ги накара да си сътрудничат в приключенията, предприемани под негово ръководство. Предвождани от Велизарий, те се проявили много добре в знаменитата битка със снежни топки срещу момчетата от едно съседно манастирско училище.

Тази история, макар и детинска, може би представлява известен интерес. Момчетата от манастирското училище били обречени от своите родители да станат калугери. В манастирската стена имало една пролука, през която бъдещите калугери, въоръжени с тояги като египетските монаси от Синайската пустиня, слизали да причакват момчетата от имперското училище, когато отивали вкъщи за обед и им нанасяли жесток побой. Един ден, когато бил паднал много сняг, Велизарий, Йоан Арменеца и Улиарис подмамили голяма група манастирски ученици в капан — един склад за дървен материал, собственост на бащата на Руфин. Там сините и зелените, сключили примирие за случая, просто ги засипали със снежни топки и отвели двайсет пленници, които затворили в помещението за занимания по борба в двора на имперското училище. Но за нещастие Улиарис бил заловен недалеч от пролуката в манастирския зид.

Между воювалите под предводителството на Велизарий през този ден имало и една малка група „слуги“, по-точно четирима-петима носачи на чанти, между които Андрей, и половин дузина бедни момчета, известни под прозвището „помощници“. Тези помощници не били редовни ученици, но им се разрешавало да седят на задните чинове и да получават безплатно обучение. В замяна на това те трябвало да извършват определена черна работа: да почистват училищните нужници, да мият пода с вода и четка след края на уроците, да пълнят мастилниците, да натъркват с восък употребените восъчни дъсчици на другите ученици и да поддържат пещта, която отоплявала класните стаи през зимата посредством монтирани в пода тръби. Тези помощници били гледани с презрение от редовните ученици, които ги третирали като натрапници. Но Велизарий им обещал тайно, че ако се сражават добре и се подчиняват на заповедите му, ще се погрижи тяхното положение да бъде подобрено.

Той застанал начело на слугите и ги повел в атака към манастира през задната порта при кухнята. Тук по това време на деня се събирали неголяма група бедняци от всички възрасти, за да получат безплатно супа, сух хляб и огризки от месо. Велизарий и неговата чета влезли без много шум, представяйки се за просяци, но скоро се промъкнали край кухнята, пресекли лехите със зеле на калугерите, без да срещнат никого, и се добрали до училищната сграда. Тук в една барака те намерили Улиарис с вързани ръце и крака и с окървавена глава. Никой не го пазел, тъй като врагът, обезпокоен за съдбата на своите пленени приятели, бил събрал всичките си сили при пролуката в зида. Улиарис настоял да ги нападнат в гръб, но Велизарий счел това предложение за рисковано, понеже щели много трудно да се измъкнат, ако манастирските ученици повикат на помощ калугерите и послушниците. Той предложил да се оттеглят бързо по пътя, по който били дошли.

И така, те се измъкнали, взимайки със себе си като законна плячка ябълки, орехи, медени курабии и ароматни кифли, които задигнали от окачените в бараката торби. (Било Заговезни и на учениците били раздадени лакомства, за да приемат с по-голяма готовност лишенията на предстоящите Велики пости.) С победен химн на уста нападателите се прибрали в своето училище, където разпределили справедливо плячката между всички ученици. Велизарий обаче настоял да не се дава нищо на малцината момчета, които не взели участие в сражението, и едно от тях, наречено Малкия Апион, най-прилежният ученик на Малт, се озлобило завинаги срещу Велизарий. Колкото до двайсетте пленени момчета, те били освободени по нареждане на Малт, но игуменът ги отлъчил за цял месец от църковните служби.

 

 

Велизарий (чиято майка починала горе-долу по същото време) бе израснал висок, силен, широкоплещест младеж. Чертите на лицето му бяха благородни и правилни, имаше черна, гъста и къдрава коса, искрена усмивка и звучен смях. Единствено скулите му, които бяха малко изпъкнали, издаваха донякъде варварския му произход. Учителите му бяха доволни от живия интерес, който проявяваше към учебния материал, а съучениците му се възхищаваха от неговата смелост и сръчност в борбата и в играта с топка. Беше също много добър плувец. Създал бе малка група конници измежду по-големите момчета в училището, като осигури коне от своето имение за онези, които нямаха възможност да се снабдят сами с такива, и ги обучаваше в парка на вуйчо си. Упражняваха се главно в стрелба с лък и хвърляне на копие по чували, окачени на клоните на един дъб. Но не пропускаха също така да организират и турнири и дуели с тъпи оръжия, устройваха си дори миниатюрни морски сражения с лодки по река Хебър, която тече край град Адрианопол. Така те станаха вещи в бойното изкуство още преди да отидат във военното училище в Константинопол — цялата им група се записа в него, тъй като решиха, че е под достойнството им да постъпят на гражданска служба. Някои от тях, които бяха синове на занаятчии и задължени с декрет да не напускат наследственото поприще, трябваше първо да се освободят, като дадат подкуп на съответните лица в двореца.