Робърт Грейвс
Велизарий (16)

Глава петнадесета
Отбраната на Рим

Първото нещо, което готите направиха за превземането на града, бе изграждането на шест военни лагера, всеки укрепен с ров, насип и ограда от колове. Те бяха пръснати покрай цялата северна част на градската стена на разстояние от сто крачки до една миля от нея. Следващата им работа бе да прекъснат и четиринайсетте акведукта, снабдявали от векове Рим с обилна прясна вода от отдалечени източници. Имаше обаче кладенци с дъждовна вода, а западната стена обхващаше част от река Тибър, така че съвсем не бяхме лишени от вода, но по-богатите граждани бяха много недоволни, че им се налагаше да пият дъждовна вода и ако искаха да бъдат чисти, да се къпят в реката вместо в собствените си луксозни бани. Велизарий побърза да зазида плътно акведуктите на определени места. Нареди освен това да се изградят откъм вътрешната страна на някои порти полукръгли ограждения, в които бе оставена само по една малка, добре охранявана врата, за да се попречи на населението да се втурне предателски към портите и да пусне врага. Порта Фламиния се намираше толкова близо до единия от готските лагери, че той я зазида изцяло. Направи много щателна проверка по цялото протежение на укрепленията както от вътрешната, така и от външната им страна, търсейки някое слабо място, и разпита специално за изходите на градската канализация, но разбра, че каналите са заустени направо в Тибър под нивото на реката и следователно никой не можеше да проникне вътре през тях.

Най-големи неприятности в началото ни създаде спирането на общинските мелници на хълма Яникулум, които се задвижваха с вода от Траяновия акведукт.

Тъй като в града нямаше излишни коне или волове, принудихме се да използуваме робски труд за въртенето на воденичните камъни. Скоро обаче Велизарий успя да ги задвижи отново с вода. Непосредствено под Аврелиановия мост той прехвърли през реката две яки въжета, опъна ги със скрипец и закачи помежду им две големи лодки с нос срещу течението, на две стъпки една от друга. Между тях висеше едно водно колело, свързано с по два воденични камъка във всяка лодка. Течението на реката под моста завъртя доста бързо колелото. Като видя, че идеята му се увенча с успех, Велизарий подсили въжетата и още двайсет чифта лодки с по едно водно колело помежду им бяха навързани за първите две в дълга редица надолу по течението. Оттогава нямахме трудности със смилането на житото, само веднъж готите, научили за мелниците от дезертьори, се опитаха да ни попречат и пуснаха дървени трупи по реката. Някои от тях се удариха в колелата и ги счупиха. Но Велизарий опъна под моста нещо като рибарска мрежа от вериги — плаващите трупи се хващаха в нея и лодкарите ги издърпваха на брега, където ги насичаха за гориво в градските фурни.

До този момент гражданите на Рим не бяха познали несгодите и опасностите на войната, ала Велизарий скоро им даде да разберат, че не могат да очакват да бъдат само бездейни зрители, сякаш се намират в театъра: каквито лишения търпят войниците, такива ще трябва да понасят и те. За да осигури достатъчни резерви от обучени войници, готови да се придвижат бързо до всяко място от укрепленията, където се очаква нападение, той постави на стража още от незаетите в момента работници. Някои от тях обучаваше всекидневно на Марсово поле в стрелба с лък, а други се упражняваха да боравят с копие. Но военното изкуство не им беше никак по сърце и те си останаха необучена сган, независимо от големите старания на стотниците и десетниците.

На което и място в града да се появеше Велизарий, римляните и римлянките от всички социални класи го гледаха винаги под вежди. Те бяха сърдити, че той бе дръзнал да се опълчи срещу готите, преди да е получил достатъчно подкрепление от императора, и по този начин ги бе принудил да понасят обсада, която заплашваше да завърши с глад и кланета. Дезертьори бяха донесли на крал Витигес, че Сенатът е особено силно възмутен от Велизарий, и готският монарх изпрати свои хора в града, за да се възползува от възникналите несъгласия.

Пратениците бяха доведени със завързани очи в Сената и получиха разрешение да се обърнат към сенаторите в присъствието на Велизарий и неговия щаб. Те изоставиха добрите обноски, подобаващи при такъв тържествен случай, и нападнаха грубо сияйните патриции, обвинявайки ги, че са предали готската военна част, натоварена да защищава околността и са пуснали в града сбирщина „гръцки натрапници“, които са заели сега отбранителните укрепления на Рим. Предложиха от името на Витигес всеобща амнистия, ако Велизарий напусне незабавно града. Щели дори да му дадат десет дни преднина, преди да се впуснат да го преследват, а това, твърдяха те, било проява на голямо великодушие, като се има предвид, че неговите сили били съвсем недостатъчни за отбраната на такава дълга защитна стена.

Велизарий отговори, накратко, че римските патриции не са предали никого — те бяха само пуснали в града свои събратя патриции заедно с императорските войски, предвождани законно от знатните граждани.

— Благородни готи, упълномощен съм да отговоря от името на този верен Сенат, тъй като рангът ми е достатъчно висок, както и от името на моя пресветъл господар. Отговарям ви прочее, че не от готите, нито пък от друго някое германско племе е построен този град и са издигнати тези стени. Та вие направо сте ги изоставили да рухнат! Затова не ние, а вие сте натрапниците и без никакви права над Рим. Витигес, вашият крал, не е дори признат от моя пресветъл василевс като негов васал. Така че послушайте съвета ми, превъзходни готи, и побързайте да се махнете! Използувайте своето красноречие да убедите сънародниците си, че вършат лудост, иначе ще дойде време — предупреждавам ви най-сериозно, когато и вие, и те ще се чудите в кои шубраци да скриете главите от нашите копия. Помъчете се междувременно да разберете, че можете да ни изтласкате от Рим само с изкусна обсада и с тежки боеве. Обсадното изкуство, за наше щастие, не е било никога по силите на вашите съотечественици, ето защо нашата войска, макар и засега малобройна, е повече от достатъчна за защитата на стените, които са построили дедите ни и които вие готите изоставихте без бой!

Крал Витигес бил много любопитен да узнае от своите пратеници що за човек е този Велизарий. Те му казали:

— Той е брадат мъж, същински лъв, не познава страх, не казва нито една излишна дума. По лице, по цвят и по телесна конструкция прилича на нас, само че косата му е тъмна, а очите, сини като нашите, са хлътнали навътре. Неговият пъргав ум и благородните му обноски внушават почит у всички присъствуващи. Видяхме и Антонина, неговата жена, лъвица от същата порода, с червена коса. Светли кралю, трябва да си готов за ожесточена схватка.

Изминаха две седмици, докато Витигес завърши приготовленията си за нападение. Когато едно ранно утро Велизарий видя от наблюдателната кула в какво се състои тази подготовка, той започна да се смее и това възмути гражданите. Те се питаха с негодувание: „Толкова ли му е смешна мисълта, че тези ариански зверове се готвят да ни разкъсат!“

Трябва да си призная, че и аз не виждах нищо смешно — на около четвърт миля се забелязваха няколко грамадни скели на колела, теглени към нас от стадо волове и придружени от цели легиони готски копиеносци. Те приличаха на кули и имаха вътрешни стълби, водещи към платформи на върха, които се издигаха почти на височината на нашата стена. Пехотата носеше голям брой дълги щурмови стълби; имаше и каруци, пълни догоре с нещо като снопове съчки и с дъски. Ясно беше, че възнамеряват да запълнят част от нашия ров със съчките, да сложат върху тях дъските и по тези дъски да придвижат кулите, за да щурмуват стените със стълби. Имаше още четири по-малки колесни машини, облечени с конски кожи — от всяка стърчеше напред по една греда с железен връх. Разбрах, че това са стенобитни тарани — гредата е окачена на въжета отвътре и с многократно удряне е в състояние да пробие дупка и в най-здравата стена.

Те избраха Порта Салария за главен обект на своето нападение и Велизарий незабавно съсредоточи по съседните купи всички метателни съоръжения, които можа да събере: „скорпиони“ — малки устройства за мятане на камъни чрез внезапно отпускане на едно силно усукано конопено въже, „диви осли“ — по-голяма разновидност на „скорпионите“ и балисти — механични лъкове, работещи на същия принцип, по чиито жлебове могат да се пуснат дебели стрели с дървено оперение и чиято далекобойност надхвърля тази на всеки обикновен лък. Имахме също и няколко „вълка“ — приспособления, чрез които гредата на тарана се улавя в момента, когато нанася удар, и се издърпва силно с помощта на скрипец, така че кулата се накланя и пада.

Велизарий извика спокойно своя оръженосец Хорсомантис, масагетски хун, и му каза:

— Хорсомантисе, донеси ми ловджийския лък и две стрели за елени!

Това бе най-точното му оръжие. Един готски благородник — братовчед на крал Витигес, както се оказа по-късно — следеше придвижването на обсадните съоръжения. Беше облечен с богато украсена броня и носеше високо пурпурно перо. Но макар и да се намираше, по свое убеждение, извън обсега на стрелите, смъртта все пак го достигна — Велизарий се прицели внимателно и заби една еленска стрела в гърлото му, поваляйки го мъртъв от коня. Разстоянието бе не по-малко от двеста крачки. Без да знаят, че тази точност не е нещо необикновено за Велизарий, готите бяха ужасени от лошата поличба. Радостен възглас отекна над стената, а готите спряха напредването си, за да отнесат трупа на убития. Неговото място бе заето от друг благородник, неговия брат, но тъкмо когато той даваше знак на кавалкадата да продължи, Велизарий се прицели отново и доказа на всекиго, който може да се е съмнявал до този момент, че първият изстрел не е бил само въпрос на късмет. Сега стрелата улучи гота в широко отворената му уста, както крещеше нещо, и острието се подаде отзад през врата му. Той също падна мъртъв. Започнах да танцувам от радост и извиках:

— Великолепно попадение, господарю! Разреши и на нас да стреляме сега!

Защото в ръката си стисках лък, както впрочем и всички останали домашни слуги. Той каза:

— Чакайте тръбния сигнал, и тогава се мерете във воловете!

Тръбата зазвуча, ние всички опънахме лъкове и отпуснахме тетивата. Паднаха повече от хиляда готи и всички волове, горките животни. Разнесоха се страшни викове. Тогава, спомням си, се прицелих в един снажен пехотинец, тичащ напред с вързоп съчки, но не улучих и стрелата се заби в бедрото на някакъв кон, който се изправи на задни крака и хвърли ездача си. Взех на прицел конника, проснал се безчувствен на земята. На третия изстрел стрелата облиза рамото му и отскочи. Той продължаваше да лежи там като мъртъв, затова се огледах за други мишени, но не видях такива — готите се бяха оттеглили ужасени и сега стояха извън обсега на лъка.

Скоро голяма готска част от всички родове войски тръгна нанякъде и изчезна от погледа ни. Ние не знаехме още това, но те бяха получили заповед да нападнат Зверилника до Порта Пренестина, на две мили вдясно от нас. Тъй като четирийсет хиляди души продължаваха да застрашават Порта Салария, Велизарий не можеше да отдели войници оттук и да ги изпрати на помощ другаде.

Междувременно много опасно положение бе възникнало при Порта Елия до реката, където командир беше Константин. Само на един хвърлей от стената, на другия край на Елиевия мост, водещ към катедралата „Свети Петър“, се намира мраморният мавзолей на император Адриан. Това е една четвъртита постройка, увенчана с цилиндричен барабан, заобиколен с покрита колонада. Барабанът завършва с кръгъл купол. При изграждането на този великолепен паметник не е използуван никакъв хоросан — той е изграден само от мраморни блокове. По продължение на колонадата на равни разстояния са разположени конни статуи също от мрамор; мисля, че те изобразяват пълководците на Адриан. Мавзолеят представляваше сега преден пост на защитната стена, а мостът беше нейно продължение. Именно тук стояха на своя пост тристате войници на Константин — част от тях бяха въоръжени с балисти, имаше също точни стрелци с лък, както и малка група военни ковачи с тежки чукове.

Готският предводител на частта, която бе получила заповед да щурмува този пункт, се оказа благоразумен човек. Съобразил, че участъкът от стената, защитен от реката отляво и отдясно на Елиевия мост, ще бъде по-слабо охраняван, той бе скрил няколко лодки в готовност за нападение на половин миля нагоре по течението. На това място речният бряг под стената беше достатъчно твърд и широк, за да се вдигнат стълбите. Тук той смятал да свали с лодките една щурмова група от отсрещния бряг веднага щом започне атаката срещу мавзолея.

Той провел доста умело нападението на мавзолея. Хората му — тежковъоръжена пехота с щурмови стълби се придвижили, предвождани от него, под сводестата галерия, която започва от катедралата и завършва в непосредствена близост до мавзолея. Воините на Константин, заели позиция по колонадата със статуите, били нащрек, но не можели да направят нищо, преди готите да излязат изпод прикритието на сводовете. Тогава те започнали да се отбраняват яростно, но само със стрели и къси метателни копия, понеже балистите не могат да бъдат използувани при такъв малък ъгъл. Големи групи готски стрелци заели и четирите ъгъла на мавзолея и скрити зад огромни щитове, открили унищожителна кръстосана стрелба по колонадата, причинявайки тежки загуби на защитниците. Положението ставало опасно. Константин, предупреден за започващото нападение откъм речния бряг, трябвало да тръгне веднага начело на двайсетина души, за да го отблъсне. Нямало нито един свестен военачалник, който да поеме командуването.

Не след дълго стълби били опрени и на стените на мавзолея и по тях се заизкачвали готи в пълни бойни доспехи. Стрелите и късите копия на защитниците не им правели голямо впечатление. Рим щял да бъде загубен, ако не било спасителното хрумване на един храбър десетник от отряда на ковачите. Той ударил с чука си една от статуите и строшил крака й. Съседът му сграбчил този огромен къс мрамор и го запокитил надолу по стълбата. Първият от готите паднал като сноп и повлякъл със себе си цяла редица от катерещи се зад него войници. Същият десетник отчупил другия крак и статуята рухнала. Той трескаво я раздробил на подходящи за целта късове, които съседът му раздал на всички наоколо. Така готите били повалени от щурмовите стълби с натрошените крайници и торсове на античните герои на техните коне. Нападателите хукнали да бягат с крясъци, преследвани от нашите стрели и скоро попаднали в обсега на балистите. Свистенето на грамадните стрели, способни да пронижат човек или дърво, ги подгонило още по-бързо. Константин се справил лесно с атаката откъм речния бряг, така че на запад готите останаха с измамени надежди, както впрочем и на изток при Порта Тибуртина, а също и на север при Порта Фламиния — на двете последни места стената се извисява над стръмни склонове, твърде неудобни за атака.

При Порта Салария основният готски корпус продължаваше да ни застрашава, но сега вече хората му се държаха на сигурно разстояние, уплашени от участта на един от своите военачалници. Той бе застанал прав на клона на една пиния, прилепен до ствола, и обстрелваше нашите позиции по стената. Господарката Антонина обслужваше една балиста — тя се бе научила да се цели добре с тези машини. Двама души въртят ръчката, докато мерачът им каже да спрат, той се прицелва, а в това време помощникът поставя стрелата в роговия жлеб и по даден знак освобождава запънката. Аз изпълнявах ролята на помощник на господарката, а двама римски занаятчии въртяха ръчката. Тя се прицели внимателно в този точен готски стрелец и даде знак за стрелба. Натиснах лоста и стрелата изфуча. Гледката беше страшна. Грамадната стрела прониза гота в самата среда на бронята му и се заби до половината си дължина в дървото — той остана да виси там като гарга, прикована на вратата на някой хамбар като предупреждение за останалите гарги.

Господарката ръководеше тук отбраната, замествайки Велизарий, който препусна да помогне на Бесас и неговите хора при Зверилника, разположен недалеч от Порта Пренестина, където врагът нападаше яростно. Зверилникът имаше триъгълна форма с две слаби външни стени под прав ъгъл, пристроени към главната крепостна стена; някога тук са били държани лъвовете за игрите в Колизея. Не бяхме в състояние да отбраняваме външните стени, понеже те бяха ниски, а и малката им дебелина не позволяваше изграждането на подходящи прикрития. Освен това Витигес си даваше сметка, че оградената от тях част от главната стена беше в плачевно състояние и щеше твърде бързо да се поддаде на ударите на тарана. Готски пехотинци се изкатерили по рова с кирки в ръка, за да подкопаят едната външна стена, която междувременно щяла да ги пази донякъде от стрелите на защитниците. Завладееше ли Зверилника, Витигес можеше да се надява и на пълна победа. Всичко било готово — съчки, дъски, подвижни скели и щурмови стълби, също както при Порта Салария. Голяма група готи, въоръжени с дълги копия, чакали настрани.

Нападателите, минали отсам рова, въртели кирките неуморно; не след дълго част от стената се срутила с грохот навън и те се втурнали в Зверилника. Без да губи време, Велизарий изпратил два силни исаврийски отряда да се спуснат със стълби върху външните стени. Оттам те скочили сред струпаните готи, затворили входа на Зверилника и започнали безмилостна сеч. Защото, докато исаврите носеха къси криви саби, великолепни при бой в тясно пространство, готите бяха въоръжени с двуръчни широки мечове, които се нуждаят от много място, за да свършат добра работа. Нови готски пехотинци се втурнали да помагат на своите другари, но изведнъж Порта Пренестина се отворила и пропуснала цяла колона конници от личната гвардия на Велизарий заедно с известен брой тракийски готи. Те нападнали с копия варварските войници, струпани в безредие наоколо, и ги преследвали чак до техния лагер на половин миля разстояние, нанасяйки им тежки загуби. След това конниците се върнали и подпалили скелите, тараните и стълбите; когато към небето лумнали огромни огнени езици, те се прибрали необезпокоявани в града. Внезапно контранападение бе предприето по заповед на господарката и при Порта Салария; то също се увенча с успех — и тук готите избягаха, а съоръженията им бяха изгорени. Тогава нашите войници побързаха да излязат и да претършуват убитите. С разрешение на господарката и аз тръгнах с тях и намерих човека, когото бях убил: установих, че вратът му е счупен. Взех златната му огърлица и кинжала със златна дръжка от пояса — един евнух, при това домашен роб, в ролята на герой!

Късно следобед стана ясно, че атаката се е провалила навсякъде. Целейки се в такава плътна маса, и най-слабите стрелци в света не биха пропуснали да нанесат големи поражения, а ние разполагахме с няколко точни и бързи майстори на лъка и с предостатъчно стрели. По наша преценка този ден загубите на противника възлизаха на повече от двайсет хиляди убити или извадени от строя. Готите се прибраха мрачни в своите лагери и цяла нощ чувахме псалмопенията и оплакванията, с които погребваха загиналите си другари. На сутринта ги очаквахме отново в пълна готовност, но през този ден, пък и през много от следващите не станахме обект на нито едно нападение.

Велизарий бе писал повторно на Юстиниан, обосновавайки необходимостта от трийсет хиляди души подкрепления и настоявайки поне десет хиляди да бъдат изпратени начаса. Преди това писмо да стигне до Константинопол получихме съобщение, че подкрепленията са вече на път. Но те явно брояха само около две хиляди и при това бяха принудени от лошото време да презимуват в Гърция — пресичането на Адриатическо море бе станало невъзможно. Нищо не говореше, че става въпрос за преден отряд на една истински многочислена армия. Велизарий разбра, че ще бъде принуден да остане зад стените на Рим още най-малко три-четири месеца. Градът продължаваше да бъде снабдяван с припаси нощно време през южните порти, но те бяха съвсем недостатъчни за изхранването на шестстотин хиляди души, дори за много по-кратък период от време. Затова той нареди да бъдат незабавно евакуирани в Неапол всички жени, деца и старци, както и мъжете, които не бяха в състояние да носят оръжие, с изключение на свещениците и сенаторите.

От падането на нощта до зазоряване готите не смееха да се покажат от оградените си лагери: това бе часът на маврите, които бяха освободени от обикновените дежурства, но прекарваха нощите си извън градските стени. Яздеха на групи по трима-четирима, облечени с дрехи с цвят на тиня, връзваха конете си в някоя горичка и се криеха в крайпътните канавки или в храстите. Нападаха из засада отделни войници, прерязваха им гърлото, ограбваха ги и бързаха да изчезнат. Понякога се събираха в по-голяма група и унищожаваха доста многочислени готски отряди. Най-често дебнеха край нужниците на готските лагери, изкопани от външната страна на защитните ровове, и се хвърляха върху излезлите по нужда войници. Навъртаха се също около конете и пасищата. Именно страхът от тези маври задържаше готите цяла нощ в лагерите им. Така нощ след нощ дългите върволици бежанци напускаха града необезпокоявани, а и по избрания от тях път нямаше нито един готски лагер.

Първата група бе изпратена в пристанището на Рим, където се намираше нашата флота — оттам те заминаха по море за Неапол. Останалите обаче бяха принудени да извървят пеша целия път, влачейки вързопи и тикайки колички, натрупани с по-ценното домашно имущество. Всяка нощ по Виа Апия плъзваше шествие от петдесетина хиляди души. Те представляваха печална гледка. Много сълзи проляха при Порта Апия заминаващите и онези, с които те се разделяха. Но поне щяха да вървят по хубав път. Виа Апия е павирана с твърда лава преди неколкостотин години, по времето на Републиката, ала и до днес настилката е като нова. Освен това Велизарий осигури ескорт за всяка група бежанци през първия етап от пътуването им и им даде достатъчно храна за целия път до Неапол.

В деня на отплаването на първата група от пристанището на Рим, намиращо се на осемнайсет мили от града, крал Витигес превзе неговите укрепления. Нямахме възможност да отделим войници за отбраната им, а моряците са лоши бойци. Дотогава получавахме припаси по шлепове от пристанището, влачени срещу течението на реката от волове. Сега обаче нямахме вече достъп до морето и флотата ни се оттегли в Неапол. Това стана през април. През май дажбите от брашно бяха намалени наполовина. През юни подкрепленията пристигнаха от Гърция, предвождани от някой си Мартин: хиляда и шестстотин езичници славяни и български хуни.

Тези славяни, чиито черти са учудващо европейски за една тъй дива раса, се бяха появили неотдавна на цели пълчища по бреговете на Дунава, измествайки гепидите. Те са конни стрелци и чудесни воини, ако им се осигури добра храна, добро заплащане и добро ръководство. Държат на дадената дума, но са много нечистоплътни. Юстиниан ги бе снабдил с ризници и шлемове — обикновено те носят само кожени облекла. Той бе заплатил също голяма сума на жреците от тяхното племе, понеже у славяните всичко е общо, а жреците на бога-светкавица, когото те почитат, играят ролята на техни ковчежници. Когато славяните научиха, че Велизарий е от тяхната раса и дори разбира малко езика им, те започнаха да изпитват симпатия към него, а също и хуните (тях вече съм описал), след като намериха свои съплеменници, радващи се на голяма почит в личната му конница.

Велизарий предложи да нападнем сега готите, макар хиляда и шестстотин души да не се равняват на десет хиляди. Не му се искаше новопристигналите да имат чувството, че са като затворници зад градските стени. Веднага щом бяха разпределени и получиха указания за предстоящите дежурства, той предприе едно показно нападение специално заради тях. Посред бял ден изпрати от Порта Салария двеста конници от личната си гвардия под предводителството на един илириец, наречен Траян, командир на ескадрон и прочут с изключителното си хладнокръвие. Съгласно получените заповеди, те препуснаха в галоп към едно неголямо възвишение, което се виждаше добре от укрепленията, и там се наредиха в кръг. Възмутените готи от най-близкия лагер грабнаха оръжие, яхнаха конете и се втурнаха към тях, решени да ги унищожат. За времето, необходимо на един християнин да каже бавно „Отче наш“, хората на Траян успяха да пуснат четири хиляди стрели към напредващия в безпорядък неприятел, убивайки и ранявайки осемстотин конници, но щом готската пехота започна да се приближава, нашите отстъпиха в галоп, като не спираха да стрелят. Те видяха сметката на още двеста готи, преди да се завърнат, без да дадат нито една жертва, през портата, през която влязоха под прикритието на съсредоточена стрелба от балисти. Забележете: готските конници бяха въоръжени само с копия и мечове, а пехотните им стрелци не носеха брони и не отиваха никъде, без да бъдат придружени от бронирани копиеносци, които се придвижваха много бавно пеша. Не беше чудно, че хората на Траян постигнаха така лесно своята цел. Няколко дни по-късно излезе втора група от двеста катафракти, но към нея бяха придадени стотина славяни с учебна цел. Те също заеха позиция на един малък хълм, убиха стотици готи и се оттеглиха. След още няколко дни нова група, този път гвардейци и българи, направи същото. При тези откъслечни сражения готите загубиха четири хиляди души, но Витигес не стигна до очевидния извод за превъзходството на нашето въоръжение и вместо това отдаваше успеха на ромейските войници единствено на тяхното безстрашие. Заповяда на петстотин от своите придворни рицари, въоръжени с дълги копия, да предприемат подобно показно нападение от един хълм до Порта Азинария. Велизарий изпрати хиляда тракийски конници под командата на Бесас. Готите просто рухнаха под дъжда от стрели — едва стотина успяха да се приберат в лагера си. На другия ден Витигес, след като бе наругал оцелелите и ги бе нарекъл жалки страхливци, изпрати още един ескадрон от приблизително същия брой хора, въоръжени пак с копия. Велизарий пусна срещу тях славяните и българите, и готите бяха до един избити или взети в плен.

Лятото постепенно наближаваше. Една нощ от Терацина пристигна конвой със заплатите на войниците и с един друг вид съкровище за господарката в лицето на Теодосий. Трябва да отбележа, че макар и да го приветствува много радушно, тя бе тъй погълната от бойните си задължения, че младежът явно не заемаше вече такова важно място в живота й — сега не можеше да отделя много време за неговите двусмислени остроумия и изтънчености. Гордееше се повече от всякога, че е жена на Велизарий: от устата на всеки обикновен войник и на почти всеки командир можеха да се чуят непрекъснати хвалебствия за него и нейното име бе споменавано с почит наред с неговото. Теодосий, от друга страна, не беше в края на краищата някаква изтъкната личност. Той не бе дори добър стрелец, а и като ездач не беше кой знае какво. Сега господарката оценяваше хората главно по тези им качества и се отнасяше много сериозно към своите задължения. Реши, че той би могъл да бъде полезен като юридически секретар на нейния съпруг. Скоро до ушите ми достигна мълвата, че Константин разпространява отново старата сплетня сред събратята си военачалници и че римското духовенство използува тайно тази сплетня, за да злепостави нашия дом в очите на гражданското население. Не казах обаче нищо, понеже и без това си имахме достатъчно неприятности.

Същият конвой докара и известен брой коли с жито. Това бе последната ни доставка, защото готите успяха да блокират по-резултатно пътищата. На седем мили в югозападна посока от града се пресичаха два големи акведукта и техните огромни тухлени сводове заграждаха голямо пространство. Като запълниха откритата площ с глина и камъни, готите направиха силно укрепление, към което изградиха пристройки. Тук разположиха гарнизон от седем хиляди души и по този начин получиха контрол както над Виа Латина, така и над Виа Апия. Още преди да ни сковат зимните студове, Рим бе изпаднал в бедствено положение, поради недостига от храна. Останалите граждани, макар и повлияни от непрестанните успехи на Велизарий, отказаха да се запишат на военна служба като доброволци. Сред тях все повече се ширеше недоволството, особено след понесения от нас временен неуспех, за който скоро ще разкажа.

Именно бдителността на господарката Антонина помогна да се разкрие предателството на папа Силверий. Велизарий бе възложил на нея да дава на граждански лица разрешение за напускане на града по някаква работа. Тя разкриваше много бързо всеки опит за измама, но преди да се заеме с тази задача, голям брой жители на Рим, необходими за работа по укрепленията, успяха да избягат под един или друг предлог. Един ден при нея дойде някакъв сладкодумен свещеник и поиска разрешение да отсъствува два-три дена — бил оставил една книга в ризницата на своята енорийска църква недалеч от Милвийския мост и сега трябвало да види нещо в нея. Господарката запита: „Каква книга?“, а той отвърна, че ставало въпрос за посланията на свети Йероним. Тя знаеше, че никой свещеник с всичкия си не би рискувал да премине през линията на готите само за да донесе тези овехтели, жлъчни писма, копия от които освен това сигурно можеха да се намерят в коя да е църковна библиотека на Рим. Но Антонина скри своите подозрения и му даде пропуск. Свещеникът бе задържан същата нощ на излизане от страничната врата на Порта Пинция. Зашито в полите на расото му, бе намерено писмо до крал Витигес, подписано от всички по-видни сенатори и от самия папа, с което те му предлагаха да отворят Порта Азинария и да пуснат готската войска в някоя от следващите нощи — по негов избор.

Налага се да обясня, че за да се освободи колкото може повече от отговорностите си на съдия, които биха попречили на военните му задължения, Велизарий бе поверил на Антонина и разрешаването на всички граждански спорове, както и наказването на цивилните престъпления, но продължаваше да разглежда лично споровете между военни лица и извършените от тях закононарушения. Господарката председателствуваше ежедневните съдебни заседания в своята резиденция — двореца Пинция. Когато тя назова пред мъжа си имената на предателите и му показа писмото, той се разгневи, но не се изненада — знаеше, че крал Витигес бе заплашил да убие римските заложници в Равена ако Италия продължава да не му се покорява. Велизарий обаче не смяташе за необходимо да съди лично предателите вместо Антонина само защото те бяха толкова знатни лица. Всъщност той бе доволен, че делото попада под юрисдикцията на жена му — като предан християнин, би се срамувал да съди духовния глава на своята църква. Но господарката съвсем не споделяше неговите скрупули, тъй като дълбоко в сърцето си бе все още езичница. Тя казваше: „Каква е разликата между предател с митра и предател с шлем?“ Все пак Велизарий реши да присъствува на съдебното заседание, понеже не искаше да дава вид, че бяга от отговорност. Господарката не се чувствуваше разположена този ден и затова се бе излегнала на една кушетка, а той седна в краката й като неин помощник.

Повикан пред съда, папа Силверий се появи в пълния блясък на своя сан в злато, пурпур и бяла коприна, сякаш искаше да внуши благоговеен страх у господарката. На ръката си бе сложил пръстена на свети Петър, пръстите му здраво стискаха пастирския жезъл, а на главата му искреше обсипаната със скъпоценни камъни тиара. След него вървеше свита от епископи и дякони, всички пременени с великолепни одежди. Господарката обаче им нареди да чакат в първото и второто преддверие в зависимост от сана им.

Папа Силверий удари с жезъла си по пода и попита господарката:

— Защо, о сияйна Антонина, сестро во Христе, ни доведе тук, прекъсвайки грубо нашите молитви с това ненавременно повикване? Какво толкова ти има, че не можа да дойдеш вместо това ти в нашия дворец, както изисква благоприличието?

Тя сви вежди подобно на Теодора и без да удостои с отговор неговия въпрос, го запита направо:

— Папа Силверий, какво сме ти направили, че искаш да ни предадеш на готите?

Той се престори на възмутен:

— Нима искаш да обвиниш богопомазания наследник на свети апостол Петър в такова ужасно престъпление?

Но господарката го сряза:

— Да не си въобразяваш, че щом по традиция са ти поверени ключовете небесни, в твоя власт са и ключовете от Порта Азинария?

— Кой ни обвинява в такова подло предателство?

— Твоят собственоръчен подпис и печат!

И тя му показа заловеното писмо.

— Безсрамна прелюбодейко, това е фалшификация! — изрева той.

— Бъди почтителен към съда, духовнико, или ще заповядам да те набият с камшик! — заплаши го Антонина.

Тя нареди да въведат енорийския свещеник, който бе направил пълни самопризнания, без да се налага да бъде измъчван. Лапа Силверий се разтрепери от срам, но продължи да отрича вината си. Накрая бяха призовани да свидетелствуват срещу него и деветимата сенатори, които също бяха сложили подписите си под писмото. Още преди това те бяха поверили съдбата си на милостта на господарката и сега разплакани обвиниха папата в лицето, че ги е изкушил да нарушат своята вярност.

След кратко обсъждане с Велизарий господарката произнесе своята присъда:

— Съгласно закона присъдата срещу предатели, провинили се по време на отбраната на един град, трябва да бъде обезобразяване на лицето, излагане на унизително шествие из улиците на града и позорна смърт чрез набиване на кол, но нашето уважение към доброто име на църквата не ни позволява да приложим стриктно буквата на закона. Все пак един пастир, който продава стадото си на арианския вълк, няма право да запази овчарската си гега. Евгений, смъкни одеждите на този поп и му дай монашеското расо, окачено на онази кука! Силверий, лишавам те от епископския сан и ти заповядвам да напуснеш града още тази нощ!

Когато духовниците от папската свита научиха за присъдата, те бяха възмутени от това светотатство, но не можеха да оспорят нейната справедливост. Приближих се до папата, взех му жезъла, пръстена и тиарата и ги сложих на една маса. След това го отведох в друго помещение, където ни чакаше иподяконът на областта. Той свали всички одежди на Силверий и го остави само по долна риза — не от конски косми, а от извезана с цветя фина коприна, като женска. Накрая му подадохме монашеското расо, нахлузихме го през главата му и го пристегнахме с връв, без да разменим нито дума.

Когато го върнахме обратно в съдебната зала, господарката се обърна към него с думите:

— Прекарай остатъка от земните си дни в разкаяние, брате Силверий, следвайки примера на бележития си предшественик, първия епископ на Рим, който също като тебе изневери на своя господар^[1]. Накрая той изкупи греха си чрез мъченическа смърт на хиподрома на Калигула, но ние не очакваме толкова светост от твоя страна.

През цялото време Велизарий не каза нищо и изглеждаше силно притеснен.

Силверий бе изпроводен от двама масагетски хуни, които го заведоха в стражевото помещение при Порта Пинция. Същата нощ той напусна Рим, отправяйки се към Неапол, откъдето възнамеряваше да продължи на изток.

Подчинените му се събраха да изберат нов папа. Успехът увенча дякон Вигилий, който си бе дал труда да подкупи избирателното тяло с цели петнайсет хиляди номизми. Златото бе на по-голяма почит от всякога сред тези алчни духовници. Гражданското население получаваше много малка дажба жито, която допълваше със зеле и различни треви, като коприва, радика и урока, но изобилна и хубава храна можеше да се купи само със злато. През това лято войниците все по-често се промъкваха нощем в нивите зад линията на готите, отрязваха със сърпове няколко стиски класове и ги напъхваха в торби, преметнати върху гърба на коня. Една торба жито струваше сто пъти повече, отколкото в мирно време.

С приближаването на зимата и тези доставки спряха — надениците от катърско месо бяха единствената прилична добавка към оскъдните дажби брашно, която можеха да купят дори и най-богатите. Хората почнаха да ядат котки, плъхове и смазка за оси. Само от вино не се чувствуваше остър недостиг, понеже Велизарий бе иззел всички запаси от частните изби и ги бе предоставил за всеобща консумация. Рим гладуваше, но колкото и да е странно, не видях нито един недохранен свещеник. „О — каза сухо господарката, когато споделих това с нея, — хранят ги враните, както някога са нахранили чудодейно и пророк Илия.“

Що се отнася до деветимата сенатори, сложили своите имена под заловеното писмо, не бе справедливо Антонина да ги накаже по-сурово от папата. Тя конфискува имуществата им и ги изгони от града заедно с брат Силверий. Велизарий продължаваше да бъде неспокоен — и други римляни можеха да бъдат замесени в заговора. Затова той накара ключарите да подменят ключалките на всички порти два пъти месечно, така че за предателите ставаше по-трудно да се снабдят с подходящи ключове. Дежурните командири при тези порти се сменяха без определен ред, за да не могат да бъдат подкупени предварително да отворят дадена порта през точно определена нощ. А за да разсее скуката при нощните бдения, господарката разпредели музикантите от театъра на групи, които свиреха редовно при всяка една от портите. От своя страна Велизарий взе мерки против отслабване на бдителността, като разположи отвъд рова предни постове, предимно маври, придружени от кучета, които бяха обучени да ръмжат при най-лекия шум от приближаващи се стъпки.

Тук ще направя едно малко отклонение, за да разкажа как веднъж господарката Антонина постави на мястото им тези музиканти. Когато някой от тях свиреше фалшиво, господарката грабваше инструмента му и му показваше: „Ето каква е мелодията!“, а после им се надсмиваше:

— Много сте загубени вие римляните, не ви бива нито за войници, нито за свирачи! За какво сте ми тогава?!

Веднъж един по-сърцат от обидените музиканти отвърна, опитвайки се да я смути с непристойния си език:

— Много сме добри в създаването на потомство.

А тя го сряза невъзмутимо:

— Поне в това сте надминали бащите си.

Шегата започна да се предава от уста на уста и стана една от най-знаменитите й фрази.

Неуспехът, за който обещах да ви разкажа, се дължеше на главозамайването на нашите войници от сполучливите набези на конницата. Вече им бе омръзнала тактиката на Велизарий за постепенно подронване на силите и мъжеството на неприятеля и настояваха шумно за генерално сражение. Той се придържаше към правилото да не обезсърчава никога войнствения дух на своите хора, но разбираше, че още не е дошло времето за такава решителна битка. Врагът продължаваше да се радва на огромно числено превъзходство и готите, макар и обезкуражени, се биеха все така храбро. Велизарий се опита да отвлече вниманието на хората си с по-чести излизания, но на два-три пъти се оказа, че готите бяха готови да го посрещнат, явно предупредени за намеренията му от дезертьори. Градските жители също започнаха да настояват за сражение или във всеки случай за бърз край на обсадата, все едно в чия полза. Не му беше вече възможно да си запушва ушите за тези искания — не биваше да загуби уважението на своите войници или да изпусне от контрол гражданското население.

Най-големият лагер на готите бе разположен на една миля от мавзолея на Адриан в така наречената Неронова равнина. Велизарий възнамеряваше да насочи главния си удар срещу лагерите при Порта Пинция и Порта Салария и не искаше неприятелят да получи подкрепления от първия лагер, затова заповяда на мавърската конница да отвлече вниманието на противника в този район веднага след започване на главното нападение. Маврите трябваше да излязат от Порта Елия под предводителството на един стотник, на име Валентин, последвани от група римски пехотинци, които щяха да се наредят в отбранителен строй недалеч от портата; Велизарий каза на тези римляни да си дадат колкото може по-войнствен вид, но не очакваше те да се бият сериозно. Основното нападение щеше да се извърши само от конни части. Той бе увеличил броя на конниците си с хиляда — при последните сражения бяха пленени много коне без ездачи и части от исаврийските пехотинци се превърнаха, при това много успешно, в конници. Останалите исаври помолиха за разрешение да участвуват и те в битката. Не можеше да им откаже, но се разбраха някои от тях да останат на стените и при портите, за да подсилят градските новобранци и да действуват с балистите, „скорпионите“ и „дивите осли“.

Едно ранно есенно утро Велизарий поведе своята конница през Порта Пинция и Порта Салария, а след нея идваха исаврийските пехотинци. Витигес ги очакваше, предупреден както обикновено. Той бе събрал всички налични войници от четирите си северни лагера; пехотата бе заела позиция в центъра, а конницата — по фланговете. Готите се бяха разположили на половин миля от града, за да могат да ни преследват по-дълго, след като ни разгромят.

В девет часа битката започна, и отначало нещата се развиваха съгласно желанията на Велизарий, тъй като готите само се бранеха. Той бе разделил конницата на две колони по една за всеки фланг, които сипеха хиляди стрели върху гъстите редици на врага. Но за да не оставят пехотата им да скучае, няколко малки групи от нашите исаврийски копиеносци се врязаха в нея съвсем близо до центъра и влязоха в победоносна схватка с равни по численост групи на неприятеля. Не след дълго готската конница започна да отстъпва, а пехотата се стараеше да не изостава от нея. Към пладне нашите ги бяха изтласкали до най-отдалечените им лагери. Тук обаче влязоха в действие техните стрелци, които, скрити зад огромните си щитове, започнаха да обстрелват конете ни от отбранителните насипи. За късо време толкова много от нашите ездачи бяха ранени или останаха без кон, че оцеляха едва четири ескадрона срещу петдесет техни. Но да се прекрати боят в този момент, би означавало да изоставим своята пехота на собствената й съдба. Най-после дясното крило на готите се осмели да нападне. Бесас, командирът на левия фланг на нашата конница, се оттегли към пехотата; пехотата на свой ред не удържа на натиска и ние започнахме отстъпление по целия фронт. За конницата ни не беше трудно да се сражава, отстъпвайки, но по-бавната пехота понесе тежки загуби. Загубихме общо хиляда души, които ни бяха крайно необходими, преди прикриващата стрелба от защитните съоръжения на стените да спре напора на неприятеля. Някои от римските войници затвориха Порта Пинция под носа на нашите завръщащи се бойци, но господарката и аз бяхме там с неколцина верни копиеносци. Наложи се да се бием с тях и след като убихме няколко, успяхме отново да отворим портата.

Междувременно в Нероновата равнина от дълго време вече стояха изправени лице срещу лице другите две армии — градските новобранци, наброяващи няколко хиляди души, бяха наредени във внушителен наглед стегнат строй, скрит зад надеждния щит на мавърската конница. Готите бяха изпълнени със суеверен страх от тъмноликите маври; маврите знаеха това и непрекъснато ги тормозеха с внезапни нападения — обсипваха ги с метателните си копия и се оттегляха с шумен кикот. По пладне маврите неочаквано се втурнаха в масирано нападение. Готите, въпреки че ги превъзхождаха с трийсет към един, се обърнаха и побягнаха към Ватикана, оставяйки лагера си без всякаква защита. Валентин придвижи цялата войска през равнината с намерение да завземе готския стан, да го остави под охраната на римските пехотинци, а той заедно с маврите да препусне на север и да разруши Милвийския мост. Ако този план бе успял, Витигес щеше да бъде принуден да изостави всичките си северни лагери, тъй като те се снабдяваха с храна по Фламиниевия път, минаващ по този мост. Ала когато римската пехотна сган започнала да разграбва готския лагер, маврите, за да не бъдат лишени от полагащия им се дял от плячката, се присъединили към това тъй приятно занимание. Няколко съгледвачи на противника се промъкнали по склона на Ватиканския хълм и видели, какво става долу. Те накарали останалите да се опитат да си върнат лагера. Не след дълго многохилядната готска армия предприе контранападение и Валентин не успя да възстанови реда навреме; той бе изтласкан от лагера и принуден да потърси отново убежище зад стените, след като понесе тежки загуби.

Това бе последното голямо сражение, което Велизарий прие да води по време на продължителната отбрана на Рим.

Подкрепленията от Константинопол все още се бавеха. Макар и да не го знаехме тогава, Йоан Кападокиеца е бил този, който е пречел на тяхното изпращане — той, изглежда, е настоявал пред Юстиниан, че не е възможно да се отдели нито човек повече за тази кампания. Моята господарка искаше да пише на Теодора, но Велизарий беше на мнение, че не подобава на жена му да се обръща към императрицата по един военен въпрос, който не засягаше пряко нито една от двете. Все пак тя й писа тайно в края на месец ноември, в деня на свалянето на Силверий, излагайки своята молба след едно забавно описание на състоялия се съдебен процес. Господарката не се съмняваше, че Теодора ще научи с най-голямо задоволство за унижението, на което бе подложен Силверий, защото неотдавна той я бе разсърдил с отказа си да изпълни едно нейно искане, неподкрепено от авторитета на Юстиниан — да върне патриаршеския трон на един много енергичен и способен пастир, който бе лишен от него заради монофизитски забежки. „Новият папа обещава да бъде по-услужлив“, писа господарката Антонина на Теодора.

За Велизарий ставаше все по-трудно да поддържа духа на гражданското население, чиято храна се състоеше почти изключително от треви. Разразилият се мор отнесе дванайсет хиляди римляни в гроба, но войниците продължаваха да получават ежедневната си дажба от брашно, вино и парче солено месо, така че не дадоха много жертви. Откъслечни набези извън портите на града се извършваха на всеки два-три дни, когато стана ясно, че готите бяха загубили всякакво желание да влизат в бой с нашите конни стрелци. На никого не е приятно да служи като мишена, без да има възможност да нанесе ответен удар, но Витигес не помисли да създаде свой собствен отряд от конни стрелци.

За по-второстепенните събития по време на обсадата бих могъл да пиша безкрай. Но има няколко любопитни истории за наранявания, които не бива да останат неразказани. В деня, когато Теодосий влезе в Рим с конвоя, Велизарий се стараеше да отвлече вниманието на неприятеля с внезапни нападения при другите порти. В тях особено дейно участие взе личната му конница и при нейното завръщане същата вечер двама от войниците представляваха невиждана гледка. Единият от тях, Арзес, принадлежал някога към персийския легион на „безсмъртните“, пристигна със забита стрела в лицето близо до носа му, а другият, тракиец на име Кутма, си дойде със стърчащо от главата му метателно копие, което се вееше като перо. Никой от тях не бе обърнал ни най-малко внимание на тези рани и бе продължил да се бие неуморно за ужас и изумление на готите, които крещели: „Това не са хора, а дяволи!“

По-късно един хирург извади копието от главата на Кутма, но раната се възпали и след два дни той умря. Арзес бе прегледан от същия хирург, който го натисна леко по тила и попита:

— Така боли ли?

— Да! — отвърна Арзес.

Тогава хирургът сряза кожата на тила му, намери върха на стрелата, хвана го с щипците си и след като я сряза близо до носа, изтегли я цялата заедно със зъбците. Арзес припадна от болка, но кръвта му явно бе силна и раната заздравя без никакво гноясване. Той бе начело на следващия набег и дочака края на войната.

При друг един случай военачалникът Траян, за чиито подвизи вече споменах, бе прободен над дясното око до самия нос от дългия назъбен връх на една стрела. Стъблото й не било хубаво закрепено към върха и паднало в момента на удара. Траян продължил да се бие. Дни и месеци след това другарите му очакваха, че всеки момент ще се строполи мъртъв, но той си живееше, без да чувствува каквато и да е болка или неудобство, въпреки че назъбеното острие остана забито в плътта му. След пет години то започнало бавно да излиза. А след още дванайсет той го извадил като трън.

Не по-малко странна бе историята с раната на Хорсомантис, оръженосеца на Велизарий. Като рана тя не беше нищо особено — просто едно убождане с копие по пищяла, но го държа няколко дни на легло, тъй като трябваше да я налага с лапа от билки. Така той не можа да вземе участие в решителното сражение, в което се отличиха немалко негови другари. Когато се оправи, оръженосецът се закле да си отмъсти на готите за „оскърблението на неговия пищял“, според собствените му думи. Неотдавна се бе ожребила бялата му кобила, така че сега той разполагаше с достатъчно мляко за каваса и кавасата бе приготвена. Един ден, след като се бе наобядвал и изпил порядъчно количество от това питие, Хорсомантис облече бойните си доспехи, грабна оръжието, възседна кобилата и се отправи към страничната врата на Порта Пинция. Каза на стражата, че сияйният патриций Велизарий го е натоварил със специална мисия във вражеския лагер. Всички знаеха, че Хорсомантис се радва на пълното доверие на Велизарий, затова стражата не се усъмни в думите му и отвори вратата.

Постът проследи спокойната езда на Хорсомантис през полето, когато той бе забелязан от един преден отряд на готите, наброяващ двайсетина души. Те го помислиха за дезертьор и пришпориха конете си да го посрещнат, като всеки се надяваше да вземе кобилата му за себе си. Хорсомантис опъна лъка. Фю-фю-фю! — и трима готи се свлякоха долу, а останалите свърнаха бързо назад. Той повали още трима както бягаха, след което тръгна бавно към града, сдържайки поривистата си кобила. Нова група от шейсет готи се впусна по петите му, но той се обърна и ги обходи в полукръг. Уби още двама, рани други двама и завърши кръга, поваляйки нови четирима. Бях случайно на стената и можах да видя всичко; изтичах бързо да извикам господарката, която обсъждаше нещо с командирите от един близък пост, умолявайки я да не изпуска това изключително зрелище.

— Този човек е полудял! — извиках аз.

Тя позна кобилата:

— Не, не е полудял, добри ми Евгений. Това е нашият Хорсомантис, тръгнал да си отмъщава за оскърблението, нанесено на пищяла му.

В това време Хорсомантис се озова притиснат между два вражески отряда, но си проби път невредим през по-близкия, служейки си този път с копието и меча. Нададохме радостни възгласи, защото видяхме, че бе най-после в безопасност, стига да пожелаеше това. Господарката даде заповед да се започне усилена стрелба с балистите, която да улесни завръщането му, но окуражен от нашите възгласи, той реши да продължи да се бие. Отново обърна коня и изчезна от погледа ни, подгонил част от врага пред себе си, но преследван от останалите. Дълго време още до нас долитаха далечни викове и крясъци, докато битката продължаваше все по-близо до техния лагер.

Накрая един мощен радостен вик на готите недалеч от коловата им ограда ни възвести, че Хорсомантис не е вече между живите. Докато мнозина християни се кръстеха и отправяха молитви за спасението на душата му, господарката се провикна по езически:

— Заклевам се в тялото на Бакх и в тоягата на Херкулес, това се казва разярен мъж!