Робърт Грейвс
Велизарий (11)

Глава десета
Експедицията срещу Картаген

Скоро Юстиниан замисли да предприеме голяма кампания срещу вандалите — народ, който бе скитал много по света и чиято столица беше Картаген в Северна Африка, — като по настояване на Теодора едноличното командуване бе поверено на Велизарий.

Кои са вандалите и какво правеха те в Африка, може да се разкаже с малко думи. Минаваха за германци и първите сведения за тях са, че по времето, когато Иисус е ходел по земята между евреите, те живеели на мразовитите брегове на Балтийско море. Постепенно започнали да се придвижват на юг към плодородните равнини в подножието на Карпатите, където увеличили броя си чрез сключване на съюзи с хунските племена, които заварили по тези земи, и чрез смесени бракове с тях. Когато император Константин утвърдил християнството като държавна религия, тяхното ново царство им било станало вече тясно — поради недостатъчната храна и плодовитостта на жените им голяма част от тях били принудени да преминат в Ромейската империя отсам горното течение на Дунава, където получили земя и статус на съюзници и усвоили ромейските похвати за водене на война. Две поколения по-късно те пресекли отново Дунава и нахлули в Германия, като грабели и опожарявали всичко по пътя си, а след това се насочили на север. Замисляли дори да завладеят Британия, откъдето току-що се бил оттеглил ромейският гарнизон. В галските пристанища имало достатъчно кораби, но вандалите не били опитни моряци, а и протокът им се сторил много бурен. И така, като оставили Британия на произвола на саксонските пирати, те предпочели да навлязат в Галия и преминали Рейн през нощта срещу Нова година, когато реката била замръзнала. Две години грабили и плячкосвали в Галия, а след това се запътили към Испания, установили се в най-южната й част и нарекли новото си царство Андалусия. Няколко години по-късно обаче били поканени в Картаген от Бонифаций, ромейския управител на Северна Африка. Бонифаций бил несправедливо обвинен, че заговорничи срещу императора, и се нуждаел от съюзници, които да го отърват от позорна смърт, затова предложил на вандалите да им подари една трета от земите около Картаген, ако му се притекат на помощ.

Вандалите усвоили мореплавателското изкуство по време на престоя си в Испания, въпреки че един от римските закони предвиждал смъртно наказание за всекиго, който научи германските варвари как се строят и управляват кораби. Те преплавали морето от единия скалист Херкулесов стълб — Кадис в Испания — до другия, а именно Септум в Северозападна Африка, и продължили на изток по брега. Общо наброявали двеста хиляди души, но само петдесет хиляди от тях били бойци, а останалите — жени, деца и старци: тръгнали всички заедно, много малко предпочели да си останат у дома. Тези вандали били християни, но подобно на повечето германски племена — ариански еретици. Ще трябва, уви, да изложим още една теория за природата на Сина Божи.

По времето, когато германците били покръстени от Улфила — съвременник на император Константин, превел Библията на готски (всичко, с изключение на четирите книги Царства, за които се страхувал да не разпалят войнствените им страсти), — арианската ерес добила много широко разпространение и едва не се превърнала в православна доктрина за цялата църква. Германците я приели охотно, защото тя е проста, варварска вяра, напълно в духа на тяхната собствена представа за божеството. Арианите поддържат, че Отец стои неизмеримо по-високо от човека и че не може да става въпрос за истинско посредничество между Отца и човека, нито дори между Отца и Сина, който така и не бил познал докрай Отца и докато живеел на земята, бил подвластен на всички човешки чувства, като гняв, скръб, отчаяние, смирение, както наистина свидетелствуват евангелистите. Все пак Синът Божи (според тези ариани) е нещо като полубог: не бог, а някакво междинно същество от друга субстанция и съвършено различно от Отца, което съществувало преди сътворението на света, било създадено от нищото и станало човек. Тъй като германците вярвали вече в един бог с неограничено могъщество и капризен нрав, когото наричали Один, както и в един полубог и племенен родоначалник, наречен Ман (готската дума за „човек“), който също бил произлязъл от нищото, покръстването им представлявало по-скоро смяна на имената, отколкото на вярата. Съгласили се да се въздържат от човешки жертвоприношения, понеже според новата вяра те били забранени от Бога по времето на патриарха Авраам, но продължили да вземат участие в кръвопролития битки и кланета. Защото, макар и да бил пропуснал книгите Царства от своя превод, добрият Улфила включил книгата на Иисус Навин, която разказва как евреите изклали безмилостно всички езически племена, които срещнали в своята „обетована земя“.

За вандалите Римска Африка също била обетована земя и приличала на стародавния Ханаан със своите лозя, ниви, смокини и укрепени градове. Но когато множеството наближавало вече Картаген, преселниците били уведомени най-спокойно от Бонифаций, че той бил сбъркал: императорът или по-скоро императрицата регентка възстановила своето доверие в него и сега вече нямал нужда от помощта на вандалите, затова ги молел да се върнат, ако обичат, в Андалусия, а той щял да ги обезщети за безпокойството. Те естествено се почувствували кръвно обидени и отказали да си тръгнат. От съюзници германците се превърнали във врагове и сразили Бонифаций на бойното поле, след което завзели не само една трета от земите около Картаген, но и целия диоцез Африка, заробвайки неговите жители.

Самият Картаген, който след Рим бил най-големият град в Западната империя, се задържал още няколко години. Но това станало, защото той бил снабдяван с провизии по море и имал много силни укрепления, които вандалите не можели да превземат поради недостатъчното си техническо умение, а не благодарение на някакъв героизъм от страна на неговите защитници. Жителите на Римска Африка били загубили своята войнственост поради столетния мир, плодородието на земята и изтощителните горещини. Освен това разцепление помежду им внасяла донатистката схизма. Този път по изключение става въпрос не за някакъв еретичен възглед относно природата на Сина, а за църковната дисциплина. Донатистите твърдят, че да бъдеш благословен от свещеник, който води порочен живот или е извършил някакво светотатство, като например изгаряне на свещена книга по заповед на светските власти, не е никаква благословия и че всяко тайнство, извършено от такова лице, просто няма сила. От друга страна, православното схващане е, че живата вода може да струи и през челюстите на умряло псе (точно този израз е използуван) и пак да действува душеспасително. Донатистите се обособили в отделна общност, понеже не искали да бъдат осквернени от близостта си с православните християни. Вандалите се съюзили временно с тях, очаквайки определени изгоди от това съглашение, като казвали, че и те са донатисти по своя си ариански начин.

Кралят на вандалите, хромият Гензерих, роден по някакво стечение на обстоятелствата като православен християнин, станал сега ариан и много скоро започнал да преследва всички неариани в Африка, без оглед на това дали са донатисти, православни или еретици от какъвто и да е вид, с ожесточението на един новопокръстен. В резултат целият диоцез Африка попаднал под негова власт и като предпазна мярка срещу евентуален бунт, той наредил да бъдат разрушени укрепленията на всички градове, с изключение на Хипон Регий и Картаген, в които разположил силни гарнизони. След това подсилил флотата си и започнал да присъединява към своето кралство редица острови, в това число Сардиния и Балеарските острови, и да напада бреговете на Испания, Италия и дори Гърция. Най-големият му подвиг бил разграбването на Рим, откъдето след двуседмичен престой отнесъл огромна плячка, включително златните съкровища на Соломоновия храм, пренесени от Тит в Рим няколко столетия преди това, и половината от покрива на храма на Юпитер Капитолийски, направен от фин позлатен бронз. Както вече споменах, именно грабителските походи на Гензерих принудили дядото на Велизарий по майчина линия да напусне Рим и да се пресели в Константинопол.

Императорът на Запада — защото източните императори в Константинопол все още имали хомолози в Рим по онова време — не бил в състояние да се справи с тези многобройни набези, затова наказателна експедиция срещу Картаген била изпратена от Константинопол. В нея участвували сто хиляди души, носени от най-могъщата флота, плавала някога по Средиземно море, за които не би трябвало да бъде трудно да надвият вандалите. Гензерих си дал вид, че се отнася с най-голямо страхопочитание към техния главнокомандуващ, и успял да получи от него петдневна отсрочка, през която да „подготви града за предаване“, както се изразил, а всъщност събрал тайно войската си и на четвъртата нощ пуснал срещу имперската флота запалителни кораби, последвани от галери с въоръжени войници. Притиснати между огнените езици и свирепите вандали, изненаданите ромеи били напълно разбити. Само пет-шест тежко повредени кораба и неколкостотин войници успели да се доберат до Константинопол. Тази катастрофа станала две поколения преди царуването на Юстиниан.

Оттогава на престола на Гензерих се сменили няколко наследници по установения от него ред кралската власт да преминава изцяло в ръцете на най-възрастния жив родственик на монарха. По този начин се избягвало разпокъсването на кралството, водещо до отслабване на централната власт, избягвали се и затрудненията, съпътствуващи регентския институт почти винаги, когато престолът бъде наследен от дете. По силата на това правило най-големият син на краля не наследява титлата след смъртта на баща си, ако чичо му или чичото на баща му е жив. Гензерих не е обърнал, изглежда, достатъчно внимание на обстоятелството, че този закон за правото на наследство може да облагодетелствува принцове, забележителни повече с дълголетието си, отколкото с бистротата на своя ум.

Когато Юстиниан стана император, крал на вандалите беше Хилдерих. Той бе подписал отбранителен договор с краля на готите в Италия. (По това време в цялата западна част на империята — макар и подвластна на книга на източния император в Константинопол, тъй като в Рим нямаше вече император — се разпореждаха различни съюзни германски племена, изпълняващи ролята на тамошен гарнизон. Те си бяха избрали най-плодородните земи и бяха всички до един ариански еретици.) Хилдерих поддържаше добри отношения и с източния император, на когото продължаваше да изпраща ежегодния данък, уговорен от Гензерих в мирния договор, узаконяващ неговите завоевания. Той беше стар, негоден вече да ръководи държавните дела и по характер подозрителен почти колкото самия Юстиниан. Вдовицата на неговия предшественик, сестра на прославения готски крал Теодорих, бе още жива. Тя бе донесла като зестра стража от шест хиляди готски конници и суверенитета над Лилибей — нос в Сицилия, отдалечен само на сто мили от картагенския бряг. Някой подшушнал на Хилдерих, че бившата кралица крои неговото убийство с цел да заграби Картаген за готите. Той я хвърли в тъмница, където по-късно бе удушена, и изби шестте хиляди готи. Това беше голямо оскърбление за Теодорих; той скъса съюза си с вандалите, но не се решаваше да прати войска срещу тях.

Юстиниан бе личен приятел на Хилдерих и те често си разменяха писма и подаръци. Хилдерих се сприятелил с Юстиниан в Рим по времето, когато бил незначителен заложник в двора на Теодорих, а Юстиниан също ценеше Хилдерих заради неговата снизходителност към православните християни, преследвани жестоко от предишните вандалски крале. Когато в Константинопол стигна новината, че Хилдерих е бил свален и хвърлен в затвора от своя племенник Гелимер, Юстиниан се почувствува оскърбен и сметна, че Гелимер трябва да получи добър урок — нали самият той се бе намирал някога в почти същото положение като Гелимер, когато чичо му Юстин грохна и през последните две години от живота си беше император само по име. Императорът считаше, че е постъпил правилно, като се бе задоволил с регентската титла, вместо да посяга направо към трона, и че това му дава особено право да изрази своя протест пред Гелимер. Писмото беше издържано в мек тон, както изисква дипломатическата преписка, и в него се казваше, че ако старецът бъде освободен и получи обратно своето кралско достойнство, Бог ще се покаже благосклонен към Гелимер, а Юстиниан ще бъде негов приятел.

Повод за арестуването на Хилдерих бе станало клеветническото обвинение, че бил приел тайно православната вяра и се готвел да предаде трона си на Юстиниан, затова единственият отговор, с които Гелимер удостоил писмото, донесено от специалните пратеници, бил един неприличен звук с уста. Хилдерих бе хвърлен в още по-мрачна и по-лоша килия.

Юстиниан написа второ писмо, този път по-сурово, в което изтъкваше, че Гелимер е заграбил кралската власт по насилствен начин и затова трябва да очаква Божието възмездие, отредено на всеки узурпатор. Той настояваше Хилдерих да бъде поне изпратен в Константинопол, за да прекара последните си дни спокойно, макар и в изгнание, и заплаши, че ще обяви война на вандалите, ако това не бъде сторено.

Гелимер отговори, че Юстиниан нямал никакво право да се намесва във вътрешните работи на Африканското кралство, че Хилдерих бил отстранен като предател, и то с одобрението на целия кралски съвет на вандалите в Картаген, и че преди да обяви война, Юстиниан трябвало да си припомни какво било станало с последната флота, изпратена в Картаген от Източната империя.

Юстиниан нямаше да даде на цар Хосроу такива благоприятни условия при сключването на договор между тях, ако не мислеше още тогава за евентуално изтегляне на част от войските си от персийската граница с цел да бъдат изпратени срещу вандалите. Но когато споменал за плановете си пред своите старши министри, те единодушно го посъветвали да се откаже от тях, тъй като криели много неизвестност и опасности. Това тяхно мнение, изразено от Йоан Кападокиеца в качеството му на началник на дворцовата стража и главен интендант на армията, бе всъщност съвсем правилно. Картаген се намираше на не по-малко от сто и четирийсет дни път по суша от Константинопол, а прехвърлянето на достатъчно силна армия по море би наложило да се конфискуват огромен брой кораби, което би нарушило значително търговските връзки на империята. Достатъчно трудности имаше с набирането на войници за защитата на северните и източните граници и нямаше защо те да бъдат хвърляни в ненужни сражения на другия край на света. Дори да успеехме да победим вандалите, би било неразумно от стратегическа гледна точка да окупираме Северна Африка, ако не владеем също така Сицилия и Италия, а на такова нещо Юстиниан не можеше да се надява. Освен това разходите за подобна експедиция биха възлезли на милиони. На всичко отгоре, Йоан Кападокиеца се страхуваше, макар и да не бе казал това, че в усилията си да намери необходимите средства Юстиниан може да прегледа внимателно счетоводните книги в канцеларията на главния интендант при Официя на войната и да се натъкне на доказателства за злоупотреби от голям мащаб.

Така или иначе, неговите доводи убедиха Юстиниан да се откаже от своите планове. Всички въздъхнаха с облекчение, особено чиновниците от хазната, върху които иначе би легнало бремето за събиране на необходимите суми чрез налагане на нови данъци. Военачалниците също си отдъхнаха — всеки от тях се боеше, че досегашните му заслуги биха могли да го изтъкнат пред императора като възможен предводител на похода срещу вандалите.

Но точно тогава от Египет пристигна някакъв епископ, който поиска незабавна аудиенция в двореца, понеже бил имал знаменателно съновидение. Юстиниан го прие с присъщата си любезност и епископът разказа, че му се присънил сам Господ Бог, който му заповядал да отиде и да смъмри императора за неговата нерешителност: „Защото, стига той да се реши на тази война и да защити честта на моя Син, комуто тези ариански еретици най-светотатствено отричат единосъщието с мен, аз ще предвождам войските му в боя и ще го направя господар на цяла Африка.“ Това послание произлизаше по всяка вероятност не толкова от божеството, колкото от група православни африкански духовници и приятели на Хилдерих, избягали от Картаген след възшествието на Гелимер. Юстиниан обаче го прие с пълно доверие и увери епископа, че ще се подчини незабавно на Божията воля. Ето при какви обстоятелства той повика Велизарий, чиято преданост и неустрашимост бяха така недвусмислено доказани при потушаването на въстанието Ника. Императорът се обърна към него в присъствието на Теодора с думите:

— Честити патриций, на теб ние поверяваме превземането на Картаген!

Велизарий, който беше предупреден от моята господарка за истинските намерения на Юстиниан, отвърна:

— Само мен ли имаш предвид, твое сиятелство, или цяла дузина пълководци с власт, равна на моята? Защото, ако е първото, аз ти поднасям своята верноподаническа признателност, но ако е второто — само верноподаническото си покорство.

Юстиниан се готвеше да извърта нещата, когато Теодора се намеси:

— Недей да безпокоиш императора с ненужни въпроси. Естествено той има предвид да те назначи за единствен военачалник — нали, скъпи. Юстиниан? А ти, Нарзес, се погрижи указът да бъде написан незабавно и да се поднесе на императора за подпис — нека в него бъде споменато, че Велизарий се обявява за наместник на императора. Голямата отдалеченост на Картаген от столицата няма за съжаление да позволи на императора да дава съветите си при решаването на неотложни въпроси, нито пък да ратифицира висши политически назначения и договори с нужната експедитивност. Затова, добри ми Нарзес, пиши: „Заповедите на сияйния Велизарий, военачалник на Нашите войски на Изток, да се считат по времето на настоящата експедиция като издадени лично от Нас.“

Юстиниан запримига и запреглъща, когато въпросът бе решен по този начин от негово име, но не посмя да се върне към първоначалния си план за назначаването на няколко военачалници. От политическа гледна точка беше разумно да не се оставя на никой отделен пълководец надеждата да спечели цялата слава при евентуален успех и с това да стане възможен съперник на императора, но това би се оказало катастрофално във военно отношение, както вече бе потвърдено в Персия по времето на Анастасий. Указът бе подписан.

Това стана през есента на лето господне 532-ро, няколко месеца след метежа, и зимата бе използувана за подготовката на всичко необходимо. Моята господарка се радваше, че експедицията няма да отплава преди настъпването на пролетта, тъй като около Нова година очакваше дете от Велизарий, а не искаше по никакъв начин да бъде оставена вкъщи, когато той тръгне на война. Възнамеряваше да намери дойка за бебето и да го повери на грижите на Теодора. Така и стана; бебето се оказа момиченце и получи името Йоанина. Кръстници бяха императорът и императрицата. Йоанина остана единственото дете, което господарката роди на Велизарий, и донесе големи разочарования на своите родители.

Когато бяха съобщени подробностите за предстоящата експедиция, Константинопол бе обзет от мрачни предчувствия. Говори се, че една вечер префектът на града казал в двореца на Йоан Кападокиеца:

— Страх ме е, че това може да се окаже не по-малка катастрофа от онази, която нашите деди са понесли от ръката на Гензерих.

А Йоан Кападокиеца оптимистично отвърнал:

— Това е невъзможно, тъй като в онази кампания ние сме загубили не по-малко от сто хиляди души, докато сега аз убедих императора да изпрати само петнайсет хиляди, и то главно пехотинци.

Градският префект запитал:

— С колко души разполага според теб вандалската войска?

Йоан Кападокиеца отговорил:

— С повече от сто хиляди, ако се смятат и мавърските им съюзници.

Градският префект не скрил учудването си:

— Предостойни човече, каква надежда за успех може в такъв случай да има Велизарий?

А Йоан Кападокиеца свил рамене:

— Не можем да забраним на епископите да сънуват.

Тази фраза стана пословична.

Пехотинците бяха добри войници, повечето от тях от Исаврийските планини; Велизарий ги бе обучил да маршируват в строй, да правят окопи, както и да боравят с оръжие. Конниците бяха само пет хиляди — поради трудностите, свързани с транспортирането на коне на повече от хиляда и петстотин мили. Сред тях обаче бяха оцелелите масагетски хуни, които се сражаваха така добре в Дара и при Ефрат, на брой шестстотин (много от тежко ранените се бяха възстановили), четиристотинте херули на Фарас и опитната лична конница на Велизарий от хиляда и петстотин катафракти. Останалите бяха тракийци, служили под командата на Бузес, но самият Бузес бе останал на персийската граница. Велизарий повери командата на тези тракийци на Руфин и на един масагетски хун, наречен Айган, син на Суникас, когото Суникас бе поверил в ръцете на Велизарий, докато лежеше смъртно ранен на бойното поле. Началник-щаб беше един арменски евнух на име Соломон — той бе станал евнух не чрез преднамерена кастрация, а при нещастен случай, когато бил още в пелени, и бе прекарал целия си живот сред войници.

Беше необходима флота от петстотин кораба за пренасянето на тази армия до Картаген. Едва ли някога е съществувала такава сбирщина от най-различни плавателни съдове, чиято водоизместимост се движеше от трийсет до петстотин тона. Обслужваха ги трийсет хиляди моряци, предимно египтяни и гърци от Мала Азия, под командата на един александрийски флотоводец. Освен тях имаше още деветдесет и две бързоходни едноскамейкови галери, всички покрити с палуба, която да предпазва гребците по време на морска битка. Във всяка галера седяха по двайсет гребци от Константинопол, така наречените „морски стрелци“, които получаваха по-високо от обичайното възнаграждение, тъй като можеха да бъдат използувани като пехота в непредвидени случаи. На Йоан Кападокиеца бе възложено снабдяването на тази флота с хранителни припаси, а двама стотници бяха изпратени в императорските пасища на Тракия да подберат три хиляди коня и да ги закарат в Хераклея, на северния бряг на Мраморно море, където да чакат пристигането на корабите.

Най-сетне, с настъпването на пролетното равноденствие, потеглихме. Юстиниан и Теодора устроиха внушително изпращане на Велизарий и господарката, а патриархът на Константинопол им даде своята благословия. Качихме се на борда в императорското пристанище недалеч от двореца, където Мраморно море преминава в Босфора. Тук има широки стъпала от бял мрамор, позлатени императорски ладии, декоративни дървета от Изтока, един изящен параклис, където се пазят истинските пелени на Иисус и негов портрет от зрялата му възраст, приписван на евангелист Лука. Над пристана се издига скулптурна група на бик и лъв в смъртна схватка. Гледахме я със суеверен интерес, защото бикът е символ на ромейските войски, а лъвът — на Северна Африка. Господарката Антонина каза със саркастична усмивка на градския префект, който бе застанал наблизо: „Обзалагам се на пет хиляди срещу две, че бикът ще спечели борбата. Лъвът е хилав, а бикът, макар и дребен, е от бойка порода.“ За да ни носи щастие, Юстиниан качи на нашия флагмански кораб млад тракиец, току-що приел православната вяра. Преди това се числял към една изчезваща секта, евномианите, които отричат, че Синът може да бъде Бог и вечен, тъй като се бил родил, а вечността на родения от жена е абсурдна идея. Онова, което е родено, не би могло по никой начин да бъде единосъщно с нероденото, и обратно. Нероденото си остава завинаги неродено, а роденото не може да отрече акта на зачеването. Ето защо… Както и да е, този младеж бе спасен от еретическата заблуда и стана кръщелник на Велизарий и господарката Антонина, приемайки новото име Теодосий.

Той бе най-красивият мъж, когото съм виждал. Не беше толкова висок и с така великолепно развити мускули като Велизарий, но имаше силно и грациозно тяло и извънредно изразително лице. (Единственият недостатък, който успях да открия у него, беше възслабият му врат с голяма вдлъбнатина при тила.) Но независимо от всичко това Теодосий бе единственият мъж, с когото господарката можеше да си разменя тъй скъпите на сърцето й весели безсмислици. Велизарий притежаваше духовитост, красноречие, нежна привързаност и всички други мъжки качества, които будят възхищение, и нито една жена не е била по-щастлива при избора си на съпруг от моята господарка. Той беше като слънцето, което кръжи в небето и огрява всяка твар и всеки дом, но и той подобно на слънцето не описваше пълен кръг — не можеше да огрее и от север. Тази неспособност се обуславяше от неговата всеотдайност: северната четвъртинка от орбитата му се заемаше от вяра и неведение. А Теодосий грееше, така да се каже, от север с една смееща се светлина, чиято същност ми е много трудно да обясня. Мога само да кажа, че онова, което липсваше у Велизарий, господарката, изглежда, намираше у Теодосий. То не беше много в сравнение с изобилието от добродетели на Велизарий, но имаше изключителна цена в очите на господарката — може би тъкмо поради своята незначителност.

Струва ми се почти невъзможно един мъж да обича две жени едновременно, без дълбоко в себе си да си казва: „На тази държа повече!“ Една жена обаче може спокойно да се окаже в такова — както твърде скоро разбра моята господарка — най-щастливо и в същото време най-нещастно положение. Тя може да намери и за двамата място в сърцето си, но във взаимоотношенията си с нея никой от тях не иска да знае за любовта и към другия. По-достойният от двамата (а господарката по всяко време би признала, че това е Велизарий) е склонен да се отнася не много любезно към нея поради неспособността си да разбере греенето от север и поради желанието си да опише пълна орбита на любов около жена си. Другият пък е до такава степен лишен от чувство на ревност и на дълбока привързаност, че гледа на любовта й към друг мъж не по-сериозно, отколкото на любовта й към самия него. Ведрият му хумор прави всяко силно чувство да изглежда абсурдно.

Тъкмо безметежното лекомислие на Теодосий контрастиращо така ярко с дълбоко моралната сериозност на Велизарий, подтикна господарката Антонина постоянно да ги съпоставя в мислите си. Имаше два повода — случката с пияните масагетски хуни в Абидос и историята с делвите питейна вода недалеч от Сицилия. И двете трябва да бъдат разказани подробно.

След като натоварихме тракийските коне в Перинт, продължихме по Мраморно море до Хелеспонт и една вечер хвърлихме котва до Абидос с намерението да отплаваме рано сутринта на другия ден. Теченията тук са много силни и ни беше необходим хубав североизточен бриз, за да можем да ги преодолеем, но на сутринта нямаше изобщо никакъв вятър. Наложи се да чакаме четири дни докато задуха. Хората получиха разрешение да слязат на брега, където се озоваха без работа. Няма какво толкова да се прави или види по тези места, освен ако човек има вкус към старините — в такъв случай би могъл да стигне на кои до развалините на древната Троя, да слезе от седлото и да обиколи тичешком за щастие гроба на Ахил.

Масагетските хуни носеха със себе си така наречената „муха“ — никаква мая, която слагат в кобилешкото мляко, за да вкисне, след като предварително го бият за отделяне на маслото. В Перинт те бяха купили известно количество кобилешко мляко, което обработиха по този начин, така че се бе получило доста силно питие — наричат го каваса или кумис. От любезност към Айган аз го опитах веднъж и го намерих прекалено остро за моя вкус, макар че след това в устата оставаше някакъв аромат на бадеми. Пък и имаше нещо отблъскващо в това, че е било издоено от кобила. Но както казваме, когато вкусовете на другите се различават от нашите, „в устата на магарето бодилът се топи като маруля“.

Велизарий не знаеше нищо за „мухата“ и мислеше, че е взел достатъчно предпазни мерки войниците да нямат достъп до опияняващи напитки свръх дневната дажба кисело вино, което добавяха към питейната вода, за да я пречистят. Така хуните си устроиха голямо пиянство на брега, по време на което един от тях се присмял на други двама, че не могли да продължат една балада, и бил тутакси убит от тях. Велизарий свика военен съд за убийците, които явно не гледаха никак сериозно на извършеното от тях престъпление и се извиняваха с това, че били пияни. Готови били, казваха те, да заплатят обичайния кръвен данък на семейството на убития. Велизарий обаче изтъкна, че убийството на един воин от негови събратя на път към бойното поле е най-позорно провинение. Той се обърна към Айган с въпроса коя е най-унизителната смърт, на която може да бъде осъден един хун, и Айган отвърна „набиване на кол“.

Двамата хуни бяха незабавно набити на кол върху хълма край Абидос — за най-голямо възмущение на техните другари, които заявиха, че те са съюзници на Рим, а не ромеи, и че според техните закони убийството, извършено в нетрезво състояние, не се наказва със смърт. Велизарий, твърде далеч от всякакво намерение да се извинява, свика сбор и им каза, че е крайно време да променят варварските си закони: пиянството според него било утежняващо, а не смекчаващо вината обстоятелство, и че докато служат под негова команда, ще трябва да се подчиняват на неговите закони. Той ги предупреди, че няма да отмине нито едно своеволно насилие, извършено срещу събратята им по служба, както и срещу пленници и цивилни, освен ако не се докаже, че то е било най-грубо предизвикано. „Нашата войска трябва да влезе в боя с чисти ръце!“ Накрая им взе „мухата“ и заяви, че ще им я върне чак когато хуните влязат в превзетия Картаген.

На вечеря сътрапезниците му седяха мълчаливи. Велизарий си даваше сметка какви мисли ги вълнуват, затова кимна по посока на хълма и запита:

— И така, какво е твоето искрено мнение? А твоето?

Йоан Арменеца отвърна:

— Напълно си го заслужаваха.

Руфин потвърди казаното, а Улиарис изсумтя:

— Човек не бива да посяга към оръжието, когато е пиян.

Накрая дойде ред и на Теодосий, който нехайно отбеляза:

— Липсваше само третият, нали?

Господарката единствена от присъствуващите разбра шеговития намек. Велизарий отговори сериозно:

— Не, фактите показват, че останалите участници в пиянството не са били замесени в престъплението.

А господарката погледна към Теодосий и каза:

— Но дори и да имаше трети, твоят кръстник не би му дал да се освежи с глътка вино.

На което Теодосий отвърна с признателна усмивка. Нищо повече не бе казано, но между двама непознати дотогава събеседници се създава голяма близост, ако им се удаде да се пошегуват помежду си, без никой от техните близки да подозре, че в думите им се крие повече смисъл, отколкото изглежда на пръв поглед. Защото Теодосий искаше всъщност да каже, че хълмът му напомня Голгота, лобното място на Спасителя, само че при тази внушителна екзекуция е липсвала третата жертва, още по-крещящо невинна от другите две. Забележката на моята господарка за виното беше намек за състрадателния римски войник, който поднесъл към устните на Иисус напоената с оцет и надяната на исопова тръст гъба.

Теодосий не беше особено религиозен. Той бе приел православната вяра по сметка, също както и господарката, без да загуби нито за момент практичното си, леко шеговито отношение към нещата, което винаги ми се е струвало типично за тракийците. Откриваше непоследователността и предвзетостта дори у най-достойните между нас, но без да изтъква себе си като образец на морално съвършенство. Във всеки случай чувствата и мислите, които го вълнуваха, бяха лично негови, а не подражание на чужди. Външно той се придържаше към съществуващите условности, но всъщност не признаваше никакъв друг авторитет, освен собственото си чувство за приличие.

А сега за делвите с питейна вода. Това се случи няколко седмици по-късно, когато наближавахме Сицилия. Пътуването се проточи много по-дълго, отколкото можехме да предполагаме: макар и да отплавахме от Абидос със силен попътен вятър, който ни отнесе навътре в Егейско море чак до остров Лесбос, там той стихна почти напълно и ни трябваха цели три седмици, за да обиколим южния бряг на Гърция. Освен това скоростта на флотата като цяло се определяше от най-бавния кораб, тъй като Велизарий не искаше нито един от плавателните съдове да се откъсне и да пристигне в Картаген преди останалите, с което да ни лиши от предимството на изненадата. По негово нареждане гротовете на първите три кораба — нашия и още два бяха боядисани на широки червени ивици, по които останалите да се ориентират през деня, а нощем на кърмата се окачваха фенери. Нито един кораб нямаше право да се отдалечава на повече от петстотин лакти от съседния. Не липсваха сблъсквания, ругатни и хвърляния на куки, но нито един съд не се загуби и не бе потопен.

Накрая настъпи пълно безветрие и Велизарий даде заповед за всеобщо дебаркиране в Метона, град на югозападния нос на Гърция. Това бе сторено като военно упражнение в пълно бойно снаряжение и хвърли в голяма уплаха местните жители. И у войниците, и у конете бе настъпило голямо отпускане, затова нареждането беше маршировката и бойните учения да продължат до излизането на попътен вятър. В Метона цареше страшна жега. Войнишките сухари, натоварени в чували от Константинопол, започнаха да мухлясват и да се вмирисват. Велизарий пусна веднага в ход императорския указ, за да се снабди с пресен хляб от съседните села, но го получи едва след като петстотин души умряха от колики.

Той направи разследване по въпроса за сухарите и за резултатите уведоми Юстиниан. Установи се, че сухарите са били доставени от Йоан Кападокиеца в качеството му на главен интендант на армията; че поради загубата в тегло на пресния хляб при изпичането му в сухар на главния интендант е било заплатено, както е прието, с една четвърт повече, отколкото струва същото тегло пресен хляб, плюс стойността на горивото за неговото изпичане; че той е препекъл недостатъчно хляба и затова теглото му не се е намалило с предвидената една четвърт, а в същото време е приел да му се плати като за нормален сухар; и че е прибрал в собствения си джоб парите за горивото, като е наредил частичното изпичане да стане безплатно в пещите на градската баня. Впоследствие Юстиниан поздрави Велизарий за този му доклад, но от друга страна, свали от Йоан Кападокиеца (който успя да намери изкупителна жертва в лицето на един свой подчинен) подозренията за умишлена злоупотреба.

Но дори и Йоан Кападокиеца не можеше да бъде обвинен за развалянето на прясната вода от жегата — буретата с вода натоварихме в следващото пристанище, в което се отбихме на остров Закинт. Преходът ни през Адриатическо море от Закинт до Сицилия се проточи поради внезапно стихване на вятъра цели шестнайсет дни. Имахме непоносимо време — беше средата на юни и горещината бе направо жестока. Моята господарка прояви предвидливост и когато бяхме в Метона, ме прати на пазара да купя няколко стъклени делви — от тези, които се използуват за слагане на маслини в саламура, а после ги напълнихме с прясна вода и ги зарихме до гърлото в пясък долу в трюма на кораба. На мен бе възложено да поддържам пясъка винаги влажен с морска вода. В резултат годна за пиене вода имаше само на нашия кораб и това постави в крайно неудобно положение Велизарий, който се гордееше, че яде една и съща храна и пие една и съща вода със своите войници. Положението се влошаваше и от изчерпването на киселото вино поради неочакваното удължаване на пътуването ни.

Велизарий обясни всичко на стотниците от личната си конница и поиска техния съвет. Той посочи, че чистата вода е крайно недостатъчна, за да бъде разделена между екипажите на всички кораби, а да се даде само на два или три от тях, също не е възможно, тъй като това би предизвикало завистта на останалите. Най-благородното решение било да последват примера на великия Катон, който при един поход в знойна Африка смъмрил един войник, че му предлага цял шлем с вода, когато всички останали страдат от жажда, и изсипал, водата на земята, както и на юдейския цар Давид, постъпил по подобен начин с водата, донесена му от един кладенец във Витлеем. А помощниците на Велизарий бяха всичките като него — до един герои и благородни, според мен понякога до крайност. Те изразиха единодушното си убеждение, че не бивало да се възползуват от предвидливостта на господарката, а трябвало да изсипят делвите в морето! Тя естествено изпадна в ярост. Отначало никой не я подкрепи, когато каза, че ще бъде не само глупаво, но и оскърбително за нея да пие развалена вода, след като си бе дала труда да набави прясна, каквато възможност впрочем е имал всеки разумен човек. Тогава Теодосий излезе напред, усмихна се и й каза:

— Кръстнице Антонина, ако никой друг не желае пръв да опетни никому ненужната си чест, като отпие от твоята чудесна вода, аз с удоволствие съм готов да се пожертвувам. Ето чашата ми. Може ли да си сипя? Не бих дръзнал да обвиня кръстника си в нелоялност към неговия император за това, че се излага на опасността да се зарази от дизентерия, когато успехът на експедицията зависи до такава голяма стенен от доброто му здраве. Но позволете ми поне да напомня на присъствуващите, че петте мъдри девици от евангелската притча нямаше да заслужат похвалата, ако, след като узнали, че петте неразумни девици забравили да напълнят своите светилници, те бяха изсипали и своето собствено масло, лишавайки се по този начин от възможността да дочакат среднощния младоженец.

Сред мъртва тишина той напълни чашата си и пи, отметнал глава назад, а после я напълни отново и я поднесе на Велизарий. Велизарий я задържа за момент в ръка, колебаейки се, но най-после каза:

— Теодосий, имаш право — дългът стои по-високо от честта.

Той отпи и подаде чашата на Йоан Арменеца и на Айган, които също отпиха. Така се създаде още една връзка между Теодосий и господарката, чиято чест бе защитил, макар и с риск да загуби своята.

Хвърлихме котва в един пуст залив недалеч от вулкана Етна. Там имаше вода и паша за конете, а сухарите от Метона щяха да ни стигнат за още няколко седмици. Но Велизарий се нуждаеше от нови провизии, и преди всичко от вино, масло и зеленчуци. Той изпрати секретаря си Прокопий Кесарийски с една бърза галера да закупи тези продукти в столицата Сиракуза и да се присъедини към нас в пристанището на Катана, което беше по-защитено. Велизарий знаеше, че неотдавна бе сключено споразумение между Юстиниан и готската регентка на Италия, кралица Амаласунта (дъщеря на Теодорих; нейният невръстен син Аталарих бе сега крал), по силата на което тя се задължаваше да предостави пазар в Сицилия за неговите войски, ако се случи те да минат някога оттам. Амаласунта бе подписала с готовност това споразумение, понеже политическото й положение беше доста деликатно, а приятелството на Юстиниан имаше голяма тежест.

Ето защо управителят на Сиракуза ни изпрати няколко кораба, натоварени с исканите провизии, както и няколко гемии с коне, които да заместят умрелите по пътя. Сравнително малките ни загуби на коне се дължаха на измисления от Велизарий остроумен начин за упражняването им на борда — по негово нареждане ги завързваха под предните крака и ги издигаха във въздуха, докато застанат изправени на задните си крака. В това положение те махаха с копита и се дърпаха яростно, опитвайки се да заемат нормалната си стойка, при което се изпотяваха обилно и изхвърляха всички отрови. От Сиракуза Прокопий донесе изключително добри новини. Един негов приятел от детинство, търговец от Палестинска Кесария, бил току-що получил по море стока от Картаген и неговият представител казвал, че вандалите не само не подозират нищо за приближаващата се експедиция, но и съвсем неотдавна изпратили най-добрите си войници, предвождани от брата на крал Гелимер, Зазо, да потушат един бунт в завладяната от тях Сардиния. Освен това местните жители на Триполи, крайбрежната област между Картаген и Египет, вдигнали успешно въстание срещу вандалите и срещу тях била изпратена морска част.

Велизарий реши, че не трябва да се губи повече време. Отплавахме от Катана, минахме покрай малките острови Гавлос и Мелита — именно на Мелита претърпял някога корабокрушение апостол Павел. Тогава се появи силен източен вятър и на другата сутрин вече се видя най-близката точка на африканския бряг — един пустинен нос, наречен Капудия, разположен на сто и петдесет мили източно от Картаген. Щом навлязохме в по-плитки води, веднага свихме платна и хвърлихме котва. Всички военачалници на флотата се събраха на флагманския кораб по заповед на Велизарий, за да се вземе решение по следния въпрос: дали да дебаркираме тук и да продължим ходом по брега под защитата на корабите, или да продължим плаването и да слезем някъде по-близо до Картаген.

Пръв взе думата египетският флотоводец, тъй като познаваше много добре бреговата линия. Флотоводецът подчерта, че Картаген се намира на девет дни път по брегова ивица без пристанища. Ако флотата следва армията, движейки се със същата скорост близо до брега, какво би станало при внезапно излизане на буря? Очертават се две, еднакво опасни алтернативи: корабите да бъдат изхвърлени на брега и разрушени, или издухани навътре в морето и откъснати от войската. Брегът е почти безводен, слънцето пече безмилостно и войниците — в пълно бойно снаряжение и натоварени с провизии — ще бъдат изтощени от дългия поход. Затова той предложи да продължим по море към Картаген и да хвърлим котва недалеч от града до едно голямо езеро, наречено Тунис, което можело да ни послужи като чудесно пристанище.

Руфин подкрепи становището на флотоводеца и напомни на Велизарий, че вандалите могат да съберат лесно армия, пет пъти по-многочислена от нашата, и че не ще можем да прекараме нощите зад сигурни градски стени, понеже те отдавна са разрушили укрепленията на всеки град в диоцеза, с изключение на Картаген и Хипон Регий.

Общото становище беше, че планът на флотоводеца е разумен и че да тръгнем бавно по брега, би означавало да изложим на риск преимуществото от изненадата. Засега Велизарий се въздържаше да изкаже своето мнение. Той запита всеки един от военачалниците дали е вярно, че техните войници ще откажат категорично да водят морски бой, ако вандалите ги пресрещнат със свои кораби.

Те признаха, че са чули подобни приказки, защото сиракузките моряци от корабите, донесли необходимите провизии, разказвали ужасяващи и невероятни истории за вандалската флота — че тя се състояла главно от бързоходни съдове с хиляда и петстотин тона водоизместимост и пет скамейки гребци, които щели да се врежат в нашата флота като нож в мазно сирене. Но командирите се заклеха, че те самите не се страхуват, и обещаха да накарат хората си да се бият така храбро по море, както биха се сражавали на сушата.

Тогава Велизарий каза:

— Другари, вярвам, че няма да сметнете думите, които имам да ви кажа, за думи на деспот, нито ще си помислите, че съм ги оставил за най-после, с цел да сложа край на дискусиите и да ви заставя да ги приемете. Сега ние добре разбираме основните страни на проблема и ако ми разрешите, аз ще обобщя вашите изказвания като съдия и ще произнеса своята присъда, но не бива да я разглеждате като окончателна. Ако откриете някакъв пропуск в моите разсъждения, готов съм да я преразгледаме.

Преди всичко войниците са отправили недвусмислено предупреждение, че ще откажат да се сражават с вандалските кораби, ако те ни пресрещнат в морето, но са изразили безусловната си готовност да се бият по всяко време на сушата, каквото и да е численото превъзходство на противника. Вие знаете не по-зле от мен, че никой не може да застави бойците да се сражават против волята си, а щом те са готови да се бият храбро на твърда земя, какво повече бихме могли да искаме от хора, родени и израснали на сушата? Второ, не съм съгласен, че като слезем на брега тук, ние непременно ще загубим предимството от изненадата. Ако изпратим доста напред няколко бързи галери, маскирани като египетски пиратски кораби, със задачата да нападнат всеки срещнат кораб, основната част от флотата ни ще остане незабелязана. А и на сушата можем да изпратим далеч пред войската конни разузнавачи, които да не допуснат сведенията за нашето приближаване да стигнат до Картаген по обичайните пътища. Възможността корабите да бъдат пръснати или разбити при буря трябва да се има предвид, но ако наистина се появи буря, няма ли да бъде по-добре войниците и конете ни да са в безопасност на брега? По-лошо от бурята, от военна гледна точка, би било безветрието, което би дало на вандалите време да се подготвят. Освен това на картата виждам, че за да се доберем до езерото Тунис, ще трябва да заобиколим нос Бон, разположен в самия край на един дълъг полуостров, осеян със стръмни скали, след което да сменим рязко курса от североизток към югозапад. Ако разполагахме с прочутия мех с ветровете на Одисей и можехме да пускаме ту един, ту друг от тях по желание или ако всичките ни кораби бяха галери, положението би било различно, но сега мисля, че не бива да рискуваме да бъдем задържани от безветрие или от насрещен вятър при нос Бон.

Ето защо съветът ми е да дебаркираме незабавно, флотата да ни придружава на бавен ход до началото на полуострова, откъдето до Картаген остават само петдесет мили по суша, но сто и петдесет по море, след това да тръгнем направо за Картаген, като пресечем хълмовете и заобиколим езерото, да превземем столицата, а флотата да заобиколи полуострова с максимална бързина и да се присъедини, към нас, щом дадем знак, че имаме нужда от нея. Колкото до укрепените градове, аз съм обучил пехотата да загражда с окопи стана за нощуване, а това в известен смисъл е за предпочитане пред града с неговите укрепления, тъй като няма да имаме затруднения с цивилното население. Най-после, хората и конете трябва да привикнат отново със сушата, преди да влязат в бой — един деветдневен поход ще им дойде много добре в това отношение. Всеки план си има слабите страни и крие опасности, но при голямото числено превъзходство на вандалите ние трябва да изберем тъй неочакван за тях тактически вариант, какъвто е предложеният от мен. Не забравяйте, освен това, че ромейските африканци са православни и че гледат на Гелимеровите вандали като на ариански потисници. Ако се държим мъжествено и благоразумно, цялото гражданско население ще застане на наша страна и няма да чувствуваме липса нито на вода, нито на хранителни продукти.

Тези доводи бяха необорими. Слязохме на брега всички с изключение на екипажите и по една стража от петима стрелци на всеки кораб. Господарката Антонина не склони да остане на флагманския кораб — такава смела жена бе тя.