Робърт Грейвс
Велизарий (9)

Глава осма
Ненужната битка

Тази победа стана причина за заминаването на господарката Антонина за Дара — императрица Теодора я изпрати при Велизарий с лично поздравително послание и подаръци. Съвсем естествено и император Юстиниан изпрати послание и дарове, но не знаеше, че Теодора е сторила същото, защото тя не бе споделила с него това свое намерение. Двете пратеничества отплаваха независимо едно от друго. Като дар Юстиниан изпращаше официална мантия, извезана с тежка златна нишка и украсена с маргарит, илюстрован требник в подвързия от красиво изрязана слонова кост и една скъпоценна реликва — оригиналното тасче за милостиня на слепия свети Вартимей, на когото според евангелиста Марк, Спасителят бе върнал зрението. Това тасче, стигнало до Юстиниан след изземването му от един манастир, разтурен неотдавна заради неморалния живот на монасите, беше от маслиново дърво, станало сребристосиво от времето. Не бе украсено, за разлика от повечето подобни реликви, със скъпоценни метали и камъни и представляваше най-обикновено тасче за милостиня, подобно на онези, които просяците все още протягат по входовете на нашите църкви и по площадите. Околовръст бяха издълбани на гръцки думите „бедност и търпение“. В посланието, написано собственоръчно от Юстиниан, се възхваляваше умението на Велизарий като военачалник и неговата вярност към императора и се изказваше пожелание да повтори славните си, благословени свише подвизи, ако тези неверници персите се осмелят някога да нарушат повторно нашата граница. В същото време обаче Юстиниан призоваваше към най-голяма пестеливост по отношение на бойната сила — докато ромейската армия оставала бедна на обучени войници, изискването за повече търпение, изписано на реликвения тас, трябвало да се съблюдава с благоговейна строгост.

Пратеник на Юстиниан в този случай беше Нарзес, дворцовият шамбелан. След Лесбос неговият кораб застигна кораба, с който пътуваше, придружена от мен, господарката Антонина, и той любезно я покани да се присъедини към него. Нарзес беше дребен като джудже и отблъскващо грозен; роден в Персармения, той имаше славата на най-умния човек в Константинопол и беше естествено евнух. За да разнообрази скучното пътешествие, траещо цели три седмици, моята винаги готова за шеги господарка започна да дразни Нарзес, наричайки го „изменник на своя пол“. Една вечер я чух да шепне на прислужницата си Македония: „Той не проявява нито една от характерните слабости на евнусите — склонност към лукс, сантименталност, плахост и влечение към религиозни спорове. Не показва ни най-малко желание да реши хубавата ми кестенява коса или да милва изящните ми стъпала, дори не изпитва сякаш завист към красотата ми, а това е най-отличителната черта на един евнух.“ (Пропуснах да отбележа, че благодарение не само на скъпо платените грижи на фризьора, педикюриста, маникюриста и прочие, но и на естествения си природен чар господарката имаше славата на една от трите най-красиви жени в Константинопол, където първото място е, разбира се, недостижимо, тъй като е запазено за императрицата.) Нарзес говореше много смислено по въпросите, свързани със защитата на границата, набирането на войници и продоволствието на армията, а когато се обръщаше към ескорта, даваше ясни, отсечени заповеди, като много сполучливо имитираше гласа на военачалник, което караше господарката да се подсмихва. Това го обиждаше и той й го каза направо.

Известно е, че ние, евнусите, сме важна и неделима част от ромейската цивилизация и играем много полезна роля в нея. Моят случай е изключение — повечето евнуси ги докарват още като деца от черноморското крайбрежие, някъде около Колхида, и ги обучават в специална придворна школа, подготвяйки ги за държавна служба, която се намира почти изцяло в ръцете на скопци. Нашите императори се поучиха от опита на персийските монарси, че евнусите — тъй като нямат право да претендират за трона и не са в състояние да създават фамилии с опасно могъщество — могат спокойно да бъдат избирани за довереници на владетеля и използувани като ефикасна преграда срещу заговорите на влиятелни благородници, имащи за цел да узурпират трона. Общо взето, евнусите са по-кротки, по-предани и по-трудолюбиви чиновници от своите некастрирани колеги и тяхната дребнавост в ежедневната работа (не отричам, че са дребнави) допринася много за запазването на реда. Затова от доста време насам богатите семейства от средната класа, които имат достатъчно синове, за да се осигури продължението на рода, много често нарочно кастрират някое от по-малките момчета и го обричат на доходната кариера на имперски чиновник. Освен това незаконните синове на императорите, както и на техните синове и дъщери, винаги биват кастрирани, за да станат полезни граждани, без да предявяват претенции към трона. За евнусите не е недостъпно и свещеническото поприще, за разлика от миналото, когато са били допускани единствено за атисови жреци на Майка Кибела. Дори за патриарх на Константинопол сега често е избиран някой от нас.

Ето защо да бъдеш евнух, е, поне що се отнася до светския живот, по-скоро предимство, отколкото недостатък, както личи и от цените на пазара за роби. Един кастриран домашен роб струва три пъти по-скъпо от некастрирания и почти толкова, колкото един опитен лечител или изкусен занаятчия. Но евнухът рядко е доволен от живота, тъй като почти винаги бива подлаган на тази операция, преди да е достигнал пубертетната възраст, и дълбоко в себе си подозира, че да си истински мъж, е нещо много хубаво, макар и само затова, че истинските мъже обикновено се надсмиват над евнусите и се кълнат, че предпочитат да са слепи, глухи или неми, или дори и трите заедно, отколкото да бъдат лишени от така сладостния и благотворен акт на любовта. Естествено евнухът си има готов отговор на подобни хвалби — че половата страст никога не е донесла голямо щастие на когото и да било. Но вътре в себе си, признавам, той е склонен да завижда на мъжа, който може да легне с една жена, без да се ограничава с братски прегръдки и целомъдрени целувки по очите.

Веднъж господарката Антонина ми каза: „Колкото до мен, драги ми Евгений, ако не бях жена, непременно бих предпочела да съм евнух, а не мъж, тъй като за мъжете е изключително трудно да намерят в пола средното положение между разврата и аскетизма. Дълбокото недоверие, с което църквата се отнася към нас, жените, и грубите обвинения, отправяни от амвона, че сме били изкусителки и прелюбодейки, е било за мен винаги признак на косвено признание, че мъжете завиждат на жените заради тяхната уравновесеност. Тъкмо на тази уравновесеност се радва до известна степен и евнухът — за пълното й постигане му пречи единствено присмехът на тези нещастни щастливци некастрираните. В този дух, Евгений, трябва да се тълкува и баснята на Езоп за лисицата, която загубила опашката си в един капан, а после се опитала да убеди другите лисици колко удобен е този недъг. Те й се надсмели и казали, че това нейно мнение се дължи на факта, че тя самата е осакатена. Говорят, че и Езоп е бил кастриран слуга като тебе. Затова поуката от тази басня не е, както обикновено се смята, че споделената болка е половин болка, както например монасите, загубили своята свобода поради дадения строг обет, се опитват да убедят старите си приятели да последват техния пример. Не, поуката се състои по-скоро в невъзможността да се стигне до логическо разрешение на въпроса кое е по-добре за мъжете — да имат или да нямат полови способности. От своя страна аз съм много щастлива, че съм жена и че този спор не ме засяга лично.“

Господарката каза горе-долу същото и на Нарзес. Той прие спокойно нейния подбив и й разказа историята на своя живот, която обясняваше защо не бе доволен от положението си на скопец. Бил пленен в битка, когато бил на единайсет години и макар в крехка възраст, бил вече убил един човек с малкия си меч, тъй като произхождал от известна арменска фамилия с военни традиции. Презирал, каза той, канцеларската работа и се надявал да убеди един ден императора да го направи военачалник — целия си живот много основно изучавал стратегия и тактика и вярвал, че ако само му дадели възможност, някой ден именно на него щели да бъдат поднесени такива царствени дарове, каквито носел сега за Велизарий, ако не и по-хубави!

Добре известно е, че почти всеки човек е недоволен от занаята или професията, която упражнява. Селянинът иска да бъде император, императорът иска да сади зеле, мършавият капитан на някой търговски кораб завижда на шкембестия собственик на винопродавница, който на свой ред завижда на капитана и недоволствува от заседналия си живот. Но по-добре е да не се надсмиваме на хората, когато разкриват душата си пред нас и ни доверяват своето недоволство — господарката познаваше това правило за тактично поведение още от времето, когато работеше в публичния дом. Затова тя се престори, че си дава сметка колко е сгрешила, като е сметнала Нарзес за обикновен, кротък колхидски евнух, и изрази съчувствието си към него. Ако някога, заяви тя, той бъдел възнаграден за своята вярна служба към империята и получел важен пост във военното командуване, тя първа щяла да го поздрави и да му пожелае успех. До края на пътуването между тях цареше мир и те станаха добри приятели. Една разпра, последвана от извинение и помирение, може да се окаже чудесно начало на едно приятелство. Но вие сигурно разбирате, че господарката едва ли можеше да се отнесе много сериозно към неговите амбиции да стане военачалник, въпреки един разговор между него и двамата стотници от дворцовата стража, командири на двата ескорта, при който той доказа, че има много по-големи познания по теорията на военното дело от тях. Защото, макар и да бе убил, както изглежда, един човек с малкия си меч, когато е бил на единайсет години, това бе станало преди четирийсет и девет лета, а оттогава той почти не си бе подавал носа навън от двореца — там бе работил дълго време, докато завърши образованието си, на тъкачен стан заедно с жените от двора.

Първата част от пътуването ни бе по море — с военен кораб, задвижван от три реда гребци. То мина приятно и без особени произшествия покрай обичайните зелени хълмове и бели градове. Когато слязохме най-после в Селевкия и пристигнахме по суша в Антиохия, бях просто възхитен от бързината, с която са били заличени следите от опустошителното земетресение — това отново беше нашата мила, шумна, блестяща Антиохия. Нарзес и господарката бяха приети от местния Сенат и от ръководството на сините, които се държаха много любезно с господарката, както и тя с тях. След това поехме по павирания път за Зевгма, прочута с плаващия си мост и разположена на сто и двайсет мили от Антиохия; оттам има още двеста мили до Дара и границата, като пътят минава през плодородна земя, напоявана от четири големи притока на Ефрат. Пътувахме в пощенски двуколки и се измъчихме много от горещината въпреки чергилата и бързия тръс на дребните кончета. От Едеса, където спряхме за два дни, изпратихме бързи ездачи, които да известят за нашето предстоящо пристигане.

Когато пристигнахме в Дара, писмата бяха предадени, съгласно изискванията на етикета, не направо на Велизарий (и на магистъра на официите, който също бе зачетен с лично писмо от императора), а на неговата прислуга. Господарката много съжаляваше за това, понеже знаеше какво се съдържа в писмото на Теодора, написано в нейно присъствие. Тя би дала какво ли не, за да може да наблюдава лицето на Велизарий по време на четенето. Писмото гласеше:

„Теодора Августа, съпруга на Юстиниан, Божи наместник и император на ромеите, до сияйния патриций Велизарий, началник на победоносните войски на Изтока, поздрав!

До моя царствен съпруг, императора, както и до мен стигна вестта за твоята заслужена победа над персите. Твоето име е вписано сега наред с имената на героите от славното минало и ние ти въздаваме похвала за големите ти заслуги към нас, като ти отправяме своите най-добри пожелания. Два от подаръците на императора, тасът и требникът, правят чест на твоя благочестив характер, а третият, мантията, дава предварителна представа за почестите, които ще ти бъдат оказани в нашия двор, когато се завърнеш след тъй успешно и победоносно изпълнения дълг. Затова намирам за уместно — доколкото даровете на една владетелка за неин васал трябва да бъдат като допълнение към поднесените от нейния господар и повелител — да ти изпратя три други подаръка по моята придворна довереница, които могат да ти доставят съвсем различно удоволствие. Първия от тези подаръци избрах за теб, защото е белязан с твоя цвят, а освен това е и най-великолепният представител на своята раса в нашите владения; втория ти изпращам, понеже ще ти бъде необходим за извоюваната от теб плячка; колкото за третия, той е по-ценен от всякакви диаманти и ти ще си навлечеш моя царствен гняв, ако проявиш дързостта да се откажеш от него. Защото в характера на Теодора е да дарява с най-доброто, което има, онзи, който е заслужил нейната признателност. Сбогом.“

Велизарий изпрати известие, че представителите на техни величества се очакват с радост, и прие Нарзес и господарката в прохладната сводеста зала, където раздаваше правосъдие и уреждаше ежедневни аудиенции за своите подчинени и съюзници. Нарзес влезе пръв — като пратеник на императора. Велизарий го поздравил любезно и се заинтересувал първо за здравето на своя царствен господар и на своята царствена господарка, както и на старшите сенатори, а след това за новини от престолния град и империята. Изпили заедно по чаша вино и Нарзес го разпитал подробно за хода на сражението. Велизарий отговарял, но не високомерно като на обикновен придворен евнух, а внимателно и с подробности, като претеглял всяка своя дума. Нарзес пожелал да узнае защо Велизарий спешил временно масагетските хуни при защитата на централния окоп. Велизарий отвърнал, че атаката била изключително мощна, а нищо не окуражавало тъй силно изпадналите в трудно положение пехотинци („нужникарите“, както понякога ги наричат презрително заради многобройните неблагодарни задачи, които са принудени да изпълняват), колкото благородният отказ на техните другари от конницата от възможността да се спасят чрез бягство, като отпратят конете си малко назад и влязат поне веднъж в яростен ръкопашен бой на собствените си крака.

След това даровете на императора били поднесени, приети с възхищение и благодарност, и Нарзес се поклонил и се оттеглил.

В това време господарката Антонина седеше в преддверието на залата, където Руфин, станал сега знаменосец на Велизарий, разговаряше много любезно с нея. Но на учтивите му забележки тя отвръщаше объркано и разсеяно, тъй като изпитваше, за пръв път в живота си, голямо неудобство. Работата изглеждаше съвсем проста и сигурна, когато я обсъждаха с Теодора в двореца, но сега, ставайки след повикването от съдебната зала, тя почувствува как коленете й треперят, а устата й е пресъхнала.

Господарката се спря по средата на залата и даде знак на своите придружители да въведат първия от трите дара на Теодора — един едър, буен дорест жребец на три години със снежнобяло петно на челото и бели чорапки на четирите крака. Именно тези белези бе имала предвид Теодора, пишейки, че първият й подарък носи неговия цвят. Одобрителен шепот се понесе откъм катафрактите, които бяха застанали почтително до стените на залата с изправени копия в ръка, и откъм стотниците, строени около трибунала. Господарката успя да чуе как Руфин, който бе застанал недалеч от нея, промърмори на себе си: „Този дар на императрицата сам по себе си затъмнява и трите дара на императора.“ Това бе наистина великолепно животно от прочутата тракийска порода, за която поетът Вергилий споменава в Пета книга на своята „Енеида“.

Жребецът бе отведен в конюшнята и господарката Антонина кимна да поднесат втория подарък. Господарката се тревожеше, да не би да не пристигне навреме, макар че го бяхме изпратили напред веднага след като стъпихме на брега в Антиохия, а после го застигнахме на един ден път след Едеса, но той беше тук — петстотин комплекта брони за конници, изработени в нашите оръжейни работилници в Адрианопол. Теодора знаеше, че към бойните трофеи на Велизарий спадат голям брой персийски коне, и правилно предположи, че той ще присъедини към собствените си войни най-яките от трите хиляди пленници и ще ги направи бронирани конници. Но персийските доспехи, попаднали в неговите ръце, бяха неподходящи, тъй като бяха твърде тънки и прекалено сложни за употреба на бойното поле, така че тези петстотин комплекта представляваха наистина много ценен дар. Отново се понесе одобрителен шепот, когато се видя, че всички стоманени шлемове са украсени с бели пера. Императрицата очевидно умееше да прави подходящи подаръци.

Най-после господарката си върна дар слово и рече:

— Третият дар, сияйни Велизарий, трябва да ти бъде поднесен насаме съгласно нарежданията на нейна светлост моята царствена господарка.

Велизарий не я бе познал, тя бе сигурна в това, защото, когато отговори, гласът му бе хладен и естествен:

— Както благоволи моята благодетелка. Но вие останете, велможи! Сияйната придворна дама ще бъде, надявам се, така любезна да дойде с мен в преддверието, от което току-що влезе, и да ми предаде там третия дар насаме, както е пожелала нейната прославена господарка.

Антонина се поклони и се оттегли в преддверието, последвана от Велизарий, който затвори вратата.

Те застанали един срещу друг безмълвни, докато най-после тя не казала с тих глас:

— Това съм аз, Антонина. Спомняш ли си за мен, танцьорката от пиршеството, което твоят чичо Модест даде в Адрианопол?

Той или не бил забравил нищо, или изведнъж си спомнил и отговорил:

— А това съм аз, все същият Велизарий.

Хванал я за ръцете и така третият дар бил връчен.

Тогава Велизарий казал:

— Предай на царствената си господарка, че откакто свят светува, едва ли някой е получавал по-желани дарове от своята императрица и повелителка и че аз ги приемам с обич и възхищение от великолепния начин, по който тя е отгатнала моите потребности и желания. Ала кажи й също, скъпа ми Антонина, кажи й, че няма да мога да се насладя на третия дар, най-ценния от всички, докато не се завърна от бойното поле, защото съм обвързан с един обет.

— И какъв е този обет, мой мили Велизарий? — запитала го тя.

Той отвърнал:

— Всички мои военачалници и войници, в това число и аз се заклехме над Евангелието, че няма да бръснем лицата си, да съгрешаваме с пиянство, да се женим и да имаме наложници, докато трае войната ни с персите.

— Не можеш ли да помолиш патриарха да те освободи от този обет? — попитала тя.

— Мога, но не искам да го сторя — заради другите, които трябва да останат обвързани от него. Антонина, любима моя, чийто образ крих дълбоко в сърцето си през всичките тези петнайсет години, бъди търпелива и изчакай! Увереността, че когато пристигна в престолния град, там ще ме очаква най-голямата награда на света, не може да не ускори победоносното ми завръщане, а именно такава е волята на императора.

Господарката Антонина не можела да се възпротиви по един въпрос, който засягал честта му, но не й се удало и да скрие разочарованието си. Тя попитала:

— О, Велизарий, сигурен ли си, че не търсиш някакъв предлог само за да печелиш време?

Но въпросът й бил чисто реторичен, защото на ничие мъжко лице не е била така ясно изписана голямата радост.

Велизарий и господарката се върнаха в заседателната зала и отново възприеха официалните си маниери и тон. Велизарий повика пак Нарзес и го покани заедно с господарката и военачалниците от ескорта им на тържествена вечеря, дадена от него и неговия щаб. Господарката не намери друга възможност да разговаря с Велизарий насаме и двамата внимаваха много да не разкрият с някоя дума или поглед голямата любов, която изпитваха един към друг. Вечерята мина доста въздържано поради обета да не се пие вино, даден от почти всички присъствуващи, а и не беше много лесно да се намерят лакомства в Дара. На следващото утро Нарзес и Антонина поеха обратния път, натоварени с писма на най-смирена признателност към техните царствени повелители. Ала Нарзес бе успял да отгатне тайната на господарката и щом се настаниха сами в двуколката, той й пошушна в ухото:

— Нека той бъде тъй щастлив с твоята любов, сияйна патрицианке, както ти си щастлива с неговата!

Господарката му отвърна със слова, които бяха тъй приятни за ушите му, както и неговите за нея:

— И нека ти, достопочтени шамбелане, имаш същите големи успехи, когато пурпурният плащ на пълководец украси раменете ти, на каквито се радваше през всичките тези години в алените копринени одежди на придворен служител.

Когато се върнахме отново в Константинопол, господарката завари две писма от Велизарий, изпратени по бърз куриер. Те бяха написани на такъв прост и изящен език, издаваха такова искрено въодушевление, че тя наруши своето неизменно правило и довери собствените си нежни чувства на хартията, тъй като тази любов беше не само одобрена, но и направо наложена на двамата с височайша заповед. Те си размениха голям брой писма до неговото завръщане година и половина по-късно.

Следващият етап на войната беше едно нахлуване на персите в Ромейска Армения, но то бе спряно енергично от Ситас, някогашния приятел на Велизарий, станал сега зет на Теодора. Ромеите вече се ползуваха с по-добро име и известен брой арменски християни преминаха от персите към армиите на императора. Гобад загуби също приходите от златната мина във Фарангий — град, разположен в плодородно, но почти недостъпно дефиле на границата между двете Армении, — тъй като местният надзирател предпочете да постави града и рудниците под ромейска закрила. Гобад прояви старческо твърдоглавие и отказа да оттегли войските си от околността на Дара, въпреки че Юстиниан изпрати свой емисар за възобновяване на мирните преговори. Всяка една от страните се опитваше да прехвърли моралната отговорност за конфликта върху другата. Гобад заявил на ромейския пратеник, че персите са постъпила похвално, завладявайки и укрепвайки Каспийските врата, които император Анастасий бе отказал да закупи от владетеля им въпреки поисканата минимална цена, тъй като по този начин те осигурявали защитата от варварски нападения не само на Персийската, но и на Ромейската империя. Поддържането на такъв многочислен гарнизон струвало скъпо и затова справедливостта изисквала Юстиниан или да заплати половината от разходите, или, ако това му е по-угодно, да изпрати там достатъчно голяма ромейска част, която да замести половината от персийския гарнизон.

След това царят и пратеникът обсъдили нарушаването на един древен договор за пограничните укрепления. Подсилването на ромейските укрепления в Дара направило, както подчертал Гобад, стратегически необходимо за персите да поддържат силна войска за защита на границата в Низивис, а това също било несправедливо бреме за неговата страна — той не можел да се съгласи с всички тези беззакония. Гобад предложил Юстиниан да направи избор между следните три алтернативи: да даде своя принос за защитата на Каспийските врата, да демонтира укрепленията в Дара или да приеме подновяването на военните действия. Посланикът разбрал думите на царя в смисъл, че един паричен откуп, даден под благовидната форма на принос за общата защита срещу варварската заплаха, би сложил край на конфликта.

Юстиниан все не можеше да реши дали да предложи исканата парична сума, или не. Докато се колебаеше, Гобад бе посетен от царя на сарацините, негов съюзник, който му предложил план за нанасяне на тежък удар срещу ромеите. Сарацинският цар беше висок, слаб, як старец, чието седалище бе сред пустинята в Хира — през последните петдесет години той правеше непрекъснати набези в ромейските земи между Египет и Месопотамия. Появяваше се изведнъж от пустинята с неколкостотин конници, плячкосваше, опожаряваше, убиваше, взимаше пленници — понякога с хиляди, преди да изчезне също тъй внезапно, както бе нахлул. Не една наказателна експедиция беше организирана срещу него, но всички се провалиха, тъй като изкуството да се води бой в пустинята се владее само от родените в нея. Веднъж той бе успял да откъсне и плени две силни ромейски части, изпратени да се сражават с него, и поиска откуп за предвождащите ги военачалници.

Този царствен старец предложил на Гобад, вместо да действува както обикновено между притоците в горното течение на Ефрат и Тигър, където ромеите разполагали с няколко укрепени града, в които можели да се оттеглят при нападение, да се насочи на юг, по течението на Ефрат, по което не била тръгвала нито една персийска армия. Той трябвало да нанесе удар през Сирийската пустиня в точката, където реката завива от запад на север, защото там, от другата страна на пустинята, ромеите, разчитайки на естествената защита на безводните пясъци и скалите, имали твърде малко укрепления, а техните гарнизони били тъй незначителни, че едва ли заслужавали да се наричат с това име. При мощно нападение Антиохия щяла да падне без бой, защото — и тук той имаше пълно право — била най-несериозният град в целия Изток и нейните жители се интересували само от четири неща: вино, жени, хиподромна политика и богословски спорове. (Наистина към търговията те не изпитват интерес, а гледат на нея като на досадна необходимост, с която се примиряват, за да си набавят средства за дейни занимания с четирите вълнуващи ги неща.) Какъв чудесен град за разграбване! А и нападателите можели да се завърнат необезпокоявани със своята плячка дълго време преди да пристигне някаква помощ от Ромейска Месопотамия.

Гобад проявил интерес, но останал скептичен. Ако нито една персийска армия в миналото не била сметнала за възможно да тръгне по този път, с какво условията се били променили днес? Как една войска, която не била свикнала на глад и жажда, можела да устои в сухата, изпепелена от слънцето пустиня?

Царят на сарацините отговорил на първия въпрос, че до този момент Великият цар не се е обръщал за съвет към никой опитен сарацин. Що се отнася до втория въпрос, персийската войска трябвало да се състои само от лека конница (за пехота и за тежка конница изобщо не можело да става дума), която да потегли напролет — тогава и в най-дивата пустош имало предостатъчно паша за тези, които знаели къде да я търсят, — и то с лек товар, а сарацините щели да ги чакат някъде по реката навътре в ромейска територия с достатъчно храна и вода за последния и най-труден етап от експедицията.

Гобад се оставил да бъде убеден от царя на сарацините, въпреки че тяхното коварство е всеизвестно, тъй като тези предложения не можели да имат друга цел, освен да осигурят на сарацините персийска помощ за един набег, който не били в състояние да осъществят сами. Достатъчно било Гобад да вземе мерки срещу предателство при обратния път, затова той настоял пред царя на сарацините да остави като заложници в персийския двор в Суза двамата си синове и двама от внуците си до окончателното завършване на кампанията. Сарацинът приел това условие и през март следната година — годината след битката за Дара — всички подготвителни работи приключили. Експедиционният корпус се събрал при Ктезифон в Асирия — той наброявал петнайсет хиляди конници под предводителството на един способен персийски военачалник на име Азарет.

Те минали Ефрат малко над град Вавилон и продължили по южния бряг през необитавани земи до ромейския граничен пункт Цирцезиум, където имало само няколко митничари. Оттук конниците препуснали бързо по ромейския път, който, следвайки течението на реката в продължение на сто мили, завива на юг към Палмира и Дамаск. На това място към тях се присъединили голям брой сарацини, предвождани от своя цар, който казал на Азарет, че трябва да тръгнат направо през пустинята към Халкида, укрепен град, представляващ едва ли не единственото препятствие между тях и Антиохия, при това не особено голямо, тъй като гарнизонът му наброявал не повече от двеста души. Азарет не изпитвал никакво доверие към сарацините, въпреки че били донесли уговореното количество провизии. Затова той изпратил напред разузнавачи, придружавани от сарацини, и изчакал тяхното потвърждение, че пустинята предлага достатъчно паша и че от другата страна няма да се натъкнат на засада.

Но като си позволил това забавяне, той всъщност подценил енергичността на Велизарий, който бе въвел неотдавна цяла система от наблюдателни постове, съобщаващи се помежду си с димни сигнали, като защитна мярка срещу набези през границата. Само един час след пристигането на персите в Цирцезиум, намиращ се на двеста мили отвъд Южната пустиня, Велизарий научил в Дара числеността и състава на тяхната войска и взел своето решение. Като оставил малобройни гарнизони в Дара и другите гранични градове той побързал да се притече на помощ на Антиохия начело на всички обучени войници, които успял да събере — а те, поради краткия срок, възлизали на не повече от осем хиляди души, но по време на ускорения поход събрал още осем хиляди. Следвал южния път през Каре (известен със съкрушителното поражение, нанесено от персите на Крас, съратника на Юлий Цезар) и успял да стигне с главните си конни части до Халкида, изминавайки триста мили за седем дни, точно навреме, за да разположи хората си по укрепленията. Той спечелил надпреварата на косъм, тъй като в същия момент Азарет бил вече пресякъл пустинята и се намирал само на половин ден път от Халкида — сред същите скали, където някога са живели като ядовити скорпиони свети Йероним и неговите побъркани побратими аскети, отправяйки възхвала към Бога, но неблагодарно отхвърляйки всичко приятно и красиво от неговите творения. Същата сутрин към Велизарий се присъединили пет хиляди арабски конници от Северната сирийска пустиня, където пасели конете си. Те били поданици на цар Харит ибн Джабала от Бостра в Трансйордания, на когото Юстиниан всяка година заплащаше определена сума в злато при условие, че ще спира набезите на сарацините в Сирия. Тези араби не бяха надеждни войници и съществуваше подозрение, че цар Харит има тайно съглашение със сарацините, тъй като при всеки сарацински набег неговите хора пристигаха с два-три дни закъснение. Така или иначе, Велизарий бил доволен, че са с него, защото в отсъствието на пехотата му, намираща се все още на път, те увеличавали числеността на неговите хора на дванайсет хиляди души.

Азарет бил горчиво разочарован, когато неговият авангард, напредващ към Халкида, бил изведнъж отблъснат от контранападение на ромейската конница и принуден да се върне назад, присъединявайки се към главния корпус. Той бил изпуснал благоприятната възможност и сега вече не можел да стигне до Антиохия, без да рискува сражение със същия военачалник и същите войници, били се така добре при Дара. Ако претърпял поражение на такова разстояние от границата и отвъд Сирийската пустиня нито един персийски воин нямало да оцелее по обратния път — само сарацините щели да си спасят кожите, като изчезнат в пустинята, която познават толкова добре. Дори да удържал победа, той едва ли щял да успее да попречи на Велизарий да потърси убежище заедно с оцелелите остатъци от своята армия зад стените на Халкида. Опасно било да продължи към Антиохия докато Халкида оставала непревзета в тила му, а ромейската пехота била на път да подсили защитниците на града. Затова той взел благоразумното решение да се върне назад по собствените си стъпки, без печалба, но и без загуба, докато разполагал все още с достатъчно провизии и докато времето, оставало умерено топло. Утешавал се с мисълта, че дори да бил стигнал в Халкида преди Велизарий, за да може да продължи за Антиохия и да я разграби, войниците му — особено сарацините — щели да бъдат дезорганизирани от победата и Велизарий щял да го пресрещне на връщане, запазвайки си отново правото да избира полесражението и водейки отбранителен бой, както бе сторил при Дара. Царят на сарацините се съгласил, че единственият изход в случая е да се оттеглят; той не смеел да раздели хората си на малки групи и да се втурне да плячкосва на юг от страх, че Азарет ще съобщи на Гобад как е бил изоставен и че тогава Гобад ще нареди да бъдат убити заложниците сарацини. Така персите и сарацините се обърнали кръгом и потеглили обратно, а Велизарий ги следвал по петите, за да се увери, че няма да се опитат да се върнат в Сирия по някакъв друг път. И двете армии се придвижвали без бързане и без каквато и да е проява на враждебност една спрямо друга. Велизарий се държал на един ден път зад Азарет и всяка вечер лагерувал на мястото, което Азарет бил напуснал същата сутрин. Зорки наблюдателни постове охранявали собствените му флангове и тила от внезапни нападения на сарацините.

Било седемнайсетият ден от април, разпети петък — годишнината от разпъването на Иисус. Великден — денят, в който казват, че Христос бил възкръснал от мъртвите — щял да се празнува след два дни. Персите се били добрали до брега на Ефрат и изминали петдесет мили по течението до мястото, където пътят от Дамаск и Палмира завива към реката. Ясно било, че те нямат други намерения и ще продължат обратния си път по реката. В Халкида Велизарий бил смъмрил най-строго началника на авангарда, задето нападнал неприятеля без заповед и осуетил по този начин един тактически план за унищожаване на цялата персийска армия, и щял да му отнеме командуването, ако за него не се бил застъпил магистърът на официите. Това, че Велизарий сякаш потискал нападателния дух у своите хора и не се опитвал да разгроми напълно оттеглящия се противник, дало повод на кресливците в собствените му редове да го обвинят в малодушие, макар и за момента само зад гърба му.

А и по случай Великден, който винаги се празнува с богато пиршество след четирийсет дни на въздържание и един-два периода на пълен пост, войниците били обхванати от християнски фанатизъм. Те настоявали да ги поведе срещу персите, за да отпразнуват със славна победа пасхалната неделя, най-честития ден от цялата година. През тази нощ Велизарий влязъл в малкия град Сура, но персите, които не искали да създават впечатлението, че бързат да се завърнат у дома си, се придвижвали с такъв бавен ход, че част от нашата пехота застигнала конницата. Тези отреди не били ходили чак до Халкида, а се отбили на юг от пътя за Каре и тръгнали напряко към Ефрат. Пристигането им предизвикало отново боен ентусиазъм: всички говорели, че с двайсет хиляди души Велизарий няма право да избегне схватката с един обезкуражен и уморен неприятел.

На следното утро няколко военачалници отишли при Велизарий и му съобщили, че техните хора поставят под въпрос неговата смелост и лоялност и че те не могат повече да ги удържат да не нападнат врага. Ако той се опитал отново да ги спре, сигурно щяло да стане бунт.

Велизарий бил смаян. Той обяснил, че е длъжен да се подчини на изричната заповед на Юстиниан да избягва всяка ненужна загуба на хора. Магистърът на официите го подкрепил, но доводите и на двамата били отхвърлени.

Тогава Велизарий наредил на тръбачите да свикат всеобщ сбор и се обърнал към войската със следните думи:

— Войници на императора, съюзници! Побеснели ли сте, та пращате при мен началниците си с такова налудничаво искане? Не си ли давате сметка в какво благоприятно положение сме сега? Ето, персите нахлуха в нашите земи с намерението да разграбят не друго, а великия град Антиохия, а ние, с нашите бързи действия, ги принудихме да отстъпят и да се завърнат с празни ръце и опечалено сърце в Персия. Ненапразно е казано: „Не пришпорвай послушния кон“ — вие конниците знаете много добре това. В случая тази поговорка е съвсем уместна, особено ако се свърже с другата: „Не се навирай сам в устата на вълка“. Но стига светски мъдрости! Позволете ми да ви напомня, че в християнското си въодушевление вие пренебрегвате строгата заповед на Свещеното писание „Не убивай!“. Тези думи, бързам да добавя, се тълкуват като забрана единствено срещу безпричинното убийство, защото иначе не бихме имали право да служим като войници дори в защита на собственото си отечество. Но нека ви запитам, дали според вас битката, в която копнеете да се хвърлите, не е точно такова безпричинно убийство? Аз поне не виждам никаква основателна причина да я започваме. Най-пълната и най-честита победа е да объркаш плановете на врага, без сам да претърпиш материални или морални загуби. Ние завоювахме вече такава победа. Ако принудим персите да се бият, с това няма да ускорим оттеглянето им нито с един ден дори ако ги победим, а пък ако загубим… Тук искам да ви напомня, че провидението е по-милостиво към онези, които изпадат в опасни положения не по собствено желание, отколкото към тези, които сами си ги търсят. Ние не можем да си позволим да претърпим поражение, не забравяйте това! Една последна дума: знаете, че дори един плъх се бие свирепо, ако бъде притиснат до стената, а персите съвсем не са някакви презрени плъхове. Нещо повече, днес е Велика събота и всички вие, с изключение на арабите, които се кланят на демони, и на масагетските хуни, които боготворят синьото небе, сте постили от вчера следобед и трябва да продължите поста си още двайсет и четири часа. Гладните воини не се бият с всички сили, особено пехотинците. Не ми се иска да ви напомням, че изминахте триста мили за двайсет дни — един чутовен, но изтощителен подвиг — и че няколко от по-бавните легиони са все още на път.

Но те отказали да го слушат и се разкрещели „страхливец“ и „предател“ — към тези викове се присъединили и някои от неговите стотници.

Тогава Велизарий сменил тона и им казал, че бил във възторг от тяхната увереност и смелост, че ако някой ангел-хранител ги подтиква да се бият, от негова страна би било неблагочестиво да ги спира и че те могат да се осланят на него да ги поведе към бляскава победа над техните заклети врагове.

Той побързал да напусне Сура и към пладне настигнал персите. Започнал да обстрелва упорито техния ариергард и с това принудил Азарет да се обърне и да приеме сражението. Реката оставала вляво от ромеите, а на отсрещния бряг, малко по-надолу по течението, се намирал ромейският търговски център Калиник. Между спадналите води на реката и високите наклонени брегове, които ограничават коритото й в сезона на дъждовете, имало неколкостотин лакти свободно пространство — тук именно се състояло сражението.

Битката била много кървава и започнала е обичайната размяна на стрели. Велизарий разположил пехотата си отляво, така че този му фланг бил защитен от реката, а Харит, царят на арабите, заел позиция вдясно, по издигащия се нагоре бряг. Самият Велизарий застанал в центъра със своята конница. На арабите, предвождани от цар Харит, Азарет противопоставил сарацините, които са от същата раса, като поел защитата на центъра и на десния фланг. На всяка ромейска стрела персите отговаряли с две, но тъй като ромейските лъкове били далеч по-жилави и по-силно опънати, а бронята на персите служи много повече за украса, отколкото за защита, при тази размяна на стрели паднали два пъти повече перси, отколкото ромеи.

Денят превалял, а все още никоя от страните нямала превес, когато Азарет изведнъж повел два ескадрона от най-добрите си конници нагоре по брега срещу Харит. Арабите се обърнали и побягнали — такава е обичайната тактика на тези воини на пустинята, когато бъдат нападнати, с което оголили центъра на: ромеите; Азарет, вместо да се впусне да преследва арабите, възвил към тила на ромейския център и го пробил. Няколко конни ескадрона, а именно масагетските хуни и бронираната лична конница на Велизарий останали на своите позиции и нанесли тежки загуби на противника, но останалите се втурнали към реката и доплували до една група пясъчни островчета недалеч от брега, където били защитени от преследване. Арабите не направили опит да обърнат хода на битката и вместо това препуснали с най-голяма скорост към своите шатри в пустинята.

Ромейската пехота се състоеше частично от новобранците от Южна Мала Азия, които Велизарий бе обучил на стрелба с лък, и отчасти от опитни копиехвъргачи. Първите били разбити на пух и прах без изобщо да направят опит да се възползуват от мечовете, които носели, а и не можели да плуват. Тъкмо те надавали най-гръмогласните войнствени призиви в Сура. А Велизарий събрал копиехвъргачите, наредил ги в полукръг с гръб към реката и заедно с оцелелите конници от своя личен ескадрон, но вече спешени, отблъсквал атаките на персите до падането на нощта. Те били само три хиляди срещу цялата персийска армия при това изтощени от пасхалния пост, но войните в първата редица, клекнали на едно коляно, образували непробиваема преграда със своите щитове, иззад които техните другари мятали късите си копия. Персийската конница се хвърляла в непрестанни атаки, но Велизарий накарал своите войници да удрят щитовете си един в друг и да крещят с цяло гърло, така че конете се дърпали назад и създавали пълна бъркотия в редиците на врата.

Когато се смрачило, персите се оттеглили в своя лагер и един товарен кораб от Калиник пренесъл на групи Велизарий и неговите хора до островите, където те прекарали нощта. На другия ден се появили още кораби и остатъците от ромейската армия били откарани в Калиник, а конете доплували сами дотам. Тук бил отпразнуван Великден, но без много веселие — по-невежите и глупави християни обяснявали поражението си с това, че Господ умирал всяка година на разпети петък и оставал мъртъв на другия ден до своето възкресение в неделя, поради което сражението трябвало да бъде отложено с един ден, тъй като, бидейки мъртъв, той не можел да им помогне. Велизарий разказа това в едно писмо до господарката, без да скрива иронията си към тези новоизлюпени богослови.

Персите ограбили труповете както на ромеите, така и на своите убити, които не били по-малобройни. От нашите части най-големи загуби понесли масагетските хуни — от хиляда и двеста те останали само четиристотин, повечето от които ранени. Велизарий загубил половината от личната си конница, чиято численост възлизаше преди сражението на три хиляди души. Той изчакал пристигането на останалата част от пехотата и се завърнал заедно с тях в Дара. Общите му загуби били около шест хиляди убити.

Азарет се прибрал в Персия като победител, но преди да му окаже почести, Гобад му наредил „да си вземе обратно стрелите“. Съществува такъв персийски обичай: когато започва някакъв военен поход, всеки воин оставя по една стрела. След това тези стрели се връзват на снопи и се съхраняват запечатани в държавната хазна. Когато кампанията приключи, завърналите се войници „си взимат обратно стрелите“ и по броя на неприбраните стрели се изчисляват загубите. Седем хиляди стрели останали непотърсени и Гобад отстранил безславно Азарет от командния му пост. Царят на сарацините също бил упрекнат за неразумния съвет и ежегодната сума, която отдавна получавал, била спряна.

Велизарий писа до Юстиниан, като поднесе своите извинения за понесените загуби, а магистърът на официите се присъедини към него, обяснявайки какво точно бе станало и възхвалявайки мъжеството на Велизарий, така че Юстиниан запази доверието си в него. Но господарката предпочиташе тази безсмислена война да е вече свършила, което можеше да се уреди много лесно с плащането на няколко хиляди номизми и размяната на няколко учтиви фрази между властелините на двете враждуващи империи. Вероятно тя бе показала безпокойството си за Велизарий по-недвусмислено, отколкото е възнамерявала да го стори, понеже Теодора убеди Юстиниан да повика обратно Велизарий, тъй като един способен военачалник бил необходим в столицата, за да я защищава от нарастващите изстъпления на тълпите привърженици на сините и на зелените. Ситас бе назначен за негов заместник на границата.

И така, Велизарий се завърна заедно с личната си конница и на празника на св. Йоан Кръстител се венча за господарката в църквата „Свети Йоан“. Церемонията бе много тържествена и радостна — пред олтара Юстиниан сам влезе в ролята на баща на господарката, която нямаше нито един жив родственик. Теодора й подари голям имот в столицата, носещ значителен годишен доход: тя беше на мнение, че една жена, която е задължена на мъжа си за всяка похарчена от нея пара, си остава всъщност робиня. Господарката предупреди Велизарий, че занапред ще го придружава в неговите походи, както Антония Старата бе придружавала някога великия Германик в походите му по Рейн, за тяхна обща радост и за благополучието на Рим. Да остане мирно и кротко в Константинопол, без да знае какво става с него на някоя далечна граница, и да чува най-невероятни слухове за неговото поражение и смърт — такова мъчение не искала да претърпи отново.

Бяха им предоставени обширни покои в двореца, където има място за всекиго.