Робърт Грейвс
Велизарий (6)

Глава пета
Война с Персия

Императорът на ромеите и великият цар на персите са стари врагове, но те гледат на себе си, взети заедно, като на двете очи на света и двата фара на цивилизацията. За всекиго от тях самото съществуване на другия е една утеха в уединението на собственото му свещено призвание и в царствените писма, които си разменят, не само във време на мир, но и във време на война, винаги има една нотка на сърдечност и приятелство. Те се поздравяват като стари противници на табла, които играят всеки ден във винопродавницата, за да определят кой ще плати виното. Едното око, или единият фар, свети над голяма част от Европа, а също и над Мала Азия и част от Африка; другото — над необятните простори на азиатския континент. Вярно е, че и в двата случая суверенитетът, упражняван над голям брой територии, е само номинален. Персите не могат да упражняват контрол над такива отдалечени сатрапии като Бактрия, Согдиана и Арахосия, а ромеите по времето, за което разказвам, фактически бяха отстъпили Британия на пиктите и саксите, Галия — на франките и бургундите, Северна Африка — на вандалите и маврите, Испания — на едно готско племе и Италия, заедно със самия Рим — на друго. И все пак голяма част от света беше и все още е под действителната власт на единия или на другия от тези двама владетели, а друга голяма част — под тяхната номинална власт.

За щастие на световния мир пясъчни пустини и високи скалисти планини разделят двете царства почти по цялото протежение на общата им граница — тя започва от източния бряг на Черно море, минава през Армения и покрай Сирия и стига до северния край на Червено море. Много редки са случаите в световната история, когато западните армии са успявали да завладеят азиатски територии отвъд тази граница или пък източните войски — да навлязат в Европа или Африка. Но дори когато това е ставало, завоеванията не са се оказвали дълготрайни. Ксеркс Персийски не успя да покори Гърция въпреки огромните войски, които прехвърли в Европа по моста от лодки през Хелеспонт; Александър Велики победи Персия, но огромната му империя не можа да го надживее. Обикновено нападателите и от двете страни са били отблъсквани недалеч от границата или в случай на успех не са правили опити да задържат новозавзетите територии, а са се оттегляли, след като са взимали контрибуции под една или друга форма. Тези сблъсъци са ставали почти винаги в Месопотамия, между горните течения на Тигър и Ефрат. Указаната област е най-удобна като бойно поле, но дава по-големи предимства на персите, тъй като им осигурява бърз достъп до складовете за храна и гарнизонните градове.

В продължение на няколко столетия след времето на Александър Персийската империя е била известна под името Партско царство, понеже Ашканидите^[1], управляващата династия, имали партски произход, но около сто години преди Константин да се покръсти и да премести имперската столица от Рим в Константинопол, един потомък на древните персийски царе, на име Ардашир, се разбунтувал и свалил Ашканидите. Основаната от него нова династия, Сасанидите, възстановила името и традициите на Персийската империя — тази династия управлява и днес страната (по времето, за което пиша, царската корона украсяваше главата на Гобад — деветнайсетия потомък на династията). Сасанидите пречистили и укрепили древната религия на персите — огнепоклонничеството — съгласно откровението на пророка и мага Заратустра. Тази религия била силно опорочена от гръцката философия — също както и древната римска религия и юдаизмът; от това разлагащо влияние не е било пощадено и християнството. (Сравнете хубавия, простичък разказ на четирите Евангелия, възникнали явно сред неграмотни селяни и рибари, които никога не са изучавали нито граматика, нито реторика, със скучната християнска философия на нашето време!) Цар Ардашир обаче изгонил всички философи от своята империя. Те се върнали при нас възприели някои персийски идеи и заразили християнството с една нова ерес — манихейството. Манихейците са изнамерили една съвсем нова теория за природата на Христа. Те твърдят, че тя е двойствена, и то не само двойствена, но и противоречива: Иисус, историческата личност, бил несъвършен и грешен, а Христос, неговата духовна същност, бил божествен спасител. Манихейците са ненавиждани както от персите, така и от християните — аз самият не мога да кажа нито една дума в тяхна защита. Персите ги подкрепят само в Персийска Армения, за да отслабят връзките на религиозна близост между тази християнска област и Ромейска Армения, която също е християнска и при това строго православна.

Като забранил излишните препирни — а за един практичен човек като мен философията не е нищо друго, постановил връщане към непосредствената прямота на делата, думите и мисълта^[2], Ардашир възвърнал на персите изконната им мощ както в гражданското, така и във военното управление на империята. Между неговите потомци и редица римски императори били водени големи войни, в повечето от които победата клоняла към персите. Но четиринайсетият владетел от династията бил Бахрам Гур, или Онагъра — наречен така, защото страстно обичал лова на дивото пустинно магаре. Той започнал война с нас, тъй като преследвал християните почти толкова фанатично, колкото ние самите преследваме своите събратя християни, бил победен на бойното поле и заставен да се закълне в царствената си чест, че ще живее в мир с нас през следващите сто години. Неговите синове и внуци, от страх да не предизвикат гнева на духа му, продължили да поддържат мира и стоте мирни години изтекоха едва в наши дни. Тогава, както вече споменах, войната избухна отново и войската на Анастасий, предвождана по един позорен начин, претърпя и позорно поражение. Тъкмо на тази кампания е станал свидетел гражданинът Симеон.

Конфликтът имаше много причини, но главната от тях беше цената на едро на коприната. Коприната, е плат, който далеч превъзхожда всички останали по своите качества — държи хладно, лек е и е много красив. Той бил създаден от някаква варварска китайска царица и от векове се внася от Китай по море и по суша за нуждите на богатите и благовъзпитаните граждани, както и на танцувачки, блудници и други подобни, и от рядък лукс се е превърнал във всеобща суета. Коприната се боядисва лесно, особено с пурпурната боя, добивана от черупките на морски животни. Памукът е също полезен продукт, внасян от Изтока — главно от Индия. Той се добива от влакнестия цвят на някакво блатно растение и от него се тъче лек, здрав плат, който държи по-хладно от вълната и лесно се пере. Но памукът не притежава лъскавината и финеса на коприната. Памукът никога не е бил загадка, ала естеството и произходът на коприната не бяха известни на никого освен на китайците, а те не искаха да открият тайната, понеже държаха да си запазят този безценен монопол. Суровата коприна пристигаше тук на жълтеникави макари, навити върху тръстикови стъбла, като всяка макара съдържаше нишка с определено тегло. Естествоизпитателите предполагаха, че това е нишката на някакъв китайски паяк гигант, но други бяха на мнение, че тя се извлича от кората на особен вид палма, а трети — че се добива чрез изстъргване от долната мъхеста повърхност на черничевите листа. Никой обаче не можеше да докаже правотата на своята теория, защото нашите отношения с Китай винаги са се осъществявали с помощта на посредници — с изключение на един непродължителен период от време преди около четиристотин години, когато корабите ни са плавали направо до пристанищата в Южен Китай. Търгувахме или посредством персийската колония в Цейлон, по морския път, или посредством самата Персия, по суша. Копринените кервани от Китай пътуват сто и петдесет дни до персийската граница през Бухара и Самарканд и още осемдесет до нашата граница през Низивис по горното течение на Ефрат; оттам остават двайсет дни до Константинопол. Морският път крие може би по-малко рискове, но коприната тогава минава през ръцете на абисинските търговци от Червено море, а това означава заплащане на двойна такса.

С увеличаване на търсенето китайските продавачи повишиха цената на суровата коприна, а персите, които не искаха цялата печалба да отиде в ръцете на китайците, увеличиха прекупната цена повече, отколкото се полагаше. При това положение нашите търговци, в невъзможността си да извлекат каквато и да е печалба ако купуват на тази цена, решиха да търгуват направо с китайците, като се опитат да използуват един стар търговски път, минаващ северно от персийската територия, отвъд Каспийско море; този дълъг, но удобен път стига до нашите земи през един тесен проход в Кавказките планини, източно от Черно море и близо до границата с Колхида — една богата, приятелска нам страна. Именно в Колхида е отишъл някога с аргонавтите Язон, за да донесе Златното руно, което според мен е символ за богатствата на Ориента, стигащи до нас по този северен път. Като решиха да го открият повторно, нашите търговци си даваха сметка, че ще трябва да плащат такса на дивите хуни, през чиито земи преминаваше той, но се надяваха те да се задоволят с по-малко пари от персите. Най-могъщото и най-близко от тези племена беше племето на белите хуни — наречени така, понеже приличат на европейци, за разлика от останалите хуни, които ни изглеждат като зли жълти зверове. Белите хуни живееха между Каспийско и Черно море и бяха заклети врагове на персите. Даровете, поднесени на това племе в подходящ момент с цел то да бъде склонено да нападне Персия от север, са спасявали неведнъж нашите граници от големи неприятности.

Планът на търговците обаче се провали. Персите научили за него и уговорили китайците да търгуват само с тях. Тогава цар Гобад писа саркастично на император Анастасий, че белите хуни му възложили да събира данъка, който ромеите бяха обещали да им дават за правото да използуват северния път. Ако Анастасий все още желаел да купува коприна той трябвало следователно да заеме първо пари на персийската хазна, с която те да обезщетят разочарованите хуни. Анастасий естествено отхвърли с възмущение това искане и Гобад нахлу в Ромейска Армения с малка, но добре обучена войска, като обсади важния град Амида по горното поречие на Тигър. Анастасий изпрати петдесет и две хилядна армия в помощ на обсадения град, но повери нейното командуване не на един-единствен некадърен военачалник, какъвто беше обичаят, а на няколко некадърни, равни по чин военачалници, които непрекъснато оборваха взаимно тактическите си планове и не можеха да постигнат съгласие по нито един въпрос. Ето защо тази огромна войска бе бита в няколко решаващи сражения, а някои отряди избягаха, без изобщо да се осмелят да влязат в бой. Това така подрони нашата репутация на Изток, че ако вниманието на Гобад не бе отвлечено от едно хунско нахлуване от север (Анастасий подкупи белите хуни, като плати обещаната такса в двоен размер), той щеше да се опита да завземе цяла Сирия и Мала Азия и без съмнение щеше да успее. Великият цар бе превзел вече Амида след дълга обсада поради небрежността на някакви арменски монаси, на които било възложено да охраняват една от кулите, но те така обилно се наяли и напили след дългите пости, че заспали, а персите пропълзели в кулата по един стар подземен ходник и изклали монасите до крак. При нападението самият Гобад проявил изключителна енергия за човек на шейсет години. Изкачвайки се по една обсадна стълба с меч в ръка, той заплашил да прободе с него всеки перс, който тръгне да се връща назад. Разказват, че персийските магове го убедили да не вдига обсадата, както мислел вече да стори, когато тя се проточила прекалено дълго, поради едно благоприятно знамение: група леки жени на градската стена започнали да се присмиват на персите, като си вдигали полите и викали: „Хайде де, елате да се повеселим заедно!“ Магите изтълкували това като знак, че градът скоро ще им открие своите тайни, а намирането на скрития ходник доказало тяхната правота. Преди да се върне, за да прогони белите хуни, Гобад оставил един гарнизон от хиляда души в Амида, който успял да задържи града въпреки атаките на ромейските подкрепления и приел да го напусне чак две години след превземането му срещу седемдесет хиляди номизми.

Между Анастасий и Гобад бе сключен седемгодишен мир, който обаче продължи много по-дълго, защото Анастасий беше твърде слаб, а Гобад имаше много други грижи, за да продължат войната. Все пак и от двете страни бе извършен по един акт на враждебност. Гобад завзе Каспийските врата — прохода през Кавказ, по който смятаха да минават нашите кервани с коприна, а Анастасий укрепи открития град Дара, който се намира съвсем близо до персийската граница и контролира главния път, свързващ двете страни.

Нека обясня значението на тези две действия. Каспийските врата са много важни от стратегическа гледна точка. Това е единственото проходимо място през високите и страшни Кавказки планини — тази простираща се на стотици мили преграда между просторните азиатски степи, където се скитат номадските хуни, и нашия цивилизован свят. Александър Велики пръв е оценил правилно значението на този проход, дълъг седем мили, който започва откъм нашата страна с естествена порта сред отвесните скали, така че за нейната защита е достатъчен един малък гарнизон. Там той построил крепост, която станала твърдина на многобройни различни принцове през последните осемстотин години. Настоящият владетел беше един покръстен хун, който защищаваше от крепостта пасищата си откъм планината срещу хуните езичници от другата й страна.

Същият този владетел почувствувал, че краят му наближава, и тъй като нямал голямо доверие в здравия разум и смелостта на своите синове, писал на Анастасий, от когото бе получил многобройни знаци на царствено благоволение, като му предложил да му продаде крепостта и прохода за няколко хиляди златни монети. Анастасий свикал своите старши сенатори и поискал да чуе тяхното мнение по въпроса. Те отговорили следното:

— Каспийските врата биха имали огромно търговско значение за твое свещено величество, ако ти беше в състояние да използуваш северния кервански път за пряка търговия с Китай, но доколкото персийските интриги осуетиха тази възможност, от прохода няма да има никаква практическа полза. Твое величество без съмнение си дава сметка, че сегашният владетел на замъка или някой от неговите синове ще продължи да защищава крепостта без каквито и да било насърчения от твоя страна просто за да предпази собствената си земя от набезите на степните хуни. А да се постави ромейски гарнизон там ще бъде не само рисковано, но и скъпо, тъй като Каспийските врата се намират на двеста мили от източните брегове на Черно море и на още по-голямо разстояние от диоцеза Понт, който е най-близкото от личните владения на твоя милост по южните брегове на това море; между тях лежи персийската сатрапия Иберия. Ето защо съветваме твое величие да поблагодариш най-учтиво на този хун и да му изпратиш скъп подарък, но да не хвърляш напразно пари — източната граница и без това струва твърде скъпо на империята.

Анастасий прояви неблагоразумието да се вслуша в този съвет. Владетелят на прохода почина скоро след това и синовете му се скараха за неговото наследство. Тогава най-младият от тях, когото лишили от полагащия му се дял, писал на Гобад, като му предложил една силна персийска военна част да завземе Каспийските врата, а той самият да бъде назначен за владетел на крепостта с голяма годишна заплата. Гобад изпратил военната част, завзел прохода, убил всички синове, включително и най-младия, и се зарадвал, че най-западните му владения ще бъдат вече добре защитени от хунски нападения. Ако Анастасий бе дръзнал да изпрати своевременно искания от стария владетел гарнизон, щеше да има възможност, винаги когато пожелае, да пуска хунските пълчища в персийската част на Армения със същата лекота, с която градинарят отприщва водния резервоар и наводнява напоителните канали.

Толкова за Каспийските врата. Що се отнася до укрепването на Дара от страна на Анастасий, един стар договор забраняваше и на двете империи да изграждат нови укрепления по границата. Персите бяха силно раздразнени от този негов акт, но Анастасий укрепи и селището Ерзерум в Ромейска Армения, като го превърна в силна градска крепост. Това също бе посрещнато много зле от персите, както и умилкването му около монасите манихейци в Персийска Армения, на които се опитваше да внуши, че е таен последовател на тяхната секта.

Когато Анастасий умря и бе наследен от Юстин, Гобад се разтревожи сериозно за бъдещето. Той знаеше, че Юстин е добър войник, и чувствуваше приближаването на собствената си смърт. Подобно на повечето източни царе той ненавиждаше законния си наследник, който носеше името Кавус. Обичаше безумно най-малкия си син Хосроу, роден от втората му съпруга, чиято саможертва го спасила от така наречения Замък на забравата, където бил затворен в течение на две години от един самозванец. Тя сменила дрехите си с неговите и останала вместо него в килията, а когато измамата била разкрита, загинала след най-зверски мъчения. Преди да избяга, Гобад й се заклел, че ако успее някога да върне трона си, нейният син ще го наследи. Освен Кавус имаше още един син, Замасп, който беше най-способният пълководец в цяла Персия и се ползуваше с доверието на всички благородници, но не можеше да претендира за престола, тъй като бе загубил едно око в някакво сражение с хуните. Никой човек с недъг или уродливост няма право да царува в Персия, а една особеност на персийските закони е, че те не могат никога да бъдат отменени или изменени. Години наред Гобад бе обмислял как да отстрани Кавус, който се ползуваше от лоялната подкрепа на брат си Замасп, но не бе могъл да стигне до никакво решение. Едва след смъртта на Анастасий и възцаряването на Юстин той се реши да действува. Написа на Юстин едно необикновено писмо, като го придружи с великолепни подаръци — скъпоценни камъни и творби на изкуството. Привеждам го тук с няколко маловажни съкращения.

„Гобад Сасанидски, Брат на Слънцето, Велик цар на персите, признат император на Мидия, Ирак, Трансйордания, Отсамна Арабия, Керман, Хорасан, Меркан, Оман, Синд, Согдиана и други земи, твърде многобройни, за да бъдат посочени в това кратко писмо, до Юстин, християнски император на ромеите, в Константинопол, изпраща поздрав.“

Царствени братовчеде, от ръката на твоя баща Анастасий ние понесохме големи несправедливости, както ти, поради всеизвестното благородство на твоята душа, ще бъдеш един от първите да признаеш. Независимо от това ние сметнахме за целесъобразно да изоставим всички тежки обвинения, които бихме могли да повдигнем срещу ромеите, уверени, че докато беше жив твоят царствен баща, ти си съжалявал не по-малко от нас за неговите неразумни постъпки, макар и от синовна преданост да си се въздържал да смекчиш техните последици. И ние сме сигурни, че истинската победа е на страната на оногова, който, дори да съзнава колко лошо са постъпили с него, е въпреки това готов да отстъпи пред своите неприятели, щом те го молят за неговата дружба. Такова е великодушното предложение на Гобад и той е готов да се обвърже с Юстин с възможно най-тесни приятелски връзки.

Нашият царствен братовчед не може да е в неведение относно една забележителна уговорка между неговия предтеча, император Аркадий, и моя, великия Яздегерд, самоназовал се (в голямото си смирение пред Бога-Слънце, когото ние почитаме) Грешника. Император Аркадий бил тежко болен, а единственият му син, на име Теодосий, бил още дете, затова императорът се страхувал да не би това дете да бъде отстранено като наследник от някой могъщ военачалник или амбициозен родственик. Страхувал се също така, че поданиците му биха могли да се възползуват от политическата несигурност, която толкова често придружава царуването на един невръстен император. Затова той смело се обърнал с писмо към нашия предтеча Яздегерд и го помолил да стане настойник на момчето до неговото пълнолетие и да пази престола от съперниците му. Нашият благороден предтеча, Грешник по име, но добродетелен на дело, приел това поръчение и се обърнал с писмо до Сената в Константинопол, в което заплашвал, че ще обяви война срещу всеки узурпатор на трона на Теодосий. Той неизменно следвал политика на пълен мир с Рим до своята смърт.

В памет на тази благородна постъпка, която прави чест на Аркадий не по-малко, отколкото на нашия предтеча, и с надеждата за още едно столетие на мир, като онова, на което се обрекоха по-късно император Теодосий и нашият предшественик Бахрам Гур Онагъра и което изтече съвсем неотдавна, ние ти правим следното предложение: ти, Юстин, да осиновиш нашия любим син Хосроу, избрания от нас престолонаследник. Стори това, и ние ще те обичаме, и нашите поданици ще обичат твоите, а Великият цар и Императорът на ромеите ще бъдат занапред не братовчеди, а братя. Бъди здрав.

Сигурно ще си помислите, че Юстин, а и Юстиниан като негов най-вероятен наследник са изпаднали във възторг от това писмо, което всъщност носеше благополучно решаване на всичките им трудности, в това число дори на стария спор за цената на коприната — и не ще сгрешите. Все пак те сметнаха за целесъобразно да свикат старшите сенатори и да поискат техния съвет, както бе сторил някога Анастасий по въпроса за Каспийските врата. Добре известно е какво става в подобни случаи. Най-простото и най-очевидно заключение се отхвърля като недостойно за такива изтъкнати мъдреци като тези остроумни беловласи старци, след това се водят разгорещени спорове по някоя заплетена алтернатива, която също се отхвърля, за да се стигне накрая до едно абсолютно невероятно и крайно погрешно заключение, прието с единодушие. Има един популярен анекдот, доста подходящ за случая. Веднъж двама хитри атински стражи преследвали някакъв крадец от Тива недалеч от границите на града, когато се натъкнали на една табела с надпис: „Винопродавница «Грозд». Всички граждани на Тива са добре дошли“. Единият от стражите казал: „Сигурно е потърсил убежище тук.“ — „Не — извикал другият, — той знае много добре, че тъкмо тук може да го потърсим.“ — „Точно така — отвърнал първият, — значи е решил да ни надхитри, като влезе именно тук.“ И те претърсили основно заведението. В това време тиванският крадец, който не можел да чете, успял да избяга благополучно през границата. По същия начин сега всемъдрият Сенат разсъждаваше за предложението на Гобад. Какво показваше то — простодушие, хитрост или злонамереност? Или може би нещо друго?

Разгледани бяха всевъзможни становища и накрая Председателят на Сената, като познавач на правните въпроси, изрази дълбокото си убеждение, че Гобад крие изключителна хитрост под маската на изключително простодушие: той искал Юстин да осинови Хосроу, за да можел да предяви законно претенциите си към империята след смъртта на Юстин! Всеки обикновен човек — но обикновени хора там нямаше — би разбрал веднага пълната абсурдност на този аргумент. Преди всичко персите са правдив народ и великият цар не би унижил царското си достойнство с такава просташка уловка; и второ, нито един перс не би имал и най-малката надежда да бъде приет от нас като кандидат за ромейския престол дори ако би дръзнал да се покръсти, което естествено би довело до отлъчването му от неговите дотогавашни едноверци, огнепоклонниците. Всъщност Гобад бе направил едно искрено и добросъседско предложение (размяна на сигнали от морски фар до морски фар), също както бе сторил някога и Аркадий. Но съображенията на председателя на Сената уплашиха Юстиниан, който не желаеше да има съперници за престола, и дори Теодора, макар да смяташе писмото за искрено, не успя да го убеди, че първата му преценка не го е излъгала. Така Юстин изпрати в края на краищата един нелеп отговор на Гобад, в който предлагаше да осинови Хосроу по оръжейната церемония, а не с императорски декрет. Първият ритуал на осиновяване се използува главно при готите. Бъдещият баща дарява кон и броня на бъдещия си син и изрича простата формула: „Ти си мой превъзходен син. Този ден аз те родих по обичая на народите и по мъжки. Нека моите врагове бъдат твои врагове, моите приятели — твои приятели, моят род — твой род.“ Разликата между тази формула и гражданското осиновяване с декрет е в това, че тя не се признава от ромейската юрисдикция като даваща наследствени права, а само като договор за законна защита от едната страна и за синовно послушание — от другата.

Преди да свика въпросния съвет, Юстиниан бе уверил в частен разговор персийския пратеник, че според него императорът ще приеме с готовност тази чест, и пратеникът бе изпратил съобщение на Хосроу да чака на границата, откъдето скоро ще го отведат до Константинопол за церемонията по осиновяването. Но сега нещата, разбира се, се измениха. Хосроу се почувствува горчиво обиден от недостойния отговор, донесен от един ромейски пратеник на неговия представител в Низивис, недалеч от границата. Едно просто „не“ би го подразнило много по-малко от едно „не“, представяно като „да“. Нима Юстин наистина е очаквал, че владетелят на най-древното и най-велико царство в цивилизования свят би позволил на своя любим син, избрания от него наследник, принц, в чиито вени тече кръвта на Артаксеркс и Кир, да бъде третиран като въоръжен германски варварин? Войната избухна не след дълго и в нея Велизарий получи първата си важна задача като военачалник.

Преди да опиша подвизите му, трябва да ви разкажа малко повече за нашия живот — на господарката и моя — в Антиохия. Един ден по пладне (беше двайсет и девети май), в годината, през която започна тази нова персийска война, седяхме в градинската галерия и чакахме да бъдем извикани за обед. Мястото беше прохладно, облицовано с великолепни сини плочки, с непресекващ игрив фонтан и бял мраморен басейн, гъмжащ от пъстроцветни риби и заобиколен със саксии цветя, някои от които бяха много редки, внесени от Далечния изток. Господарката клюмаше сънливо над някакво ръкоделие — денят бе тъй душен, че не можеше да работи. Аз също чувствувах мъчителна отпуснатост — физическа и умствена. Изведнъж ми прилоша. Сякаш цялата земя се люлееше под мен. Ужасих се: нима ме бе пипнала холерата? Нима щях да умра след няколко часа? Холерата вилнееше в по-бедните квартали на града, като вземаше по пет хиляди жертви всеки ден. Недалеч се издигаше великолепен храм в коринтски стил, посветен някога на богиня Диана (сирийците наричат същата богиня Астарта), но повече от едно столетие използуван като главна квартира на сините. Седнал в галерията, аз се опитвах да съсредоточа погледа си върху широкия перистил на това солидно здание и върху неговите колони от жълт нумидийски мрамор, извисяващи се в стройни редици. Но и те се люшкаха като пияни и при едно особено силно залитане имах чувството, че падат настрани, при което целият перистил се срути сред страшен тътен и грохот! Изведнъж разбрах, че не на мен ми е прилошало, а на майката-земя! Бях свидетел на земетресение с огромна и ужасяваща сила. Сграбчих сина на господарката Фотий и малката Марта, които играеха на пода до мен, и изтичах в градината, последван от препъващата се господарка. Спасихме се на косъм: едно още по-мощно потръпване на земята ни захвърли всички долу и нашият красив, великолепен, уютен дом се превърна в безформена маса от каменни и дървени отломки. Някакъв летящ предмет ме удари по главата и изведнъж открих, че ръцете ми автоматично са започнали да извършват плувни движения, сякаш бях изхвърлен в морето от борда на потъващ кораб и се борех с огромни вълни. Всъщност точно в този момент, макар и тогава да не знаех това, хиляди мои съграждани също плуваха, и то в отчаяна борба на живот и смърт. Защото голямата река Оронт, придошла от пролетните дъждове, бе излязла от коритото си под действието на земните гърчове и сега водната стена, висока двайсет стъпки, помиташе всичко в ниската част на града.

Когато главата ми се проясни малко, хванах господарката за ръка и двамата изтичахме обратно към мястото, където само допреди няколко минути се издигаше къщата, и с неистови крясъци викахме по име двете по-големи деца, техния учител и останалите слуги. Но всички бяха заровени под прашните развалини, с изключение на двама градинари, един слуга, който изтичал през задната врата още при първия трус, и една тежко ранена прислужница. Опитахме се да освободим някого, който стенеше близо до нас под развалините (мисля, че това беше зълвата на господарката), но изведнъж духна силен вятър и в рухналата грамада се разрази пожар, като направи всякакви спасителни работи невъзможни. По едно време ми се стори, че долавям приглушените писъци на големия син на господарката, но когато отидох на мястото, не можах да чуя нищо. След това силата на трусовете започна постепенно да намалява. Няколко часа по-късно можехме вече да направим равносметка на този ужасен ден.

Антиохия, вторият град на Източната империя (макар че Александрия, Коринт и Йерусалим смело му оспорват тази титла), лежеше в развалини. От оцелелите му жители (чийто брой преди земетресението възлизаше на три четвърти милион) само няколко хиляди не бяха останали бездомни, а опустошителни пожари погълнаха дървените къщи, пощадени от самото земетресение. Нито една църква или друга обществена сграда не остана неповредена. Дълги, невероятно дълбоки цепнатини бяха разкъсали земната твърд, поглъщайки цели улици с техните къщи. Най-жестоко пострадалите квартали бяха острацинският и нимфейският, но най-много загинали имаше в градската баня, наречена на имената на Адриан и Траян, която била претъпкана в момента на първия трус.

Не липсваха и другите беди, които съпътствуват винаги едно земетресение от такъв мащаб: грабежи, бунтове, замърсяване на питейната вода, разпространение на заразни болести сред населението (особено се засили холерата) и ожесточени религиозни спорове във връзка с причината за постигналото ни бедствие. За щастие имахме способен градоначалник, който запази доверието на по-голямата част от оцелелите. Той организира групи за спасяване на затрупаните от развалините жертви, за борба с пожарите, за погребване на мъртвите, за построяване на временни заслони и за събиране и разпределяне на храна. Ако не беше той, положението ни щеше да бъде наистина отчаяно!

Съпругът на моята господарка загина под развалините в храма на Диана — тялото му не можа да бъде намерено. Успяхме обаче да спасим солидна сума в злато от избата на нашия дом, завещанието му бе на сигурно място в криптата на една църква в Селевкия, където се пазеше от свещениците, а складът, където се съхраняваха неговите бали с коприна, устоя както на трусовете, така и на огъня. Вилата в Ливан очевидно не бе засегната от бедствието. Затова решихме, че всичко можеше да бъде и много по-лошо. От четирите си деца господарката беше запазила все пак две. Като всяка майка, тя страдаше дълбоко от загубата на загиналите, като си казваше, че тъкмо те са били нейните любимци — по-красивите и по-надарените от четирите, но дали това наистина беше така, не зная. Вярно е, че Фотий не се оказа добър син, но аз лично го предпочитах пред загиналия му брат.

Когато Юстин научил за бедствието, засегнало не само Антиохия, но и големия град Едеса по пътя за Персия, а също Аназарба и Помпейополис, както и на запад Дирахион и Коринт — все важни градове, — той бил покрусен от скръб. Свалил короната от главата си, надянал сива траурна власеница, направил жертвоприношения в едно светилище извън градските стени и престанал да се мие и бръсне в течение на цял месец. С негов декрет бяха затворени за същия срок от време театрите и хиподромът. Юстин предостави два милиона номизми за възстановяването на Антиохия и съответни суми за другите градове; освен това те бяха освободени от плащане на такси за няколко години. Загубите за имперската хазна бяха огромни.

Но да се върнем към моята господарка Антонина. Тя изчака две години в Антиохия, докато местните условия започнаха да се подобряват и цената на земите се повиши до задоволително равнище. Тогава продаде цялото имущество, останало й в наследство от нейния съпруг, и се върна в Константинопол, придружена от двете си деца и от мен. Купи една малка къща в предградието Влахерна с изглед към Златния рог, но не съобщи за присъствието си в столицата нито на Теодора, нито на някоя друга от предишните си приятелки, предпочитайки да живее в уединение.

Малко след нашето пристигане Юстиниан наследи Юстин на императорския престол. Теодора беше вече негова съпруга, тъй като старата му леля бе починала и той бе успял да убеди Юстин да отмени закона, който забраняваше на патрициите да се женят за бивши актриси.

Така някогашната съдружничка на господарката от публичния дом днес носеше богато украсената със скъпоценни камъни корона на императрица, с нанизи от маргарит до раменете, мантия от пурпурна коприна, червена пола с втъкани златни нишки, златни пантофи и зелени чорапи. Господарката реши, че е по-добре да остави Теодора да я потърси, ако иска, вместо тя самата да отиде да й поднесе почитанията си. Доколкото можехме да предположим, новата императрица сигурно желаеше да забрави миналото си или да заличи всички следи от него.

Моята господарка следеше с вълнение новините от войната с Персия и започна да изпитва тайна гордост от успехите на Велизарий. Той и още един млад пълководец на име Ситас бяха нахлули внезапно в Персийска Армения, откъдето бяха взели доста пленници. Това беше единственият успех, с който ромеите можеха да се похвалят във войната, която до този момент се развиваше твърде неблагоприятно за нас. Иверийските поданици на персите, християни по вероизповедание, се бяха надигнали срещу Гобад заради неговите опити да ги принуди да възприемат персийските погребални обреди. Християните копаят гробове, езичниците изгарят труповете, а персите поставят телата на своите мъртви на високи кули за храна на птиците лешояди — те са на мнение, че огънят и земята са свещени стихии, които не бива да бъдат замърсявани с мъртва плът. На иверите бе изпратена помощ от Константинопол — един изтъкнат военачалник, пари и неголяма група приятелски настроени хуни от пограничните области на Колхида, — но това се оказа недостатъчно, за да попречи на персите да възстановят господството си над иверите.

В планинската верига между Иверия и Колхида има два прохода, защищавани от две древни крепости. Колхидците, които държаха тези две крепости, използуваха войната като повод и чрез един свой пратеник в Константинопол поискаха да им се плати за тяхната тежка и неприятна служба, но изтъкнаха, че ако предпочита, императорът може да защищава крепостите със свои собствени войски — те нямали нищо против да му предоставят тази възможност. Това стана, докато Юстин беше още жив, но вече изпаднал в старческо слабоумие. Юстиниан, който сам вземаше всички важни решения, бе решен да не повтаря грешката на Анастасий във връзка с Каспийските врата. Без да свиква Сената, той уведоми пратеника, че Юстин е готов да приеме втората алтернатива. Така колхидците оттеглиха своите хора, чието място бе заето от изпратените имперски части, но за разлика от крепостта при Каспийските врата, която беше леснодостъпна и разположена в плодородна местност, тези крепости се намираха в пустинна и безплодна земя, а и необходимите провизии не можеха да бъдат пренесени дотам дори с мулета — само хора бяха в състояние да се изкатерят по скалите. На цели мили околовръст не вирееше никаква храна освен някакъв сорт просо, с който колхидците можеха да преживяват, но според нашите хора той ставал единствено за храна на птиците. Колхидските носачи искаха сега такива високи такси за снабдяването с хляб, олио и вино на имперските гарнизони, че двамата командири твърде скоро изразходваха отпуснатите им за тази цел суми и понеже войниците им отказваха да се докоснат до просен хляб, бяха принудени да се оттеглят в равнините. Щом персите в Иверия научиха за тяхното оттегляне, те на свой ред завзеха крепостите и сметнаха, че си струва да изхранват гарнизоните си с най-добрата храна, която можеха да им доставят. Юстиниан трябваше да остави укрепленията в ръцете на колхидците, като им заплати добре за техните услуги.

Друга грешка от наша страна беше нахлуването в неприятелска територия недалеч от Низивис, предприето от тракийския пълководец, командуващ войските в Дара. Целта на един набег, обичаше да казва Велизарий, е да се навлезе колкото може по-дълбоко в неприятелската територия, без да се излага на риск безопасното изтегляне, и да се нанесат максимални военни щети на противника, като се избягват всякакви ненужни жестокости. Успешният набег причинява силно безпокойство у владетелите на нападнатата страна и уронва престижа им пред нейните жители — именно това безпокойство и уронване на престижа са мерило за неговия успех. Например предната година конниците на Велизарий и Ситас бяха нахлули на сто мили навътре в долината на Арсания. Те прехвърлили реката по мост, който след това разрушили, и се оттеглили, бавно по другия бряг, плячкосвайки систематично всичко по пътя си, на безопасно разстояние пред настъпващата голяма персийска бойна част. Тези конници наброявали не повече от няколкостотин души, всички добре обучени воини. Но въпросният тракиец бе извършил своя набег с голяма, несполучливо комбинирана армия от конница и пехота, като карал конете да се движат със скоростта на пехотата. Той не могъл да стигне до някое място, което да представлява интерес, извършил няколко акта на безсмислена жестокост и давайки ухо на непотвърдени и неточни донесения, че персийски подкрепления напредвали по пътя за Низивис, се завърнал набързо с празни ръце в Дара.

Неговата страхливост и глупост унищожиха целия ефект от предишното нападение. Ето защо Велизарий и Ситас получиха заповед отново да извършат набег в Арсанийската долина. Този път обаче персите били нащрек и скоро изненадали един ескадрон от хората на Ситас, които били не само обременени с тежка плячка, но и опиянени от изпитото вино. Велизарий бил принуден да поведе тежка ариергардна битка, за да прикрие тяхното отстъпление, и имал щастието да излезе почти невредим от нея, след като нанесъл тежки загуби на персите. Наложило се обаче да остави голям брой пленени коне и няколко персийски благородници в ръцете на врага. Именно след този набег, в който особено се бяха отличили някогашните му съученици, Велизарий за първи път провъзгласи категоричната си забрана на пиянството по време на активни бойни действия под заплахата от позорна смърт. Смъртната присъда без право на обжалване щеше да се изпълнява от сънародниците на провинилия се. Една от първите мерки, предприети от Юстиниан след възкачването му на престола, бе уволнението на тракийския военачалник и назначаването на Велизарий за управител на Дара на негово място. До нас достигна един слух, който силно смути господарката — че Велизарий получил това повишение благодарение на годежа си с Анастасия, сестрата на Теодора, въпреки беззъбата й уста и лошото здраве, но той се оказа лъжлив. Щастливецът беше Ситас.

Един ден, докато войната все още не бе завършила, съдбата на моята господарка бе отново тласната по нов път — в нашия дом пристигнаха двама бледи и изтощени от пътя монаси, по-възрастният от които носеше малка кошница. Те открили сегашното й местонахождение след големи перипетии, като извървели пеша целия път от Антиохия, където очаквали да я намерят. Едва след многобройни безплодни търсения и разпитвания от единия край на града до другия, след безкрайни молби и увещания успели да открият нейния дом. При първия поглед, който хвърлихме в кошницата, ни се стори, че в нея няма нищо друго освен няколко неотдавна откъснати черничеви листа. Но в тези листа се криеше огромно състояние. Господарката веднага ги занесе в двореца, където помолила за аудиенция при нейно величество императрица Теодора. Тя бе облякла прости дрехи и се представила като неутешимата вдовица на еди-кой си, бивш ковчежник на сините в Антиохия, а не като Антонина от публичния дом. Отказала да обясни по-подробно какво има да каже, но подчертала, че въпросът е от голямо значение за държавата и че ако влезе в подробности, никой няма да й повярва. Тя познаваше достатъчно добре Теодора и съзнаваше, че императрицата няма да може да устои на изкушението да удовлетвори своето любопитство.