Робърт Грейвс
Велизарий (4)

Глава трета
Мегарски сфинксове

Може би сте били озадачени от израза „мегарски сфинкс“: това е наименованието, дадено от някакъв неизвестен епиграмист на константинополската блудница. Сфинксът е хищно чудовище, което ревниво е пазело своите тайни, а Константинопол бил колонизиран за първи път от гръцкия град Мегара. Преданието разказва, че бъдещите колонисти били посъветвани от един оракул да опънат платна на североизток и да плават, докато стигнат до земята, разположена срещу „града на слепците“ — там трябвало да основат свой собствен град, който щял да стане най-прекрасният в света. И те отплавали на североизток през Егейско море и Хелеспонт до Босфора, на чийто европейски бряг основали своя град — срещу Хиерон, който бил вече колонизиран. Това явно било обетованото място, защото жителите на Хиерон били построили своя град на по-негостоприемния бряг, където теченията били опасни, рибата — малко и земята — неплодородна, след като спокойно можели да изберат другия бряг с неговото чудесно естествено пристанище, Златния рог — такива слепци били. И днес след толкова столетия Хиерон продължава да бъде малък град, а основаната от мегарците колония наброява вече един милион жители и има великолепни сгради, защитени от тройна стена. Това е градът с многото имена — гърците го наричат официално Константинопол, а неофициално — Византион, образованите италианци — Нови Рим, готите и другите германски варвари — Миклегард, българите — Кесарорда, а славяните — Цариград, с една дума — чудото на чудесата, което считам за свой роден град.

Моят господар, бащата на момичето Антонина, беше, както вече казах, водач на колесница от партията на зелените в Константинопол. Наричаше се Дамокъл и се отнасяше добре с мен. Той спечели много състезания за своя отбор, преди да умре, още съвсем млад, при обстоятелства, които налагат да разкажа подробно цялата случка. Той беше тракиец от Тесалоника, син на тамошен водач на колесница. Тесалоникските състезатели са от много висока класа, но признавам, че отстъпват на тези от Константинопол. Един ден го забелязал някакъв богат привърженик на зелените, който бил дошъл в Тесалоника да търси талантливи състезатели, и след като заплатил значителна сума на местната организация на зелените, завел Дамокъл в столицата. Тук той карал втората колесница при големи надбягвания, като задачата му обикновено била да определя скоростта и да създава затруднения на двете колесници на сините, с което да даде възможност на първата зелена колесница, теглена от по-бързите коне, да стигне безпрепятствено до целта. Проявявал изключителна сръчност и понякога в последния момент спечелвал надпрепускването със своята собствена колесница, като прилагал такива похвати, които му помагали да се промъкне и да излезе начело. Показвал голямо умение да се справя отлично с капризни или мързеливи коне. Освен това от всички водачи той беше най-големият майстор на камшика: с него можеше да убие безпогрешно пчела, кацнала на цвете, или оса върху някой зид от петнайсет крачки разстояние.

Същият този Дамокъл имаше един приятел, Акакий от Кипър, към когото беше много привързан, и едно от условията му да дойде в Константинопол било Акакий да получи някаква длъжност на хиподрома, достатъчна да му осигури прилично съществуване, тъй като имал жена и три невръстни деца, и трите момичета. Условието било спазено и Акакий бил назначен за заместник-главен мечкар на зелените. По-късно той стана главен мечкар — отговорен и доходен пост. Налага се да се върна малко назад и да обясня всичко.

Лето господне 404-то, точно сто години преди събитията, за които искам да разкажа, било ознаменувано с две злощастни нововъведения. Първо, пророческите сибилински книги, до които Сенатът се допитвал при всички по-големи трудности или опасности за държавата и които от царуването на Август се пазели грижливо в Дворцовата библиотека в Рим, тези скъпоценни и незаменими съкровища били най-безотговорно изгорени по религиозни съображения от един неграмотен християнин, германски военачалник на служба при Хонорий, императора на Запада. Тази глупост била предсказана от самите книги — казват, че последната строфа от хекзаметри гласяла:

Щом два глупака млади поделят света,

по-старият от тях (от младшата страна)

кръвта ще запрети на своята арена,

така кръвта ще удвои,

а в Рим в туй време по-младият,

пред варвари отстъпил в страх,

Съвета си най-верен вижда в пух и прах.^[1]

Аркадий, императорът на източните ромеи („младшата страна“), изпълнил другата част от предсказанието през същата година. Един ден на хиподрома в Константинопол някакъв полудял монах се хвърлил между двама въоръжени гладиатори точно в най-вълнуващия момент от тяхната борба. Той ги заклел в святото Христово име да се въздържат от убийство. Гладиаторите се побояли да убият монаха, понеже това щяло да им донесе нещастие — по природа гладиаторите са суеверни. Те се отдръпнали един от друг и запитали със знаци императора, който ръководел игрите, какво да правят по-нататък. Зрителите били възмутени от просташкия начин, по който монахът попречил на забавлението им, скупчили се около парапета и започнали да замерват духовника с парчета мазилка и тухли от седалките, докато го пребили до смърт. Аркадий на свой ред се възмутил и засегнал от начина, по който публиката си присвоила неговото право да ръководи игрите. Той проявил голяма строгост и забранил до второ нареждане всякакви гладиаторски битки. Този декрет предизвикал протестни бунтове и за да ги накаже, императорът разтурил изобщо сдружението на гладиаторите и дал съгласието си монахът, чието име било Телемах, да бъде провъзгласен за мъченик и вписан в диптихите. Последиците били печални.

Преди всичко, както били предсказали оракулите, населението, лишено от обичайното си удоволствие да наблюдава как мъжете се убиват един друг публично и професионално, потърсило удовлетворение на низките си инстинкти в неофициални битки с мечове по улиците и площадите между младите побойници на сините и на зелените. Второ, премахването на гладиаторските борби от хиподрома засилило неимоверно много интереса към боевете между мечки и кучета. Тези кучета не били обща собственост на дадена партия като мечките и конете, а се обучавали от отделни богати любители на игрите. Понякога се уреждали също борби между лъв и тигър (тигърът винаги печелел), между вълци и бик (вълците всякога печелели, ако били в добро здраве, като нападали гениталиите на бика), между бик и лъв (шансовете били равни при достатъчно силен бик) или между два глигана. Боят между мечки и кучета бил обикновено най-забавният и бил предпочитан дори пред зрелищата (все още допускани на някои хиподроми), при които въоръжени престъпници се опитвали, повече или по-малко неумело, да се защитят от нападенията на всевъзможни диви зверове.

По мое време по-ревностните християни напускаха местата си или затваряха очи при тези групови борби, а една енциклика забраняваше на дресьорите на мечки и лъвове, на водачите на колесници и на всички хора, свързани с игрите на хиподрома, да изповядват християнската вяра. Всъщност им се забраняваше да получават причастие, тъй като професиите им се смятаха за лоши, възбуждащи народа и отклоняващи го от спокойното съзерцание на царството небесно. По тази причина хората от хиподрома изпитваха естествена враждебност към християнството, понеже то се отнасяше с презрение към тяхното осветено от традицията призвание, от което те съвсем не се срамуваха. Забавляваха се, като пускаха анекдоти срещу християнството и по-специално срещу лицемерното поведение на ревностните християни. Не един високопоставен служител на църквата изпращаше тайно парични дарения на наставника на зелените или на сините танцувачки с молба да избере някоя изкусна танцьорка, която да оживи предстоящото пиршество, докато на улицата същият този служител прибираше, ужасен полите на одеждите си, щом срещнеше актриса, сякаш се страхуваше да не се омърси от допира с нея.

Аз съчувствувах на хората от хиподрома в едно: моят опит, докато бях на служба при предишния си господар Барак, бе пробудил у мен силни подозрения към църквата — подозрения, които още нося в себе си. Те са дълбоко залегнали в душата ми и не се поддават на изкореняване, също както зеленият цвят бе залегнал дълбоко в душата на господаря Дамокъл. Срещал съм обаче и много почтени хора сред християните, затова не се чувствувам в правото си да пиша срещу самото християнство, а единствено срещу онези, които го използуват за лични облаги и са превърнали показната си светост в средство за собственото си издигане. Във всеки случай тази враждебност към църквата беше типична за хората от хиподрома (към тях включвам и тези от театъра, който бе тясно свързан с хиподрома) и техните помещения се превърнаха в убежище за малкото оцелели жреци на старите богове, а също и за египетските и сирийските вълшебници, гадателите и персийските магове, които бяха изкусни тълкуватели на сънища. Единствено наставниците на танцувачките, които действуваха като наши посредници с предводителите на двете партии, а следователно и със съда и с църквата, бяха по традиция християни — всички те бяха лукави, крайно неприятни хора.

Приятелят на Дамокъл, главният мечкар Акакий, бе убит при изпълнение на своите задължения. Мечоците се възбудили от присъствието на една женска мечка в съседната клетка и станали непокорни. Един от тях успял да скъса веригата си и разбил клетката в желанието си да стигне на всяка цена до мечката. Акакий му поднесъл медена пита на пръчка и се опитал да го накара да се върне мирно в клетката. Но мечокът, изглежда, се засегнал, че му предлагат една сладост, докато сърцето му копнеело за друга, в раздразнението си ударил Акакий и макар че нямал намерение да го ранява сериозно, му разкъсал ръката. Раната се замърсила и Акакий умря същата вечер, за голяма скръб на своите привърженици от партията на зелените и особено на господаря Дамокъл; и мечокът, казват, бил силно опечален и го оплаквал като човек.

Помощник-главният мечкар, Петър, беше нещо като братовчед на Дамокъл — повечето от хората на хиподрома бяха сродници — и бе решено той да се ожени за вдовицата на Акакий и да подаде молба да бъде назначен за главен мечкар на неговото място. Така и стана. Макар тази женитба да не бе проява на много добър вкус, тъй като бе отпразнувана твърде скоро след смъртта на главния мечкар, тя бе наложена от обстоятелствата. Нито един привърженик зелените не упрекна новите съпрузи за тази им постъпка.

Но по време на своята служба загиналият главен мечкар беше постигнал големи успехи — той бе подобрил значително способността на мечките да се отбраняват, като ги подлагаше на редовни упражнения и на внимателно подбрана диета, вместо да ги държи винаги затворени на тъмно, какъвто беше обичаят дотогава — и по решение на ръководството заплатата му бе удвоена малко преди неговата смърт. Сега възнаграждението възлизаше на петстотин номизми годишно, без да се броят почерпките. Тази щедрост се дължеше на голямото нарастване на обзалаганията при борбите между мечките и кучетата, тъй като три на сто от печалбите отиваха във фондовете на зелените. Петстотин номизми годишно е съблазнителна сума и наставникът на танцувачките, типичен представител на своето съсловие, не искаше да я даде даром. Когато Йоан Кападокиеца, който беше виден привърженик на зелените, предложи хиляда жълтици, за да бъде даден този пост на един негов човек, наставникът на танцувачките не остана глух. Въпросът бе уреден без особени трудности, тъй като Йоан Кападокиеца беше председател на комисията по назначенията. На заседанието наставникът заявил, че единственият друг кандидат е Петър, помощник-главният мечкар, който не само не бива да бъде повишаван, но не заслужава да остане и на сегашното си място. Той намекнал пред членовете на комисията, че Петър, изглежда, имал нещо общо с бягството на мечока, който бе убил Акакий, и представил привързаността, с която Петър се бе оженил за вдовицата на своя началник, в крайно неблагоприятна светлина.

Комисията не само отхвърлила кандидатурата на Петър за по-високия пост, но и решила изобщо да го уволни. Когато Дамокъл научи това, той люто се възмути. Отиде при водачите на колесници от своята партия и им се оплака. Поиска от тях да изпратят петиция до ръководството на хиподрома, което представляваше по-висша инстанция от управлението на партията на зелените, за да се оплачат от двойната несправедливост, чиято жертва бяха вдовицата и трите деца на главния мечкар, както и помощник главният мечкар.

Но водачите нямаха голямо желание да предприемат нещо по този въпрос, макар че новият кападокийски главен мечкар открито се хвалеше, че постът бил купен за него, и освен това беше външен човек без никакъв опит в работите на хиподрома. Техните доводи бяха, че самите те не се интересували от борбите между мечки и кучета, тъй като работата им била да карат колесниците, че Йоан Кападокиеца имал голямо влияние в съда и в партията и че за тях било равносилно на предателство да отнасят един въпрос, засягащ честта на зелените пред ръководството на хиподрома, където имало и представители на сините.

Дамокъл не се примири. Разговаря с други изтъкнати членове на партията на зелените, като се опита да ги заинтересува от случая, но никой не се поддаде на неговите увещания.

Сините скоро научили за всичко това и изпратили двама от своите водачи на колесници да подпитат Дамокъл тайно. Попитали, го дали биха могли да му помогнат да възтържествува справедливостта. Дамокъл бе до такава степен загубил ума си, че горчиво отвърнал:

— Разбира се, че можете! Готов съм да приема помощ от когото и да е, дори от сините, дори от проклетите християнски монаси, стига само да провалим този наставник на танцувачките и неговия кападокиец.

Водачите на колесници отговорили:

— Кажи на вдовицата и нейните деца да сложат по една повязка на главата си, да вземат по китка цветя и придружени от Петър, да излязат като смирени просители при долния стълб непосредствено преди началото на борбата между мечките и кучетата. По-добронамерените привърженици на зелените ще се намесят в тяхна полза и ние обещаваме, че сините шумно ще ги подкрепят.

Дамокъл се съгласил с предложения план, с който сините естествено целели само да злепоставят ръководството на зелените — те нямали всъщност никакво желание да помогнат на вдовицата и нейните деца. И тогава започнаха да стават странни неща. Първо, по едно необикновено съвпадение главният мечкар на сините паднал и умрял същия този следобед, както пресичал площада на Август. Второ, Тома, ковчежникът на сините, сънувал през нощта как една голяма черна мечка със зелена лента, възседната от малко момиченце с повязка на главата, влязла бавно-бавно в заседателната зала на сините, разкъсала лентата, стъпкала я и започнала да раздава победни венци и палмови клончета и да пръска с лапи новоизсечени монети.

На следния ден, веднага щом просителите застанаха до стълбата, както бяха предложили сините водачи на колесници, Йоан Кападокиеца изпрати група зелени да ги махне оттам. Сините нададоха страшни викове, а повечето от присъствуващите привърженици на зелените изобщо не разбраха за какво става дума и без да проявят каквото и да е съчувствие, освиркаха клетите създания, докато хората на Йоан ги изтикваха навън през седалките на зелените. Дамокъл се ядоса страшно.

Последното надбягване за деня беше най-важното. Датата съвпадаше с годишнината от възшествието на императора на престола и той бе обещал да подари една великолепна творба на изкуството — препускаща колесница (конете направени от сребро, а колесницата и водачът — от злато), на управата на спечелилата партия. Състезанието щеше да бъде много оспорвано, ако се съдеше по обзалаганията. Дамокъл реши да предизвика всеобщи овации и да кара както никога досега. Той знаеше, че когато предводителите на зелените го поведат, увенчан с лавров венец и с кръст от цветя в ръка, към ложата на императора, където да се просне почтително по очи и да приеме наградата от ръцете на василевса (както щеше да стане, ако допринесе за спечелване на състезанието), ще може да поднесе своето прошение. Император Анастасий беше много отзивчив и не отказваше да се произнесе в подобни случаи.

Би било неуместно да разказвам подробно за цялото състезание, но ще си позволя да опиша последната, седма обиколка. Първо поведе единият отбор, след това — другият, после пак първият. Към края на петата обиколка, когато състезателите бяха изминали вече цяла миля, първата колесница на зелените препускаше по вътрешната пътека съвсем плътно до централната преграда, а втората колесница на сините, която се движеше с великолепна скорост, я следваше в съседната пътека. След нея идваше колесницата на Дамокъл, втората на зелените, във външната пътека, плътно преследвана от първата синя колесница от вътрешната страна. По всичко изглеждаше, че зелените са си осигурили победата, и сред привържениците на сините цареше униние, когато започна последната обиколка. В този момент Дамокъл изведнъж разбра, че конете му са напълно изтощени — нито изкусното боравене с камшика, нито подканящите подвиквания можеха да ги накарат да ускорят бягането си. Разстоянието между двете вътрешни колесници, първата зелена и втората синя, както и между двете външни, първата синя и втората зелена, бе много намаляло, въпреки че относителното им разположение си оставаше същото. Първата колесница ускори силно хода си и имаше възможност да грабне победата не само от Дамокъл, водача на втората зелена, но и от двамата първи водачи. Затова на последния завой Дамокъл взе бързо решение — той навлезе леко в пътеката на първата синя и изведнъж дръпна рязко юздите. Целта му очевидно беше да закачи външното колело на неприятелската колесница и по този начин да я извади от играта, с което да осигури победата на своя партньор по вътрешната пътека. Този похват е позволен, но рядко се прилага поради опасността за живота на този, който реши да прибегне до него: много вероятно е колесницата да се обърне и водачът да си счупи крака, да бъде стъпкан от конете или удушен от поводите, които са навити здраво около кръста му, преди да успее да се освободи от тях с ножа си. Дамокъл реши все пак да поеме риска, той бе така съсредоточен в изпълнението на тази маневра и имаше толкова много прах и викове, че не забеляза какво става на двете вътрешни пътеки. Съотборникът му, водачът на първата зелена колесница, бе изблъскан от втората синя, удари се в стълба и отпадна от състезанието, а един от конете на втората синя разтегли сухожилие и принуди водача да опъне юздите. В резултат първата синя успя да избегне сблъсъка с колесницата на Дамокъл, което не би й се удало, ако втората синя продължаваше да препуска непосредствено пред нея: водачът изви ловко навътре и префуча покрай Дамокъл, който остана с пръст в устата.

Това очевидно беше злощастно стечение на обстоятелствата, както би потвърдил всеки по-вещ съдник, но зелените бяха тъй горчиво разочаровани, че чувствуваха необходимост да намерят изкупителна жертва. И тази жертва бе не водачът на първата зелена колесница, който лежеше зашеметен сред отломките на своята кола, а моят господар Дамокъл. Защото Дамокъл, след като съотборникът му падна, остана на първо място, само на двеста лакти от победата, но вместо това съвсем необяснимо дръпна поводите и пусна покрай себе си съперника. Както можеше да се очаква, Йоан Кападокиеца изтълкува по най-неблагоприятен начин това негово поведение и го обвини, че се е продал на сините. В подкрепа на своето обвинение той посочи, че Дамокъл е бил видян предната сутрин да разговаря с двама от сините водачи в една кръчма и че имал зъб на ръководството на зелените заради случая с поста на главния мечкар. Така на заседанието на ръководството, свикано непосредствено след състезанието, на Дамокъл бе забранено да участвува в надбягванията за една година. Същата нощ той се самоуби, след като нападна наставника на танцувачките от партията на зелените и му извади едното око с един удар на камшика, нанесен от другия край на съблекалнята на състезателите.

Нашето положение съвсем не изглеждаше розово, тъй като господарят Дамокъл бе много разточителен с припечеленото от него и нямаше всъщност никакви спестявания, а сега жена му и дъщеря му Антонина бяха изгонени от партията, като близки на човек, който бе опозорил своя цвят. Що се отнася до мен, грозеше ме опасността да бъда продаден отново на друг господар. Но всичко свърши добре, защото, на едно събрание на ръководството на сините два дена по-късно Тома, ковчежникът, разказал съня си за мечката. Уверил присъствуващите, че малкото момиче, яхнало мечката в неговия сън, е всъщност една от дъщерите на загиналия главен мечкар на зелените, които били застанали увенчани като просители при стълба на пътеката за надбягвания. Настоял да предложат свободната длъжност главен мечкар на сините на Петър, който сега бил пастрок на тези невръстни момичета — нямало никакво съмнение, че щастието щяло да се усмихне на сините, ако те постъпели така.

Предложението било посрещнато с известни възражения, но Тома подчертал, че Петър е събрал голям опит в мечкарниците на зелените и че ако го изберат, не само ще засрамят зелените, но и те самите ще имат голяма полза. Петър бе назначен за главен мечкар на сините — той се справяше чудесно с новите си задължения и цялото семейство (нещо твърде рядко за свързаните с хиподрома фамилии) смени зеления си цвят със син. За да покаже признателността си към вдовицата и дъщерята на Дамокъл, Петър предложи храна и подслон и на трима ни в собствения си дом и се закле заедно с жена си и дъщерите си в бог Посейдон (най-почитаната клетва на хиподрома), че ще направи всичко, което е по силите му, за да ни помогне. Това ни успокои и вдовицата на Дамокъл не беше вече принудена да ме продава. Но за да не бъде в тежест на Петър, тя уговори наставника на сините танцувачки да й даде работа в театъра — не като драматична актриса на сцената, защото нямаше достатъчно подготовка за такава, а като изпълнителка на развлекателни песнички долу при публиката. Тя можеше малко да танцува и малко да дрънка на лютня, а дайрето владееше доста добре, така че бе взета на работа. Обучи дъщеря си Антонина още от най-ранно детство да свири, да жонглира, да танцува и да изпълнява акробатични номера и Антонина израсна също такава убедена привърженичка на сините, какъвто баща й бе някога на зелените. Твърде скоро Антонина стана много търсена на пиршества като устроеното от Модест в Адрианопол и на приятелски угощения на младите побойници от партията на сините, на които всеки поканен носеше храна или вино.

Антонина запази близките си приятелски отношения с трите дъщери на Акакий. Те се наричаха Комито, Теодора и Анастасия. Но най-интересна за моя разказ е средната, Теодора, която беше с две години по-голяма от Антонина и стана нейна особено близка приятелка. Като поотраснаха, и трите момичета се качиха едно по едно на сцената. Комито бе грациозно, великолепно сложено създание и имаше огромен успех сред мъжете, макар че бе доста лоша актриса. Тя започна да се отнася с пренебрежение към Теодора и Анастасия, защото нито една от тях нямаше нейната красота, но умря твърде рано от болестта на своя занаят. Анастасия също се зарази и загуби почти всичките си зъби при една свада на някакво угощение. Но Теодора си оставаше неуязвима. Всички бяха единодушни, че в нея се бе вселил дявол — неумолим и ненаситен. Колко често в по-нататъшния си живот Антонина имаше случаи да благодари на боговете, че Теодора е неин съюзник, а не враг!

Първите ми спомени за Теодора са от времето, когато тя беше момиченце на шест години, облечено с малка туника без ръкави като децата роби, и носеше сгъваемо столче, на което майка й сядаше при музикантите преди представление. Теодора се мръщеше и зъбеше на всяко срещнато дете — майка й казваше, че на врата й трябвало да се окачи предупредителна табелка „зло животно“, като на някоя мечка. Тя се бе ожесточила поради постоянните подигравки на предишните си приятелчета от средите на зелените по повод на злощастната история със смъртта на баща й и повторната женитба на майка й.

Антонина също бе прицел на обиди като дъщеря на водач на колесница, продал се на сините. Но тя не налиташе на бой като Теодора, която се хвърляше с нокти и зъби на своите мъчители. Отмъщаваше си по други начини: на първо място — когато поотрасна малко, като плашеше враговете си, внушавайки им, че са жертва на нейните магьоснически способности. Така тя сама започна постепенно да вярва в магията. Във всеки случай един-два пъти постигна забележителни успехи с нейна помощ. Веднъж Астерий, наставникът на зелените танцувачки, чиито машинации бяха на дъното на всички неприятности, я ритнал силно отзад. Антонина изрисувала образа му върху лой — едноок, с голямо шкембе и огромен нос — и отправяйки молитви към Хеката, древната богиня-покровителка на тези неща, избола с карфица и единственото му оцеляло око. Преди луната да навлезе в последната си четвърт, този негодник бе напълно, ослепен — едно вретено, хвърлено от някаква разгневена жена по пияния й мъж, ударило вместо него Астерий, както минавал покрай тяхната врата. Теодора се възхити много от тази постъпка на Антонина и двете заедно се опитаха да погубят и Йоан Кападокиеца. Предполагам обаче, че многобройните му молитви в църквата са попречили на Хеката, защото той продължи да процъфтява. Тогава те се заклеха с най-страшната възможна клетва, че няма да се успокоят, докато едната от двете не докара Йоан до просешка тояга, тъй както и заслужаваше. Какво стана, ще разберете преди края на тази книга.

Един стар сиро-финикийски магьосник, от когото господарката Антонина бе усвоила своите магии — господарят Дамокъл се бе сприятелил с него, направи един ден хороскопите на двете момичета и те се оказаха толкова блестящи, че той бе смаян и ужасен. Каза на Теодора, че й е писано да се омъжи за царя на демоните, да стане най-славната царица след Семирамида и никога да не й липсва злато. Колкото до Антонина, тя щяла да се омъжи за патриций — единствения добър човек в този покварен свят, и докато Теодора щяла да бъде преследвана от беди в началния период на своя живот, Антонина щяла да бъде пощадена от злощастия до дълбока старост, но тогава те неминуемо щели да се стоварят върху главата й.

Теодора го погледна със свити вежди и каза:

— Старче, ти май се опитваш да ни отрупваш с обичайните си ласкателства! Нима не ти е известно преди всичко, че древният закон забранява на мъжете от високо потекло да се женят за жени от нашия занаят? Признай си, че лъжеш!

Той се разтрепери, но не пожела да се откаже от нито една своя дума, като я подкани да покаже тези хороскопи на който и да е сносен астролог. Тя направи това и вторият астролог, един александрийски грък, стигна до почти същите заключения като първия.

Тогава Теодора се засмя и каза на господарката Антонина:

— Най-скъпа ми приятелко, каквото твоят съпруг не успее да постигне със своята доброта, ще накарам моя да постигне с помощта на демоните.

Спомням си още как Теодора отиваше понякога в театъра само със задължителното парче плат около бедрата и една голяма шапка. По онова време тялото й беше вече почти напълно съзряло. Нейната игра се състоеше в това, че платът все се развързваше, тя го вземаше в ръка и отиваше при вечно заетия служител, който завеждаше зрителите до техните места, като му се оплакваше, че „някакви нечестивци“ го смъкнали най-грубо от тялото й. Молеше служителя да я придружи до някое уединено място и да й помогне да си го върже отново. При тези думи тя скромно прикриваше бедрата си с шапката. Нейната сериозност, престореното й отчаяние, настойчивостта й вбесяваха служителя — за най-голямо удоволствие на публиката.

Теодора беше дребна и доста бледа. Не беше особено добра танцьорка, нито музикантка или акробатка — постиженията й в тези изкуства бяха всъщност под средното равнище. Но тя притежаваше изключително остроумие и пълна липса на полов срам: проявявала е, изглежда, забележителна изобретателност в сексуално отношение, така че „това го знам от Теодора“ стана най-честата шега под статуята на Венера — главното място за срещи в квартала на блудниците. И през цялото време, докато изглеждаше отдадена единствено на печалбарство и удоволствия, Теодора изучаваше всъщност Мъжа — а нищо не дава повече възможности за изучаване на този обект от професията на мегарски сфинкс; пред тези жени както младите, така и старите мъже показват истинската си същност по-неприкрито, отколкото пред своите целомъдрени майки, сестри или съпруги. Господарката Антонина също изучаваше Мъжа и двете с Теодора скоро се изпълниха с презрение дори към най-сериозните си клиенти заради тяхното ненаситно самолюбие, заради лековерието, невежеството и себичността им и се научиха да използуват тези техни недостатъци в своя изгода. С най-различни заклинания и билки те успяваха да се предпазят от забременяване — наистина на Теодора й се наложи да предизвика две-три помятания, но без неприятни последици.

Имаха само две близки приятелки, Индаро и Хрисомало, момичета от същия занаят, заедно с които замисляха (около шест месеца след посещението на Антонина в Адрианопол) да напуснат сцената, ако получат разрешение за това, и да заработят самостоятелно. Разрешение се вземаше много трудно, но Хрисомало и Теодора успяха да спечелят благоразположението на демократа на сините, политическия ръководител на партията, докато Индаро и Антонина организираха успешно обсадата на демарха, който отговаряше за военните въпроси. Обичайното правило гласеше, че ако някоя актриса напусне сцената, за да се омъжи, съпругът й трябва да внесе голяма сума в партийната каса. Не се приемаха никакви извинения, освен покаянието, а разкаялата се грешница не можеше вече да се върне към стария си занаят, тъй като я грозеше затваряне в изправителен дом до края на живота й. И все пак четирите приятелки получиха разрешение да напуснат, след като обещаха да останат верни на сините. Със своите спестявания и с пари, заети от покровителите си, те наеха заедно луксозно обзаведено жилище в изискана къща недалеч от статуята на Венера и откриха увеселително заведение. Тъй като се ползуваше с официалната подкрепа на партията, то скоро стана най-модното заведение в Константинопол. По това време майката на господарката Антонина бе вече починала — Антонина ме наследи от нея. Снабдяването на дома с провизии бе поверено на мен. Понеже бяха независими, дамите не трябваше вече да плащат голяма част от печалбите си на наставника на танцувачките; вместо това те станаха пълноправни членове на партията на сините и внасяха редовно определената им сума в касата. Индаро и Хрисомало бяха много изкусни — първата като акробатична танцьорка и жонгльорка, а втората като певица и музикантка. Господарката Антонина не отстъпваше на никоя от тях във всички тези изкуства. Теодора беше нещо като ръководител и смешник. Четирите прекараха известно време много щастливо, забавно и съвършено безсрамно, и ми е много приятно да отбележа, че останаха добри приятелки не само тогава, но и през целия си останал живот — аз, който ги надживях всички, от сърце ги оплаквам.

Един ден Теодора ни каза — защото с мен се отнасяха по-скоро като с приятел, отколкото като с роб и ми доверяваха всичко, че е била поканена да придружи един патриций, на име Хекебол, до Пентапол, където бил назначен за управител, и че никак не й се иска да изпусне тази възможност да види широкия свят, без да има грижа за нищо. Ние всички помолихме Теодора да не ни напуска, а Хрисомало я предупреди, че Хекебол не заслужава доверие — не е ли той тириец по произход, а следователно роден мошеник? Теодора отвърна, че умее да се пази и че я тревожи единствено мисълта как ще се оправим без нея. И тя тръгна; след няколко забавни писъмца от места, посетени по пътя към Пентапол, много дълго време не чухме нищо от нея, нито за нея. Накрая един висш военачалник пристигна в отпуск от Пентапол и ни разказа, че една вечер Теодора не издържала тормоза на Хекебол, който се опитвал да я пази само за себе си като в клетка, и лиснала цяла кофа помия върху него, както бил облечен в брокатената си туника за вечеря. Той я изхвърлил веднага от дома си и дори не я оставил да си вземе малкото дрехи и скъпоценности. Военачалникът чул, че тя убедила капитана на един кораб да я вземе със себе си до Александрия в Египет, но не знаеше нищо повече за нея.

Онази Теодора, която се завърна, накуцвайки, в Константинопол много месеци по-късно, беше съвсем друг човек. Бедите, предречени й от сиро-финикиеца, се бяха струпали върху главата й в течение на една-единствена година и те явно трябва да са били ужасни. Нашата весела, самоуверена Теодора, която винаги споделяше с нас дори най-нелепите си и най-горчиви приключения, пазеше пълно мълчание за преживяванията си в Египет и за унизителното си обратно пътешествие през Кесария, Антиохия и вътрешността на Мала Азия. Благодарение на нашите грижи тя възстанови здравето си, но дори когато вече изглеждаше съвсем добре външно, не се чувствуваше годна да поднови работата си в дома. „По-скоро бих прела вълна цял ден, отколкото да се върна към този начин на живот!“ — викаше тя. За голяма наша изненада Теодора наистина нае един чекрък и веднага захвана да се учи да работи с този навяващ меланхолия, макар и нелишен от полезност уред в уединението на своята стая. Другите момичета не й се смееха, защото тя бе тяхна приятелка и очевидно е била принудена да понесе страдания, просто надхвърлящи границата на човешката издръжливост. Така монотонният шум на чекръка можеше да се чуе в нашето заведение по всеки час на деня и на нощта, а когато някой клиент запитваше: „Няма ли да спре най-сетне този проклет писклив шум?“, момичетата отвръщаха: „Това е само нашата клета Теодора, която изкарва хляба си с честен труд.“ Но гостите приемаха тези думи като шега. След завръщането й те не я бяха виждали нито веднъж.

Един от редовните ни посетители се наричаше Юстиниан — странен, кръглолик, усмихнат, похотлив мъж, племенник на Юстин, стария неграмотен варварин, командуващ дворцовата стража. Юстин бе извикал при себе си Юстиниан още като юноша, довел го бе от едно планинско село в Илирия, където самият той е бил някога овчарче, и му бе дал образованието, чиято липса така остро чувствуваше. Юстиниан, чието кръщелно име беше Упрауда (Честния), все още говореше гръцки с подчертан чужд акцент и определено предпочиташе латински, официалния език на родната му провинция. Нито едно от момичетата не знаеше как да се държи с Юстиниан и въпреки че беше учтив и забавен и изглеждаше предопределен да стане един ден важна особа, той ги караше по някакъв странен начин да се чувствуват неудобно, сякаш природата му не беше чисто човешка. Никоя от тях не обичаше да се усамотява с него в стаята си. Господарката Антонина например успяваше да го избегне всеки път, и то без да предизвика враждебност от негова страна. Индаро ни разказа една много странна история: как една вечер заспала, докато била в леглото с Юстиниан, как изведнъж се събудила, видяла, че е сама, а един голям плъх уплашено се измъкнал изпод завивките и избягал през прозореца. Аз със собствените си очи видях нещо още по-необикновено. Една нощ, докато говореше с момичетата, Юстиниан каза: „Чувам някакъв шум пред външната врата.“ Но тях ги мързеше да проверят, а аз бях зает на тезгяха. Изведнъж забелязах как от раменете на Юстиниан се отдели някакво излъчване — една призрачна глава, която се спусна навън и веднага се върна. Юстиниан каза: „Няма нищо, можем да продължим разговора си.“ Момичетата не видяха онова, което бях забелязал аз, но отличителен белег на тези явления е, че те никога не могат да се наблюдават от няколко души едновременно, затова човек започва да се съмнява в сетивата си и няма начин да се докаже истинността на дадено видение.

Юстиниан беше християнин и душа даваше за богословски спорове — не по-малко, а може би и повече, отколкото за фракционни клюки, непристойни смешки и пикантни истории. Постеше много редовно. В края на постите винаги идваше при нас и се отдаваше на голямо ядене и пиене. Понякога казваше, че е постил три дни, но ако се съдеше по апетита му, спокойно би могъл да се похвали и с три седмици. Никога обаче не губеше характерната си руменина чак до деня на своята смърт в дълбока старост. Господарката Антонина го наричаше Фагон, като знаменития стар чревоугодник, който веднъж, за да покаже огромния си апетит пред император Аврелиан, погълнал на едно ядене едно прасе, една овца, един глиган и сто големи хляба.

Юстиниан също се оплакваше от плачливия звук на чекръка, но се отнесе с присмех към нашите обяснения. Ала една сутрин, когато беше случайно на посещение при нас, Теодора влезе в приемната да сгрее ръцете си на огъня, като не очакваше да срещне посетител по това време. Когато видя Юстиниан на една кушетка зад вратата, тръгна да си върви, но той я хвана за туниката и я помоли да остане. И така тя остана да стопли ръцете си. Юстиниан се впусна в религиозен спор с Хрисомало, която имаше вкус към тези неща, и започна както обикновено да взема връх над нея, когато Теодора изведнъж се намеси с една скромна забележка, която показа изключително добрата й осведоменост по въпроса за въплъщението Христово, обект на водения спор. Юстиниан възкликна възхитен:

— Това е много остроумно казано, но съвсем не отговаря на православната вяра! — И насочи аргументите си срещу нея.

Те продължиха да спорят безкрайно, като дори пропуснаха времето за обеда. Юстиниан стана и побърза да си отиде чак когато се разнесоха тъпите удари на дървеното клепало, с които богомолците в града се призоваваха на всеобща молитва. Твърдите православни убеждения на Юстиниан се дължаха отчасти на пътуванията му по други места: той бе прекарал няколко години в самия център на правата вяра, Рим, като заложник на краля на готите Теодорих. Теодора го правеше на пух и прах по начин, който ни изненадваше, но тя явно бе използувала престоя си в Александрия, за да научи тези богословски тънкости от тамошните книжници. Така между тях възникна близост и той бе очарован от нея като от някоя каеща се Магдалена — та нали и света Мария Магдалена е била блудница! Винаги когато ни посещаваше, Юстиниан отиваше вече направо в стаята на Теодора. Какво друго ставаше между тях, освен споровете им за природата на Светата Троица, за съдбата на душите на некръстените младенци и за други подобни въпроси, не ми е известно. Във всеки случай по време на тези свиждания чекръкът й оставаше безмълвен. Другите момичета бяха много доволни, че се отървават от Юстиниановото присъствие и от досадния шум на чекръка.