Робърт Грейвс
Велизарий (24)

Глава двадесет и трета
Триста ветерани

Искам сега да приключа с някои по-второстепенни събития и след това да разкажа за последната битка на сияйния Велизарий, тази битка на битките, „увенчаващия бисер в короната на неговите победи“, както се изразяваха венцехвалните автори. Накрая остава обаче още една глава — само при мисълта, че ще трябва да я напиша, ме обзема смут и започвам да треперя.

Да започнем с Изтока. Цар Хосроу е още жив в сегашното лето господне 571-во, през което пиша тази книга. Той се въздържа от по-нататъшни нахлувания в Ромейска Месопотамия и Сирия, след като бе отблъснат от Велизарий при Каркемъш, макар че неговите съюзници сарацините извършват отново набези по нашите граници. Но великият цар проточи войната в Колхида, където победата и поражението се редуваха непрекъснато, допреди десет години, когато бе подписан нов Вечен мир. Съгласно условията Хосроу се отказваше от претенциите си върху суверенитета на Колхида, а Юстиниан се задължаваше да му изплаща малък ежегоден трибут. (Сега, когато пиша настоящите редове, и последният мирен договор е нарушен — този път от ромеите. Освен това местното християнско население в Персийска Армения вдигна успешен бунт и постави територията под ромейска протекция.) Хосроу, подобно на всеки един от своите предшественици, стана обект на най-голяма враждебност от страна на най-близките си кръвни родственици, тъй като в Персия жените не се зачитат и са безсилни да възпрат мъжете и синовете си от взаимно избиване. Неговият любим син, роден от майка християнка, прие християнството при навършване на пълнолетие и не след дълго се разбунтува заедно с голяма част от войската. Хосроу го срази на бойното поле, където той загина.

Въпреки първоначалната си подозрителност към гръцката философия, в зрелите си години Хосроу започна да я изучава усърдно и я направи съставна част от религията на магите. Така факелът на древната вяра, угасен в Атина от Юстиниан, бе отново запален не само в Нова Антиохия на Ефрат, но и в самата Персия при Висшата школа на Хосроу в Гонди Шапур, недалеч от Суза. Там бяха преведени на персийски най-добрите гръцки класици, както и творби от латински и санскритски. Но Хосроу ненавижда и преследва християнството като религия, която „кара хората да пренебрегват задълженията си в този живот заради надеждата за спасение в следващия и позори царския двор в Персия, като приписва божественост на един евреин с тъмно потекло и бунтовнически дух“. Царят преследва също и учението, наречено общоделие, провъзгласено от някой си Маздак^[1], който го заел от ранното християнство, но проповядвал обща собственост не само върху имуществото и парите, а и върху жените. Хосроу се радва на добро здраве и управлява с твърда ръка. Не зная кой точно, дали магите или гръцките философи са го убедили, че най-големият залог за почитта на потомството към един владетел са не завоевателните войни срещу съседните държави, а великодушието, справедливостта, културата, решителната отбрана на страната и непрестанният стремеж да осигури благополучието на своите поданици у дома и в чужбина. Такива са във всеки случай сегашните възгледи на цар Хосроу. От избухването на чумата, която той прие като предупреждение свише, до наши дни той се държи като пълновластен, но изключително грижовен владетел на своя народ и отново застрои, засели и осигури снабдяването на всички райони, пострадали от ромейски, арабски или хунски набези. Той носи вече благородното прозвище Анушарван (Великодушния) и дълго време ще заема почетно място в персийската история. За него ще казват: „Той закриляше търговията, земеделието и образованието — честити дни бяха тогава.“ Защото днес Персия е силна, процъфтяваща, задоволена страна. Ех, да можеше да кажем същото и за нашата собствена империя след дългото царуване на неговия честолюбив съвременник Юстиниан!

А сега да се обърнем на запад и да проследим съдбата на крал Тотила. Четири години след като отзова Велизарий и даде по този начин мълчаливото си съгласие цяла Италия — с изключение на Равена — да бъде изоставена в ръцете на готите, Юстиниан счете за необходимо да поднови войната, тъй като смяташе за петно върху религиозната си политика факта, че епископите на Северна Италия са скъсали с папа Вигилий и че арианството все още не е смазано. Той прие да възобнови военните действия, но не можа да се реши нито да осигури достатъчно войска, нито да избере кой пълководец да постави начело. Само в едно бе непоколебим — че няма да даде възможност на Велизарий да се отличи отново. От сигурната твърд на Константинопол господарката и аз присъствувахме на една вечна комедия — непрестанните капризи на Юстиниан, които ни бяха навредили толкова много в Италия. По този въпрос Велизарий не казваше нито дума пред нас; убеден съм, че дори дълбоко в себе си не допускаше никаква критична мисъл относно политиката на василевса.

Отначало Юстиниан изпрати Герман в Сицилия с пет хиляди души. После се сети, че неотдавна Герман е бил избран за бъдещ император от арменския убиец Артабан и че той е в прекалено близко родство с готите, понеже се беше оженил за Матасунта, предишната жена на крал Витигес, а невръстният му син от нея бе единственият жив наследник от мъжки пол на великия Теодорих. Юстиниан отзова незабавно Герман и повери командуването на някой си Либерий — един стар, безобиден патриций без какъвто и да било боен опит.

След това някой подшушна, че възгледите на Либерий във връзка с Въплъщението не са особено здрави, така че императорът отзова Либерий и назначи не друг, а Артабан, на когото бе вече простил за заговора и дори го бе издигнал в по-висок ранг!

Но след като размисли още, Юстиниан реши, че Артабан би могъл все пак да се окаже честолюбив и да се опита да стане император на Запада. Затова отново назначи Герман, сещайки се, че именно той се бе отнесъл безотговорно към отбраната на скалата Орокасия и с това бе предизвикал падането на Антиохия, а човек с такова петно в своето житие не може да му бъде истински съперник!

Герман почина внезапно на път за Италия; някои казват, че е бил отровен от Матасунта. Командуването премина в ръцете на двамата му заместници — Йоан Кървавия и големия син на Герман, съименник на Юстиниан. Юстиниан не искаше да повери поста само на Йоан Кървавия и да обиди по този начин братовия си внук и съименник, но от друга страна, не искаше и никой друг със същото име да завоюва слава, затова отзова и двамата.

„Какво ли ще стане сега? — питахме се ние с господарката. — Какво ще бъде петото действие на комедията Подозрителният лакомник?“

Един ден бях посетен от доверен слуга на Нарзес, който ми каза:

— Евгений, приятелю мой, искам да ти кажа нещо неофициално, като слуга на слуга: дали ще може твоята господарка, сияйната патрицианка Антонина, да размени няколко думи насаме с моя господар, ако той я покани?

— Ако господарят ти, достопочтеният Нарзес, има добри новини за моята господарка, тя естествено би склонила да го изслуша; във всеки случай няма да прояви към господаря ти онова неуважение, с което той се отнесе някога към нея и нейния съпруг, сияйния Велизарий, в Италия. Освен това нашите двама господари имаха вече възможност да си сътрудничат тясно поне в един случай оттогава насам — когато поставиха клопка на Йоан Кападокиеца в Руфиниана. Няма да има пречки да се уреди такава среща.

След това опипване на почвата последва официално искане за среща, което бе прието. Ето че старата лисица Нарзес застана пред господарката и й поиска прошка за неправдата, която бе причинил на нея и на Велизарий преди дванайсет години! Той пожела да узнае дали Велизарий би бил достатъчно великодушен да му даде съвет по един въпрос от държавно значение.

Господарката Антонина не подценяваше способностите на Нарзес, а и неговите извинения смекчиха сърцето й, така че тя предложи да действува като посредник между него и Велизарий. Последва нова среща. И този път Нарзес беше самата любезност. Той повтори още веднъж колко съжалявал, задето се бе противопоставил навремето на дадените от Велизарий заповеди и задето хранил съмнения в неговата лоялност. Велизарий прояви още веднъж своето великодушие, като улови Нарзес за дясната ръка и го прегърна.

Въпросът на Нарзес се свеждаше, с няколко думи, до следното:

— Скъпи приятелю, би ли ме посъветвал да приема честта, която императорът така настоятелно ми предлага — да оглавя експедицията срещу готите? Ако да, то какви условия да поставя? Защото аз не мога да дам преценка на военното положение в Италия — в това отношение единствено твоето мнение има тежест в моите очи.

Благородството на Велизарий се прояви по-силно от когато и да било в неговия отговор:

— Драги приятелю, съветвам те да приемеш оказаната ти чест. Не познавам друг човек, който би могъл да се справи по-добре от теб с тази задача, а тя трябва непременно да бъде изпълнена успешно за благото на империята. Трябва да се действува, преди готите да са успели да възстановят предишната си сила. Ти всъщност искаш от мен, доколкото разбирам, да дам оценка за числеността и състава на войската, без която за нито един пълководец, колкото и енергичен да е той, не ще бъде разумно да се опита да завладее отново Италия. Ето моя отговор: този пълководец ще се нуждае от трийсет хиляди човека, поне двайсет хиляди от които конници, добре екипирани и включващи цвета на ромейската войска — пръснатите ескадрони на моята лична конница, обучени и изпитани от мен срещу готите. Той ще има също нужда от достатъчно пари — не само за да плаща добре на тази своя армия, но и за да спечели отново войниците в Италия, преминали към готите поради липса на средства.

Нарзес беше тънък познавач на хората. Той разбра, че Велизарий е неспособен на измама и абсолютно предан на императора, затова след кратка пауза отвърна:

— Сърдечно ти благодаря, Велизарий, не само за съвета, но и за това, че ме пощади и не ми напомни за моето твърдоглавие. Ако не беше то, Медиолан едва ли щеше да бъде сринат със земята.

— Нарзес — каза Велизарий, — аз те уважавам заради проявеното благородство и ще се моля горещо за теб.

Нарзес прие възложената му от Юстиниан мисия, но постави настоятелно своите условия, без да споменава, че те бяха формулирани от Велизарий. Хората и парите бяха намерени незабавно! Нарзес дойде още веднъж при Велизарий и го помоли смирено в името на новото им приятелство да му даде съвет каква военна тактика да възприеме, за да победи готите.

Велизарий му рече:

— Предизвикай крал Тотила на решителен бой веднага щом пристигнеш, преди още да е имал време да събере всичките си войски от крепостите — нито един готски крал не може да устои на предизвикателството за решителна битка, дори когато силите му са много по-малочислени от силите на противника. Заеми отбранителна позиция, както направихме ние при Дара, като разположиш спешените стрелци далеч напред по двата фланга, обърнати навътре. Постави за примамка облечени с броня копиеносци — крал Тотила има причини да се отнася с пренебрежение към нашата пехота, която рядко устоява на конна атака.

— Но ако последвам съвета ти — възрази Нарзес, — няма ли да стане така, че налапвайки стръвта, крал Тотила да отнесе със себе си и въдицата?

— Такава опасност съществува — отвърна Велизарий, — затова се канех да ти предложа тези копиеносци да бъдат всъщност спешени ездачи, чието мъжество е без съмнение по-голямо.

— Добре. А леката конница ще трябва да изтегля сигурно напред по фланговете?

— Да. Дръж ги доста напред — не толкова, че да предизвикат нападение, но достатъчно близо, за да действуват като заплаха. Моята лична конница и останалите тежки ездачи запази в резерв.

— Ами ако Тотила нападне първо спешените стрелци? — попита Нарзес.

— Такава постъпка би противоречала на готските представи за кралска чест. Бронираният конник смята за унизително да нападне един облечен с кожи стрелец.

Така прочутото сражение при Тация бе спечелено още в Бронзовия палат в Константинопол, и то от Велизарий, макар че Нарзес така и не призна колко му е задължен за това, нито пък Велизарий направи опит да затъмни славата на Нарзес, като му го напомни. Битката, която крал Тотила побързал да приеме, започнала с нападение на неговите копиеносци срещу подготвената от Нарзес отворена позиция. Те веднага били обсипани със стрели от осемте хиляди лъка, разположени по двата фланга. Суматохата, предизвикана от буйните ритания и мятания на многобройните ранени коне и от гибелта или свалянето от седлото на повечето главатари, хвърлящи се на очи със своите доспехи и амуниции, принудила нападателите да преминат от галоп в тръс и от тръс в бавен ход. Когато загубят устрема си, нападащите ездачи не представляват истинска заплаха за храбри, облечени с броня копиеносци, а и конете им са много уязвима мишена. Първият ескадрон на Тотила не могъл да пробие линията от копия, а следващите се намирали толкова далеч, че не били в състояние да му помогнат с нищо и понесли тежки загуби от непрекъснатия обстрел с лъкове. Накрая бил ранен и самият Тотила. Готите се разколебали. Тогава ромейските копиеносци отворили редиците си и през образувалата се междина профучала личната конница на Велизарий. С бойния вик „Велизарий!“ те помели готските ездачи, които отстъпили панически към собствената си пехота, така че тя също била обърната в безредно бягство и пръсната по всички посоки.

Крал Тотила бил настигнат и убит на няколко мили от бойното поле. Окървавените му одежди и покритият със скъпоценни камъни шлем бяха изпратени на императора в Константинопол като победни трофеи.

Готите бяха разрушили крепостните стени на толкова много градове, че това се оказа гибелно за самите тях — те просто нямаше с какво да спрат настъплението на Нарзес. Рим бе превзет при първи опит от един военачалник на шамбелана. Скоро готската флота премина на негова страна. За два месеца, след едно последно сражение по бреговете на Сарнум недалеч от планината Везувий, войната бе окончателно спечелена. Оцелелите готи бяха със сломен дух — те се съгласиха или да напуснат Италия, или да се подчинят на Юстиниан.

Малко преди сключването на това споразумение една уважавана институция бе премахната с един удар. Триста души от римските, сенатори и техните семейства, държани от Тотила като заложници отвъд река Падус, бяха изклани в отмъщение за неговата смърт, а останалите, побързали да тръгнат от Сицилия за Рим след новината за превземането на града, бяха посрещнати от готите недалеч от Везувий и на свой ред безмилостно избити. Римският Сенат не бе възстановен, а според мен няма и да бъде възстановен. Единственото оправдание за неговото просъществуване през последните няколко столетия бяха древните културни традиции и богатствата на сенаторите. Юстиниан наследи богатствата, а традициите не можеха да бъдат нито възстановени, нито създадени отново. Толкова прочее за Западния сенат, за крал Тотила и за готите, чието име е вече изличено в Италия, макар че в Испания все още управляват вестготски крале.

А сега за края на Бесас. Той изкупи загубата на Рим с успеха си в Колхида, където превзе обратно от персите столицата Петра, и не след дълго умря почитан в Константинопол. Персите обаче пак си върнаха Петра. Едно странно съвпадение — Дагистевс, ромейският началник на гарнизона в Петра, изкупи загубата на този град с успеха си в Италия, защото тъкмо той върна на Нарзес изгубения от Бесас Рим.

Нарзес, който остана в Италия като префект, спечели второ голямо сражение без чужда помощ; този път цялата заслуга се падаше на собствените му задълбочени познания в областта на военното изкуство. Голяма франкска войска бе нахлула в Южна Италия. Нарзес изненадал основния й корпус при Казилин в Кампания, където те били загубили (както по времето на Велизарий) половината си хора от дизентерия. Войската на франките се състояла изцяло от пехотинци, въоръжени с мечове, копия и метателни брадви. Отначало Нарзес им противопоставил собствената си пехота, но когато франките нападнали в колона, той ги заобиколил по фланговете с конницата си и ги обсипал с дъжд от стрели от сто крачки разстояние, което било извън обсега на техните брадви. Франките не смеели да се придвижат напред от страх да не бъдат нападнати по двата фланга, а не посмели и да нарушат колоната, като атакуват конницата, понеже тяхната военна тактика изисква да останат в строя при всички обстоятелства. Те загинали всички вкупом — само пет човека от общо трийсет хиляди успели да избягат. Нарзес, вероятно за да не събуди завист у Юстиниан, приписа заслугата за своята победа единствено на чудотворната статуетка на Дева Мария, която носеше винаги със себе си и която го предупреждавала за всяка по-сериозна опасност.

Когато научил за станалото при Тация и Казилин, Юстиниан благодарил на Бога и бил безкрайно доволен. „Ех — казал той, — защо не помислихме по-рано да пратим в Италия нашия доблестен Нарзес? Защо го отзовахме в предната война само заради завистливите оплаквания на сияйния Велизарий? Много хора щяха да са живи днес и големи богатства спестени, ако се бяхме доверили на нашия Нарзес. Сами сме си виновни, че проявихме прекалено снизхождение към чувствата на Велизарий, този малодушен и глупав военачалник, но подобен излишък от великодушие е може би извиним у един василевс.“

След като се върна към богословските си занимания и убеден, че Италия е в сигурни ръце, че цар Хосроу не замисля нова пакост по източната граница и че варварите на север могат да бъдат подкупени или подтикнати с измама да се бият помежду си, Юстиниан занемари войските и укрепленията повече от когато и да било.

Велизарий, в качеството си на главнокомандуващ на Източните армии и на дворцовата стража, се обърна три пъти към него с молба да не пренебрегва надвисналата над империята опасност. След третия опит последва височайша заповед: „Негово величество забранява по-нататъшното повдигане на този въпрос. Бог ще простре силната Си десница над Своя народ, който се уповава на Него.“

 

 

Един есенен ден през лето господне 558-во (годината, когато Йоан Кървавия загина при една ловна злополука, след като бе служил покорно при Нарзес по време на неговата италийска кампания, и десетата година от нашето завръщане в Константинопол) капитанът на един търговски кораб в Черно море предаде на Велизарий някакво съобщение. То бе написано с трепереща старческа ръка на мръсен къс пергамент и гласеше:

„Сияйни Велизарий, ти, който спаси живота ми от Йоан Кападокиеца преди повече от петдесет години в една странноприемница недалеч от Адрианопол в Тракия още когато беше малко момче, дойде време да ти докажа, че гражданинът Симеон не забравя своя дълг на признателност. Преди много време българските хуни ме отведоха в робство при един набег в Тракия, но се отнесоха добре с мен, тъй като съм сръчен майстор сарач. Научих варварския им език и получих достъп до техните съвети. Признавам, че в много отношения сега съм по-добре, отколкото когато бях роб на ненаситни бирници. Липсват ми само хубавото тракийско вино и топлият уют на моята голяма къща. Знай прочее, че тази зима, ако Дунавът замръзне отново както предричат гадателите на времето, българските орди ще нахлуят в Тракия. Те се хвалят, че ще нападнат самия Константинопол и ще заграбят плячка, каквато не била виждана, откак свят светува. Води ги Заберган^[2], един много способен хан. Има двайсет хиляди ездачи. Предупреди императора. Сбогом.“

Велизарий показал писмото на василевса. Юстиниан попитал:

— Как, нима този дрипав пергамент, от който се разнася зловонието на пристана, може да бъде показан на императора?

— Ако някой просяк, твое величество, види да излиза дим от горните прозорци на някоя голяма къща, той има правото да се втурне вътре и да извика: „Пожар!“ Обитателите само ще му благодарят за навременното предупреждение и ще му простят за дрипите и грубите обноски.

— Това, сияйни Велизарий, изглежда, е една от военните хитрости, с които си спечелил заслужена слава! — казал Юстиниан. — Ти искаш да ни изплашиш с тази фалшификация, за да подсилим нашата войска и да поправим градските стени, защото много добре знаеш, че сме ти забранили да повдигаш пряко този въпрос. Не можеш да ни заблудиш и ние ти прощаваме грешката. Погрижи се, благородни патриций, да прогониш от сърцето си всяка нелоялност. Защото в древни времена в този двор е имало вече пълководци, които са настоявали пред своите владетели да увеличават броя на войската, като са се позовавали на критични обстоятелства, а всъщност целта им е била да използуват тези войници срещу държавата. Надзърни дълбоко в сърцето си, сияйни Велизарий, и ако намериш в него грешен помисъл, изтръгни го с помощта Христова — той ще ти даде сили.

На Августовия площад срещу сградата на Сената Юстиниан бе поставил една огромна своя статуя на кон. Тя се издига на величествен пиедестал, облицован с най-фин светъл бронз. Василевсът е изобразен с древна броня и шлем с изключително дълго перо. В лявата си ръка държи златно кълбо с кръст отгоре. Дясната му ръка е вдигната с жест, който сякаш казва: „Назад, врагове!“ Той обаче не носи оръжие, нито дори кинжал, като че ли жестът и свъсеното му чело са достатъчни да пропъдят злото. И действително, през по-късните години на своето царуване той се отнасяше към войската си така, като че ли нямаше вече никаква нужда от нея. Работата е там, че в своя стремеж към величие Юстиниан постъпваше като безименния богаташ, споменат от Иисус Христос, който започнал да съгражда кула, без да пресметне първом разноските и така изпаднал в дългове и станал за посмешище. В столицата често казваха, че окото на Юстиниан е враг на неговия стомах — той пилееше държавните средства за религиозни излишества и занемаряваше практическите военни нужди на страната.

Всички бяха единодушни, че той, на първо място, не биваше изобщо да се опитва да завоюва и окупира Африка и Италия с недостатъчните сили, с които разполагаше. Въпреки едва ли не чудодейните успехи на Велизарий тази двойна задача се оказа непосилна за имперските армии. Наистина те все още владееха Картаген и Равена, но продължителните войни бяха превърнали тези процъфтяващи и добре стопанисвани страни в почти пълна пустош. Същевременно северните и източните граници бяха отслабени поради липсата на гарнизони и резерви и многократно нарушавани от набези, които едва не доведоха до пълна катастрофа. С други думи, цената за връщане на Западната империя бе нейното разоряване, както и разоряването на Сирия, Колхида, Ромейска Месопотамия, Илирия и Тракия — доходите от всички тези диоцези станаха просто мизерни. Сега Юстиниан бе принуден да въведе политика на икономии и естествено започна да я прилага първо в областта на държавната отбрана, а не на даренията в полза на църквата, с надеждата, че чрез строежа и разкрасяването на все повече мъжки и женски манастири и църкви ще успее да подкупи небесното войнство, както преди това бе подкупвал франки, славяни и хуни със злато и оръжия. Публично той обосноваваше суеверното си упование с думите на Иисус към апостол Петър, когато последният се опълчил срещу войниците на юдейския първосвещеник и отрязал ухото на един от тях: „Повърни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат.“ Неговото упорито миролюбие намираше опора и в липсата на страх за собствената му безопасност: всички гадатели, до които тайно се допитваше, го уверяваха, че ще умре от естествена смърт на преклонна възраст в собственото си легло в свещените покои на двореца.

На Рождество хуните преминаха замръзналия Дунав. Когато вестта за тяхното нашествие стигна до двореца, василевсът нареди да бъдат отслужени молебени във всички по-големи църкви и прекара цяла нощ в бдение в църквата „Света Ирина“, но не предприе нищо повече. Хуните се разделиха на две: едните започнаха да разграбват Гърция, а другите, предвождани от самия хан Заберган, потеглиха да превземат столицата. Те пометоха Тракия, без да срещнат съпротива. Като езичници, хуните не проявяваха никакво уважение към светите места — те грабеха и изнасилваха безогледно, изпращайки претъпкани каруци със съкровища и цели кервани роби по зимните пътища и през Дунава. Керваните бяха придружавани от диви ездачи, които ги подтикваха да бързат с камшични удари и убождания с мечове. Всеки роб, който паднеше и не можеше да се изправи веднага на крака, бе безмилостно убиван — нямаше пощада дори за жените, споходени от родилни болки. Въпреки че се държат, общо взето, добре помежду си, хуните гледат на целия християнски свят като на законна плячка и не биха се поколебали да набодат на копие току-що кръстено отроче, както не се колебаеха да пронижат и млад елен по време на лов.

Заберган напираше. Дългата стена на Анастасий, преграждаща полуострова на разстояние трийсет и две мили от столицата, не беше никаква преграда за неговите ездачи, понеже бе разрушена на много места, нямаше войници, които да охраняват пробивите, нито балисти за стрелба от кулите. На Празника на тримата царе Заберган се разположи на стан по бреговете на река Атирас, на двайсет мили от столицата, и жителите на Константинопол изведнъж изпаднаха в паника. Площадите се изпълниха с нещастни бежанци от селата, с посивели лица и малки вързопи, които крещяха: „Идват, хуните идват! Помитат всичко по пътя си като освирепяло стадо диви бикове! Бог да ни е на помощ!“

Този вик се понесе по улиците на града: „Бог да ни е на помощ!“ Изведнъж всички започнаха да питат съседите си: „Но къде са хората от дворцовата стража? Къде е градското опълчение? Няма ли кой да попречи на тези български дяволи да щурмуват вътрешната стена и да опожарят града, избивайки всички ни?“

Цели тълпи наемаха лодки и бягаха през Босфора в Мала Азия; всеки ден на отвъдния бряг преминаваха по петдесет хиляди души.

Император Юстиниан прекарваше по-голямата част от тези дни коленичил в личния си параклис. Той непрекъснато повтаряше: „Господ е всемогъщ. Той няма да ни изостави.“ Единствената практическа стъпка, която предприе, бе да нареди съкровищата и ценностите от всички църкви в предградията и от всичките му вили да бъдат незабавно пренесени в императорския пристан и натоварени на кораби.

Най-после василевсът изпрати да повикат Велизарий и го попитал:

— Как ще ни обясниш, сияйни Велизарий, началнико на нашите конюшни и на нашата стража, че не си изпратил войници да отблъснат тези диви езичници?

— Твое свещено величество — отвърнал Велизарий — ми даде наистина тези почетни титли, но не и властта, която обикновено е неразделна част от тях, като ми забрани да отварям дума за лошата подготовка и слабата дисциплина на твоите войски. След завръщането си от Италия аз на три пъти представях един и същи доклад на твоето внимание, изтъквайки, че министрите ти продават постове в дворцовата стража на необучени цивилни, че войниците не участвуват в бойни учения, че няма достатъчно оръжие и че в конюшните ти липсват ездитни коне. Твоите заповеди бяха да не се безпокоя за безопасността на столицата.

— Лъжеш, лъжеш! — креснал Юстиниан. — Ако по Божия милост излезем здрави и читави от това изпитание на нашата вяра, ще ти наложим страшни наказания заради занемаряването на войските и укрепленията. Дори прехвалените ти победи няма да могат да те отърват от въжето!

— А междувременно какви са нарежданията на твое величество? — попитал Велизарий.

— Иди и умри като храбрец, макар че живя като страхливец! Събери колкото може повече хора и излез срещу българите като нашия доблестен Нарзес! Стига вече си се крил зад стените, опитай се да направиш нещо и да изкупиш досегашните си глупости.

Велизарий направил дълбок поклон и се отдалечил от височайшата особа, а Юстиниан повикал своя флотоводец и скришом го запитал: „Има ли всичко необходимо на корабите ми? Какво време ни очаква в Средиземно море, ако се наложи да вдигнем котва?“

Велизарий изпрати глашатай със следното съобщение:

„Сияйният Велизарий е получил заповед от негово свещено величество императора да излезе срещу хунските нашественици. Градското опълчение да заеме позиция на Теодосиевата стена в зависимост от това към коя от партиите принадлежат хората му и да ги въоръжи с каквото намери. Дворцовата стража да се яви на преглед заедно със своите предводители, които се задължават да проверят дали всички имат коне и пълно бойно снаряжение, а след това да отиде при Златната порта и да чака по-нататъшни заповеди. Всички ветерани в нашия град, сражавали се някога в личната конница на същия този Велизарий, се приканват да се явят незабавно на парадния площад, където той ще ги оглави и ще им раздаде оръжие и коне.“

Велизарий отиде при наставниците на зелените и сините танцувачки. „В името на императора — казал им той — реквизирам всички ризници, копия и щитове, използувани на хиподрома и за театрални представления.“ След това посети и главните уредници на надбягванията от двете партии, на които заявил: „В името на императора реквизирам всички коне от конюшните на хиподрома.“ В самия дворец можа да намери достатъчно лъкове и стрели, а от имперските конюшни взе известен брой впрегатни и няколко бойни коне. Така осигури снаряжението за своите ветерани.

Парадният площад е известен в историята с това, че Александър Македонски направил там преглед на войските си, преди да се отправи в победоносния си поход на Изток. Тук сега се стекоха от всички краища на града ветераните на Велизарий. През изминалите години съдбата съвсем не се бе показала еднакво благосклонна към тях — някои бяха добре облечени и в добро здраве, други — в дрипи и с бледи лица; едни накуцваха, други се разхождаха с изпъчени гърди. Но всяко лице бе озарено от мъжество и те си подвикваха един другиму:

— Здравей, приятелю! Колко е хубаво, когато стари войници се срещнат отново!

Събираха се стари бойни другари, които не се бяха виждали от години — толкова голяма беше столицата. Чуваха се възгласи: „Жив ли си още, стари ми Сисифриде? Пък аз мислех, че падна заедно с Диоген при отстъплението от Рим!“ или: „Охо, приятелю Унигат, за последен път те видях при обсадата на Ауксимум, когато вражеското копие се заби в ръката ти!“ и: „Ей, друже, не ме ли позна? Бяхме заедно на стан в райското кътче Грасе под отрупаните с плод дръвчета преди двайсет и четири лета! Само няколко дни след това започна битката при Десетия милиарий.“ И аз бях там заедно с господарката Антонина — горещите поздрави на старите другари сгряха сърцето ми.

Имаше и хора, започнали да воюват още преди моята първа експедиция с Велизарий, като двамата конници, участвували в набезите срещу гепидите и срещу същите тези българи, когато той е бил още голобрад стотник.

От едно училище за борба в покрайнините на града пристигна побелелият Андрей, някогашният роб и баняджия на Велизарий, който се бе оттеглил от военна служба след двата си велики подвига на единоборство при Дара. Той каза:

— Господарю Велизарий, в моето училище по борба аз успях да запазя подвижността и силата си, макар че съм на шейсет и пет години. Виж, сложих шлема с бялото перо, с който ти ме награди при Дара. Непрекъснато съм го лъскал с пясък. Позволи ми да бъда твой знаменосец!

Когато се бяха събрали всичките — малко повече от триста души, — между тях си проправи път един висок човек, изпит от пост и надянал монашеско расо. Той улови за юздата коня на Велизарий и рече:

— Братко Велизарий, днес по изключение свалям расото, захвърлям бича и обличам бойните доспехи. Защото, макар и да мисля, че успях да измоля прошка от всевишния заради всичките си грехове и безумства, и на първо място за убийството на нашия непрежалим другар Йоан Арменеца, няма да мога да склопя спокойно очи, докато не си възвърна твоето доверие и обич, които загубих поради своята небрежност при Медиолан.

Велизарий слезе от коня, целуна монаха и му каза:

— Улиарисе, поверявам ти командата на сто души от събраната тук войска. Научих за твоята светост и добродетелност сред просещите братя на свети Вартимей и те приемам, като временен дар от Бога.

Траян, освободил се неотдавна от върха на стрелата, който бе останал забит в лицето му толкова дълго време, застана начело на други сто човека. Той се бе покрил с голяма слава по време на предвожданата от Нарзес италийска експедиция, а сега държеше винопродавница на пристанището. Останалите бяха поставени под командата на Туримут — същия, който се бе сражавал така храбро при втория поход на Велизарий в Италия. Големи беди се бяха струпали на главата му — съвсем наскоро бе излязъл от тъмницата; не си спомням за какво точно е бил хвърлен там, за някое престъпление или за еретични уклони. Велизарий разпредели хората по така образуваните групи. Стана ясно, че той помни имената и подвизите на всички, с които бе споделял някога сухия войнишки хляб. След това им раздаде коне, оръжие и доспехи. Голямо въодушевление обхвана насъбралото се множество.

— Само и завинаги с Велизарий! — викаха те. — Води ни тозчас срещу врага!

Велизарий се трогна, но каза:

— Другари, когато си спомняте днес за славните някогашни битки, не забравяйте как бяха спечелени те! Те бяха спечелени не само със смелост и високо бойно майсторство, но и с благоразумие.

Потеглиха в колона и копитата на конете им зачаткаха по плочника на Главната улица. Народът ги приветствуваше и крещеше:

— Бог явно не ни е изоставил — ето го нашия Велизарий!

Господарката яздеше до него на породист кон, изправила глава като младоженка, а аз я следвах малко по-назад. Тя носеше разкошна червена перука, лицето й бе начервено и белосано, а отпуснатата й гръд — добре подпълнена. Само отблизо набръчканите ръце, помръкналият поглед, хлътналите страни и повехналата кожа на шията издаваха възрастта й.

Минахме през предградието Девтерон и стигнахме до Златната порта, където цареше голяма бъркотия — всички крещяха заповеди, които никой не изпълняваше. От двехилядната дворцова стража само около петдесет души имаха коне, а и с изключение на двама-трима военачалници не видях нито един човек с ризница или с пълно въоръжение. Очевидно малцина бяха минали някакво военно обучение. Дори градското опълчение ги превъзхождаше в това отношение, тъй като няколко десетки сини и зелени отряди се бяха упражнявали в боравене с лъка на градските стрелбища — по празниците те се състезаваха за гъска, прасенце или амфора вино, — а още по-голяма част от тях се бе сражавала нощем в междуособните схватки.

Велизарий искаше да присъедини тези стрелци към своята малка войска, но те отказаха, като се позоваха на това, че тяхно задължение е да бранят само укрепленията и че е противозаконно да напускат очертанията на града.

Чухме как демархът на сините се провикна от една кула до портата (зелените се бяха разположили по другата половина на стената):

— Няма ли сред вас нито един мъж, който да разбира от стрелба с балисти? На всички кули има балисти и стрели за тях.

В отговор господарката Антонина се провикна весело:

— Не, няма такъв мъж, но има една стара жена с червена перука, взела участие два пъти в защитата на Рим! — А после се обърна към мен: — Хайде, Евгений, стари бойни другарю, ела да научим тези новобранци на техния занаят.

Слязохме двамата от конете и се качихме на кулата, където сменихме изгнилите въжета на балистите и смазахме скрипците. После тръгнахме от кула на кула да обучаваме войниците как да потегнат своите балисти и „скорпиони“ и как да се целят с тях. Ако някой не внимаваше както трябва или проявяваше несръчност, господарката го наричаше „копеле на зелен еретик“ и го удряше по рамото с яздитния си камшик, засрамвайки го пред другарите му.

През това време Велизарий събра невъоръжените дворцови стражи заедно с хиляда здрави тракийски селяни, избрани измежду бежанците. После се обърна към стотниците:

— Оттатък се намира една от императорските градини, заградена с колове. Заведете хората си там и накарайте всеки от тях да вземе по два кола от оградата и да ги донесе тук. Те ще им послужат вместо копия и мечове. За щитове съберете подноси и тави от частните къщи.

Накрая цялата тази воиноподобна сбирщина излезе от портата, предвождана от Велизарий и неговите триста ветерани. Господарката и аз го гледахме не без гордост, но с лошо предчувствие. Тя промълви, без да държи сметка за хилядите цивилни, вървящи в края на шествието с опечалени лица, сякаш бяха пленници:

— Триста са били и гърците при Термопилите, ако се вярва на древната песен. Нито един от тях не се е завърнал, но славата им ще живее вечно.

В опита си да я ободря казах с усмивка:

— Горките, те не са имали Велизарий за предводител!

— Какво представлява тази шепа грохнали мъже, тръгнали да се сражават с хуните по заповед на императора, сравнени с десет или двайсетхилядните вражески пълчища? На чудо ли се надяваш, Евгений?

— Защо не? На малко ли чудеса съм ставал досега свидетел! — отвърнах аз.

При село Хетос, на две мили от Мелантиада, където се бе разположил на стан хан Заберган, Велизарий впрегнал хората си да изкопаят и оградят отбранителен насип — всеки боец забил по един от двата си кола в насипа, запазвайки втория за копие. Велизарий разположил отпред своите ветерани, сякаш били челен конен отряд на голяма, широко разгърнала се армия. Зад тяхната линия пехотата палела през нощта многобройни огньове по протежение на пет мили, а през деня (отдавна не беше падал дъжд) влачела по пътищата храсталаци и вдигала грамадни облаци прах.

През втората нощ в стана се получило важно съобщение, донесено от едно селянче. Пращал го пак Симеон, когото хуните бяха взели със себе си да ги води и да им превежда. В него се казвало, че Заберган разполага с малко повече от седем хиляди отбрани ездачи, тъй като останалите били потеглили за Гърция. Нападението щяло да бъде предприето на третия ден, понеже според техния календар той носел щастие.

— И според моя също! — извикал Велизарий. — Това е рожденият ден на жена ми Антонина.

Лагерът при Хетос бил укрепен допълнително с трънаци, а пред портите били пръснати палешници и брани, които да играят ролята на дяволски триноги. Ветераните си разменяли шеги, наричайки едната порта „Порта Пинция“, другата „Порта Фламиния“, а малкото възвишение на юг — „Мавзолей на Адриан“.

Заберган най-после разбрал, че срещу него няма войска, достойна да носи това име, а само грохналият Велизарий с шепа безразсъдни смелчаци, затова сметнал за достатъчно да изпрати две хиляди хуни, предвождани от брат му, да превземат ромейския лагер. Пътят им минавал през голяма, гъста гора, прорязана от тясна клисура — известно свърталище на разбойници, които причакваха тук плячката си, скрити в гъстите храсталаци от двете страни на пътеката. На това място Велизарий устроил засада. От едната страна на, пътеката се спотаили хората на Траян, от другата — тези на Туримут, а зад тях, по стръмните склонове, заела позиция неговата армия от „зрители“, както наричаше тази въоръжена с колове пехота.

Но по-добре да не удължавам излишно разказа си. Хуните се натъкнали на засадата, без изобщо да подозират за опасността. Тръбата изсвирила и Велизарий заедно с Улиарис ги нападнали внезапно с останалата част от войската. Най-отпред Андрей носел знамето. След копието дошъл ред на меча: Велизарий се биел в предната линия, като сечал и мушкал с обичайната си вещина. За миг знамето било застрашено, но Андрей убил хуна, който се опитал да го измъкне от ръцете му, като забил ножа си в корема му. Тогава Траян и Туримут нападнали в тил със своите хора, докато всеки един от „зрителите“ крещял, сякаш се намирал на надбягване с колесници, и тракал с кола по бутафорния си щит, като че ли горял от нетърпение да получи заповед за нападение. Българите се стъписали ужасени. Те не можели да употребят лъковете си на такова тясно пространство, нито да покажат майсторството си на ездачи. Били облечени само с кожени елечета, а това ги правело особено уязвими срещу яростните пристъпи на бронираните ветерани. Изведнъж те отстъпили и се втурнали неудържимо назад.

Велизарий се впуснал да ги преследва, без да обръща внимание на стрелите, с които хуните го обсипвали по време на своето бягство — конете му били добре защитени от импровизираните метални брони. Неговите собствени стрели поразявали много повече от тези на хуните. Врагът дал четиристотин убити, в това число и братът на Заберган, когото Улиарис пронизал с копието си още при първата атака. Останалите побягнали към Мелантиада с викове: „Назад, братя, назад! По петите ни са духовете на мъртвите — старци с огнени очи и развети бели коси!“ В безумната си скръб те раздирали лицата си с нокти.

Хан Заберган вдигна стана си и се оттегли с цялата си войска. Велизарий го преследваше неотстъпно. Той започна този бой само с триста въоръжени воини, а го завърши с петстотин. Новите попълнения бяха тракийски селяни, избрани между новобранците като по̀ свикнали с коне и с употребата на леки лъкове за лов; те получиха конете и оръжията на убитите българи. Велизарий даде само трима убити, макар че мнозина бяха ранени. Унигат, който се бе сражавал храбро с единствената си здрава ръка, умря от раните си няколко дни по-късно.

Велизарий изпратил следното съобщение на императора: „Подчинявайки се на твоите свещени заповеди, ние сразихме врага и сега го преследваме.“

Улицата ликуваше: всички възхваляваха Велизарий („Тази негова победа засенчва всички предишни!“), а в двореца цареше униние и огорчение.

Юстиниан извикал флотоводеца си и му казал:

— Разтоварвай корабите! Няма да заминаваме никъде.

Неговият шамбелан (не Нарзес, който беше още в Италия) викнал с престорено негодувание:

— Луди ли са гражданите, че отправят благодарности за своето спасение не към твоя славна светлост, който даде нареждане да се започне боят, а към Велизарий, който най-безотговорно допусна да изгубим Тракия, а сега едва ли не и столицата?!

Юстиниан писал на Велизарий: „Стига толкова. Остави хуните да си отидат с мир, без да даваш нови жертви в излишни сражения. Ще имаме нужда от тях във войните с останалите ни врагове. Ако продължиш да ги преследваш, ще изпаднеш в немилост пред нас.“

Велизарий се подчинил и пратениците на Юстиниан препуснали по-нататък към лагера на Заберган. „Послание от императора. Като последвахме примера на Божествения Христос, който някога, в земно тяло, наредил на своя слуга Петър да прибере ножа си, след като замахнал неустрашимо срещу един юдейски военачалник и го ранил, ние отзовахме своите войски. Заклеваме ви обаче в името на Христа — идете си с мир!“

Хан Заберган бил озадачен от това послание, но разбрал във всеки случай, че Велизарий е бил повикан обратно. Добил отново смелост, той продължи да пали и граби в Тракия през цялото лято. Наесен Юстиниан му предложи пари, за да си отиде, и Заберган, уплашен, че пътят му за отстъпление може да бъде отрязан от военни кораби, навлезли в Дунава от Черно море, подписа договора и се оттегли.

Тогава Юстиниан се зае усилено с възстановяването на Дългата стена на Анастасий, но не направи нищо за обучението на истински защитници. Царедворците завикаха: „Вижте само как Бащата на народа засрамва немарливите си пълководци!“

Когато Велизарий и неговите триста ветерани се върнаха през портата с водоскока, последвани от дворцовата стража и селяните, пеещи победни химни, те бяха посрещнати от въодушевеното гражданство с венци, палмови клончета и целувки. От двореца пристигна едно-единствено лаконично послание: „Сияйният Велизарий надвиши своите права, като взе коловете от нашата градина при Златната порта, без да има писменото съгласие на главния ни градинар. Коловете да бъдат върнати незабавно на мястото им.“ Последното изречение стана пословично в пивниците: ако някой направеше голяма услуга на съседа си, а последният започнеше да го упреква за някакво дребно провинение, обиденият благодетел възкликваше: „Ай, ай, милостиви господине, и коловете да бъдат върнати обратно!“

Сражението при Хетос се оказа последно за Велизарий; и нека никой не се съмнява в достоверността на думите ми, защото тези неща станаха не по някоя далечна граница, а съвсем наблизо, на по-малко от един ден път до един град с милионно население. Човек може да се поразходи някой следобед на кон, да разгледа клисурата и двата лагера — на хан Заберган при Мелантиада и на сияйния Велизарий при Хетос — и да се завърне в града, преди да е паднал мрак.