Робърт Грейвс
Велизарий (15)

Глава четиринадесета
Обсадата на Неапол

Велизарий проучи укрепленията на Неапол от всички възможни страни. В цялата система не можа да открие нито едно слабо място, където да използува стенобойна машина или да прокара подземна галерия, и реши да опита с внезапно нощно нападение откъм пристанището. Изпрати група исаврийски планинци, родени катерачи, да изкачат високите стени на едно място, където разкъртената мазилка предлагаше някаква опора за ръцете и краката. Един от тях успя да стигне необезпокояван до бойниците и завърза въже за един зъбер. По него веднага запълзяха другарите му, но те бяха забелязани от юдейски пост, който вдигна под тревога сънародниците си, събрани в съседното патрулно помещение. Юдеите срязаха въжето тъкмо когато четири-пет души от катерачите се канеха да стъпят на здрава опора, и всички намериха гибелта си в подножието на стената. Същия неуспех претърпя и друг опит откъм сушата. На здрачаване Велизарий успя да прехвърли дълго дебело въже през една еркерна кула — първо изстреля над нея стрела със завързан към края й копринен конец, след това към конеца бе завързана връв, връвта бе издърпана и на свой ред послужи за изтегляне на дебело въже. Двата края на въжето бяха завързани и от двете страни се заизкачваха войници, уравновесявайки се взаимно. Но постовете отново проявиха бдителност и срязаха въжето, така че и тези войници намериха смъртта си. Велизарий опита също да запали една от портите, като струпа пред нея бъчви с масло и смола, но тя се пазеше от две високи кули и нашите хора бяха отблъснати с камъни и копия — мнозина от тях останаха да лежат мъртви при портата.

На осемнайсетия ден от обсадата един бивш войник от личната конница на Велизарий, исавър, сега стотник в исаврийската пехота, дойде при него и го запита:

— Господарю, колко струва Неапол за теб?

Велизарий отвърна с усмивка:

— Ако се предаде сега, така че да мога да продължа похода и да завзема Рим, преди да е настъпила зимата, той би струвал един милион жълтици. Но ако ми бъде даден чак напролет, няма да имам голяма полза от него.

Исавърът каза:

— Сто номизми за всеки редник от моята рота, по петстотин за всеки стотник, хиляда за мен и две хиляди за редника, намерил слабото място, което ни заповяда да търсим!

— Давам двойно — извика Велизарий, скачайки на крака, — но плащам едва когато ми бъдат връчени ключовете на града!

— Съгласен! — каза исавърът и избута напред редника.

Този груб, недодялан войник разказа на Велизарий за своето откритие. Хрумнало му да пропълзи по изсъхналия акведукт от мястото, в което беше прекъснат, на около една миля или малко повече от стената, чак до самия град. Искал да види дали краят не е затворен с решетка или друга някаква преграда. Не било трудно да измине разстоянието — можел да върви почти изправен, а в зидания свод имало достатъчно отвори за проветряване. Най-после стигнал място, където тунелът се стеснявал до една дупка в някаква скала, през която можело да мине момче, но не и войник в пълно бойно снаряжение. Скалата не била гранитна, а някаква мека, вулканична порода и нямало да бъде трудно да се разбие с кирка. На няколко лакти разстояние от другата страна видял отгоре светлина, като че ли акведуктът не бил покрит на това място, и успял да забележи няколко обрулени от вятъра маслини, една парцалива кърпа за глава и счупени пръстени съдове. Върнал се обратно, а на другия ден тръгнал по пътя успоредно на акведукта, търсейки маслинени дръвчета край него, но не намерил нищо и стигнал до извода, че скалата е някъде вътре в града.

Велизарий посвети в тайната само двайсет исаври от ротата на този войник, никой друг. Раздаде им чукове, увити в парцали, секачи и кошове и ги прати да разширят отвора, който бе разгледал преди това лично. Нареди им да работят колкото може по-тихо. По пладне те донесоха, че отворът е достатъчно широк, за да мине през него войник в бойни доспехи, че по-нататък тунелът става висок колкото три човешки боя и че част от тухления свод се е срутила на това място. Корените на едно маслинено дръвче били проникнали през зидарията, напоявани в нормално време от водата в канала. Самото дръвче било встрани от акведукта, но един от клоните му се простирал над отвора в горната му част. Войниците бяха взели със себе си парцаливата кърпа за глава и няколко маслини. Велизарий ги разгледа и каза:

— Тази памучна кърпа е била току-що изпрана, а вятърът я е издухал от въжето, където е била простряна да съхне. Маслините са питомни, а не диви. Няма съмнение, че дръвчето расте в задния двор на някоя старица.

След това той изпрати ново предупреждение до градските първенци: „Ако не предадете града тази нощ, утре ще го загубите, защото вече зная как да го превзема. Кълна се в честта си, която нямам навика да залагам напразно. Ако не ми повярвате, това ще бъде обидно за мен. Когато щурмуваме стените, не мога да ви обещая, че няма да има насилие.“

Ала те не му повярваха.

Същата нощ той изпрати по акведукта шестстотин облечени с брони мъже; отначало те нямаха никакво желание да тръгнат и заявиха, че са войници, а не плъхове. Фотий, синът на господарката, помоли за честта да ги поведе, но Велизарий не искаше да повери толкова трудно начинание на едно момче; той му разреши обаче да върви последен и го натовари да го държи в течение за хода на операцията. Велизарий съобрази, че шестстотин войници в броня не може да не вдигнат голям шум, колкото и внимателно да се придвижват по тъмния водопровод, затова реши да отвлече вниманието на неприятеля.

Сред приближените му имаше един стар познат — Бесас, тракийският гот, който бе взел участие в угощението у Модест. По онова време той беше вече петдесетгодишен ветеран, но все още пълен със сили и боен плам. Велизарий възложи на Бесас да отиде с неколцина готи близо до мястото, където акведуктът влизаше в града, и да заговори неприятелските постове на собствения им език, опитвайки се уж да ги подкупи да предадат града. Хората на Бесас трябваше да вдигат колкото може повече шум, да се задяват на висок глас и да се препъват по камъните в тъмното като пияни.

Хитростта успя. Бяха разменени обиди, викове, приветствия, шеги, пяха се готски балади, Бесас заяви на висок глас верността си към император Юстиниан, а готските постове — своята към крал Тевдат, и шестстотинте войници минаха по акведукта, без да бъдат чути. Със себе си те носеха фенери, за да си дават кураж.

Водачът, същият онзи исавър, който бе открил прохода, не носел ризница и бил въоръжен само с кинжал. Когато стигнал до срутения свод, той стъпил на раменете на един от другарите си и се изкатерил по страничните стени на акведукта. Хванал се за някаква издадена тухла, изкачил се по-нагоре и най-сетне успял да стигне до свода. Хвърлили му края на един дълъг ремък; той го завързал за клона на маслиненото дръвче, после преметнал крак върху стената и се огледал наоколо. Както бе предрекъл Велизарий, това било двор на някаква къща. Нямало никой. Исавърът махнал с ръка и четирима войници в доспехи, в това число и един стотник, скоро се присъединили към него в двора. Тогава той се прокраднал в къщата; тя била порутена, но обитаема. Минавало полунощ.

Като влязъл през прозореца, в носа го лъхнала киселата миризма на бедността. Намирал се в кухнята; на лунната светлина се виждали чаша и чиния, поставени на една разнебитена маса — следи от оскъдната вечеря на собственика. Ослушал се и доловил слаба кашлица от съседната стая и молитвеното мънкане на някаква старица. Преди тя да успее да извика, исавърът вече стоял пред нея с изваден кинжал в ръка, но това траяло само миг. Той извадил от пазвата си същата парцалива кърпа, която бе показал на Велизарий, и я върнал на старицата, като й се усмихнал приятелски. Дал й и парче сирене — тя го помирисала и го налапала с най-голямо удоволствие. Тогава влязъл и стотникът. Той я запитал на латински къде се намира къщата й и кои са нейните съседи. Бабата описала местоположението и казала, че съседите й са бедняци като нея и няма защо да се боят от тях. На шестстотинте войници бил даден знак да се изкачат. Един по един те се струпали в двора, който бил доста голям. Фотий се върна да съобщи на Велизарий, че засега всичко се развива добре.

Велизарий държеше в готовност една група със стълби за щурмуване на стената, скрита в лимонова горичка недалеч от акведукта. Щом чу двете изсвирвания на тръба откъм града и видя по размаханите фенери къде точно на северната стена бяха заели позиция исаврите, той нареди да донесат бързо стълбите и да започнат катеренето. Константин, на когото бе възложено да подготви стълбите, бе подценил височината на стената и сега те се оказаха по-къси с не по-малко от двайсет стъпки, но той ги удължи, като ги настави две по две, без да губи много време. Исаврите бяха завзели две кули и значителна част от стената помежду им, така че не след дълго към тях се присъединиха две хиляди души. Неапол беше фактически превзет.

Единствените защитници, които се сражаваха наистина мъжествено, бяха юдеите. Те знаеха, че ако бъдат пленени, нямат почти никаква надежда да избягнат робството, понеже Юстиниан беше ревностен гонител на тяхната вяра — той държеше отговорни всички юдеи за разпятието на Иисус Христос. Но накрая и тяхната съпротива бе сломена. Самите граждани отвориха портите и останалата част от армията нахлу в града.

До края на нощта Неапол бе подложен на разграбване. Извършени бяха много насилия и жестокости, които Велизарий бе безсилен да предотврати. Най-зверски изстъпления имаше от страна на двестате масагетски хуни — тези езичници бяха предпочели да не се връщат в родината си, а да останат на служба при Велизарий. Те нахлуха в църквите, разграбиха съкровищниците и избиха свещениците при олтарите. Когато вестта за това светотатство стигна до ушите на Велизарий, той беше дълбоко потресен, още повече, че тези църкви бяха православни. На сутринта обяви амнистия и сложи край на грабежите. Войниците трябваше да се задоволят с плячката от пари, скъпоценни камъни и сребро, тъй като Велизарий освободи пленените от тях неаполитански жени и деца и ги върна на семействата им. След това свика съд, както бе направил и при превземането на Картаген. Съобщи на осемстотинте готски пленници, че ще бъдат изпратени в Константинопол, където ще трябва да избират дали да станат неплатени общи работници, или да служат като платени войници на императора по персийската граница. Те го увериха, че ще предпочетат да си останат войници, и той ги похвали.

Докато съдът заседаваше, един официален пратеник на италийската гражданска служба — с мъртвешки бледо лице, окалян и изтощен до краен предел — бе въведен при Велизарий. Той носеше писмо от крал Тевдат до Хонорий, управител на Рим. Не беше счупил печатите, но предполагаше, че съобщението е крайно важно и тайно, понеже бил вдигнат от сън късно след полунощ и го държали да чака шест часа, докато то бъде написано. Тъй като бил истински ромей и ненавиждал еретиците готи, той, поемайки голям личен риск, успял да мине преоблечен по Виа Апия и да връчи писмото на славния победител Велизарий, наместник на негово свещено величество император Юстиниан, който на свой ред е наместник на самия Бог. Като минавал по здрач през град Терацина, един готски стотник започнал да го разпитва; за да не допусне да го заловят или забавят, намушкал гота в корема и го оставил агонизиращ на пътя.

Велизарий разчупи печатите на писмото и не след дълго избухна в такъв буен смях, че се уплашихме да не е полудял. Най-после, възвърнал своята сериозност, той прочете пред събралото се множество с най-тържествен глас следния документ:

„Крал Тевдат до сияйния Хонорий, управител на вечния град Рим, поздрав!

С огорчение научихме от твоя доклад, че бронзовите слонове, поставени на Свещения път (наречен така заради многобройните суеверия, на които е бил посветен някога), са в много лошо състояние.

Трябва само да се съжалява, че докато тези животни изкарват в плът и кръв повече от хиляда години, техните бронзови изображения се рушат толкова бързо. Погрижи се прочее разклатените им крака да бъдат укрепени с железни куки, а провисналите им кореми — подпрени с масивна зидария.

Ако живият слон се строполи на земята, както често се случва, когато помага на човека при събарянето на дървета, не може да се изправи отново без помощ. Това е, защото стъпалата му нямат стави. Така в горещите страни, обитавани от тези животни, често могат да се видят много от тях да лежат като мъртви, докато не се приближи някой човек, който да им помогне да станат. Ето защо това създание, тъй застрашително по своите размери, е всъщност по-онеправдано от природата, отколкото дребничката мравка.

Но че слонът, от друга страна, надминава всички останали животни по ум, се доказва от преклонението му пред Оногова, когото той счита за най-всемогъщ Повелител. Освен това той се отнася към добрите принцове с почит, каквато никога не засвидетелствува към един тиран.

Това животно използува хобота си, носовидната ръка, дадена му от природата като обезщетение за твърде късия врат, в полза на господаря си, като приема онези подаръци, които са най-ценни за него. То винаги стъпва внимателно, преследвано от спомена за своето съдбоносно пропадане в ловната яма, поставила началото на неговия плен. По знак от господаря си това създание изпуска вдишания въздух, за който се твърди, е чудесен цяр срещу главоболието при хората, особено ако слонът кихне.

Когато намери вода, засмуква грамадно количество в хобота си и по заповед на господаря си я изхвърля в мощна струя. Ако някой се отнесе непочтително към слона, той го залива с такъв поток мръсна вода, че пострадалият се чувствува, сякаш река е заляла дома му. Защото тази твар има удивително добра памет както за зло, така и за добро. Очите на слона са малки, но се въртят тържествено. Има някакво царствено достойнство в целия му облик — той приема с удоволствие всичко благородно, но се отнася с явна нетърпимост към непристойни шеги. Кожата му е набраздена от дълбоки резки, като на страдащите от екзотичната болест елефантиазис, наречена така в негова чест. Именно заради непробиваемостта на тази кожа персийските царе използуват слона по време на война.

Крайно желателно е да съхраним изображенията на тези същества, за да могат нашите граждани да се запознаят по този начин с обитателите на други земи. Не допускай следователно те да се разрушат, защото славата на Рим се умножава от събиране на всички образци, показващи как изкуството на майсторите наподобява творенията на щедрата природа от далечните краища на света.

Сбогом!“

Пратеникът бе отчаян и разгневен, че писмото се е оказало толкова глупаво, но Велизарий го утеши с похвали за неговата смелост и вярност. Възнагради го с пет либри злато, което прави триста и шейсет номизми, и го взе за вестоносец към своя щаб. Велизарий каза, че писмото е много по-ценно, отколкото изглеждало на пръв поглед: то показвало ясно, че крал Тевдат се занимава с празни школски премъдрости, вместо да се погрижи за отбраната на своето кралство.

— Сега мога спокойно да тръгна към Рим — каза ни той.

Ако този крал бе останал и занапред военачалник на готската армия, задачата на Велизарий наистина щеше да бъде лека. Защото той не беше направил никакви военни приготовления, уверявайки благородниците от двора си, че всичко било наред: когато някое пале залаело срещу глутница вълци, то много скоро бивало изядено. Тевдат не бе сметнал за необходимо да изпраща подкрепления в Неапол, защото според думите му градът можел да издържи обсада, два пъти по-дълга от онази, на която древните елини подложили някога Троя. Не искал да чуе никакви възражения. „Нека Велизарий счупи първо зъбите си с Неапол, след това ще можем спокойно да напълним устата му с тиня!“

А когато до Рим стигнала вестта за падането на Неапол, търпението на неговите благородници се изчерпало съвсем. Те заявили, че той без съмнение бил продал града на императора, че сега единствената цел в живота му била да живее безгрижно, отдаден на науките си някъде, където и да е, осигурил богатството си чрез предателство към своите поданици. Свикали съвет при езерото Регил недалеч от Терацина, на който Тевдат не бил поканен. Там те издигнали на щитовете си един храбър пълководец, на име Витигес, и го провъзгласили за крал. Макар и от скромно потекло, Витигес бе спечелил неотдавна голяма победа за Теодорих срещу дивите гепиди на бреговете на Сава. Той бе тъй далеч от науките, че едва можеше да подписва собственото си име.

Крал Тевдат, който бил на път от Тибур за Рим, за да направи справка в някои трудове от тамошната обществена библиотека, научил новината и без да губи нито минута, препуснал към двореца си в Равена. Равена предлагаше най-сигурното убежище в Италия, тъй като бе защитена от блата (през които минаваха два лесно охраняеми пътя, изградени върху диги) и от море, достатъчно плитко, за да не позволи на бойни кораби да се доближат до укрепленията. Но Витигес изпратил след него преследвач, който, тласкан от жажда за мъст (неотдавна по заповед на Тевдат той бил лишен от обещаната му красива и богата годеница), препускал по-бързо, отколкото Тевдат — от страх за живота си. След като галопирал без отдих ден и нощ и изминал повече от двеста мили, този мъж настигнал най-сетне Тевдат пред самите порти на Равена. Там той го сграбчил за яката, смъкнал го от коня и му прерязал гръкляна като на някой шопар или овен.

Крал Витигес тръгнал към Рим, изпреварвайки Велизарий. Там той обявил, че е бил избран за монарх, и свикал Великия готски съвет. За него станало ясно, че държавните работи са в пълен хаос. Не стига, че отбранителните корпуси бяха пръснати из цяла Италия, но и главната армия бе заминала на северозапад отвъд Алпите да защищава готските владения отсам Рона срещу франките, които ги бяха нападнали, подкупени от Юстиниан. Друга армия се намираше в Далмация пред Спалатум. Когато Витигес направил сметка на какви сили може да разчита, оказало се, че има не повече от двайсет хиляди обучени войници, а незначителното превъзходство с две към едно над Велизарий не му вдъхвало никаква вяра в победата.

Затова той решил да остави в Рим гарнизон, достатъчно голям за неговата защита, да сключи мир с франките, да събере всичките си войски в Равена и няколко седмици по-късно да се завърне отново с такова числено превъзходство, че да ни натика в морето. Римският Сенат дал уверения на крал Витигес за своята лоялност, която той предпочел да засили, като вземе няколко видни заложници измежду сенаторите. Дори и папа Силверий, подозиран от Тевдат, че поддържа тайни връзки с Константинопол, положил тържествена клетва за вярност към него. Тогава Витигес потеглил за Равена, където се оженил за Матасунта, единствената дъщеря на Амаласунта, въпреки голямото й нежелание, и така влезе в семейството на Теодорих. От Равена той изпратил до Константинопол послания с уверения в приятелските си чувства към Юстиниан и с молба императорът да оттегли войските си, тъй като, убивайки Тевдат, Витигес бил отмъстил за смъртта на Амаласунта.

Юстиниан не обърна внимание на тези писма, понеже вярваше, че Италия скоро ще бъде негова. Що се отнася до франките, Витигес сключи мир с тях, като им заплати сто и петдесет хиляди номизми (обещаната още от Тевдат сума) и им отстъпи готските владения между Алпите и Рона при условие, че ще изпратят войска на помощ срещу Велизарий. Обаче франките държаха да запазят все още поне привидно добри отношения с нас, затова не се съгласяваха да пратят свои собствени войници, като вместо това обещаха да му дадат след време васални подразделения.

Потеглихме към Рим по Виа Латина, минаваща през Капуа успоредно на брега, на около трийсет мили от морето, тъй като по-късата Виа Апия предлагаше добри възможности за отбрана при Терацина и на някои други места, а Велизарий не можеше да си позволи никакво забавяне, нито загуба на още хора. Навсякъде местното население ни посрещаше с радост — особено свещениците. Войниците имаха строги нареждания да заплащат всички хранителни продукти, от които имат нужда, и да бъдат учтиви. За нас, слугите, италийските забележителности, както древните, така и новите, бяха много интересни, но нашата господарка не можеше да им се наслаждава и предаваше и на нас мрачното си настроение. Най-после бе дошло писмо от Теодосий — той бе станал монах в Ефес съгласно нареждането на Велизарий. В него младежът даваше израз на своята любов и признателност към Велизарий, но се извиняваше, че не можел засега да се върне при нас. „Не мога да дойда, мили кръстници, докато синът ви Фотий е при вас, защото от вас научавам, че Македония е била наказана, и се страхувам от отмъщението на нейния възлюбен. Не го обвинявам, че именно той я е подтикнал да ме оклевети, но трябва да знаете, че ме ненавиждаше още преди това. Защото ти ме даряваше с много неща, мила кръстнице Антонина, на които той гледаше като на откраднати от собственото му наследство.“

Велизарий искаше да разсее меланхолията на господарката и едновременно с това да възнагради щедро Теодосий заради предишните си подозрения към него. Затова нареди на Фотий да се върне в Константинопол и да предаде на Юстиниан ключовете на Неапол, готските пленници и писмо с молба за незабавно изпращане на подкрепления. След това той писа на Теодосий, че може вече да се завърне, без да се бои от нищо. Но господарката нямаше повече търпение да чака.

Готският гарнизон в Рим бе изненадан от нашето пристигане — техният авангард, заел позиция на Виа Апия, мислеше, че сме още в Неапол. Името на Велизарий доказа за сетен път своята цена. Населението на града беше убедено, че той ще превземе Рим, и не искаше да сподели участта на неаполитанците. Папа Силверий наруши дадената на Витигес клетва, като се оправда с това, че тя е била изтръгната от него насила, и то от един еретик. Папата писа на Велизарий и го покани да влезе в града без всякакви опасения, защото той самият щял много скоро да убеди готския гарнизон да се изтегли. Докато слизахме от дългия хребет на Албанските възвишения, навлизайки в града през Порта Асинария, готският гарнизон го напускаше на север през Порта Фламиния. Единствен командирът им отказа да напусне поста си. Велизарий го взе в плен и го изпрати в Константинопол заедно с ключовете на града.

Признавам, че Рим ме разочарова. Този град е наистина древен и огромен, той има великолепни постройки, най-хубавите, от които засенчват всички наши забележителности в Константинопол. В три неща обаче той, по моя преценка, отстъпва дори на Картаген: загубил е много от предишните си богатства и от многобройното си население, няма излаз на море и климатът му е нездравословен.

Римските сенатори и духовенството ни приветствуваха топло, като настояха да продължим към Равена и да разбием узурпатора Витигес, преди да е имал време да събере войските си. Бяха много разочаровани, когато Велизарий отвърна, че предпочита да остане засега в този гостоприемен град, и особено когато започна да укрепва защитните съоръжения, които бяха в плачевно състояние. Самият папа Силверий дойде тайно при господарката и се обърна към нея със следните думи (аз присъствувах на срещата):

— О, най-добродетелна и светла дъще, дали не би ти се удало да убедиш славния Велизарий, твоя съпруг, да се откаже от неразумните си намерения? Той, изглежда, смята да укрепи нашия свещен Рим, който, макар и благословен най-щедро от Господа Бога, е най-труднозащитимият град в света и през цялата си дванайсетвековна история никога не е устоявал на продължителна обсада. Стените му, както сама можеш да се увериш са дълги общо дванайсет мили и се издигат над равно поле, не разполага с достатъчно храна за стотиците си хиляди обитатели, а не може и да бъде снабдяваш направо от морето, какъвто е например случаят с Неапол. След като силите ви са недостатъчни, защо не се върнете в Неапол и не оставите нас римляните на спокойствие?

Господарката Антонина отвърна:

— Възлюблени во Христе, светейши и височайши Силверий, по-добре насочи своите мисли към небесното царство, а ние с моя съпруг ще имаме грижа за земното. Позволи ми да те предупредя твое светейшество, че в твой интерес е да не се месиш, в нашите работи.

Папа Силверий си тръгна обиден, без да даде на господарката обичайната си благословия, което, както можете да си представите, не я опечали особено много. Между тях се зароди вражда и той се разкая, че е посрещнал радушно малобройната ни армия. Убеден беше, че ще бъдем победени и че Витигес ще го смъкне заради нарушаване на дадената клетва.

След като изпрати Константин и Бесас начело на неголяма войска със задачата да превземат отново Етрурия, Велизарий впрегна всички останали войници в работа по възстановяване на древните укрепления на града, почистване и разкопаване на засипания ров и поправка на портите. От началото на Теодориховото царуване никой не бе полагал грижи за поддържане на укрепленията. Те се състояха от обичайния широк насип от пръст между две стени с бойници и стражеви кули на определени разстояния. Към всяка от бойниците Велизарий добави отляво по едно защитно крило, така че от птичи или ангелски поглед те биха изглеждали като многократно повтаряща се буква гама: Γ Γ Γ Γ Γ. За тази цел той впрегна в работа всички зидари и строителни работници в града, както бе сторил и в Картаген. Напълни освен това римските житници със зърно, донесено от Сицилия, и изкупи на нормални цени всички житни запаси на сто мили околовръст.

Влязохме в Рим на десетия ден от месец декември; изминаха три месеца, преди крал Витигес да пристигне със своята войска. Но тази войска бе станала вече много силна: бяха набрани войници от всички части на Италия и отвъд Алпите — в по-голямата си част тежка конница. Етрурия бе минала в наше владение, но Велизарий повика обратно всички изпратени там войници с изключение само на хиляда души, оставени на гарнизон в Перузия, Нарния и Сполетий. Заедно с моряците от корабите той разполагаше общо с десет хиляди души срещу сто и петдесетте хиляди готи. Така започна обсадата на Рим.

Витигес напредваше на юг начело на своята войска, точеща се на сто мили зад него по Виа Фламиния, и то при малко разстояние между отделните поделения. Недалеч от Рим той срещнал един духовник, когото откарвали на стол-носилка да оглави някаква епархия на север. Витигес запитал свещеника:

— Какво ново, свети отче? Велизарий още ли е в Рим? Мислиш ли, че ще успеем да го заловим, преди да се е оттеглил към Неапол?

Епископът, който бил проницателен човек, отвърнал:

— Няма защо да бързаш, крал Витигес. Сияйната Антонина, жена на същия този Велизарий, слага нови стъкла на двореца, в който се готвят да се пренесат, поставя нови панти на вратите, купува мебели и картини, засажда нови розови храсти в градината и строи нов северен портал. Самият Велизарий пък се е захванал с градските защитни укрепления — като стигнеш до Тибър, ще намериш нова северна порта, построена от него на Милвийския мост.

Много мостове са прехвърлени над Тибър. Милвийският е единственият от по-близките до Рим, който не е част от защитните укрепления на града, и се намира на две мили в северна посока. Велизарий издигна тук две яки каменни кули и настани в тях сто и петдесет конници, въоръжени с балисти и способни да потопят всяка лодка, с която готите биха се опитали да пресекат реката и да ги нападнат в тил. Чрез укрепяването на този мост той целеше да забави напредването на Витигес, като го принуди или да направи дълъг обход, или да прехвърли хората си през реката на групички по десет-двайсет души в малки транспортни лодки — по-големите лодки и шлепове бе махнал оттам. Войската на Витигес бе толкова многобройна, че и в двата случая Велизарий щеше да спечели около двайсет дни за завършване ремонта на градските укрепления, а през тези двайсет дни имаше голяма вероятност да пристигнат и исканите от Константинопол подкрепления. Може би щеше да му се удаде да забави прехвърлянето на неприятеля и на други места.

Защитниците на Милвийския мост се оказаха страхливци. Когато видели стотиците, хиляди и десетки хиляди готски рицари на хубави коне с блеснали на пролетното слънце шлемове, брони, копия, ленти и конски доспехи, те си казали: „Защо да останем тук и да бъдем избити само за да угодим на Велизарий? Дори и той не би се осмелил да се опълчи срещу хиляда пъти по-многочислен противник.“ Някои от тях били тракийски готи, които изведнъж се сетили, че тази внушителна армия се състои от техни съплеменници и едноверци. Какво имали те против тези хора? Привечер гарнизонът избягал: тракийските готи дезертирали при Витигес, а останалите тръгнали към Кампания, тъй като ги било срам или страх да се завърнат в Рим.

На сутринта Велизарий препусна към Милвийския мост с хиляда конници от личната си гвардия, за да научи последните новини за готите — обичайният сутрешен рапорт от командира на мостовия гарнизон не бе стигнал до него. Той яздеше Балан, белочелия дорест кон, подарен му от Теодора след битката при Дара. Намирал се само на миля от моста, когато, излизайки от една гора с приближените си стотници, най-неочаквано се натъкнал на крайно неприятна картина: четири-пет готски ескадрона, прехвърлили се вече през реката, напредвали в тръс към него през голяма тревиста поляна. Без да се колебае нито за миг, той се хвърлил срещу тях, крещейки на войниците си да го последват. Като го настигнали, стреляйки от седлото, без да спират, те го заварили да върши заедно със стотниците от своя щаб кървавата работа на редовия воин. Даже и тогава той не се изтеглил от битката, а се врязал още по-дълбоко в редиците на противника.

Сред неприятеля били и изменилите тракийски готи. Те познали Велизарий и извикали на другарите си: „Целете се в дорестия и сложете с един удар край на войната!“ Така „Цели се в дорестия!“ станал призив, подет от всички готи.

Завързалият се бой бил по-ожесточен дори от битката с персите на брега на Ефрат. Хората на Велизарий се биели не само при огромно числено превъзходство на противника, но и всеки един от готите се стремял с всички сили да се увенчае с неувяхваща слава, като убие „гърка на дорестия белочел“. Според мен такава яростна борба не е била виждана, откак свят светува. Приближените на Велизарий се сражавали отчаяно рамо до рамо с него, като отблъсквали летящите и мушкащите копия, а Велизарий, размахал смъртоносния си меч, си проправял път към самото сърце на неприятеля. Конят му Балан се биел заедно с него, научен да се изправя на задните крака, да нанася удари с предните и да тъпче неприятеля. Продължавал да се носи готският призив „Цели се в дорестия!“ и „Убий гърка на дорестия белочел!“. Велизарий извикал да му дадат нов меч, защото неговият се бил вече изтъпил. Един смъртно ранен слуга, някой си Максентий, му подал своя. Твърде скоро Велизарий счупил подарения меч при дръжката; намерили му трети, изтръгнат от ръцете на един убит готски благородник, който издържа до края на тази и на много още битки. След не по-малко от три часа бой на готите им дошло множко и те побягнали, оставяйки повече от хиляда убити на поляната. (В сражението взели участие четири пъти повече хора.) Казват, че Велизарий повалил собственоръчно най-малко шейсет от тях. Той бе целият опръскан с шурналата от отсечени ръце и отрязани глави кръв, но по някакво чудо не бе дори одраскан от неприятелско оръжие. Когато се биеше, Велизарий никога не се усмихваше и шегуваше, за разлика от повечето си войници: той смяташе за нещо много сериозно убиването на човек, особено на християнин. И никога не се хвалеше с бойните си подвизи.

Ранените се върнаха обратно в Рим на малки групи. Последните от тях донесоха вестта, че Велизарий бил убит, защото, когато умирал, Максентий бил сбъркан с господаря си. Всички се отчаяхме и решихме, че сме загубени, с изключение на господарката Антонина, която не искаше да повярва на тези съобщения и прояви голяма сила на духа. След като направи преглед на постовете по стените и на гарнизоните при портите, за да вдъхне смелост на хората и да предотврати евентуално предателство, тя се върна при Порта Фламиния. Господарката се радваше на обичта на войниците — присъствието на духа е качество, което винаги се цени високо. Освен това не се свенеше да размени някоя и друга не чак дотам прилична шега с тях, проявяваше щедрост, можеше добре да язди и дори да си служи с лъка.

Междувременно Велизарий се впуснал да преследва бягащия към моста неприятел, като се надявал да го принуди да се върне на другия бряг и по този начин да помогне на хората, които мислел, че продължават да защищават отчаяно кулите от двете страни на моста. Но една голяма пехотна част на готите била успяла вече да пресече реката. Те разтворили за момент редиците си, за да приемат бягащите конници, след което ги затворили отново и започнали отбранителен бой, посрещайки нашите хора с дъжд от стрели. Велизарий повел обратно своя ескадрон, чиято численост била много намаляла, и се изкачил на една близка височина, откъдето можел да види ясно дали имперското знаме продължава да се вее над кулите. То било изчезнало. Десет хиляди готски конници препуснали с грохот срещу него и го принудили да отстъпи. Колчаните на хората му били още пълни със стрели, защото до този момент боят бил ръкопашен. Така те били в състояние да водят изгоден за нас ариергарден бой по целия път до Рим, като поваляли един след друг яздещите в челото на неприятелската конница преследвачи.

По здрач Велизарий стигнал до Порта Салария, преследван от многочислени неприятелски сили на малко повече от една стрела разстояние.

Както вече казах, господарката Антонина беше при Порта Фламиния, на цяла миля западно от Порта Салария, защищавана от моряшки гарнизон. Моряците бяха научили вестта за смъртта на Велизарий и затова не повярвали, че този, който ги призовавал да отворят портата, е именно той. Бояли се от измама. Велизарий минал по моста над изкопа и се приближил до портата, като викал:

— Нима не познавате Велизарий? Отваряйте веднага, моряци, или ще дойда през Порта Фламиния й ще заповядам да набият с камшик всеки втори човек от вас!

Лицето му било неузнаваемо от кръв и прах, но някои от хората познали гласа му и настояли да бъде пуснат. Други пък се страхували заедно с него да не влязат и готите. Портата останала затворена, а Велизарий и неговите конници се струпали пред нея между двете кули. Готите спрели в безпорядък на другия край на моста и почнали да се окуражават взаимно за нападение. Тогава Велизарий, който никога не губеше самообладание, забил пети в Балан, надал бойния си вик и нападнал яростно неприятеля начело на изтощените си до крайност войници. В сгъстяващия се здрач готите помислили, че от портата са излезли нови подкрепления на противника, и побягнали накъдето им видят очите.

Чак тогава моряците отворили на Велизарий. Смирено му поискали прошка, която той им дал, и скоро притисна в обятията си своята Антонина, разпитвайки я за последните новини. Тя му разказа какви мерки е взела по своя инициатива за укрепване отбраната на града. Когато се разнесе слухът за неговата смърт, тя засили постовете на стената: раздаде кирки на обикновените римски черноработници и ги разпредели по няколко на всяка кула с думите: „Задачата ви е много проста. Отваряйте си добре очите. Ако видите някой гот да се качва по стената, извикайте високо: «Стража, насам!» и едновременно с това удряйте с кирката!“ Свика също занаятчиите, на които не бе възложена специална работа: зидари и ковачи с грамадните им чукове, дървари и касапи с техните брадви и лодкари с куките им за лодки. Каза им: „Няма нужда да ви уча как да си служите с вашите оръжия!“ Раздаде им обаче шлемове, за да не забравят, че са войници. Велизарий одобри горещо свършеното от нея.

След това, макар че беше много уморен и не бе ял нищо от сутринта, той направи обиколка на укрепленията, за да се убеди, че всичко е наред и всеки е на своя пост. Има четиринайсет големи порти в Рим и няколко второстепенни: стана полунощ, преди да успее да завърши огледа. Обикаляше в дясна посока, с други думи, следваше пътя на слънцето, а когато стигнал до Порта Тибуртина в източния край на града, бил догонен от един вестоносец на Бесас, изтичал след него от Порта Пренестина, току-що посетена от Велизарий. Той донесъл тревожна вест. Бесас научил, че готите са разкъсали защитата в другия край на града, при хълма Яникулум, и били вече близо до Капитолия.

Тази новина причинила паника сред исаврите, охраняващи Порта Тибуртина, но Велизарий, след като разпитал подробно вестоносеца, започнал да се съмнява във верността на разказаната от него история, още повече, че единственият източник на информация за Бесас бил някакъв свещеник от катедралата „Свети Петър“. Той изпратил веднага разузнавачи, които скоро се върнали и докладвали, че никъде не са забелязали готи. Велизарий веднага издаде заповед до всички военачалници да не вярват на слухове, разпространявани от вътрешни врагове, с цел да ги уплашат и принудят да напуснат своите постове. При появата на истинска опасност той се задължаваше да ги уведоми лично за нея, но те трябваше да стоят твърдо на своите постове с пълната увереност, че техните храбри другари навсякъде по стената правят същото. Нареди да се запалят огньове по цялото продължение на защитната стена, така че готите да се убедят колко добре се охранява Рим и гражданите да могат да спят по-спокойно.

Когато се върна отново при Порта Салария, той завари тълпа войници и римски граждани, наобиколили някакъв готски благородник. Готът говореше на градските жители на добър латински (който моряците не разбираха), като ги упрекваше, че са пуснали най-вероломно сбирщина гърци от Константинопол в своя свещен град.

— Гърци! — извика той презрително. — Какво спасение очаквате от сбирщина гърци? Не може да не знаете какви са гърците! Нали сте виждали техните предвзети актьори, разхайтените им пантомимни танцувачки и крадливите, пъзливи моряци?

Велизарий се обърна към моряците и им каза усмихнат:

— Жалко, че не разбирате латински.

— Какво говори той? — запитаха те.

— Изказа се особено обидно за вас моряците, и някои от изречените от него неща са верни.

Господарката го склони да хапне малко хляб и месо и да изпие чаша вино. Докато се хранеше, при него дойдоха петима от най-уважаваните сенатори и му казаха разтреперани:

— Утре ще предадеш града, нали, твоя светлост?

— Отнасяйте се към готите с презрение, уважаеми приятели — засмя се той, — защото те са вече бити.

Те си размениха учудени погледи. Велизарий им каза:

— Това не е нито шега, нито самохвалство, защото днес разбрах, че победата е наша, стига само да проявим най-обикновено благоразумие.

— Но нали, сияйни Велизарий, стрелите на тяхната пехота те прогониха от Милвийския мост, а огромната им конница те преследва чак до Рим?

Велизарий обърса устата си с кърпа и каза:

— Благородни патриции, вие описахте съвсем точно случилото се днес — тъкмо затова ви казвам, че готите са вече бити.

Те замърмориха с негодувание, че той сигурно е полудял. Но всеки човек с капчица здрав разум веднага би се сетил какво имаше предвид Велизарий. Вражеската пехота бе проявила само отбранителните си способности срещу него, а конницата не успя да го настигне въпреки огромното си числено превъзходство и отпочиналите си коне. Защото, като не умееха да си служат с лъкове, те бяха принудени да се държат на разстояние. Ние си спомнихме и друга една забележка на Велизарий, направена при Дара: колкото и рядко да се среща пълководец, който може да командува четирийсет хиляди души, още по-рядко се среща такъв, който да се справи с петдесет хиляди. А какво да кажем за Витигес, повел почти три пъти по-многочислена армия срещу нас?

Първата нощ от отбраната на Рим изтече и призори не последва никаква атака.