Робърт Грейвс
Велизарий (12)

Глава единадесета
Разгромът на вандалите

В повечето исторически книги от наше време описанията на отделните сражения си приличат твърде много помежду си. Занапред умението ми на историк ще бъде подложено на сериозно изпитание, което ще покаже дали ще съумея да ви опиша достатъчно пълно водените от Велизарий битки, като направя да изпъкнат основните различия между тях, без да ви отегчавам с твърде много военни подробности, също както един домакин може да даде на своя гост да опита някои прочути стари вина, без да прави опит да го опие. Трябва да покажа например, че сражението при Десетия милиарий се различаваше от двете персийски битки при Дара и Ефрат по изключителното си безредие и силно пресечената местност.

На деня на свети Йоан Кръстител, който е и ден на лятното слънцестоене, ние слязохме на брега в Капудия, оставяйки зад гърба си уморителното тримесечно пътуване, и скоро след това бяхме приветствувани от едно крайно благоприятно знамение: докато окопаваха нощния лагер, войниците неочаквано откриха обилен извор на прясна вода. С помощта на улеи успяхме да напоим всички коне и така си спестихме труда да разтоварваме бурета с вода. Велизарий изпрати напред един отряд от своята лична конница в Сулект — най-близкия град. Привечер те наближили градските порти и прекарали нощта скрити в един овраг. Призори дълга върволица натоварени със зеленчуци коли и селяни на коне се задали от вътрешността на страната, понеже този ден беше пазарен в Сулект. На малки групички по двама, по трима нашите войници се присъединили към колоната и завзели града, който не бе защитен със стени, без да срещнат никаква съпротива. Когато градските жители, ромейски африканци, се събудили, те били приканени да се радват, защото Велизарий идвал като техен освободител от вандалските поробители. Свещеникът, кметът и останалите градски първенци предадоха с най-голяма готовност ключовете на града и ни предоставиха пощенски коне и други полезни неща. На другия ден бяхме разквартирувани в Сулект с неговите четвъртити къщи от варосан камък и с добре поддържани градини и тъй като Велизарий бе успял да внуши на войниците колко важно е да се държим дружелюбно и почтено с местното население (като нареди да бъдат бити с камшик няколко крадци на плодове), към нас се отнесоха много гостоприемно.

Бе заловен един кралски вестоносец на вандалите и Велизарий, който винаги предоставяше на враговете си възможността да се предадат, преди да бъдат нападнати, го отпрати в Картаген с послание до тамошните вандалски първенци. В него той ги уверяваше, че не е дошъл да воюва с тях, а само да свали от трона узурпатора Гелимер и да възстанови правата на законния им крал Хилдерих; накрая ги призоваваше, в името на Юстиниан, да му окажат съдействие. Изпращането на това послание може да се разглежда като необмислен ход, противоречащ на оповестеното му намерение да превземе града с изненада, тъй като, ако побързаше, куриерът щеше да пристигне шест дни преди нас и да вдигне тревога. Но моралните скрупули на Велизарий във връзка с воденето на ненужни сражения не можеха да бъдат лесно потиснати. Освен това такова открито заявяване на неговите намерения подсказваше, че е довел със себе си изключително силна армия, която е в състояние да ги осъществи, и беше много вероятно вандалите да се уплашат и да отстъпят.

Крал Гелимер обаче не беше в Картаген, а в Була, на няколко дни път навътре в страната, заедно с повечето от своите войници. Брат му Аматас, на когото вестоносецът връчил посланието, го препратил незабавно в Була. Пощата във вандалското кралство бе много добре организирана и Гелимер отговорил още на следния ден. Заповедта му била Хилдерих да бъде незабавно умъртвен, а Аматас да се приготви да отбранява пътя, по който настъпвахме, при Десетия милиарий от Картаген, където той минава през тясно, заобиколено с хълмове дефиле. Войските на Аматас трябвало да заемат позиция не по-късно от трети юли. Самият Гелимер щял да избърза с конни подкрепления и да ни нападне в тил на същия този ден, ако дотогава положението не се промени. За тази размяна на писма Велизарий не знаеше още нищо.

Ние продължавахме да напредваме през Лептимин и голямото житно пристанище Хадрумет, като изминавахме по дванайсет мили дневно. Местното население ни снабдяваше в изобилие с плодове и пресен хляб — тези клетници ни приветствуваха с огромно въодушевление. Всяка нощ се окопавахме. За да се получи ограда, всеки войник носеше по един дълъг заострен кол, който забиваше в защитния ров. Флотата ни следваше отдясно, а вятърът оставаше попътен. Йоан Арменеца начело на триста конници от личната гвардия на Велизарий образуваше авангарда, а масагетските хуни защищаваха левия ни фланг. Велизарий предвождаше ариергарда. Най-после стигнахме до основата на полуострова и трябваше да се разделим с корабите, но съжаленията ни бяха смекчени от красотата на това райско кътче Грасе — кралски дворец, построен от Гензерих и заобиколен с величествени гори. Най-различни дървета, виреещи при местния климат, зарибени езера, фонтани, поляни, хвърлящи дебели сенки стени, беседки, цветни лехи и огромна овощна градина, чиито дръвчета бяха наредени на групи, по пет различни вида във всяка група. В Африка е по-горещо, отколкото у нас, така че в края на юни имаше вече зрели плодове, каквито не очаквахме да намерим преди началото на август — смокини, праскови, грозде и други подобни. Войниците се разположиха под дръвчетата и получиха разрешение да ядат на корем, но не и да вземат със себе си плодове. Всички се натъпкахме със сливи, джанки, смокини и черници, но когато потеглихме отново на път, дърветата бяха все така сведени от плод.

Същия ден научихме за екзекуцията на Хилдерих и нашият ариергард забеляза за пръв път разузнавателния отряд на крал Гелимер. Но Велизарий продължи напред без никакво забавяне или ускоряване на хода. На шестия ден, четвърти юли, пресякохме полуострова, заобиколихме езеро Тунис и се доближихме до Десетия милиарий. Тук имаше малко селце и пощенска станция — спряхме на пет мили оттам. Велизарий избра добре отбраняема позиция за обичайния ни укрепен лагер, където се окопахме надеждно зад импровизираната ограда от колове.

Междувременно вандалските сили стесняваха обръча около нас. Аматас вървеше начело на картагенския гарнизон, племенникът на Гелимер — синът на Зазо — настъпваше към нашия фланг, а самият Гелимер застрашаваше ариергарда ни. И вандалите подобно на готите са добри конници и владеят изкусно копието и широкия меч, но само пехотата им е въоръжена с лъкове. Те не бяха се сражавали с конни стрелци като нашите, тъй като единствените им врагове в тази страна, дивите мавърски конници от пустинята, воюваха с метателни копия. Това бе добре дошло за нас. А що се отнася до качествата им на бойци, тези светлокожи и русокоси северняци се бяха приспособили вече, при третото поколение, доста добре към африканските условия. Вземаха си жени от туземното население, бяха променили навиците си на хранене и се бяха поддали на африканското слънце (което подтиква повече към раздразнителност, отколкото към търпение и издръжливост) и на изтънчености като копринени дрехи, често къпане, пикантна храна, оркестрова музика и масаж, вместо да се занимават с военни упражнения. Този изтощителен начин на живот караше още по-силно да изпъкне една обща за всички германски племена черта — тяхната неспособност да владеят чувствата си. Войската им обаче бе увеличила броя си от петдесет хиляди по времето на Гензерих до осемдесет хиляди, без да се смятат многочислените им мавърски съюзници.

Йоан Арменеца напредваше начело на авангарда и на трети юли по пладне, след един завой на пътя недалеч от Десетия милиарий, се натъкнал на сто добре екипирани вандалски конници, спрели нехайно пред пощенската станция. Хората на Йоан, яздещи в колона, не могли да се разгърнат — поради теснината, през която минава тук пътят. Нямали възможност да пуснат в употреба лъковете си, затова колоната се хвърлила в атака с копията. Вандалите се строили бързо и посрещнали нападението. В последвалата схватка паднали дванайсет от нашите бойци, но тогава Йоан Арменеца извадил едно тежко метателно копие от щита си и ударил с него в упор техния предводител — красив младеж с позлатени доспехи. Копието пронизало челото му и той се свлякъл мъртъв от коня, вандалите веднага се пръснали с викове на ужас, а нашите се впуснали да ги преследват. Все повече вандали, яздещи в спокоен тръс на групи по двайсет-трийсет души, се присъединявали към панически бягащите, също както търкулналата се по склона снежна топка събира нов сняг и нараства до чудовищни размери. Нашите конници ги преследвали с дълги и къси копия и стрели, като ги избивали методично и не им давали възможност да прегрупират силите си, изтласквайки ги от теснината.

В ширналата се оттатък равнина нашите успели вече да се разгърнат и клането станало още по-ожесточено. Йоан Арменеца изтласкал вандалите чак до стените на Картаген и съдейки по труповете, пръснати из цялата равнина в продължение на десет мили, човек би могъл да помисли, че това е работа на двайсетхилядна армия, а не на половин ескадрон.

Междувременно силите на крал Гелимер и на неговия племенник се срещнали при Десетия милиарий. На едно равно място, някогашно солено езеро, племенникът имал злочестината да се натъкне внезапно на масагетските хуни. Той ги превъзхождал числено с три хиляди срещу шестстотин, но странният вид на тези мъже с хлътнали очи и дълги коси (които, не бива да забравяме, живееха на една година път от Картаген и никога преди не са били виждани на африканска земя) изплашил суеверните вандали, а неочакваният, убийствен дъжд от стрели бил просто ужасяващ. Те побягнали вкупом, без изобщо да се отбраняват, и били изклани почти до крак. Що се отнася до Гелимер, той не знаел нищо за съдбата на своя племенник и бил загубил от очи ариергарда на Велизарий поради хълмистия терен. Велизарий бе вече научил, че Йоан Арменеца е очистил теснината от неприятеля, но не бе получил други известия от него и се страхуваше, че може да е попаднал в засада и да се нуждае от помощ. Като остави пехотата под прикритието на оградата от колове, той нареди на херулите, намиращи се под командата на кръвния му брат Фарас, и на един ескадрон тракийски готи да препуснат напред в галоп и да разузнаят. Велизарий ги последва на по-бавен ход с основната конна армия.

По това време крал Гелимер бе близо до Десетия милиарий, начело на трийсет хиляди конници. В лагера командата бе поета от моята господарка, която организира защитата с голяма вещина — тя бе научила много от Велизарий, а нейното мъжество и приветливото й държане внушаваха голямо доверие у всички. Пълководческите й способности обаче не бяха поставени на сурово изпитание: Гелимер задмина укрепения ни лагер, без да го забележи, понеже се намираше зад един хълм. Той се разминал и с Велизарий, който се движеше по друг път.

Когато Фарас и тракийските готи стигнали до пощенската станция, където се бе състояла първата схватка, там царяло голямо възбуждение — хората били разбрали, че убитият вандал с позлатените доспехи е самият Аматас, братът на Гелимер.

Фарас и неговите херули се втурнали да търсят Йоан Арменеца. Едва потеглили, когато от юг се задал облак прах и един преден пост съобщил за приближаването на огромна вандалска конница — хората на крал Гелимер. Тракийските готи се опитали веднага да завземат хълма на входа на теснината, но вандалите скоро ги отблъснали благодарение на грамадното си числено превъзходство и те се оттеглили в галоп към главния ни корпус. Така крал Гелимер със своята пет пъти по-многобройна армия се оказа господар на лесно отбраняемия проход. Йоан Арменеца и Фарас бяха от едната страна, Велизарий — от другата, а корабите ни се намираха далеч от нас — битката изглеждаше напълно загубена.

В Константинопол има един площад, наречен Площад на братската любов, където на висок пиедестал е поставена красива скулптурна група в чест на братската привързаност между синовете на император Константин, но впоследствие единият от тях убил безмилостно другите двама. Изобщо сред гърците и другите обитатели на Средиземноморието истинската братска любов е толкова рядко явление (поради законите за наследство), че когато се прояви, дори ако става въпрос не за багренородни лица, наистина заслужава да бъде увековечена в мрамор. Та нали и най-старата поема на гръцки език „Дела и дни“ от Хезиод^[1] е била вдъхновена от една разпра с брат му! При германските племена обаче братската любов е правило, а не изключение и охолният живот на вандалите в Африка съвсем не бе отслабил тази тяхна черта. Затова, когато крал Гелимер стигнал следобед пощенската станция при Десетия милиарий и научил за смъртта на брат си Аматас, това било страшен удар за него. Той се отдал на варварска скръб и не бил в състояние да прояви интерес към тактическата ситуация: единствените му мисли били за гробници и погребални елегии.

Велизарий организирал отстъпилите от хълма тракийски готи и ги повел бързо към милиария, където вандалската войска била струпана в пълен безпорядък. Конницата се била спуснала от тъй важния в тактическо отношение хълм, за да види какво става, и останала долу, присъединявайки се към всеобщите ридания за загиналия Аматас. Гелимер, който бил научил вече и за поражението и смъртта на своя племенник, убит от масагетските хуни, ревял безутешно, така че от него не можело да се очаква никаква военна мисъл или дело.

Велизарий, изненадан, но доволен от тази гледка, без да губи време, разделил конницата си на две стегнати части и ги изпратил да завземат височините от двете страни на прохода, а когато тази задача била изпълнена, дал знак за едновременна атака срещу струпания долу неприятел. Облаци стрели придали голяма острота на нашето стремително нападение, а склонът на хълма го направил неотразимо. Още при първата атака неприятелят дал стотици жертви. Тогава нашите ескадрони се отдръпнали малко нагоре по склона, пуснали нов облак стрели и се втурнали пак в атака. Тази маневра била повторена няколко пъти. Половин час по-късно всички оцелели вандали, с изключение на два-три ескадрона, останали откъснати в прохода, побягнали панически към соленото блато, където много от тях били пресрещнати и изклани от масагетските хуни. А колкото до Йоан Арменеца в равнината край Картаген, неговите хора се били така пръснали, грабейки мъртвите, че не му било никак лесно да ги събере. Пристигането на Фарас не му помогнало много, защото неговите херули също се втурнали да мародерствуват, така че изминало доста време, докато обединените им отряди, наброяващи седемстотин души, се върнали да окажат съдействие на Велизарий. Те пристигнали в самия край и спомогнали за пълната победа с една последна атака в теснината.

За тази битка Велизарий казваше: „Благодарен съм, но изпитвам срам, какъвто сигурно изпитва и изпадналият в тежко положение играч на шах, когато темпераментният му противник проиграе сигурната си победа чрез безсмислена жертва на най-силните си фигури. Може би трябваше да се вслушам все пак в съвета на флотоводеца и да нападна Картаген по море, защото проходът при Десетия милиарий е непревземаем, ако се отбранява енергично.“

На сутринта господарката доведе пехотата и всички заедно потеглихме за Картаген. Пристигнахме късно следобед и намерихме портите широко отворени за нас. Обаче Велизарий забрани всякакво влизане в града — не толкова поради опасения от евентуална засада, колкото от страх, че войниците му може да се втурнат да плячкосват и грабят. Картаген беше освободен ромейски град, а не превзето вандалско селище, затова не биваше да има никакви насилия. Ликуващите граждани бяха запалили свещи и лампи на почти всеки прозорец, така че градът бе осветен като за празник — от мястото, където се намирахме, той представляваше много красива гледка с лекия наклон на своя терен. Весело възбудени хора се стичаха в нашия лагер, като носеха венци и подаръци за войниците. Колко жалко, викаха те, че не ни било разрешено да вземем участие в това великолепно възторжено веселие. Всички мръсни вандали, които не успели да избягат, потърсили убежище в църквите, а по улиците вървели огромни шествия, водени от епископите, ечали песни и приветствия към православните християни!

Същата вечер пристигнаха и корабите, тъй като вятърът се бе обърнал точно когато заобикаляли нос Бон — те хвърлиха котва в езеро Тунис, но няколко кораба се отправиха на своеволна експедиция към външното пристанище на Картаген, където екипажите разграбиха складовете. Когато Велизарий научи за пристигането на флотата, той каза: „Сега виждам, че ако все пак бях послушал съвета на флотоводеца да поема риска за неблагоприятен вятър и да се реша на морска битка, щях да направя грешка. Защото едно нападение по море срещу Картаген би било равносилно на лудост. Отбраната на пристанището е непробиваема — крепостните стени към морето са високи и добре защитени. И ако не беше паниката, предизвикана от вестта за поражението на крал Гелимер, поради която вандалският гарнизон махна грамадните преградни вериги от входа на езеро Тунис и на външното пристанище, за да избяга с всички налични кораби, нашата флота нямаше да успее да влезе. Нямаше как да се справим с това препятствие. Не биваше изобщо да предприемаме тази експедиция с такава малка армия. Но щяхме ли да имаме по-голям успех с по-многочислена войска?!“

На сутринта, когато слънцето се издигна над хоризонта, той разреши на екипажите да слязат на брега. След строги заповеди за запазване на добри отношения с местното население, Велизарий влезе в Картаген начело на цялата армия. Предишната вечер бе набелязано къде ще се разквартирува войската и всяка част се придвижи до определената й улица в пълен ред, сякаш това беше Адрианопол или Антиохия, или дори самият Константинопол. Господарката Антонина и Велизарий отседнаха в кралския дворец; вечерта всички се събрахме в банкетната зала на угощението, което Аматас бе поръчал за крал Гелимер. Блюдата поднасяха кралските слуги. След това Велизарий седна на трона на Гелимер да раздава правосъдие от името на императора. Завземането на града бе станало толкова спокойно, че ежедневните занятия на населението не бяха ни най-малко смутени. С изключение на разграбването на пристанищните складове, за което бе извършено строго разследване, нямаше друго наказуемо нарушение и оплакванията бяха много малко.

Този ден бе чествуван празникът на свети Киприан, покровителя на Картаген, въпреки че до точната дата оставаха още два месеца, тъй като бризът на свети Киприан — силен североизточен вятър, излизащ обикновено в средата на септември — също бе избързал и помогнал на корабите ни да се приберат безопасно в пристанището. Катедралата „Свети Киприан“, превърната в място за ариански богослужения няколко години преди това, беше сега отново в православни ръце, така че празникът бе чествуван с църковен триумф и осанна.

Градът е наистина величествен с множеството си магазини и статуи, колонади от местния жълт мрамор, бани, тържища и огромния, кацнал на един хълм хиподром — с две думи, има всичко необходимо за един престолен град, макар че площадите не са така големи, както константинополските, и улиците са много по-тесни. Седмици наред лицата на жителите му светеха с радостта на свободата и всеки ден приличаше на празник. Невероятната лекота, с която бяха сразени вандалите, бе едва ли не единствената тема за разговори и за да се намери приемливо обяснение, всеки се стараеше да си спомни някакъв пророчески сън или поличба.

Пророчески смисъл бе открит дори в едно ученическо четиристишие, отдавна обиколило всички улици:

Гама ще прогони Бета,

ала Бета няма да търпи,

ще отпрати Гама надалеко,

ще извади двете й очи,

Това стихотворение бе взето първоначално от един буквар, използуван в местните килийни училища за преподаване на гръцката азбука: първата буква, алфа, следваше да се запомни като начална буква на цветето „ангос“, бета — на „балеарикос“, въоръжен с прашка балеарски войник, и гама — на „галос“, галски копиеносец. Монасите бяха нарисували в буквара цветето и двамата войници, за да могат децата да ги запомнят по-лесно. Но децата си представяха балеареца и гала, изобразени на две срещуположни страници на пергаментовия свитък, като смъртни врагове. Затова в играта „балеарец и гал“ едното дете беше галът и преследваше другото, балеареца, с пръчка, а след като го хванеше, побягваше на свой ред, гонено от балеареца с дребни камъни. Стихотворението се отнасяше до тази игра. Но сега народът влагаше друг, пророчески смисъл в него, а именно, че крал Гензерих бе прогонил Бонифаций, ромейския пълководец, който го бе поканил в Картаген от Андалусия, а сега пък Велизарий обърна в бягство крал Гелимер, убивайки брат му и племенника му. Защото имаше пълно съвпадение на началните букви.^[2]

Самият Велизарий не си губеше времето за самовъзхвала и тълкуване на пророчества. Той впрегна незабавно на работа част от вандалските пленници, всички зидари и общи работници в града, голям брой моряци и пехотинците, които можеха да бъдат освободени от гарнизонния корпус, като им възложи да поправят градските стени откъм сушата, превърнали се в развалини, и да изкопаят дълбок ров с ограда от колове. Това беше голямо начинание. Макар че градът е разположен на полуостров и е защитен от морето от три страни, той е снабден с внушителни укрепления — тройна стена в основата на полуострова, дълга седем мили и висока четирийсет стъпки, с яки бойни кули, вътрешна стена в подножието на склона, петнайсет мили дълга и също много солидна, и брегови защитни съоръжения. Има две укрепени пристанища — външното за търговски, а вътрешното за военни кораби, двеста от които могат да се подслонят там едновременно. Ние заварихме вътрешното пристанище опразнено, тъй като преобладаващата част от вандалската флота бе отплавала със Зазо за Сардиния, други кораби бяха изпратени в Триполи, а гарнизонът бе успял да избяга с останалите.

След един-два дни бе сигнализирано приближаването на един вандалски военен кораб — оставихме го да влезе в пристанището необезпокояван, понеже екипажът явно не подозираше, че градът им е в наши ръце. Капитанът бе арестуван веднага след слизането си на брега и остана като гръмнат от ненадейната смяна на властта. Той носеше писмо до крал Гелимер, с което брат му Зазо го известяваше за пълната си победа в Сардиния и изказваше увереност, че забелязаната на път за Картаген императорска флота е вече унищожена, както е и заслужавала. Сега крал Гелимер бе зает с реорганизиране на своята армия в Була — град във вътрешността на страната, разположен на четири дни път в източна посока, древна столица на нумидийските царе. Той бе изпратил вече писмо до Зазо по една от своите галери на котва по-надолу край брега, в което го молеше да се върне.

Две седмици по-късно Зазо бе отново в Африка с цялата си войска — Сардиния се намира само на сто и петдесет мили в северна посока — и стисна в прегръдките си своя брат Гелимер в равнината край Була, Застанали така, ридаейки безмълвно и притиснати един до друг, те сигурно са представлявали жива статуя на братската любов, която би обезсмъртила всеки скулптор, способен да я възпроизведе. И без нито една дума, следвайки царствения пример, всеки от хората на Зазо си избрал по един от воините на Гелимер, за да го прегърне, след което настъпило всеобщо ридание и кършене на ръце. Гледката трябва да е била наистина фантастична!

Накрая обединената вандалска армия тръгна срещу Картаген. Гелимер е бил явно поразен от откритието, че външната стена е защитена от новоизкопан ограден ров и повечето от разрушенията й са поправени. Неприятелят не се осмели да нападне най-външната от трите стени, върху която бяха заели позиция най-добрите стрелци от пехотата, и се задоволи да прекъсне дългия петдесет мили акведукт, снабдяващ с вода целия град. Но Велизарий бе взел вече необходимите предпазни мерки и бе отклонил водата от баните и декоративните басейни към дълбоките подземни резервоари за питейна вода. Вандалите спряха също снабдяването с плодове и зеленчуци от вътрешността на страната, но това не се почувствува в града, който можеше да се снабдява с провизии по море, а и от собствените си градини. Да си вандал в Африка, бе означавало да живееш, без да плащаш данъци, и да се ползуваш с феодални привилегии, затова вандалското предградие на Картаген, разположено вдясно от стария град, гледано откъм морето, се състоеше от великолепни къщи, заобиколени от паркове и грамадни овощни и зеленчукови градини. Тези имения бяха конфискувани от Велизарий за разквартируване на войската и тъй като бе плодоносна есен, не чувствувахме никаква липса на продукти. А и градските хамбари разполагаха с големи запаси.

Тогава крал Гелимер се опита тайно да разбунтува някои наши части, а именно тракийските готи, споделящи тяхната арианска вяра, и масагетските хуни, които имаха причини за недоволство — след подписването на мирния договор с Персия те не бяха пуснати да се завърнат в родните си степи от другата страна на Персийската империя, както им бе обещано, а ги натовариха на кораби за Африка. Готите посрещнаха с присмех нелоялното предложение и веднага докладваха за него, но трябваше да мине доста време, докато Велизарий, оказвайки особени почести на хуните и канейки ги на не едно пиршество, успя да спечели пълното им доверие и да ги накара да признаят, че са обмисляли сериозно предложението на вандалите, както той бе вече научил от своя помощник Айган. Те обясниха, че не желаели да бъдат задържани в Африка като гарнизонни части, за да живеят и да умрат тъй далеч от домовете си. Такива съблазнителни примамки като копринени дрехи, кристални чаши за тяхната каваса, пълни кореми и закръглени, любвеобилни жени не бяха в състояние да надделеят над мъката им по родината, по необятната, брулена от ветровете степ и по каруците на техните близки. Тогава Велизарий се закле в собствената си чест, че ще им разреши да се завърнат в отечеството си веднага след като вандалите бъдат окончателно победени, и в замяна те отново му се заклеха във вярност.

Когато в началото на декември стената бе напълно възстановена и можеше отново да се защищава по цялото й протежение от седем мили дори и без преграден ров, Велизарий реши да изведе армията си срещу вандалите. Ако претърпеше поражение, сега поне можеше да се оттегли на сигурно място. Той застана лично начело на пехотата, която представляваше основният корпус. Авангардът, в който влизаше цялата конница, с изключение на петстотин души от неговата лична гвардия, останали с него, откри неприятеля при Трикамера, на двайсет мили разстояние от града, и го нападна незабавно съгласно получените заповеди. Това сражение протече необичайно. Вандалите, макар и този път далеч по-многобройни от нас, оказваха само пасивна съпротива, сякаш бяха най-обикновени, необучени новобранци от пехотата. Йоан Арменеца, начело на останалите хиляда конници от личната гвардия на Велизарий, опита да ги подмами да излязат срещу него чрез спорадични атаки. Накрая, като разбра, че няма да успее да ги помръдне и че всяко мъжество ги е напуснало, той ги нападна истински, развявайки императорското знаме. Поради някаква суеверна причина Гелимер бе наредил на хората си да оставят копията и да се бият само с мечове, което ги постави в крайно неизгодно положение.

Скоро Улиарис има щастието да повали мъртъв Зазо с един удар на дългото си копие и когато научиха за смъртта му, вандалите в центъра се огънаха и побягнаха назад към лагера си. Фланговете ги последваха веднага щом атаката стана всеобхватна, без да отговорят на удара с удар. За сражение, което трябваше да реши съдбата на едно толкова голямо кралство, то бе забележително безкръвно и трая всичко на всичко един-единствен час. Ние загубихме петдесет души, а те — осемстотин. Нашата пехота отново не влезе в действие, понеже бе изостанала на половин ден път. Тя пристигна късно следобед и се приготви да нападне вандалския лагер — един голям кръг от покрити каруци, защитен със слаба ограда от колове.

Когато крал Гелимер забелязал придвижването на основните ни сили, той хванал любимия си племенник, шестгодишния син на Аматас, поставил го зад себе си на седлото, казал му да се държи здраво и препуснал в галоп, последван от свита баджанаци, зетьове и други родственици, без нито дума на обяснение или оправдание към своите пълководци. Получили такъв внушителен пример на малодушие от своя владетел, те и не помислиха да организират защитата на лагера. Един след друг ескадроните се пръснаха накъдето им видят очите: срамна прелюдия на една срамна сцена.

Без нито един удар ние завзехме лагера и всичко в него; бойците напуснаха строя и играта на всеразграбване започна незабавно. Никоя войска не е получавала заслужено такава плячка. В сандъците по колите ги чакаха не само злато и скъпоценни камъни (църковна утвар и лични накити), слонова кост и коприна, но и човешка плячка — жените и децата, които вандалите бяха така подло изоставили на собствената им съдба. Велизарий обаче бе подчертал съвсем недвусмислено, че макар и старият военен обичай да предоставя на победителя правото да разграби лагера на врага, той ще нареди да бъде обесен или набит на кол всеки обвинен в изнасилване, защото това е престъпление срещу Божиите закони. Велизарий, както вече знаете, имаше навика да налага изпълнението на подобни заповеди и затова бе достатъчно да каже нещо само веднъж, за разлика от Юстиниан, неговия господар, който често пъти издаваше отново и отново все същия едикт, понеже, като му липсваше достатъчно решителност да го наложи, държеше поне да напомни на своите поданици за заплашващите ги наказания.

И така, нямаше никакви изнасилвания, в смисъл че никоя жена не бе заставена да извърши нещо против своята воля. Но нашите войници бяха сериозно ухажвани от самите жени, много от които бяха изключително красиви и почти всички — стройни и изящни. Защото те не виждаха основание да останат верни на съпрузи, които ги бяха изоставили по такъв малодушен начин. Освен това тяхната практичност им подсказваше, че единствената им надежда да се спасят от робство и да продължат охолния си живот в Картаген, прекъснат от тази досадна война, беше да станат съпруги на нашите, на по-достойните мъже. Много от тях трябваше да мислят и за децата си. Те предполагаха, както впрочем и повечето от нашите хора, че когато битките престанат, армията завоевателка ще стане военната аристокрация на Африка, като измести вандалите и съответно ги лиши от техните лични имущества. Тези надежди на нашите войници бяха подкрепени и от проповедта, която Картагенският епископ изнесе в катедралата по следния текст от евангелист Лука: „Когато силният отбраня с оръжие своя дом, тогава имотът му е в безопасност; когато пък някой по-силен от него го нападне и го победи, взима всичкото му оръжие, на което той се е надявал, и разделя плячката му.“ Изгледите да станат благородници в една толкова процъфтяваща и привлекателна страна радваше всички, с изключение на масагетите.

За мен обаче не е лесно да реша комична или трагична бе гледката на тези жени, бързащи толкова много да си изберат подходящ мъж и да му се отдадат заедно с богата зестра от земя, добитък и хубави, напълно обзаведени къщи в Картаген. С изключение на тракийските готи нашите хора не разбираха нито дума от вандалския език. Ако дадена жена не беше особено привлекателна или не се предлагаше заедно с маса скъпоценни камъни и злато в пазвата си, те я отблъскваха и тръгваха да търсят нещо по-добро. Що се отнася до числеността, имаше поне една вандалка за всеки мъж от нашата войска. Няколко по-скромни жени се струпаха около мен, надявайки се чрез женитбата си с евнух да запазят както целомъдрието си, така и своята свобода. Господарката също получи безброй предложения да ги вземе като слугини. Тя беше сред първите, които влязоха в лагера, и с помощта на прислугата събра цял куп съкровища.

Но плячкосването и невъздържаните чувствени наслади разстроиха напълно армията. Ако една-единствена вандалска част бе направила опит да си върне лагера два часа по-късно, тя щеше да спечели лесна победа. Нашите войници пълнеха догоре шлемовете си от бъчвите със сладко вино в каруците и сега се скитаха безцелно, вдигаха скандали, грабеха, пееха нестройно, продаваха си един другиму тежки и обемисти или нежелани предмети за шепа пари в брой, приемаха женските ласки и накрая тръгваха да обикалят вън от лагера, търсейки нова плячка, укрита от бегълците в съседните пещери или под някой камък. Тази необуздана шетня продължи през цялата нощ. Велизарий обикаляше от място на място с шестима предани войници и потушаваше с тежка ръка всяко насилие, на което се натъкваше. Хората бяха така опиянени от внезапното си забогатяване, че бяха убедени във възможността да се оттеглят сега и да заживеят охолно от печалбата си, без каквито и да било по-нататъшни военни задължения.

При зазоряване Велизарий, последван от господарката, се качи на една купчина пръст в центъра на лагера, откъдето отправи настоятелен призив за дисциплина и подчерта опасността от контранападение. Отначало нямаше никакъв отклик. Тогава той сам изсвири с тръбата „Сбор на белите!“ и конниците от личната му гвардия постепенно си спомниха, че наказанието за неявяване на сбор е жесток побой с камшик. Затова един по един те заприиждаха неохотно, влачейки след себе си плячката с помощта на новопридобитите си семейства. По предложение на моята господарка Велизарий изпрати за Картаген конвой с плячката; вещите бяха събрани във вързопи и натрупани в пленените каруци: по две каруци за всяко отделение, като пленниците на отделението вървяха пеш отстрани под командата на един старши войник.

След това той изпрати Йоан Арменеца с двеста души по следите на крал Гелимер, като му нареди да го доведе жив или мъртъв, където и да се намира. Улиарис, който изпитваше законна гордост, че е успял да убие Зазо, пожела да се присъедини доброволно към този отряд. Велизарий свика всеобщ сбор и заплаши да нападне пияната войнишка сган с копие, ако не се опомнят и не пристъпят към изпълнение на дълга си, което те побързаха да сторят. Той отпрати конницата да претърси околността за вандали, хиляди от които се оказаха укрити в селските църкви. Животът им бе пощаден, те бяха обезоръжени и върнати под пехотен конвой в Картаген.

Йоан Арменеца и Улиарис преследваха Гелимер в течение на пет дни и пет нощи към Хипон Регий, процъфтяващо пристанище на около двеста мили западно от Картаген, и щяха да го настигнат на следващия ден, ако не се бе случило едно голямо нещастие. Призори Улиарис почувствувал студ и изпил много вино, за да се сгрее. Стомахът му бил празен, така че виното го хванало и той започнал да приказва и да се шегува по глупав и лекомислен начин. Един стар десетник го смъмрил с думите:

— Ако твоят господар Велизарий можеше да те зърне сега отнякъде, благородни Улиарис, набиването на кол нямаше да ти се размине!

— Пфу! — отвърнал Улиарис. — Не е пиян човек, който може да стреля точно.

При тези думи той насочил лъка си към първата попаднала пред очите му цел — един папуняк с пъстри пера и жълта качулка, кацнал върху някакъв храст на едно малко възвишение недалеч от тях. Стрелата изсвистяла и Улиарис се провикнал:

— Така ли стреля пиян човек? Както сам казах на господаря в Абидос, пияният не бива никога да се докосва до оръжие.

Всички се засмели, защото стрелата полетяла далеч от целта. Но смехът им скоро секнал, когато от другата страна на възвишението се разнесли викове, че има ранен човек. Оказало се, че това е самият Йоан Арменеца — цялото острие на стрелата се било впило във врата му.

Това злощастие отложило за известно време преследването на крал Гелимер. Йоан Арменеца издъхнал няколко минути по-късно в ръцете на Улиарис, а съкрушеният от срам и ужас Улиарис потърсил убежище в един близък селски параклис, така че войниците останали без предводител. Смъртта на Йоан бе първата дълбока скръб, сполетяла Велизарий, но той я понесе без шумни изблици във вандалски стил. Когато войниците му докладвали за жестоките угризения на Улиарис и за последните думи на Йоан („Заклевам те в любовта ти към мен, любезни господарю, да не си отмъщаваш на нашия стар приятел“), той прости на Улиарис. Йоан Арменеца бе погребан на същото това място и Велизарий определи ежегодна сума за поддържането на гроба му. До края на живота си Улиарис не се докосна повече до вино, освен при приемане на причастието. Години по-късно, когато напусна армията, той стана монах и се посвети на Бога в манастира „Свети Вартимей“ във Влахерна при Златния рог.

Велизарий оглави лично преследването на крал Гелимер, който за малко не избяга от Африка с един кораб, пълен със съкровища. Намерението му беше да се добере до своя съюзник, краля на вестготите, в Испания. Но насрещен вятър го върна обратно в Хипон Регий и той потърси убежище при някакво приятелски настроено мавърско племе в една стръмна планина, наречена Папуа, издигаща се недалеч от Хипон и морето. Корабът със съкровищата попадна в ръцете на Велизарий, но той нямаше време да чака там, докато плячката бъде допълнена с короната и самата персона на Гелимер. Присъствието му бе наложително другаде. И така, след като местните власти в Хипон му предадоха града, той потърси благонадежден военачалник, на когото да възложи обсадата на Папуа, и се спря на кръвния си брат Фарас. Докато Фарас и неговите херули заемаха позиции в полите на планината, за да предотвратят бягството на Гелимер, Велизарий продължи да залавя и обезоръжава пръсналите се из целия диоцез вандалски бегълци. Той събра всички пленници в Картаген и ги сложи да работят по заздравяване на укрепленията.

Освен това Велизарий разпрати експедиционни корпуси, подсилени с нови набори от ромейски африканци, в различните отдалечени части на вандалската империя, за да ги обедини отново под централната власт. Една част бе изпратена в Корсика и Сардиния заедно с главата на Зазо за доказателство, че Велизарий наистина е завзел Картаген, друга — в Северозападна Африка с главата на Аматас, който бе управлявал преди това тази област; трета експедиция замина за Триполи, а четвърта — за плодородните Балеарски острови, богати на зехтин, бадеми и смокини. Всички тези острови и провинции признаха веднага неговата власт.

Несполука претърпя само в Сицилия. В името на Юстиниан Велизарий бе обявил полуострова Лилибей за част от вандалската империя, като се позоваваше на обстоятелството, че територията е преминала въз владение на готската корона като част от зестрата, която крал Теодорих бе дал на крал Хилдерих заедно със сестра си. Сицилийските готи обаче отказаха да отстъпят тази област, въпреки че тя бе доста скалиста и пуста, и помогнаха на тамошния неголям вандалски гарнизон да отблъсне хората на Велизарий. Тогава Велизарий написа остро писмо на управителя на Сицилия, с което потвърждаваше неотменимото право на Юстиниан върху въпросната област и заплашваше с война в случай на отказ, защото добре разбираше, че един опорен пункт в Сицилия ще представлява сигурна гаранция срещу евентуално нахлуване на готите в Африка. Споменавам този спор за Лилибей, тъй като по-късно той придоби голямо политическо значение.

А сега нека завърша тази глава, като ви разкажа докрай историята на крал Гелимер. Заедно със своите племенници, братовчеди, баджанаци и зетьове той бе сега на връх Папуа, намерил убежище при дивите маври и лишен от всяка надежда за помощ — нима имаше по-нещастен човек в цяла Африка? Защото, ако вандалите бяха свикнали на повече удобства и разкош от всеки друг народ по света, то техните съседи маврите бяха едно от най-бедните племена и през цялата година живееха в землянки, които бяха или задушни, или усойни — според сезона. Спяха на пода само на една овча кожа, зиме и лете носеха все същата груба риза и бурнус, нямаха броня, която да заслужава да се нарече с това име, и водеха направо окаян живот. Хлябът, виното и зехтинът им бяха непознати — пиеха вода и се хранеха с треви и безквасни ечемични питки, замесени не от мляно брашно, а от зърно, грухано в примитивни хавани и изпечено в жарта.

Трудно е да се опишат страданията на Гелимер и неговите родственици. Те бяха принудени да се чувствуват признателни на мавърските си приятели за тяхното мизерно гостоприемство, а Фарас бдеше толкова зорко, че никакви нови провизии не можеха да стигнат до тях. Скоро ечемикът започнал да се привършва. Нямали нито забавления, нито бани, нито коне, нито очарователни жени, нито музика, докато далеч долу се виждали белите стени и кули на Хипон Регий, овалните очертания на хиподрома и оживеното пристанище, а между тъмните зелени петна на овощните градини искрели малки сребристи точки — прохладните рибни езерца.

Обсадата започнала да омръзва на Фарас и той се опитал да атакува скалистия склон, но херулите понесли големи жертви и били отблъснати от мавърския гарнизон, който ги засипал с грамадни скални отломъци. Тогава Фарас решил да подложи Гелимер на глад. Един ден той му написал следното писмо:

„Честити кралю, привет!

Аз съм само един варварин и напълно необразован. Всичко това го казвам на писаря, който ще го запише вярно, надявам се. (Ако не, ще заповядам да му ударят един хубав бой.) Какво, за Бога, става с теб, уважаеми Гелимер, та стоиш кацнал със своите родственици на тая пуста канара при банда голи, въшливи маври? Дали защото искаш да избегнеш робството? Но какво е робство? Глупава дума. Кой жив човек не е роб? Никой. Моите хора са ми роби, макар и да не се наричат така, а аз съм роб на моя анда, Велизарий, той пък — на император Юстиниан, който, както се говори, е роб на жена си, прекрасната Теодора, а тя — на някого другиго, не знам на кого, може би на своя бог, на някакъв епископ или другиму. Слез долу, царю на планината Папуа, и стани заедно с великия Велизарий, моя господар и анда, роб на Юстиниан — роб на един роб. Велизарий е готов, знам това, да пощади живота ти и да те изпрати в Кесарорда — (Константинопол), където ще получиш ранг на патриций и богати земи, за да прекараш останалите си дни в най-големи удобства, сред коне, плодни дръвчета и пълногърди жени с очарователни малки носове. Той ще ти даде своята дума, няма никакво съмнение, а щом имаш това уверение, значи имаш всичко.

Подпис:

× — това е знакът на Фарас,

херул и твой доброжелател“

Гелимер се разридал, когато прочел писмото. Като използувал мастилото и пергамента, които Фарас благоразумно изпратил по своя вестоносец, той отговорил накратко, че честта не му позволява да се предаде, защото войната била несправедлива. Отправял горещи молитви към Бога да накаже един ден Велизарий заради нещастията, които бил донесъл на невинните вандали. Гелимер завършвал писмото си така: „Що се отнася до мен, не мога да пиша повече, защото мъките ме лишиха от ум и разум. И така, сбогом, добросърдечни Фарас, бъди милостив и ми прати арфа, гъба и един-единствен бял хляб.“

Фарас изслушал няколко пъти последното изречение, но все не можел да го разбере. Накрая вестоносецът му го разтълкувал: Гелимер искал да опита пак аромата и вкуса на истинския хляб, какъвто не бил ял толкова отдавна; гъбата му била нужна за възпаленото око, тъй като маврите боледуват от офталмия, а тя е заразна; пък арфата искал за музикален съпровод на една съчинена от него самия елегия за собствените му злощастия. Фарас, който имаше благородно сърце, изпратил исканите дарове, но не намалил бдителността си.

Един ден, три месеца след началото на обсадата, крал Гелимер седял в землянката и гледал как една мавърка, неговата домакиня, приготвя миниатюрна питка от ечемик. Като стрила ечемика, тя го забъркала с вода, поомесила го малко и го сложила да се пече на жарта от тръни. Две деца, малкият му племенник и синът на домакинята, клечали свити край огнището, и двамата много гладни. Те с нетърпение чакали питката да се опече. Невръстното вандалче страдало жестоко от глисти, хванати от мавърските деца, а глистите изяждат погълнатата храна и по този начин правят апетита ненормално голям. Питката не била и наполовина изпечена, но то загубило търпение, грабнало я от пепелта, напъхало я в устата си, без да я отърсва от праха или да я чака да поизстине, и започнало да дъвче. Мавърчето го уловило за косата, ударило го с юмрук по сляпото око и го ръгнало между лопатките, в резултат на което питката изхвръкнала от устата му и нападателят я погълнал.

Това вече било твърде много за чувствителната душа на Гелимер. Без да губи време, той грабнал една остра пръчка, едно парче овча кожа и мастило от стрити въглени и козе мляко и написал ново писмо до Фарас. Съобщил му, че се предава при предложените му условия, но първо трябвало да получи писмено уверение от Велизарий.

Това сложи край на обсадата, защото Велизарий даде исканите уверения и изпрати конвой, който да доведе Гелимер. Вандалският крал слезе от планината с всичките си родственици и няколко дни по-късно се срещна за първи път с Велизарий, който излезе да го посрещне в покрайнините на града.

Присъствувах на тази среща, понеже придружавах господарката, и станах свидетел на жалкото и странно поведение на крал Гелимер. Докато пристъпваше към Велизарий, той се усмихваше, след това усмивката премина в истеричен кикот, а кикотът — в ридания. Сълзи се появиха и в очите на Велизарий, който улови бившия владетел за ръка и го заведе в една съседна къща да му даде малко вода. Сложи го да легне на един одър и започна да го утешава, както една майка утешава болното си дете.