Фред Саберхаген
Планетата на Берсеркера (1)

Изкуствената злъст

Предговор на Фред Саберхаген към серията „Берсеркер“

Изминаха вече трийсет години от деня, в който първият берсеркер се появи от дълбокия мрак и си проправи яростно път, за да заеме полагаемото му се място в бъдещия пръв разказ на тази тема.

Онзи мрак, който наричам дълбок, беше както измислен, така и реален. Той обхваща потайностите на междузвездното пространство, обрисувано в онова приключенско космическо четиво, което пишех тогава. Но включва и друг вид мрак.

Разказът, публикуван по-късно под името „Fortress Ship“ („Кораб-крепост“), бе наполовина завършен, когато се заех сериозно да обмислям каква точно непосилна опасност ще трябва да преодолее моят главен герой. И точно в момента, когато си задавах този въпрос, се появи берсеркерът, сякаш бе изчаквал подходящата възможност. Появи се из тази вътрешна сянка, която е даже по-загадъчна от далечния космос, населил света на всички автори и читатели. И дойде с името си: старата норвежка дума, която първоначално се е употребявала за определен тип ненормално буйни мъже от зората на човечеството, които не са познавали по-сложни оръжия от меча.

Сюжетът за бойна машина, която се обръща срещу създателя си, за да го унищожи, а ведно с него и всичко наоколо, естествено, не е мой. Напротив, идеята изглежда почти универсална — толкова стара, колкото легендата за голема^[1] от Средновековието, и толкова нова, колкото „интелигентната“ ракета (наследник на „умната“ бомба). Към края на XX век този реално съществуващ предтеча на истинския берсеркер би трябвало да е в състояние, когато не успее да идентифицира целта си, да завие обратно и да се завърне при този, който го е изстрелял. И човек трябва да се надява, че заради собственото им добро, онези, които са го изстреляли, ще се радват да видят рожбата си да се завръща и ще знаят как да я посрещнат.

В началото на разработката на серията за берсеркерите ми хрумна, че онова, за което пиша, след няколко десетилетия или век, ще се превърне от измислица в реалност — поне в технологично отношение. Още през първата половина на петдесетте години американските ВВС (а може би и други) се гордееха с управляващ стрелбата радар, който е в състояние да действа в напълно автоматичен режим; подобно устройство управляваше например 20-мм оръдия в опашката на самолета Б-36. Натискаш едно копче в кабината на стрелеца и всеки самолет, който попадне в обсега, ще бъде свален, дори и екипажът на самия самолет Б-36 повече да не е сред живите. Навярно тази система изобщо не е използвана в бойни условия.

Аз лично не знам през последните три десетилетия да е направено нещо, което да намали опасността, за която пиша в бъдеще време. Собствените ми идеи ме плашеха преди трийсет години, плашат ме и сега. Което сигурно е една от причините да продължа да пиша тези истории.