Джак Уилямсън
Със скръстени ръце (3)

III

На другата сутрин, когато Ъндърхил пристигна в агенцията си, там вече го очакваше посетител. Стоеше пред бюрото като замръзнал в някаква грациозно изправена стойка, а по силиконовата му голота пробягваха меки синьобронзови отблясъци. Сепнат от неприятния шок, Ъндърхил се закова на място като истукан.

— На вашите услуги, мистър Ъндърхил — хуманоидът чевръсто обърна към него студения си и невиждащ поглед. — Ще ми позволите ли да ви запозная с предлаганите от нас услуги?

Ъндърхил успя да сподави изненадата си и рязко запита:

— Откъде знаеш името ми?

— Вчера прочетохме визитните картички в куфарчето ви — измърка гласът. — Вече никога няма да ви забравим, сър. Виждате ли, мистър Ъндърхил, нашите сетива са несравнимо по-остри от човешкото зрение. Може би още ви се струваме странни и необичайни, но скоро ще свикнете с нас, уверявам ви.

— Никога! — кресна той, взря се в серийния номер върху жълтеникавата фирмена табелка на гърдите му и изумено поклати глава: — Вчера говорих с някой друг. Теб никога не съм те виждал!

— Ние всички сме еднакви, мистър Ъндърхил — мелодично пееше гласчето. — Дори може да се каже, че сме едно цяло, а отделните ни подвижни единици се управляват и захранват от Централата. На практика сме нещо като сетивата и крайниците на един голям мозък, който се намира на Уинг IV. Затова сме далеч по-съвършени от всички останали видове роботи.

Хуманоидът презрително кимна към редицата тромави андроиди в магазина на Ъндърхил и добави:

— Работим на принципа на родомагнетизма.

Думата сякаш удари Ъндърхил и той залитна. Вече беше съвсем сигурен, че е записал твърде много точки в сметката на новия наемател на Аврора. Целият потръпващ от първите леки пристъпи на обземащия го ужас, той дрезгаво запита:

— Какво искаш?

Като продължаваше да го гледа с немигащите си лещи, лъскавото черно нещо разгърна някакъв документ. Ъндърхил неспокойно се отпусна върху стола си.

— Това е само нотариален акт за прехвърляне на имот, мистър Ъндърхил — любезно рече хуманоидът. — Идеята е да припишете недвижимото си имущество на Института по хуманоиди, срещу което ще получите пълно обслужване от наша страна.

— Какво?! — Ъндърхил почти се задави от ярост и скочи от стола. — Та това е чист шантаж!

— Не е шантаж, сър — меко го увери дребничкият робот. — Както ще видите, хуманоидите са абсолютно неспособни на каквото и да е престъпление. Нашата единствена цел е да увеличаваме щастието и безопасността на хората.

— Защо тогава ви е необходимо имуществото ми? — раздразнено изсумтя той.

— Чиста юридическа формалност, сър — сладникаво го осведоми роботът. — Стремим се да въведем службата си възможно най-плавно и без да объркваме живота на хората. Според нас схемата ни за прехвърляне на имуществата е най-ефикасното средство за контролиране и ликвидиране на частния бизнес.

Ъндърхил се разтрепера от ярост и ужас и пресипнало изрева:

— Каквато и да е схемата ви, изобщо не възнамерявам да ви прехвърлям бизнеса си!

— Всъщност вие нямате друг избор, повярвайте.

— Ъндърхил потръпна от благата увереност на звънливото гласче. — Навсякъде, където сме отишли, хората престават да се занимават с бизнес, а производството и търговията с роботи са първите, които фалират.

Той изгледа предизвикателно невъзмутимите стоманени очи и нервно се изсмя:

— Благодаря. Но предпочитам сам да си гледам бизнеса, сам да издържам семейството си и да се грижа за себе си без чужда помощ.

— Съгласно Основния закон това е невъзможно, сър — напевно изгука гласът.

— Предназначението ни е да служим на хората, да им се подчиняваме и да ги предпазваме от всичко вредно. Вече не е необходимо хората сами да се грижат за себе си, защото нашата единствена цел е да осигуряваме щастието и сигурността им.

Ъндърхил безмълвно го гледаше, но вътрешно кипеше от гняв, а хуманоидът продължаваше да говори:

— В момента изпращаме по един робот във всяка къща на града. За безплатна пробна демонстрация. По такъв начин хората ще се запознаят с предлаганите от нас услуги и с удоволствие ще подпишат нотариалния акт за прехвърляне на имотите си. Така че след това вие едва ли ще можете да продавате андроидите си.

— Изчезвай! — избухна Ъндърхил и тръгна към него. — Взимай си проклетия документ и…

Невзрачният черен хуманоид стоеше напълно неподвижно и го гледаше с безизразния си празен поглед. Ъндърхил изведнъж се почувства доста глупаво и спря. Много му се щеше да го удари, но разбираше, че няма никакъв смисъл.

— Най-добре е да се посъветвате с адвоката си — каза силиконът и сръчно постави документа на бюрото му. — Макар че е безсмислено да се съмнявате в почтеността на Института по хуманоиди. Открили сме акредитив в „Ту Ривърс Банк“, за да покриваме задълженията си във вашия град. Обадете ни се, когато решите да подпишете нотариалния акт.

Сляпото желязо се обърна и без да добави нищо повече си тръгна. Ъндърхил го последва, отиде до дрогерията на ъгъла и си поръча сода бикарбонат. Оказа се обаче, че продавачът, който му я поднесе, също е хуманоид — черен и лъскав. Той се прибра в кабинета си по-разстроен от всякога.

В цялата агенция цареше зловеща тишина. Освен Ъндърхил, в нея работеха още трима търговски пътници и трима демонстратори. Всички те ходеха по къщите и предлагаха изделията на агенцията. Телефонът би трябвало да звъни непрекъснато и да валят отчети и поръчки, само че мълчеше. Най-после един от служителите му се обади и каза, че напуска.

— Сдобих се с хуманоид — добави той. — Според него, вече не е нужно да работя.

Ъндърхил успя да сподави ругатните и реши да се възползва от необичайната тишина в агенцията, като прегледа счетоводните книги. Само че бизнесът му, който от години не вървеше добре, днес му се струваше направо катастрофален. По едно време в магазина влезе някаква жена и той обнадеждено захвърли книжата, но тя беше дошла по друга работа. Искаше да върне закупения от нея миналата седмица андроид и да си получи обратно парите. Призна, че андроидът вършел всичко, за което пишело в рекламната брошура, но наскоро била видяла хуманоид.

Същия следобед мълчаливият телефон иззвъня още веднъж. От банката се интересуваха дали би могъл да се отбие, за да обсъдят кредитите му. Когато отиде, касиерът го посрещна със злокобна приветливост:

— Как е бизнесът?

— За последния месец показателите са средни — твърдо отвърна Ъндърхил. — Сега тъкмо получавам нова доставка и ще ми трябва още един малък кредит…

Очите на касиера внезапно охладняха.

— Струва ми се, че вече имате нов конкурент. Имам предвид хуманоидите. Сериозна фирма, мистър Ъндърхил, много сериозна. Откриха акредитив при нас и депозираха внушителна сума за разплащателен влог. Сумичката наистина си я бива.

Тук банкерът понижи глас и заговори с нотки на професионално съжаление:

— Боя се, че при тези обстоятелства, мистър Ъндърхил, банката повече не е в състояние да финансира вашата агенция. Във връзка с което ви молим да погасите задълженията си по реда на падежа им. — Той видя как Ъндърхил побледня и ледено добави: — Твърде дълго ви помагахме, Ъндърхил. Ако сте неплатежоспособен, банката ще пристъпи към процедурите по фалита.

Същия ден пристигна и новата пратка андроиди. От камиона ги стоварваха два дребнички хуманоида, защото стана ясно, че фирмата превозвач вече е отстъпила имуществата си на Института по хуманоиди. Бързо и ловко хуманоидите натрупаха сандъците един върху друг, след което любезно му подадоха да разпише пътния лист. Ъндърхил не таеше повече никакви надежди, че ще успее да продаде андроидите, но той самият ги беше поръчал и сега трябваше да приеме пратката. С трепереща от безизходно отчаяние ръка надраска с разкривен почерк името си. Металните създания му благодариха, метнаха се в камиона и отпътуваха.

Разстроеният Ъндърхил се качи в колата и тръгна към дома си. Беше толкова ядосан, че почти не гледаше как шофира, а движението бе натоварено и той, без да забележи, пресече едно кръстовище на червена светлина. Прозвуча пронизителният вой на полицейска свирка. Ъндърхил изпъшка от досада, отби и спря, за да изчака полицая, който се оказа, че е дребничък черен хуманоид.

— На вашите услуги, мистър Ъндърхил — звънко се обърна към него той. — Трябва да се съобразявате със светофара, сър. Иначе излагате на опасност живота на хората.

— А? — изумено го зяпна Ъндърхил. — Какво правиш тук? Къде са ченгетата?

— Временно подпомагаме полицията, сър — информира го хуманоидът. — Съгласно Основния закон шофирането е твърде опасно за хората. Щом напълно се установим, всеки автомобил ще бъде управляван от хуманоид. А когато комплектуваме службата си и обхванем в мрежата за социален патронаж всеки отделен човек, тогава няма да има никаква нужда от полиция.

Ъндърхил злобно го изгледа и отсече:

— Добре, де. Минах на червено. Какво смяташ да направиш?

— Нашата функция не е да наказваме хората, сър, а да допринасяме за щастието и сигурността им — рапортува гласчето. — Просто ви умоляваме да шофирате внимателно през този критичен преходен период, докато изградим структурите си.

Ъндърхил кипна и изломоти:

— Май се правите на съвършени и смятате, че вършите всичко по-добре от хората!

— Естествено, че ги превъзхождаме, сър — ведро рече роботчето. — Телата ни са от метал и пластмаса, а вашите съдържат предимно вода. Енергията ни идва в резултат от делението на атома, докато вашата е от процесите на окисляването. Сетивата ни са по-чувствителни от зрението и слуха на хората. И най-важното — всички ние сме придатъци към един единствен голям мозък, който знае какво става на стотици планети. Той е безсмъртен и никога нито заспива, нито забравя нещо.

Ъндърхил вцепенено слушаше.

— Но вие не бива да се боите от силата ни — сияйно продължаваше гласът. — Ние сме така устроени, че не можем да правим зло на хората, освен ако не е за да предотвратим някое по-голямо зло. Съществуваме единствено за да прилагаме Основния закон.

Ъндърхил мрачно подкара колата. Струваше му се, че тези малки роботчета са като ангели-хранители на някакъв всемогъщ и всезнаещ машинен бог, чийто Нов завет е Основният закон. Той караше и сипеше хули срещу тъпия закон, докато не му омръзна, след което се замисли дали няма да се появи и някой нов Луцифер. Остави колата в гаража и тръгна към кухнята. Спря го обаче дълбокият и уморен глас на новия наемател на Аврора, който стоеше пред вратата на апартаментчето си:

— Мистър Ъндърхил. Един момент, ако обичате.

Старчокът сковано слезе по външната стълба и се запъти към него.

— Ето ви парите за наема. И десетте долара, които жена ви ми даде за лекарствата.

— Благодаря, мистър Следж!

Ъндърхил взе парите, но забеляза, че костеливите рамене на стария междупланетен бродяга сякаш са хлътнали още повече от отчаяние. А и на скулестото му лице като че ли бе изписан някакъв нов ужас. Озадачен, Ъндърхил запита:

— Какво става, получихте ли хонорарите си?

Старчокът унило поклати глава:

— Хуманоидите вече са прекратили целия бизнес в столицата. Адвокатите, които бях наел, закриват кантората си. Върнаха ми парите и в момента това е всичко, с което разполагам, за да приключа работата си.

Ъндърхил изведнъж си спомни разговора с банкера. Какво пък, сигурно и той се превръщаше в същия сантиментален глупак като жена си. Той напъха парите обратно в треперещата ръка на стареца:

— Задръжте ги. За работата ви.

— Благодаря, мистър Ъндърхил. — Пресипналият глас трепереше, а в измъчените очи гореше странен блясък. — Наистина имам нужда от тях.

Ъндърхил влезе в къщата. Някой безшумно му отвори вратата. Към него грациозно пристъпи малък черен робот и посегна да поеме палтото и шапката му.