Джак Уилямсън
Със скръстени ръце (2)

II

Ъндърхил очакваше и се беше подготвил за неприятни разговори, понеже жена му Аврора също се притесняваше за банковите кредити по новата доставка за агенцията и се чудеше откъде да намери пари за уроците по музика на Гей. Сега обаче, благодарение на вестта за новия наемател, всичко това му бе спестено. В трапезарията домашният андроид гръмко подреждаше масата и порцелановите съдове трещяха опасно в ръцете му, но иначе в къщата не се виждаше никой. Жена му тъкмо прекосяваше задния двор, натоварена с чаршафи и кърпи за наемателя.

Навремето, когато се ожениха, Аврора бе същото прелестно създание като дъщеря си сега. И сигурно би се запазила такава, мрачно размишляваше Ъндърхил, ако работите на агенцията вървяха по-добре. Само че бавният и мъчителен фалит на бизнеса му освен че подкопаваше собствената му увереност, беше направил и жена му леко агресивна. Той, естествено, продължаваше да я обича както преди. Рижата й коса бе все така съблазнителна, макар че осуетените житейски амбиции бяха поизострили характера й и тя понякога говореше по-рязко от необходимото. Досега обаче никога не се бяха карали, въпреки че от време на време имаха известни различия във възгледите.

Едно от тези различия засягаше апартаментчето над гаража — построено за нуждите на прислугата, каквато те така и не можаха да си позволят. То беше толкова малко и мизерно, че никой сериозен наемател не би му обърнал внимание и затова Ъндърхил не желаеше да го дава под наем. Пък и гордостта му трудно би преглътнала да гледа как Аврора оправя леглата и чисти на непознати. Аврора обаче понякога пускаше наематели особено когато й трябваха пари за уроците на Гей или пък ако някой окаян бездомник събудеше съчувствието й. Но Ъндърхил смяташе всичките й наематели за крадци и мошеници.

Тя го видя и се спря да го изчака, както си беше със спалното бельо в ръце.

— Няма смисъл да възразяваш, скъпи — рече с твърда решимост в гласа. — Мистър Следж е един чудесен възрастен джентълмен и ще го оставя да ползва жилището, докогато иска.

— Правилно си постъпила, скъпа. — Ъндърхил не обичаше препирните, пък и в момента се беше притеснил за агенцията си. — Боя се, че парите наистина ще ни трябват. Просто му поискай предплата.

— Не може! — в гласа й се долавяха нотки на топло съчувствие. — Сега още не е платежоспособен, но ми каза, че скоро ще получи хонорари от разни изобретения. Ще трябва да изчакаме няколко дни.

Ъндърхил сви рамене, защото подобни неща чуваше всеки път.

— Мистър Следж не е мошеник, повярвай ми, скъпи — продължаваше да настоява Аврора. — Той е много интелигентен човек, учен и пътешественик, а в нашето забутано градче такива хора са рядкост.

— Ти обаче непрекъснато попадаш на редки типове.

— Не си прав, скъпи. Говориш преди още да си видял колко приятен човек е — меко го укори тя и продължи с известно колебание: — Имаш ли десет долара?

— За какво са ти?

— Мистър Следж е болен — загрижено отвърна Аврора. — Беше паднал на една улица долу в центъра и полицаите щяха да го изпратят в болницата, но той не пожела. Стори ми се толкова благороден и фин човек, та им казах, че аз ще се погрижа за него. Качих го на колата и го откарах при стария доктор Уинтърс. Очевидно му има нещо на сърцето и трябва да си купи лекарства.

— А защо не иска да постъпи в болницата? — подозрително запита Ъндърхил.

— Защото има работа — рече тя. — Занимава се с някаква разработка. Хайде, скъпи, той е толкова трагичен и вълнуващ! Дай ми тези десет долара, моля те.

Ъндърхил можеше да й каже много неща. Новите роботи положително щяха да увеличат неприятностите му. Глупаво беше да се прибира болен скитник, за когото в болницата биха се погрижили безплатно. А и наемателите на Аврора винаги плащаха наема си с обещания, след което съсипваха жилището, ограбваха, каквото можеха, и изчезваха. Само че не каза нищо. Беше се научил да прави компромиси. Безмълвно извади отънелия си портфейл, напипа две банкноти по пет долара и й ги подаде. Аврора се усмихна и поривисто го целуна, а той дори не успя да скрие дъха си. Фигурата й все още си я биваше, тъй като тя периодично пазеше диета. А с разкошната й червена коса Ъндърхил направо се гордееше. Внезапният изблик на чувства изпълни очите му със сълзи и го накара отново да се замисли какво би станало с нея и децата, ако агенцията фалира.

— Благодаря, скъпи — прошепна Аврора. — Ще го поканя на вечеря, ако се чувства добре. Тъкмо ще се запознаеш с него. Нали не се сърдиш, че закъснях с вечерята?

На него обаче съвсем не му беше до това. Обзет от пристъп на къщовност, той слезе до работилничката си в мазето, взе чук и пирони и поправи мрежата против комари на кухненската врата.

Открай време обичаше да работи с ръцете си. Като дете мечтаеше да стане конструктор на атомни електроцентрали и дори известно време изучава електротехника. Но после се ожени за Аврора и трябваше да поеме западащата агенция за продажба на домашни роботи от пропилия й се баща. През цялото време, докато работеше, той весело си подсвиркваше.

После тръгна да прибира инструментите, мина през кухнята и забеляза домашния андроид, който разтребваше масата, макар и вечерята да бе още недокосната. Андроидите бяха добри помощници, що се отнася до рутинни задачи, но хич ги нямаше по отношение на човешката непредсказуемост.

— Спри! Спри! — бавно и отчетливо му заповяда Ъндърхил, изчака го и внимателно добави: — Сло-жи ма-са-та! Сло-жи ма-са-та!

Огромният робот покорно се зае да подрежда отново чиниите. Ъндърхил тежко въздъхна. Гледаше го и си мислеше за голямата разлика между него и онези нови чевръсти хуманоиди. За агенцията му се очертаваше мрачно бъдеще.

В кухнята влязоха Аврора и новият наемател. Ъндърхил го погледна и кимна на себе си. Този изпосталял странник, с рошавата си тъмна коса, изпито лице и овехтели дрехи беше точно онзи тип екзотични нехранимайковци, които винаги успяваха да трогнат жена му. Тя ги запозна и двамата мъже седнаха в трапезарията да изчакат децата.

Според Ъндърхил старият мошеник изобщо не приличаше на болен. Може би раменете му бяха малко по-прегърбени, но въпреки това сухата му и висока фигура си оставаше властна. Кожата на мършавото му и съсухрено лице беше бледа и набръчкана, но в дълбоко хлътналите му очи гореше някаква особена жизненост.

Най-силно впечатление обаче правеха огромните му ръце. Леко издадени напред, те висяха от костеливите му рамене и сякаш поддържаха непрекъсната готовност за действие. Тъмни и чепати, покрити с белези и малки златисти косъмчета, тези ръце като че ли говореха за многобройни приключения и битки. Ръце работни, трудили се цял живот.

— Много съм задължен на жена ви, мистър Ъндърхил — заговори непознатият. Гласът му буботеше, но в тъжната му усмивка имаше нещо момчешко независимо от преклонната му възраст. — Тя ме измъкна от едно много неприятно положение. Ще се погрижа да й заплатя услугата добре.

За Ъндърхил вече нямаше никакво съмнение, че това си е чиста проба измамник, който цял живот се е издържал от евтини измислици. За такива случаи той дори си беше измислил игра, която играеше с наемателите на Аврора — отбелязваше по една точка за всяка казана от тях небивалица. Така като го гледаше, мистър Следж без съмнение щеше да постигне висок краен резултат.

— Откъде сте? — добродушно запита той.

Следж за миг се поколеба, за разлика от останалите наематели, които винаги имаха готов и убедителен отговор.

— От Уинг IV — изнемощелият старик говореше с някаква тържествена неохота, все едно че искаше да каже нещо друго. — Там прекарах цялата си младост, но преди около петдесет години ми се наложи да напусна планетата и оттогава насам не се задържам на едно място.

Изненадан, Ъндърхил го погледна изпитателно. От Уинг IV идваха и новите лъскави хуманоиди. Само дето този дърт вагабонт изглеждаше твърде беден и опърпан, за да има нещо общо с Института по хуманоиди. Със свъсени вежди, той отхвърли обзелите го подозрения и запита:

— Тази планета, Уинг IV, сигурно е доста отдалечена? Старият скитник отново се поколеба и тежко отвърна:

— На сто и девет светлинни години оттук, мистър Ъндърхил.

Ето я първата точка, рече си Ъндърхил, но се постара да прикрие задоволството си. Новите междупланетни кораби бяха доста бързи, обаче засега скоростта на светлината си оставаше ненадминатият предел. Привидно небрежно, той подаде реплика за втора точка:

— От жена ми разбрах, че сте учен, мистър Следж?

— Така е.

Имаше нещо необичайно в сдържаната необщителност на стария нехранимайко. Повечето от наемателите на Аврора бяха големи бърборковци и от тях човек не можеше да вземе думата. Ъндърхил смени подхода и оживено отбеляза:

— И аз навремето се занимавах с електротехника, но я зарязах и се захванах с продажба на механични роботи.

Дъртакът някак се стегна и Ъндърхил обнадеждено замлъкна, но онзи не каза нищо, затова той продължи:

— Интересуваха ме проектирането и експлоатацията на енергийни съоръжения на базата на ядреното деление. А каква е вашата специалност, мистър Следж?

Старикът замислено го изгледа с тревожните си хлътнали очи и бавно каза:

— Мистър Ъндърхил, съпругата ви ми помогна в момент на отчаяна нужда. Затова ще ви кажа истината, но ще ви помоля да не я споделяте с никого. Става дума за един изключително важен научноизследователски проблем, работата върху който желая да остане в пълна тайна.

Ъндърхил внезапно се разкая за циничната си игра на точки.

— Извинете. Не ми казвайте нищо — изрече той с искрено съжаление в гласа.

Старецът все едно че не го чу и бавно добави:

— Работя в областта на родомагнетизма.

— Моля? — Ъндърхил не обичаше да издава своето невежество, но за подобно нещо не бе чувал никога в живота си. — Знаете ли, боя се, че малко съм изостанал. От петнайсет години не съм се докосвал до научни публикации — обясни той.

Старецът се усмихна едва забележимо:

— Допреди няколко дни, когато пристигнах, тази наука беше съвършено непозната на вашата планета. Вчера успях да подам заявление за получаване на патентни права, от които в скоро време очаквам хонорари.

Сега вече на Ъндърхил всичко му стана ясно. Неохотните отговори на този тип безспорно бяха много внушителни, но пък от досегашните наематели на Аврора нямаше нито един, който да не разиграваше убедително ролята на почтен човек, случайно изпаднал във временни финансови затруднения.

— Аха — Ъндърхил не можеше да откъсне очи от възлестите му, но някак странно умели ръце. — И какво, собствено, е родомагнетизмът?

Докато слушаше пестеливите обяснения на стареца, той отново поде скритата си игра на точки. И историите на предишните наематели си ги биваше, но тази май ги биеше всичките.

— Това е всеобща сила — тържествено нареждаше старият безделник. — Също толкова универсална, колкото феромагнетизма и гравитацията, макар и проявите й да не са съвсем очевидни. Тази сила е свързана с елементите от втората триада на периодичната таблица — родий, рутений и паладий, точно както феромагнетизмът е свързан с елементите от първата триада — желязо, никел и кобалт.

Ъндърхил все още пазеше някакви елементарни спомени за изучаваните от него технически предмети и му беше съвсем ясно, че старецът се заблуждава. Чудесно знаеше, че от паладий се правят пружинките за някои ръчни часовници именно поради пълната немагнитност на този метал. Но понеже не таеше злоба в сърцето си, продължаваше да слуша, без да се обажда и мълчаливо се забавляваше от играта си, която беше тайна дори и от Аврора. А ако случайно допуснеше събеседникът да забележи, че се съмнява в думите му, той веднага изваждаше точка от общия резултат. Затова и сега реши да вметне уточняваща забележка:

— Аз пък си мислех, че всеобщите сили вече са ни известни.

— Да, но по принцип проявите на родомагнетизма са скрити — търпеливо поясни хрипливият глас. — Плюс това в тях съществува известна парадоксалност, така че не се поддават на изучаване чрез обикновените лабораторни методи.

— Парадоксалност ли? — подметна Ъндърхил.

— След няколко дни ще ви покажа копия от моите патенти и някои статии, описващи проведените експерименти — увери го старикът. — Скоростта на разпространение е неизмерима. Въздействието се изменя обратно пропорционално на разстоянието, и то на първа степен, а не на квадрат. Освен това обикновената материя, с изключение на тези три елемента от родиевата триада, пропуска без никакви странични ефекти родомагнитните излъчвания.

Това правеше общо четири точки, Ъндърхил вече започваше да изпитва благодарност към Аврора, че му бе довела такъв забележителен оригинал.

— Родомагнетизмът за първи път е открит чрез математическо изследване на атома — продължаваше старият фантазьор, без да подозира нищо. — Явлението се оказва от съществено значение за поддържане на деликатното равновесие на ядрените сили. Тоест родомагнитните вълни, настроени на атомни честоти, са в състояние да нарушават това равновесие и да правят ядрото неустойчиво. По този начин тежките атоми, а най-общо казано това са всички онези над паладия, от пореден номер 46 нагоре, могат да бъдат подлагани на изкуствено ядрено деление.

Ъндърхил отбеляза още една точка и подхвърли, като се стараеше да не повдигне учудено вежди:

— Патентоването на подобно откритие сигурно носи много пари.

Дъртият пунгаш кимна с театрална сериозност:

— Предполагам, че се досещате за възможните приложения. Патентите ми ги обхващат почти всичките — съоръжения за мигновени междупланетни и междузвездни връзки и съобщения, безкабелно предаване на енергия на огромни разстояния, лъчево родомагнитно задвижване, чрез което се постигат скорости няколко пъти по-високи от тази на светлината — на базата на родомагнитното изкривяване на континиума. И най-вече нови революционни типове ядрени енергийни съоръжения, използващи за гориво всякакви тежки елементи.

Какви грандиозни глупости! Та нали всички знаят, че скоростта на светлината е абсолютният краен предел? Ъндърхил едва се сдържаше да не се разсмее. А и кой собственик на такива забележителни патенти би просил подслон в някакво си келяво апартаментче? Да не говорим за това, че на мършавата лява китка на бродягата една по-светла ивица показваше, че той доскоро е имал и ръчен часовник — докато едва ли на някой притежател на подобни безценни тайни би му се наложило да заложи часовника си.

С триумф в сърцето, Ъндърхил добави още четири точки, но веднага след това извади една. Вероятно по лицето му се е изписало известно съмнение, понеже старецът внезапно запита:

— Желаете ли да ви покажа основните тензори? — и бръкна в джоба си за хартия и молив. — Ще ви ги начертая.

— Моля ви се, няма нужда — любезно протестира Ъндърхил. — И без това съм позабравил математиката.

— Да, но вероятно не можете да си обясните как така притежателят на революционните патенти е загазил финансово.

Ъндърхил смутено кимна и извади още една точка. Старецът може и да беше колосален лъжец, но в никакъв случай не беше глупак.

— Виждате ли, аз съм нещо като бежанец — извинително продължи той. — На тази планета съм едва от няколко дни. Пристигнах без почти никакъв багаж, а малкото, което носех със себе си, оставих в залог на една адвокатска кантора, за да уреди публикуването и правната защита на патентите ми, от които в най-скоро време очаквам да получа хонорари. Междувременно дойдох в градчето ви Ту Ривърс, защото е малко и е отдалечено от големите космодруми. В момента работя върху проект, който искам да запазя в тайна. Нали мога да разчитам на вашата дискретност, мистър Ъндърхил?

Макар и неохотно, Ъндърхил даде съгласието си. Малко след това дойде Аврора с току-що измитите деца и всички заедно седнаха на масата за вечеря. Появи се и андроидът, като се олюляваше застрашително с димящ супник в ръце. Още щом го зърна, странникът някак се скова и леко се отдръпна. Аврора пое блюдото от робота, започна да сервира супата и шеговито запита, колкото да поддържа разговор:

— Кога най-сетне твоите доставчици ще се научат да правят по-добри роботи, скъпи? Например такива, които не разливат супата. Няма ли да е чудесно, какво ще кажеш?

Ъндърхил се намръщи и не отвърна нищо. Седеше, унило забил поглед в чинията, и си мислеше каква хубава работа биха му свършили днешните хуманоиди, които твърдяха, че могат всичко. Вместо него отговори старецът:

— Вече има такива роботи, мисис Ъндърхил — обади се той с тържествени нотки в дрезгавия си глас. — Но ви уверявам, че съвсем не са чудесни. Всъщност аз бягам от тях вече петдесет години.

Ъндърхил вдигна глава и го зяпна изумено.

— За онези черни хуманоиди ли говорите?

— Господи! — промълви ужасено старикът, а очите му потъмняха и хлътнаха още повече. — Нима вече знаете?

— Тъкмо отвориха магазин в Ту Ривърс — поясни Ъндърхил. — В него не работят никакви хора, а освен това…

Той замлъкна понеже на стареца внезапно му призля, изтърва лъжицата и се хвана за гърлото. Изпитото му лице придоби зловещо синкав цвят, а дишането му се учести.

От джоба си извади някакво лекарство и Аврора му помогна да го разтвори в чаша вода. След малко той отново задиша нормално и лицето му започна да възвръща цвета си.

— Извинете, мисис Ъндърхил — измърмори той. — Но тази новина силно ме изненада. Пристигнах на вашата планета, за да избягам от тях — ужасеният му поглед следеше с уплаха домашния андроид. — Исках да приключа работата си, преди те да са дошли — шепнеше той. — Сега вече разполагам със съвсем малко време.

Когато старецът се почувства по-добре, Ъндърхил стана и му помогна да изкачи стълбите до апартаментчето над гаража. Влязоха и той забеляза, че миниатюрният кухненски бокс вече е превърнат в нещо като работилница. На малката масичка се търкаляха най-различни лъскави метални и пластмасови парчета и елементи, които май бяха единственият багаж на скитника.

Окаяният вид на стареца и дрипавите му дрехи рязко контрастираха с тези съвсем нови и очевидно скъпоструващи части, сред които на Ъндърхил веднага му направи впечатление сребристобелият блясък на редкия метал паладий. Изведнъж му се стори, че е отбелязал твърде много точки в тайната си игра.