Пол Дохърти
Жертвите на Анубис (7)

Пета глава
Анубис — откривател на балсамирането

Лекарят придърпа мрежестия воал върху тялото на Снерфу. Амеротке от часове чакаше да говори с него — навън слънцето вече залязваше и жреците на Анубис подготвяха вечерното жертвоприношение. Из храма звучеше песента на хесетките:

О, Анубис, господарю на смъртта,

повелителю на мъртвите,

ти, който претегляш душите ни,

твоята слава…

— Неговата слава я няма — отбеляза лекарят сухо. Отпрати помощника си и добави: — Богът е недоволен от нас!

Подръпна Амеротке за лакътя и го заведе в малка ниша, отрупана с кани и буркани. Предложи му единствения стол, а самият той седна на ъгъла на масата.

— Какво мислите? — попита го Амеротке. — Искам да кажа за Славата на Анубис… — добави бързо.

Сбръчканото лице на лекаря стана още по-кисело.

— Господарю, аз работя тук още от дете. Камъкът беше голямо съкровище за храма. Никой не знае откъде е дошъл. Казват, че бил част от скала, която паднала от небето. Затова са тези слухове, че сам богът е дошъл и си го е взел… Но аз мисля, че това е дело на митанийците…

— А за смъртта на Снерфу какво ще ми кажете?

— Бил е отровен. Но виното и гроздето са чисти. Не знам как му е била дадена отровата, но знам, че има отрови, които могат да убият, като се просмучат в кожата… или пък като ги вдишаш. Има и такива, които могат да бъдат вкарани през ухото. Някои действат много бавно: дни, седмици, дори месеци. Други поразяват с бързината на стрела. Никой досега не е правил пълен опис на отровите: от змии, насекоми, растения…

— А това е само половината от проблема, нали? — прекъсна го Амеротке. — Снерфу е бил доста як, добре сложен, истински воин. Няма да си лежи просто така и да остави някой да го убие. Ще се съпротивява, ще се бори, ще вика, ще избяга навън. Обаче нищо подобно не се е случило… — Амеротке хвана лекаря за кокалестото му рамо и го стисна леко. — Благодаря ви за сведенията. Ако откриете още нещо, не се колебайте да ми съобщите!

Съдията отвори вратата и излезе навън. С настъпващата вечер сенките се удължаваха. Беше прохладно и из въздуха се носеха апетитната миризма на печено месо и ароматът на храмовите благовония.

— Господарю? — гласът на Шуфой го стресна. Джуджето стоеше със слънчобран в едната ръка и с обемиста кожена торба в другата. Около устата му имаше следи от трохи, а дъхът му лъхаше на вино. Иззад него се появи някаква танцьорка, наметната само с тънка роба около раменете. Намазаната й с масла перука беше леко килната, а тушът около очите й беше размазан.

Амеротке се засмя, врътна глава и се отдалечи по посока на кучкарника. Шуфой припряно отпрати танцьорката и забърза да настигне господаря си.

— Господарю, чаках толкова дълго… Просто бях самотен, а тя беше… хм… много приятна… Ама къде отиваме?

Съдията го потупа опрощаващо по рамото и отвърна:

— Да видим едни кучета.

Прекосиха градините на храма, минаха покрай складовете и житниците. Слънцето бързо залязваше. Амеротке забеляза, че към тях се приближава вестоносецът на Хатусу, Мареб.

— Господарю Амеротке! Господарят Сененмут се отправи към Дома на милион години, за да докладва на божествения фараон. Вашите стаи са готови, можете да се настаните…

— Тази нощ ще си отида у дома — отговори съдията. — Трябва да видя съпругата и децата си, а после ще се върна.

Вестителят се поклони и се отдалечи. Шуфой го изпроводи с неприличен жест и измърмори:

— Не понасям вестители. Толкова са надути…

Амеротке го смушка и двамата продължиха отвъд градините, по дървения мост над един от напоителните канали от Нил. Повървяха още малко и иззад група дървета пред тях изникна огромната стена на кучкарника — вятърът довяваше до тях тежката миризма на животните и протяжния им лай. Масивните дървени врати, които водеха към кучетата, бяха подсилени с медни пластини. Сега бяха здраво заключени, а пред тях стояха двама въоръжени пазачи.

— Къде е главният кучкар? — попита властно Амеротке.

— Тук съм — обади се глас иззад портата. Един от стражите издърпа резето и отвътре се показа главният кучкар — беше загърнат в кучешки кожи, в едната ръка държеше остро копие, а през рамото му бе навит кожен камшик. Ръцете му бяха омазани с кръв. Усмихна се и се поклони. — Оказвате ми голяма чест, господарю. Искате да видите животните, така ли?

Амеротке с мъка прикри отново връхлетелия го ужас от възкръсналия спомен на детското си преживяване. Воят на зверовете смразяваше кръвта във вените му, но той си наложи да последва главния кучкар навътре в кучкарника. Минаха покрай оградата, изкачиха се по една стълба и се озоваха в нещо като наблюдателна кула. Шуфой вървеше след тях. Амеротке погледна надолу. Кучкарникът беше направен около отвесната каменна стена на хълма. В нея се различаваха няколко отвора на пещери, а пред тях бе оформено неголямо пространство, осеяно с редки храсти и няколко дървета.

— Тук сме в безопасност — обади се кучкарят. — Кучетата не могат да се изкатерят по стената, затова ги оставяме да си разхождат свободно. Сега са нахранени и си почиват вътре в пещерите. Само че там дори и аз не смея да влизам. Занасям им храната до оная пътека — кучкарят посочи мястото от вътрешната страна на портата — и им я хвърлям. Кучетата подушват месото, излизат и винаги се бият и се хапят, но за всяко си има порция… Гледайте! — от една пещера се появи огромно куче и се спусна надолу по хълма. Последваха го други. Амеротке почувства как потръпва от страх. Бяха черни като нощта, набити, с къси муцуни, широки челюсти, дълги изправени уши и навити опашки. Водачът им забеляза кучкаря и Амеротке и затича към тях. После седна и се загледа нагоре с раззината челюст. Съдията не можеше да отрони и дума от страх. — И са много умни — отбеляза главният кучкар. — Разчитат едно на друго. Съвсем диви са, защото е прекалено опасно да се опитвам да ги обучавам. Едно подхлъзване, един знак на слабост, една капка кръв, и веднага нападат… Подушват страха както кръвта. Освен това са вкусвали човешко и не биха се поколебали да го сторят пак… — той улови въпросителния поглед на Амеротке и добави: — Откакто съм тук, не е имало такива инциденти, но предишният кучкар ми разказа как някакъв пиян жрец се обзаложил, че ще влезе при животните и те няма да му сторят нищо… — изду бузи и издиша шумно. — После било невъзможно да се открие дори една костица от жреца…

Амеротке почувства, че започва да му прилошава.

— Видях достатъчно! — обърна се и слезе по стълбите. Шуфой изплези език към едно от кучетата и го последва. При портата съдията благодари на главния кучкар и следван от слугата си, тръгна обратно към храма.

— Ще се прибираме ли у дома, господарю? — джуджето подтичваше и пухтеше.

— Не, Шуфой, чака ни още работа! — двамата влязоха в преддверието на светилището и се отправиха към залата със статуята. Съдията кимна към пазача пред вратата и рече: — Искам да се срещна с Тетики, капитана на храмовата охрана, а също с жреца Хети и жрицата Ита. Доведи ги веднага!

Мъжът хукна да изпълни заръката, а Амеротке се приближи до отворената врата. Свещеното езеро все още блещукаше, а по моста над него имаше стъпки. Черната обсидианова статуя на Анубис изглеждаше призрачно величествена под трепкащата светлина на лампите. Самата зала не представляваше нищо особено. Изглежда, бе най-старата част на храма, вероятно малкото светилище, около което е бил построен храмът и което се е разраснало с годините. Амеротке огледа всичките стени и ниши, но не откри нито една пукнатина, нито един процеп, нито дори отвор за излизане на дима от благовонията. Обиколи отново, като почукваше по стените. Понякога тези древни места имаха тайни проходи или тунели както в храма на Маат. Увери се, че тук няма нищо подобно, и се върна по моста над свещеното езеро.

Капитанът на стражата пристигна пръв. Беше с кожена пола, ботуши над глезените и колан със запасана сабя. Приличаше на Асурал: набит, силен, с грубо изсечено лице, роден да служи като воин. Той се поклони на Амеротке и се представи. После до него застанаха Хети, в проста ленена роба, и Ита, загърнала заобленото си тяло в бял сукман. Той беше с изпито и строго лице и големи изпъкнали очи, а тя носеше истинската си, дълга до раменете коса, която бе хваната с диадема, изплетена със златни нишки. Имаше хубави детски черти, големи черни очи, чип нос и сочни устни. Гривните по китките и глезените й дрънчаха, докато вървеше.

— Искали сте да ни видите? — наруши тишината Хети с изтънял от нервно напрежение глас. Покашля се, за да прочисти гърлото си, и заби поглед в пода.

Амеротке ги накара да минат по моста и да седнат пред статуята. После сам седна, опирайки гръб в стената.

— Къде е Славата на Анубис? — започна той.

— Господарю, не знаем — гласът на Ита беше тих и успокояващ.

— Кой ще поеме отговорността? — попита Амеротке и погледна към Тетики.

Капитанът на стражата се почеса по голото теме:

— Всички в храма подозират нас, господарю, но вижте, пак ви казвам… — гласът му заглъхна.

— Кажи ми, Тетики, ако откраднеш някаква скъпоценност, какво би направил с нея?

— Бих я продал.

— Но на кого?

— На чужденци като митанийците — заяви капитанът на стражата и направи гримаса. — Може би бих се опитал да я нарежа, но това изисква време и труд. Или пък бих я занесъл тайно до търговската част награда. Аметистът е ценен: цената му в злато и сребро е огромна.

— Така… — потри ръце Амеротке. — Остава въпросът, как е бил откраднат — стана, свали една гривна от ръката си и отиде до статуята. Постави украшението вместо липсващия аметист и се върна на мястото си. — Нека сега — започна той — да си представим, че тази гривна е Славата на Анубис. Аз съм Немрат… Кога започва бдението ми?

— На свечеряване — отговори Тетики. — Веднага след залез-слънце, щом рогът изсвири…

— И какво става тогава?

— Аз придружавам жреца дотук — обясни Тетики. — Чукам на вратата и мъжът, чието дневно бдение е свършило, я отваря и излиза, а влиза жрецът за през нощта и аз затварям вратата…

— Момент, момент — прекъсна го Амеротке, — ами езерото? Как жрецът отвътре отваря вратата, без да е поставен мостът?

Тетики се ухили.

— Елате, господарю.

Капитанът го заведе до ръба на езерцето. Разкрачи крака напред, сякаш ходеше по водата, стъпи върху някаква невидима опора, хвана дръжката на вратата, после пристъпи обратно. Амеротке възкликна изненадано.

— Гениално! — прошепна той. Преди не беше забелязал, че малко под нивото на водата откъм страната на светилището има нещо като стъпало, боядисано в същия цвят като тъмнозелената вода на езерото.

— Жрецът застава на него — обясни Тетики. — Много е лесно. Вкарва ключа, отключва вратата и отстъпва назад. Тогава аз поставям моста — засмя се той. — Стъпалото би трябвало да е тайна, но повечето жреци знаят за него. Забележителното е това, че върху него може да стъпи само жрецът, който вече е вътре, но не и онзи, който иска да влезе. Дори и да се засили и да скочи. В нощта, когато беше убит Немрат, жрецът от деня отвори вратата и отстъпи. Аз поставих моста. Единият жрец излезе, а другият зае мястото му. Вдигнах моста и затръшнах вратата, като я придържах здраво, докато Немрат заключи отвътре, после извади ключа и започна бдението си.

— И си сигурен, че е била заключена? — настоя Амеротке.

— Мога да се закълна в това.

Съдията изгледа останалите.

— А Немрат къде държеше ключа?

— На връв около шията.

— Колко ключа има за тази врата?

— Само един — Тетики отиде до статуята, вдигна една възглавничка и донесе ключа на Амеротке. Беше дълъг тесен, изкусно гравиран меден ключ със зъбци от едната страна и глава във формата на чакал. — Ключалката е изкусно изработена — обясни той, — а ключът е много фино рязан и е много трудно да се направи копие.

— Значи Немрат е заключил вратата — Амеротке взе ключа, — пъхнал е ключа в пазвата си и е започнал бдението си? — Тетики потвърди с кимване. — А ти какво направи, Хети?

— Започнах бдението си.

— А ти? — обърна се Амеротке към Ита.

Очите й се присвиха в усмивка.

— Аз съм прислужница на бога, господарю. Моето задължение е да донеса храна и пиене на жреца пред светилището. Онази нощ донесох печена гъска, грозде и кана бира на Хети. Не забелязах нищо подозрително. Поговорихме си малко с Хети и после се върнах в кухнята.

Амеротке погледна Тетики и попита:

— Ти си обикалял галериите, нали? Колко пъти мина покрай това светилище?

Капитанът направи изненадана физиономия:

— Три-четири пъти, на всяка четвърт от нощта. Беше тихо. Видях Ита да носи храна. При едното ми минаване Хети беше буден, следващия път спеше. Нищо необичайно. На зазоряване доведох дневните жреци. Повторих ритуала и почуках на вратата, но не последва отговор. Почуках отново. Извиках Немрат по име. Помислих, че може да е припаднал. Пратих да доведат върховния жрец и пазачи на стражата, после разбихме вратата с една греда. Ключалката прещрака. Сложихме моста над езерото и влязохме в залата.

— И къде беше Немрат?

— Проснат до стената — обади се Хети и посочи мястото, където сега бяха възглавниците. — Камата стърчеше от гърдите му. Аз се спуснах към него. Беше мъртъв, а аметиста Славата на Анубис го нямаше — довърши той с треперещ глас.

Амеротке огледа светилището.

— А къде беше ключът?

— Все още висеше от връвта на гърдите на Немрат — отвърна жрецът.

— Кой присъстваше, когато разбихте вратата за пръв път?

— Върховният жрец, аз, други стражи и жреци. Господарят Сененмут също дойде.

Амеротке затвори очи. Убийството изглеждаше невъзможно и все пак…

— Хети! — извика той, без да се обръща, — някой доближавал ли се е до вратата по време на твоето бдение?

— Не, господарю.

— Напускал ли си входа отвън по някаква причина?

— Само веднъж, когато Ита донесе храната — засмя се той нервно. — Трябваше да се облекча.

Амеротке се обърна и се приближи до тях.

— А ти, Тетики, не забеляза ли нещо необичайно?

— Не, господарю, когато минах оттук, Хети беше на поста си, после беше заспал, след туй видях Ита да носи каната с бира, а после да се връща.

— Хети, ти си бил отвън. Чу ли сблъсъка вътре?

— Сигурно е трябвало, но не съм чул нищо.

Амеротке кимна:

— Свободни сте!

Когато излязоха, Шуфой надникна иззад вратата.

— Внимавай! Има вода… — извика Амеротке.

— Зная, господарю — ухили се джуджето.

— А какво друго знаеш?

— Нищо, но научих, че в нощта, когато е бил убит Немрат, не е имало никакъв шум. Хети въобще не е напускал поста си. Ита му е занесла храна от кухнята и се е върнала с празна кана. Това ми съобщиха слугите. Хети и Немрат са се разбирали добре. Хети е учен и двамата с Ита май са доста близки…

— А Немрат?

— Според слуховете бил доста похотлив и обичал да си похапва и пийва…

— Че кой жрец не обича! — Амеротке се изправи и внимателно пресече свещеното езеро. Застана в коридора и се обърна да погледне към залата.

— Кой го е направил, господарю?

— О, знам кой го е направил. Хети, Ита или Тетики. Един, двама или всички те са замесени, но как са го направили, само Анубис знае!

— А Белет? — попита Шуфой. — Покани ни с Пренхое на вечеря. Все още е разтревожен, господарю…

— Откри ли нещо ново? — попита съдията. Джуджето поклати глава. — Засега знам само, че е бил планиран някакъв обир. Трябвал им е ключар и са избрали Белет. Смятали са, че няма какво да губят…

— В място като храма на Анубис? — попита Шуфой. — Нали кражбата е била извършена тук…

Амеротке се загледа през вратата.

— Не — прошепна той и вдигна пръст. — Спомни си какво каза Белет: избраното място нямало пазачи. Не, кражбата на аметиста изисква много повече от ключар. За нея са нужни внимателен заговор и хитрост на змия…