Пол Дохърти
Жертвите на Анубис (5)

Трета глава
Древните египтяни вярвали, че Анубис е син на Озирис и Нефтида

Амеротке пристъпи в мрачната зала на балсаматорите в храма на Анубис. Светеха лампи, защото проникващите през тесните прозорци слънчеви лъчи едва успяваха да разкъсат тъмата и потискащата атмосфера. До стената сред кълба дим се открояваше огромната гранитна статуя на бога с кучешка глава. Въздухът миришеше на сол и на благовонията, с които балсаматорите пълнеха телата на умрелите. Над статуята Амеротке успя да различи надписа: „Уважавайте и почитайте Анубис! Той обича истината и ненавижда лъжата и злодеянията!“

Залата на балсаматорите рязко се различаваше от другите зали в храма, които бяха щедро украсени, добре осветени и с красиви надписи по снежнобелите стени. За зловещия й вид допринасяше и долитащият от кучкарника неспирен вой на полудивите животни от свещената глутница на Анубис. Иначе храмът кипеше от разнообразни дейности: жреците минаваха в процесии, молители се редяха на опашка, учени от Дома на живота спореха и ръкомахаха, слуги щъкаха наляво-надясно. Но в залата на смъртта цареше ритуална тишина. Балсаматорите мълчаливо се трудеха, приведени над мъртвите тела върху високите каменни плочи. Един от труповете беше на жена.

От тъмнината изникна някаква фигура. Амеротке разпозна широките рамене, бръснатата глава и мъжественото лице на Сененмут — дясната ръка на фараона, силния човек зад трона. Аристократите в Дома на милион години го презираха, защото бе от селски произход и преди да се издигне, бе прост надзорник по строежите на фараона. Зад гърба му го наричаха „зидаря“ или „каменоделеца“, но в интерес на истината Сененмут притежаваше завидни качества на архитект и строител. А откакто стана любовник на царицата, успя да се докаже и като умел политик и военачалник.

Въпреки високото си положение Сененмут не носеше скъпи церемониални одежди и отличителни знаци, а семпла ленена роба без всякакви украшения. Амеротке тръгна към него и понечи да се поклони, но везирът протегна ръка и съдията дружески я стисна.

— Последвай ме — нареди Сененмут.

Минаха през някаква каменна зала, в която имаше малка маса с няколко столчета и шарени грънци, наредени до стената. Вонеше на разложение. Груби рисунки по стените изобразяваха сладострастни сексуални сцени. Наведената фигура, която ги изучаваше, се обърна. Амеротке веднага позна Хатусу. Опита се да коленичи, но тя поклати глава. Тя — царицата, божественият фараон, владетелката на Двете земи, носителката на двойната корона, господарката на Земята на деветте лъка — сега не само не носеше никакви накити, но и бе предрешена като най-обикновена млада жена. Бяла роба обвиваше изящното й тяло от глава до пети, а косата й беше покрита с прост ленен шал.

— Ех, мъже, мъже… — посочи тя рисунките и се усмихна: — Та нали на всеки любовник, който реши да заеме такива пози, със сигурност ще му се схване вратът или ще му се сецне кръстът… — Сененмут се покашля и отклони поглед, а Амеротке втренчи очи в пода. Хатусу закри уста с ръце и се засмя: — Както и да е. Да оставим настрана дворцовите церемонии и да се залавяме за работа — каза тя, докато сядаше. — Тук ми харесва. Никой не може да ни чуе… — подкани с жест двамата мъже също да седнат, изчака Сененмут да й поднесе чаша изстудено вино и рече: — Отвън има три трупа. Жрецът Немрат, една хесетка и Синухе Пътешественика… или това, което е останало от него. Предполагам, че вестоносците са ти разказали какво се е случило? — Амеротке кимна и Хатусу продължи: — Сигурно знаеш също така, че тук, в храма, са настанени и четиримата пратеници на Тушрата. Казват се Уанеф, Хунро, Менсу и Снерфу. И четиримата са видни митанийци с много власт. Тримата мъже са представители на най-големите кланове в царството си, а жената е наполовина сестра и главен съветник на Тушрата. Много е хитра, бърза и безмилостна. Не ме харесва, даже ме мрази, но е принудена да иска мир. Съгласна е с всичките ни условия, но… — Хатусу потропа нервно по масата, — настоява да им бъде върнато тялото на Бения, наложницата на баща ми. Тази Бения е роднина на Тушрата и митанийците много я тачат… Искат мумифицираното й тяло да бъде извадено от гробницата на баща ми, за да могат да я погребат по митанийски…

— Но… нали никой не знае къде е гробницата на баща ви… — възкликна Амеротке.

— Аз знам — усмихна се тя. После усмивката й се стопи и тя прошепна: — И точно това ме безпокои. Засега няма да ти кажа друго, освен че чух разни слухове за смъртта на Бения… — тя махна с ръка. — Митанийците искат и ръкописа на Синухе Пътешественика. Но днес останките от тялото му бяха извадени от Нил, а за последно са го видели жив вчера сутринта, когато е излизал от дома си. Носел някаква кожена торба. Запътил се към разрушения храм на Бес. Ръкописът е изчезнал. Нямало го при трупа, а и в дома му не бе открит…

— Дали е възможно митанийците да имат пръст в това?

— Кой знае. Повече ме безпокои открадването на Славата на Анубис, а също и загадъчните убийства — жрецът Немрат, една танцьорка е намерена мъртва в павилиона й, две овце от стадото на храма и няколко рибки в свещеното езеро са били отровени…

— Ако смъртните случаи са започнали с пристигането на митанийците, значи това е тяхно дело — отговори Амеротке.

— Но защо им е на пратениците да правят всичко това? — чудеше се Сененмут.

— По време на мирните преговори мистериозните смъртни случаи в храма на Анубис, изчезването на свещения аметист и липсващият ръкопис на Синухе сериозно биха подкопали авторитета на царицата в очите на собствения й народ — Амеротке замислено поглаждаше брадата си. — Хората ще си рекат, че Анубис вече не закриля Египет… Освен това и чужденците се нуждаят от надеждна навигация за най-бързите и безопасни пътища до Пунт, надолу към праговете и през Безкрайната зелена вода…

— Да, митанийците с удоволствие биха ни направили за посмешище — съгласи се Сененмут. — Но смятам, че убиецът и крадецът са по-скоро хора от храма… Противници на мира… Или наемници на Митани…

— Предатели? — възкликна Хатусу. — За моя вестител Уени зная, че е бил подкупен от Тушрата и Уанеф. О, не — вдигна вежди царицата, — не гледай толкова изненадано, драги ми Амеротке, Предателството на Уени е по моя поръчка. Просто митанийците си мислят, че имат шпионин сред нас… Точно сега принцеса Уанеф докладва на Тушрата. Накратко казано, един от нейните вестители беше сполетян от малка неприятност и нашата придружаваща колесница с готовност предложи помощта си…

— Предполагам, сте погледнали писмата, които е носел?

Хатусу само се усмихна.

— Мислехме си, че сме много умни — обясни Сененмут сухо. — Изглежда обаче, има и друг предател в Тива. Човек, когото наричат Хиената. В писмото на Уанеф се споменаваше, че бил по-надежден от Уени…

— Амеротке — гласът на Хатусу стана заповеднически. — Искам си обратно ръкописа на Синухе и Славата на Анубис. Искам да се присъединиш към Сененмут в преговорите. Искам да разследваш убийствата и внимателно да заловиш престъпника. Внимателно, за да не могат онези нахални пратеници на Тушрата да си намерят основание да се ометат от тук под предлог, че не са в безопасност… — Хатусу протегна ръка. За Амеротке не оставаше друго, освен да коленичи и да целуне боядисаните в зелено нокти.

Тя му се усмихна и рече по-меко:

— Разчитам на теб, приятелю.

После излезе. Амеротке стана. Сененмут го потупа по рамото.

— Имаме още един час. Искаш ли да видиш мъртъвците?

Съдията се съгласи и последва везира обратно в залата на балсаматорите. Първо огледаха тялото на танцьорката. Без съмнение младата жена е била много привлекателна — красиво лице, изваяно тяло с тънка талия и дълги мускулести крака, каквито имат танцьорките. Сега балсаматорите бяха отнели почти цялата й красота. Амеротке почувства тъга. Такава хубост и младост, угасени като пламъка на свещта.

— Каква е причината за смъртта?

Плешивият лекар поклати глава.

— Очните ябълки бяха изпъкнали — той издърпа единия клепач и потупа брадичката. — Устата и гърло то бяха много сухи, сякаш е пила отрова — вдигна едната ръка и я остави да падне. — А и мускулите са схванати, сякаш е била ухапана от змия, от силно отровна змия.

— Открихте ли рана от такова ухапване?

Лекарят поклати глава.

— Не. И със сигурност отровата не е била погълната. В стомаха на момичето нямаше друго, освен полусмлени остатъци от хляб, печено месо и вино.

— А какво ви кара да смятате, че е било отрова? — попита Амеротке.

— Просто не мога да измисля нищо друго — отсече лекарят. — Черният дроб и далакът бяха леко разширени и вътрешните органи бяха обезцветени. Някои отрови са толкова силни, че поразяват като огън…

— Възможно ли е тук да става въпрос за такава отрова?

— Всичко е възможно, господарю.

Сененмут ги поведе към втората плоча, върху която беше поставен трупът на жреца Немрат — нисък топчест мъж с доста дебел врат. Причината за смъртта беше очевидна — отляво на гърдите му чернееше дълбока рана.

— Открихте ли следи от съпротива, драскотини? — попита Амеротке.

— Не — отговори лекарят. — Ноктите не са счупени, няма порязвалия или белези по тялото… — лекарят взе нож от твърда кост и добави. — Немрат е бил убит с един удар в сърцето с ето това тук.

Амеротке взе ножа и разгледа черната дръжка, изрязана във формата на озъбен чакал. Острието беше дълго и тънко. Не беше виждал друг подобен нож.

— Бил ли е упоен? — попита той. Струваше му се невероятно, че някой е успял да се приближи толкова близо до жреца, без той да го усети.

— Не. Сигурен съм в това. Не е ял, нито е пил, преди да бъде убит.

— Сексуален акт?

Лекарят се изкиска.

— Немрат е бил доста надарен, но според ритуала е трябвало да се въздържа от плътски наслади преди бдение. От огледа на тялото мога да съдя, че поне в нощта, когато е бил убит, не е доказвал мъжествеността си…

Амеротке се замисли. Смъртта на Немрат изглеждаше наистина загадъчна. Дали митанийците бяха откраднали Славата на Анубис? Или пръст в кражбата имаха самите жреци на Тива, които едва понасяха царицата и не биха пропуснали възможност да я дискредитират? Или пък беше дело на някой твърде ловък крадец? Или… може би самата царица и верният й везир бяха скалъпили изчезването на аметиста, за да имат повод за нова война с Тушрата? По време на разговора с лекаря, Сененмут беше стоял неподвижен и тих като мрачен призрак. Сега съдията се обърна към него. Везирът го наблюдаваше изпитателно.

— Нека видим и третата жертва — предложи съдията и лекарят ги поведе към масата в дъното на залата. Подаде им по едно парче плат, за да закрият носа и устата си и Амеротке скоро разбра защо. Тялото на Синухе Пътешественика беше обезобразено и разкъсано. Откъснати бяха парчета плът от лицето и гърдите. Едната ръка я нямаше, а от пръстите на другата бяха останали само чуканчета.

— Дано Озирис бъде състрадателен! — промълви лекарят, докато вдигаше покривалото на трупа.

— Рибарите, които са го открили — обясни Сененмут, — забелязали, че край брега са се събрали много крокодили, и помислили, че зверовете са нападнали някой нещастник. Направили всичко възможно да ги прогонят, но…

— Бил ли е мъртъв, преди да попадне във водата? — попита Амеротке.

— Така мисля — отвърна лекарят, — но не мога да се закълна. И да е имало някакви синини от удар или други следи, не мога да ги открия.

— Сигурно е бил мъртъв — добави Сененмут. — Синухе беше умен и знаеше как да се пази от крокодили…

Амеротке се загледа в останките от тялото му. Въпреки благовонията по покривалото долови мириса на разложена плът. Тъкмо щеше да извърне очи от тази ужасна гледка, когато погледът му бе привлечен от остатъците от дрехите на Синухе — скъсан и напоен с кръв лен от най-високо качество, каишки от сандали, украсени със сребърна нишка, изпомачкан къс от скъпа плисирана пола…

— Синухе богат ли беше? — попита съдията.

— Не… Богат беше само на опит и на истории… — колебливо отвърна Сененмут.

— Живеел е сам, нали? И е тръгнал рано сутринта за храма на Бес… Значи е отивал да се срещне с някого! — заяви Амеротке. Посочи с пръст към вързопа с дрехите на Пътешественика и добави: — Не е бил богат, но вчера сутринта е решил да облече най-хубавите си дрехи и обувки и е тръгнал към онова усамотено място… Сигурен съм, че ако претърся вещите му, ще открия, че е имал и други, по-подходящи за срутения храм дрехи и сандали! — Амеротке благодари на лекаря и изведе под ръка везира от залата. — За какво ще му е на Синухе да облича най-хубавите си дрехи, за да иде до онова свърталище на змии? — съдията бавно затвори вратата след себе си и продължи да размишлява на глас:

— Очевидно е искал да впечатли някого… някой могъщ човек… или жена… Сигурен съм, че е носел ръкописа си в онази кожена торба! И очевидно в храма на Бес е срещнал убиеца си. Познавал го е добре, даже сигурно точно него е чакал там… Бил е убит заради ръкописа, а тялото му е било хвърлено на крокодилите… — Амеротке потри с длани бузите си. — И все лак… ако Синухе е имал среща с някой големец от Тива, едва ли щеше да се облече толкова празнично. Значи е имал среща с чужденец, с някого, когото е трябвало да впечатли. И затова са се срещнали в онзи пущинак, далеч от хорски очи…

— Митанийците? — попита Сененмут.

— Възможно е. Има логика. Те официално искат ръкописа на Синухе, но не биха пропуснали възможността да се сдобият с него и по друг начин…

— А другите смъртни случаи?

— Пълна загадка — призна си Амеротке. — Танцьорката със сигурност е била отровена, но как и защо? А относно смъртта на Немрат ще трябва да огледам светилището. Явно някой е проникнал в залата, преминал е през свещеното езеро, убил е жреца, взел е свещения аметист и си е тръгнал, без да отваря вратата. Няма следи от съпротива, а стражата твърди, че нищо не е забелязала. Явно някой лъже. Имаме ли време да огледаме мястото, преди да се срещнем с митанийците?

— Да, но веднага след това трябва да идем в Залата на преговорите!

 

 

Снерфу, един от митанийските пратеници, допи виното си и полегна за малко. Разхлаби колана на дрехите си и издърпа мрежестия балдахин, за да се предпази от летящите наоколо мухи. Загледа се в тавана. Чувстваше се разгорещен, виното му бе замаяло главата. Реши да поспи малко, за да се освежи. Сети се за преговорите и едвам сдържа гнева си. Той беше воин и пълководец. Вярно, че тази кучка Хатусу беше смазала армията им, но трябваше ли толкова бързо да падат на колене? Да й се кланят и да се съгласяват на унизителните й условия? На колко години е онази развратница? Още няма двайсет лета, а се обявява за фараон и бог! Но Уанеф, тази усойница Уанеф, тя посъветва царя да моли за мир, вместо да търси отплата! Дали беше любовница на Тушрата? Дали и той бе приел египетския обичай да спи със сестра си? Снерфу изсумтя презрително. А може би правилно го бе посъветвала? Може би е било хитър ход за планиране на нова война? Та нали точно тук, в храма на Анубис, изчезна свещеният аметист? Носеха се слухове, че ръкописът на Синухе също е изчезнал. Снерфу затвори очи. По-добре да не се бърка в дворцовите интриги. Постепенно се унесе. После чу някакъв звук и отвори очи. Вторачи поглед ужасен — видение ли е това?

Над него се бе надвесила маска на чакал. Черен корсет скриваше тялото на посетителя. Снерфу разтърка очи. Нима самият бог му се явяваше? Опита се да стане, но чаршафите бяха оплетени около краката му. Главата на чакала се наведе съвсем близо до него. И в този миг студено острие докосна гърлото му.

— Легни! — гласът иззад маската беше глух и безплътен.

Снерфу се подчини и смъртта настъпи бързо.