Пол Дохърти
Жертвите на Анубис (3)

Първа глава
Анубис: Върховен бог на мъртвите

В Залата на двете истини в храма на богинята Маат върховния съдия на Тива Амеротке се готвеше да произнесе смъртна присъда. Пред него имаше маса от кедрово дърво, върху която лежаха свитъци със законите на Египет и „думите на фараона“. Свещените документи бяха сложени там, за да напомнят на всички, че Амеротке произнася присъди от името на фараона и в защита на неговите интереси.

Служителите, писарите, стражата на храма и зрителите бяха притихнали и се взираха напрегнато в Амеротке. Пренхое, най-младият писар и роднина на съдията, дотолкова се изнерви, че започна да размества върху преносимата масичка в скута си червената и синята мастилница, купите с вода и ножовете за рязане на папирус. Един от тях падна върху мраморния под и иззвънтя тревожно. Пренхое го вдигна и погледна виновно братовчед си.

Амеротке сякаш не забеляза инцидента. Беше умен човек, прочут със справедливостта и непримиримостта си към неправдата. Сега на слабото му мургаво лице бе изписан безмерен гняв. Той седеше неподвижен, взираше се в затворените врати на залата и едва забележимо помръдваше устни. От време на време докосваше лъскавата черна къдрица с вплетени сребърни и зелени нишки, която висеше зад дясното му ухо.

Най-сетне съдията издиша шумно, пооправи извезаната със синьо роба, която толкова много му отиваше, докосна златното украшение с лика на Маат на гърдите си и после протегна ръка напред с думите:

— Обвиняеми Бакун, имаш ли да кажеш още нещо, преди да чуеш присъдата си?

Затворникът, коленичил пред него, поклати глава и веригите му издрънчаха. Подбутнат от пазачите си, той сведе глава и докосна пода с челото си.

— Виновен съм — проплака Бакун — и грехът ми е непростим…

— Непростимо е също — прекъсна го Амеротке — че си се опитал да избягаш от правосъдието на фараона… — Амеротке огледа съда. Отзад при вратите стоеше Асурал, началникът на храмовата стража и негов верен помощник и приятел. Съдията замълча за миг, защото ужасното престъпление, което Бакун беше извършил, събуди отново спомена за най-големия му детски кошмар: когато бе нападнат от бясно куче и ако не бе намесата на един случаен минувач… Амеротке затвори очи. Видя пак онези кървясали очи, оголени зъби и остри нокти. Винаги бе обичал кучетата, но от онзи ден нататък… Примижа. Съдът чакаше. — Бакун — произнесе той, ти си убил единствените си роднини, възрастния си чичо и леля. Ти си единственият им наследник, те дори са запазили място за теб в гробницата си в Некропола, за да можете заедно да се отправите на запад. Били са стари и немощни, а ти си ги умъртвил по особено жесток начин. Пуснал си в къщата им бясно куче и си ги заключил вътре. Телата им са жестоко обезобразени, дори и балсаматорите едвам са успели да ги приготвят за последния им път. Опитал си се да избягаш от Тива още същата нощ. Не виждам никаква причина за милост. Фараонът ще отсъди справедливо! — Бакун се изправи. Амеротке го гледаше гневно. С ъгълчето на окото си затворникът забеляза главния кучкар — пазителя на свещената глутница в храма на Анубис, когото Амеротке бе призовал като експертен свидетел. — Асурал! — извика съдията. — И ти, главни кучкарю, приближете се! — двамата излязоха пред съда. — Обявявам Бакун за виновен за убийство и за поругаване. Бакун, ти си противна воня в ноздрите на царицата, затова ще умреш по същия жесток начин, по който си убил роднините си. Главни кучкарю, заведи този затворник обратно в къщата на чичо му, заключи го вътре и пусни две бесни кучета. Те са му били съучастници в убийството, нека сега му бъдат другари в смъртта. Присъдата да се изпълни преди мръкване. Отведете го!

Бакун се хвърли напред и веригите около тялото му издрънчаха. Пазачите го хванаха. Той скочи на крака, на лицето му се четеше безумен страх, но мълчанието в залата и шушукането на писарите му подсказаха, че не може да се надява на милост или съчувствие. Докато го отвеждаха, затворникът бълваше клетви и крещеше оглушително.

Амеротке се отпусна. Съдът се успокои малко по малко. Пренхое стана и отиде да провери големия воден часовник при портата към градините. Амеротке го проследи с поглед. Искаше му се да тръгне след него, да излезе навън, сред парковете на храма, да седне под някое дърво, където лекият речен бриз да отвее мрачните му мисли.

Асурал се върна, след като бе предал Бакун на отряд стражи. Началникът на храмовата стража много държеше на дисциплината и винаги носеше униформата си. Амеротке се чудеше как не се задушава в този кожен корсет и пола, а и с гьона на краката си, но добре осъзнаваше, че приятелят му по-скоро би получил слънчев удар, отколкото да наруши правилата.

Дойде време за следващото дело и съдията се помоли на Маат да го дари с мъдрост и търпение. Главният писар стана и обяви:

— Нека влязат тези, които дирят справедливостта на фараона!

Кедровите врати в далечния край на залата се отвориха и вътре пристъпи джуджето Шуфой, въоръжено със слънчобран и бастун. Дребосъкът беше облечен в най-хубавата си роба, а на краката си носеше нови сандали. Тази премяна бе твърде необичайна за личния слуга на Амеротке, тъй като той винаги държеше да изглежда беден, окаян и нещастен. Шуфой се приближи с помпозна походка и без да обръща внимание на тихия смях в залата. Само Амеротке не се засмя — всеки ден ужасно обезобразеното лице на Шуфой му напомняше за отговорността, която носеше като съдия, и за необратимостта на погрешно издадените присъди. Защото джуджето бе жертва именно на такава „съдебна грешка“, по силата на която му е бил отрязан носът, а после е бил заточен да живее в селището на белязаните по същия начин „носорози“ на юг от Тива. Амеротке бе проучил случая и лично се бе уверил в невинността на Шуфой. Затова — като компенсация за съдебната несправедливост — го бе взел за слуга в собствения си дом. Дребосъкът се оказа наистина незаменим, на него можеше да се разчита за събиране на всякаква информация и за изглаждане на дребни недоразумения, а също така за забавляване на двамата синове на съдията — Кърфей и Ахмазе. Освен това дребосъкът майсторски умееше да се превъплъщава в най-различни роли — вестител на върховния съдия, уличен мошеник, продавач на лекарства и амулети, оратор…

Сега Шуфой спря, падна на колене и докосна с чело пода пред стола на съдията. Милостива Маат, каза си Амеротке, моля те, дай ми сила да издържа и това представление! В този миг джуджето вдигна глава и му намигна. Амеротке отвърна с убийствен поглед.

— О, велики съдия на Тива — започна дребният мъж. — О, мъдрецо! Въплъщение на справедливостта на Маат! Любимецо на фараона! — дълбокият глас на Шуфой се издигна насред залата. — Висш жрецо на истината! Върховни…

— Стига толкова! — прекъсна го Амеротке. — Кажи за какво си дошъл?

Шуфой, с лице, застинало в маска на покорност и смирение, повдигна глава и протегна ръце в драматичен жест.

— Господарю! Пред вас е Шуфой, паж и незначителен слуга на великия…

— Започвам да броя — прекъсна го Амеротке, — ако до трийсет не си казал за какво си дошъл…

Шуфой забеляза предупредителния поглед.

— Тук съм от името на Белет и Сели — изрече бързо той. — Белет е много добър ключар, а бащата на Сели е майстор на папируси. Те искат да се оженят. Позволете да се явят пред достолепния ви…

Амеротке вдигна ръка и Асурал въведе една девойка в безупречна ленена роба и един младеж с вълнена туника, която стигаше малко под коленете му. Лицето му беше покрито с кожена маска. Един от стражите се приближи и му прошепна нещо и той махна маската. Амеротке затвори очи. По-рано младежът сигурно е бил красив, с широко мъжествено лице, но подобно на Шуфой носът му бе отрязан.

— Бил си осъждан? — попита Амеротке, без да обръща внимание на приглушения протест от страна на съда.

— Преди четири години — отвърна тихо мъжът. — Ключар съм. Преди време влизах в къщите и дюкяните на онези, на които продавах ключалки…

— Защо? — поиска да узнае Амеротке.

— Родителите ми обедняха, баща ми се пропи, а си нямаха гробница…

Амеротке кимна. Една от най-често срещаните причини за престъпления беше желанието на по-бедните да си осигурят подходяща гробница в Града на мъртвите на другия бряг на Нил.

— И си платил за престъпленията си?

— Да, господарю. От четири години насам живея в селото на „носорозите“ извън Тива. Нямам право да се оженя, нито да продължа да върша занаята си.

— Господарю — Белет падна на колене в изблик на искрена молба, — дойдох да моля за снизходителността на фараона. Наказанието ми е повече от жестоко… — той посочи белега, който обезобразяваше лицето му. — Изтърпях заточението. Готов съм да дам клетва пред боговете, че повече няма умишлено да сторя някому зло… Имам и свидетели — продължи той, без да поема дъх, — че животът ми през последните четири години е бил безупречен…

Амеротке вдигна ръка. Асурал и Пренхое бяха разследвали случая. Младият мъж говореше истината. Съдията погледна Сели и се усмихна:

— Обичаш ли Белет?

— Да, благородни господарю.

— Тогава ето моята отсъда. Белет ще се закълне най-тържествено тук, пред лика на Маат, че никога вече няма да върши злини. Писарят ще регистрира отмяна на предишната присъда. Но — Амеротке впи заплашително поглед в Белет — ако нарушиш клетвата си, те чакат прокуждане от Тива и конфискуване на цялото ти имущество.

В този момент Шуфой, разтревожен, че може да бъде пренебрегната ролята му, скочи на крака.

— Ето я мъдростта на фараона! — изкрещя той. — Хвала и благодарност на великия господар Амеротке, който познава истината, който я е виждал, изписана на лицето на…

— Изпразнете залата! — извика съдията и стана от мястото си, което означаваше, че сесията е приключила.

После се шмугна през страничната врата към личното си светилище. Обичаше да отмаря в тази тясна, продълговата стая с висок тавани, боядисан в светлозелено. По стените бяха изрисувани Маат и нейният баща Ра. На малка масичка имаше купа със светена вода, смесена с природна сода за очистване, а в средата на стаята — малък олтар с изящна статуя на Маат. Амеротке гребна от купичката с благовония, приближи се до наоса, коленичи и поръси няколко капки по тлеещите въглени пред олтара. После се загледа в кълбата дим, които се издигнаха.

— Нека молитвата ми — прошепна той, облягайки се на възглавничките — да събуди в погледа ти цялата ти благост!

Загледа се в красивия образ на богинята — лъскава черна коса, красиво издължено лице, пълни устни и бадемови очи, изписани с черен туш. Амеротке се усмихна. Винаги когато се молеше, статуята му напомняше за съпругата му Норфрет. Дали боготворя богинята, жена си или и двете, запита се той. Потопи пръсти в купата със светена вода и после навлажни устните си. Замисли се за жестокото убийство на двамата старци, заключени в къщата им, безсилни срещу свирепите челюсти на онова озверяло куче. Свали огърлицата и пръстена си и ги остави на пода до себе си. Отново пред очите му изплува онова ужасяващо преживяване от детството. Затвори очи. Някой почука на вратата, но той не му обърна внимание. Отвори очи и се концентрира върху статуята. Имаше нужда да се помоли. Малкият му син Ахмазе все още бе болен от треска, Шуфой бе обещал да му донесе амулет, напоен със свещена крокодилска кръв.

Силното чукане на вратата се повтори.

— Влез!

Влязоха Асурал, Пренхое и Шуфой. Хвърлиха поглед върху лицето на Амеротке, а после седнаха безмълвно с гръб към стената.

— Изпълнихте ли присъдата?

— В момента се изпълнява — отговори началникът на стражата.

Съдията се обърна към джуджето:

— Доволен ли си от другото ми решение, Шуфой? Приятелите ти сигурно са щастливи…

— На сватбата им ще се напия и ще танцувам…

Амеротке изви очи към Пренхое:

— Е, какво се говори из града?

Вместо младия писар отговори дребосъкът, като тайнствено сниши глас:

— Всеизвестно е, че везирът Сененмут е в храма на Анубис заради преговорите с митанийските пратеници, а царят на Митани — Тушрата, и свитата му са отседнали в Оазиса на палмите. Носят се слухове за мистериозно убийство в храма на Анубис…

Амеротке се размърда притеснено. Царицата Хатусу много държеше преговорите да минат гладко. Преди няколко месеца египетската войска, предвождана лично от фараона, бе нанесла съкрушително поражение на митанийската армия. Самият Амеротке бе участвал в тази внушителна битка и още се стряскаше нощем от спомените за тропота на колесниците, за дрънчащото оръжие и за каменистата земя, която бе станала хлъзгава от кръвта на хилядите ранени.

Силен удар по вратата го извади от унеса. Шуфой се изправи, отвори я рязко и отстъпи изненадан. Влязоха двама мъже, облечени в дворцови роби. Амеротке веднага разпозна по предпазителите за китките им емблемите на Хор и Озирис, които носеха единствено личните пратеници на фараона. Единият от новодошлите беше пълничък, с малки черни очи, скрити сред пластове тлъстини. Вторият беше по-млад, със слабо лице и леко гърбав нос. Той първи се поклони и се представи:

— Казвам се Мареб и съм личен вестоносец на божествената Хатусу.

Дебеличкият извади ветрило и докато го развяваше пред лицето си, заяви:

— Аз съм Уени — и разтвори шепата си пред очите на Амеротке. В дланта му имаше инкрустирай със скъпоценни камъни скарабей и красиво гравиран надпис с името на царицата. Съдията се поклони и го целуна. Уени добави забързано, че и двамата с Мареб са лични пратеници на божествената в митанийския лагер в Оазиса на палмите.

— Идваме право от храма на Анубис — обади се усмихнато Мареб.

— А, да, преговорите. Добре ли вървят?

— Да, но… — запъна се по-младият.

— Но е имало убийства, нали? — подсказа му Амеротке. — Поне чух такива слухове…

— Имате остър слух, господарю.

— Освен това съм и нетърпелив — Амеротке им направи знак да седнат. — Разкажете ми!

Двамата вестители се настаниха удобно, а Шуфой си подреди възглавничките. Амеротке седна срещу тях, заобиколен от свитата си.

— Сигурно знаете за Славата на Анубис — започна Мареб. — Това е свещен аметист с големината на човешки юмрук. Виси на златна верига около врата на божествената статуя. Стар е като самата Тива. Някои твърдят, че Анубис лично го е оставил там… А сега, изглежда, самият той си го е и взел… — младият огледа тържествуващо изненаданите лица на съдията и помощниците му и добави: — Статуята се пази зад непробиваема порта, зад която има свещено езеро…

— Да, чувал съм за това — съгласи се Амеротке. — Нощем един жрец бди пред статуята. Вратата е заключена с най-здравата медна ключалка, нали така?

— Точно така, господарю. Друг жрец стои на пост отвън. Из коридорите и галериите обикаля човек от храмовата стража. Една от жриците носи храна и вода на жреца отвън…

— Но не влиза вътре, нали?

Мареб поклати глава.

— Сутрин жрецът на нощно бдение вътре отключва вратата, за да могат останалите жреци да изпълнят утринната служба. Тази сутрин обаче Немрат, който е бил вътре, не отговорил на повикването. Духовниците извикали капитана на стражата и разбили вратата. Немрат бил мъртъв със забит в сърцето нож и аметистът Славата на Анубис липсвал, но иначе всичко било на мястото си — нямало стъпки, нито каквито и да е следи…

— Кой жрец е стоял на пост отвън?

— Хети. Той твърди, че не се е случило нищо подозрително. Подремнал малко, но със сигурност щял да се събуди, ако зад портата е имало боричкане или викове…

— А жрицата, която носи храна? Тя…

— Казва се Ита. Донесла на Хети поднос с ястия и кана с вода, после си отишла. Не е чула нищо… Господарю, вратата е била заключена отвътре от самия Немрат. Ключът към светилището е единствен и си е стоял на обичайното място — окачен на врата на убития. Както и да е влязъл убиецът, как е успял да излезе?

— Има ли някакви тайни проходи… или врати? — попита съдията със слаба надежда.

Мареб отново поклати глава. Асурал подсвирна тихо под мустак.

— Божествената Хатусу ще побеснее… Славата на Анубис е безценна реликва… — Амеротке сведе очи.

— Има и още нещо — продължи младият вестител. — Съвсем естествено, най-напред заподозряхме митанийците. Разбирате защо, господарю, нали? Те имат сходен на Анубис бог с кучешка глава. За тях камъкът също би бил свещен…

— Разбира се! — въздъхна съдията. — Освен това, ако Тушрата се добере до реликвата или дори ако просто хората мислят, че тя е у него, божествената Хатусу ще стане за посмешище!

— Носят се слухове също така — добави Мареб, — че в храма има духове. Неколцина от разпитаните твърдят, че са видели бога Анубис да се разхожда там…

Амеротке едвам сдържа негодуванието си от разпространяването на такива нелепи суеверия. Дълбоко в сърцето си той не вярваше в богове с глава на чакали или с криле на сокол. Вярваше единствено в Маат като олицетворение на истината, но знаеше, че е най-добре да запази убежденията си в тайна.

— Значи така — заяви той, — кражба, убийство, светотатство. Какво друго?

— Същата нощ, в която е бил откраднат аметистът Славата на Анубис — обади се Уени и намести дебелото си туловище върху възглавничките, — е била убита една от хесетките на храма. Намерили са я мъртва в един павилион в градината. Била е отровена, но от убиеца й няма и следа.

— Смятат, че е отрова — натърти Мареб.

— На устата й е имало пяна — отсече Уени. — И това не е единствената мистериозна смърт. Предишния ден са били отровени две овце от стадото на храма, а също и няколко риби в едно от езерата.

Амеротке затвори очи. Преди седмици Хатусу обяви, че след края на преговорите ще организира огромно празненство в Дома на милион години, в двореца. Сега някой правеше тези преговори за смях.

— Не е възможно да са митанийците — обяви той. — Рискуват да загубят прекалено много…

— Господарю, имаме заповед да ви отведем в храма на Анубис, където вече ви очаква господарят Сененмут. Да не губим повече време…

Амеротке стана и започна да се преоблича. Докато завързваше сандалите си, попита:

— Наистина ли няма никакви прозорци?

Лицето на Мареб отново изразяваше отрицание.

— Никой не може да си обясни как се е случило… Единственото странно нещо е дръжката на камата, с която е бил убит жрецът…

— Какво й е странното? — съдията вдигна очи заинтригуван.

— Никой не е виждал подобна досега: черна и с формата на кучешка глава… Затова плъзнаха слуховете, че лично Анубис е дошъл в храма и е убил Немрат…

Съдията се загледа в статуята на Маат. Не вярваше Анубис да е дошъл в храма си, но пък Сет, богът на убийствата и унищожението, със сигурност е кръстосвал из неговите коридори.