Пол Дохърти
Жертвите на Анубис (18)

Шестнадесета глава
Анубис: покровител на божествения павилион

— Но те не биха омърсили ръцете си с такава презряна работа — каза недоверчиво Шуфой.

— Да — съгласи се Амеротке, — но биха използвали други за такова престъпление. Точно за това е говорел тайнственият посетител на Белет при Сборището на хиените: опасно място, на което няма да има пазачи. Сега кажи ми Шуфой кой би могъл да организира група разбойници за такова опасно начинание? Кого срещна последно, който изгаряше от желание да ни помогне за Уени? Кой ни увери най-тържествено, че ще напусне Тива възможно най-бързо?

— Ловецът на крокодили!

Амеротке сграбчи ръката на Шуфой.

— Името добре му приляга! Не е напуснал реката, просто ловува по-надълбоко!

 

 

Шест ескадрона от елитния полк на Озирис се разгънаха в широка бойна линия и се спуснаха през пустинята. Нощният въздух беше изпълнен с тропот на копита и трещене на колела. Във всяка колесница имаше по един водач и един стрелец. Зад фланга на колесниците идеха полковете на нубийските наемници. Амеротке погледна надясно. Хатусу, в пълно бойно снаряжение, стоеше изправена в съседната колесница. Отляво препускаше Сененмут, а някъде назад беше и Шуфой.

Бяха тръгнали към Долината на царете по обиколен път, откъм северозападната част на Некропола. Най-накрая първите колесници спряха. Сененмут и капитаните слязоха. Извадиха различни карти и на светлината на фенерите везирът разпореди как да бъдат разположени силите.

— Ще образуваме подкова — каза той — като всеки от краищата й ще стига до входа на долината.

Хатусу, която носеше двойната корона на Египет, я свали и я подаде на един от личните си телохранители. На светлината на фенерите лицето й изглеждаше по-слабо и твърдо. Беше обхваната от такава ярост, че хапеше до кръв долната си устна.

В далечината се чу изсвирване. Един от капитаните извика и Амеротке погледна нагоре. Хрътките на фараона — четирима пустинници, които служеха като съгледвачи в египетската армия, безшумно се заизкачваха напред. Носеха малки рогови лъкове и колчани със стрели. След известно време трима от тях се върнаха назад и коленичиха пред Сененмут.

— Е? — попита ги той.

Водачът вдигна глава.

— Не можем да бъдем напълно сигурни…

— Какво! — извика Хатусу. — Заповедите бяха пределно ясни!

Главите на съгледвачите се опряха в земята. Сененмут хвана Хатусу за ръката и нежно я отведе настрана, където започна да й шепне нещо. Амеротке предполагаше какво. Царицата не биваше да показва лицето си. Самото й присъствие, всяка дума, която произнасяше, ужасяваше хора като съгледвачите, които смятаха за кощунство дори и да я погледнат. Везирът надделя. Хатусу се отдалечи в тъмнината, съпроводена от телохранителите, а Сененмут се върна при съгледвачите.

— Божествената каза, че до края на живота си ще ядете от най-мекия хляб, ще дъвчете най-крехкото месо и ще пиете най-сладкото вино. Децата ви ще благославят паметта ви, защото царицата обърна лице към вас и ви се усмихна…

Съгледвачите вдигнаха глава с блеснали очи при мисълта за такъв разкош.

— Господарю, не навлязохме дълбоко в долината — отговори водачът им. — Но сме сигурни, че малко преди стъмване в долината е влязъл голям отряд. Открихме едно камилско изпражнение, което беше все още топло.

Амеротке сдържа дъха си при следващия въпрос.

— Тръгнали ли са си?

— Не, господарю, по всичко личи, че все още са там.

— Къде е четвъртият ви човек? — попита Сененмут.

Лицето на мъжа се изкриви в усмивка.

— Бяха оставили един на пост.

— Значи със сигурност са там — заяви Амеротке.

Мъжът сви рамене.

— В тъмното не можахме да видим кой е. Нахвърлихме се върху него още преди да разбере какво става.

— А как беше облечен? — попита Амеротке. — Лицето и главата му бяха ли покрити като на пустинните скитници?

Съгледвачът разтвори ръце.

— Да. Нямахме избор. Прерязахме му гърлото. Скрихме тялото под една скала. Нашият човек зае мястото му.

— Добре! Много добре! — обади се Сененмут. — Според вас колко са?

Мъжът посочи надолу.

— Ако съдим по стъпките, може би двайсетина — трийсетина, но имаше и товарни животни, някои от които сигурно ще бъдат качени горе.

Везирът им благодари и даде малко парче злато на всеки поотделно. Направи знак на Амеротке и двамата изчезнаха в тъмнината. Хатусу ги чакаше и крачеше неспирно напред-назад.

— Е, скъпи ми Амеротке — каза тя с усмивка, но очите й останаха сериозни, — ти се оказа прав. Така че, докато чакаме, разкажи ми всичко!

— Напротив, божествена, сгреших — призна си Амеротке. — Амбициите на Тушрата се оказаха много по-злонамерени и хитри, отколкото въобще бях допускал. Той иска саркофага на Бения не само заради слуховете, че баща ти се е отнесъл жестоко с нея.

— Вече знаем, че това не е истина… — прекъсна го царицата.

— Има обаче и друга причина. В саркофага на Бения има скрит ръкопис, в който тя описва до най-малка подробност всичко в двора на баща ти. Като се за мисли човек, защо му е притрябвал на Тушрата? В крайна сметка може да си съчинява лъжа след лъжа по твой адрес. Но планът му е бил много по-дълбок.

— Явно е знаел — намеси се Сененмут, — че гробницата на Тутмос е обгърната с тайнственост. Господарке, човек може с години да скита из долината и никога да не открие онзи вход!

Хатусу погледна Амеротке и той продължи с разказа си:

— Тушрата и Уанеф сигурно са разбирали, че единствените хора, които могат да отидат в гробницата, сте вие и най-близките ви съветници, хора, на които се доверявате. Разбира се, митанийците са можели да опитат и с подкупи, но е било прекалено опасно. Номерът със саркофага е далеч по-сигурен. Просто е трябвало да наемат някого да ни проследи. Някой, който е наблюдавал Долината на царете много внимателно…

Хатусу затвори очи при мисълта за грешката, която беше направила.

— Разбира се! — изстена Сененмут и се хвана за главата. — Можехме да изпратим саркофага и по-късно.

— Да, точно затова Тушрата пожела сам да го съпроводи.

— Но ние бяхме много внимателни — оправда се Хатусу, — и на отиване, и на връщане. Навсякъде пазеха стражи, а после запечатаха входа на долината…

— На Тушрата не му е трябвал входът — поклати глава Амеротке.

— Но ние все пак заличихме всички следи — настоя Хатусу. — Е, не веднага, но все пак? — въздъхна. — Знам какво ще кажеш, на Тушрата не са му трябвали следите ни…

— На царя на Митани — съгласи се Амеротке — му е стигало само да знае, че сме влезли в долината и сме излезли със саркофага на Бения. След това мястото отново е необитаемо. Няма пазачи, а и не е толкова трудно да подкупиш войник. Действали са бързо. Веднага щом царският кортеж се е върнал в Тива, те са огледали долината много внимателно. Все някакви следи са останали: от изпражненията на животните, от колелата на каруцата… Сигурен съм, че още същия ден шпионинът на Тушрата е влязъл в долината, претърсил е за следи и е намерил входа на гробницата. Докладвал е на човека на Тушрата и са решили да действат. Снощи Белет и Сели са били отвлечени. Бащата на Белет, Лахет, е бил ключар на Инени, човека, проектирал гробницата на Тутмос I. Най-вероятно той е изработил ключалките за гробниците и ковчежетата. Сега инструментите на бащата и единственият, който знае как да ги използва — синът, са похитени.

— Но защо са се свързали с него? — попита Сененмут. — Не могат ли просто да нахлуят в гробницата, да я ограбят и да изчезнат с плячката си?

— Митанийците са се надявали, че божествената ще ги заведе до гробницата, и ние направихме точно това. Знаели са също така, че всички капани, поставени от Инени, ще бъдат обезвредени от слугите на царицата, когато отиде за саркофага на Бения. Така е по-безопасно за тях. Ние си тръгнахме набързо — обясни Амеротке, — сигурен съм, че господарката е имала намерение след няколко дни да се върне с доверени зидари и слуги в долината…

— Да, точно така — каза Хатусу дрезгаво. — Щяха да се погрижат всичко да е наред и да поставят отново капаните на Инени.

— Така — продължи Амеротке с успокоителен глас. — Тушрата е знаел, че зидарите ти биха забелязали грубо нахлуване в гробницата. Особено когато ковчежетата и раклите зеят отворени. Сега обаче крадците имат изкусен ключар със себе си, човек, който е наследил уменията на Лахет и ще може незабелязано да отвори сандъчетата, за да бъдат плячкосани, а след това да ги заключи отново. Възнамерявали са да вземат само дребни предмети, а такива има предостатъчно…

Сененмут подсвирна под нос. Хатусу скочи на крака и им обърна гръб. Амеротке забеляза, че раменете й треперят.

— Твърдиш, че ще вземат от гробницата само малки предмети, така ли? Ще осквернят ковчезите. Ще вземат сърцето му! Тушрата е искал да изпълни надутата си заплаха, да изгори сърцето на великия Тутмос!

— Трябваше да ги хванем, преди да я намерят — каза Сененмут.

— Нямахме никакво време — отвърна Амеротке, — а което е по-важно, някой щеше да ги предупреди и да избягат. Така или иначе, щяха да знаят къде се намира гробницата, и рано или късно да се върнат пак. Не! Всички трябва да умрат тази нощ.

Хатусу се изправи. Вече беше по-спокойна, но по лицето й личаха следи от сълзи.

— Провалих се — призна тя. — Вярвах, че искането на Тушрата е разумно. Египет неведнъж е връщал телата на чуждоземни царици. Не мислех трезво…

— Ние също — успокои я Сененмут. — Вярвахме, че Тушрата идва да моли за мир.

— Мога да му обявя война! — прошепна Хатусу. — Мога да стъпча Оазиса на палмите. Ще изкормя Тушрата и ще оставя месата му на хиените!

Разтревожен, Сененмут я хвана за ръката.

— Какви доказателства имаме? Мареб е мъртъв. Уени е мъртъв. Всяко признание, което сме получили от вестителя, ще бъде обявено за лъжа. Тушрата веднага ще го използва, за да поиска обезщетения за смъртта на пратениците си. Митанийците веднага ще обявят как сме подмамили царя им в Египет, а после сме нарушили клетвата си и сме го убили.

— Досега не е успял — рече Амеротке — и тази вечер няма да успее. Освен това — добави той — не бива да се издаваме, дори и пред крадците, че смятаме това за дело на митанийците. В противен случай някой от войниците може да разбере, а след това ще разберат всички…

— Може крадците да избягат — нахвърли се Хатусу.

— С камили и товарни животни? — усъмни се Амеротке. — С кошници, пълни със съкровища? Макар че ще вземат само дребни предмети — съгласи се той, — малки и преносими съкровища от ковчежетата, докато ти си мислиш, че са здраво заключени. Само при много внимателна проверка на печатите някой би забелязал извършеното кощунство… — Хатусу го гледаше изпод вежди. Съдията познаваше този поглед. Нима Хатусу го обвиняваше? — Може би трябваше да се досетя — призна той. Чу някакъв звук и замълча, обърна се и видя един пазач, който препречваше пътя на Шуфой, после дребното човече беше избутано настрани. — Може би — повтори съдията — трябваше да се досетя. До последно не осъзнавах кой е бил Лахет. Сега вече разбирам всичко. Дори когато Белет изчезна, продължавах да си мисля, че става въпрос за някой храм или къща или за метали от мините. Чак когато намерих списъка на Мареб, в който се споменаваше името на Белет, син на Лахет, проумях… — Амеротке избърса потта от челото си. Замълча и се опита да избере най-подходящите думи. — Вярно е, че зад всичко това стоят митанийците, но подстрекателят е Ловецът на крокодили. Първо, Уени купува онези ножове: с дръжки като глава на чакал… Ловецът на крокодили казал, че ги е откраднал, но истината е, че му ги е дала Уанеф. Не е било случайност, че Ловецът на крокодили и Уени са се срещнали: всичко е било планирано. Уени е получил онези ками от Ловеца на крокодили по заповед на Уанеф. Ловецът е искал да продаде ножовете на възможно най-много хора, за да създаде объркване, но Шуфой откри произхода им и Ловецът на крокодили е нямало как да го отрече, нали? Това можеше да породи подозрения. И какво, мислите, решава да направи Ловецът на крокодили? Казва на Шуфой всичко, което знае за Уени. Да — потропа с пръсти Амеротке, — точно както преди това е продал на митанийците малко информация за вестителя: ето как Уанеф е привлякла Уени — усмихна се горчиво. — Чудех се как точно е станало… Ловецът на крокодили просто е отклонил подозренията от себе си, като е жертвал Уени. Какво от това? Уени е бил изпълнил задачата си, вече е бил мъртъв и разкрит като митанийски шпионин. Когато открих тайния списък от Улицата на лампите, ми се изясни и още нещо. След като помислих и осъзнах, че Уанеф действа чрез Мареб, който от своя страна управлява Уени, оставаше да открия още една брънка: чрез кого Тушрата изпращаше съобщения до сестра си в Тива. Кой е правел така, че писмата му да бъдат заловени?

— Ловецът на крокодили — каза Хатусу.

— Да, и това е бил идеалният избор. Човек, който не чувства дълг към Египет и законите му. Разбойник, който може да ходи свободно нагоре-надолу по Нил, без да предизвиква подозрения. Мъж, който може да наеме крадци, да отиде до селото на „носорозите“ и да намери Белет. И най-накрая — заключи Амеротке, — човек, който няма нищо общо с царицата и с храма на Анубис.

Един пазач се приближи и коленичи:

— Имаме новини. Съгледвачите ни в долината докладваха, че има раздвижване…

Сененмут скочи веднага, Хатусу и Амеротке го последваха.

— Наредете колесниците да останат на място! — заповяда везирът. — Доведете нубийците. Да тръгнат веднага и възможно най-безшумно. Никой не бива да се измъкне.

Офицерите тихо инструктираха войниците си.

Всички започнаха бавно да се придвижват в бойна редица. Ескадронът с колесниците беше изтеглен по фланговете, за да отреже пътя на бегълците. Сененмут беше убеден, че има само един изход, през който крадците могат да се опитат да избягат — ако се покатерят по склоновете.

Амеротке вървеше в третата редица. Носеше бронзов шлем и беше взел сабя и щит. Шуфой също пожела да дойде, но Амеротке не се съгласи. Някъде в тъмнината се чу ръмжене на лъв, последван от острия писък на хиена.

— Не е ли странно как зверовете надушват пира още преди да е започнал — възкликна Сененмут.

Съдията стисна щита си по-здраво. Пълната луна се показа иззад облаците и окъпа пътя към долината в сребърна светлина. Скалите от двете страни на входа сега се виждаха съвсем ясно. Войниците вървяха все по-бързо, за да затворят капана. Колесниците останаха в тила. Щяха да се приближат едва когато сблъсъкът започнеше. Един съгледвач дотича обратно. Раздадоха се заповеди и войниците спряха.

От долината изскочи камила, чийто ездач удряше с все сила хълбоците й с камшик. Зад скалите се показаха няколко тъмни сенки. Хвърлиха мрежа. Камилата беше уловена и издърпана настрани. Дори от мястото си Амеротке можеше да познае какво се случва: щяха да издърпат камилата и да запушат здраво устата й, а с ездача й щяха да се справят мигновено. Чу се тих вик и движещите се сенки изчезнаха. Един от съгледвачите се качи на камилата, извика подобно на мъжа, когото току-що бяха убили, обърна се към долината и направи знак, че всичко е наред. Амеротке си пое рязко дъх. Ловецът на крокодили и шайката му едва ли бяха далеч. Всички погледи бяха вперени в изхода на долината.

Най-накрая бандата разбойници се появи: първо камилите, следвани от каруците и онези, които се промъкваха зад тях пеша. Не носеха светлини, движеха се безшумно: вероятно копитата на животните и колелата на каруците бяха увити с парцали или слама. Изглежда, въобще не подозираха за войската, която ги очакваше, загрижени повече да се отдалечат възможно най-много от Долината на царете. В нощта изсвири тръба, последвана от грохота на колела: една колесница, в която стоеше войник с фенер, изтрополи пред застаналите в очакване нубийци и се насочи към разбойниците. Амеротке чу тревожните им викове. Едни се разтичаха наляво, други — надясно и едва тогава осъзнаха капана, в който бяха попаднали. След краткото им стъписване профуча стрела. Това беше отговорът на разбойниците.

Чуха се заповеди и нубийците тръгнаха напред с тропот. Отначало на Амеротке не му беше лесно. Спъваше се, хлъзгаше се. Редиците се хвърлиха в открито нападение. Първата група войници обградиха разбойниците и още преди да се включат останалите им другари, битката беше приключила. Ездачите бяха свалени от камилите, каруците — заловени. Някои от разбойниците продължаваха да се съпротивяват, но останалите свалиха оръжие. Амеротке си проправи път към кръга, в който се развиваше действието. Две камили лежаха паднали и ритаха с крака. Долината беше осеяна тук-там с трупове на разбойници. Живите бяха принудени да коленичат, а ръцете им бяха вързани над главата. Личните телохранители на царицата разтовариха ограбените съкровища, подредиха ги внимателно до каруците и ги покриха със специално донесени платнища със знака на Анубис. Сененмут крачеше наоколо със свален шлем и издаваше заповеди. Бавно, но необратимо сцената се преобрази. Нубийските войници образуваха огромен кръг, запалиха фенери и ги окачиха на дълги прътове, забити в земята. Натрупаха мъртвите бандити на купчина. Амеротке видя лицето на един от тях. Беше сигурен, че е разказвачът, когото бе зърнал в гостилницата при срещата си с Белет.

Сененмут се приближи до пленниците. Мина покрай всеки от тях, като сваляше тюрбаните и маските им. Амеротке го последва.

— Прав беше — каза везирът, сочейки един от пленниците, който имаше грозен белег на мястото на някогашния си нос. — Събирани са от „носорозите“. Останалите изглеждат като професионални разбойници…

Някои молеха за милост, други просто стояха на колене с наведена глава. Амеротке ги оглеждаше внимателно. Спря се пред един от тях: лицето му беше слабо, с леко прегърбен нос и арогантен поглед. Съдията хвана робата на мъжа откъм врата и я съдра. Отдолу напипа скрита дреха от неравна крокодилска кожа.

— Ти си Ловецът на крокодили, нали? — в отговор последва единствено подигравателен смях. — Белет и Сели? — попита Амеротке. Мъжът се наведе назад, изхрачи се и плю в лицето му. Съдията избърса слюнката от бузата си. — Разбрах това, което ми трябваше — спря се пред мъжа до него: — Ти трябва да си Сянката, а? — мъжът премести поглед. — Къде са Белет и Сели? — попита отново Амеротке. — Онези, които сте отвлекли? — Ловецът на крокодили подигравателно прошепна нещо за езика на Сянката.

Съдията възнамеряваше да продължи с въпросите си, но нощният въздух беше раздран от звука на тръби. Хатусу, придружавана от ескадрон колесници, мина с бясна скорост покрай тях. Сененмут и Амеротке побързаха да я посрещнат и бяха задължени да коленичат на земята пред колесницата й. След като се осведоми за броя на пленените и убитите разбойници и за размера на плячката им, тя извика, че останалите трябва да очакват нейната справедливост.

— Не знаем нищо за Белет и Сели — обади се Амеротке.

— Доведи един от тях да говори — нареди Хатусу. Амеротке се върна при редицата пленници. По негова заповед двама нубийци сграбчиха един пустинник, който пелтечеше от страх. Отначало твърдеше, че не знае нищо за ключаря и съпругата му. Нубийците започнаха да го налагат с бич и човекът се прекърши. Призна, че последно ги е видял живи на една скала малко преди да напуснат долината.

— Отведоха ги — изплака той. — Немного далеч!

Три колесници, в които се намираха Шуфой, пленникът и двама от съгледвачите, веднага бяха изпратени обратно към скалите в Долината на царете.

— Междувременно — заяви Хатусу — ще огледам пленниците.

Тя се качи на колесницата си и придружавана от Амеротке и Сененмут, тръгна сред войниците. Нощното небе вече избледняваше, а звездите не се виждаха. Наближаваше зората, но студеният вятър все още смръзваше потта по телата. Хатусу сякаш не виждаше нищо, освен пленниците. От време на време използваше сабята си, за да вдигне главата на някой разбойник.

— Кой от тях е Ловецът на крокодили? — попита тя. Съдията посочи водача. Хатусу подпря брадата му с върха на меча си и го накара да вдигне очи. Погледът му вече не беше толкова арогантен. — Проклет да си! — извика Хатусу. — Проклет да си в живота и в смъртта! Дано демоните на отвъдното да погълнат твоята Ка, дано никога душата ти не види друго, освен мрак!

От пленниците близо до Ловеца на крокодили се чу приглушено стенание. Проклятието на фараона беше тържествено и обвързващо. Ловецът на крокодили преглътна с мъка, а в очите му се появи умолителен поглед. Хатусу притисна меча към темето му и го насили да наведе глава. Когато челото му докосна земята, той изстена и падна на една страна, неспособен да запази равновесие. Докато войниците го вдигаха на колене, Хатусу отмина нататък. Остави пленниците и отиде при плячката. Свещените платнища бяха вдигнати и един жрец изброи какво е било взето. Малки статуи, фигурки, гривни, пръстени и преди всичко няколко от съдовете, в които се намираха останките на баща й.

— Могат да бъдат пречистени — прошепна жрецът.

— О, да, ще бъдат пречистени! — отсече Хатусу. — Сененмут, ти лично ще надзираваш пренасянето на всичко това в царския дворец. Да бъдат пазени денем и нощем!

В този момент откъм скалите изтрополя колесница и всички погледи се насочиха натам. Амеротке хукна натам и когато пристигна, войниците вече сваляха два вързопа на земята. Отрязаха въжетата и издърпаха наметалата, с които бяха увити Белет и Сели. Един пазач помръдна главите им и съдията видя ударите, които бяха превърнали задната част на черепите им в кървави дупки.

— Сигурно са издъхнали мигновено — каза войникът.

Шуфой се вмъкна в кръга около телата. Лицето му беше бледо на трептящата светлина на фенерите. Скръбта му беше безмълвна, а по сбръчканото му изморено лице се стичаха сълзи. Стоеше като дете и хълцаше. Амеротке отиде при него и хвана ръката му.

— Недей да тъжиш, Шуфой — каза Хатусу. — Ще наредя да занесат телата им в Тива. Жреците ще изпълнят ритуалите и душите им ще се отправят към Далечния хоризонт. Ще се моля баща ми да ги приеме в благословените поля. А ти, Шуфой — каза Хатусу с по-мек глас, — погледни лицето на царицата си! — Хатусу му се усмихна. — Ще дойдеш в Дома на милион години. Слушала съм за любовните ти стихове — дрезгавият й глас премина в лек смях. — Ще им съчиним музика и може би ще се съгласиш да ги пееш на моите прислужнички — усмивката й изчезна и тя се обърна към войниците: — Отнесете тези две тела. Жреците на Анубис ще платят разходите. А сега искам да покажа на тези бунтовници какво е правосъдието на фараона! — и се върна при колесницата си. Придружавана от Амеротке и Сененмут, тя мина през редиците на нубийците и спря пред пленниците. — Слушайте! — извиси се гласът й. — Чуйте присъдата на фараона! Вие сте осквернили и ограбили гробницата на баща ми, сина на боговете. Проклинам живота ви! Проклинам наследниците ви! Проклинам ви и в смъртта! Дано душите ви да не познаят нищо, освен вечна нощ и несекващо мъчение! — от групата на разбойниците се надигнаха стонове и плач. — Нека земята и небето бъдат свидетели на отмъщението на фараона! Ще умрете сега. Присъдата да се изпълни незабавно!

Амеротке видя как двама нубийци пристъпиха напред. Единият държеше тетива от лък. Спряха при първия затворник. Увиха тетивата около гърлото му и бавно го удушиха, а ужасните му стонове изпълниха зловещата тишина. После преминаха към втория. Амеротке извърна поглед настрани, понечи да запуши ушите си. Хатусу обаче внимателно следеше детайлите на всяка смърт. Когато екзекуторите стигнаха до Ловеца на крокодили, тя се намеси.

— Този го оставете! — извика тя. Нубийците минаха по-нататък. Най-накрая свършиха и се върнаха до водача на отряда. Хатусу хвана юздите на конете си, подръпна ги леко и се приближи напред. Спря пред Ловеца на крокодили. — За теб — извика тя със заплашителен глас — смъртта няма да е бърза! Да се отрежат ушите и носът му! Да се извадят очите му! Да бъде кастриран! — посочи към долината. — Изкопайте дълбок гроб на входа на долината. Погребете го жив, за да могат зверовете да намерят тялото му, а душата му да бъде взета от душеядците!

Ловецът на крокодили отвори уста, за да каже нещо, но екзекуторите го сграбчиха и насила наведоха главата му до земята. Хатусу направи знак на Сененмут да поеме юздите. Царската колесница се отдалечи в тъмнината.

Амеротке остана загледан в осеяната с трупове суха земя.

— Господарю! — един офицер бързаше към него с кожена торба в ръка. — Това е на ключаря.

Амеротке я взе и я разтвори. Бяха инструментите на Белет, но между тях нещо привлече вниманието му. Беше калъп за отливане на ключове с глава на чакал вместо дръжка. Амеротке го взе в ръка и въздъхна. Разбира се! Хети и Ита никога не биха потърсили известен ключар в Тива. Те също бяха отишли при Белет в селото на „носорозите“. Амеротке затвори очи: сети се за Белет, седнал в градината на онази гостилница. „Значи съвестта ти не е била толкова чиста“, помисли си той.

— Господарю? — Шуфой се появи от тъмнината.

Амеротке скри онова, което беше намерил.

— Хайде, приятелю! — подкани го той. — Да отидем у дома, да пийнем малко вино и да изпеем една любовна песен, за да прогоним всичкия този мрак!