Пол Дохърти
Жертвите на Анубис (17)

Петнадесета глава
Анубис допускал до отвъдното само онези души, които били по-леки от перото на истината

Хатусу седеше като изсечена статуя, а Сененмут се бе облегнал на прозореца.

— Продължавай, Амеротке — изсъска царицата.

— От всички убийства — започна Амеротке, като седна срещу Мареб — най-безсмислено и жестоко е убийството на танцьорката в градинския павилион. Мислела е, че ще спечели благоразположението на някой важен гост или малко сребро, а ти си я убил, за да изпробваш колко бързо действа отровата.

— Ще умреш само заради това — обади се дрезгаво Хатусу.

— Гледа ли я как умира? — прошепна Амеротке. — Може би си броил ударите на сърцето, а после си взел стреличката и си изчезнал, нали? Разхождал си се из храма като призрак. Видели са те там и долу при реката. Убил си Синухе по същия начин, а също пазача на свещената глутница и, разбира се, митанийците…

— Ако съм бил техен приятел — каза Мареб едва разбираемо, — защо ще ги убивам?

— Преди всичко мисля, че ти харесва да убиваш. Не си много по-различен от Уени. Но да отговоря на въпроса ти: ние мислим за митанийците като за едно цяло. Само че, както всички знаем, съветът на Тушрата е разделен на два лагера. Уанеф, фаворитката, е привърженик на мира. Хитра е като мангуста и знае, че Митани отчаяно се нуждае от мир. Но не всички са съгласни с нея. Царството на Тушрата се състои от множество силни кланове: Снерфу, Менсу и Хунро познаваха единствено войната, нали, господарю Сененмут? — везирът кимна в знак на съгласие. — Та същите тези вождове са поискали да участват в мирната делегация, за да създават хаос и объркване. Тушрата също е имал тайни планове за тях. Възнамерявал е да се отърве от тези могъщи пречки, а след това да обвини Египет за смъртта на първенците си!

— Но това би довело до нови военни действия — извика Мареб.

— Мислиш ли? — попита Амеротке. — Дори и да бъдем заподозрени, с какво митанийците ще докажат, че сме отговорни за смъртта им? Мирът, така или иначе, ще бъде подписан.

— А Снерфу? — обади се Сененмут. — Вратата на стаята му беше заключена, а прозорците бяха затворени…

— Не, господарю Сененмут — каза Амеротке и вдигна ръка. — Спомняш ли си как намерихме тялото на Снерфу? Наложи се да разбием вратата. Аз бях там, а също и нашият вестител, който веднага отиде до прозореца и каза, че капаците били залостени. Но те са били просто притворени. Той ни е излъгал. Каза ни, че били залостени, подведе ни. Освен това спомняш ли си как Мареб остана облегнат на прозореца? Избърсал е от перваза и от пода всякакви следи от ръце или крака. Покатерил си се по покрива, нали? — попита Амеротке. — Капаците на прозореца са били отворени, ти просто си влязъл, убил си Снерфу и си излязъл, затваряйки капаците след себе си. Когато разбихме вратата, ти ни накара да повярваме, че са залостени, а после се облегна там, за да премахнеш следите от проникването си. Огледах стаята на Снерфу. За един атлетичен мъж не би било трудно да се придвижи по плоския покрив, да се вмъкне през прозореца и да причини същата смърт, която сполетя и останалите. Убийството на Хунро и Менсу е било също толкова просто. Те не са харесвали приятелката ти Уанеф и са отишли да се посъветват. Мислели са, че като са двама, са в безопасност. Отишли са до езерото и са седнали на пейката. Ти си ги проследил: и двамата са умрели почти мигновено. Махнал си стрелите и си бутнал двете тела във водата… — Амеротке стана. — Какво ще кажеш, Мареб? Можем да те закараме в Дома на смъртта и да те измъчваме. Можем дори да преговаряме с митанийците, но се съмнявам, че ще те защитят. Знаеш, че ще претърсим вещите ти. Може би ще открием същите неща, които сам беше скрил в стаята на Уени…

Мареб беше овладял треперенето си. Седеше с ръце на коленете и сведен поглед.

— Някога бях щастлив — каза той и вдигна глава. — Майка ми, баща ми, брат ми и аз. Всички много се гордееха с мен, че съм приет в Дома на вестителите. Бях щастлив… Прав сте за Уени, винаги съм подозирал, че има нещо общо със смъртта на Хордет. Започнах да го следя. Знаете ли, той ходеше в храма на Бес и се наслаждаваше на трупа. Най-накрая открих истината, но реших да не бързам. Можеше да почака. Доброто вино излиза, когато изчакваш гроздето да узрее. Отидох с Уени по Пътя на Хор до митанийското царство. Дори и слепец би забелязал, че Уени е предател и продажник. Вземаше подкупи. Мислех си, че това е най-добрият начин да го премахна: екзекуцията на един предател носи голямо удовлетворение — усмихна се той. — После почина Тутмос и в Тива настъпи хаос. Митанийците започнаха атаката в Синай. Баща ми и брат ми служеха в полка на Озирис. Отидоха на север, но не се върнаха. Отначало ни казаха, че са били убити — погледна злобно към Сененмут. — Войната свърши и Тушрата поиска мир. Аз бях изпратен да посрещна митанийските пратеници. Двамата с Уени ги чакахме при първия оазис по Пътя на Хор. Останахме там две нощи, а после пристигна и Уанеф. Една вечер тя прати да ме повикат. Когато влязох в шатрата й, видях баща ми и брат ми вързани и със запушена уста. Дадоха ми да избирам: или да се съглася да работя за Митани, или баща ми и брат ми ще прекарат остатъка от живота си в мините като роби. Бях ужасен. Навред ме заобикаляше предателство. Уени, убиецът на приятеля ми, не се интересуваше дали баща ми и брат ми са живи или умрели…

— Трябваше да ни кажеш… — намеси се Сененмут.

— Така ли? И какво щяхте да направите? Нима митанийците щяха да си признаят? — засмя се Мареб. — Когато се разположиха в Оазиса на палмите, Уанеф ми донесе един пръст, отрязан от ръката на баща ми. Каза, че не съм реагирал достатъчно бързо. Съгласих се да правя каквото ми кажат — вдигна глава и пое дълбоко дъх. — Майка ми беше починала, а Уени беше зает да брои среброто си. Станах говорител на волята на Уанеф. Искаха Славата на Анубис и ръкописа на Синухе, наредиха ми да подготвя храма на Анубис за пристигането на митанийците. Прегледах всяка ниша и камъче: проучих къде се намира свещеният аметист, къде — свещената глутница, къде — градинските павилиони. Вслушах се в дърдоренето на прислугата в храма. Разбрах, че Немрат е похотлив и изгаря от желание по Ита. Останалото беше много просто. С Уени се срещахме тайно. Дадох му ножовете и му обясних какво трябва да се направи. Уанеф ми даде картуш с личния печат на Тушрата. Примамих Синухе и го убих. Съжалявам за хесетката. Митанийците ми бяха дали тръбичката и комплект отровни стрели. Трябваше да разбера колко бързо настъпва смъртта. Останалото е точно така, както го разказахте. Хареса ми да убия Уени — замълча за момент. — Колко ли е викал? Надявам се, че отмъстих духа на Хордет. Колкото до митанийците — последва горчива усмивка, — тях бих искал да ги убия всичките…

— А мен? — попита Амеротке.

— Менсу и Хунро настояваха да бъдете премахнат.

— Знаеха ли, че ти си убиецът? — попита Амеротке.

— Не, получавах заповедите директно от Уанеф. Господарю, трябва да благодарите на боговете. Това беше единственият ми пропуск. Само за няколко сантиметра. Бяхте много смел. Спасихте живота ми насред Червените земи. Казах на Уанеф, че няма да повторя опита си.

— А защо си признаваш? — попита Амеротке. — Наистина ли вярваше, че митанийците ще предадат баща ти и брат ти?

— О, да, вярвах им. Но явно всичко е мръсотия и злини…

— Смърт! — раздра тишината гласът на Хатусу. Съедини ръце върху гърдите си в позата, в която фараонът произнася присъди. Амеротке и Сененмут паднаха на колене. Мареб остана седнал, загледан в бялата стена, унесен в собствените си болезнени мисли. — Ти ще умреш! — обяви Хатусу. — Ти си посегнал на моя върховен съдия, завел си го насред Червените земи, за да го оставиш там. Ето я присъдата ми: ще те заведат там сам. Ще бъдеш погребан жив точно на мястото, където си се опитал да убиеш моя съдия. Амеротке, ти лично ще се погрижиш присъдата да бъде изпълнена!

Мареб протегна ръце, а от гърлото му излезе странен, задавен звук. Съдията погледна бързо към вестителя — дали не беше взел някаква отрова?

— Божествена — каза Амеротке, без да вдига глава, — Мареб е царски вестител. Бил е принуден да извърши престъпленията си. Не е като Уени, не е продал Египет за злато и сребро, а заради плътта и кръвта на собственото си семейство…

— Нима се застъпваш за човека, който едва не те уби?

— Само за начина, по който ще умре… — Амеротке погледна настрани към Сененмут. Надяваше се везирът да го подкрепи.

— Добре! — думата изплющя като бич. — Нека волята на фараона бъде изпълнена! Да бъде убит веднага!

Амеротке излезе от стаята с поклони. Чу Сененмут да вика. Вратата на преддверието се затвори след него. Мареб беше заобиколен от царските телохранители. Моментално вързаха ръцете му. Сененмут излезе и без да обръща внимание на Амеротке, размени тихо няколко думи с началника на стражата. Съдията се надяваше, че везирът ще го извика обратно в залата, но Сененмут вдигна ръка.

— Чу волята на фараона. Трябва лично да се погрижиш присъдата да бъде изпълнена.

Стражите отведоха овързания Мареб до един заден двор. Амеротке чу някакъв звук и погледна през рамо. Шуфой го бе последвал. Дребното човече гледаше втренчено с отворена уста.

— Мареб! — възкликна той. — Новината вече обиколи целия дворец! — вързаха вестителя към един пилон. Стрелците заеха позиции срещу осъдения. — Нима ще го убият? — попита Шуфой, като се приближи и вплете пръсти в ръката на Амеротке.

— Така е по-добре — отвърна съдията. — Ако беше станало, както искаше фараонът, щяха да го заровят сред Червените земи…

Мареб извика името на Амеротке.

— Можете да не му обръщате внимание — каза капитанът на стрелците. — Заповедите на господаря Сененмут бяха повече от ясни, той трябва да умре до един час.

Съдията се приближи до пилона.

— Какво искаш? — попита Амеротке. — Няма да има повече милост.

— А може ли… — облиза устни Мареб, — може ли за последен път да усетя вкуса на вино в устата си?

Амеротке вдигна ръка и извика. Един войник донесе глинена кана и плитка назъбена чаша. Съдията напълни чашата и подаде на вестителя да отпие. Мареб запоглъща жадно виното, после издиша и погледна към небето:

— Ще кажете ли една молитва за мен, господарю? — в очите му се появи молба. — Моля само за една последна милост…

— Тялото ти ще бъде погребано, както подобава — отговори Амеротке. — Отмъщението на божествената Хатусу не стига отвъд гроба.

— Благодаря — засмя се Мареб неочаквано. — Странен човек сте, господарю, проявявате милост към човек, който искаше да ви убие… Но за друго ви повиках. Сега ще ви кажа още нещо. Нали знаете Улицата на лампите, близо до голямата равнина на Нил? Преди стъмване идете там при един продавач на бутилки. Имам стая на горния етаж. На търговеца му се плаща много добре. В моята стая под леглото ще откриете дупка в стената. Вътре са скрити стрелите и тръбичките. Има и един свитък папирус. На везира може да му е интересно да го види…

— Защо? — попита Амеротке рязко.

— Просто идете, господарю. Има и още нещо… — Мареб прочисти гърлото си и погледна жадно чашата. Амеротке я напълни отново, вдигна я до устните му, без да обръща внимание на виковете на капитана на охраната. — Митанийците искат саркофага на Бения, но не за да се уверят, че е починала от естествена смърт, а заради нещо друго. Всички знаем колко старателно Хатусу изтъква божествения си произход, нали? — Амеротке кимна. Хатусу отдаваше голямо значение на вече приетата история, че е била зачената в утробата на майка си чрез намеса от боговете. — Кажете на славния ни фараон — продължи Мареб с усмивка, — че Бения пишеше хроника на двора, описваше всички клюки и слухове. Хатусу може да вярва, че е дъщеря на Тутмос, но според Бения Тутмос е бил импотентен! — вестителят се засмя и отхвърли глава назад с поглед към небето. — Кажете на царицата внимателно да провери саркофага, особено вътрешните стени, за скрити чекмеджета или кухини. Бения беше погребана с хрониките й, затова митанийците искат да си я получат обратно! Това обаче не е всичко — добави Мареб. — Двамата с Уени не бяхме единствените злосторници в Тива. Помислете, Амеротке, добре си помислете върху това, което сте научили! Планирани са и други злини — поклати глава Мареб, — макар че аз не знам почти нищо за това. Идете до Улицата на лампите и намерете списъка ми… — усмихна се. — За останалото нямам какво да кажа. Сега ме чака дълъг път…

Амеротке отстъпи назад. Стрелците се приближиха в плътна редица и сложиха стрели на тетивите си. Стреляха. Дъжд от блестящи дъги се устреми към Мареб. В двора настъпи тишина. Нищо, освен жестокото слънце, белия прах и жуженето на мухите. Амеротке затвори очи. Най-малко петнайсет стрели стърчаха от тялото на Мареб, което все още се гърчеше в предсмъртни болки. Началникът на стрелците се приближи, камата му проблесна и той преряза гърлото на Мареб.

— Погрижете се тялото да бъде погребано подобаващо… — извика съдията. — Да бъде балсамирано. Да бъде занесено в Некропола, в Гробницата на непознатите!

— А сметката? — попита ухилено капитанът.

— Извратете ми я в храма на Маат — после се завъртя на пети и напусна нагорещения от слънцето двор.

Шуфой го последва мълчалив и мрачен. Настроението и на двамата се промени едва когато напуснаха Дома на милион години и навлязоха в оживените улици на града. Стигнаха до Улицата на лампите и джуджето се осмели да попита къде отиват.

— Да открием още един ръкопис — отвърна съдията.

Намериха магазина на търговеца на бутилки. Сергията беше отрупана с вази, чаши и купи в най-различни цветове. Някои бяха глинени, други — от скъп алабастър. Амеротке купи две вази и ги подаде на Шуфой.

— Нещо друго? — мъжът присви очи срещу светлината на слънцето. — Искате и още нещо, нали?

— Да, така е — каза Амеротке и огледа магазина. — Вестителят Мареб е имал стая тук.

— Никога не съм чувал за него.

Шуфой пусна двете вази, които се строшиха с трясък на пода.

— Защо го направихте? — проплака мъжът.

— Нали ти ги платихме? — отвърна дребосъкът сърдито. — Това е господарят Амеротке, върховен съдия в Залата на двете истини.

— Стаята е отгоре — изпелтечи мъжът. — Лично ще ви заведа. Мареб я нае, но ми каза да я пазя в тайна. Каза ми, че ако някога не се появи повече от пет дни, мога да си взема, каквото поискам.

— Е, Мареб няма да се върне повече, но преди да преровиш вещите му, аз трябва да взема едно нещо.

Стаята на втория етаж беше малка и добре поддържана. На закачалка до стената висяха наметало и халат. На една маса имаше пособия за писане, но нищо подозрително. Амеротке каза на съдържателя да ги изчака долу и отмести леглото. Намери скривалището на Мареб и извади разни предмети: скарабей, огърлица, женско украшение, няколко дървени играчки.

— Спомени от семейството му — прошепна Амеротке. — А, ето го и свитъка! — и разгъна пожълтелия папирус. — Списък… — Амеротке осъзна какво държеше в ръцете си. — В Тива ще има много нещастни сърца, когато царицата види това.

— Какво е? — пожела да узнае Шуфой.

Амеротке стана и седна на ръба на леглото.

— Списък на всички чужди шпиони в Тива. Някои вече не са живи. Но останалите…

— Може ли да е фалшив?

— Едва ли. Но, така или иначе, Сененмут ще трябва да ги провери. Това е прощалният ни подарък от Мареб — Амеротке потупа Шуфой по рамото и като се настани по-удобно, разтвори папируса и започна да го разглежда отново. Списъкът беше дълъг и едва се разчиташе. — Я виж ти! — промърмори Амеротке, когато едно име привлече вниманието му. Вдигна поглед. — Знаеш ли, че и името на Белет е сред тях?

— Невъзможно! — настани се Шуфой до господаря си и надникна в списъка.

— Ето виж — посочи Амеротке. — Белет, син на Инени, това е задраскано и заместено с Лахет — Амеротке опря глава в стената. — Белет, син на Лахет — повтори той, — но първо са написали Инени… — съдията закри уста с пръсти. — Мареб каза, че са планирали и други неприятности. Значи, Шуфой, се връщаме към въпроса, който толкова често ми задаваш. Защо беше отвлечен Белет? Отговорът е: защото е ключар. Вярно, има и други ключари в Тива, но Белет е по-специален. Много е добър, нали? И най-вече, той е син на Лахет.

— О, колко съм тъп! — ахна Шуфой. — Намерих някаква поема в къщата на Белет и в нея се славеха великите дела на Лахет, който направил врати за боговете… Сигурно Лахет е работил за Инени, великия строител…

Амеротке скочи на крака:

— … и е изработил ключалките за ковчежетата и раклите в гробницата на Тутмос! Когато бяхме в Долината на царете, Хатусу използва специален ключ с необичайна форма, за да отключи саркофага на Бения.

— Но Белет не знае къде е гробницата! — упорстваше Шуфой.

Амеротке затвори очи. Спомни си Хатусу и Сененмут на излизане от Долината на царете. Царицата беше обявила, че ще се върне да поправи всичко и да заличи следите. Амеротке почувства, че вратът му настръхва от студ.

— Ами ако някой е наблюдавал долината? Някой, който е бил предупреден, че Хатусу ще ходи там, за да извади саркофага на Бения? Някой, който е добър следотърсач, достатъчно умен да открие входа и да избегне заложените капани?

— Значи затова толкова са бързали да вземат Белет — извика Шуфой. — Той познава онези ключалки. Отвлякоха го вчера, следователно грабежът трябва да е планиран за тази нощ. Но кой? Кой ще го извърши?

Мислите на Амеротке препускаха бясно.

— Как кой! Митанийците. Всъщност това е истинската причина да искат саркофага на Бения.