Пол Дохърти
Жертвите на Анубис (16)

Четиринадесета глава
Анубис произнасял присъдите си в присъствието на Хор, Озирис, Изида и Нефтида

Тореб, личният прислужник на митанийския пратеник Хунро, беше много разтревожен. Видя как Амеротке, върховният съдия на фараона, дойде в храма и се затвори в светилището. Опита се да подслуша, но имаше твърде много стражи. Трябваше да съобщи на господаря си възможно най-скоро.

— Господарят ще ми плати добре — прошепна си той.

Хунро не харесваше Уанеф и държеше сам да си събира информация. Двамата с Менсу непрекъснато нещо си шушукаха и се съветваха. От време на време пратеникът изливаше гнева си, че е принуден да лази в краката на една египетска жена, вместо с огън и меч да завладее царството й.

Тореб въздъхна и забърза по празния коридор. Така е устроен светът! Повечето митанийски вождове искаха война, но Тушрата много държеше на мира. Вече нямаше връщане назад. Митанийските пратеници бяха се върнали в Тива със строги заповеди: мирът трябва да бъде подпечатан. Та нали саркофагът на Бения вече пристигна в храма, готов да бъде транспортиран до Оазиса на палмите? Но защо господарят му, Уанеф и Менсу все си повтаряха, че върховният съдия Амеротке е опасен и трябва да бъде наблюдаван? Сутринта Тореб ги чу как ожесточено спореха дали са постъпили правилно за онова в пустинята. Сестрата на царя беше много разочарована, когато й съобщиха, че Амеротке е оцелял от нещастен случай.

Тореб пое през градините. Едно нещо беше сигурно: египтяните знаеха как да правят градини. Всичко наоколо беше изпълнено с аромата на кичести кипариси, сенчести смоковници и сладки лози. Господарите Хунро и Менсу също харесваха тези градини. Обичаха да се заседават край малкото декоративно езеро в дъното на парка, обрасло с папур. Тореб забърза по алеята натам и отдалеч съзря три фенера, оставени до брега му. Някой със сигурност беше идвал, на земята имаше поднос с плодове и кана с вино.

— Господарю Хунро! — извика слугата. Огледа се наоколо. Нещо не беше наред. Погледна към водата и се вцепени. Не беше видение! Нямаше грешка! Във водата сред цъфналите лотоси плуваха по корем два трупа. Бяха Хунро и Менсу. Робите им се носеха на повърхността. Крясък на нощна птица разсече мъртвешката тишина. Тореб хвърли последен поглед към господаря си и изтича обратно, размахвайки уплашено ръце.

Амеротке и Шуфой тъкмо си тръгваха от храма, когато тревогата беше вдигната. На входа ги спря един слуга със сънени очи и им съобщи новината.

Когато стигнаха до езерото, там вече се беше събрала тълпа от слуги, войници и жреци, които носеха лампи и фенери. От водата бяха извадени два трупа. Лекарят от Дома на живота вече ги преглеждаше. Амеротке се озърна да види къде е Уанеф — тя стоеше обградена от слуги и гледаше труповете. Вдигна поглед, когато Амеротке се приближи.

— Така ли се отнася Египет към пратениците на Митани?

Съдията вдигна кожената торба, разтвори я и извади аметиста, който проблесна от светлините на лампите и факлите. После го върна обратно в торбата и се усмихна:

— Какво има? Не сте ли доволна, благородна Уанеф — прошепна Амеротке, — че истината най-накрая излезе наяве?

— Какво е това? Какво е това? — дотича с викове върховният жрец на храма. — Господарю Амеротке? Нима е възможно? Славата на Анубис ли зърнаха очите ми или мираж?

— Да, това е свещеният аметист — отвърна съдията. — Но не мога да ви го дам сега. Трябва да го предам на божествената Хатусу. Трябва тя лично да го постави обратно на мястото му, за да покаже на всички — Амеротке погледна към Уанеф — колко доволни са боговете от нея, защото именно нейната мъдрост и божествена власт станаха причина Славата на Анубис да бъде намерен.

Върховният жрец не можеше да възрази срещу подобен аргумент. Разкъсван между доволството и желанието да държи аметиста в ръцете си, той пое дълбоко дъх и кимна.

Уанеф се готвеше да се впусне в нова тирада за убийствата, но Амеротке й обърна гръб и отиде при лекаря.

— И този път е същото, нали? — попита Амеротке.

— Съвсем същото, господарю, няма никакви следи по телата. Никаква видима причина за смъртта — посочи подноса с чашите и каните. — Слугите ми вече ги прегледаха, няма никаква отрова…

Амеротке погледна нагоре към обсипаното със звезди небе. Норфрет сигурно вече се притесняваше. Поръча на Шуфой да изпрати слуга със съобщение до съпругата му, че тази нощ няма да се прибира. После придърпа лекаря по-близо и тихо му каза:

— Искам внимателно да огледате телата. Търсете следа от малко убождане или нещо подобно. Може би ще го намерите на едно и също място и на двете тела, защото очевидно са стояли съвсем близо един до друг — Амеротке посочи първо телата, а после и тръстиките отзад. — Убиецът вероятно е бил скрит там, значи белегът трябва да е някъде високо, по гърба или на врата, но не по-ниско от лопатките. Вероятно са били убити, докато са седели досами брега, а след това са паднали напред — посочи леките синини на челата им. — Убиецът ги е блъснал във водата, за да не ги намерят веднага и да е сигурен, че смъртоносният му метод няма да бъде открит.

— Знаете как са били убити?

— Мисля, че знам. Сега обаче трябва да проследя убиеца им…

Амеротке повлече изумения Шуфой за лакътя. Двамата помолиха върховния жрец да им осигури стая за през нощта и съдията накара Шуфой здраво да затвори капаците на прозорците, да заключи вратата и да я залости с каквото намери.

— Какво има, господарю?

— Ние сме в опасност, Шуфой, дебне ни ужасен убиец. Готов е на всичко, само и само да изпълни поставената задача… Но сега съм много уморен. Утре сутринта гледай да ме събудиш преди зазоряване. Искам веднага да се махна от тук и да отида в Дома на милион години… — после се обърна на една страна и заспа.

Нощта мина без инциденти. Малко преди зазоряване Амеротке и Шуфой се измиха и бързо напуснаха храма. Джуджето никога досега не беше виждало господаря си така да се озърта, сякаш всеки момент очакваше да попадне в капан. Отвън пред портите на храма срещнаха малък военен ескадрон, който се бе отправил към портите на града. Амеротке заповяда с възможно най-властния си глас да го съпроводят до царския дворец. Щом преминаха високите пилони и влязоха в Дома на милион години, съдията се отпусна. Освободи войниците и изпрати Шуфой обратно в града. Дребното човече се опита да протестира.

— Гладен съм, господарю, а и не спах много добре. Много съм разтревожен за Белет.

— Можеш да се нахраниш на пазара — усмихна се Амеротке и клекна до него. — Може даже да поразпиташ за приятелите си. Знаеш какво да правиш. Поговори с познатите си, а после ела тук. Ще те чакам в една от залите навън в парка. Ако имаш нужда от Пренхое, не му казвай какво става, иначе, като се върна, ще ми връчи цял списък със сънища.

Шуфой се отдалечи. Амеротке помоли един слуга да го заведе при навеса за колесниците. Конюшните кипяха от дейност. Амеротке спря един от слугите и попита:

— Кажи ми — посочи той редицата с колесници, — тези са готови за тръгване, нали?

— Да, господарю, отиват да патрулират в Червените земи, защото няколко търговци се оплакаха от нападения на либийски разбойници.

Амеротке се приближи и пред озадачения поглед на слугата се качи на една колесница, а после слезе. Помоли един от конярите да прегледа предните крака и юздите на животните, благодари му разсеяно и след това се върна в двореца.

Пред покоите на фараона Амеротке се сблъска на вратата с излизащия Сененмут.

— Божествената Хатусу е божествено сърдита! — рече везирът. Съдията потупа кожената торбичка, в която държеше аметиста. Сененмут се усмихна: — Дано ти успееш да й оправиш настроението — и двамата заедно се върнаха в покоите на фараона.

Царицата се беше отдала на възможно най-царствената сръдня. Щом зърна съдията, сбърчи още по-сърдито вежди:

— Научих за нови убийства в храма на Анубис!

Амеротке коленичи и допря чело в земята. В същото време остави кожената торбичка да се отвори и от нея се показа свещеният аметист. Хатусу рязко си пое въздух и съдията чу шляпане на сандали. Царицата спря пред него и го дръпна за ръката да се изправи. Когато Амеротке вдигна очи, тя вече беше хванала Славата на Анубис в две ръце и го въртеше на всички посоки. Съдията набързо й разказа какво се бе случило предната вечер в храма. Хатусу не преставаше да се разхожда нагоре-надолу, а лицето й преливаше от радост. Дори не си направи труда да изрече проклятие по адрес на престъпниците.

— Направо нямам търпение! — възкликна тя. — Искам да мина през целия храм на Анубис с аметиста в ръка, за да покажа на онези надути жреци колко благосклонни към мен са боговете… — седна на трона си, без да отделя поглед от свещения камък. — Много сме доволни от теб, Амеротке. А ръкописът на Синухе? На сигурно място ли е?

— В къщата ми, господарке.

— А убиецът?

— Мисля, че знам кой е. Получихте ли съобщението ми?

— Да, да, получихме го. Отговорът е, че Тушрата иска мир, но голяма част от съвета му иска война.

— А по другия въпрос?

— Не мога да ти кажа. Изпратих един управител да провери.

— Нека сблъсъкът да се състои тук — прошепна съдията. — Когато Мареб пристигне, нека седне при нас. Господарю Сененмут, бих искал да се увериш, че не е въоръжен.

Сененмут вдигна вежди, стана и отиде до вратата. Настроението на Хатусу се промени. Лицето й беше станало жестоко. Хапеше устните си както винаги, когато бе ядосана. Сененмут тъкмо се беше върнал, когато на вратата се почука. Влезе един слуга, който обяви, че Мареб чака.

— Нека Мареб влезе — отвърна царицата. — Но кажете на охраната да го претърси от горе до долу.

Слугата се оттегли. Малко след това Мареб пристъпи в залата, беше с прясно намазана коса и гладко избръсната брада. Амеротке си спомни как изглеждаше вестителят насред Червените земи, но си забрани да изпитва състрадание. Мареб беше убиец, отговорен за смъртта на много хора. Сега той не знаеше какво да прави, а само пристъпваше от крак на крак.

— Седни, Мареб! — нареди Хатусу. — Ето тук, ела по-близо до трона ми… — Мареб, разкъсван между протокола и желанието си да угоди, се подчини. — Тук си по поръка на Амеротке!

— Мареб, ти знаеш — започна Амеротке, — че картите на Синухе са у мен… — посочи към масичката, където Хатусу беше оставила Славата на Анубис. За момент съдията зърна изненадата у вестителя. — Хети и Ита са опозорени — продължи той почти шепнешком. — Прогонени са от Тива…

— Радвам се, господарю Амеротке…

— Не, не се радваш, Мареб — сряза го съдията. — Напротив. Разтревожен си и се страхуваш и има защо. Ти си убиецът в храма на Анубис. Ти имаш бойни сандали, черна кожена бойна пола, наметало и маска с глава на чакал. Ти си отговорен за убийството на митанийските пратеници и на хесетката. Освен това се опита да убиеш и мен насред Червените земи, но нещо не се получи — Мареб беше готов да скочи на крака, но Амеротке сграбчи ръката му и я стисна здраво. — Тук си в присъствието на бог, Мареб. Божествената Хатусу ще произнесе присъдата си. Да започнем със службата, която изпълняваш — продължи Амеротке. — Ти, Уени и Хордет, твоят добър приятел, сте били обучавани заедно в двора на Тутмос I, бащата на настоящия фараон. Подготвяли са ви за царски вестители. След това и тримата сте започнали служба в Дома на пратениците. Гордеел си се със службата си, нали? Баща ти и по-големият ти брат също са се хвалели с теб. В Дома на живота си бил най-добрият ученик, особено в изучаването на чужди езици и на обичаите на народите, които живеят извън пределите на Египет. И понеже вестителите винаги пътуват по двойки, първо си служел с Хордет, а след „изчезването“ му — с Уени.

— Хордет ли? Казах ви, че почти не го познавах…

— И точно тази лъжа те издаде. Нека да ти разкажа всичко — продължи Амеротке. — В гробницата на Тутмос I има рисунка, която показва теб, Хордет и Уени коленичили пред фараона. Забелязах, че ти и Хордет сте изобразени хванати за ръка — Амеротке замълча за момент. — Сигурен съм, че ако поискам да разровят в архивите, ще се окаже, че двамата с Хордет сте били много близки приятели. Времето е минавало. Уени се е оженил за митанийка. Хордет я е пожелал и тя е отвърнала на чувствата му. Уени е подивял от ревност. Удушил е жена си по време на една разходка по Нил, после се е срещнал с Хордет в разрушения храм на Бес, където е убил и него — погледът на Мареб ставаше все по-напрегнат. — Убил е най-добрия ти приятел — каза Амеротке тихо. — Хордет е бил най-добрият ти приятел, нали?

— Да, но аз…

— Всичко би свършило дотук, ако не се оказало, че има свидетел на убийствата, един престъпник, наричан Ловеца на крокодили. Казано накратко, Уени е станал професионален убиец, известен като Градинаря. Защо? Вероятно защото е бил изнудван от Ловеца на крокодили, но сломен от скръб и угризения заради убийството на жена си, Уени много е искал да построи разкошна гробница за нея и за себе си в Некропола.

— Подозираше ли, че Уени е убил приятеля ти? — попита Сененмут.

— Да — отвърна Амеротке вместо вестителя. — Но Мареб е запазил подозренията за себе си. Когато с Уени сте били определени за пратеници до Митани, Тушрата и Уанеф веднага са прозрели злостта в душата на Уени. Подкупили са го, за да шпионира за тях. Може и да го е правил, но не са му се доверявали. Огледали са се за някой друг — Амеротке спря. — След това са се заредили други, по-неотложни въпроси, а миналата година божествената Хатусу пое в поход на север. Митанийците претърпяха катастрофална загуба. Брат ти и баща ти са били в армията, но не са били убити, нали, Мареб? Били са взети за пленници и митанийците са насочили вниманието си към теб… — долната устна на Мареб потрепери. — Какво ти предложиха, Мареб? Животът на баща ти и брат ти срещу дребни услуги. Заплашиха те, че ще ги убият, ако не им съдействаш, нали? Или пък ти предложиха злато и сребро? Освен това са ти казали, че Уени е виновен за смъртта на Хордет — Амеротке разтвори ръце. — Уени беше предател. Беше готов да се продаде на всеки. Ти обаче си бил различен.

— Вярно ли е? — попита Сененмут. — Живи ли са баща ти и брат ти?

— За мен са мъртви — отговори Мареб едва чуто. Изведнъж се промени, изглеждаше изоставен и нещастен, нямаше ги самочувствието и гордостта му.

— Митанийците — продължи Амеротке — бяха принудени да подпишат мир. Наложи се да дойдат в Египет. Тушрата може и да си стои в Оазиса на палмите, но истината е, че моли за мир. За да прикрие срама си, се опитва да направи за смях нашия фараон. Иска връщането на саркофага на сестра си. Чул е някакви слухове, че бащата на божествената я е убил. Освен това митанийците са и големи търговци. Разбрали са за ръкописа на Синухе и са се полакомили за него. А и Славата на Анубис е добро „мирно“ завоевание. Кога се свързаха с теб? — попита Амеротке. — Когато пристигна в двора им ли? — Мареб го погледна, без да отговори. — Уени е трябвало да им служи за прикритие, докато ти вършиш истинската работа. Първо Славата на Анубис. Отиваш при Уени, той не знае кой си, единственото, което трябва да знае, е, че ти говориш от името на Тушрата. Примамваш го със смесица от подкупи и заплахи. Наредено му е да купи ножове от пазара на Тива, а после му е казано как точно трябва да бъде откраднат свещеният аметист. Уени от своя страна предава всичко това на Хети и Ита, а планът е бил Славата на Анубис да напусне пределите на Египет с отпътуването на митанийските пратеници. Но аз успях да го върна.

Мареб примига. Вече беше възвърнал част от самообладанието си.

— Господарю Амеротке, много се радвам, че сте го открили…

— Стига, Мареб! А с горкия Синухе си се отнесъл най-несправедливо — продължи съдията. — Майсторски си се маскирал като жена… Да, с твоите тънки крака можеш да минеш за жена. Това твоя идея ли беше или на Уанеф? Подозирам, че е по-скоро твоя, малка предпазна мярка, за да предизвикаш още по-голямо объркване. И така… на Синухе се представяш за митанийка и му показваш печата на Тушрата, за да може да ти се довери. Предлагаш му огромно богатство. Въпреки това от страх да не ви проследят решаваш да се срещнете в храма на Бес. Каква ирония! Точно на мястото, където Уени е убил приятеля ти, нали?

— Зарадвах се, когато открихте останките — усмихна се Мареб. — Тогава просто не знаех какво да кажа!

— Да, така е, а предполагам и на Синухе не си казал много. На срещата отново си бил маскиран. Убил си го, а ръкописа си дал на Уени да го съхранява. Казваш му да го скрие на сигурно място, а какво по-добро от разкошната му гробница в Некропола? Трябва да си бил много доволен от себе си. Имал си хем Славата на Анубис, хем ръкописа на Синухе. Божествената Хатусу може и да подозира, че митанийците имат друг шпионин в Тива, когото наричат Хиената, но няма доказателство. Използвал си Уени, за да се прикриваш. Ако Хети и Ита се прекършат и си признаят, ако ги измъчват, единственото име, което могат да кажат, е на Уени, а не твоето.

— Господарю, аз ви изслушах — заговори Мареб и направи нещастна физиономия — и в това, което казвате има логика. Но ако обвиненията ви са верни, защо ще убивам Уени, при условие че мога да го използвам за прикритие?

— Но ти мразеше Уени — отговори Амеротке. — Той е лишил приятеля ти не само от живот, но и от достойно погребение. Може и да си подозирал, че Уени е убил Хордет, а може и митанийците да са ти го казали, но ти търпеливо си изчакал. Само че Уени е бил алчен и е започнал тайни преговори с либийците, нубийците и доколкото ми е известно — с кушитите, за да им продаде ръкописа. Затова е трябвало да плати за предателството и алчността си. Но не с бърза смърт и достойно погребение, не! Уени е трябвало да умре като Хордет, а тялото му — да бъде омърсено и осквернено. Извикал си го в градината.

— Онази нощ спях. Мога да ви посоча свидетели…

Амеротке поклати глава.

— Ти си много енергичен млад мъж, Мареб. Уверих се в това с очите си в Червените земи. Лежал си готов, облечен и с наметалото. Уени е излязъл през вратата, а ти — през прозореца. Привикал си го към кучетата. Убил си пазача, отворил си вратата и си подмамил кучетата навън с кървава следа. Уени е бил жестоко разкъсан, подобаващо отмъщение за Хордет! Край на алчността, предателствата и подлостта му! — Амеротке се наведе и потупа вестителя по коляното. — Какво възнамеряваше да правиш, Мареб? Да останеш в Египет или да избягаш в Митани? Но ако всичко беше станало, както го планираше, аз сега въобще нямаше да съм тук, нали? Костите ми щяха да се белеят пръснати из Червените земи…

— Не говорете така, господарю! — Мареб беше готов да скочи на крака, но Сененмут отиде при него и го притисна към пода.

— През цялото време си ме наблюдавал — продължи Амеротке. — Чия беше идеята митанийските пратеници да се върнат в Оазиса на палмите — твоя или на Уанеф? Не мисля, че наистина имаха нужда да се съветват! Каквото и да се случваше в храма на Анубис, те нямаха избор, освен да подпишат мира. Това беше претекст да ме подмамите извън Тива, както и да получиш нови инструкции и подкрепа!

— Но откъде са можели да знаят, че ще отидете вие? — попита умолително Мареб.

— Млъкни! — изправи се Хатусу. — Затвори лъжливата си уста! — тя седна отново на трона. — Митанийците изрично настояха да отидеш ти, Амеротке, а също така и Мареб. Казаха, че Тушрата щял да бъде поласкан, докато онова писмо…

— О, да, прословутото писмо — приближи се Амеротке. — Дори и това са планирали. Помогнали са ви да го заловите. Искали са да измамят царицата, да прехвърлят всичката вина на Уени и да изтъкнат колко малко харесват Мареб. Когато пристигнахме в Оазиса на палмите, преструвката продължи. Визитата ни имаше една-единствена цел: да бъда убит — Амеротке стегна предпазителя на китката си. — Всичко е било преструвка — прошепна той, — точно както и нападението в твоята стая. Уанеф е организирала всичко, за да отклони подозренията. Предполагам, че дори не ти е казала, всичко е било подготовка за това, което е трябвало да се случи сред Червените земи.

— Но това е смешно! — извика Мареб, явно силно развълнуван.

— Не, не е. Когато бяхме в оазиса, видях нубийските джуджета. Попаднах на още две места, където ги споменават. Едното е в гробницата на Тутмос I, където художникът ги е изобразил с малки тръбички за изстрелване на отровни стрелички. Синухе потвърждава описанието. Шуфой в момента обикаля пазара, за да търси потвърждение. Митанийците са ти дали тръбичка и отровни стрели, нали? Според Синухе раната от стреличките е почти невидима, колкото убождане от игла, но отровата е смъртоносна. Парализира и убива много бързо — съдията видя как кръвта от лицето на Мареб се отдръпна. — А аз трябваше да умра сред Червените земи — продължи Амеротке. — На онези два прекрасни коня им нямаше нищо, нито пък на колесницата, но като добър колесничар ти можеш да направиш така, че да изглежда, сякаш има проблем. Когато ме помоли, аз слязох да проверя конете. Ти си носел тръбичка в пояса си. Синухе пише, че опитен воин може да издуха стреличка само за част от секундата. Аз бях коленичил и не гледах към теб. Спомняш ли си? Проверявах подковите на Хатор. Може би си прибързал или си бил нервен, но не успя да ме уцелиш. Рани Хатор, а в предсмъртните си болки животното нарани и Изида. Два красиви коня, гордостта на боговете, убити заради теб! Не конете, а аз трябваше да умра. Ти щеше да махнеш стрелата и да се добереш до Тива, с каквато там история си бил измислил.

— Но нали вие щяхте да видите белега на коня… — възрази Мареб.

— Не, не. Доколкото разбирам, стреличките са на половината на кутрето ми. Хатор падна на лявата си страна, значи си го уцелил точно отляво, където стоях аз — Амеротке изгледа гневно вестителя. — Останалото ти е известно, нали?

— Нямате доказателства!

— Точно тук грешиш — Амеротке успя да овладее твърдостта на гласа си. — Везирът Сененмут — излъга той — е изпратил ескадрон от колесници да претърси целия район. Един лъв е умрял от отровата, а сред костите на конете капитанът е намерил една стреличка. Каза, че и преди е виждал такива…

— Това е лъжа. На мен ми казаха…

— Какво ти казаха? Да не би Уанеф да те е уверила, че няма никакви следи от покушението? — завърши Амеротке. — Сигурно в крайна сметка тя е минала по същия път на идване към Тива…

Мареб само прехапа устни.

— Нима ще ме обвините, че съм убил и митанийските пратеници? — събра смелост да попита той.

— Разбира се, че си ги убил. Тушрата ги наричаше чакали…

Почукване на вратата прекъсна думите му. Влезе слуга, който обяви, че са пристигнали вестители за Амеротке. Съдията излезе навън, където го чакаха лекарят и Шуфой.

— Както вие казахте, господарю, митанийските пратеници са били мъртви още преди да се озоват в езерото — бързо изрече лекарят. — Открих малки следи от убождане високо на гърба им. Смъртта е предизвикана от някаква смес, която вцепенява мускулите и спира сърцето. И двамата са умрели веднага. Била е отровна стреличка, нали?

Амеротке кимна.

— А ти, Шуфой?

Дребното човече отвори дланта си и показа една такава малка стреличка с пера, дълга не повече от нокът. Върхът й бе остър като игла.

— Възможно ли е стреличка като тази да нанесе такива поражения? — обърна се съдията към лекаря.

— Да, господарю, ако върхът й е намазан с отрова, по-силна от отровата на кобрата…

— Точно това ми каза и търговецът, който ми я продаде — обясни Шуфой. После извади и малка черна тръбичка, изрязана и от двете страни. Амеротке я пое и я огледа внимателно. Отвътре дървото беше много внимателно издълбано и излъскано. — Мога да ти покажа как действа — предложи джуджето. Постави стреличката в отвора, прицели се в една статуя на лъв, духна и стреличката пъргаво излетя от тръбата. Не уцели статуята само с няколко милиметра. — Трябва ми още малко тренировка — обясни Шуфой. — Господарю — добави той, — разпитах внимателно из цяла Тива. Никой не знае нищо за Белет и Сели, но един мой познат, укротител на скорпиони, ми каза, че вчера по обед един от безносите купил десетина камили…

— Сега не мога да се занимавам с това — отговори Амеротке грубо. — Съжалявам, Шуфой, но ще трябва да почакаш.

След това се завъртя на пети и се върна в тронната зала на царицата.