Пол Дохърти
Жертвите на Анубис (15)

Тринадесета глава
В Залата за отсъждане Анубис претегля душата на починалия с перото на истината

Амеротке седеше на покрива на къщата си. След като изнесоха саркофага на Бения от гробницата на Тутмос, хората на Хатусу се върнаха в Тива в ранния следобед. Съдията се извини на царицата и Сененмут, че трябва да види семейството си, и пое към дома си. Митанийската делегация току-що бе пристигнала, така че преговорите едва ли щяха да бъдат подновени преди следващото утро. Освен това съдията беше обсебен от онова, което бе видял в царската гробница, и гореше от нетърпение да научи повече, да събере информация, да провери догадките и подозренията си…

Пред дома му го чакаше Шуфой. Още от пръв поглед Амеротке разбра, че се е случило нещо.

— Не искам да безпокоя господарката Норфрет — прошепна джуджето, — но Белет и Сели са били отвлечени. Слугинята им е била убита и погребана в градината. А нас с Пренхое ни нападнаха…

Амеротке го хвана за ръката и го отведе надолу по пътя към града. След като се отдалечиха, го накара да седне под едно тамариндово дърво, успокои го и го помоли да му разкаже какво точно се е случило в къщата на Белет. Когато Шуфой свърши разказа си, съдията го потупа по ръката и рече:

— Отлично сте се справили! Очевидно е, че Белет е бил отвлечен заради способностите му на ключар. Сели е взета като гаранция, че той ще мълчи. Не можем да предположим къде са ги отвели, но трябва да открием къде се готвят да нападнат! И кога! Само тогава ще успеем да спасим приятелите ти… — съзрял тревогата по лицето на дребосъка, съдията добави: — Разбирам безпокойството ти, но трябва да приемеш, че е твърде възможно никога повече да не видиш Белет и Сели. Засега нищо не можем да направим. Благодаря ти, че ме изчака тук. Щом влезем в къщата, не бива да споменаваме и дума за това. Норфрет не бива да научи…

Съпругата и синовете му се хвърлиха да го целуват и прегръщат, отрупаха го с въпроси, надпреварваха се да му прислужват. Амеротке изпрати Шуфой в храма да проучи някои неща и се оттегли с Норфрет в спалнята. Тя приложи всички женски хитрости и умения, за да научи повече подробности, но Амеротке умело успя да отклони въпросите й. Тя престана да настоява, но съдията знаеше, че това е привидно и че няма току-така да се откаже. Засега обаче тя го остави да си почива и слезе долу да се разправя с управителя на имението по някакви битови въпроси. Момчетата бяха залисани в двора, където дърводелецът им помагаше да си направят малка колесница.

И сега Амеротке, изкъпан и пременен, седеше на покрива и се наслаждаваше на приятния бриз. Хрумна му да запише всичко, което бе научил досега по случаите в храма на Анубис. Придърпа към себе си масичката от бряст, подготви блокче туш и разгъна свитък чист папирус. Толкова се беше залисал, че не усети кога бе притъмняло. Остави перото и извади ръкописа на Синухе от кожената торба. Интересуваха го по-конкретно разказите на Синухе за различните племена, които живееха в джунглите далеч на юг от праговете на Нил. Пътешественика бе роден разказвач с огромни знания. Повечето подобни ръкописи описваха по-скоро измислици, отколкото реални събития, но разказите на Синухе звучаха съвсем истински. Той посочваше и най-малки подробности, а там, където думите не стигаха, прилагаше собственоръчни рисунки. За пореден път Амеротке изчете пасажа за нубийските джуджета, за обичаите им и за начина им на ловуване.

— Сега разбирам защо толкова хора са искали да купят това… — промърмори той на себе си.

После остави ръкописа и се залови пак с писане. След известно време Шуфой се качи по стълбите към покрива. Имаше покрусен вид. Не беше успял да изпълни заръките на господаря си.

— Не можах да открия Пренхое и Асурал — подхвана жаловито той, — но казах какво да им предадат. Отидох в храма на Анубис и внимателно подпитах слугите туй-онуй. Разговарях и с жреца, когото Немрат е сменил след дневното бдение. Каза, че било възможно, но малко вероятно някой да се е вмъкнал в параклиса. Не мислел, че е станало така. Същото се отнасяло и за възможността Уени да се е бил скрил в някоя от нишите. Едва ли Немрат е нямало да го усети, все е щял да долови я дишането, я по мръдването му…

Амеротке се отпусна на стола си.

— Същото си помислих и аз. Значи Уанеф лъже!

— Видях я с другите двама в храма — съобщи Шуфой. — Хунро и Менсу са начумерени както обикновено, но тя изглеждаше като котка, която току-що е уловила мишка. Спря ме и ме заговори — мен, слугата, безносия, джуджето! Попита как си, и рече, че на идване към Тива минали покрай останките на някаква колесница, а малко по-нататък имало хълм с обгорени храсти… За какво ми говореше?

— Няма значение — Амеротке сложи пръсти върху устните на дребосъка, защото чу леките стъпки на Норфрет по стълбите.

— Нещо тайно ли си говорите? — тя наведе глава предизвикателно и погледна съпруга си. — Извинете, че ви прекъснах… — в гласа й прозвуча нотка на обида. — Просто дойдох тук да ти кажа за съобщението, което ти изпратих…

— Какво съобщение? — попита Амеротке.

— Опитах се да му кажа — оправда се Шуфой, — но както обикновено великият съдия беше прекалено зает, за да ме изслуша…

— Кажи ми сега!

— Става въпрос за убийството на жреца, който е пазел Славата на Анубис — Норфрет се приближи и седна до Шуфой. — Ти каза, че вратата е била заключена, а ключът си е бил на врата на жертвата, нали? — Амеротке кимна и съпругата му продължи, като потупа синята връв около врата си: — Вчера взех един ключ отдолу, мислейки, че е ключът за ковчежето в спалнята ни. Бях сигурна, че е това е ключът, защото съм го използвала неведнъж и дваж. Само че този път бях взела друг ключ. Много бях ядосана. Наложи се да се върна долу и да го сменя… — Амеротке я гледаше озадачен. Тя се засмя: — Същото е и в твоя случай. Откъде да знаем, че ключът, който е висял на гърдите на Немрат, е бил същият, с който се е отваряла вратата към светилището?

— Защото онзи ключ е специално изработен и единствен — все още озадачен отвърна Амеротке. — Не може да се направи копие…

— Не, не — едва сдържаше вълнението си Норфрет. — Не казвам, че е бил копие на оригиналния ключ, а само че е изглеждал като него. Защото металът, дръжката и формата на ключа могат да се повторят, но не и зъбците в края… Проверявал ли е някой дали ключът на врата на Немрат пасва на ключалката?

Амеротке пое рязко въздух.

— Не, никой не се е сетил да проверява… Значи според теб някой се е промъкнал в параклиса, убил е Немрат, взел е свещения аметист, сложил е друг ключ на връвчицата около врата му и си е тръгнал, като е заключил вратата след себе си? — и си отговори сам: — Възможно е, но това прави жреца едновременно жертва и съучастник на престъплението, защото излиза, че Немрат сам е отворил вратата на убиеца си…

— Точно така, господарю, точно така! — извика Шуфой. — Спомнете си какво каза Ловецът на крокодили за Немрат: дебел и сладострастен, добър познайник на всички Домове на удоволствията, любител на нежната женска плът…

— Ита? — възкликна Амеротке. Поклати глава: — Лекарят се закле, че няма следи Немрат да е имал полово сношение, преди да го убият…

— Не е задължително да му е позволила да я докосне… — обади се развълнувано Норфрет.

— Ами копието на ключа? — Амеротке се разпали.

— Много е лесно — обясни Шуфой. — Отиваш при някой ковач на сребро или бронз, показваш му рисунка и…

— Да, разбира се! — извика съдията и скочи на крака. Хвана Норфрет за рамената и я целуна страстно. — Ако някога се отвори още едно място за съдия в Тива…

— Не, благодаря — погледна го Норфрет със сериозни очи. — Не искам да пътувам в счупена колесница през самотната пустиня. Ще науча истината, драги ми съпруже! Рано или късно… — и излезе.

Амеротке затегна каишките на сандалите си.

— Хайде, Шуфой, да тръгваме! Вече знаем как е бил убит Немрат и откраднат аметистът. Трябва само да го докажем. Митанийците ще подпишат мира и ще си отидат. Не бива да позволяваме Славата на Анубис да си отиде с тях.

Портите на града бяха затворени, но нощният пазач ги пусна да минат през една странична врата. Скоро стигнаха до храма на Анубис, който сега тънеше в блажена тишина. Преддверията и залите бяха пусти. Амеротке помоли дежурния от храмовата охрана да доведе началника си Тетики, жреца Хети и жрицата Ита в светилището с огромната статуя. Мъжът се отправи да изпълни заръката, а съдията и Шуфой се настаниха в параклиса и зачакаха. Амеротке за пореден път огледа нишите и езерото. Осъзна, че за Уени би било много трудно да се скрие тук, да убие Немрат, а после и да избяга. В коридора се чуха стъпки. Хети, Ита и Тетики изглеждаха нервни и ядосани. Амеротке им каза да затворят вратата и да се настанят срещу него.

— Какво значи това? — протестира Тетики. — Собствените ми хора ме водят тук като престъпник!

— Не знам дали си виновен или не — кротко рече Амеротке и посочи с пръст Хети и Ита, — но тези двамата със сигурност!

— Не е вярно! — извика Хети. Ита седеше с ръце в скута. — Стига вече с тези обвинения! — проплака жрецът. — Това, че съм бил пред вратата, не значи, че непременно съм виновен…

— Очаквах да го кажеш — прекъсна го Амеротке. — Перфектна защита, нали? Бил си близо до местопрестъплението, но нищо не те свързва с него. Дори обратното. Трябва само да си мълчиш и да се правиш на невинен…

— Къде е доказателството? — обади се Ита.

— Всичко по реда си, драга. Сега ми кажете кога Уени се свърза с вас? Предложил ви е цяло състояние, нали? Трябвало е само да изпълните един прост план…

— Състояние ли? — възкликна Хети. — Че откъде Уени ще намери цяло състояние?

— От митанийците, които с удоволствие биха се докопали до аметиста, за да унижат божествената Хатусу. Уени беше митанийски шпионин. Дошъл е при вас с готов план, нали? Нека го кажа направо — знам за ключа! — Хети пребледня. Ита преглътна с усилие и погледна изплашено настрани. Амеротке продължи безмилостно: — Чиста работа! Открадвате аметиста и даже няма да се наложи да го продавате. Само да го дадете на Уени и да си получите тлъстото възнаграждение. После изчаквате няколко месеца, докато нещата се уталожат. Хети нямаше да е първият жрец, който напуска храма и отива някъде другаде… — после съдията сниши глас: — Видях трупа на Немрат, готов за погребение. Дали неговата Ка^[1] е тръгнала към Далечния хоризонт?

— Или пък е останала да търси справедливост тук, в този храм, а, Хети? Огледай се, виж как танцуват сенките! — Амеротке сграбчи жреца за рамото. — Виждаш ли статуята на Анубис? Един ден, може би по-скоро, отколкото предполагаш, ще минеш през залите на отвъдното, ще застанеш пред боговете и ще признаеш престъплението си.

Хети тръсна рамо да се освободи.

— Какво престъпление? — възрази той. — Какво доказателство имате?

— Знаеш ли какво е наказанието за убийство, светотатство и кражба? — каза предупредително Амеротке. — И двамата с Ита ще застанете пред мен в Залата на двете истини и ще бъдете осъдени на смърт. Войниците ще ви отведат насред Червените земи, ще ви измъчват или ще се позабавляват с вас — и с двамата! — натърти съдията. — После ще ви накарат сами да изкопаете дълбоки ями в пясъка и ще ви погребат живи… — по лицето на Ита изби пот. — Ще ви погребат, а отгоре ще сложат тежки камъни. Пясъкът ще напълни носа ви, устата, очите… Ще почувствате изпепеляващ огън и вледеняващ студ… Дори и да успеете да си измъкнете, в което се съмнявам, като гледам колко крехка е Ита, но дори и да успеете, ще откриете колко гладни и отчаяни са лъвовете и хиените в пустинята, защото митанийците са избили всичкия дивеч. Да, лъвовете веднага подушват страха ти… Даже сигурно ще дойдат и ще се опитат да ви изровят… — Ита разтриваше ръцете си, сякаш замръзваше от студ. — Някога виждали ли сте как група лъвове изравят гроб от войната? Остават при дупката по цели дни…

— Престанете — прекъсна го Хети. — Нямате никакво право… — и се изправи.

— Имам, и още как! — отговори Амеротке. Погледна капитана на стражата, който седеше неподвижен като статуя. Изглеждаше изплашен, но Амеротке усещаше, че е невинен. — Хети, седни! Ти, Тетики можеш да излезеш навън, но не се отдалечавай. Ако Хети и Ита излязат без мое разрешение — Амеротке разпери длан, за да покаже пръстена на Хатусу, — веднага да бъдат екзекутирани! — Тетики стана. — Преди да излезеш — спря го съдията, — ми кажи само още едно нещо. Ти си бил на пост в нощта, когато Немрат беше убит, нали?

— Да, господарю.

— Докато обикаляше галериите, забеляза ли Хети да е напускал поста си?

— Не, господарю!

— А Ита донесе ли му храна и питие?

— Видях я да идва, а после и да си тръгва.

— Но когато си я видял да се връща, тя е носела кана, нали?

— Да, точно така! — отвърна капитанът на стражата.

Амеротке се усмихна.

— Не е ли трябвало да остави каната при Хети?

Тетики кимна.

— Да…

— Ти беше споменал за някакви истории, че подчинените ти били срещали самия Анубис да се разхожда из храма…

Войникът се усмихна леко и поклати глава.

— Вероятно са видели някой жрец — отвърна засрамен той, — с маска… Понякога се случва.

— Моля те, разпитай пак твоите хора — рече Амеротке. — Кажи им, че искам точно описание на това, което са видели. Особено ръцете на… хм… божеството. — Тетики се поклони и излезе. Амеротке изчака, докато капитанът затвори вратата след себе си, и се обърна към останалите: — Възнамерявам да докажа — каза той без вълнение, — че и двамата сте убийци. О, Ита, ти си толкова хубава с тази дълга коса и гъвкава походка… Сигурно доста мъже копнеят да те пъхнат в леглото си?

— Аз съм жрица. Защо ме обиждате?

— Ти си убийца — отвърна Амеротке рязко. — Това, че Уени е тикнал ножа в ръцете ти, не те оправдава. Той ти даде онази кама с озъбената кучешка глава на дръжката, нали? А Немрат е бил доста похотлив, отдавна те е желаел, нали, Ита? Ти обаче само си примигвала с красивите си очи и си казвала, че сърцето ти принадлежи на Хети. Накрая апетитът му е бил напълно изострен и ти, Хети, си се съгласил да си поделите хубавата Ита. Но си му поставил условие никой да не научи за подялбата… — Амеротке замълча. Нямаше никакви доказателства. Надяваше се само, че упоритостта на тези двама убийци най-после ще се сломи. Погледна отново към жреца и продължи: — Да, точно така. Настоявал си Немрат да запази в пълна тайна новото си завоевание. Глупавият дебел сладострастник плати ли ти, а, Хети? Още не съм се срещал с върховния жрец на храма, но съм сигурен, че регистрите в Дома на среброто са документирали как Немрат е изтеглил значителна сума в някой от дните преди смъртта си… — двамата обвинени започнаха да се въртят, сякаш не можеха да си намерят място. — Добре — прошепна Амеротке, — мисля, че вече напредваме! Хети и Ита получават цяло състояние, а Немрат може да се позабавлява с Ита, но как и къде? Така Хети измисля невероятен план. Докато Немрат е на бдение в светилището на Анубис, Хети пази отвън, а Ита идва уж за да донесе храна и вино на Хети. Двамата чукат на вратата. Разбира се, внимават наоколо да няма някой от стражата. Немрат едва сдържа похотта си. Не може да повярва на късмета си. Ще легне с Ита. Тя ще прекара нощта в обятията му, нищо, че е забранено, нищо, че е пред очите на бога. През свещеното езеро е сложен импровизиран мост. Ита се вмъква вътре. Мостът е махнат и Немрат заключва вратата. Това, което Немрат не знае, е, че Ита носи камата на Уени и няма никакво намерение да се люби с жреца…

Лицето на Ита вече беше плувнало в пот. Непрестанно попиваше шията си. Хети гледаше към Амеротке с убийствен поглед. Шуфой стоеше като омагьосан и слушаше господаря си.

— Все още чакам доказателството! — изръмжа жрецът.

— А, да, разбира се, скоро ще стигнем и до него — отвърна Амеротке. — Имаме предостатъчно доказателства. Защото Немрат не се е сдържал и се е похвалил какво ще се случи…

— Невъзможно! Той се закле… — Ита затвори очи.

— Глупачка! — просъска Хети.

— Нека първо да завършим възстановката на убийството! — рече спокойно Амеротке. — Както казах, Немрат е очаквал Ита с неописуемо вълнение. Подредил е възглавниците за любовното ложе. А тя се е приближила до него и е забила камата дълбоко в сърцето му. С един-единствен смъртоносен удар. Немрат е умрял само за няколко секунди. Ита взема Славата на Анубис, почуква на вратата…

— Но ключът? — възкликна Хети. — Мостът не беше пипан…

— О, има още няколко подробности, които не съм разкрил. За моста заслугата е твоя, Хети. Предполагам, че си импровизирал с някоя дъска, от която бързо си се отървал впоследствие. Достатъчно е само да кажа, че Ита е използвала каменния блок, за да отключи вратата. После е подменила ключа на връвчицата около врата на убития, излязла е, двамата сте заключили отвън с истинския ключ, а Ита е отнесла аметиста в каната, с която ти е донесла вино. И сега стигаме до последната и най-опасна част от престъплението ви. На сутринта се налага вратата към светилището да бъде разбита. Настъпва объркване, Немрат е мъртъв, свещеният аметист е изчезнал. Никой не се сеща да провери ключа. Особено след като той все още си виси на гърдите на Немрат. В цялата паника никой не се интересува пасва ли този ключ в разбитата ключалка на вратата. Хети използва суматохата и сменя копието с истинския ключ. Така мистерията вече е пълна. Сигурен съм, че ще намеря още доказателства, рано или късно ще се добера до ключаря, направил копието, ще намеря дъската, която сте използвали за мост, ще обърна храма с главата надолу, докато не ви принудя да си признаете! — Амеротке се изправи и ги погледна. — Ще ви дам малко време, за да си поговорите.

— Какво има да си говорим? — протестира Ита, като се оглеждаше наоколо. — Вие отсъдихте, че сме виновни, и сега ще умрем.

— О, не! — усмихна се Амеротке и седна отново. — Имате късмет! Това, което божествената Хатусу иска в този случай, не е въздаването на правосъдие и изпълнението на смъртната присъда, а връщането на аметиста. Защото Немрат сам е виновен за смъртта си. Ако си признаете и ми дадете Славата на Анубис, за да го върна на мястото му, ще се застъпя за вас пред фараона и ще издействам присъдата ви да бъде смекчена. И на двама ви ще бъде разрешено да напуснете Тива с дрехите, които са на гърба ви. Ще можете да вземете по едно оръжие и торба с храна и вода. Къде ще отидете и какво ще правите, е ваша работа, само няма да можете да се връщате в Тива. Ще сте прокудени завинаги и ще ви е забранено да служите в който и да е храм в Долен и Горен Египет! — Амеротке се наведе към тях. — Помислете си — каза той внимателно. — По-добре е, отколкото да се задушите до смърт насред Червените земи…

Стана и направи знак на Шуфой да го последва. Излязоха от светилището. Тетики и стражите стояха отвън в коридора. Началникът на храмовата стража побутна един дребен войник да се приближи към съдията.

— Господарю — Тетики коленичи и сведе глава, — този пазач е видял маскирания жрец — после се обърна към младежа и го подкани: — Разкажи на господаря Амеротке онова, което ми каза за Анубис!

— Не съм видял нищо — изпелтечи мъжът. — Може би е било сън или игра на светлината… — погледна бързо към колегите си в дъното на коридора.

Амеротке му се усмихна благосклонно:

— Ако наистина си видял това, което ме интересува, ще бъдеш награден. Не искаш да ми кажеш, защото другите ти се подиграват, нали? Да, ама съм сигурен, че и те са го виждали. Но само ти ще бъдеш похвален пред божествената…

Войникът погледна Тетики притеснено. После се обърна пак към съдията и заговори:

— Две нощи, преди да убият танцьорката, бях на стража в района между портите на храма и градината. По едно време чух стъпки и се обърнах бързо. Видях го само за миг: беше някой, облечен като Анубис, с черна маска на лицето, с бойни сандали и черна кожена пола. Имаше и дълго черно наметало…

— Мъж ли беше или жена?

— Не можах да преценя, но приличаше на жена. Имаше нещо елегантно в походката… — поклати глава. — Наистина не знам.

— Така — наведе се към него Амеротке, — искам да си спомниш точно какво е носела фигурата. Носеше ли нещо?

Пазачът затвори очи.

— Да! Приличаше на късо копие или тръба, не съм съвсем сигурен…

— Благодаря ти.

Амеротке освободи войника и се върна в светилището при Хети и Ита.

— Е? — попита той и седна. — Какво решихте?

— Имаме ли тържествената ви дума? — попита Хети.

— Да, но само при условие че върнете Славата на Анубис и направите пълно признание.

Хети кимна на Ита.

— Трябва да отида да взема нещо — каза тя.

Амеротке й разреши да излезе и я изчака, докато се върне. Когато дойде, в ръцете си носеше малка кожена кесия, оцапана с пръст и кал.

— Заровила си го в градината? — попита Амеротке. Тя кимна, отвърза връвта и извади огромния аметист. Шуфой подсвирна при вида на красивия камък. Амеротке го вдигна на светлината на фенера. Забеляза как в центъра зърната на кристала оформят глава на куче или чакал. — Добре! А сега — признанията.

— Бяхме много щастливи тук — започна Хети. — Аз печелех достатъчно, а откакто срещнах Ита, нямах за какво повече да мечтая. Но Немрат винаги я преследваше… — разтри очи и погледна уморено. — Един ден, преди десетина дни, докато бях в спалнята си, при мен дойде някой. Не знам кой беше. Не знам дори дали беше мъж или жена. Понякога се наричаше Уени, понякога Менсу…

— Менсу! — възкликна Амеротке. — Но това е един от пратениците на Митани.

— Да, знам. Веднъж гласът му беше приглушен, друг път ясен, понякога висок, друг път нисък… — Хети се почеса по челото. — Веднъж си помислих, че наистина е Уени, но после него го убиха, а при мен дойде някой друг, който сякаш знаеше всичко, така че се запитах дали въобще в началото е бил Уени… Както и да е, първият ми тайнствен посетител твърдеше, че мога да стана по-богат, отколкото някога съм си мечтал, ако открадна Славата на Анубис. Разбира се, отговорих, че това е лудост, че никой не може да го направи. Стана въпрос за голяма сума, ама наистина много голяма сума… — Хети поклати глава. — Отговорих, че трябва да го обсъдя с Ита. Посетителят ми не беше много доволен, но се съгласи. При следващото посещение казах, че сме съгласни, но ще трябва да въвлечем Тетики или Немрат в заговора. Оня ми рече да не ставам глупак…

— Аз измислих план — обади се Ита. — Немрат беше похотлив като пръч. Винаги ми подшушваше разни мръсни неща, но се страхуваше от Хети. Казах му, че Хети няма нищо против и даже много му харесва идеята двамата с Немрат да си ме поделят. Тъпият дебелак ми повярва. Нито за миг не споменахме Славата на Анубис. Немрат си плати, а останалото беше така, както го разказахте…

— Не се ли страхувахте от стражата?

— Тетики е като всеки войник: никога не променя навиците си. В нощта, когато откраднахме аметиста, всичко мина по плана. Единственото, от което се страхувах, бяха слуховете, че някой е видял самия Анубис да се разхожда из храма си…

— Ти повярва ли им? — попита Амеротке.

— Боговете не ходят по земята — усмихна се тя. — Аз не вярвам в нищо, господарю! — погледът й беше твърд. — Когато работиш в храм сред жреците… — гласът й вече едва се чуваше. — Аз убих Немрат. Заслужаваше да умре, тормозеше ме непрекъснато. И взех аметиста.

— А защо не го предадохте веднага?

— Посетителят дойде отново, след като Уени беше убит — обясни Хети, — но ни заръча да задържим камъка до деня, в който пратениците ще си заминат. Щял да дойде пак. Вече бях напълно объркан.

— Това ли е всичко, което имате да ми казвате?

— Господарю? — Ита го гледаше боязливо. — Значи ще ни прогонят като престъпници само с дрехите на гърба ни?

— В крайна сметка вие сте си точно такива — обади се Шуфой. — Имате живота и здравето си, да не говорим за свободата си…

— Не може ли да вземем малко сребро? — тя протегна ръка и сведе глава. — Господарю, знам някои неща, които може би ще ви заинтригуват… За хесетката, която беше убита в градинския павилион…

— Добре, можете да вземете малко сребро — отвърна Амеротке.

— Познавах я бегло. Същия ден преди да умре, тя ми каза, че митанийците, сигурна съм, че каза това, са я наели да им танцува вечерта…

— Митанийците?

— Господарю, това беше всичко, което ми каза…

Амеротке взе аметиста в дланта си:

— До утре на обед трябва да сте напуснали Тива. Сами решете какво да вземете със себе си. Ако се върнете, ще бъдете убити. Сега тръгвайте!

Двамата изтичаха от залата. Шуфой отиде и затвори вратата.

— Отсъждате като лисица, господарю…

— Не, отсъждам справедливо — отвърна Амеротке. — Знаеш ли какво, Шуфой, утре сутрин ще направя капан на един убиец. Имам също толкова доказателства, колкото с Ита и Хети. Дано богинята Маат ми помогне!