Пол Дохърти
Жертвите на Анубис (13)

Единадесета глава
В ранната история на Египет ритуалите в чест на Анубис се извършвали лично от фараона

Събраха подпалки и сухи храсти и с помощта на кремъка и тетивата на лъка успяха да изкарат искра и да запалят огън. Отрязаха още дърва и стъбла и ги струпаха в кръг. Откъм мястото на изоставената колесница ечаха смразяващи кръвта звуци.

— Два прекрасни коня — прошепна Амеротке, от правил поглед в мрака.

— Нямахме избор, господарю — каза Мареб и протегна ръце към огъня. — Хатор беше отровен, а Изида куцаше. За тях беше по-добре да умрат бързо, отколкото да бъдат разкъсани от лешоядите и хиените…

— Кога, мислиш, са дали отрова на Хатор? — попита Амеротке.

— Вероятно малко преди да тръгнем. Колко добре са планирали всичко: самотна колесница насред нощната пустиня…

В тъмнината някъде по-наблизо се чу гърленото ръмжене на лъв. Амеротке скочи на крака. Забеляза няколко черни сенки, които се движеха зад храстите, а отблясъците на огъня от време на време се отразяваха в чифт кехлибарени очи.

Мареб постави една стрела в лъка си.

— Чакай! Дай ми лъка! — съдията протегна ръка.

Мареб му го подаде. Амеротке откъсна парче от наметалото си и направи импровизирана факла на върха на стрелата. Запали я от огъня и после я пусна в тъмнината. Стрелата удари о каменистата земя и от нея се разхвърчаха искри. За момент се оформи светъл кръг. Амеротке изстена — отвъд храстите имаше доста повече сенки, отколкото беше очаквал, а една от тях се промъкваше напред. Съдията дръпна Мареб назад, запали още една стрела и я пусна. Огромната лъвица изрева ядосано и се отдалечи по просеката между трънаците.

Вестителят не остана по-назад: сграбчи едно копие, извика някакво проклятие срещу тъмнината и с все сила го запрати по дебнещите фигури. Ситуацията ставаше все по-безнадеждна. Воят на хиените изпълваше мрака от всички страни. Амеротке бързо запали още един огън. Един по-млад лъв направи опит да стигне до мъжете и се отдръпна едва когато съдията хвърли по него пламтящ клон. В това време Мареб се завъртя рязко от звука, който чу зад себе си. На светлината на огъня успя да различи острата челюст и дългия врат на нападаща хиена. Прогони хищника с ругатни и викове и се обърна към съдията, който разжаряваше огъня с надеждата, че подпалките ще им стигнат до настъпването на утрото. Но дотогава щяха да минат дълги часове, а хищниците ставаха все по-самоуверени и дръзки. В момента имаха три малки огъня, но всеки път, когато им се наложеше да ги подклаждат, трябваше да напускат светлия кръг. Амеротке не можеше да прецени колко близо бяха нападателите им. Тогава му хрумна друго — прерови кожената торба, в която беше храната им, и грабна малкия съд с масло. Накъса цялото си наметало на тънки ивици, уви ги около остриетата на стрелите в колчана, а после започна да ги пали една по една и да ги изстрелва към сухия прещип. Отначало си помисли, че не става нищо, но после усети дима и видя пламъците, които обхващаха земята около тях.

— Ще запалим всичкия прещип — обясни той на подплашения Мареб. — Това е единственият ни шанс. Иначе рано или късно огънят ни ще изгасне.

Оформиха малък вътрешен кръг, защитен с камъни и пясък, и после затвориха обръча на огъня около себе си. Сезонът беше сух и съвсем скоро огънят се разгоря, подсилван от нощния вятър. Димът ту идваше към тях и щипеше очите им, ту се насочваше навън към пустинята. Пламъците осветяваха и зверовете от другата страна и тогава сърцето на Амеротке се свиваше от страх. Не ставаше въпрос само за два-три лъва и няколко хиени, а за десетки хищници. Явно ловуването на митанийците при продължителния им престой в оазиса бе довело до намаляване на дивеча в района и затова хищниците бяха така решителни и настъпателни.

Амеротке се загледа в пламъците. Извика в представите си образа на Норфрет, децата и Шуфой, на Пренхое и Асурал, на всички близки и приятели, с които бе прекарвал хубави мигове в живота си. Дали някога щеше да ги види пак? Мислено благодари на Маат за ясната нощ и за огъня, който ги пазеше. Тихо се закле, че ако оцелее и се върне в Тива, ще направи щедро жертвоприношение на богинята. Мареб коленичи до него. Съдията не можеше да разбере дали зъбите му тракат от студ или от страх. И двамата обърнаха взор на изток в отчаяно желание да видят изгряващото слънце, защото пламъците бавно, но осезаемо се смаляваха и отстъпваха място на гъст черен дим.

— Няма животно, което да не се страхува от огъня — заяви Амеротке. — Дори и най-гладните не биха минали през горяща земя. Но угаснат ли пламъците, с нас е свършено.

Продължиха да чакат, опрели гръб един о друг. В един миг на съдията му се стори, че на изток небето е станало малко по-светло. Да, наистина, хоризонтът леко розовееше от първите зари на утрото. Никога досега Амеротке не се бе чувствал толкова щастлив при съмване. Храстите вече тлееха, но надеждата даде нови сили на изтерзаните мъже. Вятърът постепенно утихна с появата на първите бледи слънчеви лъчи. Мареб благодарствено допря чело о земята, а Амеротке внимателно се приближи до угасващия огън. Огледа се и гърлото му пресъхна. Опасността съвсем не бе отминала. Нападателите се бяха оттеглили на разстояние и търпеливо изчакваха догарянето на трънаците. Съдията се наведе и докосна земята — все още беше много гореща. Това щеше да задържи зверовете още известно време. Погледна през рамо към Мареб. Вестителят напрегнато се взираше към хоризонта:

— Мисля, че… Това там… — извика възбудено той. Амеротке изтича при него и проследи погледа му. От горещината вече имаше мараня. Тъкмо реши, че вестителят е видял мираж, когато съзря да проблясва оръжие. — Това е боен ескадрон! — изкрещя Мареб. — Видяхте ли го? — обърна се и хвана ръката на Амеротке. — Слава на Ра, видели са пушека! Спасени сме!

 

 

Амеротке се беше излегнал в прохладната градина на царския дворец. Отпиваше от чашата вино в ръката си и се оглеждаше доволно. От едната му страна седеше Сененмут, а от другата — божествената Хатусу.

— Доста по-различно място за почивка от снощи, а? — пошегува се везирът и хвърли бърз поглед на Хатусу. Тази вечер настроението й беше различно. Изглеждаше възможно най-царствена, с бяла ленена роба, златни сандали, извезани със сребро, и наметка, обшита с драгоценни камъни. Косата й беше вързана с лента във формата на змия с раззината уста. Лицето й беше изкусно гримирало, а пръстите и китките й — покрити с пръстени.

Бойният ескадрон, който ги бе спасил, придружи Амеротке и Мареб до града. По заповед на Хатусу съдията незабавно трябваше да се яви в Дома на милион години. Слугите в двореца се погрижиха за всичко, от което Амеротке се нуждаеше след кошмарната нощ на открито. Изкъпаха го, масажираха тялото му, намазаха го с целебни мехлеми и ароматни мазила. Облякоха го в чисти дрехи, а царицата му връчи малък златен картуш, инкрустирай с перли — като личен подарък. Но веднага щом слугите излязоха и вратата се затвори след тях, Хатусу свали маската си и под нея се показа лице, изкривено от ярост. Ходеше напред-назад, риташе мебелите и сипеше ругатни, които Амеротке последно бе чувал във войнишките казарми. Дори си позволи пред съдията да удари Сененмут.

— Трябваше да го предвидиш! Трябваше да изпратиш още колесници! — крещеше тя с почервеняло лице. — Непростима грешка! — погледна гневно и Амеротке: — Можеше да умреш. Тогава каква полза от теб? — едва сдържаше сълзите си. — Можеше да умреш, Амеротке, и тогава какво щях да правя? Кой щеше да ми казва истината? Кой щеше да ме гледа отвисоко и да се мръщи като по-голям брат? На кого щях да се доверявам? — после тропна с крак и цветисто сравни Тушрата с камилско лайно. Отиде до вратата, облегна се на нея и се обърна. — Ще им дам аз един мир! — закани се тя и размаха юмрук, от което последва силно дрънчене на гривни. — Ще изпратя военни ескадрони, хиляди колесници. Ще изгоря Оазиса на палмите. Ще го накарам да ми плати хиляди каруци злато. Да, ще включа и това в споразумението. Ще го унижа! Ще го накарам да дойде и да целува краката ми! Ще го оставя да стои на колене, докато гръбнакът му се прекърши. А онази кучка Уанеф ще изгоря на бавен огън! — Амеротке крадешком извърна глава към Сененмут, който спокойно гледаше как господарката му излива гнева си. Накрая тя се успокои и седна на тапицирания си трон, но продължи още известно време да диша на пресекулки. — И сега какво ще правим?

— Какви доказателства имаме? — делово попита Сененмут.

Амеротке повтори същото, което бе казал и на Мареб. Царицата и везирът го изслушаха.

— Прав си — призна тя, — ако обвиним Тушрата, с какво ще го докажем? Кобилата може да е умряла и от естествена смърт. Не мога да си отмъстя на митанийците, но на онези лъвове ще им дам да разберат как се напада царски пратеник! Ще организирам лов, ще насъскам кучетата срещу тях! Ще ги накарам да почувстват гнева на фараона! — тя стана, приближи се до Амеротке и го целуна. Той се смути и й се поклони. — Знам, че нямаш търпение да видиш съпругата си Норфрет, но се налага още утре с теб, Сененмут и още няколко от доверените ми телохранители да идем в Долината на царете и да извадим саркофага на Бения от гробницата на баща ми. Тушрата иска да му бъде върната любимата му сестра, така че ще си я получи в знак на приятелство. Потегляме тайно призори. Гробницата на баща ми е скрита добре.

Амеротке кимна. Цяла Тива знаеше историята, как войнственият Тутмос I си избрал великолепно място, скрито в Долината на царете, и решил да бъде погребан там. Наел най-добрия майстор строител Инени, отвел стотици военнопленници, слуги и осъдени престъпници на избраното място и пратил войска да ги охранява. Никой от работниците не се завърнал. Когато Тутмос починал, само неколцина довереници съпроводили тялото му до царската гробница. Строителят Инени бил много горд, хвалел се, че никой не бил виждал, не бил чувал и дори не можел да си представи къде е погребан фараонът.

— А защо всъщност Тушрата толкова иска саркофага? — този въпрос отдавна глождеше съдията.

Хатусу отговори толкова тихо, че Амеротке едвам я чу.

— Заради слуховете… За първи път ги чух още като дете. Разправят, че баща ми е бил лудо влюбен в Бения. В пристъп на ревност, когато разбрал за връзката й с един от придворните, я удушил. Други пък твърдят, че митанийката била погребана жива… — Хатусу замълча. — Може би Тушрата просто иска да открие истината. Утре ще разберем…

 

 

Рано на следващата сутрин избраните от царицата хора се събраха пред Дома на среброто и съпровождани от един ескадрон стрелци, се отправиха към Долината на царете. Най-отзад на шествието до волската каруца, с която щяха да пренесат саркофага на Бения, вървяха десетина слуги. Когато навлязоха в долината, оставиха войниците да охраняват местността, а Сененмут, Хатусу и Амеротке заедно със слугите поеха по една виеща се тясна пътека, която водеше направо към скалите. Хатусу носеше удобна бойна пола и бронзови набедреници. Краката й бяха обути в тежки сандали, каквито носеха пехотинците, а главата и раменете й бяха покрити с воал. Не носеше бижута и пръстени, а смешни кожени ръкавици. При това настоя Сененмут и Амеротке също да си сложат такива ръкавици.

— Ще видите защо — предупреди ги тя загадъчно. На колана й бе прикрепен меден цилиндър и тя придържаше върха му, сякаш беше кама. Обясни, че в него се намирал планът на Инени, който описвал точното местонахождение на гробницата и на опасностите, които криел.

— Опасности? — полюбопитства Амеротке.

— Баща ми беше хитър като леопард и зъл като кобра — отвърна царицата. — Ще видите сами.

На Амеротке това място му изглеждаше самотно и потискащо — от двете страни се издигаха голи остри зъбери, а тишината беше направо зловеща. Слугите, които ги съпровождаха, до един бяха глухонеми. Под заплаха от жестока смърт всички бяха положили клетва да не издават нищо от това, на което щяха да станат свидетели.

Групата безмълвно се изкачваше по пътеката.

Отминаха останките от лагера на робите, които бяха построили гробницата.

— Била ли си тук преди? — попита Сененмут.

— Само веднъж — отговори му Хатусу. — Баща ми ме доведе, за да ми покаже входа на гробницата. Смяташе, че ще искам да бъда погребана с него. Но аз ще си построя собствена гробница… — добави тя и сложи ръка върху рамото на Сененмут. — Ще бъдем заедно по пътя към Далечния хоризонт.

В отговор Сененмут погали ръката й.

Амеротке огледа скалите от двете страни. Никъде не се забелязваше и следа от вход на гробница. Неочаквано Хатусу им извика да спрат. Отвори медния цилиндър, извади от него овехтял папирус и се вгледа внимателно в знаците по него. После посочи една козя пътека встрани, която се извиваше към отвесна скала.

— Това ли е? — попита Амеротке. Хатусу ги поведе уверено. Сененмут и съдията я последваха: — Сега разбирам защо ни накара да си сложим тези ръкавици…

Скалите бяха така остри и назъбени, сякаш бяха нарочно издялани като ножове. Катереха се с усилие и заради все по-жаркото слънце, което нагряваше камънаците. От една цепнатина изскочи змия, обезпокоена от непривичния шум. Амеротке замръзна на място, а змията изчезна. Стигнаха до отвесната скала, но и тук нямаше следа от вход. Хатусу продължи да се катери. Амеротке я последва, а по гърба му вече се стичаше пот. Сененмут ахна и съдията проследи погледа му — царицата беше изчезнала, сякаш някаква невидима ръка я бе отнесла от скалата. Везирът и Амеротке ускориха крачка.

— Насам! — изгука отнякъде Хатусу. Двамата погледнаха наляво. Тя стоеше в една цепнатина, много хитро прикрита в гънките на скалата: дори и най-опитният планинар би я взел за сянка, за игра на светлината. В този момент дойдоха слугите. Двама бяха паднали по пътя и сега внимателно разтъркваха насинените си хълбоци и ожулените си колене. От цепнатината навътре започваше тесен проход — хладен и тъмен. Сененмут щракна с пръсти. Веднага светнаха няколко преносими фенера. Под мъждукащата им светлина Амеротке хвърли бърз поглед на пещерата и подсвирна от изненада. Намираха се във висока зала, старателно изсечена в скалата. Каменните стени бяха загладени, а тясна пътека водеше навътре в тъмнината. Хатусу взе тояга от ръцете на един слуга.

— Вървете бавно — предупреди тя. — Не се отдалечавайте от мен. Веднага щом ви кажа, ще спрете. Ако спазвате нарежданията ми, всички ще бъдем в безопасност.

Тръгнаха в колона. Амеротке имаше чувството, че пътува из залите на отвъдното. По стените на коридора имаше рисунки на всевъзможни демони и зверове, на екзотични същества с глава на крокодил и тяло на хипопотам, на хвърчащи маймуни и на пантери с птичи човки. Най-накрая стигнаха вратата в края на коридора. Един от слугите избърза напред. Хатусу му извика да спре, но вече беше прекалено късно. Мъжът беше досами вратата, когато подът под краката му поддаде и той изчезна сред дъжд от пръст и камъни. Амеротке сграбчи фенера и си проправи път напред. Надникна през отвора и хвърли фенера си долу. Светлината му просто потъна в зейналата пропаст. А от слугата нямаше и следа.

— Не може да е оцелял след такова падане — прошепна Хатусу. — Пред всяка врата има тесен мост, а от двете му страни по един ров.

Амеротке взе тоягата и внимателно започна да изпробва пода. Царицата беше права — подобен ров имаше и отдясно на вратата, но в средата беше твърда земя. Той премина до вратата, на чиято рамка бяха поставени свещени печати във формата на глави на чакали. Амеротке ги махна и отвори вратата.

— Нито крачка повече! — извика Хатусу.

Един слуга донесе фенер и светлината му разкри тясна издатина, която рязко свършваше. Всеки крадец, оцелял след ямата отвън, би прекрачил спокойно през вратата и би намерил смъртта си. Встрани Амеротке съзря тясно стълбище и внимателно слезе по него. Останалите го последваха. В подножието му един от слугите се спъна в нещо и се оказа, че от двете страни на стълбите има купчини скелети.

— Работниците — прошепна Сененмут. — Онези, които са завършили входната пещера, сигурно са били екзекутирани тук.

Амеротке огледа скелетите и прецени, че тук са били убити стотици хора.

— Сигурно са били затворени тук — възкликна той. Спря и огледа един от скелетите, но не откри следи от нараняване. — Умрели са от глад — обясни той. — След това е била разчистена пътека малко преди гробницата да бъде запечатана завинаги.

В края на залата Хатусу отново извика да спрат. Двама от слугите минаха напред, като почукваха тавана с тояги. Изтичаха обратно при силното изпукване, което бе последвано от порой от камъни и пръст.

— Инени се е справил много добре — обясни царицата, след като спря да кашля от прахта. — Мисля, че няма повече капани.

Минаха през още една врата, която водеше към дълга галерия с красива украса и рисунки по стените. Стигнаха до преддверието на царската зала и спряха изумени — тук беше пълно с несметни съкровища: изящно изрисувани и украсени ковчежета с инкрустации и златен обков, прекрасно изваяни вази от алабастър, олтари в черно и златно със статуи на различните богове, легла и столове с шлифовани крака, трон от чисто злато, чаши и купи с форма на лотоси, преобърнати колесници, статуи на царя в различни пози и одежди, кушетки, чиито ъгли бяха издялани във формата на лъвски глави и облицовани със сребро…

От двете страни на входа към погребалната зала имаше две огромни статуи на Тутмос. Сененмут счупи печатите и те влязоха. Стените бяха плътно изписани и изрисувани — картините разказваха най-важните моменти от живота на фараона, описваха славните му победи и изобразяваха величието му. Най-голямо място в залата заемаше огромният златен саркофаг, заобиколен от няколко по-малки ковчега и от съдовете за вътрешностите и за мозъка.

— Не размествайте нищо! Нищо не докосвайте. Намерете саркофага на Бения! — изкомандва Хатусу. Не след дълго го намериха — беше инкрустирай със злато и разноцветни скъпоценни камъни, но бе по-малък и по-тесен от този в средата на залата. С помощта на специален ключ Хатусу отключи и отвори капака. Въздъхна доволно: от мумията вътре се разнесоха облаци парфюм. — Поне доказва, че Бения не е била погребана жива — прошепна тя. После нареди да огледат тялото за следи от насилие. Слугите не откриха нищо. — Явно легендите не са били верни! — рече доволно царицата. Взе ветрилото, което носеше в калъф около кръста, и започна да си вее. — Тушрата не може да обвини баща ми за нищо. Можем спокойно да му върнем любимата сестра… Запечатайте саркофага.

През това време Амеротке беше привлечен от рисунките по стените. Приближи се до тях с фенер в ръка и започна да ги изучава. Сцените с бойните победи и военните триумфи на фараона в единия край отстъпваха място на сцени от семейния му живот. На една от рисунките Тутмос държеше на коленете си малко момиче, а йероглифите отдолу образуваха името на Хатусу. Откри подобна рисунка и на себе си като момче. Имаше и други сцени: Тутмос, който награждава войници за подвизите им. Цяла серия от рисунки описваше щедростта на фараона към писари, учители и лекари. Когато забеляза една сцена, в която Тутмос благославяше пратениците, слугите и вестителите си, Амеротке се спря изумен и едва сдържа възклицанието си. Имаше дълга колона от малки фигури, всяка с името си, изписано под нея, а две от тях се държаха за ръка. Амеротке я огледа внимателно, за да се увери, че не греши, а после отиде до отсрещната стена на гробницата, където Тутмос бе изобразен с двойната корона на Египет и с царското наметало около раменете си в мига, в който приема васалите и съюзниците си. Сред коленичилите пред фараона съдията забеляза малка група от дребните нубийци, които бе видял в лагера на Тушрата. Бяха голи, с изключение на препаската около слабините, в която бяха втъкнати оръжията им. Амеротке се вгледа внимателно в тези оръжия и едвам сдържа възклицанието си. Изведнъж пред очите му преминаха всички картини: отровената хесетка в павилиона, убитият в леглото му Снерфу, преследваният от кучетата Уени…

— Амеротке? Случило ли се е нещо? Хайде, тръгваме! Сененмут, направлявай слугите…

Съдията кимна и се усмихна. Реши засега да запази за себе си онова, което току-що бе научил за убийствата в храма на Анубис.