Пол Дохърти
Жертвите на Анубис (10)

Осма глава
Анубис е бил почитан като върховен бог в XVII южен ном^[1]

 

Хети и Ита се любеха ненаситно в стаята на жреца. Понякога — денем или нощем — тя идваше при него, разпускаше мълчешком робата си и се шмугваше под завивките. За него тези часове бяха истински празник, защото Ита беше невероятно изкусна и изобретателна любовница. Тайните срещи носеха и на двамата неописуемо удоволствие. Сега, увлечени в любовната игра и отприщената страст, те не чуха как вратата се отваря. Само натъртеното покашляне накара Хети да избута Ита настрани и да впери уплашен взор в тъмнината на стаята. Лунната светлина едвам се процеждаше през капака на малкия прозорец високо на стената. Стаята на жреца се намираше в старата част на храма, където винаги бе мрачно и студено, защото слънчевите лъчи не успяваха да проникнат дотам. Ита коленичи на леглото и издърпа робата около тялото си. Хети посегна към камата върху масата, но край ухото му бръмна стрела, заби се в стената малко над главата му и той се отказа от намерението си. Ита изруга тихо.

— Трябваше да заключиш вратата! — изсъска й Хети.

— Прекалено беше заета с предстоящото удоволствие… — гласът беше нисък и неясен, сякаш човекът, мъж или жена, говореше иззад маска. — Моля ви, не се тревожете. Заплашва ви опасност само ако мръднете от леглото.

Хети присви очи. Посетителят явно полагаше доста усилия да преправя гласа и интонацията си.

— Какво искаш? — попита жрецът несигурно.

— Нищо. Само ще поседя и ще погледам как двамата се гушкате…

— Остави ни на мира! — извика Хети. — Аз съм жрец и не съм женен, Ита също е свободна…

— Да — дойде сухият отговор. — Но връзката ви ще се стори твърди интересна на Амеротке, съдията с всевиждащите очи.

— Той е глупак — изрече презрително жрецът. — Какво, като научи?

— Стига празни приказки! — изсвистя още една стрела и с тъп звук се заби в стената. — Къде е Славата на Анубис?

— Не сме го взели ние…

— „Ние“? Значи признаваш, че прелестната Ита е замесена? Не сте го взели, значи? Амеротке обаче е убеден, че сте!

— Ти пък откъде знаеш?

— Проста логика. Немрат е убит. Ти си пазел пред светилището, вратата е била заключена, а ключът е намерен у Немрат. Трябва да се случи нещо свръхестествено, за да повярва човек, че ти нямаш нищо общо с това.

— Ако Амеротке ме смяташе за виновен — самоуверено отвърна Хети, — отдавна да ме е арестувал.

— Глупак! Естествено, че няма да го направи. Ти си жрец, значи не могат да те измъчват, а нямат никакво доказателство срещу теб. И все пак кажи ми: — твоя ли беше идеята или на Уени?

— Уени? — попита Хети. — Кой е той?

— Освен че си глупак, си и нескопосан лъжец. Много добре знаеш кой е Уени, египетският вестител, който работи за нас, митанийците…

Хети замръзна. Защо посетителят направи такова признание? До него Ита с усилие се размърда от уплаха си. Долната й устна затрепери. Хети я сграбчи за китката:

— Какво искаш? Кажи ми и си върви — примоли се той.

— Славата на Анубис. Как го откраднахте? — шептеше безмилостно гласът.

— Не мога… да отговоря на този въпрос.

— Знам, че аметистът е у вас. Какво смятате да правите с него? Да го занесете на пазара и да го продадете? Веднага ще ви хванат. Да го предложите на нубийците? Не! Не става. Да го нарежете на по-малки късове? Твърде опасно и трудно ще ви е. Трябва да решите тук и сега!

— Да, но… ако предположим, че си прав — треперливо изрече Хети, като внимателно подбираше думите си, — казвам „ако предположим“… как ще ме увериш, че не си изпратен от съдията Амеротке да ми поставиш капан?

На пода тупна нещо.

— Вдигни го и се върни на мястото си! — нареди гласът. Хети се наведе, взе кръглия печат с инкрустиран скарабей и го завъртя из пръстите си. — Внимателно! — настоя гласът.

Жрецът разпозна царския печат на Тушрата.

— Може и да си го откраднал…

— Да, но не съм! — на пода издрънча кожена кесия. — За теб е!

Хети я взе и нетърпеливо отвърза връвта. Изсипа съдържанието й в ръка: блестящи миниатюрни златни блокчета.

— Има и още — обади се гласът. — Много повече от това, което ви е предложил Уени. Знам, че изчаквате. И добре правите. Но когато всичко се уталожи, ще чакам от вас следния сигнал: Ита има една огърлица от корналини със златен скорпион в средата… Виждаш ли колко внимателно сте следени? В деня, в който сте готови да ми дадете аметиста, а това трябва да е денят, в който митанийците си тръгват от Тива, Ита ще се появи с огърлицата си до езерото пред сградата, в която са настанени пратениците. Хети, ти ще се погрижиш Славата на Анубис да се намира в тази стая — в малка кутия върху тази масичка. Двамата с Ита няма да стъпвате тук през целия ден. Когато се върнете, Славата на Анубис няма да го има, а вие двамата ще бъдете по-богати, отколкото някога сте си мечтали…

— Как мога да бъда сигурен? — изръмжа Хети.

Посетителят хвърли още една кесия на пода.

— Ето ти повод за размисъл… Поговорете си с Ита, пребройте богатството си и планирайте къде искате да избягате. Кой знае, ако поемете по Пътя на Хор, Тушрата може и да ви приеме в своето царство…

Още една стрела се заби в стената. Вратата се отвори, после се затвори и остави любовниците седнали на леглото, с вторачени в тъмното очи.

 

 

Един час по-късно вестителят Мареб се появи забързан по стълбите. Беше убеден, че Амеротке си е тръгнал от храма, но преди малко го бе спрял някакъв непознат жрец и му бе предал съобщението, че съдията е заръчал незабавно да отиде при него. На път за насам вестителят зърна Шуфой да минава забързано пред храма и реши, че явно и господарят на джуджето се е върнал.

Предната галерия беше пуста. Слугите бяха помели и излъскали дървения под, бяха поставили цветя в медните вази и поръсили всичко с благовония. Мареб избърса потта от лицето си. Продължи през галерията и почука на вратата, определена за съдията. Никакъв отговор. Почука отново.

— Господарю Амеротке! — извика той. Блъсна силно вратата. Стаята беше тъмна, а прозорците — затворени. Постепенно очите му привикнаха с мрака. Различаваше леглото, както и някои мебели. — Господарю Амеротке! — и влезе. Точно беше отишъл да отвори прозореца, когато чу звука от затръшването на вратата зад него. Две силни ръце го запратиха през глава в другия край на стаята. Той се стовари върху леглото и въздухът от дробовете му изсвистя. Обърна се и с мъка си пое дъх. Вътрешно в себе си беше очаквал подобно нападение. Предателството, измяната и интригите бяха ежедневие в професията на вестителя, а и смъртта на Уени бе изострила допълнително инстинктите му. Хвърли се към тъмната фигура, но не осъзна, че мъжът е въоръжен: кожената бойна пика на нападателя го удари през лицето и пронизващата болка изтръгна силен стон от гърдите на Мареб. От устата му шурна кръв. Огледа се за нещо остро или тежко, каквото и да е! Невидимият нападател остана неподвижен, но все така заплашителен.

— Остани на мястото си, египетски вестоносецо — нареди му той с безплътен глас.

— Какво искаш? — попита Мареб, останал без дъх. — За какво е всичко това?

— На колене! — заповяда гласът. — На колене! С гръб към мен. — Мареб се подчини, но усети, че го обхваща паника. Дали непознатият щеше да пререже гърлото му? В коридора се чу дрънчене. — Тихо! — заповяда гласът.

Мареб замръзна на мястото си. Някой отваряше вратата. Разпозна дребната фигура на Шуфой. Нападателят рязко подхвана джуджето и го запрати в другия край на стаята като вързоп дрехи. Шуфой се блъсна в някаква маса, изруга от болка и размаха сърдито ръце. В този момент вратата се отвори отново и нападателят изчезна.

За момент настъпи пълно объркване. Шуфой стенеше и виеше, сякаш беше заклан. Мареб усещаше пулсираща болка в лицето, а кръвта от устата му не спираше да шурти, но той се изправи и отвори капаците на прозореца. Джуджето огледа безпорядъка и възкликна:

— Добре, че дойдох! Аз май ти спасих живота, а? Предполагам, нямаш никаква представа, кой ни подреди така?

— Не — отговори Мареб ядосано. — Дойдох, защото мислех, че господарят Амеротке иска да ме види. Отворих вратата и… — усмихна се и протегна ръка.

Шуфой я стисна.

— Ако не беше дошъл, сигурно сега щях да се представям пред боговете…

— Защо си решил, че господарят иска да те види?

— Някакъв стар жрец ми предаде съобщението му… о, сигурен съм, че ако го намеря, ще се окаже, че е сляп или луд и не може да опише човека, който го е пратил да ме привика тук.

Шуфой се затътри навън. Стълбището на къщата беше пусто. Беше най-горещото време на деня и всички слуги се бяха оттеглили да почиват на хладно, но Шуфой ги разбуди и ги накара да донесат вода, кърпи и мазила. Дребосъкът лично се погрижи за синините на Мареб.

— Известно време момичетата ще те отбягват — пошегува се той с вестителя, — но после ще си наваксаш…

Мареб му благодари. Едва след като и двамата се бяха съвзели от преживяното, вестителят се сети да попита:

— Всъщност, Шуфой, ти защо дойде?

— Господарят Амеротке отиде в Некропола — поясни дребосъкът приглушено. — Явно иска да посети гробницата на колегата ти Уени. А мен ме прати да разуча нещо за ножа, с който е бил убит Немрат. Аз разбрах кой му го е продал, и дотърчах тук да му съобщя… Но след като господаря го няма — Шуфой изпъчи важно гърди, — може би няма да е зле, за да не се губи ценно време, сам да се погрижа за това. Ще ида да се срещна с моя стар познайник Ловеца на крокодили!

— С Ловеца на крокодили? — прошепна Мареб учудено.

На излизане от храма Шуфой описа на вестителя Ловеца на крокодили:

— Някога е бил моряк, после рибар. Не търгува много-много в Тива, защото някои хора гледат на крокодилите като на богове. По време на сезона за ловуване използва една плоскодънна лодка, на която окачва малко прасенце. С него примамва крокодила до плитчините, където бързо му вижда сметката. Е, случва се понякога да примами повече от един звяр — засмя се Шуфой — и тогава му се налага да се спасява, както може…

Запътиха се към пазара. Синините и страшните им погледи привличаха вниманието, но дребосъкът майсторски успяваше да си проправи път през навалицата. Стигнаха до кейовете, където кипеше усилена дейност: рибарски лодки хвърляха въжета, търговски кораби разтоварваха стока, моряци опъваха или свиваха платната по мачтите, войници подвикваха на преминаващите проститутки с крещящо украсени перуки. Шуфой хвана Мареб за ръката, двамата кривнаха в една тясна уличка и потънаха в мръсния вход на малка, зле осветена пивница. Вонеше на кожа и танин, защото в съседство имаше дерач. Един човек в ъгъла стана, за да ги поздрави. Беше облечен в смешни крокодилски одежди. Имаше тясно лице и тънки устни, а очите му непрекъснато шареха наоколо. Ръцете му чак до раменете бяха осеяни с белези от стари рани.

Шуфой покани вестителя да седне. Докато им сервираха по халба бира, Мареб огледа внимателно Ловеца на крокодили. Шуфой пък следеше с интерес лицето на вестителя. Когато се срещнаха за пръв път, Мареб го бе подразнил с превзетите си маниери. Вестителите обикновено бяха от благороден произход и Мареб не правеше изключение. Но явно пратеникът на царицата бе смел мъж и кален воин, щом така методично се справи с нападението, а сега толкова спокойно наблюдаваше Ловеца на крокодили, когото обикновено всички отбягваха заради страховития му вид. Непознатите си глътваха езика от уплах, щом го срещнеха, а жените пищяха и бягаха във всички посоки.

— Чувал съм за теб — заговори Мареб, след като отпи от бирата си. — Шуфой твърди, че за теб се носят легенди по целия Нил. Малко хора оцеляват след нападение от крокодил…

— Щом веднъж се научиш как да се справяш с тях — ухили се ловецът в отговор — и си достатъчно внимателен, не представляват голяма опасност.

Тук Шуфой би възразил. Не можеше лесно да забрави случката с нападнатата от крокодили ладия, от която той и господарят му по чудо се бяха спасили.

— Дошли сме да говорим за Уени и за ножовете му — дребосъкът реши да насочи разговора в желаната насока.

— Уени и ножовете? — подигра се Ловецът на крокодили. — Странна птица беше този Уени. Но май сте дошли да ми губите времето.

Мареб инстинктивно отстъпи назад, когато зад Ловеца на крокодили се появи някакво странно същество. Новодошлият беше висок, слаб, със странно момичешко лице, обръсната глава и козя брадичка. Също беше облечен в кожи. Вестителят не можеше да реши дали човекът е страшен или смешен. Мъжът стискаше здраво камата си, а на едно въже около врата му висеше друг нож, прибран в канията.

— Кой е този? — попита Мареб предизвикателно.

— Няма име — усмихна се Ловецът на крокодили, — наричат го Сянката. Където съм аз, там е и той. Красив е, нали? — и той се разхили. Обърна се и щракна с пръсти. Мъжът отвори уста. — Шуфой си няма нос, а Сянката си няма език — захихика ловецът и размаха пръст пред лицето на Мареб: — Трябва да прекарваш повече време по брега, ще видиш много по-странни неща, отколкото из земите на Куш.

Мареб не отговори.

— Нека да говорим за работата — Шуфой направи нов опит да насочи разговора. — Ловецо, ти се съгласи да се срещнем. Кажи ми, знаеш ли нещо за Уени и за камите?

— Това, което знам за Уени, струва доста повече от една чаша бира. Мъртъв е, нали? Всички знаем какво се е случило в храма на Анубис! — и изплези бързо език като гущер. После погледна през рамо към Сянката: — Иди се позабавлявай с онази танцьорка… — лицето на Сянката се разтегли в усмивка. Направи знак на момичето, за което ставаше дума, и излезе навън през задната врата на пивницата. Ловецът го проследи с поглед и после се обърна към Шуфой: — Три къса сребро — заяви той — и ще ти кажа всичко, което знам!

— Два — невъзмутимо отвърна Шуфой. — Плюс честната ми дума, че няма да те арестуват за съучастничество в нито едно от убийствата…

Ловецът на крокодили преглътна с усилие, сякаш въобще не беше се сетил за това.

— Дадено — съгласи се той с дрезгав глас. — Значи стражите няма да ми идват на гости? А? Обещаваш ли?

Шуфой въздъхна, отвори кесията си, извади два малки къса сребро и ги сложи на масата.

— Ще бъдеш в безопасност, а тези са за теб.

— Добре! — Ловецът на крокодили понечи да вземе среброто, но Шуфой го плесна по ръката.

— Първо да чуем какво имаш да ни кажеш!

Ловецът поклати невярващо глава при демонстрираната липса на доверие, взе торбата си и я изсипа на масата. Ножовете издрънчаха. Шуфой взе един и се вгледа в странната резба на костената дръжка с глава на озъбено куче.

— Купих ги… — прокашля се Ловецът на крокодили.

— Открадна ги — прекъсна го Шуфой.

— Взех ги на заем — ухили се ловецът — от един търговец, когото срещнах в Мемфис. Изработени са от някакъв ханаански майстор. Не можах да ги продам там, затова ги донесох в Тива. Нямам разрешително за пазара, та останах малко в сянка. Уени си купи…

— Сигурен ли си, че е бил Уени? — намеси се Мареб.

— О, да, познавах Уени добре. Той далеч не беше онова добро момченце, за което го мислите.

— Той беше вестител на царицата — докачено издекламира Мареб.

— Ако трябва да бъда напълно откровен — изсумтя Ловецът на крокодили, — пет пари не давам, дори и да е бил син на фараона. Хората не са такива, каквито изглеждат. Уени купи два ножа. Даде ми едно от онези — и посочи среброто върху масата. — Бях много доволен.

— Не се и съмнявам — прекъсна го Шуфой. — Предполагам, си чул, че са откраднали Славата на Анубис?

Усмивката на лицето на ловеца изчезна.

— Какво намекваш?

— С такъв нож е бил убит Немрат, жрецът пазител.

Ловецът покри лицето си с длани. Когато ги махна, цялата му самоувереност се беше изпарила. Погледна устремено към вратата, после към задния вход, зад който беше изчезнал Сянката…

— На твое място не бих си тръгнал — заяви Шуфой.

— Ама… Не знаех за това — запелтечи мъжът.

— Но си чул за кражбата, нали?

— Цяла Тива говори за това. Нали знаеш какви клюкари са жреците? — щракна с пръсти: — Значи това е замислял Уени…

— Хайде, разказвай — усмихна се Шуфой. — Познавам те добре. Сигурен съм, че Уени ти е платил за още нещо, освен за ножовете.

— Да, плати ми. Каза, че имал нещо за продаване, нещо много ценно… Не! — Ловецът на крокодили се удари по челото. — Той каза, че имал две неща. Едното не пожела да назове, а другото беше някаква книга, ръкопис…

— Синухе? — не се сдържа Мареб.

— Кой? — попита неразбиращо ловецът.

— Синухе Пътешественика.

— Не знам, ама като се замисля, той трябва да е бил. Разбира се! — Ловецът на крокодили отпи голяма глътка от халбата си. — Той също е поел последния си път към далечния хоризонт, нали? Последно пътешествие, ха-ха? Хм, както и да е. Уени дърдореше много, искаше да продаде онези неща. Попитах го на кого и дали да отскоча до Оазиса на палмите. Уени ми се усмихна и поклати глава. Отвърна, че ще е най-добре да се свържа с либийците или с нубийците…

В този миг по пода притича един едър плъх, при което Шуфой подскочи, вирвайки крака, и блъсна стола си, като сграбчи празната си халба.

— Какво е това място? — измуча той към недоспалия обезобразен собственик. — Не можете ли поне да опазите пода си?

— Няма нужда да се тревожиш от плъховете — изсмя се собственикът. — За тях си имаме змии.

Шуфой му хвърли убийствен поглед и се върна на мястото си.

— Мразя плъхове — заяви той — независимо дали са с два или с четири крака.

— Уени беше плъх — съгласи се Ловецът на крокодили, — и то много по-опасен, отколкото си мислите. Познаваш ме, Шуфой. От пръв поглед разбирам кой в този град е дошъл да търгува и кой — да шпионира. Пия си бирата и с либийци, и с митанийци. Винаги знам към кого трябва да се обърна, ако искам да пробутам някоя по-особена стока. Но не и Славата на Анубис! И понятие си нямах защо Уени купи ножовете. Колко малък е светът! Аз откраднах ножовете и ги продадох на Уени, той пък откраднал аметиста и убил Немрат… Какво, и Синухе ли е бил убит с такъв нож?

Вместо да му отговори, Шуфой попита:

— На други хора продавал ли си такива ножове? Имената Хети и Ита говорят ли ти нещо?

Ловецът на крокодили поклати глава.

— Познавах Немрат като собствената си длан — каза той. — Вечно беше като разгонен, като пръч. Няма бардак в Тива, който да не е бил удостояван с присъствието му…

— Чакай, кажи ми за ножовете, колко си продал в Тива? — настоя джуджето.

— Около дузина — отвърна ловецът.

— Помниш ли точно колко и на кого?

— Че откъде да помня. Понякога съм пиян, когато ги продавам. Не помня друг купувач, освен Уени.

— Ей, Шуфой, това няма смисъл — обади се Мареб. — Ако крадецът е използвал такъв нож, за да убие Немрат и да открадне аметиста, рано или късно, ще проследят ножа до него…

Шуфой надигна бирата и я долепи до лицето си, за да се изстуди.

— Да, но все пак ще отнеме доста време, докато се проследи ножът…

— Ама вие какво си мислите бе, хора — намеси се Ловецът на крокодили. — Да не би да смятате, че съм казал истината на Уени? Напротив, уверих го, че такива ножове се продават из цяла Тива. Пък и това, че е купил нож, още не значи, че го е използвал… Освен това забравяте нещо много важно — добави той. — Ако Уени не беше умрял, сега нямаше да съм тук и да си говоря с вас!

На вратата се появи Сянката и седна зад господаря си. След него влезе и проститутката. Когато мина покрай Шуфой, той я хвана за ръката.

— Познаваше ли Немрат, жреца от храма на Анубис?

Момичето погледна многозначително бирата му.

Шуфой й сипа една чаша. Тя се наведе сред облак парфюмирана пот.

— Дребни човече — прошепна тя, — ако можеш да ми намериш една курва в Тива, която не го е познавала, ще те черпя едно! — после се отдалечи.

— Не ми вярваше, а? — подразни го Ловецът на крокодили.

— Все още не си си изработил среброто. Говорехме за Уени…

— Така е. Готов ли си за една изненада? — изперчи се ловецът. — Чувал ли си за амеметите?

— Че кой не е? — отвърна джуджето. — Бяха банда убийци, които последваха армията на божествената Хатусу на север, а след голямата битка изчезнаха… Давай нататък!

— Уени беше един от тях…

— Уени беше вестител! — извика Мареб.

— Глупости! — възкликна Шуфой.

— Добре де, не точно амемет, но от онези хора, дето срещу пари ще ти свършат всякаква мръсна работа… — ловецът отпи нова глътка от халбата си. — Едва ли знаеш, че на съвестта на вашия прехвален вестител лежат няколко убийства. И освен това е бил женен за митанийка, която е умряла при твърде подозрителен нещастен случай…

— Да не искаш да кажеш, че Уени я е убил?

— О, да. Миличкият Уени я завел на разходка с лодка по Нил. Пийнали малко вино, тя решила да поплува и хоп — изчезнала. Тялото й беше намерено след известно време без никакви следи от насилие. Уени си мислеше, че е в безопасност. Само че същата нощ, която бе избрал за малката си разходка, аз бях излязъл с плоскодънката си по Нил. Тъкмо бях издърпал лодката си в тръстиките и ги видях. Той я задуши с една възглавница, а после бутна тялото й във водата. Ето как Уени и аз се запознахме.

— Искаш да кажеш, чрез изнудване? — възкликна Шуфой.

— Е, не употребявай такива груби думи. Наречи го сделка. Изтъкнах колко умел е, и той прие предложението ми. Набавях му имена на възможни жертви, а той вършеше останалото. Увличаше се по градинарство, наблягаше преди всичко на разни треви и билки. Беше голям специалист по отровите. Та както казах, известно време работехме заедно. Аз му давах имената на хората, а той им изпращаше подарък — храна, вино. Направо да не повярваш колко много хора изгарят от желание да се отърват от конкурентите си, от любовника на съпругата си, от ухажор, който им е омръзнал, от стиснат роднина…

Шуфой го гледаше изумен. Знаеше, че това, което ловецът говори, е истина, но не разбираше от какво е предизвикана нетипичната му словоохотливост.

— Могат да те изправят пред съда за убийство — тихо рече дребосъкът.

— Какво убийство? — отвърна Ловецът на крокодили невинно. — На кого? Къде е трупът? Къде е доказателството?

— Мареб ще бъде свидетел…

— Ех, Шуфой, ще кажа, че съм се пошегувал!

— Тогава защо ни разказваш всичко това? — пожела да узнае джуджето.

Ловецът на крокодили зачопли мръсните си нокти.

— Първо, Шуфой, искам думата ти, че съм в безопасност. Само боговете знаят какво ще излезе наяве, щом веднъж водите се размътят. Второ, искам да ми се плати. И, последно, искам да избягам от Тива, преди Асурал да ме сграбчи за врата…

— Мислиш ли, че Уени е откраднал Славата на Анубис?

— Може би…

— А дали той е убил и Синухе?

— Възможно е.

— Уени работеше ли за някого? — попита Шуфой.

Ловецът на крокодили се почеса по бузата и погледна бързо към вратата.

— Не знам. Той беше единак. Единственото, което наистина го интересуваше, беше онази гробница в Некропола. Наричаше се Градинаря, сам себе си, представяш ли си? Гледаше на себе си като на човека, който прочиства обществото, който изтръгва бурените и налага ред…

— Каза ли ти нещо, преди да умре? — настоя Шуфой.

Ловецът на крокодили пак зачопли изпочупените си нокти. Навън някой запя любовна песен:

Любимата ми е прекрасна, от всички най-красива.

със устни като мед и с лебедова шия.

И в тишината на нощта ще й даря букет листа

и черен яспис. А тя последния сюрприз

ще сподели с мен и под ласкавия бриз

ще ме поема с тяло и с уста.

Шуфой се заслуша напрегнато. Трябваше да запомни думите! Хвърли бърз поглед към Мареб. Вестоносецът седеше като омагьосан от разказа на ловеца. Джуджето се огледа. Пивницата беше опустяла, а собственикът залости вратата. Отвън до прозореца се спотайваха някакви фигури. Дребосъкът хвърли гневен поглед към събеседника си.

— Засега си в безопасност, Шуфой — Ловецът на крокодили за момент заприлича на ужасяващ звяр от реката с твърдия си немигащ поглед. — Казано накратко, Уени беше разтревожен и напрегнат, но не знам защо… — после избута стола си и стана.

— Господарят ми ще иска доказателство…

— Тогава нека отиде да си го вземе. Нали знаеш стария храм на Бес, където беше убит Синухе? Е — рече ловецът и се надвеси над масата, — на входа на страничното светилище има една плоча. Вдигнете я и ще намерите труп.

— Чий?

— След като Уени уби жена си, аз го наблюдавах. Следих го няколко дни. Уби и още някого, мисля, че беше любовникът на съпругата му. Примами го да се срещнат при храма на Бес, а после го удари отзад с една брадва — ловецът се ухили. — Точно когато се беше заел да го погребва, аз се показах от укритието си… Да можеше да видиш лицето му в този миг… — после смехът му изведнъж секна и той вдигна ръка: — А сега, Шуфой, ще те оставя да платиш сметката. Брой до сто и след това можеш спокойно да си тръгнеш. Предай поздрави на господаря Амеротке!

Шуфой го проследи с поглед, докато излизаше.

— Какво? Какво? — попита Мареб, обезпокоен от мълчанието на джуджето.

— Нищо — отвърна дребосъкът и поклати глава. — Познавам Ловеца на крокодили от години. Наистина е такъв закоравял престъпник, какъвто ни се представи. Но убий ме, не разбирам откога е станал толкова разговорлив и услужлив!