Пол Дохърти
Маската на Ра (7)

Пета глава

Нефтис: богинята на дома, често представяна като млада жена

Хатусу — съпругата на покойния Тутмос II, зае мястото си в царския съвет, събран в тронната зала в Дома на милион години. Царицата седна на предвидения за нея стол и огледа бързо обстановката около себе си. Тронът на вечно живия с разкошен балдахин и с фигурата на Хор над него в червено-златисто сега бе празен. Ниското столче за краката, обшито в златоткан плат с избродирани имена на враговете на Египет, лежеше изоставено встрани. Хатусу се загледа в краката на трона, оформени като скачащи лъвове, и захапа долната си устна. Този трон трябва да бъде неин! Върху специален пиедестал отдясно на величественото кресло бе поставена двойната корона на Египет в червен и бял цвят, оградена от блестящата Уреус — разярена кобра с кървави рубини за очи. Върху облицована със седеф маса пред нея бяха положени символите на фараоновата власт — жезълът, бичът и закривеният меч, а до тях и военновременната корона на фараона.

Хатусу бе облечена в семпла и прилепнала плътно по тялото й рокля с огърлие от скъпоценни камъни около врата; сега внимаваше да не дава израз на обзелите я чувства. Тя все още имаше правото да носи на главата си короната на египетските царици, изобразяваща хищно, подобно на лешояд създание с разперени криле. Но пазителят на диадемите, верен слуга на везира Рахимере, й бе казал, че ще е неприемливо. Пазителят на бижутата и драгоценните камъни, носителят на царското ветрило и надзирателя на царските мехлеми и мазила го подкрепиха и заявиха, че завареният й син Тутмос III е фараонът и основната цел на настоящата сесия на царския съвет е да се вземе решение за личността на регента.

— На колко си години? — глуповато се бе усмихнал пазителят на диадемите.

— Много добре знаеш — язвително го бе срязала Хатусу. — Още не съм навършила деветнайсет — и се бе потупала с длан по гърлото, — но съм белязана с божествения знак. Дъщеря съм на божествения фараон Тутмос I, а съм и съпруга на неговия покоен син.

Хатусу добре знаеше какво й бяха намислили в кръжеца на съветниците — готвеха се да я изпратят в Дома на уединението, в харема, заедно с другите жени, където да се угоява с мед, хляб и вино, да се тъпче с отбрани късчета месо, докато се закръгли като голяма купа за бира. И сред тук присъстващите мъже едва ли имаше някой, комуто можеше да се довери… Мисълта й трябваше да тече сега хладна и ясна. В другия край на съвета бе седнал везирът Рахимере с длъгнестото си лице и тежки торбички под очите. С бръсната глава и с неизменно благочестивото си изражение приличаше на незначителен жрец, но всъщност беше лукав и подмолен. Държеше в ръцете си писарите от Дома на среброто, така че можеше да се рови надълбоко в сандъците със злато, сребро, драгоценни камъни и всякакви бижута. Хатусу бързо бе научила, че всеки човек има своята цена. Дали Рахимере бе успял да купи всички членове на съвета, които сега заемаха местата си и размахваха пред лицето си парфюмирани ветрила от втвърдени щраусови пера? Не вярваше на нито един от тях! Те бяха също като водата: веднага поемаха по наклона. Струваше ли си да търси подкрепа или съчувствие у някого? У кого? Омендап, главнокомандващият цялата войска, винаги бе гледал благосклонно на нея, макар че в повечето случаи проявяваше по-голям интерес към шията и гърдите й, отколкото към качествата на ума й. Дали би могла да го купи с тялото си? А останалите воини командири на елитните полкове? Какво казваше баща й? „Дъще, войниците рядко могат да бъдат купени със злато и сребро. Те винаги се бият в името на фараона и за честта на онези, които са с царско потекло.“ Хатусу се почувства неловко. С изопнатите си сетива долови, че някой я гледа. Извърна очи и улови взора на висок млад мъж с бръсната глава. Гледаше я, без да отмества очи. Имаше свеж тен и чувствени устни. Държеше метличка за пъдене на мухи, с която се потупваше по едната буза, но най-много говореха очите му: не ги откъсваше от нея. Хатусу едва сдържа усмивката си заради сластта в тях. Забравил всякакъв етикет и протокол, младият мъж я разсъбличаше с поглед. После облиза с върха на езика ъгълчето на устните си. Очевидно не чувстваше никакво неудобство от факта, че поведението му е било забелязано, нито пък му идваше на ум да отклони очи. Явно му бе трудно да запази спокойствие; сгорещеният му поглед нито за миг не трепна встрани, докато останалите заемаха местата си. Хатусу реши, че вижда пред себе си истински мъж, чието тяло и душа би могла да купи, но не знаеше кой е той. Затова се обърна към жреца непосредствено вдясно до нея и попита шепнешком:

— Кой е оня млад мъж, който гледа насам така непочтително?

— Сененмут. Беше никой, но бързо се издигна — бе приглушеният отговор.

— О, да! — отмести се Хатусу и погледна встрани със слаба усмивка.

Сененмут! Бе чувала за него. Храбър воин. Бързо бе напреднал в кариерата, издигайки се до длъжността надзирател по строежите на фараона и отговорник за всички паметници и храмове. Нямаше да забрави името му!

В този миг тя чу нечие покашляне и се обърна: до нея стоеше Сетос. Той й се усмихна открито и й намигна. Хатусу също му се усмихна с облекчение. Приятелското му лице й се понрави. Познаваха се от години. Тя знаеше колко важна ще бъде за нея подкрепата на силния и богат благородник, висш жрец и главен царски обвинител. Очите и ушите на фараона бе сред най-близките приятели на покойния й съпруг. Гласът му щеше да окаже немалко влияние в царския съвет. Хатусу пое дълбоко въздух; ноздрите й се разшириха от съзнателното усилие да се овладее. Налагаше се да запази пълно самообладание и да не позволи на неприятелите си да разберат колко слаба и уязвима се чувства в действителност. Един ден те щяха да целуват земята под нозете й! Но дотогава, мислеше си Хатусу със затворени очи, бе длъжна да не отвръща лице от другите опасности. Все още от време на време получаваше анонимни съобщения, кога да отиде в малкия параклис на Сет, за да получи поредната порция заплахи. Ако тайната, с която я изнудваше неизвестният враг бъдеше разгласена, Домът на уединението щеше да се окаже приятна алтернатива на другите възможни заплахи, които Рахимере едва ли би пропуснал да реализира.

— Нека всички да чуят! — Хатусу се сепна, отвори очи и се огледа. Кедровите врати бяха затворени от стражата; писарите и другите служители бяха напуснали залата. Маслените лампи светеха ярко; заседанието на съвета започваше. Един от присъстващите жреци се бе изправил и говореше към празния трон: — Всички те славят! Ти си цар на Горен и Долен Египет, говорител на истината, обичан от Ра, син на Хор, повелител на кобрата! — жрецът продължаваше да изрежда славословия към отсъстващия фараон. Хатусу сподави прозявката си. Най-после жрецът изчерпа запаса си и се отдръпна с жест към главния писар Байлет: — Откривам заседанието на царския съвет.

Рахимере взе думата и обяви, че предстои решаването на няколко важни и поверителни въпроса. Царицата наложи подходящото за случая изражение на лицето си. Заредиха се неизменните доклади за състоянието на реколтата, за официалните пратеници от чужбина, за наличностите в Дома на среброто, за здравословното състояние на сестрите на фараона. Едва когато дойде ред на Сененмут да представи отчет за царските надгробни паметници, Хатусу вдигна поглед. Гласът на младия мъж бе тих, но ясен. Той не гледаше към Рахимере, а надолу към масата. Царицата потри ръце от удоволствие. Почувства го с цялото си същество. Ето един човек, който не бе купен от везира. После Омендап, странно притихнал след смъртта на фараона, представи къс, но съдържателен доклад за разположението на войсковите части и за състоянието на пограничните укрепления по протежението на Нил чак до Първия праг. Той говореше с накъсани и кратки изречения. Спазъм сви стомаха на Хатусу. Картината, представена от Омендап, бе потресаваща. Шпионите и разузнавачите изпращаха сведения за голямо раздвижване по всички граници на Египет. Либийците навярно струпваха войски в Червените земи западно от Египет. Разузнавачи от югоизток продължаваха да предават разказите на пустинни скитници за това, че етиопските племена, след като научили за смъртта на фараона, открито съветвали всички обитатели на пясъците да нападат и да обират египетските гранични патрули и митнически пунктове. А тамошните хора се съгласявали, че след като няма фараон, не бива да плащат тегоби и налози. И като последно: отвъд Пътя на Хор, който минава през Синай за Ханаан, дебнели и чакали митанийците — най-големите врагове на Египет.

— Важно е — привърши Омендап — на този съвет да се определи и да се назове регент, който да действа от името на фараона.

— Оставете ме да настъпя! — удари с юмрук по масата Ипувер, под чието командване бе полкът на Хор. — Да нападнем врага! Да избием неприятелите си в Тива, за да им дадем урок веднъж завинаги!

— Срещу кого да настъпим? — отговори му с въпрос Омендап. — Срещу либийците ли? Не са ни сторили нищо лошо. Може би срещу нубийците? Възможно е да ни замислят злини в бъдеще, но засега са спокойни. Как да разберем дали всички наши врагове не са се събрали в голям таен съюз? А може би очакват точно удар от наша страна, а? Като признак на слабост и като повод за обявяване на война… — думите му смразиха присъстващите, а Ипувер се размърда неспокойно на стола. — Трябва да бъдат решени два основни въпроса — продължи Омендап, без да ги щади. — Смъртта на фараона остава загадка, която изисква пълно изясняване. И, второ, трябва поименно да се назове регент! — той насочи през масата поглед към Сетос. Царският обвинител погледна на свой ред към Хатусу, която му се усмихна с разбиране и съчувствие.

— Е, и? — злонамерено се взря Рахимере в Хатусу. — Как върви делото срещу капитан Менелото?

— Никак — отзова се кратко Сетос. — Всеки от тук присъстващите знае какво стана днес в Залата на двете истини. Главният съдия Амеротке не само не разреши загадката, но и я забули допълнително. Отложи разглеждането на казуса за утре.

Хатусу седеше и слушаше сбитото описание на Сетос за случилото се в съда. Царският обвинител не я поглеждаше; тя стисна с ръце ръба на масата. След казаното от Сетос се възцари мълчание. „Ще последва удар на Рахимере“ — помисли си тя. Везирът бе вдигнал ветрилообразната си палка за пъдене на мухи и потупваше леко бузата си с нея.

— Умно ли е постъпил? — усмихна се пресилено той.

— За какво умно може да се говори? — обади се неговият човек Байлет, главният писар.

Вероломно изкривеното лице на Рахимере разцъфтя в усмивка, когато стрелна с очи Хатусу и рече:

— Смъртта на божествения фараон ни изпълни с болка и отчаяние. Жителите на Тива се поръсват с прах и посипват главите си с пепел. Ридания се разнасят от делтата на север чак до Първия праг на юг. Но него го няма вече! Защо да се разследва причината за отпътуването му към далечния хоризонт? Една отровна змия го е захапала за петата и такава е била волята на боговете!

Хатусу запази мълчание. Нямаше да им каже какво й бяха наредили да стори. Неизвестната личност, която пишеше анонимните писма с цел шантаж, бе определила подробно как трябва да бъде представена смъртта на фараона. Царицата не можеше да забрави ужасната сутрин, когато съпругът й се строполи пред голямата статуя на Амон Ра. Тогава тялото му бе пренесено в един страничен параклис, където неизвестна ръка й връчи още едно анонимно писмо с изрични указания, какво да направи и да каже. Имаше ли друг избор, освен да се подчини? Студена тръпка разтърси цялото й тяло. Изнудвачът със сигурност бе един от тези мъже. Но кой? Самият Рахимере ли? Въпросната личност неминуемо бе член на царския съвет. Хатусу се надяваше, че ще успее да я разкрие. Нали писмата бяха започнали да пристигат още преди връщането на съпруга й?

— Какво има, уважаема Хатусу?

Хатусу вдигна глава.

— Извинете ме, благородни Рахимере. Бях потънала в мили спомени за моя покоен съпруг…

Задоволство изпълни Хатусу, когато забеляза как някои от присъстващите военачалници закимаха разбиращо. Те не скриваха и антипатията си към Рахимере — все пак тя бе опечалена вдовица и имаше абсолютното право да поиска разследване за смъртта на съпруга си.

Рахимере обаче не отстъпи:

— Мислите ли, че е било мъдро от страна на върховния съдия да остави неразрешен казуса и да позволи да тръгнат клюки по чаршията? А и вие, благородни ми Сетос, уж сте царски обвинител, а с такава неохота вършите задълженията си по въпросния случай.

— Уважаеми Рахимере! — вдигна дясната си ръка Сененмут. — Ако господарката Хатусу, ако нейно височество — натърти той на последната дума — иска разследване по случая, то трябва да бъде направено. Никой от тук присъстващите не е възразил. А и върховният съдия Амеротке е добре известен с почтеността си. Щом е преценил, че се налага допълнително обмисляне, значи истината за смъртта на божествения фараон все още не е разкрита.

Всички закимаха одобрително. Хатусу отдъхна с облекчение. Но Рахимере така и не отстъпваше. Отвори кожената си торба със сребърна обшивка. Всички последваха жеста му — в еднаквите си кесии членовете на царския съвет съхраняваха личните си книжа и документи.

— Вече знам какво е становището на Омендап за състоянието по границите ни — каза везирът. — Научих и за сведенията от съгледвачите. Имам обаче новини, които са още по-заплашителни. Разполагам с нещо, което не мога да определя с други думи — засмя се той и извади някакъв документ: — Ето доказателството, че принцовете на Либия и Етиопия обмислят съюз срещу Египет.

— Добре — отзова се Сененмут с почти нагла нотка в гласа. — Но, благородни Рахимере, дано боговете ви отредят здраве, богатство и добруване, мисля, че обсъждахме съвсем друг въпрос…

Хатусу отклони поглед. Сетос се подсмиваше с наведена глава. Неколцина генерали бяха покрили лицето си с длани. Рахимере се бе показал толкова злонамерен и петимен да удря, че бе нанесъл тежка обида на царския обвинител: беше си позволил да премине от един въпрос на друг, без дори да попита за съгласието му. Гняв изби на петна по лицето на везира. Той задиша тежко и успя само да промълви:

— Приемете моите извинения, благородни Сетос. Но какво ще ни посъветвате да направим?

Сетос разпери пръсти в знак на помирение:

— Ще ви отправя едно предложение: нека почитаемият Амеротке бъде поканен в състава на върховния царски съвет. Както знаете, той е почтен и мъдър човек. Умее да задава въпроси, които може би тук ще получат по-добър отговор, отколкото в Залата на двете истини. И още нещо — добави иронично Сетос: — Полезните съвети и мъдростта му може да ни потрябват през следващите месеци.

— Е, добре — сухо и рязко се вмести Рахимере. — Нека да направим кратка почивка, преди да продължим с оставащите важни въпроси: за регентството и дали да изпратим войска на юг до Първия праг.

— Защо? — попита Омендап.

— Защото атаката ще дойде от там — продължи Рахимере. — Трябва да вземем решение, кои войскови съединения и членове на царския съвет ще тръгнат с главнокомандващия… — погледът му за миг се спря върху Хатусу. — Всъщност кой ще предвожда войските на фараона? — той свали палката си срещу насекоми. — Донесох малко вино, нека пийнем, преди да продължим обсъжданията!

Заседанието бе прекъснато. Всички навиха папирусните си свитъци и ги прибраха в кожените си торби, които окачиха по облегалките на столовете. Хатусу изчисти с ръка масата пред себе си. Къната по ноктите й просветна, озарена от огъня в маслените лампи и факлите. Цветът й беше толкова наситено червен, все едно бе натопила краищата на пръстите си в кръв. Ще го направя, ако се наложи, помисли си тя. Добре знаеше какво се готви да препоръча Рахимере — намислил бе да наложи извеждането на Омендап и на останалите предани към нея военачалници извън Тива. Щеше да изкара нещата така, че войската веднага да замине на юг, а за главнокомандващ щеше да предложи самата нея. Пък и самата войска щеше да го поиска, нали бе съпруга на покойното божество! Добре, но докато Хатусу е далеч, Рахимере ще плете козните си. А съществуваше и още по-лош вариант — ако армията не се окичеше с победа, за нея нямаше да има място в Тива, да не говорим в Дома на милион години! Ако не се съгласеше да потегли с войската, сигурно щяха да я оставят под ключ в харема. Мислите й гъмжаха като разбунен кошер. Нямаше основание да се противопостави, не можеше да се надява Рахимере да оглави войската, защото работата на везира бе да стои в столицата и да държи юздите на управлението.

— Господарке? — Хатусу вдигна очи. До нея седеше Сененмут с две пълни догоре големи чаши искрящо вино. Другите от съвета бяха станали. Сетос разговаряше с двамина от писарите и я гледаше с някакъв странен поглед. Вратите бяха широко отворени, за да пропуснат служителите и прислугата. — Още ли тъжите?

Хатусу взе подадената й чаша.

— Да — отговори тя, но му се усмихна с очи. — Благодаря ти за подкрепата.

— Ако не се чувствате добре — повиши глас Сененмут, — бих ви предложил нощния въздух, който ще ви освежи.

Хванала чашата си с длани, Хатусу го последва на балкона. Налагаше се да следи внимателно този мъж.

— Каква нежна и уханна нощ — започна той. — Сякаш е специално посветена на богинята Хатор.

— А, богинята на любовта — отзова се на думите му Хатусу, но не обърна глава към него. — Не изпитвам особена почит към тази богиня — просветнаха закачливо очите й, — поне засега.

— Защото сте мъдра, господарке. Сега е сезонът на хиената в годината на прелетния скакалец — заговори бързо Сененмут. — Враговете на Египет се стягат в Червените земи отвъд границите ни. Но още по-опасни са змиите, притаени в собствения ви дом…

Сега Хатусу го погледна внимателно. Дали той знаеше нещо за онова, което щеше да се случи? И не я ли шантажираше самият Сененмут?

— Споменаваш за змии — прозвуча хладно гласът й.

— Такава е действителността, господарке — съзнателно наблегна отново на титлата й той и пристъпи по-близо до нея, преди да пошепне дрезгаво: — Трябва да ми се доверите.

— А защо?

— Защото няма друг, комуто да повярвате.

— Рахимере подкупи ли те?

— Опита се.

— И защо му отказа?

— Поради три причини. Първата е, че никак не го харесвам. Втората е, че подкупът не беше достатъчно голям. А третата е, че харесвам вас…

Хатусу избухна в смях:

— Добре, а сега кажи ми истината — премести тя чашата с вино в другата ръка и отри леко пръстите си о неговите: — С какво мога да те подкупя аз?

— С нищо. Но ако успея — с всичко.

Тя му се усмихна през полуспуснатите си клепачи. Заля я вълна на възбуда. До нея бе застанал мъж, който я желаеше така отчаяно, че бе готов да влезе в играта с най-високия залог.

— Тогава, умни ми надзирателю на царските строежи, кажи ми какво се готви да предложи Рахимере.

— Ще препоръча да се изпрати войска на юг и Омендап да я води.

— Ти беше ли със съпруга ми в Сакара?

Сененмут направи отрицателен жест с глава и рече:

— Каква работа може да има един надзирател по строежи при войската?

— Но преди това си бил войник, капитан на ескадрон от колесници. Правилно ли съм осведомена?

— И все пак съм надзирател по строежите, заръчани от фараона — продължи сухо Сененмут. — Както вече казах, Рахимере ще препоръча дислоциране на войски и придвижването им на юг, а вие ще заминете с тях.

— Досетих се.

— Не бива да отказвате — пристъпи съвсем близо до нея Сененмут, загледан над главата й, сякаш двамата разговаряха за нещо маловажно: — Тръгнете с войските — продължи настойчиво той. — Там ще сте в безопасност. Ако останете в Тива, ще загинете. Ще дойда с вас.

— Ако се проваля?

— Проваляме се и двамата.

— Ами ако победя?

— Тогава печеля всичко.

— И дотогава ще чакаш, така ли?

В мъдрия поглед на присвитите му очи засвятка весела искрица:

— Зависи от вас, господарке… Все пак се вслушайте в съвета ми. Ако успеете, поставете въпроса насаме пред негово благородие Амеротке. Заровете го, забравете го — появи се объркване в погледа му: — Единствено боговете знаят защо се забъркахте в тази история!

Сененмут се канеше да продължи, но бе обявен краят на почивката и съветниците заеха местата си. Вратите хлопнаха и Хатусу се сепна. Последва нов псалм в чест на божествения фараон. Жрецът по песенната церемония току-що се бе отдръпнал, когато се разнесе сърцераздирателен писък. Всички извърнаха глава — Ипувер се бе изправил, загледан в ръката си. На масата пред него лежеше личната му торбичка с пръсналите се от нея документи. Ужасена, Хатусу видя отровно змийче, виещо се посред папирусните листи.

Генерал Омендап замахна с изваден нож към влечугото. Пропусна. Змията се изви и отново нападна, този път в бедрото на Ипувер. Омендап бе вече скочил на крака и се хвърли с ножа си напред.

Пълен хаос завладя помещението. Вратите зейнаха широко отворени и вътре се втурнаха войниците. Ипувер се строполи на пода. Около него се струпаха съратници от неговия полк. Омендап бе успял да убие змията; вдигна я с ножа и я изхвърли от стаята за заседания. Присъстващите гледаха безпомощно как Ипувер изпада в предсмъртни гърчове, как разтърсващите го конвулсии постепенно отслабват, докато накрая главата му се отпусна встрани, очите се изцъклиха, а от устата му заизтича слюнка.

— Изнесете го! — разпореди се Омендап. — Съобщението за смъртта му оставете на мен.

Хатусу остана като вкаменена. Неочакваната смърт на Ипувер й припомни за ужасните конвулсии на съпруга й пред статуята на Амон Ра! Също и за жреците, които внесоха тялото му в малкия страничен параклис, и после…

Рахимере нареди всички външни лица да напуснат помещението. Останалите заеха отново местата си. Никой не продумваше, докато стражите внимателно претърсваха дрехите, чантите и останалите принадлежности с върховете на ножовете си.

— Какъв нещастен случай! — възкликна Байлет.

— Нещастен случай ли? — с горчив присмех се отзова Сененмут. — Господарке Хатусу, мислите ли, че е могло да стане случайно? Нима командващият Ипувер сам е сложил отровна змия в торбата си? А дори да го е сторил, защо гадината не бе там в началото на заседанието?

— Ипувер бе убит — заяви Сетос. — Някой е сложил там онази твар. Някой, който е убил фараона и възнамерява да убива още!

— Съгласен съм — студеният поглед на Рахимере се бе спрял върху Хатусу. — Извършено е убийство и сега призовавам бога Тот да разобличи извършителя, за да бъде той — направи кратка пауза — или тя наказани със заслужена смърт.