Пол Дохърти
Маската на Ра (5)

Трета глава

Сет: червенокосият бог на унищожението — нерядко представян като човек с кучешко лице

Роговете ехтяха, раздирайки тишината във вътрешния двор на храма. Амеротке зае мястото си в украсения с лазуритови инкрустации стол, чиято облегалка бе обкована със злато, а краката — изрязани във формата на клекнали лъвове. Пред съдията лежаха отворени томовете с писани закони на фараона. Вдясно писарите бяха сложили малко изображение на богинята Маат. Протяжният вой на роговете стихна.

Амеротке погледна за миг към Сетос, разположен върху тапициран с черна кожа стол. Очите и ушите на фараона приличаше на акула, която напрегнато и неотстъпно следи жертвата си, готова да я захапе. Погледът на съдията спря върху писарите, изведнъж забравили умората, в пълна готовност за действие. Пренхое пресрещна погледа му, но Амеротке не показа с нищо, че забелязва леката усмивка на родственика си. В другия край на залата Асурал и подчинените му от храмовата полиция се бяха заели да въвеждат ред сред групата на свидетелите. Роговете се обадиха за втори път и неколцина офицери от царската гвардия въведоха в Залата на двете истини Менелото, доскоро техен началник.

Току-що влезлият воин бе висок и строен, с леко наперена походка. Слабо извитият нос придаваше на лицето му надменно изражение. Менелото гледаше право пред себе си и само откъслечното облизване на горната устна бе знак за вътрешното му напрежение. Когато се изравни със Сетос, воинът спря, наклони се и приседна с кръстосани крака, поставяйки ръце върху леко вдигнатите си колене. Очите му не се отделяха от Амеротке. Съдията също не отклони поглед от него, като внимателно търсеше по лицето му сянка на забавление или язвителен присмех.

— Ваше благородие, върховни съдия на храма!

Амеротке едва не подскочи от резкия глас на Сетос, като заигра с пръстените по ръцете си, за да прикрие внезапния си смут.

— Слушам ви внимателно — успя да отговори спокойно съдията.

— Представеното на вашето внимание дело — продължи Сетос, обръщайки се леко в посока на Менелото — е заведено по заръка на Дома на милион години и е във връзка със смъртта на нашия любим фараон Негово величество Тутмос II, обичния син на Амон Ра, въплъщение на Хор и цар на Двете земи, вече стигнал до далечния хоризонт… — тук Амеротке и писарите приведоха глава и замърмориха тихо кратка молитва в памет на фараона. — Амон Ра ни дарява с живот! — отново продължи Сетос. — И когато той призове някой от синовете си, това става по силата на неговата воля. Всички сме в ръцете на боговете, но и боговете се намират в нашите ръце…

Амеротке примигна възхитен: как майсторски Главният обвинител Сетос извъртя нещата така, че да обезоръжи главния аргумент на защитата — че смъртта на фараона е дошла по божествена повеля!

Очите и ушите на фараона продължи:

— Да, защото всеки от нас е натоварен с грижи и задължения към обичния син на Амон Ра. И капитан Менелото е трябвало да бди над сигурността му, да се грижи добросъвестно за безопасността на личния му кораб „Слава на Ра“!

— Събрали сме се тук — намеси се Амеротке, като извиси глас — да установим истината, защото смъртта на Тутмос II е тежък удар по царството на Двете земи. Скръбните вопли отекват от делтата чак до Черните земи отвъд Първия праг. Моля, изложете конкретно вашите доказателства за престъпната небрежност на Менелото!

Сетос потри ръце и се загледа в тавана:

— Ето фактите — обяви обвинителят. — Царският кораб „Слава на Ра“ спира на кея в Тива. Божественият фараон слиза от поставения там трон. Напуска каютата си и се качва на паланкина, с който е пренесен през града. Мнозина от присъстващите, ощастливени да зърнат божественият му лик, забелязват, че фараонът не изглежда добре: силно уморен е и явно обезпокоен от състоянието на държавните дела. А в действителност, когато божественият крак е стъпил на пода в „Слава на Ра“, в него е забила зъбите си отровна змия. Когато фараонът пристига в храма на Амон Ра, отровата вече е овладяла тялото му. Той припада и умира.

— Къде е бил привързван на кея платноходът, преди да стигне до Тива? — запита Амеротке.

— Само когато фараонът е посетил пирамидата на Хеопс в Сакара. В останалите случаи просто е бивал закотвян в талвега.

Амеротке насочи цялото си внимание към Менелото:

— Служил ли си като капитан в гвардията на божествения фараон?

— Разбира се.

— И сигурността на „Слава на Ра“ е била твое задължение, така ли?

— Да.

— Претърси ли каютата на фараона за аспиди и скорпиони?

— Да, както за човешки, така и за онези, истинските, които пълзят по земята! — не закъсня ядният отговор.

Един от писарите се изкикоти и Амеротке мигом го закова с поглед.

— Менелото, осъзнаваш ли сериозността на обвиненията, които са предявени срещу теб?

— Да, ваше благородие — неохотно бе изречено обръщението. — Освен това познавам опасността да се озовеш срещу добре въоръжен враг. Не съм проявявал небрежност. Не съм виновен за никакво престъпление. Царският платноход бе претърсван от носа до кърмата както при Сакара, така и след всяко от другите хвърляния на котвата. Нито веднъж не бе намерена отровна змия!

— В такъв случай, ваше благородие — намеси се Сетос, — нека капитанът от гвардията да ни каже какво е било установено след кончината на обичния ни фараон?

— Кажи му го ти! — отсече Менелото. — Изглежда, че знаеш всичко!

— Ваше благородие — обърна се Сетос към Амеротке, — призовавам нашия пръв свидетел.

Процесът продължи своя ход. И двете страни поискаха да бъдат изслушани свидетелите им. Защитниците на Менелото се заклеха, че той е верен и добросъвестен служител и воин, че е претърсил най-внимателно каютата на царския платноход, че винаги се е грижел за безопасността на фараона. Обвинителят Сетос запази спокойствие и призова други свидетели, които заявиха, че капитанът не го е сторил. И всички те един подир друг положиха клетва пред Маат, че казват истината. Несигурността на Амеротке нарастваше едновременно с броя на свидетелите. Нещо определено не се връзваше. Той безусловно вярваше, че Менелото е изпълнил най-добросъвестно задълженията си. Гвардейците, които бяха претърсили кораба, бяха обаче открили усойница с назъбени като щит люспи по кожата на главата под подиума за трона. Отровната змия била убита, а мумифицираното й тяло бе представено в съда.

— Ваше благородие? — Амеротке вдигна глава. Сетос го гледаше със странно изражение. — Какво има? Нима показанията на свидетелите са объркващи?

Амеротке прихвана с пръсти брадичката си, за да прикрие леката си усмивка. После погледна към двора, където слънчевата светлина отслабваше; бе излязъл лек бриз.

— Наистина съм объркан, уважаеми Сетос — отговори той бавно. И тутакси зърна първата промяна в израза по лицето на Менелото. Надежда ли бе това? Или изненада? Нима Менелото наистина вярваше, че Амеротке би си послужил със свещения знаков печат на съда, за да разчиства лични сметки? — Объркан съм, защото — предпазливо продължи той — свидетелите на капитана се кълнат, че той е не само истински професионалист, но и съзнателен офицер и че е претърсил царския кораб от носа до кърмата преди отплаването от Сакара. Но, от друга страна, почитаемият Сетос и неговите надеждни свидетели твърдият, че са претърсили „Слава на Ра“ в присъствието на неговия капитан и са открили и убили голяма отровна змия. Но как можем да бъдем сигурни, че въпросната змия е причинила смъртта на фараона?

Сетос му хвърли хладен поглед и рече:

— Царската каюта е била направена от най-скъпо платно, опънато на стълбове и повдигнато в предната част, за да се открива гледка пред взора на божествения фараон. Тронът и табуретката за краката са били качени на кух подиум, където очевидно се е била скрила змията. Фараонът сигурно е бил застанал до подиума, готов да се прехвърли в паланкина, но когато царският платноход е допрял о кея, разтърсването вероятно е разбунило змията, тя е забила зъбите си, след което се е скрила обратно на тъмно в подиума, където е била и намерена.

— Тогава защо фараонът не е припаднал веднага?

Сетос се поклони с думите:

— Следващият свидетел ще отстрани объркването ви: Пией е лекар в царския дом.

Амеротке кимна:

— Познавам Пией и съм сигурен, че е отличен експерт.

Лекарят пристъпи напред. Съдията отлично знаеше, че известният дребен мургав мъж се слави като любител на клюки и като страстен колекционер на дребни луксозни вещи. За състоянието му говореха десетките пръстени по ръцете му и масивните огърлици около врата му. Пией се поклони, измърмори клетвата и приседна отдясно на Амеротке, без да бърза.

— Знаете ли защо сте призован тук? — попита го съдията.

— Лично полагах грижи за здравето на божествения фараон — отговори Пией с рязък гърлен глас.

Въпреки богатството и образованието си лекарят никога не забравяше за скромния си провинциален произход. Той се огледа наоколо, обръщайки нагоре ръкавите на ленената си дреха, сякаш отправяше предизвикателство към всеки, дръзнал да му се присмее или да го подиграе.

— В деня, когато божественият пое във вечното си пътуване — зададе следващ въпрос Амеротке, — повикаха ли ви в храма на Амон Ра?

— Отидох там непосредствено след залез, както повелява ритуалът.

— И се заловихте с подготовката на фараона за неговия път към хоризонта, така ли?

— Точно така. А също потърсих и причината за смъртта му.

— Защо? — прекъсна го Амеротке.

Пией рязко се дръпна назад с разширени от изненада очи.

— Фараонът имаше припадъци. Страдаше от божествената болест: беше епилептик — почти запелтечи Пией. — Прецених възможността да е в припадък и да се намира в едно от състоянията на дълбок сън, съпътстващи тази болест.

— Но случаят бе различен, нали? — запита Амеротке.

Пией поклати глава:

— Душата на фараона бе поела своя път. Пулсът, живота не се долавяше нито на врата, нито при китките. Не можех да си обясня причината за внезапната му смърт — добави той. — Тогава свалих сандалите на фараона и точно там, малко над петата на единия му крак, видях следата от ухапване на змия. Реше тъмноморава, защото зъбите са били забити много дълбоко.

— На кой крак? — запита Амеротке.

— Левия.

Амеротке опря едната си ръка на страничната облегалка на стола:

— Фатално ли е такова ухапване?

— Разбира се. Отровата на щитомордната усойница е изключително силна.

— Кажете ми тогава защо фараонът не се е оплакал, когато е бил ухапан при напускането на царския кораб?

Пией заклати глава напред-назад и навярно щеше да размаха укоризнено пръст към върховния съдия като към учените глави в Дома на живота, ако не знаеше къде се намира:

— Ваше благородие, не бива да забравяте за две неща. Първото е, че любимият ни фараон е щял да влезе след малко в града. Той бе храбър воин и ако е усетил някакво неразположение, длъжен е бил да го скрие. И второ, ухапването може да не е било много болезнено. В много случаи мъже, ухапани от змия, са продължавали пътя или заниманията си, докато отровата е препускала към сърцето им.

— А колко време продължава това „препускане“?

Пией само примигна.

— Ами зависи… — заекна той.

— От какво?

— Може да бъде различно при едни в сравнение с други — избърса потта от лицето си лекарят. — В съответствие е телосложението и с физиката… Не бива да забравяме, че фараонът е бил почти неподвижен до пристигането при храма. А отровата действа толкова по-бързо, колкото повече се движи човекът, в когото е попаднала.

Амеротке си спомни за екзекутирания по-рано днес. После направи знак с ръка, че приема обяснението на лекаря.

— Сигурен ли сте, че раната наистина е била от ухапване на змия? — настойчиво запита Амеротке.

Тогава Пией призова като свидетели онези, които бяха облекли царственото тяло за погребението, и онези, които го бяха прекарали през Нил до Града на мъртвите. Работниците се явиха, положиха клетва и потвърдиха думите на лекаря.

— Представените тук свидетелски показания — пристъпи към обобщаване Амеротке — имат достатъчна тежест за сериозното предположение, че наистина на борда на царския платноход „Слава на Ра“ се е намирала змията, която е ухапала покойния фараон. Макар и да не съм запознат добре с поведението на такива змии, най-вероятно е отровното създание да се е озовало на борда в Сакара, където корабът е акостирал до брега. Според мен е странно, че никой не го е видял, но е възможно влечугото да се е притаило в някой особено тъмен ъгъл. Тогава излиза, че се е случило следното: божественият фараон е имал злата слука да бъде ухапан, скрил е раната си от останалите, но при влизането си в храма на Амон Ра е припаднал и е умрял — Амеротке погледна към Менелото и додаде: — Ти можеш ли да докажеш по някакъв начин несъгласието си с изложените факти?

Капитанът от гвардията на фараона вдигна глава. Съдията зърна тънка усмивка и разбра, че Сетос е паднал в капан. Амеротке помнеше тази усмивка от вечерите, в които тримата с Норфрет играеха на дама: лицето на Менелото оставаше безизразно през цялото време, но точно преди да нанесе решаващия удар и да приключи играта като победител, по лицето му заиграваше същата усмивка. Амеротке примигна. Не биваше да мисли за това сега.

— Да, господарю Амеротке — глухо рече капитанът. Вълни от шепот преминаха през залата. Амеротке вдигна ръка да ги успокои. — Бих искал да бъде призован жрецът Лабда.

— Доведете този свидетел! — извика Амеротке към отвъдната страна на залата.

Асурал въведе накуцващ възрастен мъж с тънки като пръчки крайници и зажълтяла от преживените години кожа. Главата и лицето му не бяха гладко обръснати, както подобаваше на жрец, и това предизвика гласовити подхилвания. Върховният съдия почти веднага забеляза, че старецът не се чувства добре. Мръщеше се при всяко раздвижване на ставите, като беззъбата му уста се присвиваше от поредната болка. Взря се в изображението на Маат, върху което с положена длан се заклеваха свидетелите, и понечи да протегне дланта си, подобна на ноктеста лапа.

— Не се налага да докосвате сам изображението — каза Амеротке. — Ще го направя вместо вас.

— Оказвате ми голяма чест редом с проявено състрадание — рече възрастният мъж с изненадващо силен глас и погледна с мътнобелите си сълзливи очи към съдията. — Заклевам се, че ще говоря само истината, след като ръката ви допре до лика на Маат. Защото не ми остава дълъг престой в тази торба от плът: вече се приготвям за пътуването към шатрите на вечността.

— Как се казвате? — попита Амеротке.

— Лабда и съм жрец на богинята змия Мерецегер.

Сетос се сепна, когато осъзна защо е бил призован старият жрец. Мерецегер бе почитана от работниците, които подготвяха мъртвите в Некропола.

— Но защо сте призован? — не се забави да го притисне Амеротке.

— Както знаете, култът към Мерецегер предполага изучаване на различните видове змии: на онези, които обитават бреговете на Нил, а така също и на изобилстващите из хълмовете и долините около Тива. И като познавач на змиите мога да кажа, че ухапването на щитомордната усойница е едно от най-силно отровните и най-бързо смъртоносните. Лекарите може да твърдят, че придвижването на отровата зависи от бързината, с която се движи жертвата; това по принцип е вярно, но ако любимият ни фараон е бил ухапан от щитомордна усойница при слизането си от кораба, той никога не би стигнал до градските порти. От Нил до храма на Ра разстоянието е много голямо. Божественият е щял да припадне и да умре дълго преди да прекрачи в Тива.

— Откъде знаеш? — сопна се Сетос.

— Такава е истината — отвърна Лабда. — Защо да лъжа? Стар човек съм. Положих клетва. А и няма нещо за змиите, което да не знам.

Амеротке огледа съда. Дори писарите бяха прекъснали работа и гледаха зяпнали Лабда. Ако той казваше истината и ако божественият фараон не е бил ухапан при слизането му от „Слава на Ра“, тогава какво бе причинило смъртта му?

— Претърсен ли е бил паланкинът? — запита Амеротке.

— Сам участвах в щателната проверка — отговори бързо Сетос. — Никаква усойница не би могла да попадне там! И за да изпреваря въпроса ви, уважаеми Амеротке, ще ви кажа, че същото се отнася и за храма на Амон Ра. Всичко това може да бъде потвърдено от любимата съпруга на фараона Хатусу, която го очакваше там заедно с десетки жреци и жрици.

Амеротке ненавиждаше този момент — сякаш присъстващите очакваха от него нещо като фокуснически трик, някакъв специален номер, с който да съумее да намери общото между две напълно противоречащи си истини.

— Господарю — заговори Менелото с дрезгав глас. — Лабда каза истината. Затова приканвам онези, които ме обвиниха в присъствието на богинята Маат, да докажат, че съм изрекъл лъжа!

— По какъв начин? — попита Сетос.

— Разполагаме с осъдени на смърт затворници. Нека един от тях бъде заведен до кейовата стена на Нил. И там да го ухапе също такава усойница, след което да бъде пренесен през града в паланкин. Заклевам се, че ако човекът оживее до храма на Ра, ще се призная за виновен. Ще престана да оспорвам отправените ми обвинения. Но ако този човек умре, ще моля да се разпоредите тези обвинения да отпаднат — после Менелото погледна към Очите и ушите на фараона и добави: — Знам, че почитаемият Сетос е само говорител на онези, които искат да страдам, но той е длъжен да приеме моето предизвикателство. В името на Амон Ра и на божествената Ка на нашия фараон, чийто живот аз ценях повече от своя собствен, нека бъда подложен на тази проверка!

Амеротке покри лицето си с ръце като знак, че обмисля присъдата. Да приеме ли предизвикателството на Менелото? Той призова боговете, нека те решат! Така мислеше Амеротке, когато свали длани от лицето си.

— Вие, Сетос, какво ще кажете? — попита той внимателно.

— Има още нещо — обади се Лабда. — Менелото избърза с изявлението си. Досега говорихме все за други неща. Но питам ви, има ли някой от тук присъстващите, който да е виждал някога човек, ухапан от аспида или друга усойница? Ухапването на някои змии прилича на ужилване от пчела. Но — посочи той изсушеното тяло на щитомордната усойница — тази хапе съвсем различно. Истински смъртоносен бич.

Амеротке запази каменно изражение на лицето си. Той не бе спирал да се пита кога защитата на Менелото ще погледне на въпроса от този ъгъл. Той не знаеше особено много за аспиди и други отровни змии, но когато бе в редовете на ескадрона от колесници на фараона, веднъж видя кон, ухапан от такава змия. И до днес си спомняше страшната гледка на конвулсиите на животното.

— Продължете — каза той.

— Тогава нека богинята Мерецегер бъде свидетелка, че говоря истината. Почитаемият Сетос сигурно не знае, че ако божественият фараон е бил ухапан от такава усойница, предсмъртните му конвулсии са щели да ужасят всички присъстващи.

— Но той наистина е изпаднал в конвулсии — възрази смутеният Сетос. — Обичната съпруга на бога, самата Хатусу казва, че това е станало в храма на Амон Ра.

Възрастният жрец направи опит да прикрие изненадата си.

— Толкова късно? — упорстваше той. — Трябвало е да се случи по-рано.

— Вече призовах боговете — прекъсна ги Менелото. — Сам помолих за тяхната отсъда.

Амеротке се обърна към писарите, но те бяха свели глава. Погледна към смрачаващия се вътрешен двор. Трябваше да размисли, да претегли и отсее истината от ненужното.

— Заседанието на съда се закрива — обяви той. — Работата му ще продължи утре заран. Капитан Менелото ще остане под домашен арест. С това приключвам днешния ден!

Съдът бе разпуснат. Възрастният жрец с мъка се надигна да си ходи. Писарите разговаряха приглушено. Амеротке остана на мястото си. Едва когато Менелото напусна залата, Сетос стана, приближи се и приседна пред съдията.

— Надявам се, съдът няма да приеме за нередно, ако главният обвинител на божествения фараон попита съдията каква присъда или наказание ще наложи, в случай че процесът приключи с присъда в полза на повдигнатите обвинения.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че ще настояваш да бъде отнет животът на този човек? Съдът няма да го допусне. Може би понижение в чин или пък глоба, но не и смърт…

— Заточение! — рязко отвърна Сетос. — Да бъде затворен в някои оазис на запад в Червените земи! Не забравяй, че и аз изпълнявам заповеди — допълни той за пояснение. — Царският съвет настоява за смъртна присъда. Успях да посмекча гневното им усърдие.

— Ще видим.

Амеротке се изправи и въпреки че осъзнаваше липсата на любезност в моментното си поведение, обърна гръб на Сетос и влезе в малкия страничен параклис при Залата на двете истини. Там той протегна ръка и докосна големия анкет^[1], нарисуван досами входа като символ на истината и живота. На стената до него бе изобразен фараонът Тутмос I в момент, когато сразява враговете на Египет: как бойният кривак в издигнатата му ръка се спуска над пленник от земите на Куш. Художникът бе уловил съвсем точно чертите на фараона — слабото решително лице и свъсените вежди на Тутмос. Амеротке се поклони. Дали Ка на фараона вече е посетила този храм? А той следи ли заседанията на съда?

Съдията затвори вратата, обръщайки хитроумната ключалка така, че дървеното езиче да захапе и да я държи затворена. Свали от себе си гръдното украшение и всички служебни отличителни символи. Постави ги в специално ковчеже, облицовано със седеф. После коленичи, пред статуята, както правеше винаги.

Нещо бе объркано от самото начало. Не можеше да кори Сетос, защото в качеството си на Очи и уши на фараона той просто изпълняваше чужди заповеди, но имаше и нещо друго — някакво непреодолимо противоречие: ако фараонът е бил ухапан от усойница на борда на „Слава на Ра“, неминуемо е щял веднага да изпадне в предсмъртни конвулсии и в никакъв случай нямаше да стигне жив до храма на Амон Ра. Тогава защо към Менелото бяха предявени такива обвинения? Нима искаха да направят от него изкупителна жертва? Или се готвеше нещо друго? Още по-тъмно и тайно? Ако божественият фараон не е бил ухапан при слизането му от царския платноход, тогава кога? Какво се бе случило? Амеротке се върна към плъзналите слухове за осквернената гробница на фараона — върху незавършеното още свято място ясно се четяха проклятия и заклинания, намацани с човешка кръв? А и онези гълъби, дето се строполиха от небето с кървящи тела… Случайно ли бе всичко това? Стечение на обстоятелствата? Оскверняването на царския гроб бе сериозно провинение. И то когато фараонът се завръща като победител от боевете по протежение на делтата. Не може просто така в Града на мъртвите отвъд Нил банда отявлени богохулници безнаказано да творят ужасяващите си престъпления. Но на кого му е притрябвало да избива гвардейската стража и да поругава недовършената гробница? И защо? Да обереш гроб, е по-разбираемо, но да го оскверниш със заклинания — такова нещо не се бе случвало!

Амеротке въртеше пръстена на ръката си. Защо божественият фараон бе прокълнат? Трябваше ли да приеме оскверняването като издадена смъртна присъда? В такъв случай смъртта му бе като изпълнение на тази присъда и излизаше, че не става дума за небрежност или липса на компетентност, а за същинско убийство. И защо оскверняването на гробницата не бе споменато по време на процеса? Да, утре той ще постави този въпрос, но трябва да внимава: в никакъв случай не бива да го обсъжда с когото и да е, защото и най-незначителният намек, че фараонът е бил цел на съзаклятие за убийството, ще хвърли Тива в силен смут. И ако не успее да докаже твърдението си, със сигурност ще го обезглавят.

Амеротке склони глава към стената, поемайки с удоволствие идващия от нея хлад. В този момент на вратата се почука. Съдията не помръдна — искаше му се да се прибере пешком вкъщи и да прекара спокойно вечерта. Да върне спокойно мислите си към чутото и видяното през днешния ден. Да не пришпорва решаването на казуса. Всъщност кой ли толкова бързаше да осъди Менелото? Наследникът на Тутмос? Не, той бе едва дете. Може би Хатусу — съпругата на фараона? Или везирът Рахимере? А защо не главнокомандващият генерал Омендап, който не чак толкова тайно завиждаше на Менелото? Или Байлет, този лукав главен писар в Дома на среброто, царската хазна?

Амеротке си спомни как веднъж се бе заиграл по острите скали от пясъчник над Тива и се бе озовал в някаква дълга и тъмна пещера. Сега усещането му бе същото.