Пол Дохърти
Тамплиерът магьосник (8)

Глава пета

Заради престъпленията ни врагът провеси труповете на убитите с въжета на крепостната стена.

Аскалон, който се гордееше със звучни титли: Мостът на Сирия, Южната врата към Йерусалим и Портата към морските пътища на Изтока, бе под обсада. В сърцето на прекрасния град се въздигаше джамия, нейните колони от блестящ черен мрамор подпираха тежките каменни стени. До нея се стигаше по алея с колонада от бял варовик, със сводове и под от искрящ мрамор. Стените около вътрешния двор бяха изкусно украсени с мозайки от злато и сребро. Фонтани изливаха бистра вода в дълбоки корита, където посетителите можеха да утолят жаждата си. В сенчестите ъгли на това светилище мамелюците^[1] на турския управител — безстрашни воини, загърнати в сребристочерни наметала, наблюдаваха прииждащите поклонници. Всякакви хора идваха тук: пустинни странници, облечени в своите дрехи от камилска кожа; турци в тъмни кожи; нубийци в огненочервено; мрачни наемници с щитове, провесени на гърбовете им; кадии, облечени в кожи, пристъпващи бавно под слънчобраните си; търговци в ярко раирани одежди; просяци, обкръжени от мухи, изправени на тънките си крака, с подути кореми и дървени купи за подаянията, провесени на вратовете им. Забулени жени се движеха като привидения. Святи мъже присядаха в сенките. Пророци, куртизанки и вестоносци, високомерните и злочестите — всички прииждаха в Аскалон, преди да се отправят на път към завладяния от франките Йерусалим, за да посетят Купола на скалата, да се съберат в Пещерата на душите^[2] и да почетат святото място на възнесението. Сега всички те бяха в капан, както и мъжете и жените из пазарищата, където персийските килими се трупаха на купчини до денкове с коноп, стъкленици с маслиново масло, кутии с подправки и ковчежета, пълни с бисери. Всички бяха под обсада — евреите в техните сини роби, както и арменците и венецианците, които трябваше да носят клупове около шиите си, за да се отличават като чужденци.

Управителят на Аскалон бе напълно слисан. Франките внезапно бяха тръгнали на похода, изскачайки от мрачните си крепости — поток от мъже, обединени под пъстрите си знамена, прииждащи под флаговете на Балдуин III, който бе решен да превземе това ключово морско пристанище. Шпионите и съгледвачите на управителя, възседнали най-бързите коне на Арабия, бяха препуснали в галоп сред вихрещи се облаци прах през голямата Порта на Йерусалим, понесли ужасните вести. Кръстоносците отново бяха потеглили на поход! Страшната кавалерия на франките се сбираше и се подготвяше да връхлети гръмовно и да помете всяка съпротива. Орди от стрелци бяха следвани от дълги редици въоръжени мъже, лека конница и пехота. Зад всички тях се търкаляха тежките обсадни машини на обоза, балистите, катапултите, тараните и бойните коли, претъпкани със смола, катран и главни за палене и изстрелване.

Аскалон щеше да бъде обграден, смачкан, разорен и опожарен. И което бе още по-лошо — Орденът на Храма — онези отмъстителни воини монаси с дългите си надиплени одежди от бял златоткан брокат, с шапките, нахлупени върху обръснати като за война глави, с лица, полускрити от гъстите бради — се беше присъединил към обсадата. Великият магистър Дьо Трамле бе събрал ветераните си и се бе появил като най-пламенен поддръжник на Балдуин. Тамплиерите бяха разположили лагера си, техните тъмни кожени шатри бяха стегнато издигнати около мястото, където бе синята палатка на великия магистър и алено златистата шатра параклис, в която бе олтарът и свещените реликви. Аскалон щеше да бъде нападнат. Господарят Трамле бе настоял на това. Той бе откликнал на повика на крал Балдуин, като в действителност бе оттеглил от Свещения град всички воини от ордена си, тъй като той държеше всички големи замъци и аванпостове в Светите земи. Тамплиерите затегнаха обсадата. Аскалон бе впримчен, затворен в себе си, и гарнизонът му нямаше друг избор, освен да развее по кулите и стените черния флаг на войната. Управителят показа своето непокорство пред кръстоносците с биене на тимпани, трясък на цимбали и бумтене на гонгове. И сега вече земята между градските стени и предните редици на воините кръстоносци бе покрита с трупове, гниещи в жегата. Неумолимото пърлещо слънце изгаряше белезникавите и сиви камъни на Аскалон, както и палатките на обсаждащите. Кръстоносците се надяваха на бърз, безжалостен изход. Аскалон обаче се противеше. Нападателите се гневяха в жестокия пек, а раздразнението им се засилваше от упорития пустинен вятър, който им придаваше собствената си жарка настойчивост.

Едмънд дьо Пайен също се бе включил в обсадата. Той седеше под сянката на кожения навес пред входа на шатрата, която споделяше с Майеле и Парменио. Беше облечен в проста бяла ленена дреха, до него стоеше мях с вода от близкия извор, а той самият мрачно наблюдаваше няколкото изпосталели черни кози, подкарани към кошарите им. Прашната мъгла висеше жълтеникава във въздуха, заглушаваше звуците и покриваше всичко с тънък слой бляскав пясък. Дьо Пайен взе меха с водата и отпи, докато си припомняше срещата си с Дьо Трамле. Великият магистър ги бе приел в дълбините на синята си шатра. Едва ли не бе изтръгнал от ръцете им запечатаните писма, пратени от асасините, преди да изслуша напрегнато разказите на Дьо Пайен и спътниците му. Лъщящото му червендалесто лице бе грейнало в усмивка, когато отвори ковчежето и зърна драгоценните камъни, струпани вътре. Беше доволен, ала криеше и някакво раздразнение, така поне си бе помислил Дьо Пайен, като че ли мисията им в Хедад не бе постигнала всичко, което великият магистър бе желал. По време на срещата им Дьо Трамле не го бе погледнал право в очите, като че погълнат в мисли за писмото, което Низам му бе пратил. Едмънд внимателно бе наблюдавал двамата си спътници. Те не подозираха за срещата му с халифа, а и той сам бе настоял да не разкриват онова, което бяха научили в Хедад за Уокън и кръвната вражда между асасините и семейство Дьо Пайен. Майеле и Парменио се бяха съгласили.

След като донесоха вестите, те бяха освободени, настанени в тази шатра и им бе заповядано да чакат следващата атака. Това се бе случило преди пет дни. Мълвата, че предстои цялостно нападение, се ширеше навсякъде. Малко след деветия час^[3], когато дневната жега бе започнала да намалява, Дьо Пайен, Майеле и Парменио получиха повеля да се включат в първия отряд. Едмънд развърза кесийката, която висеше на връв около врата му, и извади пергамента, който Низам му бе поверил. Разгледа спретнато изписаните цифри — посланието бе скрито от код, който той не можеше да разгадае, поне все още не. Почеса потната си буза и обузда раздразнението си, когато някакъв паж, мръсен и разчорлен, завика на кученцето, с което се бе сприятелил. Едмънд остави настрана пергамента и се взря в движещата се жълта мъгла, стомахът му се свиваше и се бунтуваше от възбуда. Вече почти цяла седмица бе в лагера, ала продължаваше да го мъчи безпокойство. Примири се, че удобното ежедневие, което си бе създал, часовете на деня, редящи се със задълженията му на тамплиер, сега бе прокъсано като овехтял гоблен. Трябваше да разпита Дьо Трамле, ала как? Към кого можеше да се обърне? С пристигането си в лагера бе узнал за внезапната кончина на Тръсел. Великият герой бе заболял от треска и си бе отишъл за един ден. Дьо Пайен, чието съзнание бе измъчвано от съмнения, се питаше дали смъртта на стареца е била естествена.

— Време е!

Едмънд погледна нагоре, засенчвайки очи. Парменио и Майеле стояха изправени пред него и го гледаха.

— Време е! — Майеле го потупа по рамото.

Дьо Пайен се присъедини към тях в шатрата. Сложи си наколенниците и ризницата, прехвърли през рамо войнишкия си колан, нахлупи на главата си островърхия шлем и вдигна ромбовидния си щит. Изплакна уста с глътка вода, докато чакаше Майеле и Парменио. След като се приготви, той прошепна молитва за закрила, после и тримата напуснаха шатрата и влязоха в основния лагер.

Следобедната мараня бе много по-плътна тук. Тримата минаха покрай огромна талига със заострена предница, чиито дръжки бяха послужили за бесилка за двама престъпници, заловени, съдени и обесени същата сутрин. Вонята на гниещи трупове вече бе примамила лагерните кучета, които стояха настрана единствено заради някакъв старец, беззъб и със замъглено зрение, който седеше на преобърнат кош и помахваше с тояга. От другата страна на каруцата, облечен в черно расо, клечеше монах бенедиктинец и изслушваше изповеди. Група натруфено облечени жени от онези, които следваха войската, минаха набързо, крещейки и пеейки песни. Тежката миризма на конски фъшкии се смеси със смрадта на пот от хиляди немити тела и със странния мирис от готварските гърнета. Тримата мъже избегнаха непоносимата горещина на ковачниците и работилничките за метал, избирайки пътя си внимателно, заобикаляйки отпадъците и денковете в лагера. Сън, помисли си Дьо Пайен, кошмар, изпъстрен със зловещи сцени: мъж и жена, съвкупяващи се шумно под платнището на някаква шатра; проповедник, застанал на счупено буре, пеещ псалми; продавачи на реликви, предлагащи медали като сигурна защита по време на битка; наперени благородници, яздещи в тръс върху жребци с натруфени сбруи, със соколи на китките и кучета, лаещи гръмко около тях. Потискащ, неясен, гротесков свят.

Дьо Пайен вече тънеше в пот; ръката му, държаща меча, натежаваше. Зад него Майеле и Парменио бъбреха. Повикаха и него, ала той не им обърна внимание. Други фигури, облечени за битка, също си пробиваха път към края на лагера, изкачвайки полегатия склон, окичен със заострени колове, на повечето от които бяха набучени отсечените глави на екзекутирани пленници. Дьо Пайен опита да не обръща внимание на пресъхналите си уста и гърло. Последва пътеката между коловете, по която подготвените балисти, требушети, тарани, катапулти и кули щяха да бъдат избутани за цялостната атака на града. Поспря за миг и разгледа тези ужасяващи машини на войната. Хората, които ги управляваха, се суетяха заети около тях, смазвайки осите, стягайки въжетата, зареждайки близкостоящите каруци със запалими гърнета, камъни, бохчи с коноп и парцали, насмолени и готови за запалване. Около обсадните кули простираха по земята волски кожи, напоени с оцет — единствената защита срещу разрушителния гръцки огън, който пазителите на Аскалон щяха да ползват.

— Скоро ще започне — заключи Майеле, — нападението над града. — Той застана до Дьо Пайен. — Може би утре или вдругиден. Трамле настоява.

Едмънд изсумтя в знак на съгласие. Двамата изкачиха хълма и слязоха по стръмния склон към мрачните стени на Аскалон. Местността, ширнала се пред града, бе пуста и зловеща като съновидение от ада. Жълтеникавата камениста почва бе покрита със зловонни трупове и пръснатите останки от битката. Пълчища лешояди, хиени и от време на време някоя и друга лисица или чакал прииждаха, за да пируват през нощта. Над тази пуста, ужасяваща ивица земя се издигаха укрепленията на града, натъкмени със знамена, където броните блестяха на слънцето. Черни колони дим се извиваха срещу небето — сигурен знак, че управителят и неговата войска се подготвяха да се защитят от внезапно нападение.

— Един от петте града на филистимците — рече Парменио, — град от равнините, оплискан с кръв, за който непрестанно се водят битки, превземан, отнеман и отново превземан.

От всички страни на Портата на Йерусалим, сега зазидана, се издигаха високи масивни кули. Сред войниците се ширеше слух, според който въпреки непревземаемия си външен вид, портата е била отслабвана и разбивана. Дьо Пайен се взря през жежката мараня. Тамплиерските строители бяха заети с изграждането на гигантска обсадна кула, за чиято дървения се ползваха корабни мачти. Според мълвата кулата бе готова и първият набег щеше да има за цел да се огледа местността като подготовка за всеобхватното нападение. Едмънд се присъедини към останалите, които се събраха със строителите и зидарите зад големия щит — високата преграда на дървени колела под синьо-златните знамена на крал Балдуин. Около шейсетина мъже от различни отряди се бяха обединили под командването на кралски рицар, чийто щит представяше сребърен грифон на лазурносин фон. Ветеран, участвал в много обсади, рицарят бързо обясни как щяха да доближат Портата на Йерусалим толкова, колкото това бе възможно. Задачата им беше да опитат да узнаят броя на далекобойните машини, възкачени на стените, и да установят колко стражеви постове се криеха сред скалите, осеяли земята между обсаждащите и града. Дьо Пайен вдиша, навлажни устни и стисна нос срещу носещия пясък вятър. Взря се през малка дупчица в бариерата. Земята отпред изглеждаше пуста и единственото движение идваше от огромните крилати лешояди, прелитащи напред-назад. Промърмори в знак на съгласие, след като кралският рицар просъска предупрежденията си за възможна засада. Мишеловите и лешоядите не се приближаваха до скалите, които стояха между тях и града.

— Внимавай — предупреди го Майеле. — Възвишенията са укрепени. — Той тупна с юмрук щита. — Дано това наистина да издържи.

— Deus Vult! — викна кралският рицар. — Deus Vult!^[4] — викът бе подет, когато всички те се наведоха към щита, чиито скърцащи колела застъргаха. Дьо Пайен забута заедно с останалите, без да обръща внимание на горещината, на носещия се прах, който се набиваше в носа и устата. Озърна се през рамо. Арбалетчици и тамплиерски сержанти ги следваха, движейки се по-близо до фланговете, за да наблюдават както стените, така и скалите. Зад стрелците се трупаше орда от рицари на коне, готови да се впуснат в атака. Дьо Пайен се зачуди защо той и другите бяха избрани за тази задача, ала после отпъди мисълта. И други понасяха основната тежест на обсадата. Прошепна стиховете на псалма за пътуването през долината на смъртната сянка^[5]. Щитът стигна подножието на склона с тропане и тракане, като си проправяше път напред, натъквайки се на камъни и дупки. Един от другарите на Дьо Пайен изруга, когато ботушът му се запъна в гниещите останки на труп, чиито кости се чупеха и пукаха под смазващите колела на преградата. Някакъв сержант изкрещя предупреждение. Едмънд отново се взря през дупчицата. Сега от бастионите се издигаше гъст пушек. Предупредителният вик долетя отново. Свистящ звук раздра въздуха, последван от огнена буря от запалени гърнета, пламтящи топки смола и намазани с масло камъни. Те падаха на земята и се разбиваха в лумнали езици и танцуващи искри. Огнена стена запълзя напред към щита и принуди мъжете зад него да започнат да кашлят и плюят. Последваха нови залпове. Повечето попадаха близо до фланговете. Един обаче прелетя над преградата и се разби в редиците на арбалетчиците, подпали трима от тях, превръщайки ги в живи факли. Те закрещяха и се замятаха ужасени, преди останалите стрелци да ги покосят, за да им спестят мъките.

Щитът отново се затъркаля напред. Последва нова градушка от пламъци. Една от топките смола удари края му, опърли лицето на един мъж, втечнявайки очите му като вода. Той се отпусна на колене, пищейки за облекчение. Кралският рицар ги подкани да бутат по-бързо, за да разстроят мерника на наблюдателите по бойниците. Вече наближаваха първите могили. Предупредителни викове долетяха, когато скритите зад скалите мъже се втурнаха към щита. Дьо Пайен и останалите бяха тласнати назад и извадиха мечовете си, за да срещнат врага. Воините с арбалетите минаха напред, коленичиха и стреляха. Някои от нападателите бяха покосени, а останалите заобиколиха преградата. Дьо Пайен се хвърли да пресрещне един връхлитащ турчин с развети одежди, чието лице и глава почти целите бяха скрити под шлем с шипове, от който висеше покритие за врата, изплетено от метални халки. Въоръжен с копие и кръгъл щит, турчинът запристъпва отдясно към Едмънд, като нанасяше удари от горе на долу и отляво надясно. Не улучи. Дьо Пайен блъсна мъжа, използвайки и меча, и щита си, за да го притисне към преградата. Нанесе силен удар в лицето на онзи и отскочи встрани. И други нападатели бяха отблъснати. Прахолякът се завихри. Тимпани забиха в бастионите, отговори им писъкът на франкските фанфари. Дьо Пайен се приближи към дъските, сетне се извърна. В същия миг една арбалетна стрела се заби в мястото, където допреди малко бе главата му.

Огледа се. Лудостта на бойното поле отмираше, врагът се оттегляше, не се виждаше нищо освен многото прахоляк. Кралският рицар изрева заповедите си и преградата се премести напред. Сега възвишенията стояха изоставени, а защитниците им бягаха към страничната врата, разположена високо в едната от кулите, ограждащи Портата на Йерусалим. Някои мъже стигнаха спуснатата им стълба, други бяха настигнати от франкската конница и прегазени, съсечени или пронизани с копия. Въздухът отново се раздра от писъци, крясъци, бойни викове и от стърженето на стомана. Тръбите от лагера провъзгласиха отбой. Строителите и зидарите, скрити зад кожите, предпазили глави под шлемове, се бяха приближили толкова близо, колкото бяха успели. Сега, очевидно, вече разполагаха с нужните сведения. Щитът — преграда бе дръпнат назад, а Дьо Пайен се опитваше да обуздае страха и паниката си, които бяха толкова силни, че сякаш гърлото му се стягаше. Не можеше да признае уплахата си. Осъзнаването на факта, че стрелата от арбалета можеше да разтроши черепа му, едва не стопи куража му. От една страна, беше сигурен, че нарочно е бил взет на прицел, ала от кого? Турците не носеха арбалети, а и той бе в самия център на големия щит. Враговете се бяха появили в краищата, преди бързо да се оттеглят, а и никой не бе пробил защитата, идвайки отзад. И въпреки това, незнайният му нападател бе изчакал той да се помръдне и се бе прицелил малко по-високо. Защо?

— Не е случайност — измърмори той.

— Какво каза?

Дьо Пайен погледна надясно. Майеле, стиснал дръжката на преградата, го гледаше объркано. Нямаше и следа от Парменио. Едмънд поклати глава.

— Капаните на гибелта ме обкръжават — зашепна той, — дълбоката паст на смъртта се е раззинала.

Това не бе животът, за който бе копнял. Низам беше прав. Всичко бе заблуда, илюзия: нямаше ги паладините в бели одежди, възседнали бързи жребци, нямаше припяване на псалми в хладната сивкава светлина на зората, нямаше истинско приятелство или другарство. Това бе по-скоро долина на смъртта, ивица земя, осеяна с ями и капани, които той трябваше да избегне. И Дьо Пайен бе решен да успее.

Стигнаха подножието на склона, който отвеждаше към лагера. Горещ бриз облиза прахоляка. Разнесоха се викове да се помага на ранените, хора с носилки се втурнаха напред и натовариха покосените, завличайки ги обратно като омачкани чували. Трима сержанти донесоха ракитени кошове, пълни с отсечените глави на враговете, които после бяха набити в гората на колове, на фона на воплите на гайдите и предизвикателните викове, отправени към стените на Аскалон. Мъже сваляха панталоните си и правеха неприлични движения, осмивайки защитниците на града. Враговете отвърнаха. Мощният тътен на тимпаните екна над кървавите останки от битката. Вдигнаха черен флаг. Някакви фигури се раздвижиха по стената и отвън увисна грозд от голи тела, които се мятаха и танцуваха, докато примките се стягаха около шиите. Франките отговориха. Затворниците бяха избутани отпред, съпротивляващи се, разголени, набити живи на коловете. Кръв се проля отново, носеха се сърцераздирателни крясъци. Мишеловите и лешоядите кръжаха ниско и отлетяха в очакване на мършата.

Дьо Пайен тръгна към вонящия лагер, олюлявайки се. Щом стигна шатрата си, дръпна платнището и се свлече върху купчината завивки и чували, служещи за легло. Образи, спомени и мисли нахлуха в душата му като пясъчна буря: как се извърна да пресрещне нападателите си там, в Триполи; циничния поглед на Низам; прикритостта на Дьо Трамле, лукавите му, изучаващи погледи. Попипа малката кесийка, висяща около врата му, в която бе скрит кодът, даден му от Низам. Беше му невъзможно да разбере смисъла на арабските цифри, ала подозираше каква тайна крият те. Нима Дьо Трамле знаеше за кървавата вражда между асасините и семейството на Дьо Пайен и нима нарочно го бе пратил в Хедад, за да бъде убит? Нима и в Триполи бе нарочен да бъде погубен? Ала защо?

Разтревоженият Парменио го събуди от потния му унес. Дьо Пайен се взря към платнището на шатрата — навън светлината отмираше, а вечерният бриз разнасяше благодатна прохлада. Ехтеше скърцането на въжета, трополенето на колела, писъкът на осите, викове и крясъци, острото припукване на камшик.

— Какво става?

— Обсадната кула е готова. — Парменио замлъкна заради тръбенето на фанфарите. — Едмънд, великият магистър ни вика. Скоро ще започне голямото нападение към Портата на Йерусалим. Всички са свикани под знамената.

Проклинайки и мърморейки, Дьо Пайен се надигна. Все още облечен в ризницата си, той бе натъртен и подгизнал от пот, изгаряше от жажда, с лепнещи устни и леко подут език. Сграбчи кожения мех, наплиска лицето си и накваси уста. Влезе Майеле. Двамата рицари затърсиха мечовете, шлемовете, щитовете и камите си, сетне последваха Парменио навън — генуезецът изглеждаше малко нелепо с шлема си с форма на гърне, нахлупено на главата му. Събраха се при поставката за снаряжението и олтара пред поръбената със злато шатра на великия магистър. Бернар дьо Трамле се бе изправил в една каруца, над която се вееха свещените флагове на ордена. Настоя на висок глас за тишина. Сержантите въдвориха ред. Огромната шестетажна обсадна кула, отворена отзад, а отпред и от двете си страни отрупана с волски кожи, накиснати в оцет, тежко спря. Дьо Пайен се огледа и забеляза обсадните навеси, требушети и катапулти; зад тях стояха бойните талиги, изпълнени с гърнета с катран, бали слама, вълна, въжета и стърготини, подготвени за запалване. Миризмата на масло и смола уплътни въздуха. Парменио беше прав: нападението в прохладата на вечерта щеше да бъде страховито. Дьо Трамле потвърди това, като обясни как всички големи обсадни машини на франките, чудовища, наречени с имена като „Лошия съсед“, „Мъст Господня“ и „Адови огньове“, били поверени на тамплиерите. Щяха да направят пробив в Портата на Йерусалим или близо до нея и да организират защитна линия, докато останалите франки нахлуваха вътре. Беше открито слабо място в укрепленията и тъкмо върху него щяха да се съсредоточат.

Речта на Трамле бе посрещната с рев на одобрение, последван от зова на тръбите. Черно-белите знамена и знаци на ордена бяха тържествено развити и благословени, димът от тамяна се заиздига на плътни сиви облаци. Запяха химн и завършиха с победната бойна песен на ордена, възхвала на Бога — „Non nobis, Domine, non nobis“. Бойните рогове ревнаха. Множеството на тамплиерите сформира широк и дълъг строй със стрелци по фланговете. Наченаха марша си, вървейки през местността, която Дьо Пайен в себе си наричаше „земята на тежката сянка“. Той все още се чувстваше слаб след първата атака, тялото го болеше, а коремът му се бунтуваше като врящ казан. От двете му страни Майеле и Парменио бяха потънали в собствените си мисли. Поспряха за миг, за да пийнат вода и да освободят оръжията в ножниците си. Сетне бяха готови. Огромните военни машини изкачиха наклона със страшен трясък и се затъркаляха нататък към стените на Аскалон. Едмънд погледна бляскавото зарево на очакващите ги врагове. Дим се издигаше от огньовете, загряващи катрана, маслото и другите запалителни материали. Виждаха се и върховете на балистите и катапултите, черни на фона на небето. Хладината на вечерта сега бе заменена от вихрещия се пясък, раздигнат от напредването на тамплиерския строй към Портата на Йерусалим. Бяха защитени от внушителната обсадна кула, търкаляща се отпред. Крещяха се заповеди. Мъже с орлови погледи донесоха, че защитниците били хвърлили през стените дебела плетеница от въжета за предпазване от кулата. Дьо Пайен стисна меча и щита след издаването на последните повели. Нападението щеше да бъде измамно. Трамле бе набелязал като истинска и основна цел тясната странична врата в кулата до Портата на Йерусалим. Щурмът по-рано през деня бе донесъл вестта, че тази врата била отслабена и било възможно да бъде разбита. Дьо Пайен опита да се разсее, като извика при себе си още мирни спомени: разходките с Теодор из горите на Ливан, описанията, които дядо му даваше за различните дървета и храсти, възхитен от величавостта на миртата или силата на дъба.

Писък го изтръгна от унеса му. Сега обсадната кула и другите бойни машини бяха близо до стените. Вечерното небе бе обгорено от проблясването на пламъци, стълбове дим и зловещо оранжево зарево, когато защитниците отприщиха огнена буря срещу настъпващия враг. Чуваха се скърцането на въжета, съскането на изстреляните снаряди, а камъни, слама, катран и парцалени топки се разбиваха около тях, сякаш огньовете адови бяха разцепили земната кора. Мъжете измираха с хиляди по ужасяващи начини: подпалени, изгорени, покосени от стрели, камъни или летящи късове метал. Писъците, крясъците и бойните викове призоваха огнени сцени от пъкъла. В очите на Едмънд те вече не бяха хора, а същества на мрака, струпани в своята бронирана мощ, готови да убиват, грабят, завладяват.

Бойните машини на франките се примъкнаха по-близо, запращайки залп след залп срещу стените горе. Най-сетне обсадната кула стигна портата и се блъсна в дебелата завеса от въжета. Тамплиери се катереха по стълбите вътре в кулата, готови да подкрепят мъжете, които вече се биеха на двете платформи на върха. Ала Дьо Пайен и другарите му бяха отвън; защитени от кулата, те можеха само да наблюдават ужасите на нападението. Мъже се извиваха, окъпани в масло, погълнати от огън, който стапяше телата им, така че броните и плътта ставаха едно. Войници, заслепени от торби с вар, се олюляваха, бягайки назад, само за да бъдат покосени от стрели или камъни. Сякаш от небесата на земята падаха тела и отскачаха. Стълби биваха отрязвани или разрушени от изблиците на пращящия гръцки огън. Спусна се задушлива чернота. Вихреше се пушек. Майеле проклинаше глупостта на Трамле, а покрай обсадната кула строителите домъкнаха таран, с който да блъскат стената отдясно на страничната врата. Портата бе залостена отвътре, ала в зидарията бяха забелязали слабост, някакъв недостатък при построяването й. Дьо Трамле, със свален шлем, крещеше на онези на третия етаж да блъскат вратата, докато таранът, скрит под покрива си като под щит, удряше с грохот стената. Сега нападението се бе пръснало и от двете страни на Портата на Йерусалим. Обърканите защитници не знаеха на коя страна да се обърнат, а Бернар крещеше заповедите си. Дьо Пайен, спотаен в сенките, можеше единствено да наблюдава, напрегнат и уплашен пред лицето на смъртта и разрушението, вихрещи се около него.

— Deus Vult! Deus Vult! — бойният вик приветства гръмовния трясък на камъните и зидарията.

Стената до страничната врата бе разбита и срината и от мястото се сипеше огромна лавина от отломки, вдигна се плътна пушилка и щом тя се поразнесе, отдолу се показа дупка, висока и широка около девет стъпки. Дьо Трамле дотича обратно при тях, вече с нахлупен шлем на главата, и с меч, разсичащ въздуха, посочи чакащите тамплиери и им изкрещя да го последват. Едмънд бе бутан и блъскан около кулата, когато заедно с останалите, вдигнали щитове срещу залповете, валящи от стените, се втурнаха към очакващите ги стълби и се изкачиха в зеещия черен отвор, където прахта и пушекът се кълбяха като мъгла, а мъжете се хвърлиха вътре, задъхани и пъшкащи. Донесоха им мехове с вода, които бързо бяха изпразнени, сетне вече се запромъкваха вътре, вдигнали щитове пред себе си, с извадени мечове, бронирана тълпа от около четирийсет мъже, промъкващи се по протежението на настлан с камъни проход, в който пълният мрак бе разкъсван единствено от мъждукащите лампи и горящите факли.

— Влезли сме в някакво помещение! — възкликна Парменио. — Сигурно сме в прохода, водещ извън кулата. Ние…

Следващите му думи заглъхнаха, когато група мъже се появи сякаш от нищото и препречи пътя им. Тамплиерите дадоха воля на гнева и страха си, втурнаха се напред в дива схватка, мушкайки и налагайки. Мъже, притиснали раните си, падаха на колене, крещейки. Земята стана хлъзгава от кръвта. И ето че пробиха, вече бяха вън от кулата и гълтаха студения нощен въздух. Забързано заслизаха по стълбище, продължиха през калдъръма към уличките, отвеждащи към града. Зловещ тътен отекна зад тях. Парменио стисна ръката на Дьо Пайен. Тамплиерът опита да се отърси от него. Все още бе заслепен от кръвопролитния сблъсък в прохода, където мечът му бе рязал плът, а горещата кръв на враговете му бе шуртяла върху тялото му; все още преследван от свирепи тъмни лица, въртяща се стомана, вонята на кръв и пот, всепроникващата смрад на изгорено.

— Едмънд, Едмънд, насам!

Бяха слезли от стълбището. Тамплиерите се подредиха в дъга, готови да напреднат. Дьо Пайен чу да викат името му, а Парменио го дърпаше, буташе го по калдъръма. Едмънд се запрепъва. Не знаеше защо, но се почувства заразен от ужаса на генуезеца. Стигнаха началото на някаква алея, студен ветрец повя през нея и вледени потта му. Тиери го дърпаше за щита.

— Едмънд, Едмънд, за Бога, свали го!

Дьо Пайен остави щита си да падне, а меча — да се изхлузи от дланта му. Махна и шлема си и като сомнамбул свали бронята си, въпреки че Парменио съскаше предупреждения за опасност. Погледна отвъд каменната площадка. Останалите тамплиери, около трийсетина, се бяха скупчили във формата на кръг, не на дъга, с притиснати един до друг щитове. Шепотът на генуезеца успокои разстроеното му от битката съзнание. Бяха сами, откъснати. Едмънд си спомни втория трясък на зидарията. Стените се бяха срутили, затрупвайки дупката, тамплиерите отвън вече не можеха да им се притекат на помощ. До тях продължаваха да долитат далечните шумове от сражението. Нападението щеше да бъде отблъснато и после турците щяха да се разправят с врага вътре.

Дьо Пайен гледаше с ужас. Великият магистър и неговите лейтенанти, които бяха предвождали атаката, осъзнаха, че бяха впримчени в капан, че не можеха да се върнат, а по-нататъшното настъпление щеше да бъде гибелно. Малкият строй се стегна още повече — кръг от стомана и притиснати щитове. Чуха се викове и крясъци. Дьо Пайен понечи да тръгне натам.

— Глупаво! — прошепна Парменио. — Глупаво — повтори после, — отново смърт без смисъл!

Той сграбчи Едмънд, дръпна го назад и двамата останаха да наблюдават. Появиха се застрашителни светлинки. Полетяха факли, сенките се раздвижиха. Градският гарнизон, изненадан от свирепата атака, не можеше да повярва на това, което се бе случило. Бризът отнесе отслабващите звуци на повсеместното нападение. Франките от външната страна на стените се оттегляха. Още факли бяха запалени и хвърлени към чакащите тамплиери. Дьо Пайен се облегна на покритата с мръсотия стена, когато силен франкски глас начена De Profundis^[6]: „От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми.“

Хвърлиха към тях още факли. Пеенето стана напрегнато, израз на силата на мъжете, запращащи своето непокорство в лицето на сигурната смърт. Тамплиерите никога не биха се предали. Нямаше да молят за милост и такава нямаше да им бъде дарена. Стрели просъскаха през въздуха, докато сенките се движеха, и затракаха върху щитовете, бойният вик „Deus Vult!“ прогърмя и строят на воините, все още със събрани щитове, се оттегли обратно към стълбището, отново към кулата. Сега река от мъже се изля от тъмнината, затича по стъпалата и се впусна срещу тамплиерите във вихрушка от стомана и пронизителни бойни викове. Преградата от щитове остана непокътната, турците, с шлемове с шипове и тежки плащове, бяха победени. Те запратиха още факли и нападнаха отново. В светлината на прелитащите пламъци Дьо Пайен, напрегнат и хладнокръвен, видя как по стълбите надолу потече кръв. Стената от щитове бе пробита, ала нападателите отново се оттеглиха. Трупове на тамплиери покриха горните стъпала. Нямаше вече викове или псалми, само тягостна тишина. Врагът нападна отново. Екна гръмовен боен вик, когато стената от щитове най-накрая бе разбита. Тамплиерите бяха разпръснати — по един мъж сам срещу много, и поведоха самотни схватки на смърт. Атаката бе несигурна, противниците се оттеглиха. Напред излязоха стрелци с опънати тетиви, залп след залп се редуваха, докато точните стрелци избираха определени мишени. Тамплиерите падаха, оръжията им се изплъзваха от дланите им. Нова тълпа се втурна нагоре по стълбите със секири и сопи, мечове и ками, и най-сетне всичко свърши.

Турците оглеждаха телата. От време на време проблясваше стомана и се чуваше задавен звук, когато довършваха ранените. Безжизненото тяло на Бернар дьо Трамле бе измъкнато, разсъблечено и провесено на желязна кука на една стена. Тържествуващи, турците затанцуваха, ликуващи, че са заловили и убили великия магистър на Ордена на Храма. Писнаха фанфари. Градски сановници, облечени в дрехи в червено и бяло, забързаха през площада, за да огледат мъртъвците. Бяха дадени заповеди. Под висящото тяло на Трамле бяха сложени факли. Дьо Пайен зърна рошавата червена коса на някога гордия си покровител, неговото тяло бе изцапано с кръв от зеещите рани на главата му, шията и корема. Сега и останалите тела биваха разголвани и обесвани, а дрехите и доспехите на тамплиерите бяха събрани в един кош.

— Ще ги провесят през парапетите на кулите. — Дъхът на Парменио бе горещ върху лицето на Едмънд. — Същото ще направят и с труповете. — Дьо Пайен трепна, когато върхът на камата на генуезеца се опря в меката му шия. — Господарю Едмънд — прошепна Парменио, — сега не е времето за смели, благородни подвизи. За тази нощ претърпяхме достатъчно такива. Не бъди глупак. Ако се разкриеш, и двамата ще умрем, при това бавно, така че ела с мен.

Едмънд последва Парменио дълбоко в мрака, сетне спря и се обърна. Не можеше да тръгне, не още, трябваше да види това. Телата на мъртвите тамплиери, вече голи, бяха завързвани с въжета и подготвяни да бъдат влачени през града. Тръбачите вече разпространяваха вестите из улиците, барикадирани заради нападението. Аскалон се съживяваше, и това се чувстваше дори и в тази зловонна алея. Запалваха се лампи, отваряха се врати и капаци на прозорци. Парменио сграбчи плаща на Дьо Пайен, шлема и бронята и ги напъха в купчина боклук, сритвайки мръсотията върху тях. Викна глас, остър и раздразнен. Генуезецът отвърна на същия език, после стисна ръката на Едмънд и го изблъска в мрака.

Следващите няколко дни се подвизаваха като просяци. Парменио накара тамплиера да се престори на ням, докато двамата се приютяваха сред гъмжащите легиони на бедняците в Аскалон, които денем се прокрадваха в сенките, а нощем изпълзяваха оттам. Парменио, опитен с езиците, играеше ролята си, хленчейки и молейки се. Изпросваше или крадеше хляб, гниещи плодове, канчета с вода и веднъж дори пълен мях с вино. Никой не ги притесняваше. Още повече, че градът се вълнуваше от вестите за отблъснатото нападение, за убийството на великия магистър на Ордена на Храма, говореха за трупа му, както и за труповете на другарите му, обесени голи над стените. Жителите ликуваха, че всички, които бяха проникнали вътре, бяха намерили смъртта си.

Дьо Пайен имаше чувството, че живее насън. Срамът, че не бе загинал заедно с Трамле, скоро изчезна. Всъщност, мислеше си той, великият магистър се бе отнасял злонамерено към него, а нахлуването в града бе прибързано и зле подготвено. Зачуди се какво ли се бе случило с Майеле. Парменио му бе казал, че техният събрат е бил зад тях, така че той или бе убит при атаката, или бе извадил късмет да се оттегли. Водеха тези разговори шепнешком в ъглите на мръсни ниши. Колкото до другото, трябваше да оцелеят. Тиери продължи да упражнява занаята си на просяк; бе ненадминат актьор, който можеше хем да отмъква храна, хем да представя себе си и спътника си като още двама бедняци в този град на просяците. Освен това той слушаше внимателно брътвежа по пазарищата и претрупаните тържища. Знаеше, че труповете на тамплиерите били извлечени през града, вързани за опашките на коне, преди да бъдат обесени извън бастионите. Това унижение обаче само бе направило франките по-неотстъпчиви. Сега те затягаха обсадата още повече. Дори бе по-опасно — те бяха отблъснали флотата, пратена от Египет, носеща така нужните за Аскалон запаси.

— Не се надявай на фараон^[7] — каза Парменио, — нито на неговите коне, нито на неговата мощ. Слушай, Едмънд, трябва да останем скрити тук. Дръж се както досега, докато вдигнат обсадата, каквото и да става.

Тиери настояваше да останат в най-бедните части на града. Те напомняха на видение от чистилището: черните гърла на уличките, криволичещи между рушащи се къщи; отъпкани пътеки, покрити с изпражнения; горещи, прашни, зловонни тунели. Нямаше почивка, нямаше подслон, всяка хапка храна и всяка глътка вода бяха посрещани с благодарност. Дьо Пайен се отърси от потреса и стана по-бдителен. Сега вече се доверяваше на Парменио. Ако бе искал, генуезецът беше имал възможности да го убие по хиляди начини. Вместо това обаче той внимателно се грижеше тамплиерът да бъде нахранен и напоен, и дори споделяше припечеленото, когато го наемаха временно като носач на пазара за масло. В същото време успокояваше рицаря, че Дьо Трамле сам си бе навлякъл гибелта. Продължаваха да преживяват като бездомници и лесно се сливаха с тълпите. Парменио отбелязваше:

— Кой всъщност се вглежда в бедните, особено във времена като днешните?

Сега отвън затягаха яростно обсадата. Франките изпратиха напред требушетите си, обсадните кули и катапултите и отприщиха същинска буря срещу стените на града. Нови страхове плъзнаха по тържищата. Постоянните яростни залпове унищожаваха парапетите. Мъртвите трябваше да бъдат отнасяни и трупани на погребални клади; пламъците и димът, които се кълбяха от огньовете, се превърнаха в постоянна прокоба за ужаса, прокрадващ се отвъд стените.

Настроението в Аскалон се промени. Шумотевицата на пазарите се превърна в непрестанно стенание, което се носеше из града. Жителите губеха всякакво желание за битки. Те искаха да се преговаря. Уплашен, че можеше да избухне бунт, и дълбоко обезпокоен от придвижването на военните машини на франките още по-близо до бойниците, управителят на града издигна над бастионите клони със зелена шума и помоли за примирие. Залповете спряха незабавно и това бе приветствано с облекчение, тъй като последната каменна градушка бе избила повече от четирийсет мъже. По-късно този ден глашатаите оповестяваха тържествено новините. Франките приемаха условията на предаващия се Аскалон!