Пол Дохърти
Тамплиерът магьосник (4)

Глава първа

Граф Реймон бе поразен от мечовете на убийците при портите на града.

— Смутно време, време на откровения, знамения и предзнаменования! Небесата ни се чумерят, защото сме загубили пътя! Нашите души, със зеещите язви, ще се продънят в ада. Около нас няма нищо освен празни гробове, изгнили и гниещи трупове. Водата може и да се просмуква в земята. Ала кръвта напоява небесата и призовава справедливостта Господня да блесне като светкавица. Греховете, извършени в затворени и тайни покои, ще бъдат изложени на показ по широките плочници и площади на пъкъла, където бесилките и колелата за мъчения ще тъмнеят пред вечните пламъци на гнева Божи. Приканвам ви да се покаете! Превзехме Йерусалим, ала загубихме правия път! — Проповедникът, облечен в мръсни животински кожи, повдигна тоягата си и посочи към ясното синьо небе, ширнало се над блесналия бял Триполи, надничащ над Средиземно море. — Покайте се! — изкрещя той в последен опит да прикове вниманието на слушателите си. — Покайте се, преди портите на гибелта да зейнат и да отприщят мощта адова.

Рицарят от Ордена на тамплиерите Едмънд дьо Пайен се приведе сред звуци на скърцаща кожа и докосна ръката на английския си другар Филип Майеле.

— Боиш ли се, Филип? Страх ли те е от онова, което предстои?

На длъгнестото, смугло и изсечено лице на англичанина се появи усмивка. Той прокара пръсти през сивеещата си коса, израснала до бялата мантия на раменете му. Почеса се по брадата и мустаците, а кафявите му очи светнаха с циничен пламък.

— Едмънд, ти си мека душа, която ще бъде брулена от много тъмни вихрушки, преди да загрубее. Огледай се. Животът е какъвто беше и какъвто ще бъде вовеки веков.

Рицарят се изсмя, когато спътникът му се намръщи на подигравката с молитвата „Слава на Отца“.

Дьо Пайен веднага се сети за решението, което бе взел след последната си изповед, да не си придава важност и да не бърза да се обижда. Усмихна се насила и кимна, увивайки юздите на коня около дланите си, облечени в рицарски ръкавици. Двамата с Майеле се движеха бавно по улицата на Алепо към портите на Триполи. Придружаваха граф Реймон, управника на града, който се канеше да го напусне, за да се събере и сдобри със съпругата си Мелизанда в Йерусалим. Дьо Пайен притвори очи, за да не гледа блъсканицата. Всъщност му се искаше сега да беше при братята си, неговите сподвижници — воините монаси. И въпреки това отвори очи и хвърли поглед към Майеле — не всички братя следваха идеала и откровенията. Нима Майеле не бе отлъчен с камбанка, Светото писание и свещ^[1] заради убийството на свещеник в Когшал — град на онзи обвит в мъгли английски остров накрай света?

— Cruciferi, a bas, a bas — долу кръстоносците!

Присмехулният гърлен крясък беше избълван на провансалското наречие от някакъв турчин. Викът накара Едмънд да се отърси от унеса и рицарят отново насочи вниманието си към заобикалящата ги тълпа. Пред него лековъоръжените туркопули^[2] на Реймон от Триполи си пробиваха път през навалицата, а ризниците им блестяха на греещото все по-силно слънце. Едмънд се вглеждаше в лицата от двете си страни, но никой не смееше да срещне погледа му. Всеки можеше да извика подобна обида. Повечето мъже бяха скрили глави в бели тюрбани, а лицата им бяха наполовина забулени от края на плата, предпазващ устните и носовете им от въртящите се рояци мухи и от пясъка, разнасян от повеите на вятъра. Дьо Пайен беше неспокоен. Издигна се пясъчен талаз. Смрадта на камилски и конски изпражнения натегна във въздуха. Наоколо се извисяваха гласовете на всякакви търговци. Тук, в Триполи, евреи и мюсюлмани, католици и православни, франки и сарацини съжителстваха в несигурно примирие из мрачните улички, по шумните пазарища и опалените от слънцето площади. Триполи беше пресечна точка на различни вери и култури, укротени и успокоени от желязната ръка на стария граф, яздещ зад гърбовете им, придружаван от свитата и воините си. Над главите им разкошните жълто-сини знамена на Реймон със сребристите кедри на Ливан се развяваха от вятъра в късната утрин.

— Бъди спокоен, тамплиере! — високият глас на графа принуди Дьо Пайен да се извърне в седлото си.

Рицарят кимна учтиво на Реймон, макар да съжаляваше, че не беше с бронята си. Под бялата мантия с червения кръст не носеше нищо освен леки ботуши, подплатената дреха и панталоните. На гърба му висеше вдлъбнат щит, а на кръста си беше опасал прост кожен колан с ножници за меча и камата. Дали това бе достатъчно, за да се брани, ако подобни нападки прераснеха в насилие? Дьо Пайен разкърши шия, за да отръска потта, стичаща се под дългата му коса. Стисна юздите в дланите си, облечени в рицарски ръкавици, и промърмори тамплиерската молитва:

— Non nobis, Domine, non nobis, sed nomini tuo da gloriam! Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!^[3]

Трябваше да помни, че бе просто рицар тамплиер, отдал се на бедност, подчинение и целомъдрие. Беше се заклел на великия магистър да следва кръста на тамплиера в неопетнена вяра, затова и с Майеле сега бяха тук. През последните няколко месеца двамата бяха разпределени в гарнизона на Белия замък^[4] — тамплиерска крепост на юг от Триполи. Оттам ги бяха изпратили да придружат граф Реймон до Йерусалим. Едмънд беше нетърпелив. Радваше се, че се бе освободил от суровите порядки в Белия замък, нямаше търпение отново да зърне Йерусалим, но бързо си напомни, че тази мисия бе основен негов дълг. Беше обвързан с клетва. Тамплиерският орден бе създаден, за да пази пътищата на Светите земи, Палестина, земята на Спасителя. Иисус Христос, Синът Божий, беше ходил, спал, беше се хранил, говорил с приятелите си, проповядвал, умрял и възкръснал тук, на тази земя. И въпреки това Дьо Пайен усещаше безпокойство, което бе сграбчило сърцето и замъгляваше разума му. Триполи беше шумен и трескаво оживен — море от преливащи се цветове, постоянни пясъчни талази, засилваща се жега и безчинстващи мухи. Тялото му беше плувнало в пот, а конят му бе неспокоен. Тълпата от двете му страни можеше да приютява и врагове, и приятели.

— Бъди бдителен — Майеле се наведе към него и лъхна на пот и ейл. — Бъди бдителен, Едмънд, защото не знаеш деня, нито часа, а той ще те връхлети като крадец в нощта!

Дьо Пайен премигна, за да тръсне капките пот, и облиза солените си устни с полепнал по тях пясък. Жегата го обгръщаше като плътна завивка. Не трябваше да мечтае, както често правеше в такива случаи, да мечтае за дома на дядо си и баба си, и за прохладата на белите му варосани стени сред кипарисите и маслиновите насаждения в Северен Ливан. Размърда се неспокойно на седлото, потупа дръжката на меча си, извади и после плъзна обратно на мястото й камата си. Процесията вече криволичеше по главния път към голямата порта, над която флаговете на Триполи се вееха между бесилките, наредени край оръдейните кули. На всеки ешафод висеше обесен, на чиито гърди висеше списък на престъпленията му. Мястото се беше превърнало в отвратителна трапеза за каните, мишеловите и лешоядите, чиито опръскани с кръв крила разпъждаха облаците мухи, танцуващи на светлината.

Шумът стана оглушителен. Конете и магаретата цвилеха и ревяха, доловили близостта на прясна вода. Потракването на гърнетата и тиганите и приглушеното бумтене на тимпаните, бърборенето на десетки хиляди усти, докато търговците призоваваха и жестикулираха, беше постоянно. Тълпата се раздели като пасаж от многоцветни риби в морето от сергии. Една жена привлече погледа на Едмънд. Гарвановочерната й коса обрамчваше широко, гладко чело с извити над сияещи очи вежди. Половината й лице бе закрито от фин воал, украсен с мъниста и ресни, който само подчертаваше загадъчната й красота. Усмихна му се. Едмънд усети как интересът му се възбуди, сетне извърна поглед, сякаш заинтригуван от група евреи, облечени в дълги тъмни шуби, които се измъкнаха от странична уличка и се смесиха с дългокосите маронити^[5] и тъмнокожите копти^[6] от земите, простиращи се южно от Нил. От близката църква долитаха слабият ромон на песнопенията и силната миризма на тамян.

Пеенето стана по-силно, когато група гръцки свещеници си проправи път през множеството. Те благославяха струпалите се мърляви деца, докато носеха към някой параклис или църква своите скъпи икони и статуи. Всички бяха облечени в пищни одежди с бляскави драгоценни камъни. Зад процесията керван от тежко натоварени камили, клатещи се като търговски кораби в морето, се бореше с гмежта, а ездачите и водачите им крещяха да им се направи път.

Дьо Пайен полагаше усилия да не обръща внимание на нищо от това. Вече наближаваха портата, където бяха строени наемниците на граф Реймон, а меките провансалски гласове се смесваха с гърлените диалекти на Швабия. Наблизо дърводелци и ковачи създаваха шумотевица от дрънченето на брадви, чукове и мечове. Писнаха тръби. Дръннаха цимбали. Тимпаните забумтяха в приветствие. Търговците се подредиха по санове, за да посрещнат своя сеньор, а слънцето стигна зенита си в деня, който щеше да рухне и да потъне в убийства и кръвопролития.

Дьо Пайен трепна, когато ято гълъби прелетя ниско край него. Обърна се в седлото си. Беше се появила група свещеници маронити, облечени в тъмнокафяви одежди, със сплетени черни коси, закриващи лицата им. Те носеха прошения за граф Реймон. Владетелят на Триполи им помаха да се приближат. Маронитите забързаха като глутница хрътки, надушили миризмата. Наобиколиха франкския господар и неговия първи рицар, крещейки кръвожадно. Убийци! Графът и оръженосецът му бяха раздалечени един от друг, а придружителите им се втурнаха напред. Дьо Пайен и Майеле обърнаха конете си… ала беше прекалено късно! Нападателите изоставиха преструвките, белите късове пергамент литнаха като пеперуди. Мъжете извадиха дълги, закривени ками, украсени с червени ширити. Остриетата прорязаха въздуха, намушкаха и посякоха графа, незащитен заради обикновените си панталони, туника, мантия, и меки ботуши. Двамата с оръженосеца му нямаха време дори да викнат за помощ, пък какво оставаше да извадят меч или кама. Убийците ги наобиколиха, ножовете разкъсваха и се впиваха, кръвта бликаше от кожата като вино. Камите се вдигаха и спускаха като млатила. Дьо Пайен извади меча си. Майеле, крещейки бойния вик на тамплиерите: „Beauseant! Бъди прославен!“, замахна към тълпата и опита да се измъкне. Конете им се втурнаха, подплашени от миризмата на прясна кръв и внезапно избухналото насилие. Графът се свлече върху шията на коня си. Ала ножовете продължиха да прорязват въздуха в проблясващи дъги. Двама от главорезите се отделиха от групата и се насочиха към Дьо Пайен. Тамплиерът пришпори коня си напред и се блъсна в тях, мечът му сечеше и се размахваше, докато рицарят крещеше молитви и проклятия, и надаваше бойни викове. Кървавото безумие го покори — песента на острието, чистия звук от сблъсък на метал с метал — още повече убийци го наобикаляха. Графът беше свършен и мъжете нямаха търпение да се присъединят към другарите си, и да погубят този омразен тамплиер. Бойната ярост на Дьо Пайен се превърна в червена мъгла. Воинът обърна коня си, копитата на животното ритаха силно и нападателите бързо се пръснаха и изчезнаха в тълпата.

Пазителите на граф Реймон се бяха съвзели от първоначалното стъписване и сега бяха жадни за кръв. Те не преследваха виновните, но също като Майеле въртяха мечове срещу всеки, изпречил се наблизо. Войниците се врязаха в ужасената навалица като палачи, кълцайки, мушкайки и смазвайки с боздуганите, брадвите и мечовете си. Някои от хората наоколо се сбиха с тях, клането се разрасна като демоничен черен облак. Гарнизонът край портата и свирепите наемници нямаха нужда от второ подканяне.

— Нека гарваните и лешоядите пируват! — изкрещя Майеле, когато налетя на група търговци.

Дьо Пайен, освободил се от бойната жар, сега се оглеждаше с ужас. Труповете на граф Реймон и неговия оръженосец, оцапани с кръв, бяха увити в плащовете им и отнесени. От двете страни на пътя смъртта връхлиташе бързо и внезапно като повей над пясъците. Стрелците от градските стени и портата затъмниха небето и обсипаха бягащата тълпа с градушка от стрели. Проблясваха окървавени до дръжката мечове. Задушените под пясъка плочници се измокриха с кръв, шуртяща от отсечени крайници. Отрязани глави се валяха по земята като мръсни топки от трънаци. Белите стени на постройките се изпъстриха с алени пръски, сякаш се лееше кървав дъжд. Стълбове черен дим се издигнаха към синьото небе. Насилието нахлуваше навътре в града. Хората бягаха и се криеха по къщите и църквите.

Едмънд чу грозен писък, разцепил площада пред портата. Две сирийски девойки се бореха в алчната прегръдка на швабски наемници, чиито двуостри секири лежаха на земята. Мъжете разсъбличаха хлипащите момичета и ги блъскаха насам-натам. Сирийките крещяха, едната посочи окървавен труп на мъж, проснат край тях. Едмънд изрева от гняв. Опита да успокои разбеснелия се жребец, но бе твърде късно. Наемниците се умориха от играта или пък доловиха опасността. Отдръпнаха се настрана, а един от шайката им чевръсто стисна брадвата си и отсече главите на двете девойки. Останалите се извърнаха, за да пресрещнат Дьо Пайен. Тамплиерът рязко дръпна юздите на животното и се втренчи потресен в труповете. Кръвта се изливаше от прерязаните шии, главите, забулени във валма коса, отскачаха и се търкаляха по калдъръма.

Дьо Пайен се извърна отвратен. С изваден меч той пришпори коня си към стъпалата на рушаща се църква със зейнали врати, посрещащи прииждащите хора, покачи се заедно с животното на стълбището и принуди бегълците да се дръпнат настрана. Трепкащият мрак тежеше от аромата на смирна, алое и тамян, тъмнината беше разкъсвана от лумналите факли и свещите, запалени пред иконите и статуите. В далечния край стоеше олтарът, скрит под тежко, тъмно покривало с избродирана сребърна дарохранителница в центъра. Църковният кораб бързо се пълнеше с бягащи от всички вероизповедания. Семействата се притискаха един в друг ужасени, децата хленчеха. От сакристията излязоха гръцки свещеник със златен кръст, следван от дякони и мъж с кадило. Свещеникът извика, че всички, които не са кръстоносци, трябва да напуснат начаса. Зад него търговци с ризници, провесили на гръб щитове с формата на хвърчила, затътриха по пода мръсните си ботуши, извадили мечове и ками в ожесточено очакване.

— Напуснете! — извика гъркът, а хората му затракаха с оръжията си. — Неверници, еретици, разколници! За вас няма убежище тук!

Крясъците му бяха посрещнати от нови стонове. Дьо Пайен подкара коня си към светлинния сноп, промъкващ се през един от прозорците високо горе на стената. Слънчевите лъчи попаднаха на бялата му мантия и червения кръст на дясното му рамо изпъкна.

— Няма нужда никой да напуска, господарю — заяви той на „лингва франка“^[7].

Духовникът заекна и попипа кръста на врата си. Воините му, алчни за кръв, плячка и насилие, замърмориха заплашително, ала рицарят тамплиер — с изваден меч и опръскан с кръв кон — бе достатъчно страшен. Свещеникът се поклони, лавна нещо на свитата си и се скри отново в сакристията.

Дьо Пайен застана на пост край отворените врати на църквата. Всички хора бяха допускани в храма, изгубили ума и дума от уплаха и потрес. Ако имаше някакви преследвачи, те се отказваха заради мрачния страж, увит в плащ, подпрял окървавен меч на рамо. Стоеше като изсечен от гранит, взрян в площада пред стените, застлан с трупове, а кръвта светеше и блещукаше на слънцето. Мухите се тълпяха на черни рояци. Лешоядите и мишеловите се спускаха към пиршеството с пляскащи криле. Жълтеникави улични кучета с щръкнали ребра вървяха от труп на труп и душеха дрехите, нетърпеливи да разкъсат плътта. Разпръсваха се само при вида на мародерите и грабителите, промъкващи се насам с алчни за всяка ценна вещ очи. Един търговец, благодарен за спасението си, предложи на мрачния тамплиер малко сусамова питка и стомна с вода. Дьо Пайен ядеше и пиеше, докато наблюдаваше, а мислите му се люшкаха като галера сред водите на бурно море. Чувстваше се изстинал, мъртъв. За това ли се беше присъединил към великия орден, за това ли се беше клел да служи на Бога, на Христа и Дева Мария, да се подчинява на великия магистър на Храма?

За да се успокои, той си припомни някогашната утринна служба за ръкополагане. Как бе получил мантията на ордена, вълнения шнур за талията, символизиращ целомъдрие, и меката шапка — символ на подчинение, всичко това запечатано с целувката за мир на великия магистър. Преди не повече от две години, макар сега да му се струваха като векове! Беше пристигнал в тамплиерския двор в Йерусалим, облечен с най-хубавите си дрехи. Там бе посрещнат от тамплиери сержанти и преведен през големия плочник до покоите на рицарите тамплиери. Бяха минали покрай портали, колонади и сводести галерии, осветявани от мъждиви лампи, а застланите с каменни плочи подове бяха отразявали звука от всяка стъпка. След като бе благословен и помазан в едно преддверие, той беше въведен в голямата зала, където чакаха тамплиерите; червеният кръст се открояваше на белите им мантии, на главите си носеха меки копринени шапки, а ръцете им, облечени в ръкавици, държаха дръжките на извадени мечове. В онази зала, подобна на пещера, студена и мрачна, сред отблясъците от светилници, раздвижващи сенките, Дьо Пайен се бе заклел със страшна клетва, че е достоен за рицар, законороден и в добро здраве. Че е верен последовател на католическата вяра според каноните на Рим, че не е женен и е свободен от такива връзки. Там, в мрака, близо до конюшните, където едно време Соломон държал конете си, на съвсем малко разстояние от мястото, където Спасителят бе проповядвал и откъдето бе прогонил търговците, там се изричаха клетвите на белите рицари. Бернар дьо Трамле, великият магистър, бе обявил предизвикателството със силен глас:

— Трябва напълно да се отречеш от собствените си желания. Да се подчиниш на чуждите. Трябва да постиш, когато си гладен. Да стоиш жаден, когато ти се пие. Да бдиш, когато си уморен.

Дьо Пайен беше отвърнал:

— Да, господарю, ако такава е Божията воля.

Беше прозвучало като шепот. След като се закле, се бе състояла церемонията, докато редиците тамплиери пееха псалма: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно.“^[8]

Вече ръкоположен, той бе отведен в трапезарията, за да получи поздравленията на дядо си и баба си — Теодор Гърка с неговата мързелива усмивка и приятни маниери и достолепната Елеонор, сестра на великия Юг дьо Пайен — основател на ордена. После двамата се бяха върнали в Ливан, а той бе останал в Йерусалим, за да се подложи на строгата дисциплина и обучението, за да стане Беден рицар на Христа.

Дьо Пайен бе настанен в най-скромната част от обиталищата на тамплиерите. Подчинението бе тежък факт, не избор, а ужасните лишения бяха неизменният фон на деня и нощта. Спеше с дрехите си на легло, което всъщност бе килим, проснат на пода, с една запалена свещ от едната си страна и оръжията си, готови за ползване, от другата. Сънят му непрестанно бе разкъсван от призивите да се спазват молитвените последования от „Часослов“-а^[9]. Оскъдните ястия бяха и единствените. Трудни упражнения с меч и копие в ослепителната жега по пладне, пратена от демоните, бяха всекидневно изискване. Ловът и жените бяха строго забранени, налагаха се жестоки наказания за престъпването на правилото: четирийсет дни пост за удряне на другар. Изпадналите в немилост трябваше да клякат на пода с кучетата и да ядат тяхната храна, и не биваше да опитват да гонят животните.

Веднъж преминал обучението, Дьо Пайен бе изпратен да пази прашни пътища, минаващи през мрачни проходи или опърлени пясъчни пустини с пръснати из тях оазиси, в които скъпоценната вода бълбукаше изпод сведените стволове на смокинови, терпентинови дървета и финикови палми. Беше служил като придружител на поклонници, които слизаха на брега, нетърпеливи да прекосят страната и да коленичат в сянката на базиликата на Гроб Господен. Беше охранявал търговци с товарите им от конопени торби, кожени чанти, ракитени кошове и ракли, натрупани върху гърбовете на потни носачи; както и важни пратеници, сановници и чиновници. По време на тези мисии се бе сблъсквал с брадатите мъже от пустинята, които имаха сурови лица и изскачаха като вихрушки от прахта, развели зелените си флагове и надали бойни викове. Заедно с други тамплиери бе преследвал тези мъже в безводните земи, из които слънцето ги налагаше безмилостно като боздуган, търсейки лагерите на пустинните влечуги, както ги наричаха, дирейки оранжевите им шатри, нападайки и убивайки, следейки техните главатари, скрили глави в тюрбани и тела в кадифени одежди със сребристи пояси. Жени и деца бяха падали, стъпкани от копитата на устремения му жребец. По време на едно такова нападение той бе пленил млада жена, която бе успяла да избяга и да се скрие дълбоко в пустошта. Беше го умолявала да я пощади, притискайки тяло в неговото, кръшна талия о ризницата му, пълнейки шепите му с твърдите си гърди, а устните и очите й бяха обещавали всичко. Беше се извърнал, препъвайки се от страх пред такова изкушение, а когато отново се бе обърнал с лице към нея — тя бе изчезнала.

Тази среща беше променила Едмънд. Той бе отровен от блянове, от сукуби^[10] на нощта с мека благовонна кожа и съблазнителни очи, от гледката на тяло, извиващо се под неговото, на копринени кичури, докосващи лицето му. Заради угризенията си той се бе проснал в храма, бе изповядал тези помисли и бе наказан да яде черен хляб и да пие подсолена вода. Бе лазил до кръста в сградата на тамплиерите и се беше покаял сред каменно море в ослепителния пек на пустинята. И най-важното — бе изгубил жаждата си за кръв — не яростта от битката, от звъна на удари от меч, а жестокостта към беззащитните. Едмънд си припомни историите за стари паладини, за чиито дела бе чул от несломимата Елеонор. Нима тя не му бе пошепнала как великият Юг бе създал ордена, за да защитава слабите, били те християни или турци? Беше го наставлявала, че убиването е безсмислено заради студенината на безвъзвратността, надвиснала над бойното поле. Тя го беше учила на четмо и на молитвените последования, беше рецитирала поезия за последиците от кланетата. Как ли звучаха строфите?

„Много копия, студени на допир, издигаме ние високо, ала арфата на поета няма да вдигне падналите воини, докато мишеловите, кръжащи мрачно над равнините, носят вести на лешоядите как са късали и яли, как с чакалите са довършвали мъртъвците…“^[11]

— Господарю, господарю! — Дьо Пайен усети, че някой го докосва по бедрото. Погледна надолу към жената с ококорени очи, сбръчкано лице и металносива опърлена коса. — Господарю — устните й едва помръдваха и тя посочи към вратата на църквата, — имаме магазин за вино с малко лозе отзад. Войниците дойдоха. Отведоха мъжа ми и го пъхнаха в пресата, после натискаха, докато главата му не се пръсна като орех, кръв и мозък избълваха и се смесиха с нашето вино. Господарю, защо постъпиха така?

— Демони — Дьо Пайен погали лицето й нежно, — обсебили са ги демони. Светът гъмжи от тях.

Рицарят проводи жената далеко и осъзна, че шумът в църквата стихва, после се върна към поста си и се замисли какво да прави. Обгорена, дрипава фигура се запрепъва през площада, крещейки:

— Христос и Неговият Гроб Господен!

Дьо Пайен му махна. Мъжът се заклатушка по стълбите и се отпусна на прага, гълтайки като жадно куче от меха с водата, която някаква жена донесе. Погледна нагоре към Едмънд.

— Бог да ви прокълне всички — промърмори той. — Части от града горят. Твърдят, че са виновни асасини, пратеници на Стареца от планината.

— Защо? — попита кръстоносецът.

— Бог знае! — Мъжът се изправи и несигурно пристъпи към него. Сграбчи оглавника на коня му и впери обезумял поглед в рицаря. — Градът тъне до коляно в трупове, земята лепне от кръв. Мъже като теб…

Дьо Пайен се дръпна бързо, обърна коня и отблъсна мълниеносното мушване с ножа, скрит в дясната ръка на непознатия. Оръжието изтрака на пода на църквата. Една жена изпищя от страх, мъже наскачаха на крака и завикаха предупреждения. Дьо Пайен пъхна върха на меча си под брадичката на беглеца и го принуди да отиде на светло. Нападателят не се примоли, клепачите на затворените очи на това кафеникаво лице не трепнаха.

— Как разбра? — прошепна той.

— Ти си десняк, но дръпна оглавника с лявата ръка. — Тамплиерът разгледа лицето на новодошлия — интелигентно, решително, с чип нос, плътни устни и твърда брадичка. — Защо? — попита той.

— Убийци! — отвърна мъжът. — Убийци, свързани с ада заради днешните си дела. Всички трябва да се изправите пред вратите на смъртната сянка и да срещнете пазителите на страната на тъмата.

— Цитираш „Книга на Иов“ — отвърна Дьо Пайен. — Учен ли си? Писар?

— Лечител, който се нагледа на достатъчно убийства и се пресити за много животи.

Тамплиерът свали меча си:

— Тогава вдигни камата си и застани зад мен. Аз не съм демон, поне не още.

Мъжът се плъзна в тъмата на храма зад Дьо Пайен. Тамплиерът се напрегна и се ослуша за всеки звук, издаващ повторно нападение. Вместо това лечителят застана до него, прибра оръжието в ножницата и прошепна:

— Ужасът на здрача, покрит и подут от кръв, дебне в града в одеждата си от лъвски кожи. Зад него се влачат оковите на смъртта. Цели легиони взема той…

Дьо Пайен се взря в него и рече:

— Звучиш повече като свещеник, отколкото като лечител.

Писъци се разнесоха над площада. Три силуета заобиколиха ъгъла и се затичаха към църквата, бързи като сенки, препъваха се в труповете и се озъртаха плашливо през рамо. Почти бяха стигнали стъпалата на храма, когато се появи и преследвачът им, облечен в бяло, с глава, скрита в качулка. Майеле! Яздеше коня си в тръс през площада, после поспря. Забеляза Едмънд, но с нищо не показа, че го бе познал. Вместо това хладнокръвно вдигна сарацинския си рогов лък, опъна тетивата, отпусна я и сетне отново я опъна. Всяка стрела изскочи като проклятие, бърза и смъртоносна. Двама от мъжете се извиха, щом зъбците се забиха дълбоко в гърбовете им, третият, стиснал в шепата си скъпоценности, изкачи наполовина стълбите. Ала Филип беше убийствено точен. Стрелата се впи във врата на бягащия мъж, острието й разкъса меката потна шия. Човекът рухна, ръсещ кръв, а Майеле мълчаливо поведе коня си през площада, сетне спря и се ухили на Дьо Пайен.

— Бяха неверници, мародери.

— Имаш ли доказателство?

Майеле посочи последния убит:

— Откраднал е дарохранителница.

— Това не е дарохранителница — Едмънд посочи с меча си. — Накити са. Бягал е, за да се спаси. Да намери убежище, невинен, Филип, като толкова много, които погинаха днес.

— Виновен, невинен? — Майеле закачи лъка на седлото си. — Кой може да отсъди освен Господ? Нека той реши…