Пол Дохърти
Тамплиерът магьосник (17)

Глава четиринадесета

Кралят заболя от лека треска, която после се влоши и така напусна този свят.

— Нищо под Божието слънце не се случва така, както ние искаме — заяви дьо Пайен. — Ти, Берингтън, си подготвял следващия си ход в играта, само че нещата са се объркали. Балдуин III обсади Аскалон. Трамле също пристигна там, настоявайки да се прибърза с нападението. Чудя се дали Орденът на Храма, със своите многобройни шпиони и легиони от съгледвачи, е научил, че в Аскалон има тамплиер. Дали Трамле е знаел това? Дали се е питал дали в града не стои затворен Уокън, или може би Берингтън, който така загадъчно бил изчезнал? Останалото знаете. Аскалон падна, ала Трамле бе убит. Ти, Берингтън, се измъкна от бъркотията, нетърпелив да продължиш с осъществяването на замисъла си по друг начин. Моментът е бил подходящ! Великият магистър бе покойник, Тръсел също. Можел си да подредиш нови измислици, да изтъчеш мрежата от лъжите си. Трябвало е да заминеш за Англия. Бил си твърдо решен да вземеш мен и Майеле със себе си. Майеле е можел да ме държи под око, за да се увери, че не подозирам нищо за Триполи или Хедад, а когато му дойде времето, да ме убие. В твоите очи не съм бил нищо повече от заек в тревата, глупак, който Изабела можела да омае, Майеле можел да наставлява, а ти — да му заповядваш. Моето присъствие в групата ти в Англия е щяло да повиши влиянието ти. И ако е било писано да умра тук, то е щяло да се случи заради някоя непредвидена злополука или може би смъртта ми щеше да бъде дело приписано на избягалия Уокън.

— Берингтън ти каза да си тръгваш — надсмя му се Филип. — Нали искаше да се върнеш в Светите земи, ти и любопитният генуезец.

— Ала аз бях отвратен от набезите на принц Юстъс — пресече го Дьо Пайен. — Те се дължаха по-скоро на необуздан нрав, отколкото на хладнокръвна преценка. О — той махна към Парменио, — любопитният генуезец, както го наричаш ти, вероятно е бил трън в петата ти. Не си знаел кой е той в действителност, нито защо нашите магистри му имат толкова голямо доверие. Уверен съм, че ако някаква беда бе сполетяла мен, той скоро щеше да ме последва, сполетян от някаква подобна злочестина. Същевременно вие сте виждали, че той не ми е близък. Парменио ви е бил полезен, отвличал е вниманието ми, нали? Искахте и двама ни да отпътуваме за Светите земи, и защо не? Вече бяхте се завърнали в Англия. Бяхте постигнали небивал успех. Вече никой от нас не ви е бил нужен. — Дьо Пайен се изсмя рязко. — Ако бяхме заминали, съмнявам се, че щяхме да стигнем живи дори до Дувър. Убийците ви щяха да се погрижат за това.

Погледът на рицаря обиколи гостната. Забеляза гоблените, картините, разноцветните драперии, заковани за дървото. Не видя разпятие, нищо църковно. Едмънд се запита какво ли още бяха открили наемниците на Хейстанг в този храм на мрака.

— Дьо Пайен казва истината — обади се Парменио. — До мен стигнаха слухове за заговор в Триполи, за тамплиер, който бил замесен в него. Видях с очите си какво се случи в града и бях така гневен, че едва не извърших нещо, от което вие щяхте много да се зарадвате — щях да погубя Едмънд. Като се замисля сега, странно е как домовете на точно определени търговци бяха оплячкосани съвсем скоро след гибелта на граф Реймон. Но това, разбира се, е било подготвено.

— Така или иначе — продължи Дьо Пайен, — Монбар силно е искал да проводи пратеници при английския крал. Беосис също е бил нетърпелив да се завърне у дома. Бяхте хитри — по време на пътуването ни заедно не се случи нищо. Стигнахме бреговете на Англия и преследването на загадъчния и неуловим Уокън започна. Ти, Берингтън, ни подмами с историята, че Уокън акостирал край Оруел в Есекс — Едмънд поклати глава. — Небивалици! Хванал си се на работа. Беосис пръв е трябвало да умре — така е трябвало! Само Бог е знаел какво можело да подозира той, какви тайни записи криел.

— Едмънд, Едмънд — Майеле потропа по масата. — Пропускаш един много важен факт. Двамата с теб бяхме пратени в Хедад, за да разпитаме халифа за убийството на граф Реймон. Защо му е било на Трамле да прави това, ако е имал съмнения, че е бил замесен тамплиер?

— Логично е било — Едмънд задържа погледа на Майеле. — В действителност никой не е знаел кой точно е бил отговорен за клането в Триполи. Трамле все още е вярвал, всъщност надявал се е, че ще може да хвърли вината върху асасините. В края на краищата бяха открити някои от техните знаци — извитите ками, червените ширити и медальона. Разбира се, както каза и Низам, подобни вещи могат да бъдат закупени на всяко тържище. Трамле също така е бил и любопитен да узнае истината и вие, естествено, сте приветствали това. Нямало е какво да загубите, можели сте само много да спечелите от посещението в Хедад.

— А Беосис? — намеси се Хейстанг. — Ти говореше за Беосис.

— О, да, той пръв е трябвало да умре. Не е бил отровен по време на вечерята, а известно време преди това. Притискаше стомаха си още от самото начало. В цялата бъркотия, която настана в трапезарията на приората, един от вас е сипал отварата в бокала му, за да създаде впечатлението, че Бозо е бил отровен тъкмо тогава. С едно просто движение вие вече сте получили каквото сте искали — Беосис бе мъртъв, а вие сте се сдобили с място в кралския двор, както и с челна позиция в английския орден. Да убиете принц Юстъс, Санлис и Мърдак не е било по-трудно. Последвахте ги из старите си обиталища из източните графства. Вече сте ползвали скритото си богатство, за да се свържете с другите последователи на сборището си, наели сте убийци и сте закупили отрови. Покоите на принц Юстъс в абатството гледаха към градината. Някой от вас тихомълком се е промъкнал в стаята и е сипал отрова в бокалите, нанасяйки унищожителен удар срещу короната — наследникът на Стивън и двама от най-пламенните поддръжници на краля бяха убити — поредно злокобно дело на Уокън. Юстъс и Санлис обичаха виното — изпили са го на бърза ръка. Повторното наливане в чашите и пресушаването им е отмило всякаква следа от билето. Мърдак от Йорк обаче бе по-сдържан — неговата чаша доказа как е било извършено злодеянието. Юстъс и Санлис умрели на място, архиепископът не загина, ала се поболя, белязан от смъртта. Не си ли спомняш, Берингтън? Ти бе така нетърпелив да отнесеш подноса с бокалите и гарафата. Тъкмо ти го върна в лечебницата. Ако Мърдак не бе така умерен в пиенето, ние може би никога нямаше да разкрием източника на това ужасяващо отровителство. — Дьо Пайен бутна настрана бокала, който седеше на масата. — Но вие сте продължили с преследването. Вторият син на краля, Уилям? Убеден съм, че твоето сборище е имало пръст в инцидента край Кентърбъри. Можел си да организираш такава злополука — всички онези послания, изпращани уж в кралския двор, в останалите тамплиерски имения или другаде — било е чудесен начин да общуваш с последователите на вашето зловещо братство и да замисляш още злодеяния като например нападението срещу мен в гората. — Едмънд посочи Изабела. — Колкото до теб, ти, с ясното лице и черното сърце, ти си ухажвала краля, стояла си насаме с него и, сигурен съм, си слагала отрова в бокала му с вино. Каква зловредна отвара му даваш, някаква вредна отрова, която да прогние вътрешностите му? — Рицарят погледна Парменио, който се бе размърдал. Не беше свършил с генуезеца, не още, ала това щеше да почака. — Кралят несъмнено ще умре — продължи Едмънд, — измъчван от болки, жестоки страдания, заради някаква болест в стомаха или червата, и тогава навярно ще избухне нова гражданска война, която вие да използвате. Или пък на теб вече ти стига, Берингтън? Новото ти положение като магистър на английския Орден на тамплиерите повече от сигурно ще ти предостави възможност да продължиш да водиш тайния си живот. Виждал съм делата ти в Лондон и Борли — онези нещастни млади момичета! Само Бог знае какви ужаси са изтърпели. Ти си затънал в такива дела, пристрастен си към тайните си ритуали. Съмнявам се, че можеш да се възпреш, било то в Лондон или при пътуването ти в Есекс…

Майеле започна да ръкопляска, удряйки силно дланите си една в друга. Скочи на крака. Презрителните овации заехтяха из цялата зала, докато той минаваше покрай масата. Хейстанг понечи да направи нещо, ала Дьо Пайен му направи знак да остане на място. Подозираше какви бяха намеренията на Майеле и ги приветстваше, за да може да даде воля и на собствения си гняв. Майеле спря тъкмо пред него и приседна на крайчеца на масата.

— Имаш ли доказателство, какво е доказателството ти за всичко това? — присмя се той.

— Наистина ли, братко Иуда — отвърна му по същия подигравателен начин Дьо Пайен, — до това ли се стигна? — Той сви рамене. — Доказателства има достатъчно. Уокън е доказателство. Бил е гуляйджия, отдаден на виното и плътските радости. Алиенора бе изненадана от прокламацията, разпространявана срещу него. Ако той можеше да бъде изправен пред съда, и други щяха да дойдат и да свидетелстват за истинския му характер. Така че кой е този Уокън? Къде е той? Възможно ли е в действителност такъв човек да има силата и средствата, за да постигне онова, което вие тримата направихте? — Едмънд потупа масата. — Къде е Уокън, Майеле? Защо уби онези трима мъже в Триполи? И след нападението срещу мен в Куийнсхайт, вие с Изабела, както ви бе станало обичай, се шегувахте с мен и ме хвалехте. Тогава ти говори за бягството ми от убийственото нападение в лесовете край абатството „Сейнт Едмънд“. Ти описа спасението ми. Откъде си знаел такива подробности? Аз никога не съм ви ги разказвал. Кой от вас се срещна с Беосис преди пиршеството? Кой от вас сложи отрова в онзи бокал, след като Беосис припадна — когато никой не е можел да забележи? А ти, Изабела — Едмънд погледна към вещицата, — ти откъде знаеше по коя улица съм яздил, когато напусках Йерусалим и отпътувах за Хедад? Ти дори спомена търговската улица. Как беше възможно да знаеш тези подробности и да ги запомниш, освен ако не си била в истинския си облик като вещицата Ерикто, изправила се на покрива на онази къща и втренчила поглед в мен? Как Уокън е разбрал, че аз преминавам из онези гори или че се придвижвам към гостилницата „Светлината в мрака“ в Куийнсхайт, или че ще посещавам Алиенора? Странно, но вие тримата винаги отсъствахте при тези случаи. И още нещо — кой е имал възможностите, познанието, богатството да наеме убийци за тези смъртоносни нападения?

— Ние също бяхме нападани. — Майеле се наведе към него като учител в училище, сблъскал се с неразбирането на някой ученик.

— Лъжи — Дьо Пайен се усмихна. — Какви ти нападения? Незначителни наранявания, които сами сте си нанасяли? Свинска кръв, разлята по пода на къщата за гости? И на всичкото отгоре — рицарят разпери ръце — нито капка кръв по-нататък, никакви кървави петна по стените, които убийците може би е трябвало да прескочат, за да избягат. Глупаво. — Той приближи лице. — Искали сте да ме объркате. Вашата дързост бе нараснала! Нещастният Дьо Пайен — той ще приеме всичко, което му кажем. Е — Едмънд се усмихна, — допуснахте и други грешки. Берингтън подцени Низам в Хедад. В знак на истинско приятелство халифът ми даде послание, сложно и загадъчно. Разбрах смисъла му едва много по-късно. Бе скрит в стих, твърдящ, че е трудно да риташ срещу ръжен и последван от въпрос кой ще пази пазачите. Той ме подтикваше да се пробудя, да бъда нащрек, да се вгледам по-внимателно в ордена. И най-вече — халифът ме караше да мисля за човек, който е бил пазач, охранявал е нещо. Низам, който познава слуховете и приказките на Палестина, не е повярвал на историята ти. Само Бог знае защо! Дали те е проследил от Хедад? Дали целенасочено е разпитвал из Йерусалим за описанието на Уокън или за твоето? Той има своите гълъби вестоносци, своите въздушни коне. Асасините се гордеят с познанията си за делата на останалите хора. Нямам доказателство за това, ала подозирам, че Низам е научил истината за Уокън и сам е разплел цялата история. Щом Уокън е бил убит, тогава кой се е представял за него? Не е имало кой друг да бъде, освен мъжът, който е бил задължен да пази Уокън. — Едмънд въздъхна. — Колкото до доказателствата — можем да претърсим вещите ви. Можем да подложим на мъчения наетите от вас убийци. Можем да ги подкупим и заплашим. — Рицарят се усмихна едва-едва. — Имаме нужда само от едно-единствено признание, една заплаха, и плетеницата на лъжите ви ще се разнищи. Мислели сте, че сте в безопасност. Искали сте да ме премахнете от пътя си, ала вместо това ето ме тук, търсещ отмъщение. Има и още нещо — Дьо Пайен бързо се озърна към Парменио. — Моят приятел генуезец е получил вест, че останките на Уокън може да са били открити.

— Невъзможно! — изкрещя Изабела и веднага замлъкна, притиснала ръце към устните си.

— Виждаш ли — Едмънд се усмихна на Майеле, — виждаш ли, Иуда, как ще се случи?

Майеле се приближи още повече и рече:

— Трябваше да те убия, Едмънд. — Той изправи гръб, сякаш щеше да стане, ала вместо това замахна и удари Дьо Пайен по устата с дясната си ръка толкова мълниеносно, че никой не успя да го спре. — Ето — усмихна се той, — ето ти предизвикателство! Ето, малки Едмънд, ти говориш за доказателства. А аз те предизвиквам да решим това в битка. Нека решим спора с меч.

Дьо Пайен усети как устната му се поду, а кръвта напълни устата му. Гневът му се надигна. Не обърна внимание на предупреждението на Хейстанг и изкрясканите съвети на Парменио. Светът се сви до подигравателната усмивка на Майеле, кръвта, която чувстваше по езика си, ръцете му, отчаяни да хванат меча. Скочи на крака и удари Майеле по бузата.

— A l’outrance — до смърт!

Хейстанг и Парменио извикаха да внимава. Хората на разследващия вдигнаха арбалетите, някои извадиха мечовете и камите си. Майеле, който вече бе прекосил стаята и бе взел бойния си колан, извади меча от ножницата и захвърли наметалото си на пода. Берингтън и Изабела също се бяха изправили. Хейстанг им извика да сядат по местата си. Те се подчиниха, а Изабела скритом се усмихна на себе си.

— Хайде — Дьо Пайен извади своя меч. — Да го решим с битка, да приключим с двубой. Ако аз загубя, ще оставите Хейстанг и Парменио да си тръгнат.

— Съгласен! — отвърна Берингтън и допълни иронично: — Малки Едмънд, ти изживя дните си под слънцето.

Дьо Пайен развърза плаща си и го остави да се свлече долу. Майеле, бърз в краката, се приближи, двете му ръце стискаха дръжката на меча, докато мъжът се извръщаше леко настрана. Ненадминат майстор на меча, воин, уверен във вещината и силата си, той повдигна острието в присмехулен поздрав, сетне се приближи, а мечът му се въртеше като млатилото на земеделец в зли, проблясващи дъги, които Дьо Пайен отблъскваше непохватно. Едмънд отстъпи и едва-що не се спъна в собствения си боен колан, което накара Изабела да се изсмее остро. Майеле се ухили. Дьо Пайен остави гневът си да се разгори. Чу собствения си предизвикателен вик, докато отстъпваше, обръщайки се леко, а мечът му се въртеше, докато краката му пружинираха. Усети как дланите му хванаха широката дръжка здраво, сигурно, удобно. Съсредоточи се изцяло върху желанието да смаже съпротивата на противника си. Острието му проряза въздуха, въртеше се и се обръщаше, търсейки слабо място, където или върхът на оръжието, или ръбът му можеха да пронижат или разсекат плътта. Едмънд настъпи напред, а потта се лееше по лицето му. Пламъците на свещите и на стенните факли потръпваха от гнева му. Лицето на Майеле бе изопнато, гърдите му се надигаха тежко, а ударите на меча му вече не бяха така бързи и яростни. Дьо Пайен го притискаше — притискаше мъжа, който го бе осмивал и напътствал, който го бе предал и се беше опитал да го убие. Яростта му се засили. Чу как нечий глас изкрещя: „Deus Vult! Deus Vult!“ Нещо топло опръска лицето му и той вече не можеше да се движи напред, не можеше да направи нищо друго, освен да промушва и съсича. Усети силно дръпване, нечии ръце го теглеха назад. Спря, свали меча, чийто връх натежа към пода, и загледа с празен поглед наемниците на Хейстанг, които уплашено се взираха в него. Задъхан, сгорещен и прогизнал от пот, той осъзна, че Майеле се свлича бавно надолу по стената. Кървящите рани на дясното рамо на врага му и отстрани на шията му оцветиха в алено бялата мазилка. Кръв забълбука на устните на Майеле. Той се свлече на пода, а клепачите на очите му потрепнаха. Изабела пищеше, Берингтън се бе опитал да побегне, ала бе заловен и сега го държаха здраво. Задъхан, Майеле вдигна глава и погледна Дьо Пайен.

— Не знаех — гласът му се превърна в грачене, — братко, не знаех. Прости ми, а?

— Не — Едмънд пристъпи напред и натисна върха на меча дълбоко в гърлото му. — Не — повтори той и загледа как животът угасва в очите на врага му. — Но Господ може и да ти прости, затова върви при него.

Рицарят дръпна меча си и видя как Майеле умря. Хейстанг го потупа по рамото.

— Берсерки^[1] — прошепна коронерът, — древни воини — обясни той, — които се опиянявали от яростта на битката. Чувал съм за тях, но днес за първи път видях такъв.

Дьо Пайен кимна и посочи с меча си Изабела и Берингтън.

— Бог чака и тях.

— Както чака и всички нас — отвърна Парменио.

— Ами ти? — измърмори Дьо Пайен. — Ти, генуезецо?

— Едмънд, Едмънд — намеси се Хейстанг, — най-добре ела да видиш нещо.

Джон заповяда пленниците да бъдат държани здраво и, придружен от Парменио, поведе все още потния и задъхан тамплиер извън дневната. Навън, в двора, шестимата наемници на Берингтън стояха обезоръжени и оковани заедно. Наблизо бяха и неколцината слуги, които злосторникът също бе наел. Дьо Пайен бе уверен, че те всички бяха участници в сборището на Берингтън — мъже и жени, които му бяха служили по време на славните дни на Мандевил. Хейстанг прекоси двора и го отведе в подобна на плевник каменна постройка. Запалените факли осветяваха дълга, мрачна стая. Хейстанг ги заведе на мястото, където една от каменните плочи в пода бе вдигната и подпряна на стената. Един от хората му стоеше на пост наблизо и държеше горяща факла. По повеля на Хейстанг мъжът ги накара да го последват надолу по тесни стръмни стъпала в леденостудена, задушна тъмница. Войникът избъбри някаква молитва и вдигна факлата. Пет трупа — на мъж, жена, двамина младежи и една девойка — висяха, обесени за вратовете от куки, забити в гредите на тавана, а лицата им бяха разкривени от предсмъртната агония. Ужасяваща гледка — ръцете и краката им се поклащаха, телата се въртяха едва-едва, докато въжетата скърцаха и се увиваха. Дьо Пайен стисна нос заради отвратителната смрад. Докосна бузата на един от труповете — беше твърда, студена като лед.

— Кои — прошепна той, — кои са тези?

— Подозирам — измърмори Хейстанг, покривайки устата и носа си, — че те са били семейство, намерило подслон в това изоставено имение. Пътищата гъмжат от такива нещастници. — Джон махна ръка от лицето си и преглътна с мъка. — Това имение — промълви той — навярно има същата страховита слава като Борли — само малцина от местните селяни биха дръзнали да дойдат тук. Предполагам, че тези скиталци са сторили тъкмо това.

— Ала защо са ги убили?

— А защо не? — отвърна Джон. — Берингтън не е можел да ги остави да си заминат. Само Бог знае какво са открили те. На Майеле може би му е харесало да ги погуби. Едмънд, какво да правим?

Тамплиерът остана втренчен в уродливо разкривените трупове. Хейстанг повтори въпроса си. Дьо Пайен само поклати глава. Почувства студ по мокрото си от пот тяло и ги поведе обратно нагоре по стълбите. Щом стигна горе, той се взря в каменната плоча и в големите резета и ключалките, които я държаха здраво.

— Навярно са били убити, след като известно време вече са били пленници — промърмори той. — Вероятно наистина са открили нещо тук долу или другаде.

— Едмънд, ами нашите затворници?

Дьо Пайен се върна в гостната стая. Берингтън и Изабела бяха с вързани ръце и седяха отпуснато на столовете си. Трупът на Майеле, потънал в собствената си кръв, лежеше все така свлечен и подпрян на стената. Дьо Пайен заповяда и двамата пленници да бъдат претърсени. Не размени и една дума с тях. Избягваше дори само да погледне Изабела и нареди тялото на Филип да бъде изнесено, а злосторниците да бъдат изведени навън. Сетне прекоси двора, без да обръща внимание на писъците на Изабела, на проклятията на Берингтън и на въпросите, с които Парменио и Хейстанг го засипваха. В онази зловеща, неприветлива външна постройка той заповяда Берингтън и Изабела да бъдат избутани надолу по стълбите, а после и трупът на Майеле да бъда хвърлен при тях, изблъскан долу като торба с боклуци.

— Слезте долу! — заповяда им Едмънд. — Мастър Хейстанг, вземи двамина мъже. Претърсете стените и подовете, за да бъдете сигурни, че няма друг изход. — Рицарят извади меча си и отпусна острието върху рамото си. — Аз съм — промълви той — старши рицар от английския Орден на тамплиерите. Имам тази власт.

Хейстанг кимна. Сетне махна на Парменио и на неколцина от воините си да го последват. Дьо Пайен, все още положил оголен меч на рамото си, остана горе на пост до стълбището. Хвърли поглед към останалите мъже от свитата на Хейстанг, които, макар да бяха опитни войници, се взираха уплашени в кървавия тамплиер. Мястото криеше същия всепроникващ, смразяващ кръвта ужас като Борли — бе злокобно обиталище, което трябваше да бъде пречистено с огън. Изабела още крещеше и умоляваше, ала Едмънд се сети за кървавите петна в Борли, за злочестия труп на онова нещастно момиче в изоставената църква край Лондон, за гърчещия се в агония Мърдак. Затвори очи. Хейстанг и останалите се върнаха при него. Не бяха открили друг изход. Дьо Пайен нареди каменната плоча да бъда свалена и настоя сам да пусне резетата в ключалките им. Остави двама постови и се върна в двора, където повика петимата слуги — трима мъже и две жени. Приближи се към тях и се вгледа в лицата им, ала не хареса онова, което видя в тях.

— Несъмнено вие сте служили на Берингтън и преди. — Едмънд не разбра техните забързани, отчаяни отговори, ала Парменио и Хейстанг преведоха оправданията на хората, че били невинни. Рицарят отново внимателно изучи лицата им, докато яростта от битката му вече чезнеше. Жегна го съчувствие, но все пак тези хора бяха прислужници, приближени на своите тъмни, зловредни господари. — Събличайте се! — заповяда им той.

Парменио преведе повелята му.

Петимата пленници се подчиниха и застанаха голи само по набедреници и окъсаните плащове, които Дьо Пайен даде на двете жени. — Вземете ги — нареди той — и си вървете! — Петимата бяха избутани през портата, а наемниците на Хейстанг шляпнаха задните им части с плоското на мечовете си. — Могат да вървят до близкото село — измърмори Едмънд, — да потърсят каквито подслон и утеха успеят да намерят.

— Ами тези? — попита Хейстанг и посочи към шестимата главорези, наети от Берингтън в Лондон, двамина от които притискаха нанесените им рани.

— Отведи ги обратно в Лондон — отвърна Дьо Пайен. — Разпитай ги. Може би ще издадат и други, ще изкорениш още от тяхното сборище. — Той положи плоското на меча си върху рамото на един от пленниците. — Открий кой ме нападна в Куийнсхайт. Дали някои от тези тук са участвали в онази кървава свада? Дали са ме проследили до дома на Алиенора и са я убили, както са им наредили господарите им? Нещастна жена, бе покосена така жестоко единствено заради онова, което можеше да ми разкаже. Или — Едмънд вдигна меча си — ги предай на пристава. Нека ги обеси! — Той се извърна и отново влезе в гостната. — Вие не можете да останете тук — Едмънд предупреди Хейстанг. — Ти и хората ти не трябва да ядете или пиете нищо тук. Нека сега претърсим имението.

Беше се мръкнало, преди Дьо Пайен, който сега се усещаше изнурен, да се срещне с Парменио и Хейстанг обратно в дневната. Въпреки пращящия огън, танцуващите пламъчета на свещите и пъстроцветните гоблени, помещението си оставаше мрачно място, в което се чувстваше присъствието на скрито, бдително зло. Един от постовите дойде и разказа, че Изабела продължавала да пищи и да моли за милост. Дьо Пайен заповяда на пазачите да се сменят с други и после с върха на меча си разбърка вещите, които той заедно с останалите мъже бяха открили в различните стаи. Приклекна долу и вдигна малко ковчеже, претъпкано с перли, елмази и всякакви други драгоценни камъни. Взе кесиите и торбичките, пълни със златни и сребърни монети от Светите земи. Разгледа подноса с гърненца и гарафи в сандъка на Изабела — някои от тях бяха пълни с парфюм, ала други пръскаха зловреден, гибелен аромат.

— Достатъчно доказателства има — Парменио коленичи до него. — Никой беден рицар тамплиер не може да бъде толкова заможен. Ето заради това се е разразило отвратителното клане в Триполи.

Дьо Пайен кимна и се обърна към останалите вещи — псалтир, обшит с черна кожа, чиито жълтеещи страници бяха изпъстрени със странни знаци и заклинания, разкривен кръст, древен нож от обсидиан, малки фигурки на крилати, подобни на дракони същества, амулети, украсени със заплетени резби. Бе видял достатъчно.

— Не се съмнявам — прошепна му Хейстанг, — че моите момчета са задържали малко от парите за себе си.

— Заслужили са ги — каза му Едмънд. — Отведи пленниците обратно в Лондон, мастър коронер. Предай тези богатства на новия магистър на ордена. Ще речеш, че са дар, кърваво приношение. Поискай да се отслужи литургия.

— Ами ти? — попита Парменио.

Дьо Пайен не обърна внимание на въпроса и вдигна меча си.

— Отседни в някоя гостилница, може би в онази, която подминахме по пътя, водещ към долината. Използвай част от парите, за да се разплатиш, не се скъпи за нищо, позабавлявайте се и чакайте да се присъединя към вас.

— Кога ще бъде това?

— Ще разберете. Ще остана да бдя тук, докато братът и сестрата Берингтън не умрат.

— Ти успя — усмихна се Парменио. — Светият отец и великият магистър ще бъдат доволни. Ти наистина си воин на Бога, а така също и учен, проницателен като служителите в тайния архив на папата.

— Така ли? — усмихна се и Дьо Пайен.

— Какво? — Тиери рязко отстъпи назад, когато Едмънд отпусна меча си на рамото му — окървавеното острие едва-що не докосна врата му.

— Наистина ли успях? — Хейстанг си пое рязко дъх. Парменио понечи да се отдръпне назад. Дьо Пайен обаче натисна меча. — Значи аз съм ученикът, възхваляван от своя учител. Така ли е?

— Какво говориш?

— Ти, хитър генуезецо! Ти последва същата пътека като мен и достигна до същите заключения, ала много по-рано, много по-бързо, защото си знаел повече от мен.

— Аз… Аз…

— Замълчи. — Рицарят се усмихна повторно. — Въпрос на логика, мастър Парменио. В твоите очи аз бях меч, ала трябваше да почакам, преди да бъда използван. Ти изпълняваш заповедите на папата да издирваш злосторници, ала имаш и други, по-тайни повели. — Парменио примигна. Той отвори уста и шумно изохка, когато Дьо Пайен натисна още повече меча. — Тъкмо твоите тайни повели те отведоха първо в Светите земи, а после и тук. Дали нашият велик магистър Монбар наистина е бил така загрижен за крал Стивън?

— Разбира се, че беше.

— Настина ли, приятелю? Или пък папата? Наистина ли са се загрижили за Стивън и неговия арогантен, гневлив наследник? Разбира се, че те са искали вещиците и магьосниците да получат заслуженото, но наистина ли са се безпокоели за Стивън и сина му? В края на краищата Хенри Фицемпрес е млад и силен, и е верен син на Светата Майка Църквата. Властите в Рим и другаде искат края на тази дива, безмилостна гражданска война. Епископите на Англия имат нужда да влязат във владение на онова, което им се полага. Орденът на Храма е нетърпелив да се разрасне. Папството иска да види възцаряването на мира в едно кралство, което обикновено му е вярно и предано. Накратко казано, Светата Майка Църквата, както в Англия, така и в Рим, желае мир, който ще доведе до появата на търговия, пари, приходи и съживяване на знанието. Затова помисли, приятелю, както размишлявах и аз — кой го е грижа, ако Стивън ненадейно се спомине? Ако Юстъс, избухливият пияница, замълчи навеки, преди да е успял да начене своя собствена гражданска война, преди да се сдобие със свой наследник и да предяви претенции? Уилям, неговият по-малък брат, сега лежи ранен и осакатен, каква заплаха представлява той? Помисли, приятелю. За време, по-краткотрайно от година, Стивън е на смъртен одър, Юстъс е мъртъв, а Уилям лежи тежко ранен. Мърдак от Йорк и Санлис от Нортхемптън — най-верните съветници на Стивън, също получиха вечния си покой. И така, край на разделението, на борбите, най-сетне настъпи мир! Най-сетне можем да започнем на чисто. Младият Хенри Фицемпрес може да се възправи и да вземе в ръцете си всичко.

— Да не би да намекваш…? — попита Хейстанг.

— Да, точно така. Парменио е знаел истината, но не е имал доказателствата, недвусмислените доказателства, ала какво от това? Нека вещиците извършват своите мерзости. Нека те, следвайки бляновете си за отмъщение, предизвикат такива обстоятелства, за които други тайно са се молели. Какъв беше онзи израз, Парменио? Че Господ държи злите хора близо до дясната си ръка, за да може да ги ползва за своите неведоми цели? С една дума, точно това се случи. Берингтън и сборището му прочистиха пътя за вас и сега, когато това вече е свършено, те също могат да бъдат убити.

— Имаш ли доказателство за това? — заекна Парменио.

— Доказателство ли, приятелю мой? Изражението на лицето ти е достатъчно доказателство! Върви — Дьо Пайен отмести меча, — отнеси вестите на господарите си, кажи им колко успешно е било делото ти. Как си използвал един тамплиер да издири чародеите, но не и преди те да извършат онова, за което твоите повелители са се молили. Питам се колко от останалите са подозирали истината — Трамле, Монбар, Хенри Фицемпрес? Четирима души със сигурност я знаят — ти, аз, Хейстанг и господарят ти в Рим.

— Отначало не знаех…

— О, не, разбира се, че не си знаел, ала имало ли е значение дали е бил Берингтън, или Уокън? Оставили сте тези хора да вършат злодеянията си. Приятелю, по пътя на логиката и с минаването на времето ти си достигнал до моите заключения малко по-рано от мен. Ти винаги си подозирал Майеле. Имаше ли свои шпиони из Палестина и в други земи, които да търсят истината за Берингтън и Изабела? Ами за Уокън? За онова, което в действителност се случи в Йерусалим? Те ли ти носеха вести из тъмните кътчета на лондонските гостилници? И после си известявал тях, твоите господари извън страната, за Стивън и за близката кончина на цялото му домочадие. Разправял си им, че Хенри Фицемпрес ще получи своето и ще бъде благодарен за подкрепата на Светата Майка Църквата. Донесъл си им, че ще се възползваш от онзи тамплиер, който най-сетне бил спечелил доверието ти, да отмъсти на сборището от магьосниците душегубци. Дошъл си в Англия, но не за да откриеш Уокън, и всички отвратителни убийства все пак се случиха. Вероятно си заподозрял каква е истината след пребиваването ни в „Сейнт Едмъндс“ — било е въпрос единствено на време и логика. Е, добре! Да оставим това — Дьо Пайен прибра меча си в ножницата. — Време е да си вървиш. Утре, малко след зазоряване, господарите ти ще те чакат.

 

 

Коронерът Хейстанг чакаше в „Гробницата на Авраам“ — просторна гостилница, разположена на стария римски път, който прекосяваше пустите земи в посока към Линкълн. Той държеше затворниците си оковани из околните постройки и пируваше със свитата си, награждавайки мъжете с част от плячката, отнесена от имението Бруър. Загадъчният генуезец Парменио продължи по пътя си, като напусна хана рано, потъвайки в мъглата, изчезвайки като крадец в нощта. Хейстанг се забавляваше да слуша страховитите разкази за местността, въпреки че гостилничарят стисваше здраво устни, дори само при споменаването на имението Бруър. Коронерът чакаше. Осъзнаваше, че неразгадаемият тамплиер, мъжът с всевиждащия поглед, както го наричаше сега на себе си, стоеше и пазеше, докато в онази опустяла къща дойде смъртта. Войниците на Хейстанг се редуваха да лагеруват на входа на долчинката, наблюдавайки какво се случваше там. В късната утрин на шестия ден, двама от тях препуснаха в галоп и се върнаха в хана, за да донесат вестта, че имението било обхванато от пламъци и горяло като клада. Когато Хейстанг стигна входа на долината, той зърна пламъците, които ревяха като огньовете адови и се издигнаха нагоре като огромни потрепващи езици, придружавани от кълбящ се черен и сив дим. Малко по-късно Едмънд дьо Пайен, облечен в плетената си ризница, нахлупил шлема си и заметнал големия бял тамплиерски плащ, украсен с кръст, препусна леко по пътеката, виеща се извън имението — мрачна фигура на фона на опустошителните пламъци. Очевидно се бе подготвил за дълъг път — товарното конче се мъкнеше след него, отрупано с кошове и вързопи. Тамплиерът спря и извърна поглед нагоре към сивеещите облаци.

— Все още не е пукнала истинската пролет — измърмори той. — Ала лятото ще бъде радостно приветствано, щом настъпи.

— Какво се случи? — попита го Хейстанг.

— Свърши се, те са мъртви. Огънят ще погълне останалото. — Дьо Пайен се отпусна върху коня си и погледна усмихнато Хейстанг. Протегна ръката си, облечена в рицарска ръкавица, и Джон я пое. — Сбогом, стари приятелю — Дьо Пайен стисна десницата му.

— Няма ли да се върнеш в Лондон? При братята си в Храма?

— Моите братя не са там, Хейстанг. Ще се върна в абатството „Сейнт Едмънд“ и ще потърся братята си сред горските хора. — Рицарят намигна и пусна ръката на Хейстанг. — Това е единственото място, където истински съм се смял с глас.

— Ами клетвите ти?

— Ще спазя клетвите си. — Дьо Пайен посочи назад към пламъците. — Върви си сега, свърши се. Аз ще остана до края.

Хейстанг се сбогува и обърна коня си, давайки знак на хората си да го последват. Яздеше по пътя, без да се обръща назад, докато не чу името си. Дьо Пайен, с изваден меч, бе накарал огромния си боен кон да се вдигне на задните си крака и подкованите със стомана копита пореха въздуха. Тамплиерът, чийто плащ се вееше около тялото му, вдигна меч.

— Deus Vult, стари приятелю! — извика той. — Deus Vult!

— Да — прошепна Хейстанг и сълзи замъглиха очите му. — Така иска Бог, приятелю, и нека Бог се смили над теб.