Пол Дохърти
Тамплиерът магьосник (13)

Глава десета

Многобройна орда от врагове се бе сбрала да ги заплаши с необузданата си жестокост.

Изкачиха се по стръмните стълби, издигащи се в ъгъла близо до вратата. Фицозбърт тръгна пръв, Дьо Пайен и двамата сержанти след него, а Мортевал бе последен. Озоваха се на занемарено стълбище, чийто тесен като игла прозорец бе покрит с ивици изсушена кора^[1]. Мортевал се измъкна, за да стане пръв, притисна пръст към устните си и посочи една врата. Едмънд се доближи към нея и дочу тракане на чаши и говор. Мортевал му зашепна да бъде внимателен, ала Дьо Пайен и без това вече бе много предпазлив. Мортевал и Фицозбърт сега бяха минали зад гърба му, така че щеше да бъде опасно да се върне обратно по стълбите. Без предупреждение рицарят вдигна крак и ритна покритата с кожа врата. Тя се отвори с трясък. Стаята зад нея тънеше в мрак, ако изключим пламъка на фенера, който блестеше силно в средата й. И внезапно Едмънд отново се озова обратно в онази гора край абатството, когато слънцето, просветващо през дърветата, заслепяваше очите му. Той изкрещя предупредително и падна на колене, когато стрелите на арбалетите разцепиха въздуха. Един от сержантите изкрещя, щом стрелата се заби в лицето му, а другият, покосен в гърдите, се олюля навътре в тъмната стая. Дьо Пайен извади камата си и бързо скочи към една сянка, която се приближаваше към него, като заби острието дълбоко в корема на човека. Сетне се хвърли обратно към шахтата. Мортевал, изненадан от бързината на тамплиера, не успя да реагира. Дьо Пайен преряза гърлото му с ножа и ловецът на крадци умря, гърчейки ръце и крака. Рицарят падна по стълбите и се хвърли върху бягащия Фицозбърт. Той хвана мъжа за косата, свали го на пода и заблъска лицето му, докато писарят не престана да пищи и не остана да лежи неподвижно. Дьо Пайен се изправи, залитна и извади меча си. Джуджето го нападна и тамплиерът го блъсна встрани с едно движение на ръката, облечена в желязна ръкавица. Разни силуети се появиха на вратата на гостилницата, а по стълбите зад гърба му се промъкваха тъмни фигури.

Едмънд взе решение. Придържайки се към сенките, той хукна към вратата, блъсна се в мъжете, които се трупаха там, а камата му режеше закачулените и маскирани лица. Усети как бесът на битката изцяло го поглъща, почувства чистата радост от замахването с меча. Ритайки и проклинайки, той си проправи път и изскочи на площада, следван от главорезите. Не им остави време да се съберат, а връхлетя, сетне се отдръпна, задъхан, а още три тела вече останаха да лежат проснати, гърчещи се в кръвта си. Други убийци се скупчиха на вратата, ала теснотията им пречеше да се движат. Дьо Пайен нападна, крещейки бойния си вик, обърквайки бандитите още повече, докато те се опитваха да избегнат въртящата се, промушваща стомана на дългия меч на тамплиера. Рицарят изпита въодушевление и радост — острието му режеше и сечеше плътта на враговете му. Повече не размишляваше. Нямаше униние. Нямаше нищо освен чистата ярост от битката, от надделяването над противниците.

Сега нападателите му осъзнаха грешката си — бяха се възправили пред рицар тамплиер, майстор на меча, който ползваше тесния вход на гостилницата, за да ги хване в капан, както земеделецът постъпваше с пълчищата плъхове в плевнята. Те избутваха тамплиера навън през покрития с мръсотия калдъръм, опитвайки се да го заобиколят и да го нападнат откъм гърба. Двама от тях успяха. Лудият, който още въртеше главнята си и чука, затанцува през площада към тях, размаха пламналото дърво в лицата им и изпищя, когато един от главорезите мушна меча си дълбоко в гърлото на окаяния глупак. Дьо Пайен, предупреден от писъка, се хвърли настрана, мушна с меча си и прободе убиеца в дясното око, сетне се оттегли, пресече площада, докато не усети статуята зад гърба си. Нападателите му този път се пръснаха в дъга и го последваха предпазливо. Калдъръмът бе кървав, сякаш самата земя бе ранена. Ехтяха викове и стонове. Ранените мъже опитваха да притискат дълбоките си рани в крайниците, гърдите и коремите си. Един от тях, чиито очи и лице бяха смазани от меча на Едмънд, пълзеше като сляпо куче на четири крака и молеше за помощ. Врати и кепенци се отваряха. Прозвуча ревът на рог, следван от викове: „Беда! Беда!“, след като се надигнаха врявата и крясъците.

— Non nobis, Domine! — изкрещя Дьо Пайен. — Non nobis. Deus Vult! Deus Vult!

Нападателите отново се скупчиха в отчаяно желание да го покосят. Един пропълзя на колене и посече крака на тамплиера. Рицарят разцепи черепа му, раздели го като цепеница, после вдигна острието и започна да удря наляво и надясно, ранявайки в ръката друг убиец, който се отдръпна прекалено бавно. Едмънд чувстваше, че се задушава. Беше плувнал в пот, очите му бяха замъглени, силата му отслабваше, ръцете натежаваха, китките го боляха, а от раната на крака му шуртеше кръв. Четирима главорези продължаваха да настъпват. Едмънд погледна зад тях — още врагове излизаха от хана и един измежду тях носеше арбалет. Тамплиерът събра сили, когато четиримата нападнаха във вихрушка от връхлитаща стомана, размахани мечове и прорязващи ками. Вложи цялата си ловкост, накланяше се леко, движеше непрестанно острието, извиваше се като лъч светлина. Ала отпадаше. Трудно му бе да диша. Тогава запя псалм, и в същия миг край главата му изсвистяха стрели и улучиха един от нападателите, запращайки го назад. Изневиделица изсвири рог и наоколо прозвуча бойният вик на тамплиерите. Парменио се озова до Едмънд. Тамплиерите сержанти погнаха останалите убийци, които се разбягаха като сенки из мрака на уличките. Дьо Пайен се срина на колене, сетне се свлече и припадна до статуята.

 

 

— Слава на Бога! Свети архангел Михаил, знаменосецът от небесното войнство, сигурно те е закрилял.

Едмънд задържа погледа на замъглените воднисти очи на Джон Хейстанг, коронерът^[2], който разследваше смъртните случаи в град Лондон. Той пристигна в дома на тамплиерите три дни след онова, което нарече Великата битка при Куийнсхайт, за да довърши разследването си. Дьо Пайен се облегна на огромната възглавница в тясното легло, поместено в един от ъглите на лечебницата.

— Как е воинът сега?

— Уморен, но по-добре — Едмънд погледна към Майеле, Берингтън, Изабела и Парменио, скупчени близо до вратата.

— Обикновена прорезна рана — усмихна се Майеле. — Още една победа за рицаря герой, който този път не бе повален под коня си на горската пътека, за да бъде спасен от горските елфи. Не, не, Едмънд, ти се изправи срещу враговете си като майстор на меча.

— Нямаше и енорийски свещеник — додаде Изабела, — нито пък горски хора, които да се появят тъкмо навреме. Всички врагове са покосени от мощния ти меч.

Майеле и Изабела продължиха да го дразнят, докато Хейстанг не вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Това е владение на Храма — тържествено рече той и попипа молитвената броеница около врата си, преди да отпие щедра глътка от бокала с вино, който Изабела бе поставила в ръцете му. — Господарю Дьо Пайен, за теб вдигат наздравици във всички гостилници от Куийнсхайт до Гали Гейт, до Тауър и отвъд. — Той се наведе напред и дъхът му разнесе богатия аромат на червеното вино. — Осъзнаваш ли, че си убил единайсет мъже?

— Кои бяха те?

— Според моето заключение — усмихна се Хейстанг, — смъртта им не е настъпила по естествени причини, но — изсумтя Джон — те са си го заслужили напълно, напълно са си го заслужили. Мастър тамплиер, ти имаш най-искрените благодарности на градския съвет. Бил си излъган, подмамен и вкаран в капан или поне онези така са си мислели. Човекът, който е дошъл тук като Мартин Фицозбърт… Измислици! Не е бил писар, ами така нареченият Питър Набожника — опитен измамник, който умееше да се преструва на свят духовник или на кротък монах. Беше ми добре известен, както и на приставите и стражите при съда. Имаше дар да лъже като никой друг. — Хейстанг протегна ръка и леко докосна Дьо Пайен по бузата. — Не се срамувай. Той е мамил и лъгал много хора. Той е бил примамката. Но вече няма да се преструва. Ти размаза лицето му и смачка лукавия му мозък. Мортевал, убиецът, бе преследван от хората ми в продължение на много години. Убиец по занаят, мастър Едмънд, главорез, sicarius^[3], нощно същество, виновен е за повече убийства, отколкото топли гозби съм изял аз на вечеря. Е, повече няма да убива. Твоето острие разряза гърлото му. — Хейстанг явно много се забавляваше. — Колкото до джуджето, домакина на „Светлината в мрака“, той бе виновен за много истински беди в този град. Сега вече е отпътувал към вечната си награда със счупен врат. О, да — коронерът се усмихна мрачно, — за много неща има да ти благодарим. И в същото време си имал невероятен късмет.

— Бях подмамен, излъган.

— Несъмнено. Прокламацията за Уокън развълнува сърцата на мнозина.

— Но защо им е било да ме убиват?

— Е, това аз не знам. — Хейстанг, който бе обърнал гръб на останалите, внезапно присви очи и Дьо Пайен осъзна, че той не беше глупакът, на какъвто се преструваше. — Както и да е, мастър тамплиер, някой с много богатства иска да умреш. Никой друг мечоносец нямаше да удържи толкова дълго, колкото теб!

— Ала защо? — повтори въпроса си Едмънд.

— Защото ги преследваш — обади се Берингтън. — Ти и Парменио сте натоварени с тази задача. И враговете ни знаят това. — Той дойде и приклекна до леглото, а тясното му скулесто лице остана сериозно. — Те имат начертан план, Едмънд. Уокън е наел измамници и убийци, за да те убият, защото го преследваш. — Ричард замълча и после продължи: — Майеле също бе нападнат извън Лондон. Някакви негодници, закачулени и маскирани, опитали да го свалят от коня на пътя за Удфорд. Мен ме следяха из града. Уокън вероятно се е разярил. Прокламацията на краля е настроила всички срещу него. Убеден съм, че е решил да удари пръв.

Берингтън потупа Дьо Пайен по рамото и се изправи. Едмънд погледна Изабела, пленително красива с русата си коса покрита с прозрачен воал. Тя му се усмихна през радостни сълзи.

— Те се провалиха — Парменио, който стоеше настрана от останалите, се приближи и се взря в тамплиера. — И при все това коронерът е прав. Някой много лукав и заможен човек е замислил нападението в Куийнсхайт.

Джон, който отпиваше от виното, закима яростно.

— О, да, о, да. — Той млясна с устни. — Тези мъже са били платени и подкупени, дали са им обещания, заплашвали са ги.

— Ала ние не взехме пленници.

— Нито един — съгласи се Хейстанг. — Двамата ти сержанти, Господ да им дава покой, бяха убити. Злосторниците — изклани, а онези, които бяха оцелели, умряха скоро след това, виейки от болки. Сега ще ни отнеме години да открием кой е подготвил този хитър капан, ако въобще успеем. Питър Набожника бе най-вещият измамник в Лондон. Едва ли е взел малко пари. Както и да е — Джон посочи Парменио, — ти как узна? Ако не бе пристигнал навреме…

— Наблюдавах — Тиери задъвка ъгълчето на устните си. — Питър Набожника е бил предупреден, че ние сме чужденци, странници, които ще се помамят от писарските му похвати и невинните му брътвежи, и ние действително почти се излъгахме. След като ти тръгна — Парменио завъртя златния пръстен на малкия пръст на дясната си ръка и подръпна дървения кръст на шията си, — си спомних, че английските писари носят винаги кръст или молитвена броеница на вратовете си. И, преди всичко, носят пръстен с гербовете на краля или на града. След като ти замина, се замислих. Питър Набожника не носеше нито едно от тези неща, беше ни подценил като невежи чужденци. Ние винаги сме били много предпазливи, рядко напускахме домовете на Храма, така че е било логично враговете ни да искат да ни подмамят навън. И всичко бе вещо извършено. Постарали са се да обяснят на Измамника кого търсим — Тиери сви рамене. — Стигнах до заключението, че ако бъркам, нищо лошо няма да се случи, но ако подозренията ми се окажеха верни… — той се усмихна. — Повиках сержантите и слава на Бога, че пристигнах навреме.

Хейстанг се изправи. Изабела мина покрай него и седна на столчето, което Джон току-що бе освободил.

— Оставете Едмънд на мира — рече тя през рамо. — Искам да поговоря с него.

Изабела хвана ръцете му, погали пръстите му и му се усмихна, чакайки останалите да излязат. След като другарите им си тръгнаха, тя започна да му разправя за дните, прекарани в двора, за красотата на абатство „Сейнт Питърс“ и за изисканото кралско жилище наблизо. Дьо Пайен осъзна, че дамата се опитваше да го разсее и я подразни, че чул как кралят бил пленен от хубостта и грацията й. Едмънд скри собствената си ревност и внимателно слушаше нейните описания, изучавайки косата и прелестното й лице.

— Защо? — неочаквано попита той.

— Какво защо? — тонът й беше присмехулен.

— Не си омъжена — заяви той. — Бродиш по лицето на Божата земя като поклонница.

— Какво съм аз, Едмънд? — Изабела се приведе напред. — Когато ти отпътува от Йерусалим за Хедад, мина по търговската улица и аз те видях — облечен в бялата си мантия, с тамплиерската си шапка, Парменио яздеше пред теб, а Майеле отзад. Седеше на коня си като човек, който е решен, отдаден и целеустремен. Това важи и за брат ми и за други мъже от Храма. — Тя се приведе още по-близо. — Аз не съм по-различна. С брат ми бяхме отгледани в имението Бруър в Линкълншир. Също като твоите, и нашите родители починаха, когато бяхме малки. Отгледаха ни заедно. Ричард винаги е искал да стане рицар, паладин. И повече от всичко и той, и аз, искахме да избягаме от зелените равнини на Линкълншир, от скучните сбирки в имението, графството и общината. Виждал си тази земя, Едмънд. Понякога е красива, понякога — студена и мокра, разяждана от гражданска война. Ричард и аз бяхме неспокойни и щом започнахме да странстваме, вече не можехме да спрем. — Изабела се усмихна дяволито. — Сега чуй това — песен на менестрел^[4], която научих в двора — и без повече суетене тя запя със сладък, мелодичен глас.

Едмънд очакваше с нетърпение подобни посещения, въпреки че те ставаха все по-редки с отминаването на седмиците. Зимата дойде и доведе със себе си мрака. Започнаха коледните пости. Рицарите-храмовници се заеха с приготовленията за великия празник Рождество Христово. Зелени клонки, вейки зеленика и имел, както и коледни рози^[5] красяха стените и входовете. Един свещеник от близката църква „Сейнт Андрю“ идваше всяка сутрин, за да води коледните песнопения, а странстваща трупа от актьори бе наета, за да пресъздаде историята на Благовещение и раждането на Христос. Кракът на Дьо Пайен заздравя бързо и рицарят се зае с работата си, обикаляше из ковачниците и посещаваше дърводелците. Занесе там меча, камата и бронята си, които бяха повредени от свирепата битка в Куийнсхайт. Ножницата трябваше да бъде сменена, на меча трябваше да се сложи нова дръжка, а върхът му да бъде наточен, налагаше се брънките в ризницата да бъдат съчленени. Сега издирването продължаваше, ръководено от Парменио и Майеле, ала Уокън им показа, че умее да се измъква. Хейстанг, служителят на короната, който водеше разследването, бе също така ревностен в преследването на злосторниците. Той бе започнал много да харесва Едмънд и постоянно посещаваше дома на тамплиерите. Веднъж Джон и Парменио посетили храма „Сейнт Мери ат Боу“ близо до Чийпсайд. Някакъв разбойник, който се бил приютил там, бил заподозрян, че е участвал в нападението срещу Дьо Пайен в Куийнсхайт, но престъпникът, приютил се при олтара, всъщност бил обикновен злосторник, който не могъл да им каже нищо.

Мъж с остър език и орлов поглед, Хейстанг прикриваше будния си ум под маската на нерешителността. Двамата с Едмънд станаха близки приятели. Коронерът открито се радваше на онова, което наричаше „изтребването на смъртоносното гнездо на обитателите от ада“. Открито се радваше и на факта, че „Светлината в мрака“ вече бе преминала във владение на градската община, която прибираше печалбите.

— „Светлината в мрака“ — каза той с присмех. — По-скоро най-дълбоката тъма. Повярвай ми, Едмънд — размаха пръст Джон, — онази гостилница бе корен на голямо зло. Повече убийства и беди са замислени там, отколкото в сърцето на пъкъла. — Хейстанг поклати глава. — Който и да е подготвил нападението срещу теб, е имал много злато — той поглади лице и намигна на тамплиера. — Наели са най-добрите. Убит бе Мортевал, както и главорези, издирвани в петнайсет графства, мъже с обявени награди за главите им, истински душегубци. — Джон се засмя тихо сам на себе си. — Казвам ти, Едмънд, ако отидеш в Куийнсхайт, никой няма да смее да те доближи дори.

Дьо Пайен започна да се доверява на Хейстанг и се поласка, когато приятелят му го покани на вечеря в градската си къща, чиято тясна фасада бе притисната между две разкошни имения, гледащи към Чийпсайд — главната търговска улица на Лондон. Господарката Биатрис, съпругата на Джон Хейстанг, беше хубавка, много по-млада от мъжа си жена, горда майка на две малки момиченца. Тя бе очарована от тамплиера. По време на често прекарваните заедно вечери тя непрестанно го разпитваше за Светите земи, Йерусалим, свещените места, за обичаите и одеждите на различни народи. От своя страна Хейстанг засипваше Дьо Пайен с разкази за здрачния свят на града, за продавачите на плът, сводниците, среднощните бродяги, главорезите и другите отрепки, които се тълпяха като плъхове из алеите на Лондон. Той му описа подробно и незаконните пазари, които процъфтяваха след огласяването на вечерния час. По това време се извършваха размени и продажби в мансардите и обиталищата на нощните птици, които предлагаха крадени вещи, а после залагаха и блудстваха от вечернята до първата утреня.

— Нахлувал съм на такива места — довери Джон на рицаря и вдигна предупреждаващо ръка. — Бръснал съм главите на уличници, карал съм ги да носят качулки на райета и бели жезли до Кок Лейн. Изправял съм на позорния стълб сводниците им, заключвал съм ги в клетка в малкия градски затвор близо до Нюгейт. Нещо повече, предлагал съм да им опростя всички престъпления, ако ми кажат нещо за Уокън. И въпреки това — той поклати глава, — нищо! Да, този злосторник и сборището му може и да се крият тук в града, ала никой не знае нищо за тях. — Хейстанг направи гримаса. — А твоят приятел генуезецът? Онзи, който те спаси? Той е различен.

Джон се наведе през масата и напълни бокала на Едмънд. Проницателното му лице бе озарено от блесналите свещи. Замълча за малко, сякаш заслушан в смеха на Биатрис и дъщерите им в малката дневна на горния етаж. Дьо Пайен бързо огледа стаята — наредените ракли и сандъци, малкия огън в огнището, пъстрите стенни гоблени, полиците с калаените гърнета, окачени по стените с розова замазка, дебелите турски килими на пода. Много уютна стая, чиито покрити с рогови пластини прозорци бяха с плътно затворени капаци срещу студа, а грейките и медните мангали бяха добри защитници срещу хапещия нощен студ.

— О, да — продължи Джон. — Генуезецът, като чужденец, е бил забелязван, а появата му — внимателно наблюдавана. Лондон не е чак толкова необятен, че да не му обърнат внимание, а мълвата пътува от квартал на квартал.

— Какво говориш? — Дьо Пайен знаеше, че Джон се подготвя да изкаже обвинение. — Господарю Хейстанг — той вдигна чашата си в тост, — аз пътувам със спътниците си, но това не означава, че им се доверявам.

— Може и да бъркам, Едмънд, ала твоят генуезки приятел се измъква и вмъква в Храма като призрак. Понякога го виждат край кейовете, особено когато някой платноход или въоръжен кораб, обикновено венециански, е завършил тук дългото си и мъчително пътуване от Светите земи. Понякога са го зървали, потънал в разговор с един монах, цистериански монах.

— Цистерианец ли? — Дьо Пайен почеса брадичката си с палец. — Някой, дошъл от Палестина?

— По-вероятно от Нормандия. Вестите, които получих, гласят, че този монах може да се е промъкнал в Дувър и после да е продължил на север. Кажи сега, защо генуезецът се среща с такива хора? Някой му праща послания. Мислех, че знаеш.

Онази вечер Хейстанг накара Едмънд да се замисли не само за тайнствения Парменио, но и за целия злокобен свят, в който бе попаднал. Не можеше да наруши клетвата, която бе дал на великия магистър в стаята на съвета в Аскалон, и да разкрие цялата истина за мисията си в Англия, но пък можеше да опише ужасяващите убийства в Уолингфорд и Бери Сейнт Едмъндс. Джон се оказа проницателен наблюдател. От време на време го прекъсваше с някой въпрос, който издаваше, че той винаги бе подозирал участието на тамплиерите в тайни дела, въпреки че не го показваше явно. Хейстанг слушаше заинтригуван, докато Дьо Пайен описваше отравянията на Беосис, Юстъс, Нортхемптън и Мърдак. Щом тамплиерът свърши, Джон посочи тънка свещ от пчелен восък, горяща ярко в бакърен свещник.

— Когато бях малко момче, още дете, баща ми поставяше загадки в църквата ни по време на Великите пости. Слагаше дванайсет свещи пред разпятието — те представляваха апостолите. Единайсет от тях бяха от пчелен восък, а дванайсетата, представляваща предателя Иуда, беше неистинска. За необиграното око всяка от тях бе просто колонка от восък, но една криеше измама. Баща ми ме напътстваше как да откривам свещта Иуда.

— И ти намираше ли я?

— В края на краищата, да. Просто внимателно наблюдавах и разглеждах — малък недостатък в белотата, извивката на фитила… — Хейстанг вдигна чашата си. — Така е и с потомците на Каин, Едмънд. В този град съпруги отравят мъжете си, съпрузи убиват съперници, ако не на място, то ползвайки много вещина и измами. Те се крият зад заблуди и преструвки. Организират злополуки, които прикриват истинско, отвратително убийство. Същото е и с тези смъртни случаи. Запитай се какво е станало в действителност. Наистина ли Беосис е изпил отровата по време на вечерята? А — Джон се усмихна, — виждам, че вече имаш подозрения за това. Ами принцът? Ако каната с вино не е била отровена, какво тогава? Чашите? А нападенията срещу теб в гората и в Куийнсхайт? Използвай ума си, Едмънд! Помисли. Кой е знаел къде отиваш? Бог не е искал да останеш глупав като вол.

Когато се върна в Храма, Дьо Пайен внимателно си припомни всичко, което се бе случило, изреждайки събитията, и в същото време се опитваше да потиска безпокойството си. Не смееше да се довери на никого. Всъщност Берингтън и сестра му често отсъстваха и пребиваваха в Уестминстър, докато Майеле бе провождан тук и там по разни дела. Ричард искаше да събере всички пари и ренти, дължими към съкровищницата на Ордена на Храма, а задачата на Филип бе да пътува до различни имения и да напомня на приставите за дълговете им и да настоява за незабавно плащане. В едно обаче Едмънд бе съгласен с Берингтън и Майеле. Двама сержанти бяха убити в Куийнсхайт, а останалите бяха нужни другаде, затова Берингтън нае група наемници, калени ветерани, които да служат като закрилници на Майеле.

Дните минаваха. Празникът Сретение Господне дойде и отмина, а на следващия ден Хейстанг и неговата свита от яки градски пристави дойдоха в Храма. Берингтън и Изабела бяха отседнали с двора в замъка Бейнард, а Парменио отново бе изчезнал по някое от загадъчните си дела. Джон, смъкнал ниско качулка и загърнат в плаща си заради студа, прошепна, че отсъствието на другите не го смущавало, и попита Дьо Пайен дали иска да го придружи. Тамплиерът веднага се съгласи, въпреки че Хейстанг упорито мълчеше и не казваше къде отиват. Той помоли Едмънд да не носи никакви тамплиерски знаци и му предложи тежкото кафяво наметало, ползвано от останалите мъже в свитата му. Дьо Пайен го сложи, нахлупи качулката на главата си и всички напуснаха дома на тамплиерите, бързайки по мрачните улички към брега на реката. Хапещият вятър накара Едмънд да примигне. Въпреки че раната на крака му бе оздравяла, той леко накуцваше. Погледна нагоре — късчето небе, което се виждаше между надвисналите сгради, бе мътносиво. За миг закопня за слънцето и топлината на Светите земи — негов дом през последните двайсет и шест години, ала в същото време се чувстваше ободрен от усещането, че е редом с приятел, другар, на когото наистина се доверяваше. Почувства се така, сякаш се бе завърнал у дома, сякаш вече не бе покорният служител, провождан тук и там без никакви обяснения. Но не биваше да забравя, че това място бе опасно. Лондон беше капан и в сенките на града се криеха враговете му.

Светлината отслабваше. Лампите блещукаха, окачени на куки над праговете и по високите стълбове, издигнати по ъглите на някои улици. Напряко на уличките имаше опънати вериги, за да спират преминаването на конници и каруци. Църковните камбани обявиха настъпването на часа за вечерната молитва. Сигнални пламъци потрепваха в огромните фенери, поставени по кулите. Сергиите се прибираха, стоките се опаковаха и скътваха. Боклукчийски талиги събираха сметта, а уличните чистачи нападаха с гребла пръснатите купчини от смет. Кепенците тракаха, докато ги затваряха. Вратите се затръшваха. Тук-там се чуваха викове. Ароматът на тамян от някаква църква се разнасяше и се смесваше с чезнещите миризми от гостилниците, сергиите с пайове и скарите на пътуващите търговци. Приставите и стражарите изливаха кофи със студена вода върху вързаните на позорните стълбове, за да ги измият от мръсотията, а после ги оставяха сред порой от проклятия. Лъчи светлина и топъл полъх излизаха през полуотворените врати на някои гостилници. Около тях се събираха просяци, които отчаяно търсеха коричка хляб или малко месо. Никой не заговаряше коронера и групата му, докато вървяха из улиците. Хейстанг беше добре известен, а свитата му от мъже, въоръжени с боздугани, сопи и мечове бе добра закрила.

Минаха покрай тъмната грамада на замъка Бейнард, завиха по една уличка, отвеждаща към кейовете, а мразовитият бриз носеше миризмата на сол, риба и смола. Джон внезапно спря и почука на вратата на някакъв магазин, над който висеше ярката табела на търговец, снабдяващ корабите с провизии. Вратата се отвори и собственикът, носещ съответните знаци на гилдията си, ги преведе през магазина, нагоре по едни стъпала към дневната, където жена му и децата му седяха около масата. Търговецът не обърна внимание на семейството си и поведе Джон и хората му през помещението към прозореца със спуснатите кепенци. Открехна го едва и Хейстанг леко побутна Дьо Пайен да надзърне през отвора към улицата долу. Той пошепна на тамплиера да наблюдава вратата на отсрещната гостилница — просторна триетажна постройка, която се наричаше „Гледка към Рая“.

— От известно време насам генуезецът е там — измърмори домакинът им. — Знам, че не е излизал. Гилбърт, моят чирак, все още е вътре. Там е поне от час.

Дьо Пайен тихомълком се възхити на хитростта на Джон. На него не му трябваха легиони от шпиони, а само търговци, занаятчии и членове на гилдиите, които познаваха улиците и които можеха да разпознаят странник, особено ако им бе дадено описанието му. Хейстанг бе твърдо решен да разбере кой в действителност бе Парменио и какво целеше. Зачакаха. Жената на търговеца отведе децата на горния етаж в спалнята. Долу, из улицата, сенки се прокрадваха в светлината и извън нея. Врещяха котки. Голяма свиня, успяла да се отвърже, се втурна по улицата, преследвана от един касапин и неговите кучета. Премина леса, дърпана от кон, на която бе привързан някакъв злосторник. Вратата на гостилницата се отвори и на светлината се появи Парменио. Той спря, огледа се крадешком и потъна в мрака. Малко след това Гилбърт — чиракът, прекоси забързано улицата и влезе право в господарската къща. Затича се по стълбите, останал без дъх, и се спъна в някакъв стол, бърборейки за това, което бе видял. Дьо Пайен не разбираше езика му, ала даде на момчето една монета. Хейстанг го изслуша и сетне поведе тамплиера навън.

— Очевидно Парменио се е срещнал с един венецианец. Гилбърт е поразпитал. Въоръжен търговски кораб от този град е акостирал в Куийнсхайт и утре ще отплава със сутрешния отлив. Генуезецът и гостът му седели в един ъгъл и си разменили някакви пакети. Парменио изглеждал разочарован, разтревожен, ала за какво са си говорили — Хейстанг направи физиономия, — ние не знаем.

— Венецианец?

— Те имат най-бързите кораби, Едмънд. Въртят търговия с пристанищата в Триполи и навсякъде другаде по света. Парменио не се среща за първи път с такива странници. Няма съмнение, че някой от Светите земи му праща послания и той отговаря, ала защо?

Хейстанг се извърна. Благодари на търговеца и поведе Дьо Пайен надолу по стълбите и после в тъмнината. Вместо да ги отведе обратно в града, той поведе свитата си през плетеница от вонящи улички и канавки, които повече приличаха на мрачни тунели, лишени от всякаква светлина освен от самотния проблясък от някой открехнат капак на прозорец или от човек, понесъл заслонена свещ или затворен фенер и пресичащ улицата пред тях. Дьо Пайен бе положил едната си ръка на дръжката на меча, а с другата стискаше носа си заради смрадта. От време на време забелязваше как някоя фигура се прокрадваше в някоя алея и изчезваше дълбоко в тъмата. Отвори се някаква врата. Жени, понесли погребална носилка с покрито с окъсан саван тяло, излязоха и забързаха покрай тях в нощта. Внезапно през мрака долетя вик:

— Хейстанг и приставите му! Идват, идват!

— Внимание!

— Нащрек!

И други гласове екнаха зловещо през чернотата.

— Нощните стражи — прошепна Хейстанг.

Изневиделица рязко се отвори врата и една прислужница излезе да изпразни гърне. Дьо Пайен надникна вътре и се стъписа. Само един поглед бе достатъчен, преди да се затръшне вратата — в помещението имаше голямо пиршество: масите бяха наредени в квадрат и отрупани с блюда с димящи меса, купи с плодове, кани, гарафи и бокали. Картината бе осветена от множество запалени свещи. Мъже и жени, всички облечени в ярки дрехи, седяха наоколо и ядяха и пиеха, вдигнали чашите си за тост към един мъж, целия в бяло, седнал в центъра, чиято глава бе окичена с венец от зеленика.

— Пиршество на просяци — промълви Джон. — Нашият град крие странни гледки.

Измъкнаха се от уличките и стигнаха ивица запустели земи, сребреещи на лунната светлина. Далеч отвъд тях един фенер намигаше високо във въздуха като морски фар.

— Това пак са мои хора — обяви Хейстанг. — Пазят онова, което е било открито. Трябва да го видиш, Едмънд, убеден съм, че е работа на Уокън.

Прекосиха запустялата земя. Тук-там Едмънд забеляза руините на къщи. Хейстанг обясни, че пожар, последван от нападение над Лондон по време на неотдавнашните брожения, бе опустошил тази част от града на север от Уотлинг. Това бе наистина призрачно място, изпъстрено с чепати дървета, изсъхнали клонаци, останали без никакви листа, жилав прещип и невидими дупки. Когато бризът разкъса мъглата, Дьо Пайен зърна изоставената църква, към която се бяха запътили. Сови закрещяха и раздраха надвисналата тишина, когато невидима птица прелетя над прещипа, дебнейки гризачите, които се пръснаха ужасени през папратите. Далече в града заби църковна камбана, и гласът й сякаш отправяше предупреждение.

— „Сейнт Блейз“ — измърмори Джон.

Прекрачиха през поразрушената стена на мястото, тъй като портата се бе срутила и препречваше пътя към самото гробище. Пламна факла, прикрепена към вратата, водеща към вътрешността на нефа. Кръщелният купел бе махнат, както и плочите на пода заедно с всички дървени мебели и разпятието, шкафчето за църковните съдове и дори и амвонът. Някои от хората на Хейстанг чакаха при олтара. Бяха си направили грубовати факли и ги бяха прикрепили в пукнатини и цепнатини, а трепкащата светлина караше сенките да танцуват още по-бясно, сякаш озаряваше помещение, обитавано от духове. Когато коронерът се приближи, мъжете се изправиха на крака около накладения огън, където някога бе стоял олтарът.

— Никой ли не го е местил? — излая Хейстанг, докато вървеше през нефа.

— Никой, сър — отвърна един от мъжете.

Джон кимна и поведе Дьо Пайен в малката сакристия вляво. Там, под някакъв саван, лежеше мъртвец. При главата и краката му светеха фенери. Едмънд затаи дъх. Хейстанг коленичи, дръпна плащаницата и разкри труп на млада жена, навярно на не повече от четиринайсет или петнайсет лета, чието тяло бе голо, изпоцапано с изсъхнала кръв. Някак милостиво дългата й черна коса скриваше обезобразеното лице, ала останалият ужас бе изложен на показ: гърлото на момичето бе прерязано, гърдите му — изтърбушени, а сърцето — изтръгнато. Дьо Пайен видя достатъчно, затова се извърна — повдигаше му се. Опита се да промълви молитва за закрила от такава беда, от делата на загубени, прокълнати души.

— Била е отвлечена — Хейстанг застана до него. — Отвлечена от улиците. Някакво бедно девойче. Не е първата, Едмънд, която е била отмъкната и заклана. Един пътуващ търговец я намерил и побързал да ме извести. Тя не е била някоя уличница, нападната за удоволствие, и, както казах, не е първата. Това е дело на вещици и магьосници — обезобразен труп, проснат в изоставена църква.

— И ти си сигурен, че това е част от някакъв черен ритуал, че е работа на Уокън?

— Така подозирам — Джон тропна с крак. — Това кръвопролитие трябва да бъде прекратено, Едмънд. Имаме нужда от строги правила тук. Кралят трябва да наложи мир. Хаосът, ужасните престъпления, зад които се крият такива кошмарни злодеи, трябва да бъдат спрени. — Той се вгледа в Дьо Пайен. — Тамплиере, ти общуваш със странни хора. За какво е всичко това, а? Помисли и ми се довери.

Ръцете на Дьо Пайен се вдигнаха към шията му и докоснаха малката кожена кесийка с кода на асасините. Рицарят се втренчи в Хейстанг, в изсеченото му лице с честни и умни очи. Искаше напълно да се довери на този човек. Трябваше да му се довери. Развърза връвта, отвори кесийката, извади пергамента и го подаде на Джон.

— Това е код — обясни му той.

Хейстанг разгледа написаното, докато излизаше от сакристията и влизаше обратно в храма, а Едмънд остана, загледан в нефа — адско, страховито обиталище, озарено от треперещи светлинки. Това ли представляваше неговата църква, неговите идеали, неговият орден? Сети се за онзи ден в Триполи, когато обърна коня си, за да посрещне главорезите. Точно в този мит той бе навлязъл в странната плетеница на интриги и безмилостни убийства. Всичко бе заблуда. Бе подозирал Трамле във всякакви зли намерения. Ала великият магистър беше просто арогантен глупак, който сплетничеше и се въвличаше в дела, надхвърлящи способностите му. Спомените се върнаха с хиляди образи: Майеле изстрелваше онези стрели; Парменио се промъкваше към него с нож; добротата на Изабела; Берингтън — водачът с грубо лице, който явно се радваше на властта си; Низам го гледаше тъжно; Монбар със свъсени вежди; Беосис притискаше корема си в началото на вечерята; покоите на принца с широко отворените прозорци; двуличието на Парменио; въпросите на коронера…

— Букви и цифри — Хейстанг дойде при него. — Букви и цифри. — Той стисна рамото на Дьо Пайен. — Не разбирам нищо от това, нито пък ти, Едмънд. — Джон му намигна. — Ала познавам едни писари, поостарели наистина, но все още с бистър ум, писари в архива, които прекарват дните си в разкриването на загадки като тази. Ако ми се доверяваш… — Дьо Пайен кимна. — Добре — рече Хейстанг. — Тогава да оставим това. Ще се погрижа клетото девойче да бъде погребано и опято както подобава. Колкото до теб, Едмънд, вгледай се в другарите си и особено в Парменио — той вдигна пергамента. — Ще се погрижа и за това. А сега, има още един човек, с когото искам да се срещнеш. Доведете го — викна той.