Пол Дохърти
Тамплиерът магьосник (9)

Глава шеста

Като заяви невинността си пред господаря на асасините…

Едмънд дьо Пайен, изкъпан и облечен в чиста дреха, оглеждаше варосаните стени в залата, където бе заседавал съветът на предишния владетел на Аскалон. Управителят, семейството и домакинството му, както и всички, които бяха поискали да го последват, сега пътуваха на юг, тъй като им бе осигурено безопасно преминаване в Египет. Аскалон и всичко в него сега бе васално владение на Балдуин III. Кралските знамена плющяха от кулите и бойниците на града. Кралски стражи кръстосваха улиците. Франкски рицари се перчеха в градските дворци, а централната джамия вече бе изпразнена и подготвена за посвещаване в църква на името на свети апостол Павел.

След като градът се бе предал, Дьо Пайен и Парменио се бяха разкрили на новите господари. Орденът на Храма ги бе посрещнал като завърнали се блудни синове, приветстваха ги като герои, настояваха Парменио отново и отново да разказва за последната съпротива на Дьо Трамле, сега възприемана като юначна също като бойните подвизи на Ролан и Оливър^[1], славните паладини на Карл Велики.

Дьо Пайен и Парменио бяха настанени в едно просторно имение близо до пазара за подправки, където се събраха отново с Майеле. Циничен и подигравателен както винаги, англичанинът, подкрепян от красноречивите думи на трима сержанти, им разправи как те тъкмо се канели да влязат през отвора, когато повторното срутване го запечатало. Дьо Пайен му повярва. Неговият рицар събрат не бе страхливец. Филип говореше язвително за Трамле, заради когото се бе стигнало до толкова много опустошения, и не се опитваше да прикрие радостта си от смъртта на великия магистър. Разказа им, че сега редиците на тамплиерите тънели в смут и че бургундецът Андре дьо Монбар, близък роднина на Бернар от Клерво, бил избран набързо за временен велик магистър. Дьо Пайен огледа блестящата от белота стая. В действителност и той бе объркан. Не знаеше какво се случва. Доведоха ги тук, хвалеха ги, ала в същото време и ги държаха като затворници, тъй като им бе забранено да излизат и да се виждат със събратята си. Освен всичко друго Майеле им каза също, че тамплиерски пратеници и вестоносци продължавали да идват и да влизат в имението. Сега, осем дни по-късно, Едмънд бе повикан да дойде тук и да седне край тази овална кедрова маса. От лявата му страна седеше Майеле, а отдясно — Парменио.

Дьо Пайен се обърна, когато вратата се отвори. Монбар и английският магистър Бозо дьо Беосис влязоха, придружавани от двама стражи, и заеха местата си в далечния край на масата. Великият магистър щракна с пръсти, стражите се оттеглиха, както и повечето от свитата, с изключение на един мъж, чиято дълга коса обграждаше тясно, смъртнобледо лице, който държеше възглавничка. По знак на великия магистър той тържествено мина през помещението като духовник през светилище и постави възглавничката пред Дьо Пайен. Върху нея имаше икона. На пръв поглед изглеждаше съвсем обикновена, каквато можеше да бъде открита във всяка гръцка църква. На нея бе изписано измъченото лице на разпнатия Спасител — страдащ мъж, чиято глава бе увенчана с трънен венец. По челото му се стичаха капки кръв, очите му бяха притворени, а устата безмълвна срещу мъчителите и страданията, на които бе подложен. Дьо Пайен се втренчи в тази толкова свещена реликва, потискайки потреперването си. Беше чувал слуховете, че това бил истинският лик на разпнатия Христос, пред когото благоговееха висшите предводители на ордена. С ясен глас Монбар ги накара да докоснат иконата и да се закълнат, че това, което щяха да чуят тук, бе secretissime — дълбока тайна. Дьо Пайен се подчини. Майеле и Парменио също положиха клетвата и мъжът се оттегли. Монбар, притиснал един към друг пръстите на ръцете си, се взря в Дьо Пайен. От време на време погледът му скачаше върху Майеле или Парменио. Той отвори уста да каже нещо, ала спря, сетне склони глава, сякаш се молеше за напътствие. Едмънд бе уверен, че беше доловил великият магистър да прошепва думите: „Veni Creatus Spiritus — Ела, Дух на Съзиданието“.

— Най-добре е — Монбар вдигна глава. — Да, най-добре е да чуете сами истината.

Той викна към вратата и мъжът се втурна отново вътре. Монбар му нашепна нещо и човекът пак излезе. От коридора се чуха стъпки и някакъв непознат бе въведен в стаята — беше висок, облечен в надиплена тамплиерска роба, с изцяло обръснати глава и лице, блеснали от масло.

— Мътните ме взели! — прошепна Майеле. — Ричард Берингтън!

Дьо Пайен се ококори от изненада, когато Берингтън се поклони на великия магистър и на Бозо дьо Беосис, а после зае предложеното му място отдясно на масата. Усмихна се на Едмънд и кимна многозначително на Майеле. Първата мисъл на Дьо Пайен бе, че имаше съвсем малка или че всъщност нямаше никаква семейна прилика между този тамплиер с груби черти и неговата сестра — прелестната Изабела, която бе срещнал в Йерусалим. Ричард Берингтън имаше грубо лице и тъмни очи, беше с високи скули, тънки устни и издадена напред брадичка. Воин, заключи Едмънд, опасен мъж, строен, мускулест, с бързи движения. Заприлича му на вълк.

— Братя, господарю — Берингтън отново се поклони на хората в края на масата. — Добре е братя да живеят в единство — Ричард начена обичайните тамплиерски поздрави.

— Кажи ни — резкият глас на Монбар се открои от мекия тон на Берингтън. — Кажи ни, братко, какво се случи, какво знаеш. — Великият магистър потри с ръце лицето си. — Прегледах съдебните архиви. Вече съм чувал историята ти. Най-добре е ти да разкажеш на своите братя.

Берингтън се вгледа напрегнато в Парменио и многозначително погледна през масата към Монбар.

— Може да му се има доверие, Ричард. Той е положил клетвата.

— В това той е един от нас — задращи и гласът на Бозо Беосис.

До момента английският магистър бе седял като издялан от дърво. Беше дребен мъж с огромен търбух, с изпъкнали очи и изтъняваща посивяла коса, висяща на кичури, а брадата и мустаците му бяха чисто бели. Дьо Пайен и преди го бе срещал. Бозо изглеждаше напрегнат, човек с непрестанно стрелкащи се очи и трепкаща долна устна. Бе нервен, като че не знаеше защо беше призован от Лондон да се срещне с великия магистър, който междувременно бе убит в кървавия сблъсък при стените на Аскалон.

Докато Берингтън мълвеше благодарности към Бозо, Дьо Пайен бързо огледа другарите си. Майеле седеше със сведена глава, притиснал пръсти към повърхността на масата. Парменио зяпаше Берингтън, който чакаше да започне разказа си.

— От самото начало — рече Монбар. — Ричард, ние всички сме братя по кръст, но за някои от нас ти си непознат.

— Роден съм — начена рицарят — в Бруър в Линкълншир като втори син на господар на имение. Служих в свитите на много барони, включително Мандевил, граф на Есекс, преди да реша да отпътувам за Светите земи. Сестра ми — той се усмихна на Едмънд, — се съгласи да ме придружи. В Йерусалим се присъединих към Ордена на тамплиерите. Господарят Трамле ми бе наставник. Както може би знаете, служих в няколко замъка и гарнизона, преди той да ме повика обратно в Йерусалим. Бях провъзгласен за рицар ветеран. Служих под неговите знамена по време на много нападения — той замлъкна и облиза устни.

Монбар стана на крака. Донесе гарафа с вода и чаша, която Берингтън напълни, а после отпи от нея.

— Спомена сестра си — прекъсна го Дьо Пайен. — Лейди Изабела, да, познавам я. Тя не беше ли самотна в Йерусалим?

— Не, братко — Берингтън поклати глава. — Тя отседна с другите дами в бенедиктинския манастир близо до Портата на Ирод. Господарят Трамле бе много любезен. Той дори й предложи малка къща в северната част на града. Тя си имаше своето наследство, а аз се грижех да не й липсва нищо.

— Какво стана в края на отминалото лято? — настоя Монбар и изгледа Дьо Пайен, сякаш бе ядосан от прекъсването.

— Късно през миналото лято — продължи Берингтън — около и вътре в Храма под купола, както и в други части на Йерусалим, бяха извършени ужасяващи убийства. Бяха погубени млади жени, а телата им бяха обезкървени. Да, Йерусалим може и да привлича праведните, ала приютява и обитателите на ада. Първоначално градските управители смятаха, че някой луд е повел своя нечестива война, защото жертвите бяха мюсюлманки, ала сетне бяха убити и франкски жени. Според мълвите смъртта им бе плод на черните науки, магия, вещерство, чародейство. Отправяха се обвинения. Имаше една вещица — Ерикто, говореше се, че била англичанка, пристигнала в града и се отдала на тайното познание. Патриархът и управителят на Йерусалим обявиха награди за залавянето й, ала Ерикто сякаш бе пазена от магии. Рядко я забелязваха, сякаш настина си менеше външния вид, така и не бе заловена. И така — той замлъкна за миг, — според приказките хората я виждали или да посещава, или да се навърта близо край сградите на Храма. Други източници пък намекваха, че Орденът на Храма може да е намесен, и по-лошо — че тайно сборище от магьосници е проникнало в нашия орден. Случаят с Хенри Уокън със сигурност не уталожи слуховете. Беше си спечелил зловеща слава, защото се промъкваше в града, посещаваше домовете на уличниците, продажниците, бордеите, пивниците и баните, посещавани от леки жени. Не беше кой знае какво, не бе достатъчно, та да бъде съден, ала подобни слухове се обърнаха в обвинения срещу ордена, че братята ползвали магия. — Берингтън вдигна ръка. — Разбира се, подобни обвинения срещу нашето братство са били отправяни и преди. Нашите писари и учени изучават тайното познание на евреите и на арабите, а това от своя страна всява смут у някои прелати на Светата Майка — Църквата, ала този път обвиненията бяха сериозни. Името на Хенри Уокън не слизаше от устите на хората. Господарят Дьо Трамле се обърна за съвет към мен като изтъкнат рицар тук, в Йерусалим. Покоите на Уокън бяха претърсени. Той притежаваше ковчежета и сандъчета с тайни чекмеджета и отделения. В тях имаше достатъчно доказателства, за да бъде обесен или изгорен няколко пъти.

— Какви по-точно? — тихо попита Парменио.

— Купи и стъкленици, оцапани с кръв, вещи или скъпоценности, взети от момичетата, книги със заклинания, билки. Уокън отхвърли обвиненията. Трамле обаче настоя той да бъде съден за престъпленията си, макар и не в Йерусалим — скандалът щеше да бъде прекалено голям. Великият магистър искаше да държи всичко sub rosa — в тайна. Той се допита до мен и реши, че аз трябва да отведа Уокън обратно в Англия, където да бъде съден в имението на Храма близо до Уестминстър. В същото време, доколкото знам, той ти изпрати писмо, господарю Беосис, в което те молеше внимателно да преосмислиш всичко, което знаеш за Уокън в Англия и те призоваваше да дойдеш тук.

— Да, да, така беше — развълнува се Бозо. — Много се обезпокоих, когато получих призива му. Господарят Трамле ме молеше да извърша внимателни проучвания за произхода на Уокън. И за това как бе постъпил в ордена ни.

— И? — попита Дьо Пайен.

— Много малко открих — Беосис сви рамене. — Хенри Уокън е роден и отгледан в имението Борли в Есекс. Родителите му починали, когато бил малък, и имението било поставено под опека. Когато пораснал достатъчно, Уокън също служил при Мандевил. По-късно предал имението си на нашия орден, към който бе търсил път. Аз го приех. За кратък период бе послушник в Лондон, сетне помоли да бъде пратен в Светите земи.

— Какъв човек беше той? — попита Парменио.

— Набожен, отдаден, добър рицар, но потаен — Беосис вдигна рамене. — Със сигурност не бе сплетник или пък бъбривец.

— Такъв бе и в Светите земи — обади се Берингтън. — Уокън бе затворен в себе си. Е, хранеше се в нашата трапезария — сигурно си го срещал, Майеле.

— Да, няколко пъти. Не се набиваше на очи — Майеле се усмихна. — Не и ако сам не пожелаеше да бъде забелязан. Среден на ръст, русокос, доколкото си спомням, с изключително сини очи, можеше да бъде приятен и любезен, ала много малко съм говорил с него. — Филип направи гримаса. — Знаех, че е от Есекс, че за кратко се е сражавал в гражданската война, ала повечето английски рицари са го правили.

— Ами ти, Дьо Пайен? — попита Монбар. — Ти познаваше ли го?

Едмънд поклати глава:

— Не, милорд. Преминах кратко обучение в Йерусалим и околностите, преди да бъда пратен в Белия замък.

Монбар кимна, посочи към Берингтън и рече:

— Продължавай.

— Уокън продължи да настоява, че бил невинен, ала доказателствата срещу него бяха неоспорими. Господарят Трамле реши, че аз трябва да го съпроводя заедно с двама сержанти до пристанището в Триполи и там да се качим на кораб за Англия.

— Ами Ерикто? — заговори Парменио. — Какво стана с нея?

Монбар разпери ръце.

— В Свещения град бе извършено претърсване. Изглежда, тя бе изчезнала, макар че според мълвите все още се криела в Йерусалим.

Дьо Пайен си спомни страшната фигура, която бе зърнал при отпътуването от Йерусалим към Хедад, ала реши да замълчи сега, както щеше да постъпва и занапред.

— И така, ние напуснахме града — продължи Берингтън — и потеглихме през Йорданската долина към крайбрежието. Стигнахме до Кладенеца на Иаков^[2], на изток от Наблус. Възнамерявах да продължим пътуването през Самария и да лагеруваме близо до гроба на свети Йоан Кръстител^[3]. Уокън се бе променил. Вече не се държеше като невинен. Започна да прави намеци, че обвиненията са основателни. Не съм съвсем сигурен дали не се хвалеше. Каза, че питае дълбока ненавист срещу крал Стивън и че се надява, когато се завърне в Англия, да има възможност да излее омразата си върху самия крал.

— Какво? — Парменио се отблъсна от масата.

— Така твърдеше — заяви Берингтън. — Че таи омраза, че има кръвна вражда с крал Стивън. Твърдеше, че Орденът няма да го възпре. Че ще бъде освободен, обвиненията — оттеглени, че после той и други имали сметки за уреждане.

— Защо — попита Дьо Пайен. — Защо се е променил Уокън? Ти казваш, че първоначално защитавал невинността си.

— Не знам — отвърна Берингтън и прехапа крайчеца на устната си, — обаче размишлявах. В Йерусалим той може би е вярвал, че ще успее да опровергае обвиненията, но когато го оковаха във вериги, за да отплава на кораб за Англия, явно е осъзнал, че подобни протести няма да му помогнат. Изглеждаше уверен, сигурен и доста безочлив. Не спомена никого другиго, ала, разбира се, вероятно е имал свои съмишленици в града. И така ние с един рицар тамплиер и двама сержанти — Берингтън разпери ръце — мислехме, че никой бандит не би дръзнал да застраши пътуването ни. Още повече че минавахме и покрай аванпостове и можехме да повикаме помощ.

— Нападнали са ви? — попита Майеле.

— Късно през нощта — отвърна Ричард. — В един оазис близо до Кладенеца на Иаков. Бях сложил постови. Уверих се, че Уокън е все така здраво окован във веригите. Само Бог знае истината, ала тъкмо преди зазоряване ни нападнаха, бяха около двайсетина. Бяха се промъкнали в лагера, не съм убеден дали някой от сержантите не е бил подкупен. Ръкопашната схватка, която последва, бе кървава и свирепа. Аз не отстъпвах, ала нападателите ни бяха добре въоръжени с лъкове, копия, пики и боздугани. Сержантите, без значение кому бяха предани, бяха убити. Опитах се да се добера до Уокън. Знаех, че набегът има за цел да го освободят. Щях да го убия още тогава, на място, ала когато стигнах там, той вече бе изчезнал. Скрих се, а нападателите се оттеглиха. Бях целият в синини и рани. Когато слънцето се показа, открих, че всичките ни запаси и коне бяха отмъкнати. Така погиват могъщите — прошепна той. — Няколко часа преди това бях рицар тамплиер, въоръжен, с броня, яхнал добър боен кон; сега нямах нищо, бях облечен само с ризата си. Не можех да остана там. Направих каквото можах за мъртвите и тръгнах пеш. По-късно същия ден бях нападнат от пустинни скиталци. Скоро те осъзнаха кого са заловили. — Берингтън сви рамене. — Бях предаван от ръка на ръка. Молих ги да ми позволят да пиша на нашия велик магистър в Йерусалим, казвах им, че той ще ме откупи, ала те отказваха. Бях доведен в Аскалон и затворен като роб. Тогава реших да избягам. Скрих се в града, опитвайки се да измисля какво да правя оттук нататък. Отчаяно исках да се върна в Йерусалим — той отново вдигна рамене. — И тогава дочутите от мен слухове се оказаха верни. Крал Балдуин настъпваше към Аскалон. Градът бе обсаден — Ричард кимна към Дьо Пайен. — Нямах друг избор, освен да правя онова, което сте правили и вие — криех се в бедняшките квартали, потулвах се и се молех да дойде избавление.

— Значи Уокън е избягал? — рече Парменио. — Господарю Ричард, преди обсадата на Аскалон вашият велик магистър ни изпрати със заръка при Низам, халифа на асасините в Хедад. Той ни разказа, че Уокън го бил навестил там — Тиери прочисти гърлото си. — Но онзи Уокън, който е отишъл там, е бил само един скитащ просяк. Нима е бил същият мъж, който е организирал такова драматично бягство?

Берингтън въздъхна шумно. Дьо Пайен не се издаде. Беше решил, че така е най-добре. Нямаше да разкрие какво му бе казал Низам — че Уокън е бил целеустремен мъж, зает с кобните си дела. Още повече, че това, което халифът му бе казал, съвпадаше с описанията на Берингтън, според които Уокън бе опасен противник.

— Не знам — отвърна Ричард. — Господарю Парменио, чувал съм за теб. Ти познаваш асасините. Дали са ви казали истината? Дьо Трамле все пак подозираше, че са замесени в убийството на граф Реймон.

— Прочетох отговора на халифа — намеси се Монбар. — Твърди, че той и хората му нямат нищо общо с онова, което се случи с граф Реймон. Предлага Трамле да сложи в ред собствения си дом, преди да се бърка в чуждите. Е, отговорът е дипломатичен, тактичен, пълен с хвалебствия и съпроводен с дарове, ала посланието му бе достатъчно ясно.

Дьо Пайен забеляза, че Тиери е възбуден и измъчван от въпроси. Въпреки цялата подкрепа, която му бе оказал в Аскалон, генуезецът си оставаше загадка. Какво бе търсил в Хедад? Знаел ли е за посещението на Уокън там?

— И защо аз бях пратен в Триполи? — попита Майеле.

— По две причини! — отвърна остро Монбар. — Първо, защото си англичанин. Беше срещал Уокън, може би щеше да го познаеш. Второ, ти си побратим на Дьо Пайен.

— Признавам — разпери ръце Едмънд, — че се съмнявах в мотивите на великия магистър да ме прати в Триполи и после в Хедад.

— Не, не — Монбар поклати глава. — Господ да дари покой на Трамле. Понякога той постъпваше глупашки, можеше да бъде много самонадеян и прибързан, ала те ценеше, господарю Едмънд. Ти беше пратен при Низам първо, защото беше в Триполи, и второ — като знак за почит — твоето име е почитано не само от християните, но и от нашите врагове.

— Ала е имало кръвна вражда — обяви Парменио — между Низам и семейството на Дьо Пайен. Трамле го е знаел.

— Да, знаеше, и това е другата причина, поради която прати Едмънд. Той знаеше всичко за кръвната вражда — знаеше, че лорд Юг по време на набезите бил пощадил живота на жената на Низам и на детето в утробата й. Знаеше, че Дьо Пайен ще бъде в безопасност в Хедад, че никаква беда няма да го сполети. Това беше знак за доверие. Едмънд, по някакви причини семейството ти никога не е говорило с теб за враждата. Трамле сигурно е узнал това и не би ти разкрил истината, освен ако ти не бе отказал да отпътуваш. В края на краищата той обаче знаеше, че ти ще бъдеш в безопасност там.

Помещението потъна в тишина. Всички седяха заслушани в звуците, долитащи отвън: ревът на рог, цвиленето на кон, чаткането на копита, виковете на слугите, смеховете около кладенеца, откъдето вадеха вода. Дьо Пайен се вгледа в Монбар. Великият магистър изглеждаше измъчен и изнурен. Едмънд се зачуди какво от всичко това бе истина. Дали Уокън беше вещер, магьосник, чародей? Възможно ли бе да е опитал с лъжа да се освободи от обвиненията, ала след като го бяха арестували, да е показал истинската си същност? Онова, което бе казал Берингтън, имаше смисъл. Много малко бяха хората, които дръзваха да нападнат тамплиерски пратеници, и със сигурност не биха посегнали на рицар тамплиер и двамина сержанти. Навярно Уокън бе имал последователи в града, мъже и жени, верни на него, както федаините бяха предани на Низам. Ами Парменио, каква бе неговата истинска роля? Защо Дьо Трамле, а сега и Монбар, бяха приели генуезеца в тайния си съвет? Дали той бе виновен за онази арбалетна стрела отвън Аскалон? И все пак, като си помислеше, онази стрела явно бе пусната по-високо, а Парменио бе спасил живота му в града. Ами Берингтън, Майеле и Уокън? Те имаха доста общи неща помежду си. И тримата бяха английски рицари, бяха се сражавали в гражданската война на страната на противниците на крал Стивън, зачислени в свитата на онзи Мандевил, графа на Есекс. Дьо Пайен бе изказал на глас мислите си. Берингтън се усмихна, а Майеле само сви рамене.

— Едмънд — каза той с лениво безразличие, — не крия в тайна миналото си. Бих се за Мандевил, както и Берингтън за известно време, също и Уокън. Само три имена измежду хилядите други. Помни, че Мандевил бе въвлечен в бунта заради неправдата, извършена от крал Стивън, не че нас това ни интересуваше. Ние се биехме като наемници. Много мъже го правеха. В края на краищата единствено Храмът се опита да защити името на Мандевил и да му устрои подобаващо погребение.

— Ала Уокън е различен. Той е говорел за кръвна вражда с крал Стивън.

— Ти ме познаваш, Едмънд. Аз наблюдавам и се надсмивам, ала мъже като Уокън хранеха дълбока преданост към Мандевил. Те винят крал Стивън за смъртта на графа — крал, чиито ръце са опетнени с кръвта на техния господар. Ти не си ли съгласен, Ричард?

Берингтън кимна и тупна по масата.

— Много английски рицари се сражаваха за Мандевил — съгласи се той. — За мнозина това бе обикновена служба, ала за някои… е, то бе различно, неповторимо. И наистина, когато Уокън започна да се разкрива в действителност, стана ясно, че тази преданост не е само спомен, а го вълнува и сега. Той дори наричаше крал Стивън убиец, който трябвало да плати за престъпленията си.

— Достатъчно за това засега — заговори Монбар. — Събитията в Англия ме тревожат, ала се надявам, Едмънд, че за момента онова, което чу тук, е успокоило тревогите ти и тези на другарите ти. — Великият магистър пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Ти и Майеле бяхте пратени в Триполи, за да закриляте граф Реймон, защото този благородник бе дочул слухове, че го дебне опасност. Споделил това с великия магистър и помолил за помощта му. Дьо Трамле, обезпокоен заради бягството на Уокън и заради изчезването на Берингтън, те изпрати като израз на доверие — наследника на великия лорд Юг. Теб, Майеле, прати, защото можеше да разпознаеш Уокън. В действителност ние не знаем кой наистина организира покушението, но нашият велик магистър, Господ да дари покой на душата му, все още бе силно разтревожен. Реши да изпрати и трима ви в Хедад, за да получи уверенията на асасините, че не са замесени, както и да получи думата на халифа, че подобно нещо никога няма да се случи.

— Ами Аскалон? — попита Едмънд и се покашля. — Желанието на великия магистър да нахлуе в града — това беше ли свързано с теб, Берингтън?

— Да, беше — намеси се Монбар. — Мълвата сама си бе вестоносец. Сплетниците бъбреха из пазарищата, че един тамплиер е бил заловен и продаван, тези новини стигнаха и до Йерусалим. Трамле сигурно бе заподозрял, че мастър Ричард, или дори Уокън, е затворен в Аскалон. Може би това обяснява прибързаността на великия ни магистър, желанието му да превземе крепостта, глупавия, изключително глупавия риск, който той пое.

— След изчезването на Берингтън — заговори Парменио — великият магистър сигурно е пратил съгледвачи, които да открият какво се е случило в действителност? Те навярно са следвали същия път?

— Така е — отговори Монбар. — Без никой да знае, Трамле прати потеря от рицари и сержанти. В оазиса край кладенеца те открили следи от битка, ала никакви трупове. Трамле бе горд човек. Рицар тамплиер и двама сержанти бяха изчезнали, а тамплиер отстъпник бе на свобода. Това не е било за него повод за задоволство. Нищо чудно, че е решил да превземе Аскалон.

— Ами Уокън? — попита Дьо Пайен.

— Няма го, изчезнал е като мираж в пустинята — каза Монбар, — ала ние смятаме… Е, позволете да изкажа подозренията си. Смятам, че Уокън, а вероятно и вещицата Ерикто, са избягали от Триполи по море. В този момент те пътуват обратно към Англия или вече може би са стигнали онези брегове. Има възможност, истинска опасност, да се опитат да нанесат вреда на крал Стивън и неговата кауза. Както знаете, гражданската война в Англия между Стивън и неговия роднина Хенри Фицемпрес е като отворена рана в тялото на това кралство. — Монбар замлъкна. Хвърли бърз поглед към Бозо. — Господарят Трамле изключително силно желаеше Орденът на Храма да увеличи мощта и влиянието си в Англия. Крал Стивън доказа, че е добър приятел, и ни предостави имоти в Лондон и на други места. Разбирате ли накъде бия? Не искам името на Храма да бъде очернено от някакъв убиец. За да бъда ясен — Монбар посочи през масата, — господарят Бозо ще отпътува обратно за Англия. Вие, Едмънд дьо Пайен, Филип Майеле и, да, ти също, мастър Парменио, ще го придружите. Вашата задача ще бъде двояка. Първо — той вдигна ръка, — да предупредите крал Стивън за опасността. И второ, да намерите Уокън и да го екзекутирате.