Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тамплиерите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Magician, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi(2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Тамплиерът магьосник

Английска, първо издание

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев, 2010

ИК „Еднорог“, 2010

ISBN: 978-954-365-067-5

История

  1. —Добавяне

Глава четвърта

Братята от Храма държаха определени крепости в близост до земите на асасините.

— И сега, въпреки обещанията ви, че няма да ни навредите — ожесточено запита Дьо Пайен, опитвайки се да скрие страха, смразяващ кръвта му — ще бъда ли убит, а голото ми тяло положено на някоя канара?

Утама го изгледа мрачно и после прихна да се смее, с приведена глава, пляскайки бедрата си.

— Така ли мислиш? — ахна той и лицето му отново върна мрачното си изражение. Едмънд се зачуди дали този мъж бе с всичкия си. — Така ли мислиш? — викна Утама и сграбчи ръката на Дьо Пайен. — Тук си в безопасност. Ще ти покажа кого провесваме на скалите.

Той извика някакви заповеди към свитата си, а един от мъжете забърза нанякъде, докато Утама почти повлече Едмънд по стълбите на централната кула. Денят се оттегляше, небето притъмняваше. Гарнизонът сега бе зает, а първият вечерен хлад напомняше за себе си. Всички замръзваха при появата на Утама и тамплиерите. Мъжете от свитата се суетяха наоколо. Един от тях донесе на асасина здрав рогов лък и колчан със стрели. Синът на владетеля издаде редица заповеди, докато премяташе през рамо колчана. Сложи стрела в лъка и застана на ръба на най-горното стъпало. Иззад кулата хората от свитата избутаха мъж с оковани ръце и крака. Измъкнат от тъмницата, той бе целият в мръсотия и гнила слама, ала въпреки всичко крещеше обиди към Утама. Асасинът му отвърна по същия начин и посочи към портата. Затворникът се изсмя и направи подигравателно движение. Веригите бяха разхлабени. Дьо Пайен предусети какво щеше да се случи. Даваха шанс на пленника. Оковите бяха махнати и човекът затича, нарочно движейки се на зигзаг. Утама вдигна извития лък и дръпна усуканата тетива. Зъбчатата стрела, с орлови пера в края, полетя. Едмънд помисли, че няма да улучи, но точността на асасина бе смразяваща. Стрелата покоси бягащия мъж точно под врата, запращайки го напред. Затворникът падна на земята, после се изправи и се олюля още крачка-две, преди втората стрела да се забие дълбоко в гърба му. Мъжът вдигна ръце като за молитва и отново се строполи. Хората от гарнизона се върнаха към работата си, докато Утама тичаше надолу по стъпалата. Пробяга разстоянието с извадена кама, дръпна за косата главата на мъжа и преряза гърлото му. Кръвта зашуртя на земята в нарастваща тъмна локва. Утама избърса ножа си в трупа на непознатия и се върна при тях. Усмихна се на Дьо Пайен.

— Тамплиере, той ще бъде провесен на скалата! Беше убиец, пратен тук от принцовете на равнините, за да погуби баща ми. Ти не си дошъл за това, нали?

Дьо Пайен само го изгледа. Разпозна душата на Утама, същата като на Майеле или неговата — убиец, обитаващ този дом на кръвта.

През следващите няколко дни Дьо Пайен и спътниците му обсъдиха всичко научено — нападението срещу Аскалон, кръвната вражда между Низам и семейството на Едмънд и факта, че великият магистър не ги бе известил за нея.

— И ти никога не си знаел за тази вражда? — настоя отново Майеле.

— Не! — отвърна му той. — Родителите ми са умрели, когато съм бил невръстно дете. Дядо Теодор и лейди Елеонор ден и нощ ме поучаваха колко славен е Орденът на Храма. Само Бог знае какво всъщност е извършил прачичо ми. Дьо Трамле навярно знае и въпреки това нито веднъж не е споменал за кръвна разпра с предводителя на асасините — той замлъкна. После добави: — Нито Тръсел, който винаги ме е съветвал. Дали това, че съм тук, е просто съвпадение…?

Едмънд умишлено не довърши въпроса си и огледа стаята, в която се бяха срещнали за вечеря. Вече от четири дни бяха в Хедад, ала Низам не ги бе повикал отново. Утама си оставаше техният винаги засмян и щедър домакин, но Едмънд се чувстваше много неловко в негово присъствие. Асасинът бе кръвожаден насилник, който щеше да се чувства в свои води в свитата на някой велик франкски лорд или в казармите на Храма. Дьо Пайен погледна към Майеле, който внимателно дъвчеше силно подправените късчета агнешко, докато Парменио мрачно се взираше в чашата си с вино. След пристигането им генуезецът се бе захванал да изследва крепостта, приел облика на любопитен пътешественик, нетърпелив да научи повече. Беше станал по-открит с Майеле, който на свой ред бе започнал да разкрива малко по малко миналото си и особено участието си в гражданската война между крал Стивън и Хенри Фицемпрес.

— Бях в свитата на Джефри дьо Мандевил, графа на Есекс — заяви той, когато двамата с Дьо Пайен се качиха на върха на кулата, за да се насладят на гледката. — Страховит началник е той, Едмънд. Сражавахме се из студените, мрачни мочурища на Източна Англия. Превзехме абатството на Рамзи и го укрепихме. Е, свещениците ни отлъчиха и ни проклинаха, докато се хранехме, облекчавахме, или спяхме и ходехме! Горчиво време бе това — рече той и замлъкна.

— И какво стана?

— Обсаждахме един замък в Бъруел на брега в Есекс. Граф Джефри бе ранен със стрела в главата. Раната не беше голяма, ала се замърси и възпали. Издъхна, изреждайки греховете си, ала църквата отказа да му устрои подобаващо погребение. Тамплиерите разбраха за това. Те милостиво прибраха трупа му и го откараха в дома си в Лондон, близо до имението на епископа на Линкълн. Църквата обаче отново отказа погребение, защото Дьо Мандевил умрял in peccatis — в грях, затова тамплиерите провесиха ковчега му на един тис в гробището си. — Майеле се изсмя остро. — Значи сега е на осветена земя, но не и в нея! Е, както и да е — той продължи, — моите грехове са също толкова многобройни и обагрени в алено. Тамплиерите бяха единствените, които имаха милост, така че… — Майеле се облегна на назъбената стена, позволявайки на планинския бриз да докосва набръчканото му жестоко лице. — Когато ми наложиха покаянието, станах послушник и ме изпратиха в Светите земи. — Филип се извърна и сграбчи рамото на Едмънд. — Но достатъчно за миналото. Нека се заемем с настоящето. Господарят Утама ни показа как се стреля с лък, нека му върнем комплимента.

Двамата слязоха в двора за упражнения зад кулата, където федаините и стражите в сините одежди упражняваха уменията си. Майеле настоя да покаже уменията си. Накара да доведат коня му. Представи безупречната си подготовка за турнир: ловкостта, необходима за двубоя и сблъсъка, движенията на меча и камата в схватка отблизо, както и ползването на лъка и хвърлянето на копие. Дьо Пайен, който бе свикнал да наблюдава най-добрите от ордена да се съревновават в двубои, бе истински впечатлен, също като Утама и свитата му. Майеле бе отличен ездач; рицар и жребец станаха едно, мълниеносни и безмилостни. Той направляваше коня с колене, докато стискаше щита, копието, боздугана или меча. Някои от федаините пожелаха доброволно да играят ролята на негови противници. Тогава Филип показа ужасяващата красота на рицар в битка, въртеше се и се извиваше, използвайки коня си, за да сломи врага, докато връхлиташе с острието и ромбовидния щит, за да разпръсне, раздели и победи противниците си. Когато свърши, Утама сам начена хвалебствията. Майеле обаче просто сви рамена, намигна на Едмънд и се пошегува, че се надявал двамата с домакина им да не се срещнат никога в битка.

Хитрата идея на Майеле да представи пред федаините силата на воините тамплиери не бе напразна — напрежението от безмилостната проява на сила от страна на Утама бе уталожено и тримата мъже се сближиха. Парменио довери на спътниците си какво бе узнал за замъка, как бе проучил всяка странична вратичка и местенце за внезапно нападение за в случай, при който можеше да им се наложи да напуснат по-рано, отколкото домакините им очакваха. Дьо Пайен остана с подозрението, че Парменио търси и нещо друго, нещо, което не споменаваше. Въпреки това той осъзна, че бе важно да поддържа добри отношения с другарите си. Всеки ден те навестяваха провансалците, а вечер тримата се събираха, за да обсъдят събитията от изминалия ден или да слушат историите на Майеле за военните походи из мрачните тресавища на Източна Англия. Може би беше от скука, ала съзнанието, че бе напълно безсмислено да гадае какви са тайните планове на Дьо Трамле, или намеците, че той имал намерение да ги прати в Англия, направи Едмънд нетърпелив да научи повече за гражданската война, развилняла се там. На Майеле толкова му и трябваше. Той разказа как Стивън и синът му Юстъс били вкопчени в смъртна схватка с Хенри Фицемпрес от Анжу; как Хенри — млад, безмилостен и пълен с енергия — бил решен да завоюва английския трон и да смаже бароните, чиито тежки вражди удължавали войната. Едмънд подозираше, че Филип е верен на Хенри Фицемпрес, тъй като старият му господар — Джефри дьо Мандевил — бил твърд противник на крал Стивън. Накрая, както всяка вечер, разговорът се завъртя около причините да бъдат изпратени в Хедад и скритите намерения на Дьо Трамле. Още с напускането на Триполи Едмънд беше приел като Божа истина факта, че асасините са виновни за убийството на граф Реймон. Вярваше, че великият магистър има тайно доказателство за това. Това убеждение обаче скоро бе разтърсено из основи.

Най-сетне Утама ги повика да говорят с баща му и неговите съветници. След като спазиха обичайните официалности, Низам се приведе напред и посочи Дьо Пайен. Заговори бавно на „лингва франка“, като изброяваше на пръсти аргументите си:

— Разбирате — той погледна Майеле и Парменио, — че ние нямаме нищо общо с убийството на Реймон от Триполи, нали? Истина е — той кимна, — че имахме дрязги с графа, неразбирателства, но не му пратихме предупреждение, нали? — Дьо Пайен бе принуден да се съгласи. — И не открихте трупове?

Едмънд и спътниците му отново кимнаха в знак на съгласие.

— Ала ние бяхме там — рече Майеле. — Чухме виковете. Видяхме камите, украсени с вашите червени ширити. Бяха намерени две такива, както и един от медальоните ви.

— Всеки глупак може да вика Бога! — незабавно последва острият отговор на халифа. — Ками, червени ширити и медни медальони могат да бъдат купени на всеки пазар или тържище. Само защото една жена има мамещи очи, това не значи, че е уличница. — Низам си пое дълбоко въздух. — Какво доказателство имате? — настоя той. — Всъщност защо ние, асасините, както ни наричате, да сме виновни, защо не вие, тамплиерите?

— Невъзможно — отвърна Дьо Пайен. — Ние бяхме изпратени да го защитаваме.

— И се провалихте — Низам се усмихна. — Господарю Едмънд, моля ви да помислите внимателно. Какво си спомняте?

Дьо Пайен мълчаливо обмисли казаното. Не бе размишлявал истински за онези няколко мига — убийците, устремени напред, облечени в дългите си роби, мъжете с ножовете, връхлитащи към него, кървавата, прашна буря, граф Реймон, който се свлича от коня си и пада на земята.

— Не и Храмът! — прошепна той, докато Майеле шумно изказваше собствените си възражения.

— Господари — Низам вдигна чашката с шербет в мълчалива наздравица, — не казах Храма, а тамплиерите. Нима един от вас не бе отлъчен? Знаем за ужасните събития в Йерусалим, за отвратителните убийства, обвиненията в магьосничество, знаем, че някои тамплиери са се отдали в служба на тъмните властелини на мрака. — Той се усмихна на безмълвието им и посочи прелестната фреска, изобразяваща птица на стената вляво от него. — Паунът на Гавраил[1] — обясни владетелят — той вижда всичко.

— А пък вие, господарю, имате хиляди гълъби — отвърна Дьо Пайен.

Низам остави чашата си и се присъедини към смеха на другарите си, пляскайки с ръце от веселие.

— Много добре, много добре, господарю Едмънд, събуждате се от съня си. Знаем какво се случва в Храма и в Свещения град. И по-точно — той задъвка долната си устна, — ние знаем всичко за отлъчването на Уокън и за изчезването на Берингтън. Знаем това не само заради Паунът на Гавраил, о, не — рече той и се взря мрачно в Дьо Пайен, — знаем, защото Уокън дойде тук. Помоли за помощта ми. Отказах му я. Възможно ли е той да има пръст в убийството на графа?

— Потърсил е помощта ти? — намеси се и Майеле. — Защо?

— Господарю — отвърна Низам, — ние не се различаваме много от някой от вашите манастири или тамплиерски домове. Не сме планински главорези. Видяхте как живеем в нашето общество. Вярно е, екзекутираме онези, които искат да ни навредят. Ала нима вашите лордове и абати нямат право да ползват секира, примка, въже и затвор, или пък властта да екзекутират престъпници на бесилките си? Мнозина са идвали тук, за да дирят помощ. Нашите обичаи за гостоприемство са най-строги. Такива гости са добре дошли. Вашият брат рицар не бе изключение. А и къде всъщност можеше да избяга той? Вашият орден се бе обърнал срещу него.

— Какво искаше той? — бързо попита Дьо Пайен. — Какво ви каза?

— Беше се превърнал в просяк — заговори Утама, — окъсан, мръсен и преследван. Не се преструваше. Трябваха му храна, пари и дрехи. Бяхме длъжни да му помогнем. Разказа ни как бил изключен от ордена заради някакви престъпления. Не ни каза какви, ала настоя, че е невинен. Беше решен да стигне Триполи, да потърси помощ и да се качи на кораб, отпътуващ за родната му страна. Спомена едно пристанище — Дув… — Утама се затрудни с думата.

— Дувър — предположи Майеле.

— Дувър — съгласи се Утама. — Уокън не бе заплаха за нас. Защо да папаме ръцете си с тамплиерска кръв? Дадохме му каквото можахме, осигурихме му закрила по пътя му до равнините, и така… — Младият мъж се заклати напред-назад на мястото си. — Възможно ли е такъв човек да е убил граф Реймон? Да не би да е потърсил помощта на графа, а той да го е отритнал? Господарю Майеле, видяхме вещината ти с оръжията. Не беше ли и вашият покоен събрат мъж на меча, воин?

— Имаше повече от един убиец — заяви Дьо Пайен.

— Истина е — съгласи се и Низам. — Ала в градовете от равнините главорезите се тълпят като мухи на лайно. Наричат се мъже скорпиони, или нещо подобно, заради извършваните от тях злодеяния. Да не би бившият рицар да се е присъединил към тях? Няма значение — гласът на Низам зазвуча решително. Халифът погледна към федаините си, насядали около него с непроницаеми изражения и пронизващи погледи. — Така или иначе — заяви той, — ние нямаме връзка с убийството на граф Реймон. Нямаме мотив, нямаме причина, липсва и доказателство. Както и да е…

Той извади изпод възглавницата до себе си красиво ковчеже, изработено от кедрово дърво и украсено по краищата с инкрустирани скъпоценни камъни и емайл. Куполообразното капаче беше здраво затворено, заключено с три ключалки и запечатано със синьо-зелен восък. Малка кожена кесийка, която съдържаше ключовете за него, също бе връчена на рицарите. Ковчежето беше тежко, Дьо Пайен реши, че то бе пълно или с монети, или с драгоценни камъни. Той даде кутията на Майеле, а ключовете прибра в собствената си кесия.

— Дар за вашия велик магистър. Сандъчето носи моя отговор. Господари — Низам разтвори ръце и задържа погледа на Дьо Пайен, — повече няма да зърнете лицето ми. — Той се засмя. — Поне не тук. Починете си и се освежете. След два дни трябва да отпътувате. Синът ми, Утама, ще ви проводи безопасно до равнините.

Срещата приключи. Дьо Пайен, Майеле и Парменио изказаха благодарностите си и се върнаха в покоите си, където започнаха разгорещен и безсмислен спор за онова, което в действителност се бе случило с Берингтън и Уокън, както и за това какво точно знаеше великият магистър. Едмънд промърмори извинение и се оттегли в стаята си, за да помисли върху казаното от Низам и да се опита да си припомни всяка подробност от нападението над граф Реймон. Водачът на асасините беше прав — с изключение на смразяващите кръвта викове, медальона и камите с алените ширити, нямаше друго доказателство, че федаините бяха замесени. Тогава защо великият магистър бе заключил обратното? Седнал на крайчеца на леглото си, той се сепна от тихото почукване на вратата. Помисли си, че отвън е Майеле, ала там стоеше Утама с двамина от свитата си.

— Ела — прошепна асасинът, — баща ми желае да говори с теб насаме.

Дьо Пайен нямаше друг избор, освен да го последва извън кулата, вляво — във външния двор. Утама го преведе през площадчето към заобиколеното със стена място. Той бутна портата и тя се отвори, а Едмънд бе въведен в рая. Вратите се затвориха с щракване зад гърба му. Нямаше го Утама, нито стражите, или поне не можеше да види никого. От двете му страни се издигаше чемширен плет. Рицарят пристъпи и ботушите му изхрущяха по белите камъчета на чакълената пътека.

— Ела, тамплиере, пробуди се! Не се бой — разнесе се силният глас на Низам.

Дьо Пайен тръгна напред и стигна края на пътеката. Огледа се. Градината бе наистина прекрасна — идеален квадрат, заобиколен от три страни с дървета и храсти от всички видове: смокини, мирта, борове и палми, дъбове, рододендрони и хибискуси с тъмночервени цветове. Тучна зелена морава се ширеше пред него. В центъра й се издигаше фонтан, изкусно изваян във формата на паун, инкрустиран със злато, сребро, скъпоценни камъни и цветно стъкло, събрани така, че да улавят светлината и да я отразяват със силен блясък. Най-бистра вода бълбукаше из човката на пауна и се изливаше долу в поръбеното със злато корито. Отдясно на фонтана имаше беседка, построена във формата на шатра, от полиран кедър, с прозорци от цветно стъкло. Низам го чакаше на стъпалата отпред, облечен в червени одежди и хванал в ръка бокал, окичен със скъпоценни камъни. Той махна на Едмънд. Тамплиерът свали ботушите си, прекоси поляната и се качи по стъпалата в сладко ухаещата беседка. Вътре стените бяха покрити с миниатюрни плочки от злато, сребро и сплав от двата метала, всяка с уникална рисунка. Подът бе застлан с най-чудните персийски килими. От двете страни на входа стояха поставени големи кръгли съдове, равномерно надупчени, които излъчваха силно благоухание. Низам посочи към купчината възглавници в средата. След като Дьо Пайен се настани, халифът седна от дясната му страна в края на дълга полирана маса, върху която искряха бокали, блюда и купи.

— Най-добрите вина и плодове — Низам напълни чашата, поставена пред Едмънд и виното заблещука край ръбчето, изпъстрено с драгоценни камъни. Сетне халифът вдигна собствената си чаша като за тост. Дьо Пайен направи същото и отпи толкова внимателно, че Низам се засмя. — Пий, тамплиере, пий до дъно от виното и от живота.

Виното бе вкусно, също както и мекият сладък хляб и нарязаният плод, който Низам настоя да поднесе на Едмънд. Рицарят се хранеше и пиеше, наслаждавайки се на изключителните вкусове. Могъщо чувство на покой и доволство го заля, докато наблюдаваше как Паунът на Гавраил изливаше живителната си вода.

— Пий — подкани го отново Низам.

Дьо Пайен го послуша, удивен от начина, по който паунът се раздвижи в цялата си прелест. Усети как клепачите му натежават, как тялото му се отпуска в примамливата топлина на удобно ложе, между завивките, които лейди Елеонор подпъхваше около него. Върнаха се и други спомени. Беше в онази малка лодка, която дядо му Теодор бе построил, „Бойна лодка“ — така я бе кръстил. Сетне се озова в Триполи, обръщайки коня си, движейки се, за да пресрещне нападащите го асасини, а от едно дърво наблизо висеше ковчег, полюшващ се леко на въжетата, завързани за клоните.

— Господарю тамплиер! — Дьо Пайен се сепна. Отново се озова в беседката, зяпнал фонтана. — Заспа, тамплиере, засънува. Подозирам, че това си правил през целия си живот — бленувал си да бъдеш идеалният паладин или да следваш стъпките на своя велик и прославен предшественик сър Юг.

— С когото сте имали кръвна вражда — Дьо Пайен се разбуди. Почувства се освежен, укрепнал и малко засегнат от думите на Низам.

— Господарю — усмихна се Низам, — не искам да те обидя. Опитвам се да помогна. Не желая да ходиш насън до самата си кончина.

— Какво имаш предвид? — Едмънд застана нащрек.

— Огледай се, Едмънд. Светът, в който живееш, не е онзи, описван от баба ти — непоколебимата Елеонор. Пази се от заблудите. Домът на тамплиерите вече не е обитаван само от Бедни рицари, заклели се да живеят в сиромашия, отдадени на закрилата на поклонниците. Храмът сега притежава градове, замъци и имения. Има флотилия от кораби. Тамплиерът може да пътува до самите граници на християнския свят, че и отвъд, и по пътя си пак да среща братя тамплиери. Твоят орден има мощ, богатство и влияние.

— Ами кръвната вражда? — настоя Дьо Пайен.

— Ще стигнем и до това. Твоят велик магистър, Бернар дьо Трамле, е славен лорд с несломима амбиция. Възнамерява да протегне корените си надълбоко — Низам направи гримаса — и да ви превърне в църква в църквата, в кралство в кралството. Той мечтае за империя — империя, която да може да се опълчи на всекиго в Запада. С онова, което ви казах по-рано, за тамплиера, който дойде тук — той повдигна рамене, — не ви казах истината. — Владетелят сви устни. — Вярвам на теб, но не и на спътниците ти. Майеле е тъмна душа, Парменио крие тайни и души из крепостта ми като плъх, дирещ храна. Той търси нещо, но не знам какво. Разбира се — Низам въздъхна шумно, — възможно е той да подозира истината.

— Каква е истината?

— Уокън в действителност дойде в Хедад, но не като окъсан просяк. Беше обръснал брадата и главата си, облечен в арабски дрехи. Когато синът ми го проводи извън планините, той бе сигурен, че гостът се бил запътил да се среща с други хора. Уокън не дойде да ни моли за храна и за подаяния. Дойде да търси помощ за убийството на граф Реймон от Триполи.

— Какво?

— Заяви, че след като графът напада кервани, отправили се към Хедад, и ги ограбва, би трябвало да съм разгневен. Говореше за отмъщение и ми предложи да го осъществя.

— И ти отказа?

— Разбира се, че отказах — засмя се Низам. — Но не защото обичах граф Реймон — наистина имахме сметки за уреждане, ала асасините, както вие ни наричате, сами взимат решенията си. Сами избираме жертвите си. Не позволяваме на други да ни повеляват какво да правим.

Дьо Пайен остро изгледа лукавия старец.

— Защо не убихте Уокън? Все пак той бе тамплиер. Вие не ни обичате.

— Защо продължаваш да ни считаш за шайка главорези? Уокън дойде с мирни намерения. Яде от хляба ни, пи от виното ни; беше гост, търговец с предложение. Бе защитен от строгите ни порядки. Признавам, че бяхме заинтригувани. Попитах го защо иска тази смърт. Отвърна ми, че искал да предизвика хаос, да възникнат безредици, но имал и свои собствени причини. След като напусна Хедад — рече Низам и отпи от бокала си, — решихме да наблюдаваме какво ще се случи. Когато се срещнах с теб и спътниците ти, споменах ви, че е възможно графът да е бил погубен от тамплиери. Сега вече знаеш защо, и то не само заради молбата на Уокън. Моите гълъби, моите въздушни коне, гнездят в Триполи. Имаше слухове там, преди убийството на графа, както и след него, че е възможно да е замесен тамплиер или поне франкски рицар. Наистина хрумна ми мисълта, че ти и Майеле може да сте съучастници на Уокън, поне докато не ви срещнах, ала, Едмънд, ти си почтена душа. Ти навярно също се питаш — той вдигна тост — защо твоят велик магистър те прати тук. Имам предвид кръвната вражда между нашите родове. Не съди строго Трамле! Може би те е пратил, не само защото си станал свидетел на убийството на граф Реймон, но и защото знае цялата истина за враждата между нас, както я знае и твоят голям приятел Уилям Тръсел.

— А каква е цялата истина?

— Ах — Низам затвори очи. — Преди години, когато бях воин, твоят прачичо и дядо ти поведоха хора в тези планини. По време на едно такова нападение бяха убити братята ми, в ръкопашна схватка срещу лорд Юг. Вярно е, загинаха геройски, ала пролятата кръв си остава пролята. Шест месеца по-късно лорд Юг, лукав като змия, нападна отново. Зимният сняг се топеше и той направи засада на един керван, натоварен с припаси от Аскалон. Жена ми, майката на Утама, пътуваше с кервана. Тя беше пленена. Лорд Юг обаче се отнесе към нея с подобаваща почит. Изпрати ги живи и здрави, нея и свитата й, обратно при мен заедно с едно съобщение: Орденът на Храма не воюва с жени и деца. — Низам отвори очи. — Е, тамплиере, в какво положение ме поставя това? Трябва да ти кажа какво си ти, Едмънд дьо Пайен. Ти си мечтател в тъмна стая. Живееш в заблуда. Не осъзнаваш какво се случва в собствения ти орден. Трябва да отвориш очи, да извадиш камата си и да застанеш с гръб към стената — Низам извади парче пергамент изпод една възглавница и му го подаде. — Вземи това и нека твоят Бог бъде с теб. Дългът ми е платен.

Бележки

[1] Така наречените очи върху опашката на пауна са били приемани за символ на множество неща, едно от които е всевиждащото око на Бога. — Бел.прев.