Пол Дохърти
Тамплиерът магьосник (6)

Глава трета

Нито християни, нито турци знаят откъде произлиза тяхното име — асасини.

Едмънд дьо Пайен, Филип Майеле, Тиери Парменио и шестимата им сержанти напуснаха сградите на Храма на следващия ден. Преди това всички посетиха изповедалнята пред „Пиета“-та в параклиса на Дева Мария. Всеки от тях коленичи и се вгледа в изваяното лице на техния измъчен Спасител. Тялото му бе свалено от кръста и поставено в скута на опечалената му майка. Дьо Пайен призна шепнешком незначителните си прегрешения, включително помислите за Изабела Берингтън. Получи опрощение и отиде в преддверието на параклиса, където запали свещички пред иконата на свети Христофор, могъщ закрилник, предпазващ от внезапна, насилствена смърт. Останалите се присъединиха към него. Там ги срещна и Дьо Трамле, който носеше запечатана чанта с писма за предводителя на асасините в неговото убежище в планината, на изток от Белия замък на тамплиерите. Картите бяха връчени на Парменио, който щеше да им бъде водач и преводач. Месата бе отслужена, нафората бе раздадена, изречени бяха благословиите, причастията бяха взети. След приключването на литургията, всички се събраха на големия плочник. Следобедното слънце все още бе силно и блестеше по сградите на Храма. Бернар дьо Трамле и неговите маршали и сенешали изрекоха благословиите си. Дьо Пайен и спътниците му се качиха на конете. Черно-бял тамплиерски гонфалон^[1] им бе връчен като официален флаг на отряда. Над главите им изреваха рогове, следвани от разгарящ кръвта ек на фанфари покрай стените на вътрешния двор. Дьо Пайен наклони три пъти гонфалона във възхвала на Светата Троица и те напуснаха Храма през Красивата порта, която отвеждаше към града.

Едмънд, който пазеше жив спомена от варварското нападение в Триполи, беше силно разтревожен. Всеки път оставаше поразен от противоположностите на Йерусалим. Предполагаше се, че градът е дом на молитвите, и все пак беше трудно да си представи това, докато заедно със спътниците му, изгубени всеки в своите мисли, се придвижваха под палещите слънчеви лъчи и после в почти пълната тъма на тесни, мръсни улици и закрити пазарища, осветявани единствено от трепкащите пламъчета на газени лампи и от мъждивото сияние на свещи с парлива миризма. Слънцето проникваше през процепите на платнищата, опънати между допиращите се плоски покриви. От време на време стигаха кръстопътища, окъпани в светлина, и после се гмуркаха обратно в чернотата, смърдяща на изпражнения, готвено, мърляви дрехи, потни тела и пропити с отвратителния мирис на евтино, многократно прегаряно масло. Стените от двете им страни блестяха, сякаш твърдите камъни изпускаха собствената си пот. Гласове крещяха и се молеха, бърбореха на различни езици и надвикваха нестихващия шум на претъпканите пазари. Навалицата намаляваше или се тълпеше, докато те напредваха навътре в града по търговската улица към главния път, отвеждащ към Портата на Ирод в западната част на града.

Дьо Пайен се замисли за мрачните догадки на Тръсел за случващото се в Йерусалим — град, привличащ всевъзможни хора — нещо, което Едмънд си припомни, докато направляваше коня си през гмежта от дебели и богати арменци; страховито изглеждащи воини от сухите земи на Йордания; туземци от безводните местности около Мъртво море, парцаливи и с лукави очи; бедуини; араби и християни, враждебно настроени и тревожни, чиито сурови лица бяха белязани с множество бойни рани. Вниманието на Едмънд бе привлечено и от красотата на жените: светлокоси хубавици с розови страни, смугли гъркини с ярко татуирани кожи, бедуинки, обвити в черно от глава до пети, с изключение на процепа за очите. Мъже и жени от всички раси, говорещи на всякакви езици, струпали се в Йерусалим да дирят спасение или печалба, но обикновено и двете. Уличници мамеха от отворените прозорци. Сводници и продавачи на плът предлагаха всякакви видове тайни наслади дълбоко в сенките зад тях. Търсачи на реликви с лица, зачервени от лъжовно въодушевление, обявяваха поредната находка. Готвачи и чираците им изскачаха иззад сергиите си с шишове с набодено печено месо, смесено със зеленчуци и покрито с тежки подправки, прикриващи лошия вкус и миризмата на развалено. Водоносци досадливо предлагаха за продан калаени чаши, пълни със студена чудодейна вода от къпалнята на Силоам^[2].

Никой не дръзваше да доближи тамплиерите. Дьо Пайен, който носеше гонфалона, нямаше нужда да разчиства пътя си. Дори само отличителните им знаци — рицарите бяха облечени в одеждите на ордена, към който принадлежаха — бяха достатъчни. Търговци, разносвачи, сводници, продажници, странстващи учени, дори измършавелите улични кучета се разбягваха в тъмните процепи между къщите или в тесничките като ширит алеи. Дьо Пайен дочу странно мърморене и вдигна поглед. Някаква жена стоеше на покрива на къща, препречвайки пътя на светлината така, че тялото й се бе превърнало в рязко очертан тъмен силует. Едмънд видя гъста мърлява коса, а тъмните дрипи, в които бе облечена, се вееха и наподобяваха гарванови пера. Рицарят присви очи и се размърда в седлото. Успя да зърне нацапано с бяло лице, огърлица от кости и ръкавици без пръсти. Жената вдигна ръце, сякаш за да произнесе някаква демонично заклинание, и той напипа броеницата, завита около дръжката на меча му, ала когато отново вдигна поглед нагоре, ужасното видение бе изчезнало. „Вещицата Ерикто ли бе това?“ — зачуди се Едмънд. Едва ли. Той стисна юздите и се огледа. Най-добре беше да не мисли за това, не и сега!

Групата напусна мрачните пазари и тържища, и навлезе в по-заможни части на града, където красиви имения се въздигаха зад богато украсени порти. Прекосяваха малки площади с бълбукащи фонтани и смокинови дървета, хвърлящи сянка, терпентинови дървета и палми. Пойни птички чуруликаха в позлатени клетки, закачени на вратите, а въздухът стана сладък от аромата на цъфнали кактуси и други растения. Накрая стигнаха Портата на Ирод, където потъналите в прах стражи им помахаха да преминават нататък по дългия път, простиращ се на север към Рамала и Наблус^[3]. Късната януарска жега тук не бе така гнетяща, както в града, дори пясъчните повеи се усещаха като освежаващи след миризливите улици. Известно време Дьо Пайен язди мълчаливо, отправил взор към далечните хълмове, покрити с цъфтящата в тъмносиньо мандрагора, докато край пътя се бяха разлистили цветовете на бледи теменужки и жълти ириси.

Друмът гъмжеше от пътници, товарни кончета и редици камили. Разносвачи и търговци бутаха количките и двуколките си или водеха воловете, теглещи тежки каруци. Войници целите покрити с прахоляк, се влачеха върху рошави кончета. Групи поклонници вървяха, събрани под импровизирани флагове и грубо сковани дървени кръстове. Просяци придиряха за милостиня. Предприемчиви селяни наизскачаха от ивица борови дървета, за да им предлагат подноси с хляб и чаши вода или прясно изстискани сокове. А над всички тях кръжаха винаги бдителните мишелови и лешояди — масивните им криле се олюляваха на вятъра, а скалните гълъби, узнали за дебнещата заплаха, пърхаха над хората от едно прикритие към друго.

Едмънд познаваше пътя. Щяха да вървят из Йорданската долина, изпъстрена с маслинови горички, където щурците свиреха нескончаемото си песнопение и не спираха дори заради големите жълтеникавокафяви лисици, промъкващи се на лов за гризачи или за някоя непредпазлива птица. Продължиха напред и групата им се откъсна от навалицата, следвайки посоката, начертана от Парменио, който очевидно познаваше всяка извивка на земята тук. Отначало разговорите им бяха откъслечни, докато не прекараха първата нощ заедно, установили лагера си в коритото на един пустинен поток. В далечината се затъркаляха гръмотевици и по небето блеснаха светкавици, ала дъждът така и не ги застигна. Провансалците издигнаха лагера и събраха изсушен тор и каквито съчки намериха. Скоро запращя весел огън. Сготвиха месото, препекоха хляба и отвориха меховете с вино. Дьо Пайен изпя Песента на Творението^[4] и мъжете започнаха да се хранят и да разговарят за пустинята и за вездесъщите й призрачни легенди. Нормално бе тази и другите последвали вечери разговорите да се завъртят около приказките за неотдавнашните събития в Йерусалим. Един от провансалците спомена история за вещици, които варели отвари от пяната на бесни кучета, от гърбиците на човекоядни хиени и от очи на орел, ала Дьо Пайен не узна нищо повече за труповете на млади момичета, открити извън града. Дьо Трамле явно бе успял да спре мълвата, въпреки че провансалците яростно отхвърляха всички нападки срещу Ордена на Храма. Никой не спомена за Уокън и Берингтън.

Сутрините, тъкмо преди пукването на зората, те продължаваха пътуването си през Галилея, покрай езерото, където Христос бе ловил риба и бе ходил между растенията и храстите, сега лишени от лятната си красота. Поспряха за малко край езерото, погледаха как патиците и калугериците се стрелкат и носят над главите им. После по настояване на Парменио продължиха по пътя си. Понякога отсядаха в села, бедни и бъкащи от бълхи, или в някой тамплиерски замък или аванпост. Най-сетне стигнаха и при собствения си гарнизон в Белия замък — високо в планините, каменна, самотна крепост с овален двор и извисяваща се кула, в която се намираха параклисът и водохранилището. Кастеланът се зарадва да види отново предишните членове на гарнизона си и да узнае всички новини. Изслуша ги, докато му разказваха за мисията си и въпреки че се изненада, възстанови запасите им и лично ги проводи към последната част от пътуването им.

След като той ги остави, Парменио пое сам задачата и ги поведе през самотни каменисти проходи и дерета, стръмни проломи и клисури. Почва почти нямаше, не вирееше почти нищо освен жилави храсти и пръснати цветя от рода на лавандулата, както и кактуси. Нямаше орни земи и ливади, само отвесни канари, няколко дървета и шубраци, и тук-там по някое езерце в сянката на избелено от слънчевите лъчи дере. Нощем преспиваха под надвиснали скали, а тишината бе накъсвана от зловещ вой и сумтене, когато хищниците излизаха на лов. Свикнаха с ловуващите сови, които прелитаха мълниеносно над сиянието на огъня им и ги караха да настръхват, преди отново да отлетят като духове обратно в мрака. От време на време зърваха отблясъци от светлини, сякаш от далечен фенер. Парменио им обясни, че планините бяха свърталище не само на демони и изгубени души, но и на отшелници и пустинници, диви хора, дирещи Господа по високите чукари. Освен това им каза, че без съмнение те бяха следени от съгледвачи, от последователите на шейх Ал Джебал, Стареца от планината.

На третата вечер след напускането на Белия замък се бяха подслонили в планинска пещера и огънят трептеше пред тях. Небесата бяха обсипани със звезди и измити от сребърната светлина на пълната месечина. Майеле промърмори, че след няколко месеца щеше да настъпи пролетното равноденствие, празненствата за Великден. Дьо Пайен, който с половин ухо слушаше бъбренето на провансалците зад него, остро изгледа другаря си. За пръв път бе срещнал Филип Майеле в Белия замък. Бяха им дали да делят една стая и така те бяха станали братя по оръжие, строяваха се един до друг в бойните редици, обвързани от клетви да се закрилят един друг. Това беше преди около дванайсет месеца. Когато Едмънд свикна с военния живот на тамплиерите, откри, че Филип беше достатъчно поносим, макар и мълчалив, добър воин, който харесваше битките, имаше студено сърце и желязна воля. Екзекуцията на тримата в Триполи, наречени от Майеле грабители, беше доказателство за това. По време на наказанието им в Йерусалим англичанинът бе изгубил част от своята сдържаност и бе нашепвал шеги за Дьо Трамле и другите тамплиерски водачи — забавен поток от наблюдения и забележки. Този негов събрат посещаваше църковните служби и изпълняваше молитвите, сякаш бяха част от някаква подготовка, и през смях признаваше, че не е нито религиозен, нито вярващ, и че съвсем не е готов да се влачи на колене за кръста, както той сам се изразяваше. Едмънд бе стигнал до извода, че причина за това трябва да е богохулното деяние, което Майеле беше извършил в Англия — убийството на духовник, което бе довело и до незабавно отлъчване. Веднъж Филип дори му беше разказал какво се бе случило тогава, как погубил човека по време на свада и после избягал в една църква, вкопчил се в олтара и помолил за убежище. Най-накрая, след четирийсет дни, го пуснали да си върви, да се спаси в Лондон, където приел да се запише в Ордена на тамплиерите — покаяние, наложено му от епископа заради извършените грехове. Едмънд си помисли, че Майеле не беше мъж, който би мислил за празника на Великден и подготовката за него чрез Великите пости.

— Ти говориш за Великден, Филип? — подразни го той. — Защо сега? Защо тук?

— Може и да не знаеш… — Майеле се приведе напред и разбута огъня с камата си, ровейки изсъхналата тор и подпалките, които избухваха в ярки искри. Помълча заради жалното скимтене на някакъв чакал, последвано от шумния крясък на нощна птица. — Дьо Трамле говореше, че иска да ни прати двамата в Англия, Едмънд. Имаме малко имение там, близо до замъка в Уестминстър. — За първи път, доколкото можеше да си спомни, Дьо Пайен долови тъга в гласа на Майеле. — Щеше да бъде хубаво да сме в Англия през пролетта, далеч от прахоляка и жегата, от пясъчните вихрушки и мухите. Прохлада — гласът му стана мек, — влажна, зелена тъмнина и свеж въздух.

Той млъкна и се взря в Парменио, който приклекна наблизо с ръка върху устата. Дьо Пайен скри изненадата си, ала бе уверен, че бе зърнал жеста на генуезеца, бързото движение на пръстите, с което бе направил знак на Майеле. Парменио обаче имаше остро око, забеляза погледа на Едмънд и се засмя.

— Предупреждавам го да бъде благоразумен — прошепна Тиери, а огънят окъпа в светлина хитрото му лице. Водачът кимна с глава и рече: — Тези провансалци не са глупави като магарета, на каквито се преструват. Те са лично избрани и знаят повече езици, отколкото предполагаме. Те са съгледвачи на Дьо Трамле.

— Ами ти, Парменио? — попита Едмънд. — Ти такъв ли си? Тази история с изкупването на греха ти към мен…

Майеле, отпуснал глава на гърдите си, се изсмя тихо. Парменио цъкна с език и седна, заслушан в звуците, долитащи от мрака — разбягването на нощните същества и едва чутият писък на прилепите. Нощният въздух ставаше много студен, топлината от нагретите от слънцето камънаци беше отслабнала. Парменио хвърли още съчки в огъня.

— Едмънд, аз съм лекар, търгувам с билки и отвари. Движа се като сянка по Божията земя. Също така събирам и разменям информация за владетелите на този свят. Да, и преди съм работил за Ордена на Храма, Дьо Трамле знае това, ала в Триполи беше различно. Видях наемници да размазват с камъни главичките на бебета, след като изнасилваха и убиваха майките им. Беше наистина ден на ярост — той се усмихна накриво, — но се възхищавам на онова, което ти стори. Освен това научих, че съм нападнал не просто тамплиер, а потомък на великия Юг дьо Пайен. Храмът никога нямаше да забрави това — Тиери разпери ръце, — затова и реших да изкупя вината си. А Дьо Трамле се зарадва, че може да ме ползва, особено сега. — Сетне, сякаш искаше да смени темата, той посочи в мрака към светлинката на далечна газена лампа. — Чудя се какво ли е написал великият магистър в онези писма. Какво е намислил да се случи в Хедад.

— И което е още по-важно — Дьо Пайен потърка брадясалата си буза. — Какво можем да очакваме ние от шейх Ал Джебал? Никога преди ли не си идвал насам, Парменио?

— И да, и не. Научих туй-онуй за асасините.

— Какво по-точно? — настоя Майеле.

— Последователите на пророка Мохамед са разделени — едните се считат за последователи на зетя на пророка — Али, а другите имат свои претенции за истинност. Това разделение се засилва все повече и повече. В последвалите граждански войни се появили и намерили своя разцвет и други секти, включително назаритите или хашишините^[5] — пушачите на хашиш, събрани от Хасан ибн Сабах. Той се обградил с така наречените федаини — преданите. Този култ не само се отделил от основната група вярващи, но и им обявил война. Асасините завладявали каменисти местности и построявали своите крепости. Преданите имат и свое облекло — обличат се в чисто бели дрехи и слагат кървавочервени пояси и сандали. Всички те носят по два дълги извити ножа. Според легендата федаините използват хашиш и опиум, смесени с вино. През вековете пращали своите хора да убиват противниците им, понякога открито, а друг път — предрешени като камилари, водоносци, просяци, свещеници. Някои от мъжете, които срещнахме по пътя — Парменио протегна ръце към пламъците, — може да са били федаини.

— Ала ние сме в безопасност, нали? — Майеле потупа кожените дисаги с писмата.

— Да, ние сме защитени — съгласи се Тиери и замлъкна заради странния вой, който отекна в нощта, последван от врясъка на някакво животно, заловено от хищник. Смразяващото ръмжене и писъците заглъхнаха. — Стига Стареца от планината да е дал дума за сигурността ти — продължи той, — ти си в безопасност. Те наистина спазват много строги порядки на гостоприемство спрямо хората, които ги търсят. Останалите тръпнат от страх пред Стареца. Асасините имат хапливо, черно чувство за хумор. Веднъж избрали своята жертва, те често й пращат сусамова пита с медальон със змия като предупреждение за онова, което я очаква. Жертвата се събужда и открива питата и медальона край постелята си, както и две закривени ками, украсени с червени ширити, забити в земята наблизо. С годините влиянието и мощта на Стареца и неговите федаини нараснали. Те сами се отбраняват в самотната си планинска крепост. Издигнати от камък, непревземаеми и неуязвими, подобни замъци могат да бъдат защитавани от малцина, пък макар и обсадени от многохилядни армии.

— Вярно е — измърмори Майеле. — Как би могла която и да е настъпваща армия да се изхрани в страна като тази?

— Точно така — съгласи се Парменио. — И така се родила легендата. Всеки недоволен, от бреговете на Средиземно море до границите на Самарканд, бърза да се присъедини към мъжа, който носи името шейх Ал Джебал, Стареца от планината. Най-ценената твърдина на асасините се намира в орловото гнездо на Аламут в Персия. Ако вярваме на сказанията, на върха на тази стръмна планина Стареца строи рай — опасана със стени градина с най-плодородна почва, напоявана от подводни ручеи. Истински Едем, с всякакви дървета, басейни с бистра вода, мраморни фонтани, изливащи най-прекрасни вина, лехи, засадени с екзотични растения, омайващи редки благоухания. Навсякъде има беседки и шатри, отвън оградени с цветя, а отвътре украсени и застлани с коприна. Най-изкусни майстори покрили пътеките в този рай с разноцветни плочи, които улавяли слънчевите лъчи. Пойни птички чуруликали от златни кафези. Пауни, прелестни в своите хилядооки оперения, пристъпяли гордо в тучната, хладна зеленина. В градината се влизало през порта от чисто злато, обсипана със скъпоценни камъни. Там водели федаините да пият упойващо вино, поднесено от най-прекрасни, чувствени девици… — Парменио млъкна, осъзна се и се засмя, когато собствената му уста се напълни със слюнка заради описваната картина.

Дьо Пайен хвърли бърз поглед към Майеле, който се бе отдръпнал по-дълбоко в сенките. Едмънд виждаше само долната част от неговото брадато, изсечено лице на циник. Потрепери и протегна ръце към огъня. Разказът на Парменио събуди собствените му грешни блянове за забулените красавици, които бе зървал по улиците и из пазарищата, както и за младата жена, която бе заловил при онова нападение и която се бе притискала към него и бе шепнала как била готова да направи всичко, за да спаси живота си…

— Продължавай — промърмори той.

— Над портата на градината — пророни Парменио — имало послание, гравирано със сребро и инкрустирано с брилянти. — Той млъкна, сетне додаде: — То гласяло следното: „Определен от Бог, Господарят на света разчупва оковите на всички, нека всеки възхвалява името му.“ Но както и да е — Тиери сви рамене, — федаините се събуждали след предизвикания от опиума сън отпочинали и освежени. Били уверявани, че ако изпълняват заповедите на господаря си, онова, което току-що били изживели, щяло да бъде тяхно през вечността. Колкото до цялата истина — Парменио направи гримаса, — това може би са легенди, слухове или бляновете на някои хора, ала асасините са истински. Те са лешояди, събрани на каменистите върхове, дебнещи за плячка ниско долу в равнините. Дори само сянката на крилете им всява страх.

— И сега нашият велик магистър желае да работим с тях? — попита Дьо Пайен.

— А защо не? — тонът на генуезеца стана обвинителен. — Казват, че асасините и тамплиерите имат много общо.

— Не!

— Едмънд, наистина е така, имат много общо помежду си: основното им правило — подчинение пред господаря, кралство в кралството, отдаденост на войната, разбиранията им. Е, добре — Тиери въздъхна и се изправи на крака. — Сигурен съм, че утре ще се срещнем с тях.

На следващата сутрин те напуснаха пещерата и започнаха изкачването си към Хедад. Наложи се да слязат от конете си и да ги водят заедно с товарните кончета. Отначало въздухът бе така студен, че на Дьо Пайен му се струваше, че камъните ще се пропукат. Спусна се мъгла, подобна на армия от привидения, поглъщаща всички звуци и заглушаваща слуха им. От време на време изпищяваше птица с пронизващ, остър глас. Един от провансалците им рече, че това не било пернато, а предупредителен вик на съгледвач. Друг го поправи, че можело да е изгубена душа. Сетне слънцето се издигна бързо и уверено и мъглата изчезна, за да разкрие пейзаж, осеян с яки скали, ниски дървета и жилав прещип. След един завой на пътя спряха. Върху огромна канара близо до пътеката бяха грижливо прострени кървави дрехи, сякаш за да съхнат на слънце. Малко по-нататък лежеше гол труп, добре закрепен за зъбера. Мъжът, турчин, бе пронизан от стрели. Тялото вече бе наядено от мършоядите, които не бездействаха. Дори докато хората минаваха, каните и мишеловите се спускаха върху камъка, размахваха оцапаните си с кръв криле, нетърпеливи да продължат с пиршеството си.

— Предупреждение — прошепна Парменио.

Мъжете подминаха и други зловещи сцени: кожи и черепи, натъпкани в процепи, вече превърнали се в гнезда на птици и гущери, още окървавени одежди и осквернени трупове. Стигнаха едно дере с тесен като игла проход, в който скалните стени се издигаха отвесно над тях. Мъжете прекосиха клисурата и излязоха на плато, потънало в зеленина и прещип, простиращо се към чепатия връх на Хедад и замъка на асасините. Каменоделците на Стареца се бяха показали като много съобразителни. Бяха използвали широк, издаден ръб, току под върха, за да построят крепостта си с дълги назъбени стени, с извисяващи се кули и бойници. Всяка армия, решила се на обсада, щеше да намери мястото за непревземаемо. Голата, брулена от ветровете местност не би изхранила хората и животните, а замъкът се възправяше на скала, отвесна от всички страни. Основната, подсилена порта беше отделена от платото чрез дълбок ров — дълъг изкоп през равнината, който можеше да се премине само с помощта на спускащ се въжен мост, който лесно можеше да бъде прерязан или вдигнат в случай на нападение. Дори враждебни сили да успееха да преминат ямата, укрепленията отвъд бяха впечатляващи. Портата бе оградена от двете страни с кули от гладки четвъртити камъни, като всяка бе поне стотина стъпки висока и десет — широка. От двете страни на кулите се простираше стена, назъбена и подсилена, изпъстрена с тесни бойници. Дьо Пайен и спътниците му гледаха в захлас този страховит дом на войната, черен и заплашителен на фона на изсветляващото синьо небе — непоклатим каменен силует, орлово гнездо, защитаващо обитателите си от нападения. Едмънд разгледа укрепленията. Беше невъзможно за превземане, помисли си той, Хедад можеше да бъде удържан само от стотина мъже. Крепостта в много отношения му напомняше на тамплиерските замъци, построени на подобни усамотени места.

— Пуста — рече Майеле, — като замък на мъртвите!

Дьо Пайен отново огледа стените. Филип беше прав. Хедад изглеждаше изоставен, забравен. Нямаше огньове, които да пламтят по бастионите. Никакви фенери не хвърляха светлина, нито пък се развяваха знамена и флагове. Нямаше проблясване на оръжия, нито движение на постови. Мъжете яхнаха конете си и бавно се приближиха към моста. Злокобната тишина рязко се разкъса от дрънченето на вериги, когато бе спуснат подвижният мост. Рицарите спряха. Конник препусна с грохот през портата. Беше облечен в надиплени бели дрехи с широк червен пояс на кръста. Дългата му черна коса подскачаше на вятъра, докато той без никакво колебание галопираше през моста право към новодошлите. Чаткащите копита на дребничкия, ала пъргав арабски жребец, блъскаха земята със заплашително думкане, напомнящо на тимпани. Дьо Пайен обърна коня си и посегна към дръжката на меча, но ездачът спря близо до тях и лицето му, потънало в тъмна брада, разцъфна в усмивка. Непознатият се поклони и в същото време им показа отлични ездитни умения, тъй като конят му се дръпна назад и се обърна и накрая по нечута команда спря неподвижен. Ездачът нежно погали сивата му, мокра от пот шия, сетне посочи към Едмънд и групата му и бързо заговори на наречието „лингва франка“, ползвано в Светите земи.

— Тамплиери, генуезци, или както и да наричате себе си, вие сте добре дошли. Аз съм Утама, капитан на стражата. От името на моя баща ви приветствам в Хедад.

— Капитан без стража? — попита Майеле. — Без меч или щит?

— Господарю Майеле, моят меч и щит, а и стражата ми са зад вас.

Дьо Пайен се извърна рязко. Цяла редица конници, загърнати в сини плащове, с лица и глави, покрити от плетени ризници, тихомълком се бе разгърнала зад гърбовете им. Дълга, застрашителна линия от мъже, опънали роговите си лъкове, насочили стрелите им право срещу тамплиерите. Дьо Пайен се обърна, свали собствената си качулка и, протегнал ръка, пришпори коня към Утама.

— Приятелю — усмихна се той, — благодаря за топлия прием.

— Наистина си приятел — Утама силно стисна ръката на Едмънд. — Тук в планината, също както и в пустинята, няма непознати, само приятели или врагове. Но елате, моят баща ви очаква.

И те го последваха през подвижния мост над тесния, ала стръмен изкоп. С облекчение стъпиха на каменистата пътека, минаваща под сводест вход и водеща в централния двор, над който се издигаше висока четвъртита кула. Дьо Пайен скри изненадата си, когато откри, че това не бе прашният двор, който бе очаквал да види, напротив — море от тучна зелена трева се ширеше от всички страни на външните дворове. Утама ги поведе през централния двор вляво. Всичко напомняше на Едмънд за благоденстващо селище с къщи със сламени покриви, конюшни, хамбари и ковачници. Отново видяха поляна със свежа трева, кладенци и фонтани, малко водно колело, градини и лехи с билки — оживено, мирно място. Сега, когато те бяха пристигнали, потушените и угасени огньове отново бяха запалени и димът им се издигаше в синевата. Тамплиерите слязоха, конете им бяха отведени от слуги, които се кланяха и усмихваха, показвайки белите си зъби. Провансалците бяха съпроводени до стаите им в далечния край на замъка, където, както ги увери Утама, щяха да имат меки постели и добра храна. Сетне домакинът им щракна с пръсти към свитата си и прошепна нещо в ухото на едного от мъжете. Човекът забърза нанякъде. Утама отново се обърна към гостите си, очевидно развеселен от изненадата им.

— Какво очаквахте, господарю Дьо Пайен? Шайка убийци, скитници, крадци от бедняшките махали?

— Минахме покрай трупове.

— Не толкова много, колкото виждам, когато влизам в Йерусалим или Триполи — отвърна Утама. — Елате, баща ми чака.

— Баща ти е шейх Ал Джебал?

— Не точно — засмя се Утама. — Нашият велик магистър живее в Аламут, а моят баща — Низам — е неговият халиф в тази планина, въпреки че може, ако пожелае, да ползва господарските си титли.

Той отново ги поведе през централния двор в голямата кула. Дьо Пайен повторно се смая. Кулите на франките бяха студени и голи, сурови военни постройки. Тук бе различно. Прозорците бяха големи и така хитроумно поставени, че да улавят слънчевата светлина през целия ден. Подът бе мозайка от плочки, поставени близо една до друга, образуващи сложни, заплетени геометрични фигури в различни цветове. Яркоцветни драперии украсяваха стените. Кошници с набрани цветя и зрънца ароматни подправки пръскаха деликатни благоухания във въздуха, вече пречистен и сладък от смирната, поръсена върху мангали с горящи въглени.

В просторно преддверие, под погледа на Утама и неговите хора, тамплиерите свалиха всичките си горни дрехи, кожените ботуши и рицарските си ръкавици. Майеле пожела да задържи меча си, ала Дьо Пайен поклати глава, а Утама промърмори, че подобни оръжия няма да им бъдат необходими. Донесоха им плата с безквасен хляб и бокали с вино. Тримата тамплиери ядоха и пиха, знаейки, че веднъж приели гостоприемството на асасините, щяха да бъдат в безопасност. После измиха лицата и ръцете си в розова вода и се избърсаха с меки вълнени кърпи. Предложиха им дрехи и сандали. Утама, със спокойно лице, прошепна молитва на арабски и натри челата им със сладко ухаещо миро. Сетне се отдръпна и се поклони без каквато и да е било следа от присмех.

— Елате — рече и отново ги поведе нагоре по някакво стълбище, чийто каменен под бе покрит с мека материя, а към стената бе прикрепен за удобство полиран дървен парапет. Минаваха покрай стълбищни шахти и тесни пролуки, а навсякъде имаше стражи със сини плащове и лица, скрити от плетени ризници, въоръжени със сребърни щитове с кървавочервени издатини и извити ятагани в алени ножници.

Залата за аудиенции, в която ги покани Утама, бе наистина забележителна. Блестеше като съкровищница; резбованите греди на тавана бяха инкрустирани със злато, сребро, малахит и други скъпоценни камъни. Огромни прозорци, гледащи към слънцето, бяха покрити с тънки воалени завеси, които позволяваха на въздуха и светлината да влизат, ала отпъждаха мухите, насекомите и прахоляка. Стените бяха украсени с резбовани екзотични птици с емайлирани сребърни пера, с вградени големи рубини наместо очи. Подовете бяха покрити с най-хубавото кедрово дърво на Ливан, лъснати и пропити с благоухания, застлани тук-там с най-разкошни турски килими. Изящните мебели от акация бяха излъскани до блясък, а край стените бяха наредени меки дивани, отрупани с дебели възглавници със златисти ресни.

Централното място за срещи бе заградено с двойни завеси от обточена със злато щавена кожа, украсени със сложни сребърни плетеници. Завесата бе дръпната встрани и тримата тамплиери бяха настанени на възглавници, поставени пред малки квадратни маси. Отрупани с плодове купи, блюда със сладък хляб и украсени с филигран бокали, пълни с вино, бяха наредени до изящни чаши от венецианско стъкло с бавно топящ се шербет. От другата страна на трапезата седеше Низам, ограден от своите федаини, облечени в чисто бели дрехи с червени пояси около кръстовете. Тъмнокожите воини, с дълги коси гледаха, без да мигат, докато гостите им се покланяха и присядаха на земята.

— В името на Милостивия — устните на Низам едва помръднаха, ала гласът му бе силен — ви приветствам, пътници, приятели, почитани гости.

Халифът бе белокос, брадата и мустаците му бяха старателно подстригани. Лицето му бе кръгло, с меко изражение, усмихнати очи и пълни червени устни. Той носеше сребърна одежда и извезана със златен брокат къса кървавочервена пелерина на раменете. Усмихна се на Дьо Пайен и ги покани да хапнат и пийнат. Утама остави кожените дисаги с писмата до Едмънд.

— Яжте и пийте — прошепна им той. — Баща ми ще ви каже кога да предадете посланията си.

Дьо Пайен се подчини. Федаините се отпуснаха и забъбриха помежду си. Низам се хранеше бавно. От време на време се усмихваше на Утама и после на Дьо Пайен. Тамплиерът опита от виното. Беше вкусно, без съмнение от най-доброто грозде на Гаскония или Бургундия. Най-сетне владетелят се облегна назад и попита за пътуването им и за новините от Йерусалим. Беше любезен и докато разказваха вестите, той показа, че бе наясно с всичко, което се случваше по света. Най-накрая прикани с жест да му предадат писмата. Леко разтревожен, Едмънд му ги подаде. Сега погледът на Низам беше студен и пресметлив, сякаш си бе припомнил нещо, което бе събудило у него гняв или недоволство. Утама им пошепна, че трябва да се оттеглят. Щом излязоха от залата за аудиенции, Майеле настоя да узнае кога ще получат отговор. Дьо Пайен просто се взираше през прозореца, все още обезпокоен от враждебния поглед на владетеля. Прикрито под любезностите и щедрото гостоприемство, това място бе гнездо на интриги, в което се проливаше кръв. Утама бе зает и разговаряше с другите двама тамплиери, ала когато Едмънд се присъедини към тях, младият асасин го дари с благосклонна усмивка.

— Всичко ще бъде наред — заяви той и настоя лично да ги изпрати до покоите им на долния етаж.

Майеле и Парменио бяха настанени в една стая, която щяха да споделят. Спалнята на Дьо Пайен бе малка, удобна и добре наредена. Сетне, щом се увериха, че багажът им бе донесен, те навестиха провансалците, които като всички войници се бяха устроили като у дома си — седяха навън, изули ботуши, облегнати на стената, и се наслаждаваха на слънцето и свежия въздух, споделяйки кана вино. В отговор на въпроса, който Майеле отправи, Утама рече, че според него пиенето на вино не било в разрез с учението на пророка. След това той помоли гостите си да забравят за мисията си и ги покани да разгледат замъка заедно с него. Дьо Пайен предположи, че разходката щеше да има за цел да онагледи мощта на домакините. Ала в края на краищата той и спътниците му останаха силно впечатлени. Хедад бе крепост, построена на стръмен рид, а нейните стени и кули бяха трудно преодолими и се издигаха във всички посоки. Прясната вода се добиваше от подземни потоци и извори, и бе достатъчна за напояването на просторните градини, както и за скрития рай, който лежеше зад стената на един от външните площади. Замъкът бе добре запасен с оръжия, балисти, катапулти и останалите съоръжения, необходими за отблъскване на обсада. Ковачниците, работилниците за метали и лечебницата, както и конюшните и складовете, бяха добре поддържани. Парменио разпита Утама за отличната осведоменост на Низам относно делата извън стените на твърдината. Асасинът плесна весело с ръце и ги заведе при клетките в гълъбарника, където им обясни как тези „въздушни коне“ пренасят послания в малки тръбички, прикрепени към крачетата им. Едмънд и другарите му знаеха за този начин за узнаване на новости и бяха пълни с въпроси. Утама просто сви рамене и обясни, че инстинктите на птиците им помагали да стигат, закъдето били тръгнали.

— Разбира се — той се потупа по носа^[6], — това означава, че ние трябва да притежаваме места из равнините, които те познават, тайни места, ала — той вдигна ръце, — като изключим това и заплахата от ястреби, птиците летят в правилната посока право към целта. Позволете да ви известя — Утама застана с ръце на кръста, — че крал Балдуин III развя знамената си и обяви война. Призова всички франки да се включат в обсадата на Аскалон. О, да — продължи той, развеселен от изненадата им, — Аскалон — Мостът на Сирия, Южният ключ към Йерусалим, Пристанището за Египет, под обсада е.

— Изглеждаш доволен — заключи Дьо Пайен.

— Разбира се. Ако Аскалон падне, влиянието на египетските еретици ще отслабне…

— Баща ти… — Едмънд отведе Утама настрана от разпаления разговор, който Майеле и Парменио бяха подхванали, след като бяха научили новините. — Гледа ме, сякаш ме познава. Не като приятел.

— Като враг ли? — издума бързо Утама. — Ти си точно такъв. Както казвате вие, франките: usque ad mortem — до смърт — той извади камата си, бързо и заплашително. — Стържещият звук привлече вниманието на Майеле и Парменио, които забързаха към тях. Дьо Пайен отстъпи, ала Утама му подаде ножа и рече: — Погледни, тамплиере, погледни в метала и виж лицето си! — Едмънд така и направи — гладката стомана беше като огледало, което леко изкривяваше чертите му. — Очите — асасинът се обърна към Майеле и Парменио — дълбоко разположени и светлозелени. Черната коса със сивкави кичури. Лицето — тъмно, строго и брадато, хлътнатините в бузите. Воин, навярно аскет, мъж, който не е сигурен в себе си. Баща ми вероятно забелязва всичко това, но той най-вече вижда лицето на Дьо Пайен — своя смъртен враг.

Тамплиерът отпусна ръката с камата, после бързо завъртя оръжието, така че Утама да може да го хване за дръжката. Асасинът го прибра в ножницата и пристъпи нататък.

— Не знаеше ли, тамплиере? За прачичо ти, Юг дьо Пайен, и дядо ти, Теодор Гърка? Някога те преследвали баща ми из тези планини. Не успели да го заловят, ала убили двамата му братя. Кръвна вражда има между нас. Вашият велик магистър, Бернар дьо Трамле, не те ли предупреди? — Сега вече Утама не се усмихваше. — Явно не е, след като ти дори не знаеш историята!