Пол Дохърти
Тамплиерът магьосник (16)

Глава тринадесета

Междувременно Фортуна се показа непостоянна и променлива и за двете страни…

Дьо Пайен разгледа тъмното, лепкаво петно, промълви тихо молитва и мина през нефа. Тракането на токовете на ботушите му отекваше като думкане върху тъпан. На слабата светлина чудовищата, издялани на върха на масивните кръгли колони, сякаш го гледаха злобно и го следяха с поглед. Той застана в сянката на полуразрушения вход и се загледа към гробището — диво, буренясало място, където папратите и плевелите едва-що не задушаваха очуканите надгробни камъни и прогнилите дървени кръстове. Тъкмо щеше да се извърне, когато зърна някакво движение в гробището. Взря се отново. Да, сигурен беше — там имаше човек, облечен с одежди в кафяво и зелено, за да се слива с мрачните цветове на древните тисове, жилавите храсталаци и пълзящата зеленина. Едмънд погледна към небето, сивеещо от първото докосване на нощта. Скоро щеше да настъпи времето на совите и това място… Спомни си една приказка за духове, която Теодор му бе разказвал, според която всяко гробище бе вардено от земен дух — душата на последния човек, погребан в него. Нима му се явяваха видения? Усмихна се на приглушеното изпращяване в шубраците. Дух с тежка стъпка? Парменио идваше забързано към него.

— Какво има? — измърмори той. — Почувствах…

— Злокобно място — отвърна Едмънд. — Злото се притаява тук като изгладнял звяр пред вратата — ненаситно за души. Не съм сигурен кой е там — Дьо Пайен погледна генуезеца, — ала някой се крие из храсталаците. Не вярвам да е враждебно настроен. Никой не би посмял да нападне отряд като нашия. Е, добре — въздъхна той, — може би малко честност ще пропъди мрачното настроение. — И без да изчака отговора на спътника си, тамплиерът влезе в гробището. Приближи се до прастаро издигнато надгробие, изронено и изхабено от годините и отминаващите сезони, което навярно някога е било чудесно място на вечен покой, но сега беше само един очукан камък. Качи се върху него и извади от ножницата меча си. — Парменио — рече Едмънд, — би ли превел… — Генуезецът попипа лицето си и неохотно се приближи. Дьо Пайен вдигна меча си за дръжката с форма на кръст. — Който и да си ти — извика той, — от каквото и да се боиш, аз не съм ти враг. Идвам с мир. Кълна се в светия кръст, във всичко, що е свещено, че си в безопасност. Да, дори в това гъмжащо от демони място ти си в безопасност. — Парменио повтори думите му на грубия островен език, сетне Дьо Пайен извади една от безценните златни монети от кесията си и я вдигна така, че тя да блесне на светлината — Кълна се в светия лик, че това ще бъде твое, ако се покажеш — рече той, свали ръце и слезе от камъка.

Шубраците се разлюляха. Показаха се трима мъже, облечени в тъмнозелени елеци и тесни кафяви панталони, нахлупили на главите си качулки. Бяха въоръжени с арбалети и ками, затъкнати в коланите им. Двама от тях останаха на местата си, но онзи в средата запристъпва бавно напред, свали качулката си и разкри тясно, брадато лице, очи, овлажнели от студа, и скули, напукани и загрубели от живот на открито. Непознатият се приближи към Дьо Пайен и протегна ръка. Тамплиерът се здрависа с него.

— Чърчярд^[1] — обяви новодошлият на развален нормански френски, — името ми е Чърчярд. — Той посочи с палец към двамината си спътници и попита: — Може ли аз, може ли ние да получим малко храна, вино и месо?

Дьо Пайен викна Хейстанг, който стоеше при заслонения вход. Странникът обаче искаше да говори само с тамплиера, затова Едмънд го отведе във външното помещение за храните, където Чърчярд се постопли на запаления мангал и излапа храната, която Хейстанг му донесе. Докато той се хранеше, Дьо Пайен го огледа. Пръстите на Чърчярд бяха почернели, дрехата му бе осеяна с петна и напоена с пот, ала човекът явно бе буден, схватлив и, както той сам бе признал, научен на четмо и псалтира. Можел да стане писар, довери им Чърчярд, ала вместо това станал иконом на Уокън. Човекът се засмя на изненаданото изражение на Дьо Пайен.

— Опитах се да кажа това и на останалите, които дойдоха тук, ала те ме отпъдиха.

— Кои?

— Лорд и лейди Берингтън. — Чърчярд направи гримаса. — Е, не точно те, по-скоро тамплиерът със студеното изражение. Не ни трябваше повторно нареждане. Познах Филип Майеле, той е майстор на меча. Познавам го от времето, когато се сражаваше за Мандевил.

— Сражавал си се за Мандевил?

— Разбира се. Уокън нямаше избор. Ти видя това имение — издига се самотно в пустошта на Есекс. Армиите блуждаеха като бълхи на леш. Каква полза да обработваш земята и да сееш, когато никога не знаеш дали ще доживееш до жътвата, или пък ако оживееш, дали някой друг няма да ти отнеме реколтата? Лорд Уокън, аз и останалите тръгнахме на война. Борли беше изоставен — Чърчярд се изправи и отиде до вратата, като говореше през рамо. — Тук си, за да научиш повече за Уокън, нали? Навярно е така — тук няма нищо друго освен, разбира се, демони.

— Демони?

— Някога това беше добра земя. — Чърчярд се върна и седна. — Трудна за обработване, ала добра. Ще ти разкажа историята си. Родителите на Уокън починаха. Той остана сам, отгледа го възрастен роднина, който по-късно умря. Уокън стана господар на имението по време на война. Взе решение да се включи в битките и ние всички го последвахме.

— Какъв човек беше той?

— Просто човек — отвърна Чърчярд. — Не бе по-голям грешник от теб или мен. Обичаше виното и меката плът на някое селско девойче, което успееше да съблазни, бе добър боец, ала слаб мъж. Ние се присъединихме към знамената на Мандевил. Не бяхме по-добри или по-лоши от останалите… — той замълча, защото Дьо Пайен вдигна ръка.

— Ти говориш за демони. Хората разказват, че магьосници и вещици следвали Мандевил.

— Така е, чувал съм слуховете, но те никога не са ме тревожели. Всякакви мерзости изпълзяваха, за да се сгреят на слънцето. Защо ми бе да се безпокоя за това, господарю? Виждал съм достатъчно страхотии в живота си, че да повярвам в демоните — трупове, захвърлени в кладенци; тела, люлеещи се на бесилата, на клоните на дърветата, от гредите на покривите; мъже, жени и деца, изгаряни живи; езера, плувнали в кръв; пламъци, ближещи черната нощ.

— Ами Уокън?

— Той се умори от всичко това. Оттеглихме се от войната и се завърнахме тук. Едва тогава узнахме какво се бе случило. Това място се беше превърнало в нещо отвратително: изоставено, пусто, бездушно, то вонеше на зло. Никой не смееше да припари до това имение, дори и най-отчаяните за храна и подслон. Открихме, че Борли се бе превърнал в обиталище на престъпници, нощни птици, вещици и магьосници. Научихме за огньовете, които били виждани да блестят в мъртвилото на нощта, за смразяващи кръвта писъци, пронизвали мрака. — Чърчярд поспря за миг. — Разкопахме ужасяващи останки. Така и не разбрахме имената им, сега те са само кости и прах, жертви на страшни светотатства и богохулства. Имението в Борли бе станало подслон на злото, така го описваше Уокън — домът на семейството му се бе превърнал в гнездо на усойници. — Чърчярд сръбна шумно от калаената си чаша. — Такива неща се случваха по време на войната. Замъци, църкви и имения биваха превземани ту от една, ту от друга войска. Уокън не можа да го понесе. Обвини себе си. Отпътува за Лондон. Говореше, че ще поеме кръста в Светите земи, за да изкупи зверствата и своята похот. Дочухме мълвите, че е станал тамплиер, че е заминал отвъд морето, но…

— Но какво?

— Е, след като Уокън замина, ние се присъединихме към други войници и навлязохме навътре в страната, грабейки и плячкосвайки. Ширеха се слухове, че Уокън се бил завърнал. Говориш за демони? Е, името на Уокън бе сред споменаваните. Струваше ми се невъзможно да го повярвам. Слушах и пресявах приказките. Отвратителни истории чух за него, че е станал главатар на вещерско сборище. Но по това време, господарю, вече можех да повярвам на всичко. Мандевил бе затънал в своята заслепяващо жарка омраза срещу краля и църквата. Това графство се бе превърнало в средище на войната. Ладии, натоварени с въоръжени мъже, плаваха по реките, конници препускаха насам-натам. Нямаше безопасно място. Един човек от нашия отряд го нарече „графство от ада“.

— Но ти повече не видя Уокън?

— Никога.

— Ала познаваш Майеле?

— Да, той бе от онези рицари, които разнасяха послания между различните лагери. Доверен човек на Мандевил, добър майстор на меча, нищо повече.

— Ами вещицата Ерикто?

— О, чувал съм това име, истории, приказки — име, което всява страх, но само това.

— Ами Ричард Берингтън от имението Бруър в Линкълншир?

— Господарю, не знам нищо за него. Зърнах него и сестра му, когато пристигнаха тук — спътниците ми и аз се скрихме в гората и наблюдавахме отпътуването им. Кълна се, че никога преди не бях виждал Берингтън или чувал за него. — Чърчярд отпи от чашата. — Както и да е, войната продължаваше. Мандевил бе убит. Кралски войски навлязоха в Есекс и другите източни графства. Аз и другарите ми избягахме в леса. Станахме разбойници. Беше тежък живот, затова и се върнахме тук. — Той се изсмя рязко. — Станахме пазители на това място. Хенри Фицемпрес вече бе обявил примирието. Може би сега Орденът на Храма ще вземе имението и ще го повери на някого другиго. Новият господар може да го почисти, пречисти и да го използва.

Чърчярд погледна алчно златото, което Дьо Пайен въртеше из пръстите си. Тамплиерът му го подаде и реши да се довери на този мъж. Той нямаше да спечели нищо, ако лъжеше. Едмънд му разказа точно в какво бе обвинен Уокън, как той бе избягал и че навярно се е върнал в Англия. Чърчярд ококори очи от изумление. Когато Дьо Пайен приключи разказа си, мъжът заклати глава в знак на неверие.

— Невъзможно! — промълви той. — Или Уокън носи две души в едно тяло, или някой друг е взел името му. Мога ли да те попитам за описанието на този Уокън, когото преследваш?

Едмънд поклати глава:

— Не знам нищо. А и освен това човек може да промени външния си вид. Няма значение. — Той се изправи. — Ако желаеш, можеш да се присъединиш към нас.

Чърчярд също поклати глава:

— Ние се наричаме пазители. Ще остана тук — рече той, изправи се, стисна ръката на тамплиера и излезе от стаята.

Хейстанг и Парменио дойдоха, за да обсъдят казаното от Чърчярд. И двамата изглеждаха изненадани. Хейстанг също се питаше дали Уокън не носи две души. Те тъкмо спореха в коя част от имението да пренощуват, когато един от сержантите на Хейстанг се завтече в помещението и настоя да тръгнат с него. Мъжете излязоха и забързаха през двора. Древният параклис изглеждаше още по-зловещ на чезнещата светлина, а изоставеното гробище бе мрачно, призрачно, оживявано от тайнствени звуци.

— Човекът, с когото говорихте — каза задъхано сержантът, докато ги водеше, разбутвайки клонаците на къпините, — той се върна при спътниците си и те запалиха огън…

Мъжете заобиколиха избуяла заплетена туфа прещип и прескочиха порутената стена на гробището. Блясък светлина се прокрадна между отсрещните дървета.

— Просто реших да сторя добро — измърмори сержантът. — Виждаше се, че са гладни, а и вие, сър, приехте един от тях…

Гласът на войника замря. Навлязоха недалеч сред дърветата и стигнаха малка полянка. Сега огънят гореше слаб и до него лежаха два трупа — Чърчярд и един от другарите му бяха проснати с лицата надолу. Грозни, дебели стрели с пера в края бяха заседнали дълбоко в гърбовете им, а устите им лепнеха от кръв заради сетното желание да поемат дъх, което бе отнело душите им.

— Те бяха трима — заяви Парменио и се огледа.

Дьо Пайен се изправи и рече:

— Третият навярно е бил човек на Уокън — шпионин, на когото е било заповядано да наблюдава. Убил е Чърчярд, задето е говорил с нас, после е взел златото. Той е без кон, така че ние ще сме по-бързи. — Едмънд вървеше из мрака на дърветата, бе нащрек за всички страховити звуци около себе си. Денят отминаваше. Тъмата наближаваше, също както и краят на целия този ужас. Дьо Пайен си спомни старата молитва, затвори очи и я зашепна пламенно: — Господи, помагай ми през деня, докато сянката не нарасне и не дойде вечерта, а оживеният свят се смири, треската на живота — отмине, а работата ни е свършена. Тогава, Боже, по Твоята милост дай ми безопасен дом, свят покой и мир…

Пристигнаха в Бруър след пет дни изнурителна езда. Дьо Пайен бе решен да пристигне без предизвестие. Имението се въздигаше на невисок хълм в края на тясна долина, която прорязваше навъсена, пуста местност. Двете страни на низината бяха залесени с гъсти гори, а дърветата плътно се трупаха около пътеката, която се виеше нагоре към обградената с ров и висока стена господарска къща. Беше мъглив, мрачен ден. Кълбящата се мъгла се въртеше и движеше. Въздухът бе леденостуден, а тишината бе нарушавана единствено от крясъците на гарваните, кръжащи над заскрежените дървета и папратите. Мъждиви светлинки, идващи от имението, им се сториха като приветстващ фар, водещ ги през подвижния мост, под укрепената порта в застлания с калдъръм двор, където Берингтън, Майеле и Изабела чакаха, за да ги посрещнат. Някакъв страж ги бе предупредил тъкмо преди Дьо Пайен да стигне къщичката за стражите при портата. И тримата бяха изненадани, ала се държаха сърдечно. Берингтън, въпреки възторжените си приветствия, изглежда, се чувстваше неловко. Изабела изглеждаше уморена, имаше тъмни кръгове около очите. Майеле, който се бе увил добре в плаща си срещу студа, бе язвителен както винаги, а изсеченото му, брадато лице омекна в усмивка, макар очите му да останаха бдителни като на дебнещ вълк. Предложиха им закуска, но те отказаха учтиво. Всички бяха изненадани от външния вид на Дьо Пайен и появата на Хейстанг и неговата свита. Въпреки всичко и тримата продължиха да се държат като оживени, гостоприемни домакини.

Дьо Пайен и спътниците му бяха разведени наоколо. Бруър бе голямо имение със своя собствена църква, външни постройки и дори малка ферма. Най-сетне ги въведоха в гостната над голямата зала — дълго помещение със стени, покрити с пъстри драперии и покривни греди, накичени с флагове и със знамена, с меки килими, топлещи настлания с плочи под. Огънят гореше весело в камината. Факли и свещи пръскаха изобилна светлина. Огромната маса на подиума бе набързо наредена и искреше от блюдата и свещниците. Кухнята зад паравана, приютяваща пещите и скарите, лееше благоуханни сладостни миризми. Дьо Пайен си прошепна нещо тихо с Хейстанг и след обичайните любезности, разменени с потискащите неохотата си домакини, узна, че Берингтън бе довел шестима от наемниците си тук. Освен това той беше освободил слугите, които се бяха грижили за имението, и бе наел други готвачи, слуги и ратаи — общо петима на брой. Берингтън покани Дьо Пайен, Парменио и коронерът да заемат местата си и плесна с ръце, за да привлече вниманието на прислугата. Бе много изнервен, заключи Едмънд, също както и сестра му, та дори и невъзмутимият Майеле започваше да става неспокоен. Бяха им оставили малко време да се подготвят или да заговорничат. Тази зла задруга го бе взела за наивник, глупак, дори безумец, луда глава, готов да тръгне натам, накъдето го тласнат. Е, това щеше да се промени.

Дьо Пайен остави войнишкия си колан на пода до себе си и улови тревожния поглед, който Ричард хвърли на Изабела. Дочу шум, долитащ отвън. Приставите и наемниците на Хейстанг идваха към гостната. Объркана, Изабела понечи да поднесе виното. Дьо Пайен погледна предупредително Парменио и Хейстанг. Всичко беше готово! Всичко щеше да свърши тук, в тази топла, сладко ухаеща стая с потрепващия огън и блясъка на свещите, така далече от нажежената опасна пустиня и изложената на слънцето порта на Триполи, където той бе обърнал коня си, за да посрещне убийците, устремени към него.

— Едмънд! — Изабела вече не криеше страха си.

Хората на Хейстанг започнаха да влизат в гостната. Отвън от помещението за храните и преддверието долетяха викове и крясъци.

— Едмънд. — Майеле понечи да стане, жадно вперил поглед във войнишкия си колан, окачен на гвоздей край вратата.

— Сядай! — Дьо Пайен стовари така силно облечените си в рицарски ръкавици ръце върху масата, че чиниите, каните и бокалите подскочиха и задрънчаха — Сядай — повтори той. Заля го чувство на облекчение. Хейстанг бързо му бе пошепнал, че са им казали истината — хората му бяха донесли вестта, че защитата на имението се състоеше единствено от шестимата наемници, които Берингтън бе довел от Лондон, и петимата слуги, които били наети неотдавна. — Моля ви — Едмънд вдигна ръка, — Берингтън, Изабела, мой някогашен побратиме Майеле, седнете.

Едва намираше сили да гледа Изабела — сега изражението на лицето й бе напрегнато и бдително. Те тримата седяха заедно в другия край — Берингтън в средата, а Изабела и Майеле от двете му страни. Парменио и Хейстанг се бяха разположили на срещуположните страни на масата. Генуезецът изглеждаше озадачен, хапеше устни, а пръстите му не се отделяха от дръжката на камата. Дьо Пайен се огледа. Воините на Хейстанг, вдигнали заредени арбалети в ръце, бяха завардили всички входове.

— Открих Уокън — обяви Дьо Пайен. — Когато пристигнах тук, споменах, че според мен, той се крие в Йорк. Това бе лъжа. Той е тук!

— Какво? — възкликна Майеле.

— Ти! — отвърна дьо Пайен. — Ти! — Сега той посочи и Берингтън. — И ти! — Обърна се и към Изабела. — Вие тримата сте Уокън.

— Небивалици! — изсъска Изабела.

— Истина е! — рече Едмънд. — Хенри Уокън, лорд на имението в Борли в Есекс, несъмнено е бил грешник, мъж, отдаден на страстите си, ала само Бог знае къде лежат сега плътта и костите му. Навярно гният под жаркото слънце на Палестина или са погребани дълбоко под някоя тежка скала, оглозгани от лешоядите и мишеловите. Същото е сполетяло и двамата сержанти, изпратени да го пазят.

— Лъжи! — изръмжа Берингтън.

— Чуй ме — Дьо Пайен стана и мина покрай дългата маса, — не знам кога е започнало всичко това. Не знам дали Изабела Берингтън е твоя сестра, или твоя любовница, блудница! — Берингтън избута назад стола си, ала щракването на арбалета, който Хейстанг сега вдигна и постави на масата, го възпря. — Тя в действителност е вещицата Ерикто. — Едмънд се наведе надолу и улови студените очи на жената, която някога бе мислил, че обича, която бе възвеличавал като дама от легендите. — Ти и Берингтън сте се потопили в черните изкуства, кървави ритуали, призоваване на демони и всякакви подобни гнусни дела. Събрали сте се, когато гражданската война е вилнеела — било е тъкмо време за вашите злини, когато Бог и светците са били потънали в сън. Отпътували сте от тук и сте се присъединили към Мандевил в Есекс, свикали сте свое сборище, привличайки такива като Филип Майеле, които вече са били извърнали лица от Господ. Колкото и малко сведения да съществуват за теб, Берингтън, като участник в свитата на Мандевил, ти все пак си бил там, макар, подозирам, и под друго име. Чудя се дали Берингтън, когото кралят и останалите споменават с такива добри чувства, не е бил по-големият ти брат? Ти твърдиш, че си втори син. Но няма спор, че си един от синовете на Каин! Останалите са прииждали, за да се присъединят към теб — било е време на пълна свобода за твоите мерзки ритуали. Без пристави, без правосъдието на краля, само война, убийства, грабежи и насилничество. Та кой би забелязал? Кой би се загрижил за селските момичета, отвличани за твоите жертвоприношения? Кой би се заел с отвратителните церемонии, провеждани по тъмни доби в убежища, които някога били посветени на Бог? Нямало е мир, нямало е закон, нищо, само безредие. — Дьо Пайен замлъкна за малко, сетне продължи: — Ала крал Стивън, Бог да благослови името му, решително се противопоставил на Мандевил и графът е бил убит. Църквата отказала да му устрои свято погребение като на отлъчен, затова Орденът на Храма взел ковчега му и го окачил на дървото в гробището край имението си в Лондон. — Едмънд спря, защото отвън долетя вик, сетне реши да не обръща внимание. Парменио въртеше в ръце винения бокал с вино, но така и не го надигаше. Дьо Пайен бе дал строги заповеди нищо да не се пие или яде в Бруър. — Твоето сборище — Едмънд се усмихна на Ричард, който все още седеше изненадан от развитието на нещата — е станало известно. Привлякло е вниманието на абати, епископи и дори на папата в Рим. Затова и Тиери Парменио, malleus maleficarum, папският чук за вещиците, също е бил повикан.

— Значи ето кой в действителност си ти, генуезецо — провлече Майеле, — обикновен шпионин. Толкова се чудих дали е така.

— Славата ви е нараствала — продължи Дьо Пайен и се върна на мястото си, — но в Есекс е станало опасно за вас. Не е можело вече да продължавате с тайния си живот, докато кралските армии са помитали графството. Решили сте да отпътувате. Ти, Берингтън, си се срещнал с Бозо дьо Беосис, магистъра на английския орден. Майеле също, влязъл в ролята на каещ се грешник — рицар, който бил убил духовник и на когото било наложено да поеме кръста като изкупление. Били сте опитни рицари, за които не е имало пречка да заминат на служба в Светите земи. Беосис истински се е радвал да ви привлече. Изабела била представена като твоята набожна сестра, която щяла да те придружава. Желанието ти се сбъднало. Пристигнали сте в Йерусалим — рай за толкова много, подобни на вас. Трамле ви приел с отворени обятия. Бил нетърпелив за нови попълнения, отчаян да укрепи ордена, решен да увеличи влиянието му на този остров. Бил си приет в братството, докато така наречената ти сестра е отседнала в манастир, ала, разбира се, с времето, като всяко куче, си се върнал към собствената си мръсотия. Появила се вещицата Ерикто — плашеща фигура със своята рошава перука, маскирано лице и чудати дрехи, зървана за миг, но не и наистина виждана. — Изабела се изсмя рязко, сетне се втренчи яростно в Берингтън и Майеле, сякаш ги подтикваше да направят нещо. — Върнали сте се към ужасните си ритуали, избирали сте жертви за кървавите си жертвоприношения…

— Било е лесна работа — нетърпелив да се намеси, рече Парменио, схванал посоката в обвиненията на Едмънд. — Лесна работа е това в Йерусалим с неговите свещени места, с децата просяци, ордите скитащи и уязвими девойчета и жени, но — генуезецът разпери ръце — Йерусалим не е дивата земя на Есекс. Никакъв Мандевил не се е появил, за да ви закриля, нямало е пълчища от наемници, които да ви защитават, само легиони шпиони и съгледвачи, които се тълпели в този всъщност малък град. Плъзнали мълвите. Трамле ми каза, че Ерикто била видяна заедно с тамплиер, както и за това, че влизала в сградите на тамплиерите. — Парменио не обърна внимание на обвинителния поглед на Дьо Пайен. — Мир, братко. До сега не дръзвах да се доверя на никой тамплиер. Наистина не знаех кой участва в сборището и кой не. По време на пътуването ни към Хедад опитах да поразпитам Майеле, да науча повече за миналото му, затова и бях така близък с него. — Той се усмихна. — Ала както ние вече знаем, това е било най-доброто му прикритие! Ролята на циничен наемник без вяра. На бунтовник, който не намира упование нито в Господ, нито в дявол. Той просто е играел ролята си, така е прикривал богохулното си поведение и убийствата. — Парменио се обърна към обвинявания. — Според слуховете тамплиерите наистина били замесени в сатанински ритуали не за пръв път в историята на ордена ви. Трамле силно се бе разтревожил, както и патриархът на Йерусалим. Бях повикан от Рим, ала… — Тук генуезецът направи знак на Дьо Пайен да продължи.

— Ти, Берингтън, си решил да действаш. Мълвите ставали упорити. Намислил си Хенри Уокън да стане твоето жертвено агне, а той се е поддавал лесно на плътските наслади и често бил забелязван в бордеите и местата с лоша слава в Йерусалим. Той е бил англичанин, господар на изоставено имение в Борли. Ти и твоето сборище, без съмнение сте използвали това място и неговото име, за да извършвате гнусните си дела. Като пияница, отдаден на разгулен живот, Уокън е бил уязвим. Вие сте подхвърлили онези вещи в стаята му и сте помогнали на зловредните приказки. Заключението е било неизбежно. Уокън бил задържан.

— Но защо му е било на Трамле да се обръща към мене? — попита Берингтън.

— Първо, защото и ти си англичанин. Второ, подозирам, че си изиграл важна роля в набеждаването на Уокън. Трето, навярно си използвал страховете на Трамле, че в ордена има сборище, в което вероятно са участвали и английски рицари. Може би си подметнал, че е най-добре да се изведе Уокън от Йерусалим, за да се потули скандала, да се изпрати злосторникът обратно в Англия, за да получи справедливо наказание. Казвал си, че Трамле може да ви се довери — на теб и на сънародника ти Филип Майеле. Към кого другиго е можел да се обърне великият магистър, освен към английски рицари? Колко други такива е имало? На кои от тях е можел да се довери? Трамле е захапал въдицата. Той искал да изведе Уокън от Йерусалим, да потули мълвите и да предотврати скандала. В същото време, освен всичко това, той е потискал и своя гняв заради случилото се. Навярно заради твоето подстрекателство той е решил да обвини Бозо дьо Беосис. Не е чудно, че Трамле е повикал английския магистър да дойде в Йерусалим, за да го разпита как такива като Уокън въобще са били приети в ордена.

— И защо е било толкова важно за моя брат да плени Уокън? — попита Изабела, възвърнала хладнокръвието си.

Дьо Пайен тайно се възхити на вещината, с която тя сменяше една маска с друга, така умела в измамата!

— Ти вече знаеш отговора — отвърна й той. — Ти и Берингтън може би достатъчно често сте го обсъждали. Вече от известно време сте били далеч от Англия. Уморени сте били от Йерусалим, обезпокоени, че градът е прекалено малък и тесен. Ставало опасно за вас, лесно е можело да бъдете заловени. Искали сте да се завърнете в старите си обиталища. Сега обаче вече сте имали положение на могъщи хора. Берингтън и Майеле вече били тамплиери. Мислели сте, след като се върнете в Англия, да премахнете Беосис, както и направихте, и да използвате смъртта му за своите тайни цели — да предвождате тези хора е било най-дълбокото ви спотаено желание, пламенен стремеж да отмъстите на крал Стивън, задето предизвикал разгрома на Мандевил, вашия закрилник.

— Братко — поде иронично Майеле.

— Не ме наричай така! — Дьо Пайен махна към Берингтън. — Трамле е бил доволен да ти повери Уокън, да види как той изчезва в Англия. Ти си напуснал Йерусалим. Уокън е бил окован и овързан, пазен от двамата сержанти. — Едмънд ядно изгледа Ричард. — Такова ли бе твоето хрумване? Да поискаш двамина пазачи, толкова малка свита? За да е по-лесно да ги убиете? Сестра ти е останала в Йерусалим. Щяла е да те последва в Триполи и там да се присъедини към теб или поне ти така си заявил на всеослушание. Всичко е било пресметнато, било е безопасно. Кой би дръзнал да нападне тамплиер? — Едмънд посочи Изабела. — Ти си била! Щом си се видял сам в пустошта, ти, Берингтън, си се нахвърлил на онези сержанти. Убил си и двамата, а после и Уокън. След това Изабела бързо се е върнала в Йерусалим, за да се прави на самотната сестра, докато брат й е останал свободен да осъществява замисъла си.

— И съм последвала брат си? — възкликна Изабела. — Скитала съм се из пустинята?

— Не казах това — рече Дьо Пайен. — Представям си онзи лагер — Уокън е бил сам, сержантите са били заети. Дали не сте дали и на тримата някакъв опиат, отрова? Ти си веща в церовете, милейди, доказа това по време на пътуването ни до Англия. Упоени ли са били тримата, преди да им прережете гърлата и преди лейди Изабела, придружавана от Майеле, да влезе в лагера, за да се увери, че всичко е наред? За да вземе оръжията, дрехите и конете? Да се увери, че Берингтън е готов да се заеме със следващите стъпки от заговора ви?

— Аз бях в Белия замък — извика Майеле.

— Не, не беше — бил си на някое от многобройните си пътувания като вестоносец. Кой би заподозрял нещо, ако си се забавил ден-два повече?

— Но защо да убивам Уокън? — присмя се Берингтън. — Нали той уж е бил причината да се завърна в Англия.

— О, имало е много причини. Уокън е бил невинен. Чудя се дали и Трамле не е подозирал това Старият англичанин Уилям Тръсел обаче определено е имал съмнения. Какво е щял да каже Уокън, ако го бяхте оставили да говори пред съда? Със сигурност е имал достатъчно време да размишлява върху онова, което се е било случило. Навярно и той самият е подозирал, че го използват за отвличане на вниманието. Трябвало е да умре. Второ — Дьо Пайен разпери ръце, — затова ние сме тук, нали? Хенри Уокън е бил магьосникът, чародеят, убиецът, който избягал от пазачите си и се замесил в нападението над граф Реймон, преди да се върне обратно в Англия, за да осъществи отмъщението си срещу короната. О, да, мъртъв Уокън е бил много по-ценен, отколкото жив. Той се е превърнал в живото въплъщение на дявола, станал е неуловимият злодей, който трябвало да бъде хванат. След като получил вестите за така нареченото бягство на Уокън, Трамле осъзнал ужасната опасност, която го грозяла. Имало тамплиер отстъпник на този мъглив остров, свикващ сборището си, за да унищожи краля. Замисли се само за вредите, които това щяло да нанесе на доброто име на ордена!

— А Триполи? — попита Парменио.

— Едмънд, Едмънд — Майеле все още вярваше, че щеше да успее да ги заблуди и да се измъкне, — ти беше с мен в Триполи.

— Както и Берингтън — отвърна му Дьо Пайен. — Точно тук замисълът ви е станал много по-сложен. Уокън и двамата сержанти вече били мъртви. Берингтън, ти и твоето сборище сте против всяка власт. Не си питаел никакви чувства към Храма. Трамле неочаквано е сложил край на убежището ви в Йерусалим. Искал си да всееш хаос, това е щяло да ти хареса, но е имало и други, по-важни причини.

Презрителната усмивка на Берингтън не успяваше да прикрие страха му.

— Някои хора са толкова зли — прекъсна го Парменио, — че желаят единствено да видят света в пламъци. Всичко да бъде с главата надолу! Да лумнат всепоглъщащите огнени езици на разрушението.

— Най-вероятно си искал да отмъстиш на Храма — заяви Дьо Пайен. — Но по-важното е било, че си имал нужда от злато и сребро. — Берингтън отвори уста да каже някаква присмехулна дума. Изабела опита да се изправи. Но Хейстанг, макар и погълнат от тези разкрития, обърна заредения арбалет. Ричард и дамата седнаха обратно в столовете си. — Да, богатство! — сопна се Едмънд. — Ти си беден рицар, скиталец, бленувал да се завърне в Англия. В Светите земи няма абатства, които да оплячкосваш, нито манастири, които да нападаш. А да направиш нещо толкова явно, като да причакаш из засада някой керван или богат търговец, е щяло да бъде прекалено рисковано — щял си да се издадеш. Ала Триполи е богат, освен това е град, гъмжащ от враждуващи клики. Всяко безредие е щяло да разкрие нови възможности. Че как иначе си можел да се сдобиеш с богатството, което е щяло да ти бъде необходимо, като се завърнеш в Англия, за да привикаш сборището си, да платиш за убийствата, да закупиш отвари, да обличаш Изабела така, че да бъде толкова привлекателна за краля? Наемането на ладии, лодки, коне и хора, да не говорим за купуването на оръжия и храна, всичко това струва пари. Бил си решен да причиниш безредици в Триполи и да предизвикаш хаос, от който да се възползваш. Освен това си искал да продължаваш с преструвките, че всъщност Уокън е бил злодеят, да задълбочаваш опасенията на Трамле, да накараш великият магистър да бъде по-склонен да започне преследване, което е щяло да те отведе в Англия. — Дьо Пайен поспря. Майеле беше помръднал, очите му бяха жадно впити във войнишкия му колан. Дьо Пайен осъзна, че всичко щеше да завърши с насилие. Майеле никога нямаше да се предаде. — Убийството на граф Реймон трябвало да бъде причината за избухването на този хаос — продължи Едмънд. — И тогава ти, Берингтън, си извършил нещо наистина нагло. Трябвали са ти убийци и затова, с избръснато лице и глава, ти си отишъл в Хедад, за да говориш с Низам. Престорил си се на Уокън. Халифът така и така е нямало да разбере разликата, а ти си можел да поддържаш заблудата, че си скитащ се тамплиер отстъпник.

— Такова нещо би било изключително опасно — намеси се Майеле. — И аз посетих Хедад, спомняш ли си?

— Въобще дори не е опасно — отвърна Едмънд. — Асасините, въпреки цялата си лоша слава, са почтени хора. Берингтън щял да бъде посрещнат като гост, като молител. Той не представлявал заплаха за тях. Бил е закрилян от строгите им порядки за гостоприемството. И което е по-важно…

Парменио вдигна ръка и погледна Дьо Пайен — вече не бе недоверчив, а тъжен, сякаш признаваше възхищението си.

— Ти си тамплиер — той посочи Берингтън — Низам е щял силно да се заинтересува от приказките ти, въпреки че е бил и твърдо решен да не обижда великия магистър.

— Низам ти е отказал — отново взе думата Едмънд. — Ала въпреки това ти си опетнил името на Уокън. Свързал си убийството на граф Реймон с отстъпник тамплиер. Ти си пуснал този слух като част от заговора си. След като те са ти отказали, ти си отпътувал за Триполи и си се решил на още по-опасно дело — да наемеш сам убийци и да ги примамиш с обещания за плячка. Бил си готов да ползваш всички пари, които си имал, ценностите, които са ти били дадени от ордена. Можел си да се скриеш зад някаква маска и при все това начинанието е било рисковано. Плъзнали мълвите, че някакъв рицар, възможно било и да е тамплиер, се замесил в отвратителен заговор, Парменио е чул тези слухове и е побързал да пристигне в града. Приказките стигнали и до ушите на Трамле и великият магистър станал още по-тревожен, отчаял се заради бягството на Уокън и се поболял от тревога по теб, Берингтън, и от мисли къде ли се намираш. Още по-важно било, че самият граф Реймон също подозирал надвиснали беди. — Дьо Пайен събра мислите си. — Нямам доказателства за това, ала графът навярно е настоял да получи от ордена закрила срещу заплахата. И кого е било най-добре да пратят, ако не Филип Майеле, английски рицар, и Едмънд дьо Пайен, потомък на благородния основател на Ордена на тамплиерите, в знак на почит и като засвидетелстване на добрите чувства на Храма?

— Ала граф Реймон въпреки това загина? — обади се и Хейстанг.

— Разбира се, нямаше какво да направя, за да го защитя. Майеле бе част от заговора. Майеле, моят тъй наречен рицар събрат, вестоносецът, който често пътуваше между Белия замък и Йерусалим. Един мъж, който без съмнение — Едмънд не обърна внимание на измърмореното от Филип проклятие — е използвал подобни поводи, за да се среща тайно с другарите си заговорници и особено с лейди Изабела. — При тези думи Изабела се втренчи в Едмънд с каменен поглед. Дьо Пайен погледна през прозореца. Денят си отиваше. Той махна на Хейстанг. — Прати някой от хората си навън, за да види дали всичко е наред. — Коронерът се подчини. Едмънд изчака сержантът да се върне и да кимне в знак, че няма опасност. — Граф Реймон бе убит — продължи рицарят — и в града се разрази клане, без съмнение подклаждано от теб, Майеле. Берингтън е бил избрал нарочените си жертви — заможни търговци, чиито ракли и ковчежета били претъпкани със злато, сребро и скъпоценни камъни, лесно отмъкнати и тайно скрити.

— Ами убийците? — попита Майеле.

— Ти знаеш какво се случи с тях. Ти си ги преследвал. Онези тримата мъже, на които ти затвори устите завинаги пред църквата, в която се бях приютил аз. Те са били убийците, използвани и сетне погубени, преди да се разприказват. — Дьо Пайен протегна ръка да вдигне бокала, пълен с вино, ала се досети и отдръпна ръка. — Но разбира се, нищо не минава съвсем гладко. Ти, Берингтън, си избягал от Триполи. Решил си да се скриеш в останалия под турска власт Аскалон, където си се надявал да подготвиш следващата част от заговора. — Едмънд поклати глава. — Не знам какъв е бил той, ала си се занимавал с това. Междувременно ти, лейди Изабела, вече си нанесла своя удар. Посетила си Уилям Тръсел. Старият ветеран е имал своите тревоги и подозрения. Той със сигурност се е съмнявал във вината на Уокън. Ти, мадам, носиш среднощна душа, черна и жестока, ти си истински убиец. Навярно си го нагостила с някоя зловредна отвара… — Изабела само се взря в бокала и Едмънд се зачуди дали тя би искала той самият да умре тук. — В същото това време — Дьо Пайен прочисти гърлото си — в Аскалон Берингтън е стъкмявал собствената си история за завръщането си в Йерусалим. Че си бил избягал от пагубното нападение на Уокън, но си бил заловен от пустинни скиталци, нали? Или че си бил принуден да се криеш? Някаква измишльотина за горкия Трамле, която, разбира се, щяла да доведе до искане за преследването на Уокън, пък било то и чак в Англия.

Дьо Пайен спря, когато капитанът на стражата на Хейстанг влезе в стаята. Мъжът се наведе и прошепна нещо в ухото на разследващия. Изненадан, Хейстанг промърмори нещо в отговор, човекът излезе, а коронерът направи знак на Дьо Пайен, че това можеше да почака. Изабела хвърли разтревожен поглед към Берингтън. Майеле се размърда на стола си. Едмънд долови напрежението, неподправения страх. Тези магьосници бяха хванати в капан, най-добре бе да остави нещата в Божиите ръце и да приключи с това. Възмездието ги очакваше. Едмънд усети как духовете се трупат около му — всички погубени от тези дяволски главорези прииждаха, за да видят как справедливостта възтържествува.