Пол Дохърти
Тамплиерът магьосник (15)

Глава дванадесета

Земята на Англия е потънала в злощастието на беззаконието.

Парменио се подчини. Дьо Пайен се втурна напред, грабна пергамента и отстъпи. Веленът бе от най-добро качество. Върху пурпурния восък за запечатване се виждаха кръстосаните ключове на папството, на епископа на Рим, а изящният ръкописен почерк известяваше: „Евгений III, по волята на Бога и милостта на Светия Дух, слуга на слугите на Господа, епископ на Рим, Pontifex Maximus^[1]“. Писмото възвестяваше, че Тиери Парменио, гражданин на Генуа, е legatus a latere — личен пратеник на папата и Malleus Maleficarum^[2] — чук за магьосниците, „избраният от Бога инструмент за унищожаването и изтребването на вещиците, чародейците, вълшебниците, некромантите и всички, които се занимават с черните изкуства, противоречащи на учението на Светата Майка Църквата“.

Дьо Пайен вдигна изумено очи. Парменио отвърна натъжено на погледа му. Рицарят повторно прочете папската заповед — тя даваше на Тиери totam potestatem in omnibus casibus — пълна власт при всякакви обстоятелства.

— Защо? — Дьо Пайен свали арбалета. — Защо не ми каза?

— Нека ти разкажа сега. — Генуезецът се настани по-удобно. — Едмънд, аз служа в тайния папски архив. Отговарям само пред папата и пред никого другиго. Църквата — той внимателно подбра думите си — среща множество трудности и магьосничеството е една от тях. — Парменио преглътна с усилие. — Аз вярвам, и сега ще го повторя тук в Божия дом, че онова, което ние наричаме черни изкуства, дяволските сабати^[3], чародейството, в повечето случаи не се оказва нещо по-различно от измама, заблуда, глупав маскарад. Повярвай ми, Едмънд, нищо не представлява. Мъжете и жените, които намекват, че имат тъмни сили, го правят, за да сплашват останалите или — той се изсмя остро — просто за извинение да се съблекат голи, да се наливат като пияници и да гуляят, търкаляйки се във всякакви мръсотии. — Парменио пое дълбоко дъх. — Ако те искат да танцуват голи на някоя полянка, озарявана от лунната светлина, или да почитат някаква древна скала — той се усмихна, — какво от това? Всъщност — нищо, това е глупост, детски игри. Но разбира се, има и някои, които са наистина вещи в черните изкуства и еликсирите. Повярвай ми, тамплиере, мога да ти дам биле, от което мозъкът ти ще реши, че си се въз качил на орлови криле и летиш току под слънцето. — Тиери поспря и отново премери внимателно словата си. — И най-сетне, има неколцина истински слуги на вечния мрак. Те не се показват, не издават какви са в действителност. Те не са глупаци или актьори, а мъже и жени, които умеят да се възползват от маските си, несравнимо умни и неуловими. Те не бива да бъдат дирени в мръсните коптори, мрачните мансарди или навън из пустите земи, а в архивите, приоратите, абатствата, манастирите, обградените с ров господарски къщи в именията, замъците и палатите. Те са образовани и начетени, на пръв поглед верни синове и дъщери на църквата. А всъщност са последователи на Дявола и са много опасни.

— Защо?

— Защото наистина призовават мрака и впрягат цялата си сила и воля, за да постигнат своите нечестиви цели, а за да ги осъществят, те убиват. Не става дума за танци на лунна светлина, а за богохулство, светотатство и убийство. Те в действителност вярват, че ако убият човешко същество, че ако прережат гърлото на жертвата си, както се коли прасе, че ако извадят сърцето й и го предложат на силите на мрака, ще получат ответ.

— И така ли става?

— Както казва древната поговорка: „Когато дириш тъмата, нещо или някой винаги отвръща.“

— И ти ги издирваш и ги задържаш?

— Не, Едмънд, аз ги издирвам и ги убивам. Те са загубени души. Не могат да бъдат върнати към доброто, за тях няма покаяние. Единственото, което мога да направя, е да ги пратя при Бог, за да ги съди той.

— А тук?

Парменио сви устни:

— Бил съм и преди в Англия, сигурно вече си го разбрал. Този остров е обиталище на магията. Казват, че Уилям Червенокосия^[4], кралят на Англия, бил замесен в такива черни изкуства и затова бил убит, докато ловувал в Ню Форест. Или Уилям, синът на великия Хенри I, който пък се удавил, когато кралският „Бял кораб“ претърпял крушение — неговата смърт станала причината за сегашната гражданска война и за бунта на мъже като Мандевил. Според мълвите потъването на онзи платноход било причинено от магия.

— Бил ли е чародей Мандевил?

— Не, не мисля, че е бил, ала е бил закрилник на такива хора. Оплячкосвал е манастири и абатства заради богатствата им и ги е използвал като свои крепости. Истинските поклонници на черните изкуства получили възможност да използват и насилват свещеното. Мандевил е привличал тези души от най-дълбокия мрак в обкръжението си. Те можели да се крият зад щита му и да продължават със своите мерзости. Виждал си какво могат да вършат, в целия му ужас. Кой го е грижа, че някакво младо селско девойче е изчезнало? Кой би дръзнал да се занимава с изоставени, осквернени църкви, осветявани нощно време от пламъци?

— И все пак ти си заминал първо за Светите земи, не за Англия?

— Аз бях изпратен там, Едмънд, по същите причини. Преди повече от петдесет години твоят прачичо заедно с други мъже нахлули в Йерусалим и го превзели. След векове на загуби те възвърнали свещените за християнството места. Посветените и набожните прииждали на поклонение по тези земи.

— Както и други?

— О, да, както и други. Йерусалим, свещената земя, светите места привличат както ангели, така и демони. Плъзнаха слухове. Папата получи писма от патриарха и от други хора, че в Йерусалим се ширели магьосничеството и чародействата. Аз бях изпратен там, за да проуча това. Ала пристигнах прекалено късно. Трамле, само Бог знае заради каква причина, бе действал прибързано. Вещицата Ерикто, за която аз бях чувал, бе избягала. После Уокън бе задържан и поверен на Берингтън, за да бъде върнат в Англия. Междувременно Бозо дьо Беосис бе повикан от Лондон.

— С каква цел?

— Трамле бе силно разтревожен, че тамплиерите пазят тялото на неопростения грешник Мандевил, както и заради приемането на мъже като Уокън в ордена. — Парменио направи гримаса. — Тайно говорих с Берингтън — записите за приемането на нови членове из английските територии са много непълни.

— И Беосис е носил вина за това?

— Да, той или е подменял архивите, за да прикрие собствената си глупост, или ги е отнесъл в Светите земи, където — Парменио сви рамене — те са били откраднати или загубени.

— Ами в Светите земи?

— В Аскалон те закрилях, Едмънд. Мислех, че ще започнеш да ми се доверяваш, ала всъщност защо да го правиш? Ако трябва да бъда честен, аз никога не съм ти вярвал. Последователите на сборището са умни, крият се. Посред бял ден се държат по един начин, ала след мръкване стават съвсем други същества. Предполагам, че и аз не съм по-различен. Бива ме с езиците. Маскирам се, преструвам се. Мога да се събирам с най-лошите и да бъбря с най-добрите. Както и да е, шпионите ми в Триполи говореха за убийци, събрани от тайнствен франкски рицар, може би дори тамплиер. Чух за бягството на Уокън. — Парменио се взря в нефа на църквата. — Сенките напускат скривалищата си, Едмънд, трябва да внимаваме. — Дьо Пайен се озърна към арбалета, все още зареден, който лежеше до него. Парменио последва погледа му. — Едмънд, аз не съм убиец, не съм душегубец. Заминах за Триполи. Там проведох търсене и се провалих. Граф Реймон бе убит. Колкото до клането и грабежите, които последваха, чудех се дали и за тях имаше причина. Навярно съм пренебрегнал очевидното. Граф Реймон е бил погубен, за да настъпи объркване и смут — извинение да се краде и плячкосва. — Генуезецът поклати глава. — Не знам. И така, избягах да се скрия в онази гръцка църква. Видях те там — тамплиер, възседнал коня си, втренчил празен поглед навън. Бях избягал от една къща, в която прерязаха гърлото на млада жена и запокитиха бебето й в стената. Гневът ми преля. Помислих, че си участвал в подобно клане, но ти, разбира се, не беше. Подобно объркване е било умишлено подготвяно. Колкото до останалото — Парменио разпери ръце, — Трамле бе принуден да ми се довери. Показах му писмото си и той нямаше друг избор. Той вярваше, че Уокън е замесен в убийството на граф Реймон и че плячката, която тамплиерът отстъпник бе заграбил в Триполи, ще бъде използвана за връщането му в Англия. Великият магистър имаше една надежда…

— За един тамплиер, който вероятно се крие в Аскалон?

— Разбира се. Това бе и една от причините той да бъде такъв пламенен поддръжник на обсадата на града. Чудеше се дали Уокън, или пък Берингтън, който бе изчезнал, още се крие в Аскалон. Трамле твърдо вярваше, че орденът трябва да въведе ред в собствените си редици. Ако бе оцелял в Аскалон, без съмнение ние все пак щяхме да бъде отпратени в Англия.

— Защо? — Дьо Пайен се размърда, за да облекчи схванатите си крака. — Защо Уокън би пожелал да се върне в Англия?

— Това е неговата родина, тук се крие сборището му. И преди всичко — той и неговите хора питаят кръвна омраза срещу крал Стивън, когото винят за смъртта на Мандевил — техния закрилник. В действителност е ставало дума единствено за завръщане у дома и за разчистване на сметки.

— Ами Хедад?

— Бях чул, че един тамплиер е посетил асасините. Не забравяй, Едмънд, колко изолирани общества има в Светите земи: католиците, православните, евреите, мюсюлманите и останалите — ако странник се появи сред тях, той бива забелязан. Имахме късмета да оцелеем в Аскалон. Замисли се за Низам и Трамле, които събираха всички вести и клюки из Палестина. Уокън сигурно се е заел да пусне мълви, за да създаде объркване, за да навлече лоша слава на тамплиерския орден. Аз слушах разговорите в Хедад. Бях озадачен, ала в края на краищата не открих нищо.

— Къде е тогава Уокън?

— Само Бог знае.

— И ти ще отпътуваш за Борли?

— Разбира се. Имам ли друг избор?

Дьо Пайен се изправи на крака. Наведе се и взе арбалета, ала не го насочи. Парменио въздъхна с облекчение, ала се сепна бързо, когато рицарят вдигна оръжието.

— Ами странниците, с които се срещаш в гостилниците? Вестоносци от Светите земи ли са те?

Парменио погледна зад Дьо Пайен, сякаш изучаваше картината на стената. Тамплиерът го наблюдаваше и чакаше. Беше уверен, че генуезецът му казва истината, но не и цялата истина. Нещо съществено оставаше недоизказано.

— Ами ако… — Тиери сви устни и повтори: — Ами ако преследваме сенки, Едмънд? Уокън наистина ли е тук?

— Берингтън е уверен, че е така.

— Но наистина ли е така? Ами ако не е напускал Светите земи, а само праща вести на сборището си в Англия, докато се крие другаде?

— Е?

— Преди да напусна Аскалон, помолих великия магистър и патриарха да наредят внимателно издирване на Уокън, затова и получавам послания сега. — Парменио едва повиши тон и издаде нервността си. Пристъпи напред с протегнати ръце. — Едмънд, не аз съм твоят враг.

Дьо Пайен не отвърна. Загледа се в потайния генуезец.

— Ти се вслушваш в брътвежи — промърмори той най-сетне. — Поне това призна. Така че кажи ми, старият англичанин тамплиер Тръсел… Той ми се довери. Беше започнал да отпада, ала ми се довери. После умря ненадейно, докато ние бяхме в Хедад. Естествена ли бе смъртта му? Какво казват клюките?

— Тръсел умря — Парменио сви рамене. — Той не харесваше Дьо Трамле, а пък великият магистър го мразеше. Тръсел бе като трън в петата му. Чух някои приказки. Тръсел се разболял и умрял за един ден. Трамле, разбира се, побързал да го погребе. Вероятно е бил облекчен да се освободи от такъв многоуважаван противник. — Парменио замълча и сетне продължи: — Но да, наистина, Едмънд, тази смърт в подобно време и при такива обстоятелства, може да изглежда съмнителна. Ти сега си изпълнен с подозрения. Това е добре! — Тиери се усмихна едва. — Затова и пуснах онази стрела пред Аскалон. Исках да те пробудя. И го направих. — Протегна ръка. — Едмънд, пак ти казвам, аз не съм ти враг.

— Парменио — Едмънд хвана ръката му, — истинският въпрос е приятел ли си ми?

Генуезецът просто се усмихна, поклони се и мина покрай тамплиера. Вдигна резетата на вратата на църквата и излезе навън. Дьо Пайен седна и се замисли над онова, което бе чул, проследявайки различните нишки, преди да се върне на въпроса на генуезеца дали Уокън действително бе в Англия, или всички те преследваха някого другиго.

Дьо Пайен бе напълно погълнат от този проблем, докато Берингтън и останалите подготвяха отпътуването им за Борли. Обсъдиха убийството на Алиенора, ала никой не предложи отговори, а Ричард остана непоколебим, че трябваше да продължат със собствените си дела. Той бе уверен, че Уокън и неговото сборище щяха да ги последват из страната, където може би щеше да бъде по-лесно да ги вкара в капан и да ги унищожи.

Четири дни след убийството на Алиенора Джон Хейстанг се вмъкна в дома на Ордена на Храма, придружаван от един старец с воднисти очи и бледо лице, облечен в синьо-зелените одежди, които носеха обитателите на „Сейнт Бартоломю“ в Смитфийлд. Срещнаха се в покоите на Дьо Пайен. Хейстанг представи възрастния човек, когото почти бе пренесъл нагоре по стълбите, като Фулбърт от Хайт, някогашен главен писар на короната в тайния архив. Фулбърт бе хаплив като пипер, но хареса рейнското вино и блюдото със сладкиши, които Дьо Пайен донесе от помещението с провизиите. Старецът задъвка с беззъбата си уста, сетне засърба виното, а очите му — ясни като очи на птица, не се отделяха от лицето на Едмънд. Докато гостът се хранеше, Хейстанг разказа вестите.

— Във време на граждански безредици, ценните метали стават редки… Е… — коронерът бръкна в кесията си и извади една монета от чисто злато, която Дьо Пайен позна — бе сечена в Йерусалим. Той разгледа надписа и я върна на Джон. — Монети като тази, от злато и сребро, вече се намират в обращение из пазарите на Лондон.

— Уокън? — попита Дьо Пайен кратко.

— Може би, но има и още нещо. — Хейстанг потупа стареца по рамото. — Стигнахме до записите на архива. Майеле със сигурност се е сражавал за Мандевил, ала Берингтън не се споменава.

— Значи Майеле може да е бил някой от поддръжниците на Мандевил, докато Берингтън…

— Може би просто се е сражавал за известно време под знамето на графа, уморил се е от това и е напуснал.

— Знам за теб — прекъсна ги Фулбърт, пръскайки слюнка и трохи от сладкиш. — Виждал съм чичо ти, лорд Юг. О, да — изчурулика весело той, — о, да, виждал съм ги всичките. Годфроа дьо Буйон, Боемунд…

Дьо Пайен погледна към Хейстанг, който се усмихна.

— Мастър Фулбърт е участвал в нападението над Йерусалим преди около петдесет години.

— Едва не станах свещеник, да — бързо продължи Фулбърт. — Работех в архива. Исках да бъда монах в черно расо, дебел и доволен — той замлъкна за миг. — Но не успях. — Старикът потупа бокала. — Заради виното и похотта към жените, особено пълничките, закръгленки и сочни, зрели, направо да ги захапеш. — Хейстанг намигна на Дьо Пайен. — Е, добре — въздъхна Фулбърт. — Сега дойде думата за твоя код. Разкажи ми повече за него. Когато си стар, разказите запълват дните ти и са едно от най-големите богатства на живота.

Старецът се заслуша, докато Едмънд описваше пребиваването в Хедад. Седеше, поклащайки се напред-назад, като от време на време изсумтяваше в знак на съгласие. Щом тамплиерът свърши, Фулбърт отвори очи и зашепна на Хейстанг, който му подаде овехтялата чанта. Фулбърт изтръска съдържанието й и даде на Дьо Пайен ръкописа на асасините.

— Всеки код… моите извинения, повечето кодове са основават на азбуката, слага се цифра за всяка буква. Има много разновидности. Цифрата едно може да замества А, две — Б и тъй нататък. Разбира се, те могат да бъдат разбъркани, но все пак са лесни за превеждане. Този код обаче бе едновременно много труден и различен, защото Низам е използвал не един, а четири езика: гръцки, латински, нормански френски и „лингва франка“. Много хитроумно, сетне пък е разбъркал цифрите!

— Защо?

— Защото е спазвал собствените си възгледи за гостоприемство и преданост, и, господарю, въпреки онова, което ти ми каза, мисля, че той таи много добри чувства към теб. Искал е да те предупреди, но без да разкрива тайните на другите. В края на краищата е споделил собствените си съмнения чрез този код, но го е направил толкова труден за превеждане, колкото е успял.

— Така че — отвърна Едмънд, — ако аз успея да го разчета, такава ще да е била волята на Аллах?

— Именно. Загадка, разплетена не от теб, а по милостта на Господ. — Фулбърт взе един пергамент от скута си. — Първото изречение е на простонароден гръцки — цитат е от „Деяния на светите Апостоли“. Разбрах го заради думата ketra, която означава „ръжен“. Изразът е от описанието на обръщането на свети Павел. Той гласи следното: „Толкова ли е мъчно да риташ против ръжен?“^[5] — Той вдигна поглед. — Предполагам, че тук се говори за собствените ти съмнения и несигурност. Второто изречение е на латински, от поета Ювенал^[6], било е ползвано от великия Августин в неговата проповед за възкръсването. На пазачите край гробницата на Христос било казано да твърдят, че тялото му било откраднато и че той не е станал от мъртвите. Августин подиграл тази история с един въпрос. Ето текстът: „Quis custodiet ipsos custodies?“ Кой ще пази пазачите? Третата част е смесица от нормански френски и „лингва франка“. Този път това е цитат от Апокалипсиса: „Стани и измери Божия храм.“^[7] — Фулбърт се протегна и нежно погали с ледени пръсти бузата на Дьо Пайен. — Само ти, господарю, знаеш какво означава това…

 

 

— Сигурен ли си?

Ричард Берингтън, загърнат в плаща си и нахлупил качулката си, накара мощния си жребец да пристъпи малко по-наляво и се наведе, за да може Дьо Пайен да хване облечената му в рицарска ръкавица ръка.

— Сигурен съм, Ричард — отвърна на усмивката му Едмънд и кимна на Изабела, която бе яхнала своя кон.

— Ще ни липсваш, Едмънд. — Майеле, чието лице бе почти изцяло скрито зад широкото забрало на бойния му шлем, подаде пъстрото знаме на капитана на наемниците и подкара коня си, за да се приближи. — Ще ни липсваш — повтори той.

— Не, няма. — Дьо Пайен стисна ръката на своя рицар събрат. — Ще ти липсва да се шегуваш с мен. — Сетне Едмънд погледна към Берингтън и попита: — Потегляте направо за Борли, нали? И сетне към твоя дом в имението Бруър в Линкълншир? — Ричард кимна утвърдително. — Аз ще остана с Парменио. — Едмънд махна към генуезеца, стоящ на прага, загърнат в дрехата си срещу студа. — Ще накарам Хейстанг да претърси къщите покрай реката. Уверен съм, че Уокън все още се крие някъде тук. Ако ли не, ще прекратя издирването. Този остров, това време! Удари часът да се завърна в Йерусалим. — Той се усмихна. — Нашият велик магистър не бива да очаква чудеса. — Дьо Пайен кимна на Берингтън. — Ала ние ще се срещнем отново.

Кавалкадата потегли, копитата на конете вдигаха искри, чаткайки по калдъръма, а броните и седлата дрънчаха и скърцаха. Изабела вдигна ръката си, скрита в ръкавица, помаха за сбогом и те се отправиха към портата, а гъстата утринна мъгла се кълбеше около тях — тъмни фигури в променливата сивкава светлина. Дьо Пайен се заслуша в отмиращите звуци и после се върна при Парменио.

— Ще закусиш ли, Едмънд?

— Не. Ще се върна в стаята си. Кажи, че съм болен и не желая никакви посетители, никой да не ме смущава.

— Защо остана, кажи ми истинската причина?

— Искам да бъда тук и да продължа издирването на Уокън. Мисля, че мога да го подмамя в капан.

— Доверяваш ли ми се, Едмънд?

— Толкова, колкото ти на мен.

Парменио прехапа устни.

— Колко ще останем?

— Няколко дни. Ако желаеш, винаги можеш да последваш Берингтън… — Дьо Пайен не довърши думите си. Огледа погълнатия от мъглата двор. — Още малко време — измърмори той. — А междувременно не желая да бъда безпокоен. Правил съм го и преди, когато се подготвях за рицарството. Искам да бъда оставен сам, да постя три дни, да се моля, да се вглъбя и да помисля. — Едмънд забеляза изражението на Парменио. — Да, тридневният пост. Необходим е.

Едмънд остана в покоите си и не ги напусна нито веднъж, освен за да посети недалечния нужник или за да присъства на сутрешната литургия. Отказваше храна и отпращаше всички посетители, дори и Хейстанг. Коленичил на своето молитвено столче в тясната си стаичка, четеше псалмите. Пиеше вода и дъвчеше корав хляб. Мълвеше думите на Veni Creator Spiritus, молеше за помощ, за да достигне до истината, за доказателство, което да превърне съмненията, измъчващи съзнанието му, във факти. Поиска перо за писане, мастилница и велен. Описа и изреди всички събития от нападението в Триполи до смъртоносното покушение над него самия и Алиенора и превода на тайното послание на асасините. Всеки знак сочеше единствения път, по който той трябваше да поеме с всички последствия от това. Едмънд отново започна да се моли, отпрати от себе си всички заблуди и се съсредоточи изцяло над проблема. Лежеше на леглото си, втренчен в тавана, унасяйки се от време на време в неспокоен сън. Ставаше, наплискваше лицето си с вода и съзерцаваше разпятието, приковано към стената. Не можеше да пренебрегне един от изводите.

— Държал съм се като дете — прошепна. — Точно като дете, накърмено и оставено в мрака.

На сутринта на четвъртия ден Дьо Пайен обръсна главата, мустаците и брадата си и се втренчи в отражението си в блестящия диск стомана.

— Нов човек — усмихна се сам на себе си. — Когато бях младенец — той продължи да цитира свети Павел, — като младенец се държах, а като станах мъж…^[8]

Дьо Пайен присъства на сутрешната литургия. Сетне седна на пейката в помещението с провизиите и бавно изяде цяла купа с овесена каша, последвана от мек бял хляб, намазан с масло и мед. После изпрати вестоносец в града и се срещна с Парменио, който, изненадан от появата на тамплиера, бързо се съгласи да го придружи. Генуезецът понечи да задава въпроси, ала Дьо Пайен се извърна.

— Ти все още не ми вярваш, Едмънд — обвини го Тиери.

— Ами ти, Парменио, ти каза ли ми всичко? — Едмънд се обърна и се надвеси над него. — Ще видим, ще видим.

Рицарят се върна в стаята си. Провери оръжията и бронята си. Отвори скрития джоб във войнишкия си колан и извади монетите от чисто злато от Светите земи. Сложи ги в кесията и бавно тръгна към главната порта. Обичайната тълпа от търговци се бе събрала там, ала освен тях имаше и странници, тъмнолики обитатели на уличките, чиито островърхи качулки бяха отметнати назад, провиснали като кожата на гущер. Дьо Пайен нарочно мина покрай тях, сякаш заинтригуван от овехтелите сергии на калайджиите, сетне ненадейно се извърна и улови погледите на онези мъже с изпити лица и призрачен взор. След като задоволи любопитството си, той се върна в дома на Ордена на Храма, където зачака пристигането на разследващия тъкмо преди удрянето на камбаната за молитвата. Хейстанг го подразни заради монашеския му вид и напрегнато го изслуша, докато рицарят му обясняваше какво иска. Джон разбра всичко и шепнешком изказа съмненията си. Въпреки това обаче той взе златните монети, които Дьо Пайен побутна към него, и обеща да наеме свита от верни мъже. След като Хейстанг си отиде, Едмънд се зае със собствените си приготовления. Остана неразговорлив и странеше от Парменио — това бе най-добрият начин, единственият начин. Трябваше да се уповава на гнева си, който бе така силен и насочен към собственото му глупаво безразсъдство, какъвто би бил гневът на всеки на негово място.

Напуснаха Храма четири дни по-късно. Хейстанг ги поведе извън калдъръмения двор, а след него вървяха Дьо Пайен, Парменио и шест градски сержанти, облечени в синьо-жълтеникавите си одежди, както и двайсетина наемници, които Хейстанг бе спазарил срещу златото на тамплиера. Наемниците бяха опитни бойци, имаха добри коне, седла и оглавници, носеха стоманени шлемове, нахлупени над плетените качулки на ризниците, кожени брони, войнишки колани с мечове, закрепени на самарите им, а останалата част от багажа им бе натрупана върху товарни кончета. Проправяха си път на север през оживения град, през олелията от гласове и морето от променящи се цветове. Дьо Пайен осъзна, че тази внушителна кавалкада щеше да бъде внимателно наблюдавана, ала това не го тревожеше. Той се канеше да влезе в двубой. Сега вече знаеше кой беше врагът му и с Божията воля щеше да го погази. Преди да отпътуват, той бе присъствал на литургията на разсъмване, след това бе запалил свещ пред олтара на Девата и се бе молил искрено за онези нещастници, които бяха намерили смъртта си, както и за останалите, които щяха да умрат, преди този ужасяващ кошмар да стигне до своя край.

Дьо Пайен се радваше, че се намери на работа, бе нащрек за всичко около себе си. Минаха покрай мрачния затвор на Нюгейт, където някакъв луд говореше с един труп, клатещ се на бесилото. До него двама старци танцуваха, заслушани в мелодийката, която свирукаше едно момче, и всички те бяха нетърпеливи да измолят някоя монета или коричка хляб. Отминаха и обиталището на уличниците, които се трупаха из входовете на улички, носещи подобаващи им имена като „Тунелът на любовта“ или „Улицата на къртовете“. Сводници с качулки от кожа на плъх стояха, затъкнали палци в коланите си, наблюдавайки внимателно поверениците си и възможните клиенти. В желязна клетка до гостилницата „Мъртвецът“ бе затворен някакъв побъркан мъж, който танцуваше за забавление на минувачите, щом стражите го смушкаха. Водоносец, спипан да продава мръсна стока, стоеше окован в стягата със звънец, провесен на врата. Дьо Пайен обръщаше на всичко това голямо внимание, не пропусна и лицето, зърнато на разстояние от три пресечки, или фигурата, която се криеше в сенките, когато те бяха напускали Храма. Вдигна поглед и зърна надничащите изпод качулката очи на някакъв мъж. Те бяха като очите на совата, втренчила се в него от отворения прозорец на „Мъртвецът“. Уверен бе, че и преди бе срещал това лице, ала отново се питаше каква бе опасността? Въпросите щяха да намерят отговорите си, а Хейстанг и свитата му зорко го закриляха.

Те продължаваха напред, като спряха само когато върволицата талиги на една пътуваща актьорска трупа пресече пътя им, отправила се към някоя от енорийските църкви, за да постави на сцена историята за страстите Христови. Актьорите бяха облекли костюмите си, готови да изнесат представлението. Ирод носеше яркооранжеви перука, мустаци и брада. Войниците, нахлузили кожените си туники, следваха каруцата, претъпкана с ангели, навлечени в мръснобели дрехи със златисти върви около главите им, а Саломе бе понесла отсечената глава на Йоан Кръстител. След като актьорите преминаха, кавалкадата продължи покрай Олдгейт^[9] по стария римски път, простиращ се северно към Есекс. Бе студена, трудна, забързана езда. От двете им страни се простираха полета, покрити с бляскав лед. Кълбяща се сребристосива мъгла се виеше измежду черните клонаци на дърветата, натежали от лъскавопери гарвани. Препускаха през влажни и мрачни села, изпълнени със следи от зверствата на войната, както и от суровото време. Селяни със сивкави кожи и изпити лица се появяваха, молейки за храна. Групата им минаваше покрай църкви със зейнали врати и зърваше тъмен пушек, кълбящ се заплашително към небето. Но имаше и промяна. Дьо Пайен я усети не само заради сезона с наболите тук-там туфи пролетни цветя, ала и заради постепенно установяващото се спокойствие. По друмовете вече нямаше строени войски. На тяхно място имаше други пътници — търговци, продавачи, занаятчии и поклонници. Хората чевръсто оряха нивята. Товарни талиги се търкаляха по пътеките. Кралски вестоносци препускаха, яхнали яки жребци. Гостилници и ханове отваряха врати и приветстваха гости. Мирът с Хенри Фицемпрес беше възвестяван по кръстопътища, пазари, пред вратите на църквите и в древните параклиси. Хейстанг съобщи шепнешком, че крал Стивън боледувал, бил дори на смъртно легло, докато неговият оцелял син Уилям от Булон също бил зле, лежал с наранен крак след загадъчна злополука при езда край Кентърбъри. Очевидно Хенри Фицемпрес от ден на ден ставаше по-силен и по-силен. Предходната вечер бяха спрели да пренощуват в един приорат и братята на драго сърце им предоставиха срещу заплащане храна и стаи за отсядане в къщата си за гости, а късно на следната сутрин наближиха Борли. Господарската къща бе построена на малко възвишение, обкръжено от ограда и сух ров, почвата в който се ронеше отвътре. Главната порта висеше накриво, а дворът бе пълен с мръсотия, изпотрошени гърнета и изпочупени сандъци и ракли. Мършави пилета ровеха земята. Гълъби излитаха и изскачаха от покрития с тор гълъбарник. Гъски шумно се тълпяха около потъналия в тиня рибен развъдник. Самата къща очевидно бе издигната върху стара постройка от камък, чиито основи са били използвани като основа за новата къща със здрави греди и дебела зидария. Домът сега бе запуснат. Вратата висеше от кожените си панти, кепенците на прозорците бяха изчезнали и рушащият се сламен покрив бе прокъсан и надупчен. Дьо Пайен слезе от коня си и влезе в неприветливото преддверие. Силната миризма и мръсните стени бяха отблъскващи. Рицарят потисна потръпването си. Имаше нещо в това място, сякаш прокоба се прокрадваше дълбоко из гниещия му мрак. Хейстанг и Парменио също го почувстваха. Не искаха да остават вътре и затова излязоха обратно на студения свеж въздух.

— Странно — заключи Дьо Пайен, — в такова изоставено имение по време на война би трябвало да прииждат всякакви хора, селяни, бандити, нали така?

Едмънд накара свитата си да претърси и останалите постройки.

— Какво търсим? — попита Хейстанг.

— Всичко, което ви се стори необикновено — отвърна тамплиерът, — всичко странно.

Мъжете се заеха да изпълнят заръката. Разговаряха шеговито и се смееха, доволни, че вече не се скитат по покритите с лед пътища, ала докато претърсваха местността, настроението на тези закоравели ветерани се промени. Хората станаха неспокойни и, бързайки да се махнат, питаха на висок глас къде щяха да лагеруват през нощта. Мъжете проучиха самотните дворове и външните сгради и най-сетне един от войниците бързешком се запъти към Дьо Пайен, който чакаше в заслонения вход на кулата.

— Някой е отсядал тук неотдавна — Мъжът посочи назад към двора. — В конюшните има прясна конски тор. Освен това са се хранили в малкия външен склад за храни.

— Берингтън и Майеле — измърмори Дьо Пайен. — Те сигурно са пренощували тук.

Парменио се завтече към Едмънд и дръпна плаща му.

— Ела! Искам да ти покажа нещо.

Генуезецът го поведе през двора на имението към малкия параклис, който по-скоро приличаше на каменен хамбар с построена до него камбанария. Беше прастара, мрачна постройка с високи тесни прозорци и тежки покривни греди. Покритият с каменни плочи под бе разяден от времето. Истинско обиталище на духове, мрачно и кънтящо. Парменио бе взел и запалил свещи и фенери от багажа им. Светлината едва смекчаваше неприветливостта на помещението, къпейки в мъждив блясък лющещите се стенописи и картини. Генуезецът ги поведе към олтарната част — там стоеше полукръг от грубо изсечени тухли, макар че и тук подът бе покрит с плочи. Дървен олтар се издигаше в средата. Парменио го бе избутал настрана и бе запалил две свещи — кръгът светлина разкриваше мръсен и почернял от сажди под.

— Огън — прошепна Парменио, — съвсем наскоро. Дърво и въглища са били ползвани и виж… — Той вдигна едната свещ, премести се откъм едната страна на олтара и с облечения си в ръкавица пръст посочи някакво петно върху каменния под. — Кръв. Сигурен съм. — Дьо Пайен приклекна. — Майеле и Берингтън са били тук — рече Тиери.

Едмънд се усмихна мрачно.

— Както и Уокън.