Пол Дохърти
Тамплиерът магьосник (14)

Глава единадесета

Мандевил хвърли в смут цялата страна, пося жестокост навсякъде, не зачиташе ни пол, ни сан.

От мрака вдясно от вратата на помещението се дотътри някаква фигура. Двамина от хората на Хейстанг се движеха от двете й страни на разстояние, но пазеха непознатия с извадени мечове и ками. Човекът бе облечен в черно като бенедиктински монах. Лицето му бе скрито зад парче бял плат с дупки за очите, носа и устата. Движеше се тромаво, ползваше тояга, за да се подпира на нея, ала Дьо Пайен усети силата, мощта на присъствието му. Мъжът вървеше към тях, а пръчката тропаше по земята — злокобен, почти заплашителен звук.

— Значи така, тамплиер — тук, в Лондон! — Гласът бе неочаквано бодър и любезен. — Виждам, че си изненадан, тамплиере. Аз бях рицар от Ордена на свети Лазар? Знаеш ли го?

— Безмилостни бойци — отвърна Дьо Пайен. — Рицари, заразени с проказа. Някои заболели, други били почти излекувани. В битка те нямат какво да губят, а само какво да спечелят.

— Такъв е и моят случай — рече непознатият. — Преди време, тамплиере, аз бях красив, страстен поклонник на жените. Сражавал съм се в горещата пустиня, където слънцето напуква камъните. Яздил съм през Йерусалим като принц. В гордостта си наруших клетвите си и легнах с жена, която носеше проклятие, ала моята история е само моя, тя е песента на душата ми. Достатъчно е да се каже, че се завърнах тук изцелен — изсмя се той. — Ала прекалено късно. Лицето ми плаши всички. Още съм нежелан в човешка компания.

— Кой си ти?

— Значи господарят Хейстанг не ти е казал? — странникът захихика. — Аз съм ловецът на мъртвите, пазителят на труповете, прокаженият рицар. В нощните часове, когато градът спи, излизам с лодката си в реката. Търся трупове в плитчините, сред тръстиките и край калните наноси. Познавам реката — тя е непостоянна, жестока любовница. Откривам къде тя изхвърля мъртвите си — бледни, студени и покрити със зеленикава слуз. Събирам ги за градския съвет и ги пренасям в моето убежище — малкия параклис на свети Лазар там, близо до големия мост. Измивам ги, пречиствам ги и ги помазвам. После изпращам сметката за услугите си. Два пенса за самоубийство. Три пенса за жертва на нещастен случай. Пет пенса за убийство или незаконно покушение.

— Опитваш се да изплашиш госта ми ли? — подразни го Хейстанг.

— Да го изплаша ли? — Пазителят на труповете въздъхна толкова дълбоко, че белият плат на лицето му помръдна. За частица от мига Едмънд зърна долната част на жестоко обезобразеното лице. — Да го изплаша? Как бих могъл аз да изплаша тамплиер, великия герой и победител от Куийнсхайт? — Пазителят потропа със сопата си по пода. — Не, аз не го плаша. Не мисля, че бих могъл. Така или иначе, той ще се натъква и на по-лоши неща в бъдеще.

— Кажи му — настоя Хейстанг, — кажи му каквото знаеш.

Пазителят се приближи, подпрял се на тоягата си. Дьо Пайен долови сладкия аромат от плаща на мъжа — на някакви свежи билки, приятни за обонянието.

— Както казах, обикалям реката с лодката си — начена пазителят, — един фенер има на носа й и един — на кърмата. Мнозина ме познават и просто ме подминават. Виждам неща, които не са моя работа. Кралски лодки, които плават от Уестминстър до Тауър и обратно. Контрабандисти, които се прокрадват от пристаните и кейовете. Млади благородници с гореща кръв, жадни за удоволствия, кръстосващи из рибарниците, баните и бордеите на Съдърк. Дори и шпиони, слизащи зад перилата на чуждестранни кораби и качващи се в лодки, които ги очакват долу. — Той поспря, а Хейстанг направи знак на хората си да се присъединят към останалите, все още сбрани край огъня при олтара. — Познавам реката — продължи пазителят. — Извадя ли труп, мога веднага да ти кажа как е умрял нещастникът: от удар в главата, от острие в търбуха, гърлото или гърба. Наскоро обаче настъпи нов ужас. Появиха се трупове на млади жени, обезкървени, с разрязани гръдни кошове и изтръгнати сърца, прерязани гърла, бели и студени като късове месо, провесени в някоя месарница, за да им изтече кръвта.

— Колко тела са открити?

— Две. Ти видя същото тук тази вечер. — Пазителят посочи с тоягата си към другата част на църквата. — Ала аз съм виждал и повече. Една нощ, тъкмо преди Сретение Господне, реката бе гладка, а бризът бе утихнал. Бях подминал Куийнсхайт и плавах по талвега^[1]. Голяма лодка с поне шест гребла изскочи из мъглата. Понякога злото е също като кълбящ се дим — то може да нахлуе в душата ти и да смрази сърцето ти. Тозчас ме обзе ужас. Ладията се движеше бързо, шестимата гребци бяха с наметала и маскирани и налягаха веслата. Една фигура стоеше на носа, лицето й бе скрито. Бързо обърнах лодката си и, докато го правех, силният фенер на носа разкри две млади жени, вързани и със запушени усти, легнали на кърмата на онази ладия. Така става, когато просветва светкавица, раздираща мрака и разкрива нещо, като при внезапно нахлуване на слънчевата светлина. Видях неподправения ужас в очите на онези момичета. Видях парцалите, с които им бяха запушили устите, въжетата около китките и глезените им. Бог да се смили над мен, тамплиере, но не можех да направя нищо. Ладията ме отмина и изчезна в тъмата.

— Ала подобни отвличания сигурно се случват често?

— Не, не е така! — Хейстанг се приближи. — Едмънд, в този град можеш да си купиш закръглено момиче за едно пени и да напълниш дома си с момичета за половин марка. В Лондон има повече уличници, отколкото граждани. Ала защо да превозваш две млади жени в мъртвилото на нощта? Бих могъл да напълня кралския кораб с млади продажници, доволни, че ще получат коричка хляб. Защо обаче е тишината, ужасът, запушените усти? И къде са отивали? — Той се извърна към пазителя.

— Не и в Съдърк. Ладията се движеше по талвега, сякаш се беше отправила към самотните кални наноси на устието. — Пазителят отново тропна със сопата си по пода. — Убеден съм, че съм видял прокълнат убиец, кроящ светотатство и всякакви други мерзости онази нощ. Нарекох тази лодка „Ладията на Дявола“. Не съм виждал друга като нея по реката! — Той отстъпи. — Казах на добрия си приятел Хейстанг и той ме доведе тук, за да зърна ужаса, открит при олтара. Същото е като тогава.

— Има и нещо друго, нали така? — настоя Джон. — Ти ми каза за Берингтън.

— А, да, Берингтън.

— Познаваш ли го? — остро запита Дьо Пайен.

— Знам много за това, което става в града. Имам си шпиони, а и Хейстанг често споделя чаша хубаво червено вино с мен. Чувал съм за Берингтън. — Пазителят стисна тоягата си с две ръце и се облегна на нея, сякаш се опитваше да облекчи някаква болка на крака си. — И аз съм се сражавал за Мандевил, великия граф на Есекс, в мочурищата на Източна Англия. Много мъже се стичаха под знамената му, сред тях и демони, в човешка плът облечени. Берингтън не бе един от тях. Никога не съм го срещал, ала съм чувал името му — знам, че Мандевил не го харесваше — рицар, който не бе съгласен с оплячкосването на църкви и завземането на манастири. Името му ми е познато заради това и нищо повече. Не забравяй, че стотици, дори хиляди се тълпяха под флага на Мандевил!

— Ами Майеле? — попита Дьо Пайен.

Пазителят поклати глава:

— Само още едно име сред множеството.

— Ами Парменио? — попита и Хейстанг. — Споменах името му и ти като че ли се досети за нещо.

— О, да, Тиери Парменио, генуезецът. — Прокаженият се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Тамплиере, пребродил съм лицето на Божията земя. Когато се завърнах от Палестина, не си дойдох по море. Такива пътувания не са за хора като мен. Пътувах по суша и стигнах Лион — величествен град. Настаних се извън стените му и дочух мълви за някакво разследване, свързано с вещици и магьосници, но и с местни свещеници, които се замесили неблагоразумно в черни ритуали. В деня, в който пристигнах, в града екзекутираха такива престъпници. И съм сигурен, че това име, Тиери Парменио, бе замесено по някакъв начин. — Мъжът се потупа по главата. — Добре съм обучен, тамплиере. Имам силна памет за имена. Убеден съм, че съм чувал за Парменио и преди, ала не мога да кажа повече. — Той въздъхна. — Е, трябва да си вървя, ала първо те моля за благословията ти.

— Моята благословия?

— Защо не? Ти си коленичил на Гроба Господен, нали? Ти си спазил обетите си. Дай ми своята благословия, тамплиере, мен малцина свещеници биха ме доближили.

Леко смутен, Дьо Пайен си припомни думите, които баба му Елеонор често казваше. Рицарят вдигна ръка:

— Нека Бог те благослови и да те закриля — промълви Едмънд. — Нека ти окаже своето благоволение и да се смили над теб. Нека обърне лице към тебе и те дари с покой. Нека Господ те благослови завинаги.

Пазителят се поклони и рече:

— А сега аз ще ти дам своята благословия, тамплиере. Бъди справедлив. Обичай нежно и върви смирено с твоя Бог.

Сетне мъжът си тръгна, изчезвайки в мрака отвъд вратата.

Хейстанг и Дьо Пайен напуснаха църквата, а двамина от свитата тръгнаха пред тях, понесли факли. Движеха се из пустите улички и по тесните пътеки, а нощните птици и скитниците бягаха, щом усетеха приближаването им. Само от време на време някой просяк молеше за милостиня от прага на някоя врата. Почти бяха стигнали имението на епископа на Линкълн, когато чуха камбаната на дома на тамплиерите, биеща за тревога. Дьо Пайен се втурна напред и завари главната порта зееща, горяха факли, а сержанти с извадени мечове, охраняваха входа. Той забърза вътре, следван от Хейстанг, и зърна пръски кръв по стълбите пред къщата за гости. Вътре, в трапезарията, Майеле се занимаваше с ранената си ръка, а Берингтън имаше синина на лицето. Лечителят се грижеше и за двама им. Миризма на оцет, алое и мехлем тежеше във въздуха. Хейстанг прати трима от хората си нагоре по стълбите, за да проверят дали в стаите за гости няма натрапници. Дьо Пайен се наведе, за да разгледа кървавата следа на застлания с плочи под.

— Убийци — Майеле отиде при Едмънд, — шестима бяха. — Той посочи нататък към трапезарията, където една маса лежеше преобърната, а храните и виното бяха разхвърляни и разлети. — С Берингтън вечеряхме тук. На вратата се почука, аз станах и отворих. — Филип се усмихна по обичайния си циничен начин. — Извадих късмет. Щях да се нанижа на мечовете им, ала един от тях се оказа бавен. Поколеба се. Но не и аз. Затръшнах вратата и изкрещях на Берингтън. Опитах се да я затисна, ала те бутаха с все сили. Берингтън дойде и опита да помогне. Решихме да им скалъпим същия капан. Неочаквано отстъпихме с извадени мечове и ги срещнахме, лице в лице.

— Шестима — заговори и Ричард, ала замлъкна, щом Изабела влезе в стаята с лице, издаващо страха й.

Тя забърза през помещението и отиде при брат си, който само я прегърна и й зашепна нещо. Дамата се обърна и благодари на слугата, който я бе придружил от дома на епископа до тук, сетне приседна на столче и русата й коса падна на лицето й.

— Всички носеха качулки — заяви Берингтън. — Градски обесници, платени убийци, наети за няколко пенса. Двама бяха ранени, останалите се събраха, заплашиха ни с мечовете си и се оттеглиха…

Ричард отново замлъкна, когато Парменио влезе в трапезарията. Генуезецът, все още загърнат в наметалото си, скоро се смути от безцеремонните въпроси на Майеле къде е бил и заломоти, че се почувствал зле и имал нужда да си купи лекове. Хейстанг, който обикаляше и разглеждаше бъркотията и бе забелязал резките от мечовете, оставени по масата и пейките, сега тропна силно с тока на ботуша си по пода.

— Това са дела на Ордена на Храма. Не влизат в моите правомощия. Господа, милейди, трябва да вървя. Едмънд? — Дьо Пайен го последва в мрака. Хейстанг спря и се озърна над рамото на тамплиера. — Бъди нащрек, Едмънд! Утре опитай да разбереш как тези главорези са успели да влязат и да изчезнат. А междувременно… — Коронерът бавно си тръгна, тананикайки любимия си химн: „O puella vera et pulchra“^[2].

Дьо Пайен отново отиде в трапезарията, където Парменио бе поставил столовете по местата им. Берингтън освободи сержантите и залости вратата зад гърбовете им. Облегна се на нея и махна към масата:

— Нека се нахраним, да пийнем, да помислим и да вземем решение. Не можем да останем тук, където Уокън, Бог да го прокълне, може да се крие из канавките и улиците и да подготвя нападенията си.

— Тогава какво предлагаш? — попита Парменио.

— Да го принудим да излезе оттук — Майеле тропна с бокала си по масата. — Да напуснем Лондон. Нека отидем там, откъдето е дошъл този негодник — имението Борли в Есекс. Едмънд, ти се възстанови, най-тежкото време от зимата отмина. Където и да отидем, сигурен съм, че Уокън ще ни последва.

Дьо Пайен се озърна към Парменио, който кимна. Берингтън, изглежда, също бе съгласен:

— Логично е и можем да го направим — измърмори той. — Кралят отпътува от Лондон за Дувър. Колкото до Уокън, тук не отбелязваме никакъв напредък. Приключихме с неотложните си тамплиерски дела в Лондон. С Изабела трябва да уредим някои семейни въпроси. И така, ще заминем за Борли, а после — той се усмихна — ние трябва да се върнем в семейното ни имение Бруър в Линкълншир.

Споразумяха се. Дьо Пайен пожела лека нощ на останалите и се оттегли в стаята си. Бе обзет от силна тревога. Заръките на Хейстанг да разследва всичко много внимателно засилиха подозренията му, особено по отношение на загадъчните дела на Парменио. И не стигаше това, но всички отново щяха да потеглят по калните пътеки към някакво неприветливо имение. Загледа се в разпятието на стената и не за пръв път се замисли за обетите и живота си на тамплиер. Объркан от тези мисли, той се съблече, извади от дисагите малкия опърпан псалтир, завещан му от лорд Юг, и коленичи на коравия под. Поглади телешката кожа на корицата, проследявайки посребрения изпъкнал кръст, който малко по малко се изтъркваше. Страниците вътре жълтееха, изпъстрени с черни и мазни петна, силно изпомачкани. Приближи се до светлината на свещта и отвори книгата на текстовете за вечернята. Запя на висок глас първите редове на псалма: „Но лицето на Господа е против онези, които вършат зло, за да изтреби от земята помена им.“^[3]

— Дали е така? — прошепна Дьо Пайен и си припомни ужасния труп на онази девойка и откровенията на ловеца на мъртвите. Едмънд потисна съмненията си и се опита да чете, но мисълта му отлетя обратно в онази мрачна сакристия при страховития труп, който тя пазеше.

На следващата сутрин Дьо Пайен се събуди рано. Присъства на утринната литургия, отдаде се за малко на мислите си, сетне закуси в помещението за провизии, където готвачите поднасяха купи с овесена каша, полята с мляко и поръсена с индийско орехче, а после и бели филии хляб, намазани с масло и мед. Той изпи една голяма чаша разреден ейл, сетне излезе и застана на плочника в двора. Някакъв прислужник с кофа и парцал търкаше кървавите петна по стъпалата пред къщата за гости. Дьо Пайен тръгна, мина покрай мъжа и му кимна, сетне проследи дирята през двора. Изведнъж спря. Не можеше да открие повече петна от кръв между вътрешния двор и стената. Объркан, той затърси, докато чу как някой вика името му. Един сержант се втурна към него, дъхът му се виждаше в мразовития въздух.

— Господарю, при портата една жена моли да се срещне насаме с теб.

Едмънд го последва извън стените. Жената, която сержантът посочи, стоеше край сергията на предприемчив амбулантен търговец, който бе поставил сергията си близо до стените и продаваше макари, напръстници, игли, карфици и конци. Непознатата се пазареше за сребрист конец. Тя плати на човека и се обърна, когато Дьо Пайен се приближи. Имаше бледо красиво лице, катраненочерна коса, стегнато сплетена със златисточервен ширит. На ушите й искряха обици, сребърна огърлица се виеше около тънката й шия, а гривните дрънкаха, щом мръднеше ръка. Качулката и наметалото, които бе облякла, бяха от тъмносиня вълна, обточени с волан. Тя заговори бързо на английски, сетне се усмихна извинително.

— Mon seigneur^[4] — премина тя на нормански френски, — ако ме последваш, ще ти разкажа за Уокън. — Жената зърна тревогата в очите му. — Няма да те водя в Куийнсхайт — прошепна. — Да, чух за това, което се е случило там. Не, съвсем наблизо, в една гостилница на улица „Патерностер“, казва се „Господарката на слънцето“. — Непознатата сви рамене. — Ще бъда там, докато удари камбаната за молитвите. Е, сър? — Тя нежно го потупа по гърдите. — Може би искаш да си вземеш колана с меча. Както и да е, ще говоря само с теб.

— Защо?

— Ти си този, който търси Уокън, нали? Така ли е? А генуезецът? Ами останалите? — Тя отново вдигна кокетно рамене. — Следя клюките. Генуезецът е потаен. Твоите спътници, е, ами те са английски рицари — може и да са се сражавали редом с Уокън. Пък и — непознатата посочи дома на Храма, — слугите ти са наблюдателни. Те казват, че си почтен човек, макар и самотен. Нима не можеш да ми отделиш малко време? Аз ще бъда в гостилницата. Името ми е Алиенора — рече тя и си тръгна, а елегантните й обувки с високи подметки потропваха по калдъръма.

Дьо Пайен затвори очи, прошепна молитва за закрила и забърза обратно към стаята си. Затегна колана с меча си, загърна се в тежкия плащ и забърза, този път извън Храма. Знаеше къде бе уличката „Патерностер“ — наистина не беше далече и нямаше лошо име. Проправи си път през тълпата, отблъсквайки просяците, пияниците, досадните чираци с наметки, поръбени с козина от съсел. Продавачките на риба предлагаха кефал, минога, скумрия, херинга и омари. Търговците викаха, че имат за продан съдинки за сосове, солници, свещници, кошници, тасове и чаши. Един стражар стоеше в някаква каруца и шумно обявяваше, че гражданите не трябва да се презапасяват с въглища и че не бива да се продава стока, ако не е платен налогът за тържището. Утринта бе оживена, изпълнена с всякакви звуци, гостилниците и пекарните предлагаха пайове и змиорки, кълцан свински бут, сирене и чесън, вихреше се въртележка от цветове и плетеница от миризми — от най-зловонните до най-сладкия аромат на пчелния восък.

Тамплиерът стигна до улица „Патерностер“. Пристъпваше внимателно, защото улицата бе наклонена от две страни към канавката, която минаваше през средата. Дори в този ранен час, барата бе пълна със смрадлива мръсотия, върху която чистачите изсипваха пълни лопати с парлива на мирис селитра. Той стигна до двукрилата врата на „Господарката на слънцето“ и влезе в просторната трапезария, чийто под бе застлан с рогозки, а тесните й прозорци и белите стени бяха украсени с червени и зелени драперии.

— Вино от сушено грозде? — попита стопанинът на гостилницата и се заклатушка към него, бършейки дебелите си пръсти в престилката. Човекът говореше много добре нормански френски, а малките му проницателни очи оглеждаха плаща на Дьо Пайен и меча му. — Виното от сушено грозде е чисто като сълзите на покаяниците — рече той. — То поразява като светкавица и е по-вкусно от бадемите, кара те да станеш бърз като катерица, игрив като дете, пиещо мляко.

— Алиенора? — настоятелно пита Дьо Пайен.

Домакинът се поклони и му посочи стълбите:

— Последвайте ме, сър.

Стаята, в която бе въведен Едмънд, бе просторна, с красиво боядисани в черно греди, украсени с разноцветните знаци на зодиака, а стените в кремав цвят бяха чисти и накичени с пъстри платове. Един малък прозорец стоеше отворен, а другият бе скрит от спусната жълта завеса. Помещението бе наредено с изящни мебели, дебели вълнени килими застилаха пода, а самата стая бе добре осветена от запалените в голям свещник свещи. Алиенора седеше на леглото, чиято покривка бе изработена от козината на белка, избродирана с фигури на птици, зверове и цветя. На столче до нея бе оставен позлатен кафез, а на пръчицата в него стоеше конопарче. Жената хранеше птичето с трохичките от една чиния и, когато приключи с това, тя се изправи, докато гостилничарят затваряше вратата зад Дьо Пайен, след като шумно бе известил:

— Велик и благороден посетител.

— Благороден ли си, господарю Дьо Пайен? — усмихна се тя. Погребален рог изрева в уличката долу. Алиенора прекоси помещението и отиде до отворения прозорец, като махна на Едмънд да застане до нея. В ръцете си, облечени в ръкавици без пръсти, тя държеше купа с тлеещи въглени, докато наблюдаваше погребалната процесия отвън. — Рицар — рече тя и посочи коня без ездач, оседлан и с нахлузен оглавник. Шлемът, щитът и войнишкият колан висяха, окачени на самара. Зад жребеца пристъпваше един свещеник, държащ в ръце голям съд със светена вода, придружаван от мъже с димящи кадилници и дякони, които пък носеха свещи и кръстове. Опечалените вървяха след тях, всичките облечени в черно, стиснали по едно зелено клонче, и тихо припяваха заупокойните псалми. — In media vitae sumus in morte^[5] — прошепна Алиенора.

— Не знам дали съм благороден — отвърна Дьо Пайен, — ала животът наистина е монета с две лица и смъртта е част от него. Милейди, пожелахте да се срещнем заради разбойника Уокън, нали?

— Разбойникът Уокън? — тя се засмя. — Господарю, аз съм куртизанка, дъщеря на добро семейство. В младите си години бях затворена в манастир като послушница, докато… — Алиенора сви рамене. — Всяка душа си има своя история. Сега живея тук, тамплиере. Познавам света на мъжете. Познавам душите на посетителите си. Забавлявала съм свещеници, духовници и да, дори тамплиери, включително Хенри Уокън — господарят на имението Борли в кралското графство Есекс. Уокън бе измъчен мъж, тамплиер, който се бореше с желанията на плътта. Често губеше битката и заради това ме посещаваше през седмиците преди отпътуването си с чуждестранен кораб за далечни страни.

— И?

— Магьосник? — подигра се тя и подаде купичката на Дьо Пайен, за да си стопли и той пръстите. — Вълшебник, чародей? Нима това е човекът, за когото говорим? — Гласът й набра сила. — Небивалици! Уокън е просто мъж, разкъсван от плътски пориви.

Тя се усмихна на Едмънд, когато той й върна купата. Рицарят погледна през прозореца — една сянка от другата страна на уличката се шмугна зад ъгъла. Алиенора отиде, седна на крайчеца на леглото и подкани с жест тамплиера да я последва. Той седна и се изчерви от неудобство, когато мечът му се оплете в покривката на постелята. Стана, за да разкопчае колана си. Стресна се от почукването на вратата.

— Мистрес — прокънтя гласът на гостилничаря. — Желаете ли вино?

— Почакай… — рече тя и тръгна натам.

Дьо Пайен си спомни сянката от другата страна на уличката и празната трапезария на долния етаж. Той не бе поискал вино!

— Не, спри! — Едмънд се хвърли на пода.

Вратата се отвори с трясък. Две фигури с маски и качулки, се втурнаха вътре. Коленичиха, освободиха стрелите на арбалетите си и двете остриета покосиха Алиенора — едното в гърдите, а другото — в лицето. Дьо Пайен запълзя, за да вземе колана с меча си и погледна нагоре. И двамата разбойници бяха избягали. Той скочи на крака и ги последва. Алиенора не можеше да бъде разпозната — бе загинала на място, а лицето й сега представляваше пихтия от шуртяща кръв, разтрошени кости и раздрана кожа. Една от очните ябълки висеше, кухината бе празна. Едмънд се извърна, стигна вратата и тръгна надолу по оцапаните с кръв стъпала. Убийците не бяха показали никаква милост. С прерязано гърло, гостилничарят лежеше на половината път надолу, и се гърчеше, а очите му вече се изцъкляха. Трапезарията все още бе пуста. Дьо Пайен зърна уплашени лица, които надзъртаха като призраци през полуотворената врата на кухнята. Той изтича на улицата. Минувачите вече спираха, за да надничат през зейналата порта на гостилницата. Едмънд се огледа наляво-надясно. Не можа да види никакви главорези, никакви нападатели облечени в черно.

— Ти видя ли…? — викна той на някакъв калайджия, ала спря, защото мъжът не разбираше езика му.

Дьо Пайен прибра меча в ножницата и се върна в гостилницата, влезе в сладко ухаещата кухня с касапския тезгях и весело къкрещите над огъня гърнета. До тях бяха полуотворените вратички на пещта, от която се подаваха току-що опечените самуни хляб. Готвачите, кухненските слуги, които приготвяха шишовете, и слугините се свиха ужасени. Най-накрая Дьо Пайен откри една жена, която разбираше какво й говори, и я прати в градския съвет, за да повика незабавно коронера Хейстанг. Сетне зачака в трапезарията, пазейки вратата, докато не пристигна разследващият със своя отряд. Те разгледаха труповете. Едмънд разказа какво се бе случило. Чувстваше се изтощен, отвратен, и не направи опит да скрие настроението си. Джон го стисна за рамото:

— Едмънд — прошепна му, — Едмънд, или нападаш, или се оттегляш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами още утре можеш да заминеш за Палестина, или пък вдругиден.

— Или?

— Кой от хората около теб се държи подозрително? Някой те е проследил дотук.

Дьо Пайен се замисли за собствените си тревоги. Хрумна му кошмарната възможност Парменио да е негов смъртен враг — истински вълк сред стадо овце, ала той отпъди мисълта.

— Оттегли се — повтори Хейстанг — или нападни. Трябва да направиш избор! Колкото до твоя код — той замлъкна за миг и доближи лице още повече, — ти си опитал да го преведеш. Цифрите несъмнено са поставени на мястото на букви — усмихна се той.

— Нормански френски?

— О, не — коронерът поклати глава. — Показах го на един писар в архива, който, след като се оттегли от работа, прекарва дните си в болницата „Сейнт Бартоломю“ в Смитфийлд. Той казва, че е написан на поне три езика и единият от тях със сигурност е латински — Хейстанг отстъпи и загледа как полагат двете обезобразени тела на погребални носилки и ги покриват с платнища. — Няма какво да правиш повече тук. Ще отсъдя, че тези двамина нещастници са убити от ръцете на неизвестни главорези. — Дьо Пайен благодари на Хейстанг и го извести за предстоящото си отпътуване за Борли. Коронерът сви устни. — Родината на дявола — измърмори той и махна с ръка. — Оплячкосваната земя, непрестанно кръстосвана от онзи стар демон Джефри дьо Мандевил. О, да, чувал съм историите — рече той и му подаде ръка. — Бъди предпазлив. Пази се. Ще се срещнем, преди да отпътуваш.

Дьо Пайен се върна в дома на Храма. Берингтън и Майеле бяха заминали за Уестминстър, за да получат официално позволение за отпътуването от краля и двора. Дьо Пайен заобиколи и отиде в тамплиерската църква, където коленичи пред дървената статуя на Девата и Младенеца, за която се твърдеше, че била резбована от едно от дърветата в Гетсиманската градина. Постави пред статуята една коледна роза и отново коленичи, взрян в свещите, докато мислите му се връщаха към срещата му с Алиенора, към нейните спомени за Уокън, към нахлуващите главорези. Защо не я бяха нападнали преди това? Той сам отговори на въпроса си — защото не са били наясно какво възнамерява да направи тя, не са знаели за срещата с него. Усети как го жегва страх. Алиенора ли бе нарочена да умре, или той, или и двамата? Нима убийците бяха изчаквали да се срещнат? Смъртта им може би щеше да бъде обяснена с историята, че тамплиер и куртизанка са били заловени от ревнив съперник. Едмънд огледа църквата. Миризмата на тамян бе слаба, пламъчетата на свещите не излъчваха силна топлина. В такова свято място бе положил обет като тамплиер, беше се заклел да следва кръста. И така, как трябваше да постъпи?

Прошепна молитва към Дева Мария, изправи се и погледна часовата свещ, поставена в свещник близо до една картина, изобразяваща слизането на Христос в Ада. Да, имаше още време. Завтече се към кулата, където бе оръжейницата, и поиска от сержанта арбалет и колчан стрели. Огледа ги, после се върна в църквата, където ги постави на пода близо до стената с картината на свети Христофор. Сетне свали бойния си колан, окачи го на една пейка недалеч от вратата и зачака. Парменио, на когото Едмънд бе изпратил вест, пристигна почти веднага, отвори вратата и пристъпи предпазливо вътре в тъмната църква. Дьо Пайен се усмихна. Генуезецът бе неспокоен — ръката му почиваше върху дръжката на камата, мъжът се движеше в сенките. Дьо Пайен тихо вдигна заредения арбалет.

— Едмънд? Едмънд?

— Тук съм.

Парменио се извърна. Едмънд бързо се премести при вратата и опъна горната и долната тетиви, в които бяха поставени стрелите.

— Едмънд, за Бога!

— Свали оръжейния си колан — Дьо Пайен тръгна напред със свален арбалет. — Срещнахме се за пръв път в църква. Може и в църква да се разделим!

— Какво говориш?

— Може би говоря за смъртта ти.

— Защо, Едмънд? Какво става?

— Ти си създание на нощта — тамплиерът се помъчи да укроти яда си. — Да не би да се виждаш като ястреб, Парменио, прелитащ над поляните, докато аз, като някой заек, търча от храст на храст, уплашен от сянката ти, от грабливите ти нокти?

— Едмънд? — Парменио пристъпи напред.

— Не мърдай! — Едмънд дори не мигна. Сам остана изненадан от гнева и яростта си. — Знаеш ли, че Алиенора е мъртва?

— Да, видях ви да се срещате, но какво пък, и други може да са ви зърнали. Мълвата се носи като птица над улиците. Сам отидох да видя. Видях те с Хейстанг. — Гласът на Тиери заглъхна. — Едмънд, моля те, свали арбалета. Не аз съм твоят враг.

— Ти се опита да ме убиеш в Триполи. Уверен съм, че ти пусна онази стрела от арбалет пред Аскалон. Ти трябва да си бил. Майеле бе до мен. Кой друг може да го е направил?

— В Триполи направих грешка. Пред стените на Аскалон опитах да те накарам да бъдеш нащрек.

— Ти едва не ме уби.

— Не, ако исках, онази стрела щеше да строши черепа ти. Исках да те стресна, да те разтревожа и да те пробудя.

— Защо?

— Заради опасностите, които те окръжаваха, било то от страна на Трамле или от някой друг като Уокън и сборището му. — Парменио се усмихна едва-едва. — Успях. Ти си много опасен мъж, Едмънд дьо Пайен. Ти си идеалист, стремиш се към идеала. Мислеше си, че светът е олицетворението на мечтите ти, а в действителност той се оказа плод на най-черен кошмар. Мисля, че сега осъзнаваш това. Твоят орден се променя. Той вече не е легион от почтени, истински рицари, а от мъже, които преговарят с господарите на света. Няма нищо по-опасно от идеалист, който се е пробудил, за да види суровата реалност на живота.

— И това включва и теб, с твоите срещи със странници от Венеция и други места. Странници, които се промъкват в Лондон, за да разговарят с теб из тъмните ъгли на хановете?

— Е, добре. — Парменио протегна ръце. — Свали арбалета, Едмънд, и ме остави да ти покажа нещо.

Генуезецът въздъхна, като забеляза неотстъпчивия поглед на Дьо Пайен. Той свали дрехата си, порови вътре и извади сгънат пергамент от таен джоб в подплатата.

— Сложи го на пода — заповяда Едмънд, — заедно с войнишкия ти колан. После отстъпи три крачки и коленичи със скръстени ръце.