Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тамплиерите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Magician, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi(2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Тамплиерът магьосник

Английска, първо издание

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев, 2010

ИК „Еднорог“, 2010

ISBN: 978-954-365-067-5

История

  1. —Добавяне

Глава девета

Крал Стивън се върна със слава в Лондон.

Най-сетне Едмънд стигна друга поляна и повеят донесе далечния звън на тежките камбани на абатството. Реши да се върне обратно по същия път. Слънцето блестеше в очите му, искрящо между преплетения балдахин на дърветата. Стигна мястото, където бе нахранил децата, спря и погледна надолу тъкмо когато плясъкът на крилете на някаква птица го стресна. Ръката му литна към меча, когато арбалетната стрела профуча край лицето му, а перцата в края й едва-що не бръснаха кожата му. Още една стрела изсвистя над главата му. Той дръпна юздите и конят му заотстъпва. Трета стрела прехвръкна като някаква смъртоносна птица и се заби в шията на животното, като го накара да зацвили и зарита, преди да рухне в агония. Дьо Пайен измъкна стъпалата си от стремената и припълзя настрани, докато конят се мяташе в предсмъртни мъки. Озърна се. Левият крак го болеше, а гърбът и ръцете му бяха натъртени от падането. Той измъкна и камата, и меча си, и натъжено погледна коня — беше добър жребец, а сега лежеше проснат в локва кръв с потрепващи крака. Едмънд се взря напред и различи движещи се сенки. Това не бяха обикновени бандити, въоръжението им би било прекалено оскъдно, за да нападат рицар в пълно снаряжение. А и засадата бе добре подготвена. Бяха го причакали на връщане, точно когато очите му щяха да бъдат заслепявани от слънцето. Опитни главорези, наемници, убийци, вероятно четирима или петима — стрелите бяха пуснати мълниеносно една след друга. Докато той се опитваше да стигне едно дърво, за да прикрие поне гърба си, папратта запращя и се раздвижи. Убийците се приближаваха. Изневиделица зави рог — дълъг, протяжен рев. Храсталаците зад Дьо Пайен зашумоляха. Сгрели изфучаха над главата му, насочени срещу скритите му нападатели. Рогът отново изрева. Мъже, въоръжени с копия и тояги, се провираха сред дърветата от двете му страни. Един от тях се извърна и забърза към рицаря с вдигната ръка в знак на мир.

Pax et bonum, тамплиере.

Съдейки по тъмната роба на човека, кръста, провиснал на връв около шията му, и лъсналата тонзура, Дьо Пайен заключи, че това бе свещеник. Непознатият дойде и приклекна до тамплиера, а загорялото му лице се набръчка от тревога, кротките му зелени очи търсеха рани.

— Не може да се отрече, че имаш врагове, тамплиере — заговори той на „лингва франка“, която се ползваше в страните около Средиземно море. — О, да — засмя се той. — Бях свещеник в свитата на лорд Балиан. Бил съм на поклонение на Гроб Господен, ала сега, заради греховете ми и като изкупление заради моята гордост, съм енорийски свещеник на църквата „Сейнт Ботолф“, подчинена на „Сейнт Едмъндс“. Е — той потупа Дьо Пайен по крака, — ранен ли си?

— Не, само насинен и унижен — отвърна Едмънд и се надигна. — Иначе съм здрав. Конят ми?

— Горкото животно — свещеникът протегна ръка и рицарят я стисна. — Аз съм Джон Фицуолтър, както казах — свещеник и някогашен поклонник. — Той помогна на Дьо Пайен да се изправи и заедно отидоха и застанаха до мъртвия кон. Горските хора се появиха, клатейки глави, говорейки скорострелно на духовника на своя гърлен език. — Моите енориаши казват — преведе свещеник Джон, — че нападателите ти били убийци, познаващи отлично гората.

— Кой би могъл да наеме такива хора? — попита Дьо Пайен.

Свещеникът направи гримаса:

— Чували сме мълвата за теб и останалите тамплиери в голямото абатство. Че сте били в свитата на принц Юстъс. Колкото до въпроса ти — това е Англия, графствата са пълни с такива мъже. Те вярват само в един ред от Светото писание: не се боят нито от Бога, нито от човека[1]. Слава на Господа, че се отнесе добре с децата. Те са видели преследвачите ти и забързали обратно към селото, за да донесат вестта. Ех, горкият ти кон — той потупа Дьо Пайен по ръката. — Чел ли си свети Анселм[2]? Той казва, че жестокостта към животните извира направо от Лукавия. Е, добре — Джон се наведе и помогна на Едмънд да освободи седлото и оглавника. — Остави животното тук, тамплиере. Бедняците ще го изядат. Нещо добро ще излезе от тази злина. Малка отплата за спасителите ти.

Дьо Пайен се изправи. Един от селяните внимателно взе седлото от ръцете му, а друг — оглавника. Тамплиерът отвори кесията си, изтръска останалите вътре монети и медальони с образите на светци и ги сложи в ръцете на свещеника. Сетне внимателно се вгледа в спасителите си — горски хора, облечени в опърпани зелени и кафяви туники, привързани с въже на кръста, с груби сандали и гамаши, предпазващи глезените и краката им. Неколцина от тях бяха млади, възрастта на други той не можеше да прецени заради дългите им черни коси, рошавите бради и мустаци. Усмихваха му се и бърбореха нещо на свещеника.

— Благодарят ти. Те винаги те следват, когато идваш тук.

— Защо?

— Ще ти обясня — рече Джон мрачно. — Тези деца бяха примамка. Но ти се отнесе много мило с тях. Ела. — Той хвана Едмънд за ръката. — Ще те придружим до портата на абатството.

Върнаха се по пътеката. Свещеникът описа селската църква и как я бил поправил, разказа за стенописа, който подготвял, за да онагледи сцени от Библията и най-вече Страшния съд.

— Само Бог знае какво ще се случи на този ден. Сега ме чуй — той заговори бавно, наблягайки на всяка дума. — Както казах, знаем за принца. Разбрахме за смъртта му и за смъртта на останалите. Ние също сме угрижени, тамплиере. В нашите гори се появиха мъже, непознати, опасни нощни птици, тъмни странници, въоръжени, с постоянно спуснати качулки. Те лагеруват тук и наблюдават абатството.

— Някой идвал ли е да се срещне с тях?

— Не мога да кажа. Нощем само виждаме огньовете им, подушваме пушека. И един от енориашите ни ги е срещнал.

— Какво?

Свещеникът спря, викна на горските хора, които се оттеглиха назад.

— Тръстън — пак викна той.

Млад мъж пристъпи напред — държеше копие в една ръка и сопа в другата. Джон му заговори, Тръстън отвърна и погледът му се откъсна от лицето на тамплиера.

— Какво ти каза? — попита Дьо Пайен. — Чух името Уокън.

— Тръстън е опитен бракониер — измърмори свещеникът. — Не се е родил заекът, който той да не може да улови. Дълбоко в леса има развъдник, източник на прясно месо. Тръстън бил там. Впримчил в капан три или четири заека — достатъчно храна за енорията ми. Когато си тръгвал, двама странници се появили от сенките. Били любезни, ала му наредили да им даде месото. Тръстън, разбира се, не можел да откаже, ала според обичая на гората той попитал за имената им. Един от мъжете отвърнал, че името му е Уокън, че искал единствено месото и че след това Тръстън можел да си върви по пътя.

— Уокън. — Дьо Пайен се взря в селянина. — Сигурен ли си?

Свещеникът преведе въпроса, ала Тръстън бе упорит и продължи енергично да кима с глава и да повтаря името.

— Странното е — Джон се усмихна на Дьо Пайен, — че Тръстън попитал какво е името и на другия мъж и онези му отвърнали, че е същото. Има и още нещо. — Свещеникът направи знак, че трябва да продължават напред, и махна на енориашите си да го следват. — Всякакви мъже бягат насам, бандити от градовете и селата. Някои се присъединиха към нас. Мнозина не оцеляват, ала тези непознати със сигурност се справят. Като цяло не ни закачат, както и ние тях. Много рядко ги срещаме, ала наскоро, през изминалия месец, нещата се промениха.

— Как?

— Девойки — прошепна той, — и млади жени, поне три на брой, просто изчезнаха през последната седмица. Е, това не е така изненадващо. Някои от младите ни мъже и жени се уморяват от горския живот и бягат в градовете и селата, ала сега беше различно. Те си имаха семейства, любими, една от тях бе сгодена и щеше да се омъжва. А накрая просто изчезнаха като скреж под слънцето.

Дьо Пайен потисна потръпването си, като си спомни историите за другите такива злокобни изчезвания в Йерусалим.

— И не бяха открити трупове?

— Тамплиере, огледай се. Можеш да погребеш телата на цял град в тези лесове и никога да не намериш и един гроб. Но за да отговоря на въпроса ти, ние не мислим, че тези девойки са избягали. Нещо ужасно им се е случило.

— И мислите, че е възможно странниците да са виновни?

— Може би — свещеникът поклати глава. — Дори за теб се съмнявахме. Наблюдавахме те как яздиш из гората, затова и пратихме трите деца. Моите енориаши — сухо додаде той — те дебнеха през цялото време. Deo Gratias — слава на Бога, те също те и спасиха.

— Откога си тук, отче?

— О, поне от четиринайсет лета. Защо?

— Чувал ли си за големия бунтовник Мандевил, графа на Есекс?

— О, да, този демон.

— Защо го наричаш така?

Свещеникът замлъкна и погледна към небето.

— Чувал съм историите за него, че бил вещер, магьосник, ала това не е истина. Мандевил бе като останалите велики лордове — алчен за богатство и земя. Той извърши отвратителни богохулства, завземаше манастири и абатства, оплячкосваше свещени места. Като се зае с това, той привлече множество тъмни души — мъже, които тънеха във всякакви пороци. Аз съм пастир, тамплиере. Работата ми е да се грижа за душите. Знаеш ли какво мисля аз? — Той погледна през рамо към Дьо Пайен. — На нас, хората, душите ни са като господарски къщи в имения, обсебвани от ангели и демони. И ние всички избираме кои да вземат превес. Както и да е — свещеникът въздъхна, — чухме историите за последователите на Мандевил. Някои от тях бяха затънали в грехове, изпълняваха кръвожадни ритуали, наслаждавайки се на онова, което вършеха. Виж само принц Юстъс. Чухме за дивия му поход през графствата. Какъв шанс имат моите енориаши срещу конници с брони, въоръжени с мечове и арбалети? Те връхлитат в някое село и правят каквото си искат, няма пристав или управник, който да им се опълчи. Мирът в кралството бе разбит. Много хубаво е, че крал Стивън и Хенри Фицемпрес размислиха.

Групата им стигна края на гората и се приближи към къщата на стражата при портата на абатството. Свещеникът взе седлото и оглавника от хората си и продължи сам с Дьо Пайен напред. Спря край малкия подвижен мост над тесния ров.

— Тамплиере, нека Господ бъде с теб — рече той, подаде му такъмите и си тръгна.

Драматичното завръщане на Дьо Пайен в абатството предизвиква стъписване сред братята. Парменио, Майеле и Изабела бързо дойдоха при него. След като Едмънд увери монасите, че не бе пострадал, групата им се събра в трапезарията на къщата за гости и той набързо описа на другарите си нападението, докато изучаваше лицата им и особено изражението на Тиери, който изглеждаше притеснен. При завръщането си Дьо Пайен незабавно бе попитал вратарите и пазителите на портата дали някой от спътниците му е напускал абатството и те го бяха уверили, че никой не е излизал. Като поразмисли, той заключи, че не бе възможно за толкова кратко време някой злосторник да напусне „Сейнт Едмъндс“, да се промъкне из гората, а после да го издебне, за да го убие. И все пак предпочиташе да е осведомен. Можеше да загине в лесовете. А нима и извън Аскалон не се бе случило такова нападение, когато Парменио бе с него? Нарочно не им разказа за горските деца или за подробностите от срещата си със свещеника, но им обясни за странниците в гората, които до един се наричали Уокън.

— Може би това име са си избрали — рече Парменио. — Много често се приема името или титлата на главатаря на някоя група. Хората от свитите на лордовете също правят така.

Берингтън и Майеле се съгласиха с него.

— Едмънд — започна Ричард, — докато те нямаше, получихме вести, дойде пратеник от Есекс. Според мълвата Уокън слязъл на брега на полуостров Колвас близо до Оруел — самотно устие, недалеч от имението на Уокън в Борли. Навярно е искал да избегне пристанищните надзиратели и управители, а на чуждестранно пристанище е лесно да се наеме кораб, пиратски кораб, който да акостира и да превози него и останалите до някоя самотна местност на брега на Есекс.

— Ала как е успял? — настоя Дьо Пайен.

— Какво искаш да кажеш? — попита Парменио.

— Ами — Едмънд протегна ръка. — Виж ме, аз съм беден рицар тамплиер. Ти, Берингтън и останалите — дойдохме, като платихме с монети, взети от съкровищницата в Йерусалим. Зависими сме от онова, което получаваме от нашия орден, от гостоприемството на монасите, от милостта на краля да ни даде коне. Откъде Уокън се е сдобил с такова богатство? Той бе беден рицар тамплиер.

— Но също така е и главатар на вещерско сборище.

— Да, но е бил заловен — настоя Дьо Пайен. — Бил е пленен и задържан от теб, Берингтън, окован като затворник, завързан, качен на лош кон, предполагам. Не е носел нищо със себе си, нали?

— Разбира се, че не — съгласи се Ричард. — Но не забравяй, че сборището му ни нападна. Те ни отнеха оръжията и всичко ценно, което носехме. Откраднаха и конете ни. Сигурно са донесли и скъпоценностите, които са притежавали в Йерусалим.

— Ами Триполи? — намеси се Майеле и махна на Берингтън да не го прекъсва. — Спомнете си, братя, граф Реймон бе убит и тогава започна бунтът и клането. Част от града бе оплячкосана, домовете на богати търговци бяха ограбени. Ако Уокън е бил отговорен за всичко това, тогава сигурно е натрупал малко съкровище, нали?

— Да — Парменио облегна лакти на масата, — да, звучи разумно. — Той говореше сякаш на себе си. — И преди е ставало дума за нещо такова. Може би това е била причината за нападението в Триполи — да бъде убит графа и да се предизвика бъркотия и размирици като отвличане на вниманието, за заблуда. Истинската му цел е била да ограби домовете на богатите, за да си осигури необходимите средства.

— От които се е възползвал — заяви Майеле, — след като е наченал странстването си. Златото и среброто в чуждестранните пристанища скоро биха му осигурили пътуване с кораб, докато в Есекс ги е ползвал, за да привлече последователи в сборището си и да наеме убийци.

Разговорът за намеренията на Уокън стана разгорещен. Изабела се плъзна по пейката до Дьо Пайен с разтревожено лице. Постави ръка върху неговата и поклати глава.

— Едмънд, Едмънд — прошепна тя с някогашния си закачлив тон, — можех да те придружавам по време на разходките ти. — Тя се усмихна дяволито. — Красива дама из зелените ливади…

— Сестро! — Берингтън скочи на крака. — Едмънд, не бива отново да излизаш навън сам. — Той запристъпва напред-назад. — Възможно е въоръжени маскирани мъже да се събират в гората — това е добро място за скривалище на Уокън. Може дори тук, в абатството да има свои хора. Задържахме се по-дълго от необходимото. Утре потегляме за Лондон. Уокън може и да ни последва и там ще можем да му заложим капан.

 

 

Едмънд дьо Пайен стоеше в гробището, разположено върху ивица земя, простираща се между стените на „Сейнт Андрюс“, в Холбърн, и сградите на тамплиерите с кръглата църква, главната постройка с кръстосани по фасадата греди, казармите и домовете за гости, ковачниците, помещенията за храните и всичките други постройки. Гледаше удивен огромния дъбов ковчег, провисен на яки вериги от клоните на прастаро, чворесто тисово дърво. Навсякъде около него се издигаха паметниците на покойни тамплиери и на онези, които им бяха служили, ала това бе нещо невероятно — това бе ковчегът на велик граф, погинал отлъчен — тяло, на което бе отказано погребение в свещена земя, докато папата в Рим не отменеше тази присъда на вечни мъки. Покривалото от волска кожа, кървавочервено на цвят, сега избледняваше, изложено на капризите на времето, огромните брънки на оковите ръждясваха. Ковчегът едва се поклащаше, скърцайки, като че ли тялото вътре носеше черна душа, все още опитваща се да стъпи на пътя към светлината.

Дьо Пайен задялка пръчката, която бе вдигнал, докато бе оглеждал земята под ковчега. Някой добре се бе погрижил за това място. Нямаше коприва или бурени — техните коренища, заплетени като кошница, добре вирееха тук. Земята бе разровена с гребло, разкъсани бяха пълзящите, извити като змии корени, а буците пръст бяха разбити и бе засадена зелена полянка, изпъстрена с лилиуми, нарциси, маргаритки, незабравки и великденчета. Едмънд приклекна, привлечен от аромата на цветята. Въпреки че бе октомври, есента бе пристигнала късно тук и прелестта на лятото не бе отстъпила напълно. Той благодари на Бога за доброто време и се прекръсти. Заедно със спътниците му бяха напуснали „Сейнт Едмъндс“, следвайки, когато бе възможно, стария римски път на юг. Бяха закупили коне и товарни животни, както и необходимите им сбруи. Всеки ден бяха потегляли веднага след пукването на зората и бяха пътували до часа за вечернята, когато търсеха подслон в някой манастир, църква, хан или гостилница за поклонници. Бяха навлезли в Лондон от изток, близо до издигащата се бяла кула, построена от Уилям Завоевателя, движейки се по северния бряг на Темза, край замъците Монфише и Бейнард, през Нюгейт, до имението на тамплиерите. Бяха пристигнали преди девет дни. Берингтън, поел ролята на магистър, свика сенешалите, писарите и водачите. Бе обиколил тамплиерските постройки и им бе разпределил стаи, с изключение на Изабела, която бе настанена в недалечното имение на епископа на Линкълн — укрепена сграда, от която бързо се стигаше пеш до имението на тамплиерите.

Два дена по-късно ги извикаха в покоите на краля в Уестминстър. Бяха посетили литургията в „Сейнт Пол“ и си тръгнаха, докато зидарите, каменоделците и дърводелците се катереха нагоре към скелето около все още недовършената катедрала. Бяха яздили в усилващата се утринна светлина и накрая влязоха в замъка през северната порта. Огромният двор вече гъмжеше от соколари със закачулени соколи на китките. Ловци с ловджийски хрътки и кучета лисичари се суетяха наоколо. Коняри и слуги се събираха около жребците. Тамплиерите бяха оставили собствените си коне и сега си проправяха път сред тълпите от писари, войници и сержанти, през сводести галерии, за да стигнат в покоите на краля, по чиито стени бяха провесени прясно боядисани в пурпурно драперии с гербовете на краля между тях. В далечния край на залата една голяма маса бе поставена на подиум под поръбен със златни ресни навес. Около нея имаше наредени столове и кресла с високи облегалки. От двете й страни бяха сложени и малки писалища с навити на рула пергаменти, парчета восък за запечатване, велен, подвързани книги и ковчежета със стоманен обков. Стенните факли трепкаха, свещите сияеха, а мангалите припукваха и димяха. Стаята бе много топла и изпълнена с ухания.

Наложи им се да почакат известно време, преди да екнат фанфарите и виковете на шамбеланите да обявят пристигането на краля. Стивън влезе, наметнат с къса мантия от нещавена кожа, прикрепена върху дясното му рамо с помощта на голяма скъпоценна тока върху червена туника, изпъстрена с цветни мотиви в злато и пристегната на шията му със сребърен накит. Тясно прилепналите му алени панталони и ботушите му от черна кожа, все още с шпорите на тях, бяха изпръскани с кръв и кал от лова. Кралят бе придружен от бледен духовник, облечен в черно, което само подчертаваше изпитите му черти под прилежно подстриганата на тонзура коса. Други придворни и сановници също влязоха след владетеля, ала останаха близо до вратата. Стивън се настани в креслото в центъра на масата, а отдясно до него застана писарят. На Берингтън и останалите им бе казано да се приближат и да заемат местата си. Кралят бе бледен и отслабнал. Смъртта на сина му явно го бе потресла, ала той не се бе впуснал в обвинения.

— Синът ми бе убит — промълви той, когато Берингтън приключи с разказа си. Лицето му се разведри, когато зърна съчувствената усмивка на Изабела. — О, да — махна с ръка кралят, — лейди, ти и брат ти трябва да обядвате с мен, но засега… — той направи жест към Дьо Пайен, който усети, че го жегват завист и раздразнение, задето не бе поканен. — Моля — настоя Стивън, — разкажи ми отново. Разкажи какво стана.

Дьо Пайен описа смъртта на Санлис и Юстъс, а после добави и кратко описание на опита да убият и него самия в гората около абатството. Когато свърши, Стивън кимна и прошепна нещо на писаря, сетне вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Ние проведохме нови проучвания. — Кралят потърка лицето си. — Управителите и надзорниците на пристанищата нямаха записи за влизането на Уокън в кралството, въпреки че — замислено добави той — има множество пусти заливи като Оруел. Неотдавнашните ни проблеми никак не улесниха нещата. И при все това — продължи той, — без да се уточняват греховете му, Хенри Уокън, бивш тамплиер, трябва да бъде обявен за utlegatum, човек извън закона. По заповед на краля и съвета всеки има право да го убие на място. Обявява се награда от сто лири стерлинги за главата му и наградата ще се увеличи на двеста лири, ако той бъде заловен и доведен жив. Тази прокламация ще бъде отнесена на всички пристави и началници на пристанища, и закована на кръста пред „Сейнт Пол“ и в Чийпсайд[3]. Жив или мъртъв — промърмори той, — жив или мъртъв — разбойник със смъртна присъда.

След това Дьо Пайен, Майеле и Парменио се прибраха в ордена, където трябваше да изчакат свечеряването, когато се върнаха Изабела и Берингтън и започнаха да разказват за краля и благоразположението му към тях. Тази вечер донесе нова промяна в събитията. Берингтън отново повдигна въпроса за възможността Уокън да бъде оставен на ловците на глави и търсачите на богатство. Дьо Пайен, който обаче си спомни как бе нападнат, защити намерението си. И така, беше решено Берингтън да остане на поста си като магистър на ордена в Англия. Майеле щеше да му помага и да работи като негов пратеник при останалите братства. Парменио и Едмънд щяха междувременно да продължат с издирването на Уокън.

Дьо Пайен захвърли пръчката, която дялкаше, и внимателно заобиколи тисовото дърво и неговия ужасяващ товар. Ричард и Майеле често идваха тук — привлечени от тази страховита гледка, или за да отдадат почести на мъртвия лорд, Едмънд не знаеше кое от двете. Двамата мъже все още вярваха, че Мандевил е бил несломим военачалник. Те твърдяха упорито, че покойният граф не трябва да бъде държан отговорен за някои от хората, които му бяха служили. Парменио също идваше тук, но Дьо Пайен забеляза, че Тиери стоеше надалече и не се приближаваше много. От друга страна, генуезецът бе станал по-приятелски настроен и всъщност търсеше компанията на Едмънд. Той дочу някакъв звук и се обърна. Парменио стоеше зад него с ръка на камата.

— Какво има? — Дьо Пайен отиде при него. — Дори тук ли се страхуваш от нападение? Защо си хванал камата си?

Генуезецът вдигна ръце и се усмихна:

— Когато дяволът е наблизо — той потупа дръжката на ножа с формата на кръст — моля Бог и ангелите му да ме закрилят.

— От какво? — настоя Едмънд. — Защо, Парменио? — Той се наведе и доближи лице до лицето на генуезеца. — Защо си така упорит, защо си така предан на тази задача? Ето те тук, в чужда страна, на далечно място. Ти си като куче следотърсач, което не може да бъде отклонено от миризмата.

— Ти си същият.

— Аз съм тамплиер. Това са дела на тамплиерите. Ти си генуезец, далече си от дома. Защо се вълнуваш от тези неща? Защо не се прибереш?

— Той е бил дявол — Парменио не отвърна на въпросите му и посочи към висящия ковчег. — Пращал е съгледвачите си по тъмна доба, за да намират домовете на богаташите, за да може после той да ги плени, да ги хвърли в тъмниците и да иска тежки откупи за тях. Превел е сбирщината си с лодки нощем през мочурищата и превзел манастира на Рамзи, изненадвайки братята тъкмо след като са били отслужили утренята. Прогонил ги и напълнил обителта с войници. Ограбил е свещени предмети, реликви и одежди. Превръщал такива места в укрепления.

— И други са правили същото.

— Старият Мандевил е постъпвал и по-лошо — не се съгласи Парменио. — Той е превръщал Христовите църкви в леговища на обирджии, светилищата на Бога са ставали обиталища на дявола. Привличал е най-лошите вещици и магьосници, кръвопийци и поклонници на демони. Отвратителни мерзости са били извършвани толкова много, че самите стени на църквата кървели.

— А тези слуги на сатаната? — попита Дьо Пайен. — Убивали ли са те?

— О, да, вземали са пленници, невинни, които никога повече не били виждани — онези, които се криели в близките тресавища, чували ужасни писъци.

— Явно добре познаваш делата им — каза Едмънд. — Но да се върнем на въпроса ми, на който ти никога не отвръщаш — защо всъщност си тук, Парменио? Ти се появи като ангел на отмъщението в онази църква в Триполи. Оттогава насетне вървиш по стъпките ни като гладно куче. Участваш в битки, гладуваш, страдаш от жажда, излагаш се на опасностите на пътуването — защо?

— Също като на теб, Едмънд — отвърна бързо Парменио, — тази задача ми бе поверена. Ще я доведа докрай — Дьо Пайен бе готов да го засипе с въпроси, ала после си спомни как генуезецът го бе спасил в Аскалон. — Както и да е — Тиери махна с ръка, — тук има един човек, който иска да те види. Казва, че ще говори само с тамплиер.

— Къде е Майеле?

— По работа на Берингтън — отговорът на Парменио бе саркастичен. — И преди да ме попиташ, нашият благороден господар и красивата Изабела отново са в Уестминстър. Кралят е запленен от тях. — Той се усмихна. — Особено от прелестите на красивата дама. Да — Тиери се засмя подигравателно, — тегобите и мъките на вдовството, а, Едмънд? — Генуезецът се обърна и поведе Дьо Пайен към имението на тамплиерите. Минаха по настлания с каменни плочи коридор, после покрай стаите от двете му страни. Тъкмо преди да стигнат изхода, Парменио спря. — О, между другото — прошепна той през рамо — тя пак се върна, тайната ти обожателка.

Дьо Пайен примижа от раздразнение. През последните няколко дни една млада жена — вратарите твърдяха, че била куртизанка, скъпоплатена куртизанка, се бе навъртала около главната порта. Веднъж тя бе успяла да доближи Парменио и да го помоли да я срещне с Едмънд.

— Е? — попита генуезецът. — Едмънд отвори очи. — Разбираш ли — усмихна се Тиери, — тя не иска да се срещне с друг тамплиер, само с теб!

— Ще трябва да чака. А кой ли е пък този? — Мъжът, който го очакваше в преддверието, се изправи, когато те влязоха. Дьо Пайен направи знак на двамината сержанти да се оттеглят. — Е? — попита той.

Непознатият бе млад мъж, гладко обръснат, с честно лице. Беше спретнато облечен в тъмнозелена туника, спускаща се до коленете му над кафяви чорапи и меки чисти ботуши. Мантията на раменете му имаше качулка, която бе свалена и разкриваше пясъчноруса коса.

— Говоря нормански френски. — Гласът на странника бе нисък и благовъзпитан. — Служа в съвета на града, Мартин Фицозбърт се казвам. — Той облиза устни и повдигна нацапаните си с мастило пръсти.

— И какво искаш, писарю?

— Наградата за живия Хенри Уокън, или поне част от нея. — Какво?

— Чуй ме — избъбри Мартин, — целият град знае за обявлението. Аз работя в съвета. Помагам за преписването на книжата, провъзгласяващи някои хора за извън закона. Обичайна работа е — той разпери ръце. — Ние, писарите, имаме орлов поглед за бързата печалба. Около сградата на пристава се събират ловците на глави, майсторите в залавянето на крадци. Те плуват в същите мътни води, в които и ловуват: безделници, досадни просяци, лъжци от всякакъв вид, бандити, хора, търсещи убежище, нощни птици и мрачни скиталци. — Той поспря за малко, сетне продължи: — Мортевал, уелсецът, е най-добър в цял Лондон. Той дойде в архива след литургията тази сутрин. Твърдеше, че знае за Радикс Малорум[4].

— Кое? — Едмънд едва не се изсмя. — Коренът на всички злини?

— Прословут магьосник, продавач на любовни билета и отвари — заяви Фицозбърт. — Сам е признавал участието си в много сборища, които имали вземане-даване с вещици и подобните тям. Мортевал вярва, че Радикс ще знае истинското място, където са Уокън и неговото сборище.

— Как, защо? — запита остро Парменио.

— Защото Радикс знае всичко за тези неща.

— Защо тогава не го хване и не го доведе тук?

— А, той така и ще направи, господарю — тънко се усмихна Мартин, — но първо ще следи отблизо Радикс. Той се навърта в една гостилница, „Светлината в мрака“, в бедняшките махали близо до Куийнсхайт[5] — място, обитавано от покварени хора и всякакви злосторници. Мортевал е уверен, че днес, след удрянето на камбаната за вечерната молитва, Радикс ще се срещне с някой важен човек. Платил е за по-голяма стая, а готвачите в гостилницата са много заети. Мортевал мисли, че ако нахлуем там, може и да изненадаме Уокън и пасмината му. Но иска голяма част от наградата, както и аз. — Писарят спря, когато Дьо Пайен вдигна ръка. — Аз няма да отида там сам.

— О, не — Парменио се съгласи с него.

— Двамината ти сержанти — Мартин посочи към тях.

Дьо Пайен се озърна към Парменио, който кимна в знак на съгласие. Тамплиерът забърза към собствената си стая. Нахлузи ризницата си и тъмния плащ, под който затегна войнишкия си колан с меча и камата в ножниците им.

Малко по-късно, съпровождан от двамата сержанти и ехото от пожеланията за късмет на Парменио, той последва Фицозбърт извън голямата двойна порта на Храма по улиците и алеите, отвеждащи към реката. Дьо Пайен не бе обикалял из Лондон. Берингтън го бе предупредил, че след нападението в гората трябва да бъде по-благоразумен и предпазлив. Без съмнение тесните улички и канавките, по които минаваха сега, бяха не по-малко опасни от някоя самотна горска пътека. Земята бе осеяна с дупки. Тясна вада, пълна с димяща мръсотия, течеше по средата на улиците. Табели с всякакви ярко изрисувани знаци висяха опасно близо над главите им, докато вратите и кепенците на жилищата от двете им страни се отваряха и затваряха с непрестанно тряскане. Неизчезващата воня от купчините с боклуци бе силна като онази в Йерусалим, а шумът и бръщолевенето — така пронизителни, както из пазарищата на Свещения град. Липсата на цветове обаче бе стряскащо различна. Вятърът бе станал студен и минувачите бяха увити в плащове и смъкнали качулките над лицата си. Сламените покриви тежаха, напоени от неотдавнашния дъжд и от тях се стичаше влага, която мокреше гредите на горните етажи, стичаше се по дървените кепенци и покриваше с ръжда железните решетки. Под този ръмеж се щураха безцелно кокошки, гъски, кози и прасета. Уличните кучета ровеха из купчини боклук, прогонвайки жълтеникавите раирани котки с кехлибарени очи и препречвайки пътя на талигите, конете и товарните кончета.

Фицозбърт ги поведе покрай сергии, отворени пред разни къщи, надзиравани от търговците и техните многобройни чираци, които се стрелкаха като дяволчета от ада. Гостилници, сергии с пайове, пивници и продавници за ейл се радваха на процъфтяваща търговия, тъй като хората бързаха да избягат от гмежта на мръсните улици. Тук-там редиците на къщите се разделяха и в пролуките се виждаха хилави крави, които пасяха оскъдната тревица, или някоя малка църквица с мръсни стъпала и тесни прозорци, опитваща се отчаяно да привлече вниманието на минувачите със звън на камбани или с проповедите на свещеника от външен амвон.

Скоро преминаха и покрай мрачните стени на затвора Нюгейт. Пред тежките порти, обсипани с железни гвоздеи, бяха издигнати позорният стълб и стегите, заети с ежедневните върволици от жертви: мъже и жени, заловени от стражите или приставите, чакаха да бъдат оковани в стегите, за да бъдат наказани и охулвани, докато бъде удовлетворено правосъдието. Фицозбърт изреждаше списъка с престъпления, докато вървеше до Дьо Пайен, а двамината сержанти се движеха зад тях. Животът в Лондон бе жесток, помисли си тамплиерът. Отминаха Лъдгейт, минаха покрай замъците Монфише и Бейнард, където бяха изправени бесилките, всяка от които окичена с ужасната си жертва. Повечето от труповете гниеха, поклащайки се на мръсни въжета, а под тях играеха окъсани деца. Един бръснар, чиято купа разливаше кървава пяна, предлагаше подстригване, бръснене или вадене на развалени зъби. Неговите крясъци заглушаваха гласа на облечения в бяло цистериански монах, който опрощаваше греховете, докато трима злосторници, върху чиито дрипи бяха забодени заповедите за смъртно наказание, бяха свалени от затворническата талига, се гърчеха, обесени на яките клони на един бряст. Важни лордове и дами, възседнали конете си с богато украсени сбруи, минаваха оттук, а конярите и хората от свитите им бързаха зад тях. Яздеха, недосегаеми и незасегнати от това, което ги заобикаляше, сякаш обточените им с хермелин наметала, тъмните одежди и дебелите кожени качулки създаваха непробиваема стена между тях и останалата част от човечеството. Тук и там членове на гилдиите в сини и жълтеникави одежди държаха под око различни сергии. Сановници от съвета, внушителни в своите алени дрехи и бляскащите си накити, също минаваха оттук с лица, по които бе изписано съзнанието за собствената им важност. Около тях се тълпяха мъже в ливреи, готови да задоволят и най-малките им капризи.

— Лондон означава търговия — прошепна Фицозбърт и Дьо Пайен кимна в знак на съгласие.

Всичко бе за продан — от вълнени стенни драперии до испански ботуши, фини стоманени игли и украсени със сърма одежди, пайове от змиорки и комати подсладен квасен хляб, вино от Гаскония или кожи от мразовития Север. Тежко и горко на оногова, който не спазеше заповедите на глашатаите, за чието изпълнение следяха стражите на пазара. Всички прегрешения се наказваха по бързия начин. Пекари, които лъжеха и продаваха по-малко, биваха привързвани към талиги с наръч слама под задните им части и влачени из града. Майстори на ейл, които мамеха купувачите си, сядаха в коритата за водопой на конете с камъни за точене, провесени на шиите им. Продавачките на риба, които освежаваха остарял улов, трябваше да клечат, приковани за стълб с гниещата стока, закачена под носовете им. Уличници, заловени да се предлагат, биваха проводени под шума на гайди до стола на някой бръснар, където грубо избръсваха главите им, а лицата им цапотеха с животински тор. Ако хванеха свещеник с жена, той биваше принуждаван да язди неоседлан кон, обърнат към опашката на животното за забавление на околните, тъй като духовникът падаше непрестанно и отново трябваше да бъде качван на коня.

Дьо Пайен усещаше суетнята и насилничеството наоколо, където бедняци, просяци, търговци и постоянните обитатели на улиците се движеха сред водовъртежа на тълпата. Той и Фицозбърт навлязоха в широк път и тръгнаха по него покрай величествените измазани в розово имения на богаташите, в плетеница от улички и тунели, изпълнени със стрелкащи се сенки. Следваха завоите на уличките, а къщите надвисваха над тях, докато стигнаха малък площад. В центъра му някакъв луд изпълняваше див танц пред статуя на светец покровител. В едната си ръка побърканият държеше главня, а в другата — дървен чук, с който удряше в пламъците и така създаваше дъжд от искри. На отсрещната страна на площада се намираше „Светлината в мрака“ — неприветлива гостилница, издигната от измазани греди върху каменни основи. Вратата бе охранявана от главорези със сопи, които обаче се дръпнаха и ги пуснаха да влязат вътре, където миришеше на лук и гранясало сирене. Светлината бе слаба, кепенците на прозорците — затворени. Дебели лоени свещи горяха и димяха, наредени върху обърнати бурета и каци, които играеха ролята на маси. Едно джудже в сива престилка се засуети около тях, а грозноватото му лице изглеждаше още по-зловещо на треперливата светлина. То се втренчи нагоре към Дьо Пайен, после се вгледа във Фицозбърт, който се приведе и му прошепна нещо. Джуджето захихика, прикрило с ръка устата си. Едмънд потисна внезапен пристъп на страх, а двамата сержанти, които също бяха неспокойни, откопчаваха ножниците на мечовете и камите си, втренчени в тъмнината. Дьо Пайен не можеше да покаже уплахата си, която бе като злъч в стомаха му, като смрад в ноздрите. Тъкмо щеше да се извърне, когато друга фигура се плъзна меко като котка по пода, покрит с рогозки.

— Приятели, привет, моето име е Мортевал — мъжът спря в светлината. Сипаничавото му лице бе озарявано от малки хитри очи. Той прокара пръстите на ръцете си, облечени в ръкавици без пръсти, през дългите кичури на мазната черна коса, окръжаваща брадатото му лице. — Тамплиере — новодошлият протегна ръка, но Дьо Пайен задържа своята на дръжката на меча, а Мортевал сви рамене и посочи тавана, — гостите ни пристигнаха. Мастър Мартин ще ни води.

Бележки

[1] Лука 18:2: „… ни от Бога се боеше, нито от човеци се срамуваше.“ — Бел.прев.

[2] Свети Анселм е бил родом от Италия, бенедиктински монах и философ. Заемал е поста на архиепископ на Кентърбъри в периода 1093–1109 г. — Бел.прев.

[3] Улица в Лондон, която през Средновековието е била част от маршрута на кралските процесии. — Бел.прев.

[4] Radix malorum est Cupiditas (лат.). Преведена буквално фразата означава „Алчността е коренът на всяко зло.“ Според „Първо послание до Тимотея“ в Библията: „Корен на всички злини е сребролюбието…“ (I Тим. 6:10). — Бел.прев.

[5] Район в Лондон, едно от най-старите пристанища на брега на Темза. — Бел.прев.